Вестителят на бурята

Четиридесет и осем

Искаше да се качи на кораб и да избяга по море, където никой нямаше да го намери, но нямаше пари. Разбира се, бе имал пари — много пари. Повече, отколкото някога можеше да похарчи, или поне тази година, но някой ги раздаде. Мерик нямаше думи да изрази колко е бесен заради това. И вместо да ги търси, се опита да се скрие в бутилка съмнителен алкохол. Кръчмарят му каза откъде е и как го наричат, но на Мерик не му пукаше. Искаше само да се напие до умопомрачение, а при вкуса на въпросната течност това нямаше да отнеме много време.

Разбира се, можеше да тръгне на север, но къде щеше да иде? Безчинстващата армия се беше насочила на юг, бежанци бродеха из провинциите, а той нямаше приятели никъде, освен тук. Не че и тук имаше много приятели.

Е… все някакви.

Но как щяха да го скрият от дългата ръка на Гилдията? В никой град на Свободните държави нямаше да е достатъчно далече.

И затова Мерик седеше в една пристанищна кръчма и се опитваше да се убеди, че миризмата на риба и потни моряци не му докарва главоболие.

Докато давеше в алкохол неизбежното, вратата на кръчмата се отвори, както десетина пъти досега, и той пак се скова. Влезе някакъв моряк, загорял, с нашарени с избелели татуировки ръце. Не беше убиец от Гилдията, дошъл да му пререже гърлото и да го гледа как се дави в собствената си кръв.

Все още имаше шанс да избяга, но къде да иде? Беше само въпрос на време. Защо да не прекара последните си мигове с тази чуждестранна напитка… поне докато можеше да си я позволи.

Бръкна в кесията, извади останалите монети и ги изсипа на масата пред себе си.

Шест медни монети. Нямаше да стигнат задълго, но и не му оставаше много време. Какво ще вземе с тях, може би още две бутилки? Това беше достатъчно да се отреже. С малко повече късмет нямаше да се събуди отново и щеше да пропусне неприятното давене в собствената си кръв.

Вратата пак се отвори и той вдигна поглед, но не си направи труда да посегне към меча. Беше му послужил добре срещу Боло и хората му, но вече нямаше да му помогне. Сигурно щеше да се справи, ако убиецът бе сам, но си имаше работа с Гилдията, а там убийците не свършваха. Накрая щяха да му изпратят някой достатъчно добър.

Влезе млад мъж с дървена табла, продаваше миди в оцет.

Мерик издиша продължително. В онзи склад всичко му се струваше съвсем правилно, спомни си за миналите дни и извади меча. Уменията лесно се върнаха: париране, рипост, удар, гард. Движи се с противника, не срещу него. Нападай пръв, бързо, силно.

А после и онази реч… какво точно каза?

— Аз съм овчарят — прошепна под сурдинка.

Що за глупости! По-скоро съм пълен нещастник.

Вдигна пак чашата и пресуши остатъка от гнусния алкохол. Изкриви лице в гримаса — евтин боклук, не влизаше гладко като скъпия алкохол, с който беше свикнал. Но пък вършеше работа, замайваше го. Вече почти не го интересуваше какво ще се случи.

Почти.

— Миди, господине?

Младежът го накара да подскочи, защото се появи сякаш от нищото с таблата си. Мерик подуши мидите и се зачуди кое смърди повече — те или момчето. Вгледа се в бедния асортимент и нищо не събуди апетита му.

— Не, благодаря — рече и забеляза, че момчето хвърля погледи към монетите на масата. Е, защо не? — Искаш ли да спечелиш една?

Момчето го погледна предпазливо, сякаш подозираше номер, но кимна.

Мерик плъзна пет от монетите настрани и остави една в средата на масата.

— Ако я грабнеш преди мен, твоя е. Ако си твърде бавен, аз получавам безплатни миди.

Настъпи кратка пауза, момчето обмисляше предложението. Сигурно виждаше, че Мерик е пиян, и реши, че има шанс, защото кимна рязко и сложи дървената табла на пода.

— Добре — рече Мерик и разкърши пръсти. — Ще броим до…

Преди да започне броенето обаче, ръката на момчето се стрелна и помете монетата от масата.

Мерик се вгледа в празното място и започна да се смее.

Как да спори сега?

— Раздаването на пари ти става навик, Райдър. Вероятно все пак има надежда за теб.

Каира кимна на момчето да си върви и то бързо награби таблата и се отдалечи, преди да са му отнели печалбата. Тя седна срещу Мерик, а той се вгледа в нея за миг: в широките рамене, в изваяното привлекателно лице. Въпреки всичко, въпреки че го обрече на смърт, не можеше да не ѝ се възхити.

— Дошла си да злорадстваш, а? — попита той. Защо иначе ще идва?

— Не ме познаваш особено добре, нали, Мерик?

— Познавам те достатъчно.

Дали? Всъщност изобщо не я беше опознал. Не беше разбрал какъв боец е. Не беше разбрал колко добро е сърцето ѝ. Той беше готов да избяга с парите и да остави онези хора на съдбата им. Беше достатъчно, че ги освободи. За нея обаче не беше достатъчно. Тя им раздаде парите, без да се замисли за последствията. Дълбоко в себе си Мерик знаеше, че така е правилно, но отчаяно искаше да живее и този избор му изглеждаше погрешен.

— Това е остатъкът от състоянието ми — каза той с усмивка и посочи петте медни монети на масата. — Моля, заповядай. Сигурен съм, че някой друг ги заслужава повече. Преди да мръкне, ще съм труп. Така че вземай ги и се разкарай.

— И аз съм в същата опасност като теб, Мерик.

Това го накара да се разсмее с цяло гърло, дълго и с презрение.

— Не говори глупости. Просто се върни в храма си. Ще те приемат, надали ще те оставят на улицата, когато те преследват убийци.

Сега беше ред на Каира да се разсмее.

— Вече се върнах в храма си. И го напуснах завинаги. Така че, Мерик, сега сме заедно в тази каша.

Колкото и да ѝ беше сърдит, задето раздаде парите му, мисълта, че ще е наоколо да го пази, бе привлекателна.

— Какво искаш да кажеш? Как така си го напуснала?

— Нямам работа вече там. Храмът не е онова, за което го мислех.

— Нима? Значи сега си мислиш, че сме сродни души, прокудени сред простолюдието, и можем да разчитаме само един на друг? Ти луда ли си? Ще дойдат да ни убият. Сурови копелета, които не знаят милост. Хора, които ще гледат с удоволствие как страдаме.

— Значи ще се наложи ние да ги убием.

В гласа ѝ имаше стомана, в очите ѝ също. За миг Мерик се порадва на идеята — да ударят Гилдията, преди те да са ударили него. Тази мисъл беше сладка като вино на устните. Но знаеше, че е глупава. Все някога щяха да го хванат. Нямаше начин тази история да завърши добре.

— Ще ни трябва армия — отбеляза той.

— Не — рече Каира. — Гилдията няма армия. Ще ни трябва само помощ от правилните бойци. Бойци, страховити и решителни като самата Гилдия.

— Но няма таки…

Щеше да каже, че никой не е страховит колкото Гилдията. Никой не е така могъщ и безмилостен. Или поне той не познаваше такъв.

Но всъщност…

— Ела с мен — Мерик стана с олюляване и остави петте медни монети на масата. После излезе бързо от кръчмата, следван от Каира.

Тръгна по улиците, като се оглеждаше за убиец сред тълпата. Един удар с нож и с него беше свършено.

Не, не можеше да го позволи, не и сега.

Отпусна се чак когато стигна до Квартала на короната. Чак когато видя дворцовите казарми, започна да диша по-леко.

Гарет седеше до същата масичка и отпиваше чай насред плаца, сякаш нямаше никакви грижи. Един от стражите му докладва за посетителите и той се обърна към Мерик и Каира, които чакаха, стаили дъх.

— Не мислех, че ще те видя така скоро, Райдър — рече капитанът.

— И аз не очаквах да се върна така скоро — каза Мерик и се отпусна на стола срещу него. Каира застана зад гърба му, сякаш на стража. Мерик се надяваше Гарет да се впечатли от това.

Капитанът отпи от порцелановата чашка с изрисуваните сини птици и каза:

— Обмисли ли предложението ми?

Право на въпроса. На Мерик това му хареса.

— Да, мисля, че е време да поема малко отговорност.

Гарет се изхили безрадостно.

— Нямаш проблеми. Крал Каел вече е в Залите на Арлор, убийци се опитват да отнемат живота на принцесата, а хуртите са устремени към града. Стражите ще бъдат свикани за защитата му. Вероятно няма да загубим малко хора. Така че готов ли си да посрещнеш смъртта си, момко?

Това беше по-добрата алтернатива. В Стражата поне щеше да има шанс да оцелее в боя. А срещу Гилдията шансове нямаше никакви.

— Готов съм. Ако ме искаш.

Безрадостната усмивка на Гарет стана искрена.

— Знаеш, че те искам, момче. Дължа го на баща ти. Ами приятелката ти?

Мерик погледна към Каира, която не помръдваше.

— Тя се справя добре и сама. Гарантирам за нея.

Гарет се замисли.

— Сигурен съм, но ще ми трябва нещо повече от твоята дума, млади Мерик. Няма да ти е за пръв път да ме будалкаш, нали?

Мерик трябваше да признае, че е точно така.

— Ами изпробвай я. Залагам на нея срещу всеки от твоите хора. Дори срещу двама от тях.

— Двама? Добре, приемам — Гарет се обърна към двама стражи, които ги гледаха от арката. — Уалдин, Статон! Мечове за тренировка!

Мъжете отидоха за дървените мечове, а Гарет вдигна фината си масичка и я премести от плаца. Хората му се върнаха скоро, като донесоха и меч за Каира.

Мерик ѝ кимна и тя му смигна, когато пое оръжието.

— Започвайте, щом сте готови — рече Гарет и хората му заеха защитни позиции. Каира стоеше и чакаше атаката им. — Уолдин и Статон са от най-добрите ми хора — прошепна Гарет на Мерик. — Това ще са лесни пари, момче.

— О, да, лесни пари ще са — отвърна Мерик.

Нямаш представа колко си прав.