Вестителят на бурята

Тридесет и четири

Подът беше покрит с шахматно подредени плочи от тъмен махагон и светъл дъб. Бяха полирани така, че сандалите на Уейлиън скърцаха по тях. Стените бяха украсени с дебели тъкани гоблени, изобразяващи исторически сцени — Вихрения чук изковава деветте меча, победата на крал Дарнайт над голгартианците, Сребристата флота поема на Четвъртия си Славен поход.

Тези гоблени стигаха на двадесет стъпки височина, чак до тавана, изкусно изрисуван с образи на богове от всички познати светове: Джарл Лечителя и Кухия човек, почитани от друиди и вещици из Свободните държави; Хелион и Мунсир, почитани от елхаримите от далечния Ривърлендс; Древния Горм и Кага Създателя от степите на Екуун; Царгор Унгот и Скарган Бонстрайф от снежната пустош на Голгарта. Всички завихрени един около друг като част от едно и също божествено съзвездие.

На Уейлиън му се зави свят само като ги гледаше, а това беше едва антрето. Отвъд масивните бронзови врати, пазени от четирима Рицари на гарвана, се намираше Залата на огнището. Мисълта да пристъпи този свещен праг го изпълваше с ужас, нищо че магистра Гелредида беше с него. Това бе самото сърце на Кулата на магистрите, където се съвещаваше съветът на петимата най-могъщи заклинатели в Свободните държави и по подразбиране — в целия свят. Уейлиън никога не се беше чувствал така дребен и незначителен.

Двама от Рицарите на гарвана тръгнаха към тях и Уейлиън едва не отстъпи при приближаването им — така внушителни бяха с черните си брони и клюнестите шлемове.

Гелредида небрежно протегна ръце и единият рицар плъзна метални гривни на китките ѝ. Уейлиън гледаше с любопитство как те внезапно се стегнаха, сякаш по своя воля, и сложната позлата се раздвижи и заизвива, за да пасне на тънките ѝ китки. Без да продума, рицарят се върна на мястото си до вратата.

— Неутрализират силите ми — отвърна Гелредида на неизречения въпрос на Уейлиън. — В Огнището не се допуска използването на магия. Всеки, който влиза там, трябва да носи такива гривни, за да не може да използва способностите си, макар и да се е доказал като предан.

— Съветът не вярва на никого, така ли? — подобна крайна мярка му се струваше истинска лудост.

— Огнището на магистрите невинаги е било така цивилизовано и единно. Невинаги сме живели в такава просветена ера и някога тези окови са спасявали живот. Това е остаряла мярка, но някои традиции са твърде силни.

Тя изрече тези думи така, че Уейлиън се зачуди дали съветът още не е поразен от раздори след толкова векове на съперничества и безредие. Предположи, че ако почака, ще разбере.

— Дали ще допуснат чирак като мен в залата?

— Сега, когато съм… безпомощна, ми е позволено да вляза с придружител. Нещо като охрана — тя дори не опита да скрие иронията в думите си. — А и за теб ще е полезен опит.

— Няма ли да ми сложат гривни? Ами ако…

— Ако какво? Ако внезапно проявиш гениалния си талант в някое от Изкуствата? Моля те, Грим, не ме разсмивай. Сега трябва да сме сериозни. — Но Гелредида никак не изглеждаше развеселена. — От хиляди години не сме виждали чирак, който да е толкова умел в Изкуството, че да представлява опасност.

Двама от Рицарите на гарвана хванаха дебелите халки в центъра на огромните врати и ги отвориха. Не се чуха фанфари, нямаше гонгове, но рицарите някак бяха получили заповеди, а Гелредида получи своята аудиенция.

Сърцето на Уейлиън бумтеше в гърдите му, докато залата се разкриваше пред него. Магистрата тръгна напред и той я последва, като се дивеше на огромното помещение на самия връх на Кулата на магистрите.

То беше полукръгло и огромно, обградено от галерия, изсечена в скалата, сякаш самата кула беше огромен монолит, част от естествено скално образувание. Уейлиън беше виждал долните нива. Знаеше, че са от дърво и камък, но как така на самия връх на Кулата бе изградена зала от скала.

В камъка личаха фризове и сложни знаци. Накъдето и да погледнеше, виждаше изумително майсторство. Гаргойли гледаха злобно от всеки тъмен ъгъл, сякаш опитваха да се откъснат от скалата, но щом влезе в залата, вниманието на Уейлиън веднага бе погълнато от петте амвона в центъра ѝ.

Петимата архигосподари седяха зад своите амвони с неразгадаеми изражения. Когато дойде за пръв път в Кулата преди около година, Уейлиън ги видя при церемонията по откриването и чу речите им за различните Изкуства. Имената им бяха легендарни — завинаги запечатани в ума му. Всеки от тях представляваше различна дисциплина — едно от петте Основни изкуства — и нямаха равни: никой не можеше да се мери с тях в целия свят.

Вляво седеше Хойлен Краби, Главен заклинател и Пазител на Книгите. Той беше слаб мъж с черна, вече оплешивяваща над челото коса, а тъмната му роба бе покрита с древни знаци, които, разбира се, Уейлиън не можеше да разчете. Въпреки че изглеждаше в средата на четиридесетте си години, Хойлен със сигурност беше много по-възрастен.

До него седеше Кранок Маргил, Господар на Стихиите и Пазител на Ключовете. За разлика от Краби, той изглеждаше точно на колкото беше, към осемдесет. Рядката му коса бе съвсем тънка, а осеяната с петна кожа — почти прозрачна. Той носеше очила с дебели стъкла и раменете му едва крепяха червено-синята роба. Говореше се, че Изкуството на насочване на стихиите е най-опасното и явно Кранок беше заплатил скъпо за таланта си.

В средата седеше Дренан Фолдс, Главен призовател и Пазител на Свитъците. Беше едър мъж със сива, още гъста коса и бакенбарди, които стигаха почти до брадичката му. Челото му беше вечно смръщено, а кафявата роба стоеше като колосана на едрите му плещи. От челото до бузата му се спускаше грозен белег, който минаваше през окото. То беше станало млечнобяло, за разлика от другото — леденосиньо. Явно и Дренан беше платил за Изкуството си, а Уейлиън почти потрепери при мисълта какво ли създание е призовал, за да го разкраси така.

Отляво на Дренан седеше Ниро Лаиус, Главен гадател и Пазител на Гарваните. Той беше по-нисък от останалите, с къдрава сива коса и почти приятно изражение. Уейлиън обаче знаеше, че не бива да го подценява — никой не ставаше архигосподар, ако не си е изцапал някак ръцете.

Накрая беше Лусен Калвор, Главен алхимик и Пазител на Инструментите. Той изглеждаше по-млад дори от Хойлен Краби и беше най-новият архигосподар, наследил своя учител, който бе открит мъртъв в покоите си. Така и не откриха причината за смъртта му и понякога се говореше, че Лусен го е пречукал, за да заеме мястото му. Дори да беше вярно, никой не обвини красивия млад архигосподар и всички го почитаха дали от страх, или от уважение към поста му.

Петимата ги гледаха как приближават и Уейлиън изпита страх.

— Магистра Гелредида — каза Ниро Лаиус с усмивка. — Рядко удоволствие е да ви видим в тази зала. — Уейлиън не успя да разбере дали е искрен.

— Удоволствие ли? Сигурна съм, архигосподарю Лаиус — отвърна Гелредида. — Моето сърце ускори ритъма си, когато застанах пред Огнището. — Е, нейните думи си бяха напълно неискрени. Все пак архигосподарят Лаиус продължи да се усмихва.

— Достатъчно любезности — Дренан Фолдс се смръщи още повече, млечнобялото му око като че ли потъмня леко. — Имаме работа за вършене. Защо поискахте аудиенция?

Гелредида го изгледа накриво, почти явно развеселена.

Фолдс се отдръпна леко назад, ясно беше, че между двамата има стара история. Уейлиън не смееше да предполага от какво естество е.

— Вярвам, че всички знаете за убийствата в града? За обезобразените трупове, за забранените символи.

— Знаем — отвърна Кранок Маргил с тъничък и слаб гласец, също като плътта по старите му кокали. — Ужасна работа, няма спор. Но ни накараха да вярваме, че е дело на отстъпник. Със сигурност не е грижа на Огнището.

— Страхувам се, архигосподарю Маргил, че е точно грижа на Огнището.

— Стига, магистра — обади се архигосподарят Лаиус. — Сигурен съм, че уникалните ти способности са достатъчни да откриеш някакъв си убиец.

Гелредида се усмихна.

— И аз съм сигурна. Но това не е обикновен убиец. Този е особено коварен и опасен, може да застраши дори нас.

Дренан Фолдс се изсмя грубо.

— И какво му е толкова опасното, че да уплаши дори нашата Червена вещица?

Уейлиън усети как космите по тила му настръхват. Беше чувал Брам да я нарича така, но само в нейно отсъствие. Но да ѝ го кажат в лицето…

Гелредида се вгледа невъзмутимо в архигосподаря Фолдс.

— Защото, Дренан, се опитват да използват Деветото изкуство.

Той замлъкна.

Деветото изкуство. Уейлиън само беше чувал за него. Със сигурност не се изучаваше от книгите. Говореха, че е единственото забранено Изкуство — пет бяха познати на Кастата, три бяха изгубени, оставаше само едно. И що за ужасия беше то?

Легендата разказваше, че именно злоупотреба с Деветото изкуство е отприщила Ада на земята; че е отворила портите на отвъдното и демонската орда е нахлула в земите на човеците, и единствено мощта на Арлор е спряла пълното унищожение.

Ако някой аматьорстваше с Деветото изкуство, трябваше да е луд или по-зъл, отколкото Уейлиън изобщо можеше да си представи. И в двата случая трябваше да бъде спрян.

Досега не бе осъзнавал колко важно е да хванат убиеца. Мислеше, че става дума за отстъпник, за садист… убиец.

Сега беше ясно, че преследват нещо много, много повече.

— Какво доказателство имаш? — попита Кранок Маргил.

— Проучих знаците на всяко местопрестъпление. Който и да е убиецът, владее добре древното знание и пътя на Бродещ през Портите.

— Но най-близкият Пътеводен камък е…

— Да, Параклисът на таласъмите.

Дренан Фолдс се приведе напред и се вгледа в Гелредида със здравото си око.

— Защо тогава не е отворил портала? Ако Малефикар Некрус се е завърнал, защо градът не е пълен с демони?

— Не зная. Заклинателят може би не е толкова изкусен. Вероятно още не са успели да открият достатъчно силна жертва, за да приключат ритуала. Може би просто изчакват благоприятен момент.

— Много „може би“, магистра. Как да работим с „може би“?

— Като поне ми помогнете да открия убиеца. Ниро може да накара гадателите си да търсят знаци. Можем да…

— Гадателите няма да са от голяма полза тук. Ако този отстъпник използва Деветото изкуство, трябва жертвоприношение, за да го открием…

— Няма ли да си струва!

Гелредида губеше търпение.

— Магистра — каза Хойлен Краби, който не беше проговарял досега. Гласът му бе дълбок и плътен и Уейлиън усети някаква хипнотична интонация в него, която го привличаше като пчела на мед. — Кралят ни е мъртъв. Врагът е на прага ни. Огнището си има много грижи около защитата на града, а ти ни занимаваш с това? Няма как един отстъпник да е достатъчно могъщ, че да владее Деветото изкуство. Само архигосподар би могъл…

— Ако Параклисът на таласъмите се отвори, няма да има град, който да защитавате — рече Гелредида. — Няма да остане нищо.

— Ние сме уверени в способностите ти, магистра. Ще откриеш този убиец, сигурни сме — Краби се усмихна и явно приключи с приказките. Решението беше взето и дори Гелредида не можеше да се противи.

Вратите зад тях внезапно се отвориха и Уейлиън реши, че това е знак да си тръгват, но Гелредида не помръдваше и се взираше упорито в тях.

— Има и други просители, магистра — рече господарят Фолдс, като посочи бронзовите врати.

— Вероятно магистра Гелредида иска да присъства — каза Краби. — Така ще види лично пред какво сме изправени и вероятно ще преразгледа становището си. Все пак тя също е загрижена за града.

— Абсурд — излая Фолдс. — Тя не е член на Огнището.

Кранок Маргил вдигна сухата си ръка, за да го накара да млъкне.

— Вероятно само този път, Дренан, ще пренебрегнем протокола.

Дренан Фолдс явно искаше Гелредида да си тръгне, но неохотно отстъпи. Тя се поклони рязко, оттегли се встрани и сякаш се сля със сенките.

Уейлиън погледна към отворените врати. Не знаеше какво е очаквал да види, но не и човека, който мина през тях.

Придружаван от двама Рицари на гарвана, в залата влезе внушителен тъмнокож мъж, вероятно от Дравистан или Каджрапур, както подсказваше кърпата на главата му. Беше облечен с широка синя роба, пристегната с червен пояс на кръста. На рамо носеше торба, която притискаше към тялото си. Влезе с широка усмивка и щом стигна до средата на залата, докосна с пръст челото си, после устните и накрая се поклони театрално пред петимата архигосподари.

— Приветствам ви, о, велики и могъщи господари на Огнището. Казвам се Масум ам Калед лас Фахир ам Джадар Абаси и ви нося поздрави от принца на Ривърлендс.

— Знаем кой си — отвърна Дренан Фолдс с презрение. — И знаем защо си тук. Дошъл си да се пазариш. За предатели ли ни мислиш? Или за глупаци, които ще обърнат гръб на своите?

Усмивката на Абаси леко помръкна.

— Смирението и собствената ми маловажност не позволяват да предполагам какво си мислят тъй могъщи и велики люде като вас, господарю. Аз съм само прост посланик, дошъл да преговаря от името на елхарима, когото познавате като Амон Туга.

Уейлиън усети как устата му пресъхва. Това беше вестителят на самия Амон Туга. Мъжът, който бе нападнал Свободните държави. Воинът, който беше убил техния крал.

— Тогава говори — рече господарят Фолдс. — И се махай оттук, докато още можеш.

Чужденецът се усмихна нервно, поклони се отново и посегна към торбата си. Архигосподарите се размърдаха, явно се притесниха какво ще извади, защото на ръцете им имаше гривни, които ги правеха безпомощни. Но Абаси извади само стара парцалена кукла и я сложи на земята. Бръкна още четири пъти в торбата и извади още четири кукли. Нареди ги до другата на пода.

Уейлиън едва не въздъхна, но архигосподарите не споделяха облекчението му.

Щом Абаси постави и последната кукла на пода, господарят Фолдс скочи от мястото си.

— Какво означава това? — сляпото му око щеше да изскочи от орбитата си.

Масум Абаси отстъпи назад и вдигна ръце, сякаш не разбираше от какво се засягат.

— Извинете, господари. Не исках да ви тревожа.

— Тогава нямаш представа какво означава това — рече Кранок Маргил, вгледан печално в малките кукли.

Уейлиън също нямаше представа. Това бяха обикновени парцалени кукли, като тези, с които играеха децата. Всяка беше облечена в различен цвят и имаше различна коса — сива или тъмна, едната беше рядка и… те приличаха на…

— Господари — рече Абаси. — Зная какво представлява това… както и вие. Но по този начин принцът на Ривърлендс не иска да покаже намерението си, а само силата, с която разполага. Сила, която няма да обърне срещу вас… — Архигосподарите се размърдаха, но мълчаха. — Сега, когато кралят ви е мъртъв и армиите ви са разгромени, няма кой да се изправи пред ордите, които са се устремили към града. Но не се страхувайте. Амон Туга е щедър и онези, които не му се противопоставят, не само ще оцелеят, но и ще получат награда.

Уейлиън усети как в него се надига гняв. За кого се мислеше този, че да предлага такава сделка? Нима мислеше, че ще предадат града си, народа си, за милостта на един нашественик?

Но архигосподарите все така не помръдваха и не продумваха.

Именно тяхното малодушие пред арогантността на пратеника разгневи Уейлиън. Прииска му се да излезе напред и да изкрещи на този нахалник, че Огнището няма да позволи на някакъв си чужденец да ги обижда в собствената им свещена зала.

Изведнъж някой го сграбчи за ръката така силно, че той едва не извика. Червената вещица беше не по-малко ядосана от него, но бе достатъчно мъдра да си мълчи. Пръстите ѝ се забиха в плътта му и Уейлиън реши да последва примера ѝ.

Кранок Маргил най-сетне кимна.

— Посланието ти е чуто. Върни се при елхарима и му кажи, че ще си помислим.

Масум Абаси се поклони и пак докосна челото и устните си.

— Той иска само това, велики господарю.

Отстъпи от петте амвона и тръгна към изхода, следван от Рицарите на гарвана, но остави петте кукли на пода.

Гелредида тръгна напред, като внимаваше да не стъпва близо до тях.

— Ясно е, че имате много за обсъждане — рече тя.

— Ясно е и че ти си имаш много работа — отвърна господарят Фолдс, очевидно беше притеснен от случилото се. Уейлиън нямаше представа какво означават куклите, но усещаше, че е нещо гадно.

Гелредида наклони глава и си тръгна. Той я последва през огромните бронзови врати, като хвърли плах поглед назад, преди те да се затворят след него. Ако архигосподарите имаха много за обсъждане, сигурно горяха от нетърпение да започнат. Преди вратите да се затворят и петимата изглеждаха печални — стиснали устни, те се взираха в зловещите кукли.

— Няма да говориш за това, което видя днес — каза магистрата, когато ѝ махнаха гривните и тръгнаха по огромното вито стълбище, което пронизваше цялата Кула.

— И без това нищо не разбрах.

Тя спря пред него и се обърна да го погледне. Пак го преценяваше, като че ли се чудеше дали си струва да обясни случилото се на безполезния си чирак.

— За употребата на магия се заплаща висока цена, Уейлиън. Цена, която все някой ден ще трябва да платиш, ако успееш да развиеш таланта си. Архигосподарите са изплашени старци, а Амон Туга използва този страх. Куклите са древна магия на вещерите и шаманите от северните земи. Сега всеки от ахригосподарите е белязан, прокълнат със стара магия, която ще изиска своята цена. Но Амон Туга ясно показва, че няма да заплатят нищо, ако си седят на задниците и си траят.

— Затова ли не искат да ви помогнат в залавянето на отстъпника? Защото ще има цена?

Гелредида пак се усмихна. Малък жест, но първият досега и го хвана неподготвен.

— Учиш се, Уейлиън. Може и да стане чирак от теб.

Тя се обърна и тръгна надолу по стълбата.

— Това беше всичко за днес. Мисля, че си заслужи малко почивка от компанията ми.

Друг ден Уейлиън с удоволствие би се възползвал от въпросната почивка, но трябваше да признае, че старата вещица започва да му се издига в очите. Така или иначе не беше човек, който ще пропусне свободен следобед, затова щом Гелредида тръгна към покоите си, той едва не хукна към стаята си.

Когато най-сетне стигна там, почти останал без дъх от тичането и благодарен, че не е налетял на някого от чираците, се закова внезапно. Вратата му беше открехната и вътре мъждукаше свещ.

Уейлиън плахо побутна вратата, като се зачуди какво ли го чака в стаята. Но това, което видя, надхвърляше и най-смелите му предположения.

На леглото, изтегната като за погребение, лежеше голата Герди. Косата ѝ беше разпиляна по възглавницата, а кожата ѝ изглеждаше съвсем гладка на потрепващата светлина. До нея, ухилен до ушите, стоеше Рембрам Туле.

— Та да! — извика той и посочи към Герди, сякаш я беше материализирал от нищото.

Уейлиън бързо влезе и затвори вратата, преди някой да види какво му е донесъл Брам.

— Какво става, по дяволите? — попита той с разтреперан глас, но при тези обстоятелства беше обяснимо.

— Ами донесох ти подарък, Грим — отвърна Брам. — Нали това искаше?

— Да… не… не по този начин. Какво си ѝ направил?

Брам пристъпи напред и разроши косата на Герди.

— О, само една-две капки див пелин, смесен с други билки. Елементарна работа, Грим. Дори ти ще го направиш.

— Упоил си я?

Брам се смръщи.

— Как иначе да я доведа тук?

Уейлиън се взираше в Герди с изумление.

— Но… какво да я правя сега?

— Каквото искаш, Грим. Това беше целта — той му смигна съзаклятнически. — Е, сигурно няма да искаш публика, затова ще се видим по-късно. — Уейлиън все така се взираше в Герди, а Брам мина покрай него и отвори вратата. Спря за миг на прага. — Но ще разкажеш как е било, нали? — После пак смигна и си тръгна.

Уейлиън се втренчи след него, вече не искаше да поглежда голото момиче на леглото.

Какво си мислеше Брам, по дяволите?

И какво да прави той сега?

Може би да я изчака да се събуди и да се опита да ѝ обясни. Но Брам не беше тук. Нямаше да има свидетел на историята си. Ако Герди се събудеше гола в чужда стая, щеше да запищи. Проклет да е, ако позволи това да се случи.

Със свито сърце, той грабна едно одеяло и уви с него Герди, в недодялан опит да опази целомъдрието ѝ. После, без да поглежда назад, изтича от стаята и хукна по коридора.

Само можеше да се надява, че тя ще се събуди, ще се зачуди как се е озовала тук и ще се върне в стаята си.

С малко повече късмет, нямаше да закрещи и да каже на Рицарите на гарвана, че е била упоена от изнасилвач. А кого ще заподозрат всички тогава?

Уейлиън Грим, как кого.

Докато тичаше по коридора, той ужасно съжали за скуката на родния си Грофхам.