Вестителят на бурята

Три

Това беше окаяна, никому ненужна сграда в най-лошата част на града. Неизползван параклис, останка от Старите богове, който още не се беше срутил. Птици бяха свили гнезда по гредите на тавана, под дъските на пода имаше плъхове, а в стените — термити. В град, отдавна отминал най-добрите си дни, това беше просто реликва от миналото, свидетелство за златна ера, което гниеше и умираше. Но отговаряше идеално на нуждите на Мерик Райдър.

Той провери за последно облеклото си и нагласи самодоволно яката и ръкавелите. Искаше да постигне точно определено впечатление — за богат човек, който изживява тежки времена. Това беше изключително важно за намеренията му и обясняваше както копринената риза, така и майсторски скроените бричове и жакет — не съвсем нови, но не и проядени от молци. Подобно на изкусен въдичар, той умееше да избере точната примамка и да я хвърли на подходящото място. Сега имаше нужда единствено от старата скумрия.

И тя дойде.

Лейди Илина Хъмбърг се озърна из параклиса с разширени от страх очи. С изящна рокля, напомадено лице и накичена с бижута, тя не приличаше на човек, свикнал да идва в тази част на града.

Мерик можеше вече да се покаже, за да ѝ спести страха, но нима не беше забавно? Освен това искаше да е нервна и изплашена. Така хитрината му щеше да успее много по-лесно.

Погледа я известно време, чакайки напрежението да нарасне, и точно когато тя изглеждаше готова да избяга, той излезе от сенките.

— Милейди — рече тихо. — Не зная как да изразя благодарността си, че дойдохте.

Тя се извърна със звън на бижута — звук, който винаги изпълваше Мерик с въодушевление — и се хвърли в прегръдките му.

— О, милорд Франко, как бих могла да не дойда?

Той я прегърна и притисна към себе си, за да я накара да се чувства желана и в безопасност. Лесна работа, а и той имаше голям опит. Беше го правил десетки пъти, но Мерик Райдър винаги беше изкусен.

— Като кинжал в сърцето ми се забива мисълта, че мога да ви изложа на опасност — прошепна той в ухото ѝ. Тя потрепери от близостта на устните му и се притисна по-плътно до него. — Вероятно шпионите на султана ни наблюдават дори сега, готови да нападнат.

— Рискът си струва, лорд Франко — отвърна тя, вгледана в него. — А и зная, че няма от какво да се страхувам, щом вие сте до мен.

Той не отвърна, а започна да доближава устни към нейните, без да бърза, за да засили желанието ѝ. После я целуна. Тя отвърна ентусиазирано. Истинска страстна целувка — трябваше да ѝ го признае, — но пък лейди Илина си беше страстна жена. Колко жалко, че такава страст беше затворена в тъй склонно към сладкиши и медовина тяло. За щастие Мерик не ухажваше жената заради хубостта ѝ, а заради сякаш несметното ѝ богатство.

Когато погледна надолу, очите ѝ още бяха затворени, а тялото ѝ тръпнеше от наслада. Мерик я притисна към себе си и усети как трепери в ръцете му. Тя се беше влюбила в него така стремглаво, както самоубиец полита от скала, и вероятно трябваше да се чувства виновен за това. Но все пак отвръщаше с нещо: даваше ѝ онова, от което имаше нужда — страст и вълнение. А какво искаше в замяна? Кесийка с монети, по някое бижу. Нима беше твърде много?

Тя определено можеше да си го позволи, а неговата нужда очевидно беше по-належаща.

Влечението към хазарта беше оставило Мерик Райдър с доста големи дългове, които, за нещастие, трябваше да плати на Шанка Лихваря. А на него не можеш да си длъжник задълго. Не и ако искаш да съхраниш пълния си комплект крайници. Така че той имаше нужда от пари, и то бързо, и именно затова лейди Илина беше тук.

Какво като ѝ се беше представил като лорд Франко от Ривърбийч2, благородник от Анкаверн, прокуден от злия си чичо? Какво като беше измислил историята за брата, който помага на смелите въстаници в Мекала да свалят от трона деспотичния Радж ал Фазал, Божествения султан на Каджрапур? Какво като ѝ беше казал, че брат му е заловен от султана и за свободата му трябва да се плати значителен откуп? А защо трябваше да се виждат така тайно? Ами защото агентите на султана са навсякъде, наблюдават и чакат, и всеки миг те двамата могат да бъдат нападнати и заклани от наемни убийци.

Лейди Илина беше вдовица — червива от пари вдовица, попрецъфтяла и зажадняла за вълнения. Ако не беше Мерик, щеше да се отегчава в имението си дебела и самотна. Така погледнато, дори ѝ правеше услуга.

— Вие сте толкова смела, милейди — каза той и се отдръпна. — Така самоотвержена. Не ви заслужавам. — И се извърна, сякаш готов да си тръгне.

Тя го прегърна толкова силно, че той едва успя да си поеме дъх и да сдържи усмивката си. Беше също като при риболова — пускаш въдицата, чакаш да захапе и дърпаш.

— Никога не говорете така, лорд Франко. За мен е чест да помогна всячески.

Той се обърна към нея, а от погледа му струеше точното количество загриженост и благодарност.

— О, милейди! Не заслужавам такава отдаденост.

— Напротив, милорд.

Тя се наведе напред, сграбчи реверите на жакета му и яростно залепи устни върху неговите. Мерик едва успя да си отвори устата, преди тя да натъпче в нея напористия си език. Дъхът ѝ миришеше леко на вино и смокини, но това почти не се усещаше заради твърде щедрата доза сладникав парфюм. Въпреки този натиск върху носа и гърлото му, Мерик я притисна към себе си и отвърна на целувката, като дори издаде доволен стон, сякаш именно за това беше копнял.

Когато приключиха с целуването и лейди Илина дойде на себе си, Мерик се вгледа в нея с очакване, хвърляйки погледи към нанизите на шията ѝ.

— Колкото и да ми е неприятно, любов моя, дали бих могъл да те помоля за още един принос за каузата ни?

Тя се усмихна, както винаги досега. Както винаги, когато сваляше една от огърлиците от врата си и я слагаше в ръцете му с целувка.

Този път обаче лейди Илина не помръдна.

— Изключително галантно, лорд Франко — ако такова е истинското ти име, — но се опасявам, че като при всички най-приятни неща и на това му дойде краят.

Мерик сбърчи вежди. Не трябваше да става така. Тя трябваше да му даде скъпоценностите си и да го отпрати по славния му път. Какво, по дяволите…

— Опасявам се, милейди, че подозренията ви се оправдаха. Той не се казва лорд Франко — продължи пронизителният глас, който отекваше в порутения параклис.

Мерик се извърна и ръката му инстинктивно посегна за меча, но меч на колана му нямаше. Трябваха му пари, за да купи тези дрехи — как да впечатли истинска благородничка, като се появява все с едни и същи одежди, — и беше заложил оръжието си.

Сега като се замисли — крайно глупав ход.

Трима мъже излязоха на светлината, която се процеждаше през порутения покрив. Двамата отпред носеха прости черни жакети с фина кройка и изглеждаха способни бойци. Зад тях стоеше кльощав човечец, попрехвърлил средна възраст, с набрана риза, редингот и, очевидно, перука на голямата глава.

Мерик вече се озърташе за най-бързия път за отстъпление, но имаше само един, а той беше блокиран. Понечи да заговори, следващото най-добро нещо, когато лейди Илина изчурулика:

— Ортис! Колко мило от твоя страна да се присъединиш към нас.

Ортис, онзи с перуката, вдигна глава, но не излезе пред двамата мъже.

— Удоволствието е мое, лейди Илина.

Мерик нямаше представа какво се случва, но изобщо не му харесваше. Беше време да заговори… поне докато не успее да избяга.

— Страхувам се, че не разбирам — каза той, като отстъпи от Ортис и опасните му на вид придружители. — С дамата тъкмо обсъждахме…

— Знам какво обсъждахте. Знам и че не си благородник — обяви Ортис. — Ти си долнопробен мошеник. Измамник, крадец и комарджия… Мерик Райдър!

— Това е възмутително! Нямам представа за какво говори този човек — рече Мерик на лейди Илина в отчаян опит за спасение, макар да беше ясно, че са го сгащили. — Кой е той, между другото?

Преди тя да отговори, Ортис най-сетне събра кураж да излезе пред двамата мъже, вирна брадичка и сложи ръце на хълбоците си като герой от древна легенда.

— Аз съм Ортис Бан Халан, херцог на Вейлкрофт, а това — той посочи Илина — е моята любима леля!

— О… — откликна Мерик. — Ами… уверявам ви, че не е такова, каквото изглежда.

— Млъкни — каза един от спътниците на Ортис и пристъпи заплашително напред. Мерик никога не беше съжалявал така горчиво, че е заложил меч, но се подчини.

— Скъпи мой — каза усмихната Илина с целия сарказъм, на който беше способна. — По някое време у мен се зародиха съмнения и накарах да те проследят. Затова племенникът ми те провери през последните дни.

Мерик се обърна към нея с възможно най-сериозната си физиономия, беше самата искреност.

— Уверявам ви, милейди, това е някакво печално недоразумееее…

— Стига толкова лъжи — сопна се Ортис, докато Мерик се свличаше на колене, останал без дъх. — Махнете го от тук и се погрижете да не притеснява отново лейди Илина.

Нетърпеливите биячи сграбчиха Мерик и го повлякоха по потрошените плочи на параклиса.

Не трябваше да става така. Как тази дърта скумрия беше успяла да го разкрие толкова лесно? Как бе възможно да го провали една надута, натруфена свиня? Любопитни въпроси, но отговорът им щеше да почака — сега най-належащо беше да избегне настоящата си и все по-влошаваща се участ.

Интериорът на параклиса се плъзгаше покрай него, докато хората на Ортис го влачеха по пода. Главата му се удари в прага, когато го изкараха на задната уличка, а щом се озова в калта с бумтяща от болка глава, един от тях го изрита съвсем ненужно в ребрата.

Положението ставаше сериозно. Трябваше да измисли нещо, преди тези идиоти да му нанесат трайни увреждания, вероятно дори по лицето. Той си го харесваше точно каквото си беше.

И сякаш в отговор на мислите му, един от нападателите извади нож от черния си жакет.

— Сега ще ти накълцам червата. Това ще е последният път, когато се възползваш от невинни възрастни дами.

Мерик инстинктивно вдигна ръце, когато ножът полетя да се забие в тялото му, и извика в очакване на болката и кръвта, но те не последваха. Чу рязък тътен и отвори очи точно навреме, за да види как мъжът с ножа се свлича встрани, а острието изпада от отпуснатата му ръка. Зад него стоеше огромен непознат, стиснал дървена тояга, която беше употребил със забележителен ефект.

Другият човек на Ортис се запрепъва назад, вдигнал ръце в знак, че се предава, когато втори непознат изникна от сенките.

Един от новодошлите сграбчи Мерик и го вдигна на крака. Той беше замаян и нестабилен, но все пак достатъчно на себе си, за да се възползва от възможността — макар и предоставена от човек, който изглеждаше така, сякаш може да му изяде черния дроб.

Поведоха го под смаяния поглед на човека на Ортис, който се беше парализирал от страх. Тези двамата бяха с цяла глава по-високи от Мерик и два пъти по-широки в раменете. Обзе го злокобно предчувствие. Що за спасение беше това?

— Вижте, джентълмени — започна той, докато го водеха към ъгъла и надолу по уличката. — Ако ви изпраща Шанка, кажете му, че имам парите. Или поне… на теория. Остава да уредя само едно-две неща.

— Млъквай! — извика единият и Мерик не понечи да спори.

Вървяха в тишина по задни улички, през мръсотията, покрай плъхове и отпадъци. Мерик предположи, че не им трябва мъртъв, иначе вече щяха да са го убили или да го оставят на хората на Ортис, така че нямаше смисъл да бяга — поне засега.

Накрая, без никакво предупреждение, двамата здравеняци го запратиха през една отворена врата в смътно осветен склад. В него имаше две дълги клетки, които спокойно можеха да се използват като затворнически килии. По стените висяха някакви джунджурии, не се виждаха добре в сумрака и най-вероятно бяха земеделски сечива, но в главата на Мерик лесно се превърнаха в инструменти за мъчения.

— Сядай — каза единият здравеняк.

— Но тук няма стол — отбеляза Мерик и се огледа.

А после изпищя, защото другият го изрита в сгъвките на коленете и той се стовари по очи.

Преди да попита какво все пак става, от сенките излязоха двама мъже.

Първият беше висок и плешив, с дълго и изпито лице. В него имаше нещо гробовно, изглеждаше някак безутешен, сякаш цял живот не се беше усмихвал. Вторият беше по-нисък и доста по-широк в кръста. Къдравата му оредяваща коса обрамчваше открито и странно ведро лице. Приветливата му усмивка беше в силен контраст с печалния вид на другия и никак не успокои Мерик. Той ги разпозна на мига и разбра, че няма причина за усмивки.

— Здравей, Райдър — рече по-ниският.

— Здравей, Фридрик — отговори Мерик и бързо се обърна към мълчаливия му приятел. — Бастиян. Как я карате?

— Много сме си добре — каза Фридрик. — Явно доста по-добре от теб. — Той погледна към огромните мъжаги зад него. — Трябваше да го доведете невредим.

— Не бяхме ние — отвърна единият, като посочи разкъсаната риза и ожуленото лице на Мерик. — Така го заварихме. — Въпреки размерите си, той явно се подчиняваше на по-дребния мъж и то с основание. Фридрик и Бастиян контролираха Гилдията — организацията, която управляваше всички незаконни дела в Стийлхейвън. В този град нищо не се случваше без тяхното одобрение. Никой не беше нападан, изнудван, пребъркван, обиран, мамен, тормозен или убиван без знанието на Гилдията. Който си позволеше да действа на своя глава в границите на Стийлхейвън, търпеше сурови последици.

— Явно пак си спечелил приятели, Райдър — каза Фридрик и се ухили. — Много се радвам за теб.

— Доста съм популярен. Какво да кажа…

— Да, популярен си. Или поне така чухме. Очевидно Шанка Лихваря иска да ти посмачка топките.

— Това е само малко недоразумение, което се опитвам да разреша.

— Разбира се, разбира се. Сигурно ще си доволен да чуеш, че вече разполагаш с решение на проблема.

Мерик усети как стомахът му се сковава от паника. Да си длъжник на Шанка Лихваря бе едно, но да си длъжник на Гилдията — съвсем друго нещо. Дори без топки, пак щеше да е наполовина мъж — Гилдията беше способна на много по-лоши неща.

— Честно да ти кажа, с Шанка тъкмо изглаждаме някои наболели проблеми. Няма никаква нужда да се замесвате.

— О, но ние настояваме, Райдър. Заради доброто старо време.

Мамка му!

— Добре, цял съм в слух — Мерик опита да изобрази дежурната си усмивка, но знаеше, че не е много убедителен.

— Имаме работа за теб, в която ще впрегнеш наистина уникалните си умения. — Кражба? Хазарт? Надпиване? Със сигурност не им трябваха креватните му умения. — Искаме да посредничиш по сделка с едни чужденци. Да я придвижиш от началото до края, като използваш обичайните си чар и финес.

— Така ли? Нима в целия град няма по-подходящ от мен за тази работа?

Бастиян внезапно пристъпи напред и пронизващите му очи се втренчиха в него с едва прикрита омраза.

— Интересува ни по-скоро особеното ти родословие, Райдър. Имаш връзки. Приятели по върховете, които ще станат много услужливи. Ще се пробутват подкупи, ще се затварят очи за това и онова. Ти ще се погрижиш, Райдър, а в замяна дълговете ти към Шанка Лихваря ще бъдат изплатени.

— Звучи справедливо — отвърна Мерик, макар да звучеше отвратително. — И при каква сделка трябва да посреднича?

Бастиян погледна към дребния Фридрик, който въздъхна тежко, преди да заговори:

— След два дни в пристанището ще акостира кораб за роби. Ще пристигне празен, а ти трябва да се погрижиш да е пълен, когато отплава. Това проблем ли е за теб?

Дори ужасно шибан проблем. В Свободните държави робството беше забранено от два века. Наказанието за търговия с роби беше публична кастрация и смърт чрез обесване.

Мерик погледна първо към Фридрик, после към студените, пресметливи очи на Бастиян и отвърна:

— Не, никакъв проблем.

— Отлично — усмихна се Фридрик. — Ще научиш подробностите, кога, къде и как. От теб се иска само да бъдеш себе си и да впрегнеш прословутия райдърски чар. Най-вероятно няма да ни видиш отново. Отсега нататък ще работиш с Палиен, така че, ако ти трябва нещо, преди да започнеш, казвай.

Мерик се замисли за миг и се изправи тромаво.

— Само едно нещо — Бастиян се смръщи така, сякаш Мерик се беше изсрал пред очите му. — Има ли шанс да ми заемете един меч?