Вестителят на бурята

Осем

Раг стоеше на покрива на Мълчаливия бик, прегърнала Тиджи през раменете. Всички гледаха към Източната порта, откъдето още се носеше шумотевицата на празнуващите. Нощта беше добра. Всички се нахраниха. Бронзовата вазичка на Фендер им донесе голямо гърне със супа и пресен хляб от любезния ханджия. Мигс лежеше по гръб и галеше издутия си корем, а Чирпи седеше с кръстосани крака до него и се взираше над покривите към ярките светлини. Раг нямаше представа къде е Фендер — беше излязъл по залез. Не че ѝ пукаше. Не му говореше, откакто прогони Маркъс. Колкото по-дълго го нямаше, толкова по-добре.

Но тя не можеше да стои тук и да гледа празника цяла нощ. По улиците долу се стичаха тълпи, търговци продаваха ейл и храна, имаше забавления и сергии с лакомства. Хората бяха с пълни кесии и нямаха търпение да се разделят с парите си. Раг щеше да им помогне.

Преди да се раздели с момчетата си, чу как разнебитената стълба до сградата изскърца. Тиджи и Чирпи подскочиха, но Мигс продължи да потърква корема си, сякаш го лъскаше до блясък. Когато видяха, че се качва Маркъс, момчетата въздъхнаха с облекчение. Усмивката на Раг угасна при вида на лицето му. Очите му бяха зачервени от плач, а уличните светлини разкриваха ярка синина на бузата му.

— Добре ли си, Маркъс? — попита тя нежно.

Той сви рамене. Раг го прегърна и се обърнаха да гледат безкрайната процесия от празнуващи. Беше притеснена за него, но нямаше да го разпитва — не ѝ влизаше в работата. Ако решеше, сам щеше да ѝ каже.

Гледаха светлините, докато Раг не реши, че е време за работа.

— Е, смръдльовци, трябва да вървя. Ще се опитам да се върна преди зазоряване, така че най-добре не се забърквайте в неприятности.

Момчетата измърмориха нещо, все така запленени от гледката. Маркъс обаче я погледна питащо.

— Какво има? — рече тя.

— Искам да дойда с теб — отвърна той колебливо.

— Какво? Да крадеш? — не успя да скрие усмивката си. — Сигурно се шегуваш.

— Все някога трябва да се науча. Време е да започна да си плащам. Фендер го каза…

— Фендер казва много неща и повечето са глупости. Винаги си добре дошъл и стой колкото искаш — тя погледна към петното на бузата му и повече от всякога ѝ се прииска да разбере какво се е случило. — Тук си в безопасност, няма от какво да се притесняваш. Остави глупака Фендер на мен. Скоро ще си промени мнението.

— Не — Маркъс вирна решително брадичка. Не го беше виждала такъв и беше впечатлена. — Ако ще оставам, трябва да се науча. Ти ще ме учиш, Раг. Вие с Фендер сте най-добрите джебчии в града.

Раг беше поласкана — макар да знаеше, че Маркъс греши. Ако тя беше най-добрата в града, Гилдията вече щеше да я е грабнала и щеше да спи под покрив, а не върху него. Маркъс обаче имаше известно право — можеше да се научи на занаят. Още един чифт ръце щяха да са им от полза. Пък и така по-лесно щяха да убедят Фендер момчето да остане с тях.

Тя се вгледа в очите му, търсеше колебание или слабост и с доволство установи, че вижда само студена решителност. Ако щеше да тръгва по този път с нея, трябваше да е абсолютно сигурен, че иска да го направи.

— Добре тогава — рече Раг. — Слушай внимателно.

Маркъс се усмихна — широка, наивна усмивка, сякаш го чакаше някакво забавление. Това накара Раг да поразмисли. Не беше никак забавно — беше много, много сериозно.

— Ще правиш каквото ти кажа, когато ти кажа — нареждаше тя, докато слизаха по разнебитената стълба. — Дръж си очите отворени и устата — затворена. Тази нощ само ще гледаш и ще се учиш, ще стоиш настрани. Ако Зелените куртки ме забележат, просто бягай. Бягай към дома и не поглеждай назад.

Маркъс кимна послушно, но още се усмихваше.

Тръгнаха от Доковете към Източната порта, придържаха се към сенките, подобно на плъхове, каквито си и бяха. Маркъс беше плътно до нея и скоро съмненията я напуснаха. Той се справяше добре, беше тих, невидим и не изоставаше. Ако не го познаваше, щеше да реши, че е роден за това, но очевидно не беше така. Тя бе родена за това — трябваше да имаш шесто чувство за тези работи, както казваше Фендер. Усещаше неприятностите, преди да са се случили, и знаеше кога жертвата е готова за обиране. За всеки бе очевидно, че Маркъс е нетърпелив, млад и предпазлив. Само времето щеше да покаже дали е роден за крадец.

Тя погледна през рамо и кимна окуражително на момчето, а то се усмихна. В тази усмивка Раг видя невинността и неопитността му. И съмненията отново я връхлетяха, но вече излизаха на Булеварда на кралете и тя се концентрира изцяло върху безбройните мишени, които се щураха пред нея.

Булевардът беше главна улица, която започваше от Каменната порта и стигаше до Гробницата на короните. Разделяше квартала на Северната порта от съседния при Източната и беше впечатляващ, обточен от стари статуи — от най-древните крале мечоносци, за чиито имена Раг нямаше никаква представа, чак до самия крал Каел, загледан към двореца, със сияйна дори нощем броня, с гордо и красиво лице. Раг не беше виждала краля отблизо, но ако статуята беше поне донякъде реалистична, той явно умееше да вдъхва респект. Това бяха неговите улици, управлявани по неговите закони и във всеки друг живот Раг би се радвала да им се подчинява. Но времената бяха трудни, а законите на крал Каел нямаше да я нахранят, така че вероятно трябваше да ги игнорира.

Рамо до рамо те преминаваха през тълпата. Група музиканти свиреше на струнни и духови инструменти и с общи усилия се опитваше да победи глъчката на множеството. Съвършената възможност за двама бързоръки. Когато прекосиха Булеварда и стигнаха до отсрещния тротоар, тя се беше сдобила с две кесии в пазвата. Щом бяха вече в относително безопасните сенки, Раг се обърна към Маркъс — още я следваше като вярно кутре.

— Видя ли? — попита го.

— Какво да видя? — отвърна той, после забеляза кесиите, които издуваха ризата ѝ. — О, не, не видях.

Тя поклати глава.

— Мислех, че си държиш очите отворени. Не сме дошли тук да се забавляваме, а да работим. Ако не си съгласен, връщай се в хана.

— Съжалявам. Ще се справя по-добре следващия път.

Раг го изгледа строго, но не задълго — изражението му я обезоръжи. Тя поклати глава и прегърна игриво главата му.

На сигурно в една странична уличка тя прибра кесиите в тесните си панталони и върза шнурчетата към примките под колана си.

— Добре, да вървим. Но този път се концентрирай.

Маркъс кимна и доби доста концентриран вид… прекалено концентриран.

— И опитай да изглеждаш спокоен. Не трябва да приличаш на отчаян, само ще привлечеш внимание.

Още едно кимване и чертите му леко се отпуснаха до празно изражение.

Щеше да свърши работа.

Раг отново поведе към Булеварда и този път последваха движението на юг, към Квартала на короната, където имаше по-богати жертви. Обикновено Раг не успяваше да припари дотам, без Зелените куртки да я забележат и подгонят. Беше твърде рисковано да крадеш в този квартал. Тази нощ обаче щеше да е различно. Вероятно нямаше да ги забележат в такава тълпа.

Потокът от хора течеше бързо и те скоро се озоваха при голямата стара порта, която водеше към Квартала на короната. Раг се замота отвън, опитваше се да набележи жертва, но вниманието ѝ бе привлечено от двамина от Зелените куртки, които пазеха портата. Прокле ги наум — никога ли не почиваха? Все пак беше Празникът на Арлор!

— Няма да влезем — каза тя на Маркъс, — тези двамата са нащрек. — И се обърна, защото видя нещо, от което я досмеша.

Младата жена беше красива, роклята на пъстри карета се развяваше от тясната ѝ талия. Косата ѝ бе прибрана в сякаш въздушен кок, а златна маска покриваше очите ѝ. Дебелият мъж до нея също беше облечен празнично. Търговец и съпругата му, вероятно. Богати — нямаше начин такава красавица да се омъжи за такъв дебелак, ако той не се къпеше в злато.

Мъжът и жената излязоха през портата и минаха покрай Зелените куртки. Раг предположи, че празникът в Короната доста е залинял, щом тези двамата бяха готови да видят как бедняците се веселят по Булеварда.

— Стой до мен и бъди готов да бягаш — инструктира тя Маркъс и се отдръпна, за да направи път на двойката.

Последва ги плътно, докато се носеха през тълпата. Кесията на дебелака беше на кръста му, завързана за двойна кожена примка на колана. Нямаше да е лесно и Раг осъзна, че трябва да ги разсее, за да я открадне. Видя, че този път Маркъс е нащрек, концентриран, наблюдаваше — както му бе заръчала. Поколеба се дали да използва момчето, за да открадне кесията, но гладът спечели битката, както винаги.

Сложи ръка на рамото му и се наведе към него.

— Мини отпред и се блъсни в жената. Само за миг, колкото да привлечеш вниманието им, после тръгни на север и ще се срещнем при Раменете.

Маркъс изслуша тихите ѝ инструкции и пое напред.

Раг мина зад дебелия търговец, като не изпускаше от очи плячката. Кесията беше прикрепена с върви. Имаше само миг да я дръпне, но не ѝ трябваше повече.

Маркъс внезапно изникна от тълпата отпред и тръгна право към жената. Блъсна се в нея и доби искрено изненадано изражение. Раг бе така запленена от изпълнението му, че почти забрави за своето.

— Гледай къде вървиш — излая търговецът, докато Маркъс изчезваше в тълпата. Преди да каже още нещо, Раг вече бе отрязала вървите на кесията с ножа си и се отправяше в друга посока.

Когато стигна до безглавата статуя на краля, която наричаха подходящо „Раменете“, Маркъс вече я чакаше и се хилеше доволно.

— Как се справих?

— Добре се справи — отвърна Раг и го сръга игриво с лакът.

— Колко взехме?

— Не знам, но няма да ги броим тук. Ако видят две деца да надничат в пълна кесия, все някой ще се сети, че не ни е чиста работата.

Маркъс кимна.

Тя тъкмо щеше да каже, че трябва да намерят спокойно местенце, за да извадят монетите, да се отърват от кесията и да похарчат няколко пенита за горещи пайове, когато чу писклив звук през музиката и смеха на тълпата.

Свирки!

Студен страх плъзна по гърба ѝ и тя съжали, че е забъркала Маркъс. Зелените куртки даваха знак! Как можа да го замеси в кражба от богаташ от Короната.

Но звукът ставаше по-силен, включваха се още свирки и хорът им като че ли се приближаваше.

Уличката беше тъмна, но празна — нямаше къде да се скрият. Бе въпрос на време някой войник да свърне насам и да ги види как се спотайват.

— Трябва да се качим горе — каза Раг и посочи към стрехите на сградата, до която клечаха.

Маркъс кимна, нямаше нужда от подкана. Хвана се за един от ъгловите камъни и започна да се издърпва нагоре. Впечатлена, Раг го последва до покрива. Той не беше израснал на улицата, но притежаваше изключителна ловкост. След миг вече пълзяха по плочите на покрива — над улицата, над тълпите и над Зелените куртки.

Свирките още се чуваха, а Раг отчаяно търсеше път за бягство. Тя поведе Маркъс на север, към хана, като се криеха зад комини и тичаха по ръба на покривите. Звукът на свирките продължаваше, сякаш ги обграждаха.

В края на един висок, полегат покрив Раг рязко стаи дъха си. Един войник идваше към нея, чуваше тежките му стъпки над шума на улицата. В устата му имаше свирка, която пищеше с всеки негов дъх, а в ръце държеше най-големия арбалет, който беше виждала.

Раг застина и инстинктивно вдигна ръка да защити Маркъс, но той, неподозиращ за опасността, налетя право в гърба ѝ. И двамата се втренчиха във войника, който търчеше към тях. Той изплю свирката и тя се залюля на верижката на шията му.

— Разкарайте се от пътя ми — извика и изтича покрай тях, а Раг въздъхна от облекчение. — Нямате работа тук — подхвърли мъжът през рамо и изчезна в нощта.

Раг видя, че Маркъс се хили като идиот.

— Става нещо — каза той. — Може да е нещо хубаво. — И преди да е успяла да го спре, той хукна след Зелената куртка и изчезна в сенките.

— По дяволите — въздъхна Раг и пое по покривите след Маркъс.

Сега следваха свирките и тичаха по покривите на града, въодушевени от преследването. Тя не можеше да остави Маркъс сам да си търси белята, нали? Не се беше подчинил на изричните ѝ инструкции, но все пак се чувстваше отговорна за него. А и част от нея искаше да разбере какво всъщност се случва.

Отпред цареше суматоха. На светлините от пируващата тълпа долу Раг видя, че на покривите става нещо.

Озова се зад Маркъс и двамата се вгледаха напрегнато в сцената в мрака, без да смеят да поемат дъх.

Една фигура стоеше насред плосък покрив, обградена от Зелени куртки. Двама бяха прицелили арбалетите си в нея, а още трима бяха извадили мечовете си и бавно приближаваха.

Маркъс пристъпи напред, нетърпелив да чуе какво си казват, и Раг го последва, вместо да го дръпне обратно в сенките. Нещо в нея крещеше, че трябва незабавно да бягат оттук, но безкрайното ѝ любопитство го заглушаваше. Такива неща не се случваха всяка нощ.

— Не мърдай — каза един войник и тръгна предпазливо напред, като откачаше чифт окови от колана си. — Да не си мръднал!

Самотната фигура спокойно чакаше приближаването му, лицето ѝ беше скрито в сянката на качулката, а простата тъмна роба я правеше почти невидима в нощта.

Когато войникът посегна към нея с оковите, последва неясно движение. Фигурата изведнъж се превърна във вихър, неразличима в тъмното. Зелените куртки закрещяха, онзи с оковите — най-силно. Раг виждаше, че някак неговата китка се е озовала в едната халка, а фигурата го стиска за гърлото с нож в другата ръка.

— Застреляйте го! — изкрещя войникът. — Застреляйте го, мамка му!

Останалите се опитаха да намерят по-добри позиции и гласовете им се сляха в объркана какофония от изревани заповеди и проклятия. Междувременно закачулената фигура държеше жертвата си, а острието блещукаше на лунната светлина. Един от Зелените куртки внезапно се втурна към тях с оголен меч. Без да пуска пленника си, тъмната фигура избегна удара и препъна с крак войника. Той падна с вик, стиснал удареното си коляно, а другарите му се втурнаха напред.

Раг не видя съвсем добре какво се случи после, стана твърде бързо, беше твърде тъмно. Звън на остриета, сумтене, викове на болка, издайническо звънтене на тетива. После настана тишина.

Пропълзя напред и видя на покрива само войниците — и петимата лежаха, някои не помръдваха, други се въртяха в агония. От закачуления мъж нямаше и следа.

Раг внезапно осъзна, че Маркъс вече не е до нея. Обърна се и го видя да лежи с отворена в беззвучен вик уста.

Момчето се давеше и плюеше кръв. Във врата му се беше забила заблудена стрела от арбалет, шанс хиляда на едно, но беше улучила гърлото му.

Раг коленичи до него, хвана го за ръката и видя, че очите му губят блясъка си.

— Помощ! — изкрещя тя в нощта. — Някой да ми помогне!

Но нямаше кой да помогне.