Вестителят на бурята

Четири

Пазарът при Източната порта беше най-старият в града. Не беше най-големият, със сигурност не беше най-чистият и определено не предлагаше най-много стоки, но пък имаше дълга история. Датираше още от Ерата на кралете мечоносци, когато речните барони бяха пренасяли стоките си по Сторуей от подножието на планината Криега.

Раг не си спомняше откъде знае това — просто още едно от ненужните късчета информация, с които се сдобиваш. Тя обаче знаеше и други неща, които изобщо не бяха безполезни. Например къде Харол Търговеца на риба държи скътаните си монети и кога са най-много. С коя ръка Карсър Касапина размахва сатъра си, за да може да го избегне, ако се е приближила прекалено. Кои са най-кратките пътища за бягство от пазара, ако положението стане твърде напечено. Къде патрулират Зелените куртки и по кое време спират да поиграят зарове и да обърнат халба с ейл.

Зелените куртки бяха най-малката ѝ грижа. Е, може би не най-малката, но доста назад в списъка. Те не се интересуваха особено от едно самотно бездомно дете. Някои дори показваха съчувствие и от време на време се правеха, че не виждат, или пък ги мързеше да обърнат внимание как малките свиват по нещо за хапване от сергиите на пазара.

Не, най-страшна беше Гилдията.

Техен човек винаги обикаляше наоколо, набелязваше най-добрите мишени и даваше знак на своите хора, за да знаят коя е целта. Бяха организирани, дисциплинирани и затова обираха най-богатата плячка. Ако Раг им се изпречеше на пътя и разсееше обирджия или пък привлечеше нежелано внимание, щеше да ѝ се наложи не просто да се крие — щеше да има късмет, ако не ѝ извадят очите. После щеше да живее из дупките около пристанището или дори по-лошо, при Саловете, където щеше да проси заедно с останалите сакати. И то ако имаше късмет. Ако нямаше, щяха да я дадат на най-долните отрепки, които да я третират като животно, докато някой не сложи край на краткия ѝ живот. Беше виждала това да се случва и бе решена да избегне подобна съдба. Да, Гилдията контролираше пазара и кражбите тук без тяхно знание бяха много, много опасни.

Но все пак трябваше да се яде, а Раг беше ужасно гладна.

Ароматът от сергията за хляб на Гунта я привличаше така, сякаш дебелият пекар лично я беше поканил да си вземе един от неговите бухнали златисти самуни. Вече беше крала от него, и то не веднъж, и той вероятно щеше да е нащрек, но Раг имаше талант да остава незабелязана. За някои деца, деца с родители, които им купуват храна и дрехи и им дават покрив над главата, липсата на внимание сигурно щеше да е проблем. Не и за Раг. Дарбата ѝ да не го привлича ѝ беше от голяма полза.

В другия край на пазара един съгледвач на Гидията тъкмо набелязваше жертва за своя джебчия, така че тук нямаше да има проблеми. Тримата младежи от Зелените куртки се смееха и се закачаха с две добре облечени момичета, които определено бяха от по-добър сой, така че и тук не се очакваха изненади.

Дебелият Гунта говореше с две също толкова дебели жени, които май имаха нужда да пропуснат няколко хранения. Изобщо пекарят сякаш я молеше да го отърве от стоката му.

Раг тръгна натам съвсем небрежно. Влезе в крачка с един търговец, като се прикри зад него и за миг дори се зачуди дали да не му отреже кесията, но знаеше, че не си струва. Гилдията не се интересуваше от самуни, но кесиите бяха друга работа.

Щом търговецът стигна до сергията на Гунта, Раг спря и го остави да я задмине, без да вдига очи и без да поглежда към целта си, в случай че пекарят се озърне и я види или пък двете дебели дами я забележат. Ако не гледаш някого, и той не те поглежда, дори не те забелязва. Сега беше вече до самата сергия и протягаше ръка към един хубав, хрупкав самун. Нищо работа бе да го докопа и той се озова в ръката ѝ, без никой да забележи; не толкова бързо, че да привлече внимание, но и не ѝ отне цял ден. Тъкмо отвори палтото си и самунът потегли към укритието си, когато някой се блъсна в нея. Раг се препъна, хлябът се изплъзна от ръката ѝ, отскочи по паветата точно пред сергията и коричката се напука като строшено огледало.

— Ой! — изписка Гунта, дамите бяха забравени и лицето му се разкриви от гняв. — Ах ти, малко копеленце! Ела тук!

Раг нямаше нужда от подкана да хукне през тълпата, но преди да направи и крачка, някой я сграбчи за яката на палтото. Тя се забори, но напразно — нямаше измъкване. Озърна се назад с надеждата, че не е някой от Зелените куртки, и ужасена, че може да е някой от Гилдията, но се оказа най-обикновен човек, тръгнал по своите си дела.

Тя се замята и заизвива, но Гунта вече заобикаляше сергията си с почервеняла физиономия. Чакаше я здрав пердах.

Раг се отпусна, преви колене и се измъкна от палтото точно преди Гунта да я докопа. После се затича през тълпата сред цялата гюрултия. Носеше това палто от години и с мъка се лиши от него, но по-добре така, отколкото да се лиши от няколко пръста.

Гунта търчеше след нея, крещеше и вдигна на крака целия пазар, но Раг бе така съсредоточена в бягството си, че мислеше само как да стигне до най-близката уличка и да изчезне.

Преди да го стори обаче, видя една фигура да приближава бързо и целеустремено към нея през тълпата. Зелена куртка — млад и ревностен, не като останалите, и определено в по-добра форма от Гунта. Имаше решителния поглед на човек, който иска да се докаже, и явно залавянето на Раг беше начин да го стори.

Пазейки равновесие с ръка, тя рязко сви встрани към една от тесните улички, които извеждаха от пазара. Босите ѝ крака тъпчеха бързо мръсотията по земята, но Зелената куртка продължаваше преследването, шлемът му дрънчеше, а лъкът плющеше на гърба му. Раг търчеше по тесния лабиринт на уличките с лекота, но преследвачът ѝ скъсяваше дистанцията. Тя се сети за ножа си — ако го извадеше, войникът можеше да реши, че не си струва да го намушкат, — но пък не беше го използвала от години. Всъщност не искаше да го използва. Помнеше как Гюс Джебчията го изтръгна от ръката ѝ и остави резка на бузата ѝ. След този случай не посмя да го извади отново.

Раг осъзна, че няма да избяга на войника, затова трябваше да изчезне. Взе един завой и подскочи, босото ѝ стъпало се приземи на тесния перваз на прозорец и я оттласна нагоре. Тя се хвана за трегера и се издърпа. След миг-два Зелената куртка се появи на завоя, като разплискваше локвите и дишаше тежко. Не я видя никъде, спря, изкрещя проклятие и се плесна от яд по бедрото. През цялото време тя го гледаше отгоре, притаила дъх, но той явно не беше от най-умните и не му хрумна да вдигне очи.

Когато мъжът си тръгна, Раг слезе от перваза — без храна и без палто. Общо взето, денят се оказа не особено добър, но още не беше свършил — щеше да изскочи нещо друго.

Беше опасно да се връща на пазара, затова се насочи към улица „Слип“, където обикновено нощуваше. Тази улица беше в края на Доковете, не най-мизерното място в квартала, но определено по-лошо от всичко при Източната порта. Беше претъпкана с пияници, които търсят забавления. Освен пивници, тук в почти всяка втора къща имаше уличници. Раг би се чувствала неудобно, дори уязвима, ако не беше израснала на тази улица; повечето момичета и момчета от занаята я знаеха, но не ѝ обръщаха внимание. Все пак това беше нейният талант.

Тя изкачи разнебитените стълби по страничната стена на хана Мълчаливия бик, а мръсните ѝ ходила стъпваха леко по напуканото и потрошено дърво. Цялата конструкция проскърцваше под нея, но издържа. Не би издържала обаче мъж и щеше да настане страшно скрибуцане. Стълбата им служеше като способ за ранно предупреждение и благодарение на нея Раг оцеляваше на тази мръсна и опасна улица. Тя и приятелите ѝ.

Мина покрай третия етаж и стигна до покрива, където, както винаги, я чакаше Тиджи. Големите му тъжни очи се взираха с надежда от мръсното дундесто лице.

— Не нося нищо, приятел — каза Раг и мина покрай него към разнебитената колиба, стъкмена на покрива на хана.

— Къде ти е палтото? — попита Тиджи.

— Трябваше да го зарежа, но не се тревожи, ще си намеря друго, преди да хване студ.

Тя се провря през вратата на колибата и влезе вътре. Огънят от предишната нощ бе изтлял в жарава, която димеше вяло от ръждясалия стар щит, който използваха за огнище. На нара до стената отсреща седяха Мигс и Чирпи, достатъчно близо, за да се прегърнат, както винаги.

— Добре ли си, Раг? — попита Чирпи с обичайната си усмивка. Мигс си мълчеше и надничаше изпод дългия бретон, който стигаше почти до носа му.

— Дам — отвърна Раг, но не беше добре. Още един неуспешен ден на пазара означаваше, че ги чака поредната гладна нощ. Можеше само да се надява, че Фендер ще донесе нещо по-късно — ако изобщо реши да се появи.

Тиджи пропълзя в колибата, седна до нея и облегна глава на ръката ѝ. Тя го прегърна и се загледа в града през цепнатините в стената.

Долу, от улиците около хана, се чуваха гласовете на момичетата, сладки гласове, пълни със съблазън и обещания. Раг изпита едновременно отвращение и завист. Презираше ги, че продават телата си толкова лесно, че се съсипват за няколко монети, но знаеше, че го правят, за да оцелеят; ако имаха друг избор, щяха да го последват. И им завиждаше — завиждаше, защото се беше родила толкова грозна, толкова тромава и неугледна. Нямаше начин да изкарва пари на улицата, дори да се унизеше дотам, че да опита. Не че би го направила.

В неясното минало майката на Раг беше уличница — и то красива. Тогава живееха в стая. Не беше голяма и не бе особено чиста, но имаха покрив и стени и беше топло. Имаха и храна на масата, а от Раг се искаше само да изчезне, докато майка ѝ си върши работата. Тогава я наричаха Мораг, Мораг Раунзи; истинско име за истинско момиче. Всичко се промени, когато майка ѝ срещна мъжа от Силвъруол. Той носеше модни дрехи, ухаеше хубаво и пръскаше пари като важен човек. Майка ѝ ѝ каза, че заминава с него за Силвъруол, за да бъдат заедно, но скоро ще се върне за нея. Ще идат заедно в Силвъруол, за да живеят с модното конте в модната му къща.

Раг остана в стаята с дни — не си спомняше колко. По някое време дойде хазяинът да я изхвърли; тя нямаше и петак, а той изобщо не се интересуваше къде е майка ѝ. Раг обикаля около сградата със седмици, все чакаше и молеше за остатъци, продаваше и малкото си вещи за храна. Мина още време, преди да осъзнае, че майка ѝ няма да се върне за нея.

И така се превърна в Раг, крадла и просякиня. Беше научила трудни уроци — кои са ти приятели, кои — не са, къде да ходиш и къде — не, от кого да крадеш, кого да избягваш, — а сега си имаше дори своя група. Все сирачета, които не бяха особено изкусни в кражбите, ако не броим Фендер, разбира се, но пък бяха нейните хора, обичаха се по свой начин. Чувстваше ги като семейство и беше готова да стори всичко за тях.

Внезапен шум я накара да подскочи и Тиджи изписка, защото падна настрани, а Чирпи и Мигс се вкопчиха още по-здраво един в друг.

Раг отиде до вратата и погледна навън. Заля я облекчение, когато видя Маркъс да върви по покрива. Той ѝ помаха и се усмихна.

Маркъс влезе в колибата с жизнерадостно „Здрасти“, седна на малката купчина дърва и се огледа, сякаш беше един от тях, сякаш си беше у дома. А за всеки, дори с едно око, беше очевидно, че не е така. Първо на първо, момчето беше чисто… е, поне по-чисто от бездомните деца, сред които седеше. По дрехите му нямаше дупки и бяха прани наскоро, ръцете му не чернееха от мръсотия и ноктите бяха чисти, защото не ровеше из боклука за храна. Той ги навестяваше от седмици и Раг не смяташе, че ще им навреди. Не беше сирак. Живееше с баща си в Търговския квартал, но Раг го беше виждала да кръстосва улиците тъжен и самотен като изгубено пале. Разбира се, беше го взела под крилото си — да, точно така, — но той не крадеше и не просеше. Вярно, нямаше полза от него, но и не им вредеше, каква опасност можеше да има?

— Добре ли си? — попита Раг, защото Маркъс не заговори.

Той сви рамене.

— Както винаги.

Раг не го беше питала и той не ѝ бе разказвал, но тя се досещаше, че баща му е гадняр и затова той броди по улиците далеч от дома и се мотае с бездомниците. Това обаче не ѝ влизаше в работата. Всеки си има проблеми.

— Май ще е студено тази нощ — каза Чирпи. — Няма да е зле да разпалим огъня.

— Не говори глупости — отвърна Тиджи. — Не е застудявало от векове. Да запазим дървата за друга нощ.

Раг се усмихна на разсъдливостта му. За годините си той носеше доста масивна глава на крехките си рамене. Може би беше достатъчно умен, за да се отърве от този скапан живот, когато порасне.

— Ще видим — рече Раг. — Може да идва буря. — Тя кимна към дупките от липсващи летви по северната стена на колибата. Виждаше се как на хоризонта се събират тъмни облаци, страховита чернота заплашваше да погълне чистото небе.

— Ама какво е това, сбирка на мамчета?

Раг се стресна от гласа, но се отпусна, щом видя високата фигура на прага.

Фендер пропълзя вътре, гъвкавите му мускулести крайници се движеха с котешка грация из тясната колиба.

— Какво става? Физиономията ти е увиснала като оная работа на магарето — той се настани сред тях, а Мигс и Чирпи се сбутаха, за да му направят място. — Явно си имала тежък работен ден, Раг? Къде ти е палтото?

— Дадох го на майка ти — отвърна тя. — Каза, че много мръзнела, докато смуче пишки нощем.

Фендер се ухили. Той не познаваше нито майка си, нито баща си, така че не се обиди.

— Е, хубаво е, че поне един от нас е свършил нещо, нали? — бръкна в джоба на палтото си и извади миниатюрна бронзова ваза. По-малките момчета я зяпнаха очаровани и личицата им се озариха от тази смайваща проява на богатство.

Фендер хвърли вазата на Тиджи.

— Върви да я занесеш долу на Борис. И не се оставяй копелето да те измами.

Тиджи нямаше нужда от подкана и изхвърча от колибата така бързо, че Раг едва го проследи с поглед. Може би все пак щяха да ядат тази вечер. Борис, съдържателят на Мълчаливия бик, не възразяваше да живеят на покрива му, стига да го снабдяваха с по някоя дрънкулка. Дори им даваше храна и малко грог, ако плячката си я биваше.

— Тоя какво прави тук? — попита внезапно Фендер, като гледаше кръвнишки Маркъс.

— Нищо не прави — отвърна веднага Раг, но знаеше, че няма да го укроти — той мразеше Маркъс. Чисто и просто ревност, а Фендер можеше да е много гаден понякога. Маркъс обаче понасяше плесниците и обидите му и винаги се връщаше за още.

— Стига толкова — рече Фендер и се изправи. Беше привел глава под ниския покрив на колибата, но пак се извисяваше над всички. — Ако ще остава, нека си плаща като другите.

— Седни, Фен…

— Майната ти, Раг. Говоря сериозно. Разкарай се, богаташче, и не се връщай, ако не носиш нещо ценно. Всички се трепем за хляба. Време е и ти да се включиш.

Маркъс беше тръгнал към вратата, явно изплашен от Фендер и предизвикателството му, но сега вирна непокорно брадичка и Раг почувства гордост.

— Добре, ще го направя — рече той тихо и хукна по покрива.

— Нямаше нужда от това, той е един от нас — рече Раг.

— Как не! Има си семейство. Не сме му притрябвали. Като дойде зимата, като започнат студът и гладът, дали ще се сети за нас? Да видим колко пъти ще се появи тогава.

Раг не отговори. Искаше да прати Фендер по дяволите, да му каже, че Маркъс е един от тях и тя му вярва, но не можеше — защото знаеше, че Фендер е прав и когато настъпят още по-тежки времена, няма да видят повече Маркъс.