Вестителят на бурята

Шест

Стаята се намираше в северната част на Кулата на магистрите, а едничкият ѝ прозорец гледаше към Сторуей и Стария каменен път, там, откъдето започваха дългото си пътуване. Стаята не беше на върха, а в средата на огромната цитадела, но от прозореца ѝ се разкриваше същата гледка, като от всяка друга кула в Стийлхейвън.

В единия ѝ край имаше покрита с катран дъска, на която бяха изписани магически знаци, кодове и руни, подредени в подобна на паяжина мрежа от уравнения. За всеки горе-долу грамотен човек те приличаха на случайни драсканици, красива плетеница от чуждоземни знаци, може би на древен и забранен език. За членовете на Кастата, които имаха лиценз от Свободните държави да практикуват изкуството на магията, тези знаци бяха източник на могъществото им, смисъл зад Воала, начин да извлекат заклинания от дяволските вихри, които вилнееха невидими из земите на човеците.

Но за Уейлиън Грим това бяха глупости.

У дома, в провинцията Анкаверн, той беше обещаващ ученик. В колежа в град Грофхам го смятаха за най-добрия, отрупваха го с похвали и твърдяха, че интелектът му далеч надвишава този на колегите му. Говореше се дори, че е по-способен от някои преподаватели, и бе съвсем естествено да го препоръчат за Кулата на магистрите, където да продължи учението си. Родителите му нямаха търпение, дори майка му, която се отнасяше с него като към безпомощно дете чак докато стана юноша. Те бяха много щастливи, че той ще тръгне на запад, към Стийлхейвън — явно обещанието, че синът им един ден ще е магистър, надделя над нуждата им да го защитават.

За нещастие, щом пристигна, Уейлиън установи, че огромният му интелект и способностите, с които така се отличаваше в Анкаверн, тук изглеждат съвсем посредствени. Дори започна да изпитва усещане за провал. Не че не беше научил много, откакто започна чиракуването му. Всъщност поглъщаше ненаситно знания.

За няколко месеца изучи основите на седем езика, от резките изцъквания и придихания на племената екуун, до напевните диалекти на елхаримите. Научи истории и древни, и съвременни, от Драконовите войни на каер вахарите до военните стратегии на кралете мечоносци и изселническите пътища на ранните тевтонски племена. Беше изучил произхода на Старите богове и предполагаемите им наследници отпреди зараждането на култа към Арлор и Ворена. Превърна се в истински теолог, експерт по пантеоните на десетина политеистични култури, от култовете към смъртта на хуртите до аеслантските небесни богове и свързаните с тях съзвездия. Нямаше равен в познанията си за нравите, ритуалите и обичаите на източните народи и можеше, ако пожелае, да стане ценен посланик на Изтока в двора на крал Каел.

От всичко това обаче нямаше да има полза, ако не схванеше основите на магията.

Магистрата стоеше до дъската и говореше бързо и монотонно. Бяха сами в стаята и тя преподаваше единствено на него сложните тайнства на изкуството. И все пак той не разбираше нищичко.

Уейлиън беше прочел книгите — една бе отворена дори сега пред него на съответната страница и го дразнеше с почти неразгадаемия си език. Научи наизуст, колкото можа, магическите знаци, жестове, уравнения, съставки, припеви, медитации и начини на изпълнение… Но просто нищо не разбираше.

Е, беше схванал това-онова. Знаеше, че за заклинание за огън ти трябва въглищен прах, сажди или друга подобна съставка, която да се пръсне по кожата по определен начин, докато се изпълнява съответният напев. Знаеше, че стихиите могат да се укротят и подчинят на магьосника чрез проникване в простите им канали. Знаеше, че на лишените от разум създания можеш да повлияеш, така че да изпълняват волята ти, ако владееш правилния език и избереш точните думи. Но поискаха ли от него да си спомни подробности, някой определен напев или съставките, нужни за конкретно заклинание, умът му не раждаше нищо.

Без това тайно знание, без да умее да борави с него инстинктивно, един магистър не можеше да проникне във вихрите отвъд Воала и да стане член на Кастата.

Единствената утеха на Уейлиън, поне засега, беше, че не се налага да го прави. Той беше само чирак, послушник, новак и следователно нямаше право на магии, докато не го приемат за член на Кастата. Засега се подготвяше изцяло теоретично и това положение му позволяваше да скрие факта, че не се справя. Нещо повече дори — че се проваля, потъва в море от знания, които не разбира и не може да контролира.

— Преча ли на дрямката ти? — попита магистрата.

Уейлиън внезапно осъзна, че се е втренчил в дървеното си писалище и е спрял да слуша. Тя се взираше в него, бялата ѝ коса беше опъната назад, а сините ѝ очи излъчваха презрение.

— Не, магистра — отвърна Уейлиън и преглътна с мъка.

Страхуваше се от нея — повече от всеки друг в краткия си живот. Тя беше негов ментор, преподавател, но най-вече господар. Гелредида… Червената вещица, както я наричаха другите чираци, макар Уейлиън да се обръщаше към нея единствено с „магистра“. Тя беше висока, с изпъната стойка, но чертите ѝ издаваха възраст и опит, далеч надвишаващи живота на смъртните. Уейлиън често се чудеше дали използва магия, за да се поддържа млада. Вероятно ли беше да е вековечна?

Но не би посмял да пита.

Тя беше много уважавана и всички в Кулата се бояха от нея, дори другите магистри се отнасяха с благоговение. Какъв проклет късмет — да учи при най-страховития учител.

Страхът му се подклаждаше не само от строгостта и репутацията ѝ. Тя излъчваше власт и самоувереност, сякаш можеше да изтръгне живота от всеки — макар да не беше демонстрирала подобни способности. Всъщност, откакто пристигна в Стийлхейвън, Уейлиън беше видял да се извършват само незначителни призовавания. Скоро разбра, че магията е мощно оръжие и не бива да се използва с лека ръка. Употребата ѝ си имаше цена и всеки магистър я плащаше по един или друг начин. Пример за това бяха някои от по-възрастните магьосници, които бродеха из коридорите на Кулата, като бръщолевеха неразбираемо, а други бяха изгърбени, беззъби и ужасно изплашени — телата им бяха изсъхнали или осакатени — от каква точно магия, Уейлиън не смееше и да си представи.

— Не ми се ще да мисля, че си говоря сама — тя грабна парче тебешир с изящната си ръка и направи жест към дъската. — Е, само за моя информация, би ли ми припомнил кой е основният принцип при призоваването на стихиите.

Уейлиън изпадна в паника. Погледна към дъската за миг с надеждата, че ще намери отговор в неразгадаемите драсканици — но те си останаха такива, неразгадаеми.

Призоваване на стихии — това беше от трудните.

Или не беше? Не беше ли единственото, което знаеше?

Призоваването си беше призоваване — това бе ясно, — но дали призоваване на стихийните създания като огромните демони на огъня, или самата стихия, например мълния или пък приливна вълна?

Нямаше представа.

Помисли си дали да не блъфира, като измисли нещо убедително, но знаеше, че е глупаво. Гелредида нямаше да се хване и не търпеше никакви увъртания. Тя искаше отговор, както беше написан в прашните томове, изречен ясно и уверено. Грешният отговор бе равносилен на никакъв отговор.

Уейлиън сви рамене, опита да ги свие като куражлия, като човек, който демонстрира храброст и самоувереност. Знаеше обаче, че изглежда просто жалък.

— Каква изненада — рече магистрата, явно наистина не беше изненадана от невежеството му. Е, сигурно вече свикваше. — Само в случай, че решиш да си спомниш следващия път, ще ти кажа, че основният принцип е хармонията. Целият живот, в най-дълбоките му устои, е изграден от същите тези стихии. Елементите при призоваването на стихиите не определят резултатите; резултатите зависят от решението на магистъра. Съставките само осигуряват формата за конкретната цел. Разбираш ли?

Уейлиън кимна.

— Малко се съмнявам — каза магистрата. — Но в общи линии това означава, че ако използваш вода, при достатъчно практика можеш да призовеш и да подчиниш на волята си стихията на огъня. Защо ли си правя труд да ти обяснявам?

Тя затвори очи. Уейлиън не знаеше дали се опитва да потисне гнева, или показва безсилие. Така или иначе го изнерви.

— Отсега нататък, мой несхватливи ученико, ще те наричаме Пултра. Предполагам, вече си запознат с нашите порядки, Пултра?

Той кимна унило.

Беше доста добре запознат с „порядките“. Магистрата избираше прозвище, обидно, унизително или просто неприятно име от чужд език или рядък диалект. Докато не откриеше произхода или значението му, Уейлиън щеше да бъде наричан така. Това само по себе си не беше чак толкова лошо, но докато не разгадаеше малката загадка на своята повелителка, той щеше да получава безброй слугински задължения, като да изхвърля помията след хранене и да чисти всяка дъска в аудиториите.

— Отлично, Пултра. Мисля, че сега си имаш работа за вършене.

— Да, магистра — отвърна Уейлиън и затвори книгата пред себе си. Прибра я заедно с перото, мастилницата и няколко пергамента в износената си кожена чанта и тръгна покрай празните писалища към вратата. Не посмя да извърне очи към магистрата, не искаше да среща изпепеляващия ѝ поглед.

Щом се озова в коридора, го заля облекчение. Сега, когато двата меча на очакването и разочарованието вече не висяха над главата му, пак можеше да диша. Впрегна цялата си воля да не хукне презглава към Голямата библиотека.

Либер Конфлагранция заемаше цял етаж в Кулата на магистрите. Тя наистина беше най-голямата библиотека — хранилище на пет хиляди години история. В нея имаше книги за отдавна мъртви култури и религии, карти и свитъци, които показваха граници, изличени под краката на древни завоеватели и крале.

Влезеше ли в огромната зала, Уейлиън се сковаваше.

Двама Рицари на гарвана, неподвижни като черни бронирани статуи, пазеха входа, а копията им стигаха почти до тавана. Уейлиън винаги минаваше покрай тях със сведена глава — не можеше да види очите им зад целите клюнести шлемове, но все пак се опитваше да не привлича вниманието им. Рицарите на гарвана бяха пазители на Кулата на магистрите, орден, посветен на защитата на огромната цитадела и нейните обитатели. Нямаха магически способности, но в бойните умения не ги надминаваха дори Рицарите на кръвта. Живееха само с една цел — да изпълняват волята на Огнището на магистрите — и го вършеха с фанатично усърдие. Макар да знаеше, че всеки от тях ще даде живота си, за да го защити, Уейлиън не можеше да потисне страха си.

В библиотеката го връхлетя миризмата на пергамент, прах и старо дърво. В ъгъла се издигаше огромен скелет на воин аесланти — висок над седем стъпки, с два пъти по-дебели от човешките кости, а зъбите на черепа бяха дълги колкото средния пръст на Уейлиън. Дори в смъртта звярът изглеждаше страховит, мрачно напомняне за храбростта на армиите на Свободните държави и техния крал.

Огромната зала беше злокобно тиха за размерите си. Двама магистри седяха в дъното и четяха архивни сборници. Нямаше никого другиго.

Сърцето на Уейлиън се сви, щом започна да осъзнава задачата, пред която е изправен. В библиотеката се пазеха хиляди томове, а той трябваше да открие едно-едничко късче информация.

Все пак не би приел поражение. То трябваше да е някъде тук и той щеше да го открие.

Магистра Гелредида не за пръв път изразяваше възмущението си по този начин. Винаги избираше дума от най-забутаните езици на най-малко познатите култури, за да усложни изпитанието му. Преди това го беше нарекла с дума от езика на древен крал мечоносец, която означаваше кравешко лайно; друг път — както монаси в Хан-Шар наричаха халката, с която пробиваха ноздрите на бика; после го нарече с дума от езика на херуските роби — означаваше „тестиси на козел“. Пултра звучеше с тевтонски произход, но нямаше начин да е толкова просто. Вероятно беше на голгартиански или от Ледените владения Морат в далечния север — но пък не звучеше достатъчно дивашки и гърлено.

— Червената вещица ти е лепнала още някое неприятно име, а, Грим?

Уейлиън едва не подскочи при този прошепнат въпрос, но щом видя автора му, въздъхна шумно.

Рембрам Туле седеше на малко дървено писалище, сгушено между две огромни лавици. Усмихваше се, както обикновено, а тъмната му коса висеше около красивото лице. Той притежаваше харизма и привлекателна самоувереност — все неща, които липсваха на Уейлиън.

— Как се досети, Брам? — попита Уейлиън тихо и отиде да седне срещу него. — И не я наричай така на всеослушание. Ако някой от магистрите те чуе, ще слугуваш през целия Празник на Арлор.

— Тези стари козли са глухи като пънове — той махна небрежно над писалището към потъналите в размисъл магистри.

— Сигурно. Но тя си има… начини, нали ме разбираш. Сигурен съм, че чува всичко, което става зад тези стени. Няма да се изненадам, ако ни чува и сега.

— Ставаш параноичен, Грим.

— И как иначе? Чувствам се прокълнат, сякаш правя всичко грешно — каквото и да кажа, каквото и да отговоря. Сигурен съм, че само чака възможност да ме изгони от Кулата или дори нещо по-лошо.

— Какво — да те превърне в жаба? — усмихна се лукаво Брам.

— Не е смешно. Лесно ти е на теб.

— О, да, много ми е лесно, чирак съм на изкуфял дърт прилеп. Според теб защо вися в библиотеката, когато всички разпускат в салона? Защото уроците на магистър Арфакс са напълно безполезни. Налага се да се обучавам сам.

Уейлиън изпита завист. Брам беше отличен ученик, мина светкавично изпитите по теория на магията през първата си година и като че ли единствено със собствени усилия. Колкото и да беше строга магистра Гелредида, Уейлиън така и не успя да схване дори основното.

— Повярвай ми — каза той. — На теб ти е по-лесно. Освен това явно се справяш добре. Както я карам, няма да се застоя дълго тук, така или иначе.

— Не се предавай толкова лесно, Грим. Накрая ще го схванеш. Сякаш си завил зад ъгъла и всичко се открива пред теб като на длан. Ще ти се изясни напълно. Обещавам ти, ще се чудиш за какво е бил целият този зор.

— Надявам се — отвърна Уейлиън и се замисли за скучния живот в провинциалното градче. Беше готов на всичко, само и само да не се върне там.

— Знам го — Брам затвори книгата и я прибра в чантата си. Стана и стисна рамото на Уейлиън. — Както и да е, как те нарече този път?

— Вече ще ми казва Пултра.

— Колко симпатично. Има някакво източно звучене, но морфологията е малко архаична. Как точно го произнесе?

— Ами произнесе го Пултра — Уейлиън повтори думата така, както си я спомняше, но се получи без никакво ударение.

— Да, това няма да помогне. Какво ти преподаваше, когато реши, че имаш нужда от ново име?

— Нещо за призоваване на стихиите. Не си спомням точно.

— Предлагам да започнеш оттам — и като му смигна, Брам тръгна през библиотеката към изхода, а сандалите му чаткаха ритмично по дървените дъски. Уейлиън остана сам в огромното хранилище на знания.

Въздъхна, огледа библиотеката и се отправи към раздела за призоваванията.

Отне му три часа, но накрая откри каквото търсеше. Оказа се в рядко отварян том с дефиниции на стихиите, озаглавен „Път на Петимата мъдреци“. Имаше малък раздел за материализиране на голѐми от пръст, изцяло теоретичен и много объркващ, но Уейлиън май схвана същината. В самия край на раздела се обясняваше, че ако въпросните призовавания се извършат неправилно, големът ще се разпадне на буци пръст и катран. Точно тези продукти на разпада се наричаха пултра.

Щеше му се да изпитва задоволство от разрешаването на загадката, но постижението му се струваше несъществено. Магистра Гелредида му изпращаше съвсем ясно послание — че е пълен провал и нищо повече от бродещо из коридорите краставо старо куче.

Докато гледаше как луната изгрява зад огромния прозорец на Либер Конфлагранция, Уейлиън се надяваше тя да има милостта рано и ли късно да го избави от нещастията му.