Вестителят на бурята

Четиридесет и пет

Бронзовата порта пред Параклиса на таласъмите беше отворена. Уейлиън стоеше пред нея до магистрата и двама Рицари на гарвана. И въпреки тяхното присъствие, умираше от страх.

— Да изчакаме ли Зелените куртки, магистра? — попита той и се огледа към двамата рицари с тъмни брони. Бяха страховити с клюнестите шлемове, но Уейлиън не беше сигурен, че ще се справят с човек, изучил Деветото изкуство.

— Няма време — рече Гелредида и пристъпи през портата заедно с рицарите. — Можеш да останеш тук, ако искаш.

Това беше предизвикателство и Уейлиън го знаеше. От всички задачи, които му бе възлагала досега, тази беше най-значимата.

Дали щеше да спечели уважението ѝ?

Нямаше как да знае, но ако откажеше, със сигурност щеше да го загуби.

Последва я неохотно.

Архигосподарят Лаиус ги беше насочил към това място и щом приближиха, на Уейлиън му се прииска старият гадател да не е особено вещ. Той погледна в кристалното кълбо, порови из пилешките вътрешности и посочи Параклиса на таласъмите. За Уейлиън предсказанието на Лаиус изглеждаше почти комично, като номер на уличен шарлатанин, но Гелредида му повярва напълно, прокле се за глупостта си и веднага хукна насам, като повика първите Рицари на гарвана, които видя.

Ето така се озоваха тук — пред този зловещ монолит в северната част на града.

Уейлиън опита да върви плътно до Рицарите на гарвана. Копията им бяха насочени напред. Мястото го плашеше, но знаеше, че не може да се върне. Магистрата разчиташе на него. За щастие искаше само морална подкрепа, защото едва ли щеше да ѝ е от полза в случай на нападение.

Четиримата стигнаха до каменната сграда, до входа, който преди беше затворен с каменна плоча. Сега тя лежеше до стената, сякаш строшена от гигант с огромен чук.

Уейлиън се вгледа в чернотата вътре, в бездната и страхът стисна сърцето му като в брониран юмрук. Магистра Гелредида внезапно сграбчи робата си и вдигна ръка, за да ги накара да мълчат. Уейлиън отначало не чу нищо, само сбърчи нос заради странната миризма, но скоро го долови: тихо припяване, като думите се повтаряха отново и отново на неразбираем за него език.

Магистрата тръгна бързо и двамата рицари издрънчаха след нея, когато тя се втурна през входа. Уейлиън се видя принуден да ги последва.

Бързаха по тъмен коридор, който ги изведе в огромна зала. Беше невероятно грамадна. Отвън Параклисът на таласъмите се издигаше като монолит, но нямаше начин да побере подобна зала. Главата на Уейлиън се замая от високите базалтови стени, по които бяха издълбани символи и фризове, гротескни като сцените по портата отвън.

Издълбано в скалата стълбище се виеше нагоре до висока платформа. Гелредида не спря, а тръгна по стълбите, следвана от рицарите. Уейлиън едва успя да си поеме дъх, едва успя да се удиви на залата, едва успя да осъзнае страха си, преди да ги последва.

Стълбите водеха до платформата над параклиса. Прозорци в скалата пропускаха нощния въздух и силният бриз щеше да запрати Уейлиън зад ръба на площадката, която се издигаше на петдесетина крачки над земята. Но това, което видя на нея, го накара да забрави опасността от падане. Подът ѝ беше покрит с черни символи, пиктограми, изписани и издълбани в камъка. Нещо тъмно и гнусно беше размазано навсякъде, приличаше на черна съсирена кръв, която миришеше на смърт.

Рембрам Туле стоеше в центъра на платформата и припяваше мрачните си песнопения. Не спря дори когато те се появиха. Беше твърде погълнат от ритуала си и твърде концентриран върху обекта му… Герди.

Тя беше завързана, а устата ѝ бе запушена с въже. Уейлиън видя, че е гола, и му се прииска да я покрие с нещо, както бе направил преди няколко нощи, но сега това беше последният ѝ проблем. Главният беше кинжалът в ръката на Брам.

Щом видя какво се случва, единият рицар изрева и се втурна напред, насочил копието си. Гелредида извика нещо, някакво предупреждение може би, но Уейлиън не я чу заради бойния вик на рицаря, който най-сетне събуди Брам от унеса му.

Момчето вдигна поглед, но Уейлиън видя, че вече не е никакво момче. Очите му бяха обградени от тъмни сенки и лишени от цвят, ирисите се бяха превърнали в черни дупки, пълни с омраза. Щом рицарят го връхлетя, Брам бързо се изправи, усмихна се някак тъжно и от стиснатите му юмруци се надигна черна мъгла. Уейлиън не разбираше що за магия използва Брам, но явно беше пропита със зло.

Устните на Рембрам се изкривиха в безмълвно заклинание и той изпъна напред юмруци. Рицарят се скова насред крачка и нещо в бронята му изпращя, сякаш всяка кост на тялото му се строши, и той се свлече безмълвно на земята.

Вторият беше по-предпазлив и тръгна надясно, когато Гелредида вдигна ръка.

— Прекрати това, момче! Нямаш представа какво вършиш.

Брам само се ухили.

— Много добре знам какво върша, дърта вещице. Ще гледам как това място се срутва. Аз съм носителят на забравата. Малефикар Некрус.

И той вдигна ножа над Герди.

Уейлиън изкрещя от страх, от болка, от съжаление.

Гелредида пристъпи напред, като изричаше нещо с дълбок и гърлен глас. Пръстите ѝ описваха сложни знаци.

Рицарят се приближи, вдигнал копието за смъртоносен удар.

Ножът на Брам полетя към Герди, а Гелредида отприщи магията си в сноп лилава светлина. Уейлиън усети как тя изсмуква енергията от въздуха и от собствения му дъх, сякаш някой посегна в гърдите му и изпразни дробовете му.

Светлината се стрелна към Брам и остави мъглива следа. Енергията се завъртя във въздуха над него, явно привлечена от ножа в ръката му, който се спускаше към голите гърди на Герди. Преди да е пробил плътта, тя беше обгърната от лилавата светлина. Но това не спря удара на Брам. Кинжалът, обгърнат от магията, се заби в тялото ѝ чак до дръжката.

Уейлиън видя с ужас как раната веднага почерня. Брам измъкна кинжала сред облак черна мъгла точно когато копието на рицаря се устреми към него.

Брам се задвижи с неестествена бързина, извъртя се встрани и разсече дръжката на копието с кинжала. Рицарят едва успя да осъзнае, че оръжието му е прекършено, преди Брам да изкрещи в лицето му. Това беше странен, демоничен писък, който едва не спука тъпанчетата на Уейлиън, а силата му запрати рицаря отвъд ръба на платформата.

— Какво правиш? — извика Гелредида и тръгна напред.

Уейлиън гледаше как раната на гърдите на Герди се разраства, а кожата почернява и гние. Раната се разклоняваше като паяжина, следвайки пътя на кръвта като черно течение по вените.

— Много добре знаеш какво правя — отвърна Брам със самодоволна усмивка, сякаш беше победил на карти, а не бе убил хладнокръвно едно момиче.

Гелредида извади нещо от робата си и го хвърли към него. То се пръсна във въздуха и стана на прах, който се посипа по главата на момчето. Брам отстъпи, изпусна кинжала и изскимтя като куче.

Гелредида се втурна към Герди.

— Уейлиън, помогни ми!

Лицето на Брам гореше и той се запрепъва назад, като впиваше нокти в кожата си.

Гелредида коленичи до Герди и сложи ръце на почернялата плът на гърдите ѝ.

— Какво да направя? — попита Уейлиън, не можеше да откъсне поглед от мъртвото момиче.

Гелредида го погледна с изгарящи очи, сякаш проникна в самата му душа, и изрева:

— Убий го!

Уейлиън се обърна към Брам. Той се възстановяваше от отровния прах. Лицето му гореше и плътта му се белеше, но успяваше да се овладее. Взираше се в Уейлиън, после се извърна към Гелредида и видя, че е положила ръце на гърдите на Герди и извлича чернотата от тялото ѝ, изтегля я от вените ѝ. Дланите ѝ вече почерняваха.

— Не! — изкрещя Брам. — Не! Престани!

Хукна към нея, но Уейлиън го пресрещна. Не знаеше как събра кураж, може би от страх пред Гелредида или защото осъзнаваше, че черният ритуал на Брам трябва да бъде прекратен на всяка цена. Така или иначе той скочи напред и се блъсна в него, преди да е изрекъл още от гнусните си припеви.

Затъркаляха се по платформата. Когато най-сетне спряха, по някакво чудо Уейлиън се бе оказал върху Брам и стискаше гърлото му. Брам само се усмихна.

После го стисна през кръста.

Сякаш го хванаха с горещи клещи. Уейлиън издържа колкото можа, но болката беше огромна. Закрещя, опита се да удуши Брам, видя, че на устата му избива слюнка, но напразно. Ослепителната болка изгаряше вътрешностите му и той трябваше да отстъпи и да се освободи от хватката на Брам.

Падна назад, едва потиснал писъка си, а когато се извърна, видя, че Брам го гледа с отвращение.

— Какво е да знаеш, че ще умреш, Грим? — попита Брам, а чернотата в очите му се разшири и покри и малкото останало бяло. Ръцете му се изкривиха като куки, пръстите почерняха и се заостриха като ястребови нокти.

Това беше. Ето така щеше да умре.

Нещо удари Брам по главата и вдигна прах, когато отскочи от нея. Уейлиън видя още две фигури на платформата — Зелени куртки, единия беше едър, а другия млад и изплашен — но как да го вини за това.

Опита да стане, ала успя само да се свлече пак на земята, когато двамата мъже обградиха олюляващия се от удара Брам.

— Давай — рече по-дребният.

— Ти давай — каза другият и се вгледа в ноктите на Брам.

Преди някой от тях да се задейства, Брам се изправи в цял ръст, вдигна ръце над главата си, изкрещя силно и ги стовари върху платформата.

И тогава започна пълната лудост. На платформата се появиха процепи, които плъзнаха от юмруците на Брам. Тя започна да се разцепва и пролуките се разширяваха. Изведнъж подът под тях се срути, надолу полетяха тухли и се вдигна прах. Уейлиън беше оглушен от тътена и видя само сива мешавица от отломки, когато полетя към пода на параклиса — на петдесет стъпки надолу.

Нещо го удари в лицето, а после в гърба и му изкара въздуха. След миг осъзна, че се е приземил върху купчина камънаци, които се забиваха в тялото му.

Когато сивата мъгла започна да се разнася, Уейлиън опита да помръдне. Първо ръцете и краката. С облекчение установи, че не е пострадал тежко — само няколко натъртвания и порязвания. Дори изгарящата болка в корема намаляваше, когато опита да се изправи и да си поеме дъх.

Преди да стане на крака обаче, нещо го удари в гърдите и пак го повали назад. Той отвори очи, слепени от кръв и прах, и едва различи лицето на Рембрам Туле.

— Ти провали всичко! — каза Туле. Говореше отчетливо, овладяно, сякаш потискаше гнева си. Уейлиън се надяваше само да го потиска достатъчно дълго, докато дойде помощ. — Това трябваше да е моят славен миг. Моят апотеоз. А ти го провали!

Гневът вече не беше потиснат. Ноктите изникнаха отново, пръстите се издължиха гротескно като черни щипци на рак и от тях се заизлива черна мъгла.

— Брам… чакай — едва изрече Уейлиън.

Жал му беше, дори за него.

Брам само се усмихна.

— Свърши се, Грим. Време е да се разкараш — и замахна с разкривената си черна ръка.

Не беше честно. Не трябваше да става така. Уейлиън не беше искал да идва тук. Защо не си остана у дома? Защо не стана писар като чичо си или дори земеделец? Нищо лошо не се случва на земеделците.

В него пламна гняв. Несправедливостта и унижението запалиха огън в гърдите му. Усети как той го изпълва със сила, изпълва го с… мощ.

В този миг изрече дума. След това нямаше да има дори представа какво означава тя, но се оказа достатъчно. Такива думи винаги са достатъчни.

Щом я изрече, тежестта се вдигна от гърдите му. Брам беше запратен назад към стената и разтроши на прах един от гротескните фризове. По земята се посипаха още отломки.

Когато събра сили да стане, Уейлиън видя, че Брам е проснат в прахта и се взира в него.

Откъде дойде тази мощ, тази магия? От него ли?

Изглежда беше точно така… а нямаше кой да го види.

Някъде от Параклиса на таласъмите се чу глас, който го викаше на помощ.