Върколашки метаморфози

* * *

Не се прибра цели два дни. Тръпнех цялата от тревога и притеснение. Но когато влезе, не му казах нито една укорна дума. Да видя на лицето му усмивка беше достатъчна награда за всичките ми преживявания. Прав е Чехов: по природата си женската душа е празна съдина, която се пълни от тъгите и радостите на любимия.

— Какво стана? Разказвай!

— Няма какво да разказвам — каза той. — То трябва да се показва.

— Научи ли се?

Той кимна.

— И на какво можеш да го начукаш?

— На всичко.

— Съвсем на всичко?

Той пак кимна.

— И на мен?

— Само ако много ме помолиш.

— А сам на себе си можеш ли?

Той изхъмка някак странно, после каза:

— Че това беше първото, което направих. Веднага след лампата. Иначе какъв Пиздец съм?

Бях заинтригувана и дори малко уплашена — все пак ставаше въпрос за сериозно метафизично действие.

— И какъв си? — попитах тихо и с уважение.

— Абсолютен.

В този момент беше обгърнат от такава романтична сила и тайна, че не се сдържах и понечих да го целуна. Той пребледня и се дръпна, но явно се сети, че мачовците не се държат така, и ми позволи да довърша това, което бях започнала. Всичките му мускули се напрегнаха… но не се случи нищо страшно.

— Толкова се радвам за теб, мили! — казах.

Малцина от плътениците знаят какво е да се радваш за друг. Безопашатите маймуни пък изобщо не го знаят, те могат само да се усмихват широко, за да повишат социалната си адаптивност и ръста на продажбите. Когато имитира радост за другия, безопашатата маймуна изпитва завист или в най-добрия случай успява да запази равнодушие. Но аз наистина изпитах това чувство — чисто и прозрачно като водата на планински ручей.

— Не можеш да си представиш колко се радвам за теб — повторих и го целунах още веднъж.

Този път той не се дръпна. Обаче попита:

— Сериозно? И защо?

— Защото най-после си в добро настроение. По-добре си. А аз те обичам.

Той посвъси вежди.

— И аз те обичам. Но непрекъснато си мисля, че ще си отидеш. Тогава сигурно ще ти е по-хубаво. Но няма да изпитам никаква радост за теб.

— Първо, изобщо не мисля да си ходя — казах — Второ, чувството, за което говориш, не е любов, а проява на егоизъм. За самеца шовинист у теб аз съм само играчка, собственост и статусен символ-трофей. И ти се страхуваш да не ме загубиш, както собственикът се страхува да не загуби някоя любима вещ. Така никога няма да можеш да изпиташ радост за другия.

— А как?

— За да я изпиташ, не бива да искаш нищо за себе си.

— Ти не искаш нищо за себе си, така ли? — попита той недоверчиво.

Кимнах.

— И защо?

— Вече ти го обяснявах. Когато дълго се взираш в себе си, разбираш, че там няма нищо. Как може да искаш нещо за това нищо?

— Но ако у теб няма нищо, какво остава за у другите?

— Всъщност никъде няма нищо реално — казах. — Има го само избора, с който запълваме пустотата. И когато се радваме за другия, запълваме пустотата с любов.

— Чия любов? Ако никъде няма никого, чия е тая любов тогава?

— За пустотата това е без значение. Ти също не се стягай много по въпроса. Но ако търсиш смисъла на живота, няма да намериш по-добър.

— Любовта не е пустота, така ли?

— Пустота е.

— Тогава каква е разликата?

— И разликата е пустота.

Той се замисли, после попита:

— А може ли пустотата да се запълни със справедливост?

— Ако почнеш да запълваш пустотата със справедливост, за нула време ще станеш военнопрестъпник.

— Тука бъркаш нещо, лисано. Защо пък военнопрестъпник?

— Защото кой ще решава кое е справедливо и кое — не?

— Хората.

— А кой ще решава какво ще решат хората?

— Ще му намерим цаката — каза той и погледна една бръмчаща пред него муха. Мухата падна на пода.

— Озверя ли? — попитах. — Искаш да станеш като тях, така ли?

И кимнах към града.

— Аз съм като тях — каза той.

— Кои „тях“?

— Народът.

— Народът? — повторих недоверчиво.

Той като че ли се притесни от патоса си и смени темата:

— Мисля да отида до службата. Да видя как са нещата. Смаях се.

— Сериозно ли говориш? Три куршума не ти ли стигат? Още ли искаш?

— Е, случват се служебни недоразумения.

— Какви ти недоразумения! — изстенах. — Това е системата! Да не мислиш, че на системата й трябват солисти? Трябва й грухкащ хор.

— Ако трябва, ще грухкам и в хор. Ами помисли — какво ще правим, като свършим парите?

— О, това не е проблем. Изобщо. Хората са само на километър. Като тръгна за магазина, ще се пусна на някой загорял — и готово.

Той се намръщи.

— Да не си посмяла да говориш така!

— А ти да не си посмял да ми казваш „да не си посмяла“, разбрали?

— Моето момиче да се продава за пари… Как може!?

— „Моето момиче, моето момиче…“ Кога ме приватизира бе?

— Да изкарваш пари с проституция? И да ме храниш с тях? Аз да не съм ти Достоевски!

— Ебала съм го твоя Достоевски — викнах.

Той ме погледна заинтересовано.

— И как беше?

— Нищо особено.

Разсмяхме се. Не знам той на какво се смееше, но аз си имах причина. От уважение към руската литература няма да я излагам на тези страници, ще кажа само, че червеното паяче от „Бесове“ навремето лазеше по полите на сарафана ми… Ах, на колко титани на духа съм направила малкия си смешен подарък! Единственото, за което наистина съжалявам, е, че не успях да поднеса до устните на Владимир Владимирович Набоков толкова майсторски нашарения от него стакан. В Съюза обаче имаше проблеми с излизането в чужбина. Нека това е още едно злодеяние, което да тежи на съвестта на зловещия комунистически режим.

За щастие зараждащият се скандал свърши със смях. Насмалко да направя грешка — никога не бива да възразяваш на мъж, особено ако е обладан от съмнения за собствената си значимост. Първо трябваше да разбера какво е намислил.

— Искаш да се върнеш на сондажа ли? — попитах.

— Не. Там сега вие Михалич.

Разбрах, че докато го нямаше, е влязъл в контакт с външния свят — може би се беше срещал с някои хора, може би се беше обаждал по телефона. Но реших да не проявявам излишно любопитство.

— Михалич ли? Но когато ви той, черепът не плака.

— Измислили са нова технология. Към петте кубика кетамин прибавят три перевитин и след инжекцията пускат ток.

— През черепа?

— През Михалич.

— Убийци!

— Знам — каза той. — За една година ще го досъсипят така.

— Бедният Михалич!

— Не Михалич. На Михалич му е все тая. Черепа ще досъсипят… И без това целият се е напукал от плач… Обаче какво им пука на тях?! Нефтът да тече, пари да валят — това им е грижата. А какво ще стане утре, никой изобщо не мисли.

— Всъщност какъв е този череп? — зададох въпроса, който ме измъчваше отдавна.

— Не мога да ти кажа — отвърна той сухо. — Държавна тайна. И изобщо — не ме питай за работата ми.

Не ме учудваше, че продължава да мисли за работата си. Има служби, от които не можеш да се уволниш по собствено желание. Но не очаквах да иска да се върне при хората, които го бяха простреляли с три сребърни куршума. Всъщност не знаех кой и защо го е направил — той не ми беше казал нищо.

— И къде ще отидеш, ако няма, да е на нефта? — попитах.

— Е, за свръхплътеник все ще се намери работа.

— Какво? — Намръщих се. — За какъв свръхплътеник?

— Как за какъв? — попита той учудено. — За мене.

— Че кога пък стана свръхплътеник?

— Как така кога? Ти очи нямаш ли?

— Мислиш си, че си свръхплътеник, така ли?

— Какво значи „мислиш си“? Знам го.

— Откъде?

— Ето на — каза той. — Гледай.

И още една бръмчаща под тавана муха падна на пода. Беше интересно — мухите не падаха вертикално, а по парабола, приличаха на микроскопични камикадзета, пикиращи към врага.

— Стига идиотщини — казах. — Какво общо има едното с другото?

— В смисъл?

— Добре, приемаме, че можеш да трепеш мухи. Приемаме, че си Пиздец и Гарм. Обаче защо си решил, че освен това си и свръхплътеник?

— Че кой да е свръхплътеник, ако не аз?

— Обясних ти — казах. — Свръхплътеникът е метафора. Да наречеш определено отделно същество свръхплътеник значи да слезеш на изключително примитивно равнище.

— Значи ще съм свръхплътеник на това примитивно равнище — каза той примирително. — Да не би да завиждаш?

— А, не, не на мене тия. Дай да разчепкаме нещата докрай.

Той въздъхна.

— Добре, давай.

— Значи представи си, че си купувам мундир на битака и тръгвам да обикалям града и да се представям за генерал от ФСБ. Ти ми казваш — не си никакъв генерал. А аз ти казвам — добре де, нека да съм генерал, завиждащ ли ми?

— Това е съвсем различно. Генералът е звание, което се присвоява от определени структури и…

— Точно това ти обяснявам. Сега помисли: как разбра за свръхплътеника. Не ти го е казал Михалич, нали така?

— Така.

— Значи някъде има система от възгледи, от която е дошла тази дума. Свръхплътеник е също такова звание като генерал. Само че го дава традицията. А ти имаш към тази традиция точно толкова отношение, колкото аз към твоите служби. Ясно ли ти е, сивчо?

— А ти, рижло, имаш отношение към тази традиция, така ли?

— Не само имам — казах. — Аз съм пазителка на традицията. Държателка на линията, както е правилното определение.

— Каква линия?

— Линията на предаването.

— Тоест и тука си най-авторитетната, така ли? — попита той. — Не се ли изсипваш малко? Можеш ли да удържиш толкова неща едновременно?

— Не бъркай мистичната традиция с казино „Шангри Ла“. Държателите на линията се наричат така не защото я държат, а защото държат на нея.

Отговорът ми, изглежда, го озадачи.

— Какво ще рече „линия на предаването“? Какво се предава по нея?

— Нищо.

— Как така?

— Ей така на. Нищо. Толкова пъти ти обяснявах, че даже и ей тоя чайник там щеше да разбере.

— Тогава на какво държат тия държатели на линията?

— В линията на предаването няма нищо, на което да може да се държи.

— Не разбирам.

— Няма нищо за разбиране. Тъкмо да разбираш това означава да държиш линията.

— Добре де — каза той. — Я дай малко по-ясно. Според тази традиция някой на тоя свят има ли формалното право да се нарича свръхплътеник? Та дори да е на най-примитивното равнище?

— Има — казах.

— И кой е той?

Сведох скромно очи.

— Кой е? — повтори той.

— Знам, че ще е удар по самолюбието ти — казах. — Но нали се разбрахме да си казваме само истината…

— Пак ли ти?

Кимнах. Той тихо изруга.

— И откъде тръгва тази линия на предаването?

— Ще ти разкажа някой път.

— Не, кажи сега. Та да нямаш време за измислици.

Е, помислих си, истината не може да се скрие. Пък и нали все някога щеше да я научи.

— Добре. Обаче слушаш и не ме прекъсваш. Една вечер, преди приблизително хиляда и двеста години, в страната, която днес се нарича Китай, ме носеха в паланкина ми от един град към друг. Кои бяха тези градове и защо пътувах, днес изобщо не е важно. Важното е, че тази вечер спряхме пред портите на манастира на Жълтата планина…