Върколашки метаморфози

* * *

Страхувах се да си нямам проблеми при влизането в „Национал“, но никой от охраната не ми обърна внимание. Може би обяснението беше, че ме очакваше подобна на шарфюрер от СС млада администраторка с табелка „Valued guest of Lady Cricket-Taylor“, която ме отведе до един от апартаментите лукс. Липсваше само почетен ескорт и оркестър.

Ий Хуй седеше на раирания диван в гостната на апартамента. Имах чувството, че вече съм се срещала в това помещение с клиент, може би бизнесмен от Южна Корея, а може би арабин оръжейник. Вероятно заради раирания диван. Такива дивани има в много апартаменти. Щом ме видя, Ий Хуй стана и нежно се прегърнахме. Тя ми подаде прозрачно найлоново пликче и каза:

— Подарък. Евтин е, но пък е изящен.

В плика имаше фланелка с британското знаме и с руско-английски надпис:

— Продават ги в Лондон — каза тя. — На всички езици. На руски обаче е особено мило.

И захихика. Не можах да се сдържа и също се разсмях.

Ий Хуй изглеждаше също като през двайсет и девета, когато дойде в Русия по линията на младия тогава Коминтерн. Само дето сега косата й беше още по-къса. Облечена — както винаги — неподражаемо.

През последните хиляда години стилът на Ий Хуй си е все същият — краен радикализъм, маскиран с утилитарна минималистичност. Завиждах на смелия й вкус — тя винаги изпреварваше модата поне с половин крачка. Модата е циклична и за толкова столетия сестрицата Ий се беше научила да се плъзга по вълните на циклите й с майсторството на професионален сърфист — по някакво чудо винаги успяваше да се намира в точката, чиито координати се опитват да налучкат всички модни дизайнери.

Та значи сега беше с умопобъркващ елек, наподобяващ огромен патрондаш с безброй разноцветни външни джобове, бродирани с арабски букви и с оранжев надпис „Ka-Boom“. Беше вариация по темата пояс на шахид, ушит от разкрепостен японски дизайнер. И същевременно страшно удобен — като си имаш такъв елек, изобщо не ти трябва чанта.

— Не е ли малко прекалено смело за Лондон? — попитах. — Не се ли възмущават?

— Англичаните ли? Глупости. Те си прахосват всичките сили да лицемерничат. Не им остава за омраза.

— Толкова ли е ужасно там?

Тя махна с ръка.

— На английски лицемерие е „hipocrisy“. Лично аз бих въвела нов термин — „hippopocrisy“, от хипопотам. За да обознача мащабите на проблема.

Не понасям, когато се подиграват с цели нации накуп. Според мен така правят или неудачниците, или онези, чиято съвест не е чиста. Ий обаче в никакъв случай не беше неудачница. Колкото до съвестта…

— Защо просто първа не се откажеш от лицемерниченето? — попитах.

— Защото ще е цинизъм. А не е ясно кое е по-лошото. Изобщо, в килера е тъмно и влажно.

— В килера ли? Какъв килер?

— Или шкаф, или гардероб — зависи от превода. Имам предвид английската душа. Прилича ми на килер. Те го наричат closet. Най-добрите англичани цял живот се опитват да се измъкнат оттам, но по принцип успяват чак в момента на смъртта си.

— Откъде знаеш?

— Как откъде? Виждам нещата отвътре. Нали и аз съм англичанка. Е, не чак съвсем — горе-долу колкото ти си рускиня. Може да се каже, че си рускиня, нали?

— По принцип да — съгласих се и тихичко въздъхнах.

— И на какво прилича руската душа?

Позамислих се.

— На кабина на камион. И шофьорът те е качил да му духнеш. А после умира и ти оставаш сама в кабината, а около тебе единствено безкрайната степ, небето и пътят. И изобщо не знаеш да караш…

— А шофьорът още ли е в кабината, или…

Вдигнах рамене.

— Зависи. Както дойде.

— Ясно — каза Ий Хуй. — Значи е същото.

— Кое да е същото? — Не я разбрах.

— Ние имаме една пословица. „Everybody has his skeleton in the closet“. Лорд Байрон го е казал. Когато разбрал, че е убил хомосексуалиста у себе си.

— Горкичкият.

— Горкичкият ли? — Ий Хуй вдигна вежди. — Нищо не разбираш. Той цял живот мъчи и изтезава хомосексуалиста в себе си и го убива чак преди смъртта си, когато разбира, че и той скоро ще пукне. И значи всичките му стихотворения и поеми всъщност ги е написал въпросният хомосексуалист. Двама американски учени го доказаха, четох го. Това са те, англичаните! По-добре вашият ужас в кабината.

— Защо да е ужас? Според мен там има много красота.

— В какво? В скелета под тебе ли?

— Не — отвърнах. — В руската душа. Представи си — изобщо не можеш да караш, а наоколо — степ и небе. Обичам Русия.

— И какво толкова й обичаш?

Известно време обмислях въпроса й. После отговорих, без да съм много сигурна:

— Руския език.

— Права си — каза Ий Хуй, — че си внушаваш това чувство. Иначе щеше да ти е непоносимо да живееш тук. Като на мен в Англия.

Протегна се като котка, погледна в нищото и в очите й се мярна нещо лениво-мечтателно. Внезапно — като на двайсет и петия кадър — ми се стори, че вместо лицето й виждам хищна острозъба паст. Прищя ми се да я подкача, лекичко.

— Според мен тъкмо ти си внушаваш — имам предвид, че живееш сред лицемери и изверги.

— Аз ли? И защо ще го правя? — попита тя.

— Казват, че никой не може да убие, ако не припише на жертвата си някое гадно качество. Иначе щяла да го мъчи съвестта. Когато пък убийствата следват едно подир друго, е удобно да разпространиш тези качества по цялата target group. И възмездието няма да е толкова плашещо.

По лицето на Ий Хуй пробяга сянка.

— Морал ли ми четеш? — попита тя. — Дори някои от хората разбират, че в реалността няма нито добро, нито зло. А ние с тебе сме лисици. След смъртта няма нито възмездие за злото, нито награда за добродетелта, а само общо за всички връщане към великата граница до Жълтия извор. Останалото е измислено, та всички да се подчиняват и да се страхуват. Какви ги дрънкаш?

Разбрах, че се държа глупаво — че ядосвам сестрата, с която искам да се посъветвам. Защото коя съм аз, че да я упреквам? Да не би да съм дори ей тоничко по-добра? Ако наистина се смятам за по-добра, значи съм още по-лоша. Трябваше да представя всичко това като шега.

— Леле, колко сме сериозни — казах закачливо. — Да, до това води дългогодишният съвместен живот с безопашати маймуни. Вече си почнала да разсъждаваш досущ като тях.

Няколко секунди Ий Хуй ме гледа недоверчиво, смръщила пухкавите си вежди. Много й отиваше този поглед. После се усмихна.

— Охо, ще се бъзикаме, така ли? Само недей с гъза напред…

При лисиците тази фраза е основана на малко по-различни референции, но значението й е почти същото като при хората. Аз изобщо не мислех да го правя, да не говорим, че тя наистина можеше да ме дръпне за опашката — направи го веднъж през петнайсети век, помня го, сякаш бе вчера. Тази фраза обаче по аналогия ми напомни за последната ми среща с Александър. Изчервих се и Ий веднага го забеляза.

— Леле, леле! Изчервяваш се, както и преди хиляда години. Направо ти завиждам. Как успяваш? Да не би да си още девствена?

Най-интересното е, че се изчервявам само пред други плътеници. Когато общувам с хора, няма такова нещо. А жалко — бих могла да си вдигна тарифата.

— Вече не съм — казах и се изчервих още повече.

— Сериозно?! — Ий Хуй толкова се смая, че чак се облегна рязко на дивана. — Я разкажи, разкажи!

Отдавна нямах търпение да споделя случилото се с мен — и следващия половин час отиде да си излея каквото ми беше на душата.

Докато разказвах подробностите на главозамайващата си affair, Ий Хуй се мръщеше, усмихваше се, кимаше, от време на време дори вирваше пръст, все едно възкликваше: „Аха! Сто пъти ти казвах!“. Когато свърших, само въздъхна:

— Е, значи и ти най-после… Хиляда години по-рано, хиляда по-късно — то пък голямата разлика. Честито все пак.

Взех една салфетка от масичката, смачках я на топка и замерих с нея Ий Хуй. Тя ловко се отдръпна и каза:

— От друга страна, жизненият опит е голяма работа. Като бяхме млади, тия неща си бяха направо немислими. Толкова професионално си го провокирала, че наистина не е ясно кой кого е изнасилил.

— Какво?! — Зяпнах смаяно.

Тя се подсмихна.

— Е де, поне пред мен недей да се правиш на самата невинност.

— Какви ги дрънкаш? Как така съм го провокирала? Кога?

— Ами когато изскачаш гола от банята и му се надупваш.

— И това го наричаш провокация?

— Естествено. Защо си му се надупила иначе?

Вдигнах рамене.

— За по-сигурно.

— И какво му е сигурното на това?

— Опашката е по-близо до целта — казах не съвсем убедено.

— Да бе. Обаче трябва да гледаш през рамо. Честно, правила ли си го някога преди за по-сигурно?

— Не.

— И защо изведнъж реши да го направиш?

— Аз… Просто си мислех, че случаят е много важен. И че не мога да си позволя да падна по гръб. В смисъл да се изложа де…

Ий Хуй се разкикоти.

— Ама ти наистина ли си го направила несъзнателно?

Определено не ми харесваше накъде върви разговорът.

— Разбирам как го възприемаш — продължи тя, — но ако поговориш с някой свестен психоаналитик, веднага ще си изясниш истинските си мотиви. С аналитиците, впрочем, можеш да си приказваш без притеснения за каквото си щеш — нали за това им плащаш. Не е задължително да разказваш за опашката, разбира се. Макар че може и да го кажеш — като фантазия например. Обаче тогава недей да слушаш какво ти дрънка за penis envy15.

Да си разголиш душата пред първата си приятелка и да чуеш такова нещо… Ядосах се.

— Виж какво — казах, — не мислиш ли, че отдавна е време целия тоя психоаналитически дискурс да го набием с трепетликов кол в кокаиново-амфетаминовия задник, който го е изпърдял?

Тя се облещи.

— За амфетамините разбирам. Все пак бях близка с Жан-Пол Сартър цели две години, ти може и да не знаеш. И за задника разбирам, по същата причина. Обаче какво общо има кокаинът?

— Елементарно — казах, доволна, че разговорът се отклонява от опасната тема.

— В смисъл?

— Доктор Фройд не само е смъркал кокаин, но и го е предписвал на пациентите си. След което пък си е правел обобщенията. Кокаинът е силен сексуален стимулатор. Така че всичко, което е измислил Фройд — всичките тия едиповци, сфинксове и сфинктери — се отнася най-вече към душевното измерение на пациента, чийто мозък се е изпържил от кокаина на яйца на очи. В това състояние на човек наистина му остава само един проблем — кое да направи първо, да изчука майка си или да пречука баща си. Докато кокаинът не свърши, разбира се. По онова време обаче не е имало проблем с доставките.

— Не говоря за…

— Но докато дозата ти е под три грама дневно — продължих, — може да не се плашиш нито от едипов комплекс, нито от другите измишльотини на Фройд. Да градиш анализа на поведението си върху теориите на Фройд е почти все едно да се базираш на пейотълните трипчета на Карлос Кастанеда. У Кастанеда обаче поне има поезия, душа. А пък Фройд има само пенсне, кокаин две дозички и гъз като на зозичка. Буржоазията го обича тъкмо заради мерзостта му. Заради способността му да сведе всичко на света към гъза.

— И защо буржоазията трябва да го обича заради това?

— Защото на портфейлните инвеститори им трябват пророци, които да обясняват света в разбираеми за тях термини. Хора, които за стотен път да докажат, че обективната реалност, в която са вложили толкова пари, не е заплашена от нищо.

Ий Хуй ме погледна малко насмешливо и попита:

— Ти наистина ли мислиш, че в основата на тенденцията към отричане на обективната реалност лежи сексуалната депривация?

— Какво?! — Обърках се.

— По-просто казано, съгласна ли си, че светът смята за илюзии онези, които имат проблеми със секса? — повтори тя с тона на опитна телевизионна водеща.

В „Национал“ често се бях сблъсквала с този възглед за света. В смисъл — само сексуално комплексираните лузъри бягат от живителната пазарна шумотевица в мистиката и обскурантизма. Особено забавно беше да го чуваш от клиент, който се дръгне сам-саменичък на кревата: понеже точно същото го прави и през останалото време, само дето вместо лисича опашка го омайва Financial Times, а самотата му не е относителна, както когато е с мен, а абсолютна. Но да го чуя от лисица-сестрица… Да, дотам ни докарва потребителското общество.

— Точно обратното е — казах. — Тенденцията духовните стремежи да се свързват със сексуалните проблеми всъщност се основава на фрустрацията на аналния вектор на либидото.

— Тоест? — Ий Хуй вдигна вежди.

— Тоест онези, които твърдят това, трябва да направят онова, което всъщност винаги са искали — да се ебат в гъза.

— Защо?

— Когато почнат да правят това, с което са наясно, ще спрат да разсъждават за онова, което не им е ясно. На свинята вратът й например е такъв, че не може да вдига глава към небето. Но от това изобщо не следва, че небето е сексуална невроза.

— Хм… Това от вълка ли го научи?

Не отговорих.

— Тъй-тъй-тъй — каза Ий. — Всъщност може ли да го видя?

— Що за неочакван интерес? — попитах подозрително.

— Е, не ревнувай де — засмя се тя. — Просто искам да видя какво толкова си му харесала. Освен това никога не съм виждала върколаци, само съм чувала, че ги имало някъде на север. Между другото свръхплътеникът, за който ми проглуши ушите, е по-вероятно вълк, отколкото лисица. Така поне смята съпругът ми. Ложата му Розовият залез също.

Въздъхнах. Направо да не повярваш как Ий Хуй, толкова проницателна в някои отношения, може да е абсолютна тъпанарка в други. Колко пъти да й обяснявам едно и също? Реших да не споря и вместо това попитах:

— Мислиш, че моят Александър може да е свръхплътеникът?

— Доколкото съм запозната, свръхплътеникът не е просто вълк. Той е нещо толкова далечно от вълка, колкото е вълкът от лисицата. Свръхплътеникът обаче не е междинен стадий между лисицата и вълка. Той е много отвъд вълка.

— Нищо не разбирам — казах. — Как така отвъд вълка?

— Виж, не мога да ти го обясня, сериозно. Милият Брайън е събрал всичко достъпно по темата. Искаш ли да те запознае накратко с проблема, докато е още жив? Утре следобед сме свободни. Доведи и Александър — мисля, че ще му е интересно. Тъкмо ще го видя.

— Ще е чудесно — казах. — Само дето е много зле с английския.

— Няма проблеми. Брайън е полиглот, знае перфектно пет езика. Включително руски.

— Добре — казах. — Да опитаме тогава.

Ий Хуй вдигна пръст.

— Обаче твоят генерал-лейтенант трябва да ни направи една услуга.

— Каква услуга?

— С Брайън трябва да влезем в храма „Христос Спасител“. Нощем. И да е в петък срещу събота, по пълнолуние. Твоят може ли да то уреди?

— Мисля, че ще може — казах. — Все пак има връзки. Ще поговоря с него.

— Ако забравиш, ще те подсетя — каза Ий Хуй.

Открай време си е такава. Решава си проблемите за твоя сметка и на всичкото отгоре излиза все едно ти е направила услуга. Въпреки че, от друга страна, страшно ми се искаше да видя лорд Крикет — този окултист, покровител на изящните изкуства и любител на лова на лисици.

— А мъжът ти? — попитах. — Той досеща ли се? Имам предвид за тебе.

— Не, разбира се. Какво ти става? Това е лов. Според правилата той трябва да разбере всичко чак в последния момент.

— Но как успяваш да криеш всичко толкова дълго?

— Помагат ми условностите в английския начин на живот. Нали разбираш: отделни спални, викториански ужас от голотата, предвзетият ритуал преди лягане. В аристократичните среди е просто — достатъчно е да се установи определен ред и после го поддържаш. Сложното е друго — непрекъснато да отлагаш развръзката. Виж, това наистина налага да напрегнеш всичките си душевни сили.

— Да — съгласих се. — Самообладанието ти е невероятно.

— Брайън е моят Моби Дик — каза Ий Хуй и се усмихна. — Въпреки че dick-ът му не е много моби…

— Колко години го преследваш? Пет? Шест?

— Шест.

— И кога планираш да…

— До дни — каза Ий Хуй.

Трепнах от изненада. Тя ме прегърна през раменете и прошепна:

— Точно затова сме тук.

— Защо реши да го направиш в Москва?

— Тук е по-безопасно. Освен това ситуацията е много удобна. Брайън не само знае пророчеството, според което свръхплътеникът трябва да се появи именно в този град. Той възнамерява сам да стане свръхплътеник. Не знам защо, но е убеден, че за целта трябва да отслужи в храма, който е бил унищожен и после възстановен, нещо като черна меса по методиката на идиотската си секта. Без свидетели. Единственият му помощник ще съм аз, понеже съм посветена.

— Как така си посветена?

— Той ме посвети.

Внезапно ме порази една догадка.

— Чакай-чакай… Ти самата вярваш ли в свръхплътеника?

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че ще дойде, че ще го видим с очите си и така нататък — както ми писа в писмото си.

— Не съм писала, че вярвам. Писах ти, че Брайън казва така. Цялата тая мистика изобщо не ме интересува. Не ми пука дали свръхплътеникът ще дойде, или не. По-добра възможност за… — тя щракна с пръсти, за да ми стане съвсем ясно какво има предвид — обаче няма да имам.

— Голяма хитруша си!

Ий Хуй се усмихна очарователно.

Чак сега разбрах замисъла й. Вероятно нещо подобно изпитват начинаещите шахматисти, когато разбират замисъла на някоя гениална партия. Развръзката се очертаваше драматична и зрелищна, както го изискват правилата на лова; трудно е да подбереш за последния удар по-добър интериор от храм посред нощ. Нещо повече, вече бе измислена и идиотската, но убедителна легенда за обяснение на случващото се. И дори не беше легенда, беше си чистата истина, щом в нея вярваше обектът на събитието, а допреди минута вярвах и аз. Понеже какво можеше да заподозре следствието?

Изящно и естествено, нито капчица недостоверност. Майсторски план. Аз не одобрявам този спорт, както вече казах, но не можех да не се възхитя на Ий Хуй. Без съмнение тя беше най-добрата ловджийка на света, единствената спортсменка на такова равнище. Погледнах я с уважение.

— И кой ще е следващият? Или още не си решила?

— О, направо не знам. Има невероятни варианти, съвсем неочаквани.

— Какво?

Ий Хуй примижа и изпя със звънливото си гласче:

— Don’t question why she needs to be so free…16

— Мик Джагър? — ахнах. — Как се осмеляваш дори да мислиш за това?

— Че какво толкова? — невъзмутимо възрази Ий Хуй. — Той вече е „сър Мик“, нали? Legitimate target17. Освен това — още ли те вълнува това стихче? Според мен отдавна се е превърнало в реклама, на подводница ако щеш.