Върколашки метаморфози

* * *

В първия момент си помислих, че е даос заклинател. Мисълта ми обаче беше крайно нелепа, защото:

1) Последният даос, който знаеше как се ловуват лисици, живееше през осемнайсети век.

2) Дори някой да беше доживял до наши дни, едва ли щеше да успее да се дегизира като брадат сикх с оксфордско произношение — too freaking much.

3) При положение, че работя по методиката „булката връща обицата“, даосите нямат формалното право да ме ловуват.

4) Даосите никога не се празнят по три пъти на едно шибане.

Но нашият генетичен страх пред заклинателите, воюващи с нечистите сили, е много голям и в момент на опасност винаги се сещаме първо за тях. Някой път ще разкажа две-три истории за тези типове и чувствата ми ще ви станат по-ясни.

След секунда разбрах, че изобщо не е даос — просто клиентът ми се беше откачил от опашката ми. Гадна гледка. Сикхът отваряше и затваряше уста като риба на сухо. После, в опит да подчини непослушното си тяло на волята си, вдигна ръце и почна да свива и да изправя пръсти. След което изхърка, изпъшка — и скочи.

Вцепенението ми мина мигом и се хвърлих към банята. Сикхът скочи след мен, обаче успях да затръшна вратата под носа му. В опасни моменти умът ми щрака бързо и веднага разбрах какво трябва да направя.

Във всяка баня на „Национал“ има червено-бяло шнурче, подава се от една дупчица в стената. Не знам какво задейства, но ако го дръпнеш, след десет секунди телефонът в стаята започва да звъни, а след минута на вратата почва да се тропа. Дръпнах го и запънах вратата с гръб.

Следващите две-три минути бяха наистина притеснителни. Подскачах от блъскането по вратата и чаках охраната, броях наум и гледах да не бързам. Сикхът блъскаше с все сила, но не беше кой знае колко трудно да го удържа, все пак не беше едър.

Телефонът звънна на двайсетата секунда. Сикхът естествено не вдигна. След още минута и половина блъскането спря и разбрах, че охраната е дошла. Тъкмо навреме — пантите вече се държаха на магия. Чух трополене на преобръщащи се столове, дрънчене на пръснат прозорец и някакъв неясен вик, приличаше на „кали ма!“. Викаше сикхът. После настана тишина, нарушавана единствено от далечни автомобилни клаксони.

— Еба си мамата — чух мъжки глас. — Тоя що се прееба така бе?

— Нас прееба — каза друг глас.

— Верно — каза първият. — И сега к’во?

По-добре беше да действам първа, вместо да ги оставя да ме намерят. Така че изхленчих нещастно:

— Помощ!

Вратата на банята се отвори.

На вратата стояха два гардероба — тъмни очила, костюми, жички в телесен цвят от ушите до под яките… Олицетворения на култа към агент Смит, помислих си. Идеална религия за службите за сигурност, впрочем — нали римските легионери се покланяха на Митра.

Единият бодигард замърмори нещо под носа си, чух само „триста и деветнайсети“ и „повикване“. Не говореше на мен.

Доколкото ми е известно, микрофончетата са им под реверите, затова често изглежда, че си говорят сами. Понякога е наистина смешно. Един път видях как една такава мутра оглеждаше женската тоалетна — отваряше вратичките поред и боботеше напевно: „Тук никой… Никой тук… И тука няма никой…“ Ако не знаех какво прави, можеше да реша, че излива мъката си от несъстоялата се среща в ямб.

— Ти ли дръпна шнурчето? — попита другият охранител.

— Аз — казах. — Къде е…

Той кимна към пръснатия прозорец.

— Долу.

— Той… — Направих се на ужасена. — Той…

— Да — каза охранителят. — Щом ни видя, се метна направо през джама. Наркотици ли вземахте?

— Какви наркотици! Цяла година вече работя тук, всички ме познават. Никога не е имало никакви проблеми.

— Е, вече има. Какво искаше тоя тип?

— Изобщо не разбрах — отвърнах. — Искаше да съм му направела фистинг. Казах му, че не знам какво е и той… И значи аз избягах в банята и дръпнах алармата. Другото сте го видели вие.

— Да бе — изсумтя той. — Дай си паспорта.

— Не го нося. — Дадеш ли си паспорта, изобщо няма да го видиш вече. — Може ли да си вървя? Докато не е дошла милицията?

— Къде ще вървиш ма? Да не си се побъркала? Ти си главната свидетелка — каза той. — Ще дадеш показания какво сте правили тука.

Това изобщо не ми влизаше в плановете. Прецених ситуацията. Докато си имах работа само с тези двамата, имах и шанс да покрия нещата. Но с всяка секунда шансът намаляваше — скоро щяха да дотърчат още хора.

— Може ли да отида до клозета?

Единият кимна и влязох в банята. Трябваше да действам бързо, така че не се колебах нито секунда. Смъкнах си гащите и си настърчах опашката, приклекнах и отворих вратата. Направих го рязко и двамата веднага се извърнаха към мен.

Според мен за човек се разбира най-много в момента, когато вече е забелязал лисичата опашка, но още не е попаднал под властта на внушението. Клиентът обикновено има достатъчно време да покаже отношението си към видяното — и това е достатъчно и да разбереш с какъв човек си имаш работа.

Ограничените перверзни неудачници се мръщят недоверчиво. За сметка на това пък на лицата на хората, които имат потенциал за вътрешно развитие, се изписва нещо като радост.

Единият охранител се намръщи. Вторият се ококори (видя се още по-добре зад очилата) и зяпна като дете, което е видяло обещаното му от фотографа птиченце. Настина беше много мило.

Не можех да излича отпечатъка си от паметта им съвсем, разбира се — за тази цел трябва да пръскаш мозъците с куршуми. Можех само да сменя контекста на спомена — внуших им, че са ме срещнали в коридора, докато са тичали към апартамента. После ги накарах да влязат в банята.

И щом затвориха вратата отвътре, взех от пода книгата на Стивън Хокинг, пъхнах си я в чантата, вдигнах си гащите и изскочих в коридора.

На стълбите имаше още един охранител. Щом ме видя, ми махна да ида при него. И щом отидох, ми обара задника, така че трябваше да си прибера опашчицата възможно по-плътно между бузите. В друг случай щях да го ощипя до синьо за такова нахалство, но сега не беше ясно какво ще стане, така че само го плеснах през ръцете. Той ми се закани с пръст, след което въпросният жест плавно премина в друг: потъркване на палеца и показалеца.

От ясно по-ясно. Обикновено колгърлите като мен оставят стотачката на рецепцията, обаче при тези форсминорни обстоятелства ми се предлагаше да го направя на място. Измъкнах от портмонето си една бенджаминка и той я хвана с пръстите, които допреди миг беше потривал многозначително. В пестеливостта на това движение имаше своеобразна красота — заканваш се, напомняш, вземаш. Без никакви излишни мускулни движения. Както казва японският фехтовач Минамото Мусаши, майсторът си личи по стойката.

Слязох по украсеното с лилии стълбище и без проблеми излязох на улицата. Вдясно от вратата вече се събираше тълпа, в която имаше и няколко милиционери — явно там беше паднал бедният сикх. Тръгнах в другата посока и след четири крачки вече бях зад ъгъла. Сега оставаше да хвана такси. Стана почти веднага.

— Битца — казах. — Конният комплекс.

— Триста и петдесет — отвърна шофьорът.

Днеска вадеше късмет. Вмъкнах се отзад, затръшнах вратата и таксито ме понесе надалеч от бедата, която допреди минути ми се струваше неотвратима.

Не че имаше за какво да се упреквам, но настроението ми се беше скапало. Не стига че беше загинал абсолютно невинен човек, но и бях изгубила работата си в „Национал“ — не биваше да се вясвам там в обозримото бъдеще. Което означаваше, че ще трябва да си търся друга прехрана. При това още от утре — авоарите ми се бяха стопили и дадената на охранителя стотачка буквално ме натикваше в бюджетен дефицит.

Един мой познат казваше, че единствено парите можели да победят злото в този живот. Интересно наблюдение, макар да не е безупречно от метафизична гледна точка: следва да се говори не за победа над злото, а за възможността временно да го подкупиш. Без пари все пак злото те побеждава в рамките на два-три дни, това си е установен факт.

Мога да забогатея, ако почна да се занимавам с мошеничество. Но всяка добродетелна лисица трябва да се прехранва единствено с проституция и в никакъв случай да не използва хипнотичната си дарба за други цели — това е небесен закон, който не бива да се престъпва. Понякога се налага, разбира се. Нали току-що бях омаяла двамата охранители. Но това се прави единствено когато животът и свободата ти са в опасност. Никоя лисица изобщо не бива и да си помисля за доверчиви инкасатори или за дружества с ограничена отговорност. Ако ли пък изкушението стане прекалено силно, трябва да черпим примери от историята. Жан-Жак Русо би могъл да е страшно богат, а с какво се изхранва цял живот? Преписва ноти.

Да се уредя в друг хотел не беше лесно и в близко бъдеще имах само два варианта: тротоарка или в интернет. Интернет изглеждаше по-привлекателен, все пак това е главната насока на прогреса и да се продаваш интернетно е по-футуристично и стилно, отколкото тротоарно. Интересно, помислих си, всички вечно приказват за прогреса. А в какво се състои той? В това, че по най-древните професии полепва електронен интерфейс, нищо повече. Прогресът не променя природата на нещата.

Шофьорът видя, че не съм на кеф, и каза:

— Нещо си сърдита, а? Обиди ли те някой?

— М-хм — отвърнах.

Последния път ме беше обидил той, като ми поиска триста и петдесет рубли за курса.

— Заеби го — каза шофьорът. — Мене на ден знаеш ли колко пъти ме обиждат? Ако си турям всичко на сърцето, да се е пръснало досега. Заеби го, сериозно ти казвам. До утре ще го забравиш. Понеже животът знаеш ли колко е дълъг?

— Знам — казах. — Обаче как така да го заеба?

— Просто го заебаваш — и точка. Мисли си за нещо хубаво.

— И откъде да го взема?

Той ме погледна в огледалото.

— Ама ти сериозно ли нямаш нищо хубаво в тоя живот?

— Нямам — казах.

— Как така бе?

— Ей така на.

— Само мъка, така ли?

— Да. Също като вас.

— Е — засмя се той, — тука вече много се изхвърли. Няма как да го знаеш.

— Има — казах. — Иначе нямаше да въртите геврека.

— Защо?

— Мога да ви обясня. Обаче не знам дали ще ме разберете.

— Глей я па тая — изсумтя шофьорът. — Да не мислиш, че съм по-тъп от тебе ма? Все ще разбера, щом ти си разбрала.

— Добре. Съгласен ли сте, че мъката, страданието е материята, от която е създаден светът?

— Защо?

— Мога да ви го обясня само с пример.

— Ами давай.

— Знаете как барон Мюнхаузен се вади сам от блатото за косата, нали?

— Знам — каза шофьорът. — На кино даже съм го гледал.

— Реалността на нашия свят се крепи на подобна основа. Просто трябва да си представите, че Мюнхаузен виси в абсолютната пустота и с всички сили се стиска за ташаците, и крещи от непоносима болка. От една страна, да ти дожалее за него. От друга, пикантността на положението му е в това, че ако си пусне ташаците, тутакси ще изчезне, понеже по самата си природа е единствено вместилище на болка с побеляла плитка и ако болката изчезне, ще изчезне и той.

— На това в училище ли те учат? — попита шофьорът. — Или вкъщи?

— Не — казах. — По пътя от училище до вкъщи. Много дълго пътувам и чувам и виждам какво ли не. Разбрахте ли примера?

— Разбрах го де, разбрах го — отвърна той. — Не съм чак такъв тъпак. И к’во сега твоят Мюнхаузен — страх го е да си пусне ташаците ли?

— Нали ви казах — тогава ще изчезне.

— Ами то може и да е по-добре. За чий му е такъв живот?

— Прав сте. Точно затова съществува общественият договор.

— К’во-к’во? Какъв обществен договор?

— Всеки отделен Мюнхаузен може да реши да си пусне ташаците, но…

Спомних си рачешките очи на сикха и млъкнах. Една от сестрите ми казваше, че когато при несполучлив сеанс клиентът ти се изплъзва от опашката, за няколко секунди вижда истината. И че тази истина е толкова непоносима, че човекът първо иска да убие лисицата, чрез която му се е открила, а после и себе си… Други лисици пък казват така: в тази секунда човекът разбира, че физическият живот е глупава и срамна грешка. И първата му мисъл е да се отблагодари на лисицата, която му е отворила очите. А чак после поправя грешката на собственото си съществуване. Всичко това са глупости, разбира се. Но все пак е ясно откъде се зараждат такива слухове.

— Какво „но“? — попита шофьорът.

Върнах се към настоящето.

— Но когато шест милиарда Мюнхаузеновци са се хванали взаимно за ташаците, светът не е застрашен от нищо.

— Защо?

— Елементарно. Мюнхаузен може и да се пусне, както съвсем правилно отбелязахте. Но колкото по-силно го стиска някой друг, толкова по-силно ще стиска и той другите двама, които е сбарал. И така шест милиарда пъти. Загряхте ли?

— Стига бе! — изсумтя той. — Това само жена може да го измисли.

— И тук не съм съгласна — казах. — Това си е чисто мъжка картина на мирозданието. Бих казала дори — шовинистична. Жената просто няма място в нея.

— Защо?

— Защото жените нямат ташаци.

По-нататък пътувахме в мълчание.

Случва се, няма какво да го крием — изкараш си го на някого и ти олекне. Защо обаче? Нали нищо не се променя — нито в твоя живот, нито в живота на другите. Тайна. Е, нека да поразмисли за главното, това не е навредило на никого, нали така?