— Защо рано сутринта си с вечерна рокля и на токчета? — попита Александър.
— Защо, не съм ли хубава?
— В черно си много хубава — каза той и лекичко потърка буза в моята. — И в бяло също, впрочем.
Вместо да се целуваме, понякога си търкахме бузите. Отначало ми беше смешно, че го прави — в това имаше нещо детско, приличаше ми на малко кученце, После той ми призна, че душел кожата ми, особено трепетно миришела зад ушите. Оттогава изпитвах леко недоволство по време на тази процедура — имах чувството, че ме използват.
— На театър ли ще ходим? — попита той!
— На нещо по-интересно. На лов.
— На лов? И какво ще ловуваме?
— Аз ще ловувам. Ти ще гледаш.
— И какво ще ловуваш?
— Кокошки — казах гордо.
— Да не си гладна?
— Без шегички.
— Тогава защо ще ходиш на лов за кокошки?
— Просто искам да ме опознаеш по-добре. Хайде, тръгваме.
— Веднага ли?
— Да — казах. — Само първо прочети това. Правят ти бизнес предложение.
И му подадох разпечатка на писмото, което рано сутринта бях получила от Ий Хуй по електронната поща.
Pursuant относно вчерашната ни (наистина много мила!) среща. Оказа се, че докато бяхме оставили момчетата самички и си спомняхме едно време, те са спорили за изкуството. Брайън показал на Александър снимки на някои неща, които планира да изложи съвместно с галерия Saatchi. Първото е инсталацията «Освобождаването на Вавилон» — макет на портите на Ищар, пред които са строени симулакруми на шотландски гайдари десантници с вдигнати полички. Въпросните гипсови фигури предават сексуалната си възбуда на наблюдателя, атакуват възприятията му и го превръщат в подобие на показвания експонат. По този начин зрителят осъзнава физическото и емоционалното си присъствие в изкривеното от гравитацията на въпросния художествен обект пространство. Александър харесал «Освобождаването на Вавилон» — но не и останалото.
Виждала ли си хита на Венецианското биенале — купата сено, в която четири години се крие от районния инспектор първият белоруски постмодернист Миколай Климаксович? Александър казал, че това е плагиат, и разказал за аналогичната купа на Владимир Улянов (Lenin), намираща се в постоянната изложба в село Разлив. Брайън отбелязал, че повторението не е задължително плагиат, че е същината на постмодернизма и че ако се погледне по-широко, си е основата на съвременния културен гещалт, която се проявява във всичко — от клонирането на овци до римейка на стари филми. Защото с какво друго да се занимаваме след края на историята? Именно цитатността, заявил Брайън, превръща Климаксович от плагиатор в постмодернист. Александър възразил, че никаква цитатност не можела да спаси въпросния Климаксович от руския районен инспектор и че дори в Белорусия историята да била свършила, в Русия не се предвиждали дори кратки паузи.
След това Брайън показал на Александър творбата на Asuro Keshami, към която се отнася с особен трепет не на последно място заради сериозните инвестиции, които изискват подготовката и монтажът й. Работата на Кешами, повлияна от творчеството на известната ти Camille Paglia, представлява огромна тръба от еластична червена пластмаса с бели ръбове-зъби отвътре. Идеята е да бъде изложена на открито на един от лондонските стадиони.
Един от най-сериозните проблеми в света на съвременното изкуство е да се измисли оригинална и свежа вербална интерпретация на произведението. Необходими са буквално само няколко фрази, които после да се препечатват в каталозите и обзорите. Често от тази наглед дреболия зависи съдбата на самото произведение. Може би най-важното при това е способността да се погледне на обекта от неочаквана, шокираща страна, което идеално се получава при твоя приятел с неговия варварски свеж поглед към света. Та Брайън значи би искал да получи разрешение да използва мислите, които е споделил вчера с него Александър, за концептуална обосновка на инсталацията. Текстът, който прилагам, е нещо като сплав от идеите на Брайън и Александър:
«В работата на Асуро Кешами „VD-42CC“ се съчетават различни езици — инженерен, технически, научен. На базово равнище идеята е преодоляване: на физическото пространство, на пространството на табуто и на пространството на подсъзнателните ни страхове. Инженерният и техническият езици работят с материала, от който е изработен обектът, но художникът говори със зрителя на езика на емоциите. Когато разбира, че някакви си хора са дали на това малко педалче петнайсет милиона фунта стерлинги, за да опъне путка от изкуствена кожа над запуснато футболно игрище, зрителят се замисля какво прави самият той в този живот и колко му плащат за това, после гледа снимката на педалчето с очилца с рамки от черупка на костенурка и с шарена ризка и изпитва объркване и недоумение, преминаващи в чувството, което германският философ Мартин Хайдегер нарича Geworfenheit. Зрителят получава възможността да се съсредоточи върху тези преживявания — именно те са естетическият ефект, който се опитва да постигне инсталацията».
Брайън предлага на Александър хиляда лири хонорар. Разбирам, че сумата не е голяма, но вариантът на текста не е окончателен и не е сигурно, че изобщо ще бъде използван. Поговори с Александър, ОК? Можете да отговорите на Брайън на същия адрес, в момента сме в малко обтегнати отношения. Той е вкиснат — нощес не го пуснали в заведението «Night Flight». Първо го спрял служителят на face control (не одобрил, че е с маратонки), после от дълбините на този вертеп се измъкнал някакъв холандски сутеньор и му казал да се облече «more stylish». И сега Брайън цял ден ми повтаря: «Stylish? А оня, дето го пуснаха да влезе преди мен? Със зелено сако и синя риза!» И си изкарва лошото настроение на мен. Е, ще се оправим :--)))
И най-важното: да не забравите за пропуска в храма «Христос Спасител»!
Александър внимателно прочете разпечатката, сгъна я на две, после още на две — и я скъса.
— Хиляда лири. Ха! Тоя явно не е наясно с кого си има работа. Виж какво, я му отговори ти. Хем си по-добра с английския.
— Мерси, мерси — казах скромно. — И какво да му напиша? Че предлага малко?
Той ме изгледа почти кръвнишки.
— Наври му го яката. Обаче аристократично и изискано.
— Няма начин — казах. — Въпреки че и на мен ми се иска.
— Защо да няма начин?
— Защото в аристократичните среди не е прието да си го навират яката. Просто не е прието.
— Ами наври му го някак иначе тогава — каза той. — Обаче така, че да му пръснеш гъза. Със сарказъм му го наври — бездруго ми писна от твоя сарказъм. Поне веднъж да свърши работа.
Нещо в тона му ми попречи да го попитам каква точно работа има предвид. Беше трогателен така, нацупен като момченце, и почти го разбирах. Пък и ако трябва да съм съвсем честна, коя лисица не би го навряла яката на всеки английски аристократ?
Седнах пред компютъра и се замислих. Интернационално-феминистичната ми компонента настояваше отговорът ми да е изграден около фразата „suck my dick“, като на най-печените американки. Рационалната част на „аз“-а ми обаче ми подсказваше, че в писмо, подписано от Александър, това няма да е достатъчно. Така че написах следното:
Being extremely busy, I’m not sure that you can currently suck my dick. However, please feel encouraged to fantasise about such a development while sucking on a cucumer, a carrot, an eggplant or any other elongated roundish object you might find appropriate for that matter.
Нарочно написах не „Alexander“, a „Alexandre“, във френския вариант. Фамилното „Fenrir-Gray“ пък ми дойде в последния момент, по вдъхновение. Но пък звучеше аристократично, Е, веднага си припомняш чая „Ърл Грей“ и специфичния му аромат, но пък нали щях да използвам това име само веднъж.
— Какво му написа? — попита той.
— Ами звучи горе-долу така — казах. — Уважаеми лорд Крикет, в момента съм много зает и не съм сигурен, че ще можете да ми… така де. Но не се притеснявайте да си фантазирате по темата, докато олизвате краставица, морков, патладжан или какъвто и да било друг продълговат и объл обект, който сметнете за подходящ за целта. С уважение, Саша Сивия.
— Не може ли без уважение?
— Няма да е аристократично.
— Е, добре. — Той въздъхна. — Пращай го… И после идвай тук, Кумчо Вълчо има една работа с Червената шапчица.
— Каква работа?
— Ами значи… Колоквиум по въпросите на психоанализата на руските народни приказки. Ще пъхаме пирожки в кошничката на Червената шапчица. За съжаление пирожката ни е само едничка, така че ще я пъхаме много пъти.
— Ужасно пошло!
— Та значи идваш ли, или аз да дойда?
— Идвам, идвам. Обаче нека да е по-бързичко, а? Трябва да тръгваме. И няма да ми прехапваш нищо, че ми писна да си купувам нови прашки, става ли?
— Ъммм.
— И докато още можеш да говориш…
— Какво?
— Я ми кажи, защо всеки път трябва да наблягаш на тази апология на самодоволното войнстващо невежество?
— Какво-какво?
— Ами за Червената шапчица и психоанализата. Понякога си мисля, че в мое лице се опитваш да изчукаш цялата история и култура.
— За културата си почти права — каза той. — Но какво общо има историята? Ти да не си Сфинксът? Впрочем на колко години си, я ми кажи. Бих ти дал шестнайсет. А на колко си наистина?
Усетих как бузите ми пламват.
— Аз ли?
— Да, ти.
— Виж какво — почнах сърдито, — веднъж четох едно стихотворение в служебното вестниче на министерството на правосъдието, беше го написал един прокурор. И значи той пише за един млад защитник на Родината. Почва така: „Не бих му дал и петнайсет, обаче…“
— Ясно де — каза Александър. — Синът на полка. Но какво общо има стихотворението?
— Как какво? Когато човек с униформа ми казва: „Бих ти дал шестнайсет“, веднага започвам да си мисля за алинеи. И членове.
— Ако униформата ми те притеснява — каза той, — вземи я смъкни тая тъпа рокля и бързо-бързо вместо пагоните ще напипаш мека сива козинка. Тъй-тъй, браво… Много си мила днес…
— А ти ще им намериш ли пропуск за „Христос Спасител“?
— У-У-У!
— Няма ли? Чудесно. Нали току-що му пратихме писмото на тоя педал. Въпреки че… Искаш ли да му го навреш така, че да е наистина аристократично?
— Р-р-р!
— Значи, ако след това писмо, с което го скапваш, въпреки това му издействаш пропуск, ще е върхът на изискаността. Какво ще кажеш?
— Р-р-р!
— Значи го правим, така ли?
— Р-р-р!
— Идеално. Само трябва да… Стига, глупчо! Нали ти казах да не ги късаш с тия зъбища! Купи си изкуствен кокал от зоомагазина и си го гризкай колкото си щеш, като ме няма… Спри бе, вълк такъв!… Добре де, давай по-бързо, че след един час трябва да сме в гората…