Вестителят на бурята

Тридесет и девет

Пак беше пиян, но това не бе нещо необичайно. Мерик се клатушкаше по улицата и едва не се подхлъзна на мазните павета. Изпсува китоловците и тяхната немарливост, преди да повърне на пристана. Някой, най-вероятно мърляв моряк, му се смееше, но Мерик не му обърна внимание.

Повърна и се почувства малко по-добре, само дето главата му още се маеше. Огледа се с усмивка, доволен от отвратените погледи на минувачите. Избърса уста и се загледа към пристана. Слънцето грееше и следобедът беше топъл за това време на годината. Рано или късно, по-вероятно рано, щеше да захладнее и суровите ветрове откъм Мидралско море щяха да зашибат улиците на Стийлхейвън като виещи демони. Но това беше нищо пред случващото се на север. С малко късмет обаче той щеше да е на левги в открито море, когато хуртите дойдат. Ако изобщо дойдат.

Говореше се, че са се насочили право към града. На Мерик не му се вярваше — стотици мили деляха Стийлхейвън от ордата. Можеше да се уморят да изнасилват и плячкосват по пътя и да се върнат, откъдето са дошли. Все пак беше по-добре да се омита оттук. Няма смисъл да виси и да чака да го изкорми някой дивак, когато можеше да отплува към по-приятен климат. Загарът му отиваше, а екзотичните дами на Джал Насан сигурно щяха да подивеят по такъв красив чужденец, който разказва… е, ще измисли какво да им разкаже.

При мисълта за свободата му се прииска да приключи възможно най-скоро тази отвратителна история. За да се махне от този вонящ град и от Гилдията. И от онази откачена кучка Каира, дори само за това си заслужаваше.

Какво ѝ ставаше на тая жена? Ами че той само я докосна по ръката, както бе правил хиляди пъти с хиляди жени. Не го отблъскваха за пръв път, не го и зашлевяваха за пръв път, но нямаше нужда чак да го просва насред кръчмата и да го прави на глупак.

Явно че беше вбесена — толкова години завряна в онзи храм, без мъже, с които да облекчи поривите си.

Засега успяваше да я избягва, но знаеше, че рано или късно ще се срещнат. Работата му с Боло беше почти приключена и искаше тя да е до него при последната среща, в случай че нещо се прецака. Ако Боло се опиташе да го преметне, Мерик с радост щеше да пусне срещу него Каира и цялата ѝ стаена агресия. Като да пуснеш териер към гнездо на плъхове — само стой и гледай.

Ухили се при тази мисъл.

Тръгна към пристанището, зарови в джоба си и набара калаената манерка. Беше хладна, почти примамлива, когато я отпуши и приближи към устните си. Манерката беше студена, но течността — парлива и сладка в устата му. Зажабури се с нея, за да отмие повърнатото от зъбите си, преди да преглътне. Винаги успокояваше раздразнения стомах.

С ръка на дръжката на меча и с манерката в другата, Мерик крачеше към огромния залив с формата на полумесец. Всичко си беше наред, нямаше за какво да се тревожи. Само да приключи сделката и да изплатят дълговете му. Щеше да е свободен да броди из моретата, докато свят светува.

Заливът беше оживен. Или хората бяха изплашени сериозно от заплахата на север и се опитваха да бягат по море, или търговията процъфтяваше. Пристаните от камък и дърво бяха претъпкани с докери и моряци, с чужди търговци и прекупвачи. Явно търговията не беше спряла заради войната. Всъщност тя дори процъфтяваше, особено по море.

Може би с това трябваше да се захване. Щом всичко свърши, ще започне търговия из Мидралско море. Ще си купи кораб, нищо екстравагантно, колкото за начало. Отпи отново от манерката и почти се убеди, че е готов да стане търговски барон, господар на моретата, почитан от благородници и крале.

Какво щеше да го спре?

Докато крачеше по пристанището и мечтаеше за бъдещи богатства, Мерик видя позната фигура. Мъжът не беше от Стийлхейвън, това бе повече от ясно, но добре се вписваше сред морето от чужди търговци. Мерик го забеляза само защото го беше виждал и преди.

До пристана беше закотвена каравела и екипажът ѝ се трудеше усилено с платната и въжетата. Ако щеше да развива търговия по море, Мерик трябваше да научи това-онова за такелажа. Или пък да плати на някого да върши тая работа — нали затова бяха моряците. Защо ти е куче, ако ще лаеш сам?

Мъжът явно чакаше да се качи на кораба си и Мерик се приближи, ровейки из паметта си, и се сети, когато беше на крачка от него. Това беше екзотичният чужденец, който бе отишъл при Палиен преди няколко дни. Явно бяха приключили работата си, каквато и да беше, защото той потегляше към дома. Между другото, пак стискаше торбата, която висеше на рамото му, и се взираше замислено към морето, сякаш нямаше търпение да потегли.

Мерик трябваше да го подмине, да не се бърка в чужди работи, но той не беше такъв човек. Старите навици го бяха забъркали в доста неприятности — защо да се отказва от тях точно сега?

— Красив ден — отбеляза той.

Мъжът се обърна. Изглеждаше изненадан, но след миг се усмихна.

Маска. Това беше маска, която криеше истинските му чувства.

— Така е — отвърна чужденецът. — Мъчно ми е, че си тръгвам. Вашият град е много красив, ааа…

— Райдър. Мерик Райдър — помогна му Мерик, без да вярва и на една негова дума по адрес на града. Дори глухоням слепец щеше да потвърди, че градът е ужасен.

— Добра среща, Райдър. Аз съм Масум ам Калед лас Фахир ам Джадар Абаси, беден търговец на подправки, дошъл в Стийлхейвън да върти търговията си.

Беден търговец на подправки — виж, това беше нещо ново.

— И доходна ли се оказа тя?

— Да, Райдър. Така се оказа. Но сега трябва да се върна у дома, всяко пътуване си има край.

— Така си е — нямаше как да не се съгласи. Той самият чакаше с нетърпение края на своето. — Но пък поне се запознахте с интересни хора, нали?

Масум се усмихна.

— Градът ви изобилства от интересни хора. Очарователна смесица. Ще ми се да можех да поостана. Човек може вечно да плава из морето от култура на този град.

Е, добре, стига с глупостите.

— Уверявам ви, че градът ни си има култура, но не липсват и отрепки.

Масум кимна с разбиране.

— Вие сте проницателен човек. Прав сте, разбира се, но нима не е така във всеки град по света?

— В този повече от останалите — Мерик не беше пътувал много из Свободните държави, да не говорим за света, но знаеше, че Стийлхейвън е сред най-лошите градове. — Простете ми, но не приличате на човек, който би се застоял на подобно място. Очевидно не сте тук заради културата. Или за да продавате подправки.

Масум наклони глава.

— Явно няма смисъл да крия истината от вас, приятелю. Нека кажа само, че съм вестоносец. Приключих мисията си и е време да напусна това място.

— И то с нетърпение, обзалагам се. — Масум не отговори и Мерик продължи: — Е, от кого донесохте вести, от богати и могъщи хора? Или просто клюки между търговци и моряци.

— Аз съм дискретен човек, приятелю. Без значение дали ме изпраща крал или просяк, не мога да нарушавам правилата на занаята си и да обсъждам делата на работодателите си с всеки срещнат.

— Разбирам. Но кажете ми поне едно — харесва ли ви да работите за хората, за които са предназначени тези вести.

Мерик сам не знаеше защо попита това. Дали вината не се прокрадваше отново? Наистина ли се интересуваше какво ще каже чужденецът? Оправдание ли търсеше? Или пък някаква прилика с този непознат?

— Харесването няма нищо общо тук, приятелю. Няма значение дали работя за тиранин, или за светец. И без мен съобщението ще бъде предадено.

Ето това беше оправданието, което Мерик търсеше.

— Значи, дори да работим за тирани, това не означава, че и ние…

— Сме тирани? Способни на ужасно зло? Брегът зъл ли е, защото корабът се разбива в него. Вълкът зъл ли е, защото разкъсва агнетата?

— Но ние не сме вълци, ние сме хора. Имаме избор.

Масум кимна.

— Разбира се. Но дори вълкът да пощади агнето, ще дойдат други вълци.

Мерик отпи отново от манерката. Разговорът не вървеше съвсем в очакваната посока. Той бе искал само да разбере какво прави тук това копеле, а не да обсъжда добродетелни ли са делата му.

— Винаги ще има вълци — рече той. — Но пък за всеки вълк ще има и овчар.

Това пък откъде се взе?

— Така е. И тук е изборът, приятелю. Вълк или овчар. Това е морален избор, който всеки от нас един ден трябва да направи. Аз лично открих, че да си вълк е по-печелившо. Въпреки че овчарите спят по-спокойно.

— Без съмнение — рече Мерик и отпи отново.

Някой на каравелата извика и даде знак, че са готови да тръгват. Масум се обърна към Мерик, поклони се и докосна челото и устните си.

— Беше ми приятно да си поговорим, но трябва да тръгвам. Нека Пустинният вятър те води по пътя ти, Мерик Райдър.

— Аха, теб също — отвърна Мерик и кимна.

Масум се качи на кораба, а Мерик пак вдигна манерката към устните си и установи, че е празна.

Развързаха въжетата на пристана и платната на каравелата заплющяха. Тя се понесе бавно, докато внезапен порив на вятъра не изду яркожълтите платна и я подкара бързо към морето.

Масум помаха от палубата.

— Помни, приятелю, овчар или вълк. Изборът е прост.

Мерик само кимна и продължи да гледа отдалечаващия се кораб. После се обърна и тръгна към града.

Овчар или вълк, наистина. Що за глупости? Избереш ли вълка, цял живот ще ти тежи на съвестта. Избереш ли да си овчар, ще ти отрежат топките.

Не е голям избор.

Но пък той не беше особено добър във вземането на правилни решения.