Върколашки метаморфози

* * *

Много азиатски храмове удивляват пътешествениците с несъответствието между бедността на празните стаи и многостъпалния разкош на покрива — с извити нагоре ъгли, със скъпоценни резбовани дракони и яркочервени керемиди. Тук символичният смисъл е ясен — не трябва да събираме съкровища на земята, а на небето. Стените символизират този свят, покривът — следващия. Погледнеш самата сграда — коптор. Погледнеш покрива — на дворец. Предназначен да пази като великолепен чадър именно въпросния коптор.

Контрастът между Павел Иванович и „чадъра“ му направо ме очарова, въпреки че в случая нямаше абсолютно никакъв духовен символизъм. Павел Иванович беше дребно хуманитарно духче. Виж, чадърът му… Но да караме поред.

Телефонът иззвъня два дни след екзекуцията, в осем и половина сутринта, прекалено рано дори за клиенти със странности. Номерът, който се изписа на екранчето, не ми говореше нищо. Бях станала в четири и вече бях успяла да свърша цял куп неща, но все пак просто за всеки случай казах с прозявка:

— А… ло…

— Адел? — отвърна бодър глас. — Обаждам се във връзка с обявата.

Вече бях свалила обявата от сайта, обаче все някой можеше да си я е сейвнал за в бъдеще, клиентите често го правят.

— Защо не ме оставите да се наспя, а?

— Никакво спане. Събираш си багажа и идваш веднага!

— Ама още не съм се събудила.

— Троен хонорар за спешност. Стига да си на място до един час.

Щом чух за тройния хонорар, спрях да се глезя и записах адреса. Една от латиноамериканските ми сестрици казваше, че панамският генерал Нориега пиел уиски по цяла нощ, а рано сутрин викал за секс една от шестте жени, които си бил зачислил на денонощна работа — тя го знаеше, понеже била една от тях. Обаче онова там е Панама кокаин, гореща кръв. За нашите ширини толкова ранен плам ми се стори неестествен. Не усетих никаква опасност обаче.

С цел бързина взех метрото и след петдесет минути бях на адреса. Клиентът живееше в една тиха част на центъра. Влязох в двора на сградата (висок бетонен блок с претенции за архитектурно новаторство) и в първия момент реших, че съм сбъркала и че това е задният вход на някаква банка.

До желязната врата в зида стояха двама охранители. Гледаха ме със сърдито недоумение. Показах им листчето с адреса и тогава единият ми кимна към една странична вратичка с домофон. Обадих се.

— Адел? — чу се глас.

— Да.

— Вторият етаж, последната врата — каза домофонът. — Чакам.

Вратичката се отвори.

Не приличаше много на жилищен блок. Нямаше асансьор; стълбище всъщност също нямаше. Тоест имаше, но свършваше на втория етаж пред черна врата без шпионка и звънец; до вратата проблясваше мъничък обектив на телевизионна камера. Все едно някой беше изкупил всички апартаменти в сградата, като се почне от втория етаж, и беше направил общ вход. Вулгарно сравнение впрочем, поради липса на легитимна култура на едрата собственост. Не се наложи да звъня — щом приближих, вратата се отвори.

На прага застана набит петдесетинагодишен мъж, облечен като мутра от деветдесетте. Анцуг „Адидас“, маратонки и злато — верижка и гривна.

— Влизай — каза мъжът, обърна се и тръгна по коридора.

Обстановката беше странна, като на служебно помещение. Една врата беше открехната и през пролуката видях никелиран метален стълб, който потъваше в кръгла дупка в пода. Клиентът обаче я хлопна под носа ми и не можах да видя нищо повече.

— Влизай — каза ми и ми отвори друга врата.

Спалнята в дъното на коридора беше съвсем нормална, не ми хареса обаче миризмата — миришеше на куче, при това не на едно, а на кучета в кучешки love-хотел. Освен широкото легло имаше масичка с чекмедженце и два фотьойла. На масичката имаше шампанско и чаши, до тях — телефон с цял куп бутони и синя найлонова папка.

— Къде е банята? — попитах.

Той седна във фотьойла и ми посочи другия.

— Сядай, има време. Дай първо да се запознаем.

Усмихна ми се бащински и си помислих, че съм попаднала на клиент от задушевните. Така наричам клиентите, които срещу двестате си долара държат да имат не само тялото, но и душата ти. Те са особено досадни. За да се справиш с тях, трябва да си мълчиш и да гледаш сърдито. Та чичкото да си мисли, че си тийнейджърка. През периода на формиране на личността децата са необщителни и затворени и всеки педофил го знае много добре. Така че този начин на поведение бързо разгаря похотта у развратниците, което води до икономия на време и допринася за по-високи приходи. В тези случаи обаче е важно навреме да се скриеш в банята.

Някои лисици, които живеят в Америка и Европа, подхождат към използването на този ефект научно. Тоест въобразяват си, че подхождат научно, понеже ползват литература, която разкривала „душевността на съвременния тийнейджър“. Особено много ценят петнайсетгодишните съчинители, които срамежливо поизчервени разгологъзват пред читателя вътрешния свят на поколението си. Това, разбира се, е смешно. Подрастващите нямат никакво общо вътрешно измерение — също както го нямат и хората на която и да било друга възраст. Всеки живее в своя вселена и тези инсайти в душата на тийнейджъра са просто освежаващ пазарен симулакрум за бюргера, който вече се задушава от аналния секс по видеото, нещо като химическата миризма на момини сълзи в клозетите. Една лисица, която иска да предаде правилно поведението на съвременния подрастващ, не бива да чете такива писания: ще прилича не на тийнейджърка, а на стар театрален педал, който играе травестит.

Правилната технология е съвсем друга. И като всичко, което върши работа, е съвсем простичка:

1) по време на разговор гледаш встрани, най-добре в някоя точка на пода, намираща се на около два метра.

2) отговаряш максимум с три думи, без да се броят предлозите и съюзите.

3) всяка десета или горе-долу там реплика трябва да нарушава правило второ и да е лекичко провокативна, та клиентът да не остане с впечатлението, че си има работа с даунче.

— Как се казваш? — попита той.

— Адел — отговорих, втренчена в ъгъла.

— На колко си години?

— На седемнайсет.

— Да не лъжеш? Завъртях глава.

— Откъде си, Адел?

— От Хабаровек.

— И как е в Хабаровек?

Вдигнах рамене.

— Нормално.

— Защо тогава дойде тук?

Пак вдигнах рамене.

— Ми така.

— Много си мълчалива.

— Може ли в банята?

— Чакай де, чакай. Нали първо трябва да се запознаем. Да не сме животни!

— Един час е двеста долара.

— Ще го имам предвид — каза той. — И не те ли е срам от тая работа, Адел?

— Нали трябва да ям.

Той взе папката, отвори я и известно време чете нещо, все едно четеше инструкции. После я затвори и пак я остави на масичката.

— А къде живееш? Под наем?

— Ъхъ.

— И колко сте там освен мадам? Пет? Десет?

— Различно.

На този стадий обикновеният развратник вече би пламнал. Моят работодател май също всеки момент щеше да се възпламени.

— Да не ме лъжеш, че си на седемнайсет, малката? — попита ме. — Навършени.

— Да, чичко, да — казах и го погледнах. — Седемнайсет мига от пролетта.

Провокативна реплика. Той се разкикоти. Сега пак трябваше да се ограничавам с кратки мъгляви отговори. Оказа се обаче, че и той може да е провокативен.

— Добре — каза. — След като ще си говорим по тоя начин, значи е време да се запознаем наистина.

И тупна пред мен отворено удостоверение. Прочетох внимателно написаното вътре, после сравних лицето му със снимката. На снимката беше с пагони. Казваше се Владимир Михайлович. Полковник от ФСБ7.

— Викай ми Михалич — каза той и се ухили. — Така ми викат най-близките. Понеже с тебе ще се сближим, нали така?

— И какъв е проблемът, Михалич? — попитах.

— Един наш консултант се оплака от тебе. Нещо си го била обидила. Така че се налага да си изкупиш греха. Или да си платиш за него. Как точно се казва, а?