Вестителят на бурята

Две

Храмът на есента се издигаше на втория по височина хълм в Стийлхейвън и по-величествени от него бяха само кралският дворец Скайхелм и високата Кула на магистрите. Храмът стърчеше като каменен монолит върху голата скала, а стените му от жълт гранит изглеждаха здрави и страховити като стените на всяка голяма крепост. На северния бастион се издигаше огромна статуя на Арлор, Вихрения чук, Дивия, Великия защитник на всички тевтонски племена, на чиито рамене бяха изградени Свободните държави. На южния бастион се извисяваше статуята на Ворена, която пазеше гърба на Арлор и следеше за опасност откъм Мидралско море. Тя беше висока и горда, държеше копие и щит, а заостреният ѝ шлем се издигаше към синьото небе.

Познавачи на древната история твърдяха, че тя, а не Вихрения чук, е създала тевтонските Свободни държави, а Арлор я е последвал в битката срещу демоните, които искали да унищожат човешките племена. Нямаше значение каква е истината, защото днес и двамата бяха почитани в Свободните държави. Във всяка от тях имаше храмове, посветени на сезоните, но Храмът на есента беше най-големият. Той бе място на ревностно богослужение, манастир крепост, в който мъдростта и философията на боговете се изучаваха наред с традиционните бойни техники. Тук жриците бяха свещени, а воините — калени.

Това място Каира Стормфал наричаше свой дом.

Тя стоеше в централния вътрешен двор, който беше тренировъчен плац за Щитоноските на Ворена, но и свещена земя и място на богослужение. В ясни дни майката игуменка често извеждаше тук Дъщерите на Арлор за молитва, а щитоноските ги гледаха отстрани и пазеха територията, винаги нащрек. Днес обаче дворът се използваше по основното си предназначение — като тренировъчна площадка — и във въздуха ехтеше звън на оръжия.

Под зоркия поглед на Каира младите послушници на Ворена се обучаваха да си служат с всички възможни оръжия. Най-малките момичета, някои едва на пет зими, се биеха с дървени мечове и носеха лека платнена броня от няколко слоя, в случай че станат прекалено усърдни. По-големите, почти готови да се превърнат в щитоноски, тренираха с истински оръжия — наточени мечове и копия, които можеха да пронижат и най-изкусната броня.

До Каира стоеше Самина, нейна сестра, макар и не по кръв, която не ѝ отстъпваше в бойните умения. Наричаха я Студения поглед, защото можеше да смрази с очи и най-яростния си опонент, а с копието и лъка нямаше равна.

Почти.

Каира беше по-добра от нея и го бе доказала неведнъж, но духът на съперничество между тях още гореше.

— Не! — извика внезапно Каира и тръгна напред, за да сграбчи дръжката на копието, което една от ученичките ѝ се готвеше да хвърли. Момичето, може би на тринадесет зими, беше послушница с четвъртито лице на име Рехам, дарена преди години на храма от набожните си родители. Още не се беше издигнала в ранг дотам, че да получи име на щитоноска, и според Каира, ако продължаваше така, нямаше и да го получи.

Каира взе копието и каза:

— Пак го хвърляш с върха напред като топка. Това е копие — Рехам се втренчи глуповато в нея. — Трябва да тласнеш добре, като го държиш за дръжката, иначе все едно хвърляш тояга по врага. — Каира опря оръжието на рамо. — Съдействай на копието, не го проваляй. Това оръжие не зависи само от мускулите — техниката винаги побеждава силата. — И тя хвърли копието без никакво усилие към мишената на тридесетина метра от тях. То се заби точно в центъра сред дъжд от трески, а ударът отекна силно в целия двор.

Рехам и останалите ученички го гледаха с благоговение.

— Мъдри думи, в които трябва да се вслушаш — рече Самина, като се приближи и застана до Каира. — Но не подценявайте и силата в боя. Понякога всичко опира до нея.

Каира вдигна вежди при тази намеса. Сестра ѝ не за пръв път си позволяваше да изказва открито различна бойна философия и често твърде откровените ѝ думи бяха просто прикрито предизвикателство.

— Не можеш да се стърпиш само да гледаш, нали? — измърмори Каира под нос. Знаеше какво ще последва.

— Копие — нареди Самина на една послушница и оръжието на мига се озова в дланта ѝ. Тя изпробва баланса му, направи крачка встрани и го хвърли. Копието прекоси целия двор над главите на ученичките и се заби в едно от чучелата, на които упражняваха смъртоносни удари. Дървената кукла се заклати, пронизана от копието, и замря — сякаш в насмешка към Каира — на петдесет метра от тях.

Сред послушничките настана оживление. За миг Каира се замисли дали да не вземе друго копие, да ги накара да разчистят двора и да демонстрира по-добрите си умения, но какво щеше да докаже? Нека Самина се наслади на мига. Напоследък Студения поглед рядко имаше случай да покаже на какво е способна. Сега, когато армиите поеха на север и щитоноските останаха в града като храмова стража, едва ли щяха да имат подобни възможности.

— Продължавайте — нареди Каира и момичетата веднага се върнаха към тренировките.

— Много впечатляващо.

Каира се обърна и видя зад себе си Даедла. Дъщерята на Арлор беше ниска, дори миниатюрна, и имаше навика да се появява изневиделица. Милата ѝ усмивка прикриваше хитра и пресметлива природа и Каира знаеше, че около нея винаги трябва да е нащрек. Не че Даедла ѝ беше навредила, но като Щитоноска на Ворена Каира бе учена да си държи езика пред Дъщерите на Арлор. Две фракции на една религия, те не бяха поощрявани да се сближават, за да не би войнствеността на едните да опетни благочестието на другите.

Самина и Каира се извисяваха над прегърбената Даедла, която въпреки не особено напредналата си възраст, се беше превила като старица.

— Новите ви попълнения изглеждат доста яростни — отбеляза Даедла, докато гледаха как момичетата подновяват заниманията си. — Ученичките сякаш стават все по-добри с всяка изминала година. Откъде ли идват толкова много?

— Повечето са сирачета от чумата — обясни Каира. — Макар че са толкова млади, разбират, че трябва да се докажат или ще бъдат прогонени от храма.

— Това със сигурност няма да се наложи. Дъщерите на Арлор ще се погрижат за тях — заяви гордо Даедла, но Каира не мислеше така.

— В Стийлхейвън всеки ден прииждат бежанци и храмът трябва да се погрижи за тях. Армиите ни на север имат нужда от провизии: жито, добитък, оръжия. Когато кралят започне кампанията си, за нас няма да остане много. При толкова гърла за хранене зимата ще е дълга за онези, които не се покажат достойни да живеят зад стените ни.

— Много си сурова, сестро. Ние, Дъщерите на Арлор, не виждаме така нещата.

Каира се намръщи. Думите на Даедла бяха самото състрадание, но тя знаеше, че действителността е друга. Колкото и добри да са намеренията, гордостта и добротата винаги отстъпват пред оцеляването. Чумата определено ги беше научила на това. Докато Сладката мор върлуваше, Храмът на есента и Щитоноските бяха под карантина, за да не я допуснат зад стените си. Някои от Дъщерите на Арлор излизаха през портите, за да се погрижат за болните, но не им разрешаваха да се върнат заразени в храма. Когато чумата утихна, повечето от тях бяха мъртви.

Въпреки че говореше за състрадание, Даедла не беше сред онези, които с готовност се пожертваха, за да дадат утеха на болните.

— Какво те води в двора, Даедла? — попита нетърпеливо Самина. — Не искаме да те покварим с воинските си занимания.

— О, отдавна не ме е страх от поквара — отвърна Даедла със загадъчна усмивка, която подразни Каира още повече. — Майката игуменка ви вика.

— Майката игуменка? — попита Каира. — Какво иска от нас?

Даедла сви рамене.

— Аз съм само пратеник.

Каира извърна очи към Самина, която я стрелна с объркан поглед. Тръгнаха бързо през двора, за да сложат церемониалните си брони. Каира съжали, че се разбързаха така. Даедла вероятно се наслаждаваше на нетърпението им да се отзоват на призива на игуменката, но нямаха избор. Макар да бяха подчинени на екзархата, най-висшата щитоноска, чиито заповеди бяха закон, майката игуменка държеше върховната власт в Храма на есента и да бъдеш повикан от нея се смяташе за изключителна чест… или понякога — за крайна немилост.

— Защо ли ни вика? — попита Самина, докато нагласяше нагръдника върху тясната сребърна броня и пристягаше токите.

— Нямам представа — отвърна Каира, но прехвърляше възможностите в ума си. Може би някаква мисия? Може би щяха да ги изпратят на бойното поле — да се сражават наред с краля? Тази вероятност я въодушеви. Защитата на храма и неговите обитатели беше главното ѝ задължение, но тя копнееше за истинска битка, а не за безкрайното патрулиране по стените на непристъпния бастион.

След като нагласиха броните си, те тръгнаха по огромните коридори на храма към вътрешния параклис, понесли церемониалните си шлемове и препасани със златните мечове. С тази униформа бяха копия на статуята на Ворена. Само тъмната, късо подстригана коса на Самина и русата коса на Каира ги отличаваха една от друга. Дъщерите на Арлор и Щитоноските отстъпваха с поклон от пътя им, щом ги видеха да приближават в пълния си блясък.

Когато жените воини стигнаха до преддверието пред светилището на майката игуменка, Даедла вече беше там с две прислужници с бели воали.

— Майката игуменка чака — каза тя и кимна към вратата. Каира пристъпи напред, но Даедла добави: — Сестри, моля ви, оръжията.

Това беше глупав и дразнещ протокол, но майката игуменка не обичаше някой да носи оръжие в нейно присъствие и ги забраняваше в своята обител. Каира и Самина неохотно разкопчаха коланите с мечовете и ги подадоха на чакащите прислужници, а Даедла, все така противно ухилена, сведе глава, когато щитоноските пристъпиха покрай нея в стаята.

Майката игуменка седеше зад масивно дъбово писалище, покрито с пергаменти. Пишеше по парче велен с дълъг писец и перото танцуваше под съпровода на скрибуцането. Каира и Самина спряха пред писалището, а огромната, обкована с олово врата се затвори зад тях с отекващ тътен. Миговете се нижеха и Каира чуваше ударите на сърцето си. Гледаше право напред, с изпъната стойка, обучен страж, който чака заповедите на майката игуменка; но старата жена продължаваше да пише.

Накрая остави перото в мастилницата и вдигна поглед. Сълзящите ѝ очи се взираха в тях изпод тежките сбръчкани клепачи. Беше облечена с бялата проста роба на Дъщерите, но без обичайния воал — сухата ѝ сребриста коса беше прибрана на тила.

— Благодаря, че дойдохте — каза игуменката с усмивка, която сбръчка цялото ѝ лице. Изглеждаше като мила старица, прекарала последните години в грижи за бедните или в плетене на шалове за бездомни хлапета. Каира обаче знаеше, че майката игуменка е твърда като камък и много почитана, думите ѝ се изпълняваха безпрекословно, а примерът ѝ се следваше. — Вероятно се чудите защо ви извиках. — Тя замълча, но Каира и Самина не продумаха. — Всъщност извиках ви, защото сте най-добрите воини на храма, вероятно дори във всички храмове в Свободните държави. И като такива на вас се пада голяма чест.

Сърцето на Каира подскочи. Вероятно ги изпращаха на мисия, щяха да напуснат града и да се бият за отбраната на страната.

— До нас стигна вест от Храма на зимата в Айрънхолд. Върховният абат е поел към Стийлхейвън, за да ни посети и да присъства на Празника на Арлор в кралския дворец. Ще има нужда от охрана — най-добрите воини, с които разполагаме.

Сърцето на Каира замря. Да охраняваш Върховния абат беше голяма чест, но тя беше обучена за друго — да се бие с армиите на Свободните държави. Искаше да възрази, но знаеше, че решението вече е взето и не може да го промени. Самина обаче не се сдържа.

— Върховният абат има собствена стража — Синовете на Малеус — каза тя, без да скрива разочарованието си. — Защо сме му ние? Имаме задължения в храма. Ученичките ни са на много важен етап от обучението си.

— Вашите ученички ще са тук, когато изпълните нареждането. Надали Върховният абат ще остане дълго.

— Но екзархата със сигурност ще иска да се концентрираме над тренировките, а не да пазим гости.

Дори да беше шокирана от наглите думи на Самина, майката игуменка не го показа.

— Екзархата се съгласи с мен, че е нужно да защитим Върховния абат по най-добрия начин. Това е огромна чест, би трябвало да сте доволни.

— Така е, майко — обади се Каира, преди Самина да каже още нещо. Спокойствието на майката игуменка можеше да изчезне за миг, без предупреждение, а Каира не искаше Самина да ги забърка в неприятности.

Старицата се усмихна.

— Осъзнавам, че вероятно е малко разочароващо за вас. Слугинските задължения в храма не са ви на нивото. Искате да тръгнете на север с армията, това е ясно, и така трябва да бъде. Вие сте родени воини. Отгледани сте именно за да защитавате страната и религията си.

— Живеем, за да служим — отвърна Каира, макар да беше съгласна с думите на игуменката.

— Знам, че е така. И сме ви благодарни. Знам и че мога да ви поверя тази отговорност. Няма от какво да се безпокоите — щом изпълните задачата, ще има и други мисии. По-достойни за уменията ви. Ако армията на крал Каел не успее да удържи наплива от север, вероятно ще бъдете призовани като подкрепление.

— Искаме само да се бием в защита на Свободните държави — каза Самина. — Да правим това, за което сме обучени.

Майката игуменка кимна някак неохотно.

— Внимавайте какво си пожелавате, щитоноски. Върховният абат ще остане тук три дни. Очаквам да откликвате с готовност на всяка негова заповед.

— Така ще бъде, майко — каза Каира. Поклони се и Самина последва примера ѝ.

— Много добре — отвърна старицата, преди да се наведе отново над пергаментите. Щитоноските приеха това като знак да напуснат.

Докато вървяха по коридорите на храма, Студения поглед не се сдържа:

— Охрана, значи? — рече гневно, като разпръсна група Дъщери на Арлор, които имаха нещастието да се окажат на пътя ѝ. — Охрана? Какво си мисли екзархата, как е позволила това? Върховният абат има свои воини…

— Стига толкова — прекъсна я Каира и огледа коридора. — Не му е тук мястото.

Самина беше бясна, но стисна зъби и продължиха към оръжейната, без да продумат. Още щом влязоха, Самина запрати позлатения си шлем към стената и той отскочи със звън от нея.

— И аз съм ядосана като теб — каза Каира. — Но това е наш дълг.

— Наш дълг е да защитаваме храма, не да прислужваме.

— Това е голяма чест, сестро. Затова са избрали нас.

Тези думи като че ли поуспокоиха малко Самина, но гневът ѝ не отминаваше.

— Дано ни възнаградят подобаващо. Трябва поне да ни позволят да поведем Щитоноските на север, в подкрепа на краля. Нямам какво друго да кажа.

— Сигурна съм, че имаш — отвърна Каира с усмивка.

Настъпи миг тишина, преди да избухнат в смях. Но докато сваляше церемониалната броня, Каира не спираше да мисли за думите на майката игуменка: Внимавайте какво си пожелавате.