Върколашки метаморфози

* * *

Колата спря близо до шестетажната панелка, която бях набелязала за начален ориентир.

— И сега какво? — попита Александър.

Държеше се със снизходителната дружелюбност на голям човек, въвлечен от деца в някаква глупава игра. Това ме дразнеше. „Хм — помислих, — ще видим какво ще кажеш след час-два…“

Взех плика с шампанското и чашите и слязох от колата. Александър каза тихо нещо на шофьора и също слезе. Бавно тръгнах към гората.

Вече беше почти лято. Невероятните майски дни, когато тревите и цветята изглеждат безсмъртни, победили завинаги. Но аз знаех — само след две-три седмици в московския въздух вече ще се усеща предчувствието за есента.

Вместо да се любувам на природата, гледах земята — високите ми токчета потъваха дълбоко в пръстта, а трябва да внимаваш къде стъпваш, нали така. Стигнахме до една пейка между две брези — тя беше следващият ми ориентир. Къщата на лесничея вече беше съвсем близо.

— Да поседнем за малко — казах.

Седнахме на пейката. Дадох му шампанското и той умело го отвори.

— Много е хубаво тук — каза, докато наливаше. — И е тихо. Още е ранна пролет, обаче всичко се е раззеленило. И колко цветя… А на север всичко е в сняг. И лед.

— Откъде ти хрумна за севера?

— Просто така. За какво ще пием?

— За успешния лов.

Чукнахме се. Изпих си чашата, счупих я в ръба на пейката и прерязах с острото стъкло дясната презрамка на роклята си. Той ме гледаше неодобрително навъсено.

— На амазонка ли ще ми се правиш?

Замълчах си.

— И защо си цялата в черно? И очилата ти също? Ще си играем на „Матрицата“ ли?

Пак си замълчах.

— Не ми се сърди де. Черното наистина ти отива, обаче…

— Обаче оттук нататък тръгвам сама — прекъснах го.

— А аз какво да правя?

— Когато побягна, можеш да бягаш след мен. Обаче малко встрани. И няма да ми се мешаш, моля те. Дори ако нещо те подразни. Просто си тичаш отстрани и кротуваш.

— Добре.

— Запомни, нали? Отстрани. Че ще ги уплашиш.

— Кого ще уплаша?

— Ще видиш.

— Не ми харесва тая работа — каза той. — Притеснявам се за тебе. Да се откажем, а?

Станах и казах решително:

— Почваме.

Вече споменах, че целта на лова на кокошки е супрафизическата трансформация, а при нея последователността на подготвителните действия е много важна. За да може трансформацията да започне, се поставяме в изключително неудобно положение — имам предвид, че от собствената ти нелепост ти секва дъхът и ти се ще да се продъниш вдън земя от срам. Точно затова е вечерната рокля плюс високите токчета. Правим ситуацията толкова абсурдна, че не ни остава друг изход освен да се превърнем в животно. Кокошката пък ни трябва като биологичен катализатор на реакцията — без нея трансформацията е невъзможна. Изключително важно е тя да остане жива до края — ако умре, много бързо се връщаме в човешкия си облик. Затова трябва да се избере най-здравата и силна кокошка.

Отидох до кокошарника и погледнах къщата на лесничея. Слънцето светеше в прозореца и не виждах има ли някой зад него. Но че вътре имаше хора — имаше. През отворената врата долиташе пеене — строги мъжки гласове (монашески според мен) ни пожелаваха: „Тиха нощ… свята нощ…“

Налагаше се да бързам.

Кокошарникът беше паянтов, с покрив от завит с найлон шперплат. Дръпнах резето, дръпнах и вратата — тя за малко заяде в земята — и веднага зърнах плячката си в зловонния полумрак. Беше червена, с бяло под крилцето — всички други се разкудкудякаха и се разбягаха, само тя не помръдна. Все едно ме чакаше.

— Кът-кът-кът — казах прегракнало и неискрено, наведох се и я сграбчих.

Беше кротичка — поподръпна се, за да си намести крилцето, и замря. Както винаги в такива мигове си помислих, че много добре разбира какво става и ролята си в ставащото. Притиснах я към гърдите си и излязох заднишком от кокошарника. Токчето ми потъна в пръстта и обувката ми се изхлузи от крака. Изух и другата.

— Ей, моме — чух глас.

Обърнах се. Пред вратата на къщата стоеше петдесетинагодишен мъж със захабени работни дрехи и увиснал мустак.

— К’во дириш тука? — продължи той. — Нещо не си наред май, а?

Иззад него надникна друг, румен, трийсетинагодишен, и той с мустаци — явно синът му. Беше със син анцуг с големи букви: ЦСКА. Веднага си отбелязах, че и двамата са прекалено набити, за да бягат бързо.

Наближаваше моментът на истината. Усмихнах им се загадъчно и дръпнах ципа от дясната страна на роклята. Сега тя вече се държеше единствено на лявата презрамка и аз ловко я смъкнах и роклята се свлече на земята. Останах само по късо оранжево комбинезонче, което изобщо не пречеше на движенията ми. Ветрецът приятно облъхваше полуголото ми тяло.

През вратата излезе и трети зрител — седем-осемгодишно момченце, стискаше пластмасов меч. Огледа ме, без изобщо да се учуди — вероятно му приличах на оживяла картинка от телевизора, а там показват и по-стряскащи неща.

— Не те ли е срам ма? — попита мустакатият стопанин. И позна. Срамът беше изпълнил цялата ми душа. И не беше само срам — беше отвращение към самата мен. Струваше ми се, че съм в епицентъра на световния позор и че ме гледат не само обидените до дъното на душата си кокошкособственици — всичките небесни йерархии, безчетните духовни същества се взираха с гневно презрение в мен от недостижимите си светове. Бавно заотстъпвах заднишком от кокошарника.

Бащата и синът се спогледаха.

— Пусни кокошлето — каза синът и тръгна да слиза по стълбите.

Момченцето с меча зяпна, очаровано от очертаващия се сблъсък. Вече не само умът ми, вече цялото ми тяло до последната клетчица разбираше, че от пашкула на непоносимия срам остава един-единствен изход — пътеката през гората. Така че се обърнах и побягнах.

По-нататък всичко протече по класическата схема. Първите крачки бяха болезнени заради драките и камъчетата, които се впиваха в босите ми ходила. След няколко секунди обаче почна трансформацията. Първо усетих как ми се събират пръстите. Вече ми беше по-трудно да държа кокошката — трябваше да я притискам към гърдите си с всичка сила и същевременно да внимавам да не я убия, без да искам. После престанах да усещам болката в ходилата. А след още няколко секунди вече търчах на три лапи и не изпитвах никакви неудобства.

В този момент вече станалите с мен промени бяха забележими — и ги забелязаха. И се развикаха зад мен. Обърнах се и се озъбих. Гонеха ме двамата кокошособственици — бащата и синът. Изоставаха обаче. Позабавих се, за да се изхлузя и от комбинезона (не беше сложно, тялото ми беше станало слабо и гъвкаво), позволих им да ме доближат малко и побягнах пак.

Какво кара човека в такава ситуация да гони лисицата? Естествено че въпросът не е в стремежа да си върнеш откраднатата собственост. Когато при лисицата настъпва супрафизическата трансформация, преследвачите виждат нещо, което разрушава всичките им представи за света. И търчат вече не след откраднатата си кокошка, а след това чудо. Преследват отблясъка на невъзможното, за пръв път озарил унилия им живот. И затова е наистина трудно да им се измъкнеш.

За щастие, на алеята през гората нямаше никого (поне не видях никого). Знаех, че Александър е някъде наблизо — чувах пукота на съчки и шумоленето на листа встрани. Но не видях нищо — само един-два пъти мярнах някаква сянка в храсталака.

Старият кокондел (хубава дума, има нещо общо е кокошките, сама си я измислих) започна да изостава. Когато разбра, че няма да може да ме настигне, се отказа от преследването. Синът му поддържа приемлива скорост още около километър и също взе да се скапва. Превключих на лекичко припкане и пробягахме още петстотин метра. После преследвачът ми започна да се задъхва и остана съвсем без сили — май беше пушач. Спря, клекна с ръце на коленете и ми заприлича на покойния сикх от „Национал“. Потиснах обаче личните чувства — в случая бяха неуместни.

Ако целта ми беше да избягам, гонитбата щеше да свърши с това (тъкмо така си отива чудесното от човешкия живот). Но аз имах друга цел — лова. Спрях. Деляха ни само двайсетина метра.

Вече споменах, че когато лисицата пусне кокошката, всички супрафизически промени изчезват максимум до минута. Лисицата, естествено, вече не може да тича по-бързо от човек. Така че номерът, който реших да пробвам, беше рискован — но пък ме крепеше това, че Александър е наблизо. Пуснах кокошката. Тя направи няколко колебливи крачки по асфалта и спря (по време на гонитбата кокошките изпадат в характерен транс и губят координация). Преброих до десет, вдигнах я и пак я гушнах.

Това издевателство вече преследвачът ми не можа да го понесе — събра всичките си сили и отново ме подгони. Изминахме още триста метра със съвсем приемливо темпо. Бях щастлива — ловът несъмнено беше сполучлив.

И тогава се случи нещо неочаквано. Излязохме на един кръстопът (дърветата бяха нашарени със сини и червени стрелки, най-вероятно за скиорите, макар че не знам какво би си помислил Александър) и преследвачът ми се развика:

— Помощ! Помощ! Насам!

Обърнах се и видях, че маха на някого. А после на алеята излязоха двама конни милиционери.

Не знам как да предам ужаса и величието на тази минута. Пушкин има нещо подобно в „Медния конник“, но там конникът е един, а сега бяха двама. Като на забавен кадър от страшен сън те се разделиха, взеха ме на мушка с четири муцуни — две милиционерски и две конски — и се понесоха след мен.

Защо толкова мразим английските аристократи ли? Достатъчно е за няколко секунди да се озовете в моята кожа (в момента вече се бях покрила с нея, само че малко неравно, беше на петна) и никога повече няма да зададете този въпрос. Ченгетата са тъпи службаши, няма какво да ги обвиняваме. Но как да извиним образовани хора, които са превърнали чуждата агония в развлечение и спорт? Тъкмо затова не осъждам Ий — въпреки че лично аз не бих се занимавала с това, което тя толкова обича.

Откакто за последен път се бях спасявала от конни преследвачи, бяха минали почти сто години (беше край Мелитопол, през Гражданската война). Но щом копитата затътнаха тежко зад мен, веднага си спомних онзи ден. Споменът беше жив и страшен — дори за миг ми се стори, че целият двайсети век просто ми се е привидял заради жегата и недостига на кислород и че всъщност продължавам да бягам с последни сили от пияните будьоновци, които ме гонят към смъртта ми по прашния път. Много гадно усещане.

Уплахата ми даде сили. Освен това от страх супрафизическата ми трансформация се задълбочи, много повече, отколкото при обикновен лов. Отначало това ми се стори предимство, понеже така бягах по-бързо. Но после разбрах, че тъкмо това ще ме погуби. Ръката, с която притисках кокошката към гърдите си, се превръщаше в обикновена лисича лапа, с която не можеш да държиш нищо. И вече не можех да контролирам този процес. Беше си хлъзгане към пропастта, което не можех да спра: още няколко секунди агония и изпуснах кокошката. Тя се преметна във въздуха и с възмутено кудкудякане се скри в храсталака. Аз вече се бях превърнала в съвсем истинска лисица — но пък ми оставаха само секунди да съм такава.

И изведнъж забелязах нещо много странно.

Внезапно разбрах, че опашката ми, която уж просто се подмяташе зад мен, всъщност си върши работата. Една лисица веднага ще ме разбере, но на хората е трудно да се обясни. Александър много обича вица за един гей, който имал толкова дълъг член, че пишел с него по прозорците на нощните клубове: „Ах, влюбен съм във всички вас…“ Ако пренебрегнем еротичните конотации, с мен ставаше нещо подобно.

И нещо повече — разбрах, че съм го правила винаги. Скритият поток хипнотична енергия, който разпращах в околния свят, не се беше променял толкова отдавна, че изобщо бях престанала да го възприемам: същото става с бръмченето на хладилника — забелязваш го чак когато спре. Проследих лъча — към кого е насочено внушението? — и разбрах, че е насочено… към самата мен.

BANG, както пише по комиксите.

Контролът не ми измени. Все така ясно осъзнавах какво става — и около мен, и в собствения ми ум. Един от вътрешните ми гласове с гръмовен бас повтори думите на Лаерт, които той казва на Хамлет след смъртоносното пробождане:

— След четвърт час ще бъдеш вече труп…

— Защо пък точно след четвърт час? С каква отрова е намазано острието? — поинтересува се друг глас.

— Би било интересно да обсъдим този въпрос с шекспироведа Шитман — отбеляза трети, — но за жалост той вече не е с нас, милият…

— Значи съвсем скоро ще го обсъдиш! — изръмжа четвърти.

Стана ми страшно: ние, лисиците, вярваме, че преди смъртта си виждаме истината и че всичките ни вътрешни гласове почват да говорят едновременно. Нима?… О, не, помислих, само не сега… Но го нямах тоя хамлетовски четвърт час. Имах най-много четвърт минута и тя вече изтичаше.

Гората свърши. Алеята излезе на поляната, където, както винаги, се разхождаха майки с колички. Видяха ме и се развикаха и разпищяха. С последни сили профучах покрай количките, видях друга алея, която хлътваше в гората, и хукнах по нея.

Но тялото вече ми изневеряваше. Дланите ме боляха, така че се изправих и затичах на задните си лапи — вече не лапи всъщност, а най-обикновени момичешки крака. И изведнъж настъпих някаква наистина много бодлива шишарка, писнах и паднах на колене.

Милиционерите ме настигнаха и скочиха от конете. Единият ме хвана за косата и ме обърна към себе си. И на лицето му се изписа ярост. Познах го — беше спинтрият от районното отделение, където бях ходила на съботник. И той ме позна. Гледахме се в очите цяла вечност. Глупаво е да се обяснява на непосветен какво става в такава минута между лисица и човек. Това трябва да се преживее.

„Ама че съм тъпа — мислех обречено. — Нали си има поговорка — не си вади хуя, където си вадиш хляба (е, при мен беше обратното). Сама съм си виновна…“

— Падна ли ми, кучко? — каза милиционерът.

— Познаваш ли я? — попита другият.

— Аха. Дойде да си отработи съботника. Още не ми е зараснал циреят на гъза.

В случая демонстрираше рядка дори за неговия подвид неспособност да разбере причинно-следствените връзки, но изобщо не ми беше смешно. Ще ме пребият, помислих си. Всичко ще се повтори, като навремето при Мелитопол… А може би наистина все още бях там и всичко останало беше само сън?

Внезапно прогърмя оглушителен изстрел. Вдигнах глава.

На алеята стоеше Александър с идеално изгладен сив кител, с димящ пистолет в ръка и с нещо черно под мишница. Изобщо не бях усетила кога и как е дошъл.

— И двамата при мене — властно каза той.

Милиционерите послушно тръгнаха към него — като зайчета към питон. Единият кон зацвили нервно и се надигна на задните си крака.

— Кротко, кротко — прошепнах му. — Няма да те изяде.

Впрочем, не бях сигурна — откъде можех да знам плановете на Александър? Щом милиционерите се приближиха до него, той прибра пистолета в кобура и тихо каза нещо, стори ми се, че беше „доложете обстановката“. Изслуша ги и пак каза нещо. Не чух какво, но всичко ставаше ясно от жестовете му. Отначало вдигна дясната си ръка с дланта нагоре, все едно подхвърляше нещо в шепа. После я обърна с дланта надолу и описа няколко кръга, като че ли трамбоваше нещо невидимо. Това подейства на милиционерите като магия — те веднага се обърнаха и си тръгнаха, забравили не само за мен, но и за конете.

Александър няколко минути ме гледа любопитно, после дойде при мен и ми подаде черното, което носеше под лявата си мишница. Беше роклята ми. И в нея беше увито нещо. Разгънах я. Беше кокошката. Мъртва. Толкова ми домъчня, че чак се просълзих. Не от сантименталност. Но пък допреди малко с нея бяхме едно цяло. И смъртта й беше наполовина моя.

— Обличай се — каза Александър.

— Защо я… — Посочих кокошката.

— Трябваше да я пусна ли?

Кимнах. Той разпери ръце.

— Е, при това положение изобщо нищо не разбирам. Нямаше смисъл да го упреквам.

— Няма нищо — казах. — Благодаря. И за роклята, й за всичко.

— Виж какво — каза той. — Не бива да го правиш това. Никога.

— Защо?

— Не ми се сърди, обаче не изглеждащ добре. В смисъл като ставаш… — Не знам. Но просто недей.

— Защо да не изглеждам добре?

— Ами… проскубана си. И изглеждаш поне на триста години.

Изчервих се.

— Ясно. Дърта чанта, нали? Във всяка твоя дума си личи отвратителният шовинизъм на самеца…

— Стига с тия глупости. Казвам ти истината. Полът няма нищо общо.

Бързо се облякох и дори успях да си вържа срязаната презрамка на фльонга над рамото.

— Кокошката ще я вземеш ли? — попита той.

Поклатих глава.

— Тогава да тръгваме. Колата ще дойде всеки момент. И утре в дванайсет нула-нула бъди готова. Излитаме на север.

— Защо?

— Нали ми показа как ловуваш. Сега ще видиш пък аз как ловувам.