Върколашки метаморфози

* * *

След съвкупление всяко животно е тъжно — така казвали древните римляни. Освен лисицата, бих добавила аз. И освен жената. Сега вече го знаех със сигурност.

Не искам да кажа, че жената е животно. Съвсем напротив — мъжът е много по-близо до животните във всичките си прояви: издаваните миризми и звуци, типа телесност и методите на борба за лично щастие (без да се спираме на това какво именно смята за щастие). Древният римлянин обаче, който метафорично е описал настроението си след любовния акт, очевидно е бил толкова органичен сексуален шовинист, че просто не е отчитал жената, а това ми налага да възстановя справедливостта.

По принцип тази крилата фраза може да има най-малко поне четири обяснения:

1) римляните не са броели жената дори за животно.

2) римляните са смятали жената за животно, но са се сношавали с нея по такъв начин, че на жената наистина й се е стъжнявало (Светоний например разказва, че законът забранявал девственици да се убиват чрез удушаване, така че преди екзекуцията палачът ги обезчестявал — е как да не ти се стъжни?).

3) римляните не са смятали жената за животно, а са смятали за животно само мъжа. За този благороден възглед може да им се простят много неща — освен тия увърталия с девствениците и душенето, разбира се.

4) римляните не са имали склонност нито към жените, нито към метафорите, а към домашните животни и птици, които пък не са споделяли влечението им и не са можели да скрият чувствата си.

Във всяко от тези обяснения може да има частичка истина — все пак всичко става за няколко века империя. Но аз бях щастливо животно.

През последните хиляда и петстотин години имах старомомински комплекс — не спрямо хората, разбира се, тяхното мнение ми е абсолютно безразлично, а в нашето малко лисиче комюнити. Понякога ми се струваше, че ми се присмиват зад гърба. И тези ми мисли не бяха неоснователни — всичките ми сестрички бяха изгубили девствеността си още в древността, при най-различни обстоятелства. Най-интересна е историята на сестрицата Ий — нея един номадски главатар я наби на кол и тя честно изобразяваше агония цели три денонощия. Успя да избяга в степта чак когато номадите се изпонапиха. Мисля, че точно тук са корените на неукротимата й омраза към аристокрацията, омраза, която вече толкова векове се проявява в какви ли не причудливи гаври…

И все пак ми беше малко тъжно. Както казваше през деветнайсета година една моя дружка тротоарка, гимназистката Маша от Николаев, човек два пъти в една риза не влиза. За мой срам аз дълго не я разбирах, мислех, че се оплаква от това, че няма къде да се изкъпем, а Машенка имаше предвид моминската риза, добрия ангел, който отлита от нас, когато изгубим девството си. Но тъгата беше светла и като цяло настроението ми беше отлично.

Вярно, помрачаваше го едно подозрение. Имах чувството, че с мен са направили същото, което цял живот съм правила с другите. Може би всичко това просто ми беше внушено? Това си беше чиста параноя — ние, лисиците, не се поддаваме на хипноза. И все пак ме измъчваше някаква смътна тревога.

Не разбирах превъплъщението, което стана с Александър. При лисиците също има супрафизическа трансформация, за която ще разкажа по-късно. Но тя никога не е толкова силна — това, което направи Александър, беше побъркващо. Владееше древна тайна, която лисиците вече са забравили, и знаех, че дълго ще се връщам към нея в мислите си.

Освен това ме беше страх, че загубата на девствеността ще се отрази на способността ми да създавам илюзии. Нямах основание за подобни опасения, но ирационалният страх е най-натрапчив. Знаех, че няма да се успокоя, докато не проверя силите си. Затова, когато телефонът ми иззвъня, веднага реших да приема поръчката.

Клиентът говореше като притеснителен студент от провинцията, събрал парички за ритуала сбогуване с детството. Но нещо в гласа му ме накара да проверя изписания на екранчето ми номер в базата данни в компютъра ми. Оказа се, че се обаждат от най-близкото милиционерско отделение. Ченгетата очевидно ме канеха на съботник за първа пролет. Не понасях това мероприятие още през съветско време, но днес реших да се напъхам в бърлогата на звяра доброволно — като ще се Проверявам, да се проверявам.

Бяха трима. В отделението нямаше баня, така че ми се наложи да се готвя за битката в клозета с пукната чиния, която ярко ми припомни одеската ЧК през революционните години (над точно такива чинии прострелваха враговете в тила, за да не цапат пода с кръв). Страховете ми, разбира се, се оказаха неоснователни — и тримата милиционери потънаха в транс още щом си вдигнах опашката. Можеше да си тръгна към конноспортния комплекс, но ми хрумна една интересна идея.

От сутринта си бях мислила за Рим и си спомнях Светоний — явно това беше поводът за моята пробудила се изобретателност. Спомних си разказа му за каприйските оргии на Тиберий: в него се споменават така наречените „спинтрии“, които разпалвали чувствеността на застаряващия император, като се сношавали пред него на тройки. Тази история не даваше мира на въображението ми — дори „Splinter Cell“ (невинна компютърна игра по Том Кланси) го възприемах като „секта на спинтриите“. И сега, след като се бях озовала в компанията на трима морални аутсайдери, не можах да се удържа да не експериментирам. И стана! По-точно, правилно е да кажа — при тях стана. Впрочем така и не разбрах какво чувствено е намирал Тиберий в това грубо зрелище — според мен то по-подхожда за илюстрация на първата благородна истина на будизма: животът е дукха, мъка и болка. Но това го знаех и без триадата съвкупяващи се милиционери.

В отделението имаше четири хиляди долара, които ми дойдоха много добре. Освен това намерих един служебен албум с престъпни татуировки и го прегледах с интерес. Направлението, в което еволюираше този жанр, напълно отговаряше на ставащото със световната култура: религиозното съзнание си връщаше изгубените през двайсети век позиции. Вярно, проявите на това съзнание невинаги си личаха от пръв поглед. Например не разбрах веднага, че думите „SWAT SWAT SWAT“, татуирани под син кръст, приличащ повече на немски военен орден, отколкото на разпятие, всъщност не са името на лосанджелиския спецназ, а фразата „Свят свят свят“, написана на латиница.

Най-силно впечатление ми направи един гръб с диптих, изобразяващ небесата и земята. Небесата бяха разположени между плешките — там сияеше слънцето и летяха приличащи на пощенски гълъби ангели. Земният план напомняше на герба на Москва с конен змееборец, само че вместо копие от дланта на конника излизаха разноцветни лъчи, а змейчетата бяха много — сгърчено-сплескани и уродливо-изродени, по своему симпатични, те пъплеха по някаква оградена с дървета алея. Всичко това се наричаше: „Свети Георги прогонва лесбийките от Тверския булевард“.

Татуираното на един бирен тумбак разпятие ме заинтригува с буквите на свитъка в горната част на кръста: там обикновено пише или ИНЦИ, или INRI, което означава Иисус Назарейски, цар Иудейски. А на татуировката видях буквите ДДДД. Без коментара под снимката изобщо нямаше да се сетя, че означават: „Дума даваш, дума държиш“. Направо гностична фреска от епохата на Борис Гимнаст.

Прелистих няколко страници с традиционните Сталиновци, Хитлеровци, змии, паяци и акули (под една пишеше: „глубока страна моя родная“), и пак се натъкнах на религиозна тема: нечий гръб беше украсен с панорамата на ада със страдащите грешници. Особено впечатляваше изяжданият от червеи Бил Гейтс и изгаряният на клада Бен Ладен с бяла тениска с емблемата

На последната страница се белееше дистрофично рамо с ядрена гъба, но на мястото на гуглата беше татуирана найковската драскулица и отдолу пишеше NUCE — очевидно спомени от бъдещето.

На фона на стоновете и пъшкането на спинтриите всичко това беше невероятно потискащо. Накъде е тръгнало човечеството? Кой го води? Какво ще стане с този свят след половин век? След век? Пролетното ми настроение се скапа — въпреки добрия улов. Съвестта ми, впрочем, беше чиста. Не крадях — просто си вземах парите за сеанса. Милиционерите си получават секса, аз си получавам парите. А че струвам скъпо — това никога не съм го крила.