Върколашки метаморфози - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Виктор Пелевин (* * *) #14

* * *

Когато видя в скъп бутик млада жена с кавалер, който й купува брошка на цена колкото малък самолет, винаги се убеждавам, че човешките самки създават миражи не по-зле от нас. А може би и по-добре. Да представиш една направена от месо машина за размножаване като дивно пролетно цвете, достойно за скъпоценна украса — и да поддържаш тази илюзия не минути като нас, а години и десетилетия, и това без да имаш опашка, е наистина голяма работа. Трябва си майсторлък. Очевидно жените, като мобилните телефони, си имат вградена антена.

Ето какво казват по този повод вътрешните ми гласове:

1) След като жената може да представи една машина за размножаване за дивно пролетно цвете, женската природа не бива да се свежда само до раждането на деца: като минимум това е и умение да промиваш мозъци.

2) По същността си дивното пролетно цвете е абсолютно същият механизъм за размножаване и промиване на мозъци, само че месото му е зелено и то промива мозъците на пчелите.

3) Скъпоценната украса бездруго не е нужна на никого освен на жената, така че е глупаво да разсъждаваме достойна ли е жената за нея, или не.

4) Мобилните телефони с вградена антена са удобни за държане, но сигналът не е добър, особено в железобетонни сгради.

5) Мобилните телефони с външна антена пък са по-неудобни, а сигналът в железобетонни сгради е още по-лош.

Жената е кротко същество и баламосва само собствения си самец, не закача нито птичките, нито животинките. Понеже го прави в името на висша биологична цел, тоест личното оцеляване, лъжата в случая е простима и не е наша лисича работа да се бъркаме в тия неща. Но когато един женен мъж, който непрекъснато живее в натрапения от съпругата му сън с елементи на кошмар и готика, внезапно на третата бира заявява, че жената е просто агрегат за раждане на деца, това наистина е много смешно. Мъжът дори не разбира колко е комичен в тази ситуация. В случая не намеквам за граф Толстой, пред когото се прекланям, говоря изобщо.

Но пак се отвлякох. Исках само да кажа, че хипнотичните способности на жената са очевидни и че всеки, който има съмнения в това, може да ги разсее, като влезе в магазин за скъпи дрънкулки.

До последната минута не се сетих, че Александър избира подарък за мен. Просто нямах повод да мисля така. Предполагах, че иска да купи подаръче за някоя лъскава мацка, и го съветвах съвсем сериозно. Така че се почувствах изключително тъпо, когато накрая ми подаде пликчето с двете мънички кутийки, които току-що беше платил. Не го очаквах. А пък ние, лисиците, трябва да предвиждаме действията на хората — ако не всичките, то поне онези, които се отнасят пряко към нас. От това зависи оцеляването ни.

В двете еднакви бели кутийки се гушеха пръстени за осем и петнайсет хиляди долара, платина и брилянти. Големият камък — нула и осем, малкият — нула петдесет и четири карата. Tiffany. Богове — двайсет и три хиляди долара! Безброй пъти трябва да си настърчавам опашката за тия пари, помислих си с почти класова омраза. А най-важното — той не искаше нищо от мен. Освен телефона. Каза, че заминавал на север и щял да се обади, като се върне — след два дни.

Купуването на пръстените не беше лесно. Продавачката не се осмеляваше сама да осъществи толкова сериозна трансакция. Касиерката също.

— Не мога без манджъра. — Точно така го произнасяше, „манджър“.

Хем беше смешно, хем съвсем в духа на народната етимология: тъкмо така Родината превръща брилянтите ни в класова омраза.

Чак когато се прибрах в Битца, разбрах колко съм капнала — нямах сили дори да си проверя електронната поща. Спах чак до обяд на другия ден. Сънувах подозрителни борхесиански сънища за отбраната на крепост — приличаше на щурм на град по време на въстанието на Жълтите кърпи. Бях сред отбраняващите се и хвърлях от стената тежки копия.

Не понасям да ми обясняват символики, сериозно. През двайсетте години на миналия век се развличах, като побърквах романтичните червени фройдисти — разказвах им измислени сънища: „А после опашките ни паднаха и ни казаха, че са скрити в кокосов орех, закачен над водопада“. Ако насън хвърлям копия, това не означава, че не си давам сметка за символичното значение на ставащото. Или че означава, че си давам. Всичките тези сметки отдавна съм ги дала на отговорно вечно пазене, така грижите са по-малко.

След като си починах, умът ми вече работеше ясно и първото, за което помислих, беше финансовият аспект на ставащото. Личният ми индекс светеше в нежнозелено: в магазина двата пръстена струваха двайсет и три хиляди, значи можех да ги продам за около петнайсет.

Но ми беше жал да ги продавам — през последните сто години рядко ми бяха подарявали такива красиви дрънкулки. В Съветска Русия за това се следеше строго. Дори в късните брежневски времена не беше лесно: ако в някоя бижутерия например просто ей така влезеше някакъв най-обикновен тип и купеше брошка за трийсет хиляди рубли, цялата централна преса пишеше с негодувание за случая цяла седмица и задаваше въпроса къде гледат компетентните органи. Трийсет хиляди застойни рубли бяха страшно много пари, вярно си е. Но защо тогава слагаха тая брошка на витрината? Като примамка? Тогава поне е ясно негодуванието на пресата — слагат примамката, а рибата я изяжда и си отплува.

Така поне във всеки случай шепнеше с горещ смях в ухото ми директорът на Елисеевския гастроном, който ми подари тази брошка. Той беше предпазлив човек, но страстта го направи романтик. Разстреляха го, бедния, и ми беше мъчно за него, въпреки че така и не можах да се насиля да си сложа тази брошка. Тя беше уникален пример за съветски кич: диамантени класове около изумрудени краставици и рубинено цвекло. Вечно напомняне за единствената битка, която изгуби Съветска Русия — битката за реколтата…

След като се налюбувах на пръстените, реших да си проверя електронната поща. Писмото беше само едно, но пък много приятно — от сестрицата Ей Хуй, не я бях виждала цяла вечност.

„Здрасти, рижло.

Как си? Все така ли се занимаваш с нравствено самоусъвършенстване? Търсиш изход от лабиринтите на илюзорния свят? Много ми се иска поне някой от голямото ни лекомислено семейство да го намери.

Аз съвсем се заблудих в тези лабиринти. Още съм си в Тайланд, само че най-после се махнах от Патая. През последните трийсет години морето стана съвсем мръсно. Освен това конкуренцията от страна на местните жени е толкова голяма, че да си изкарвам прехраната по лисичи става все по-трудно. Тук всичко е обърнато наопаки: ако в повечето страни се радват, когато се роди момче, тук се радват на момичетата и казват дословно следното: «Колко хубаво, че ни се роди дъщеря, значи няма да гладуваме на стари години». Ако беше чул такова нещо, Конфуций щеше да се обеси на собствената си плитка.

Остров Пхукет, където живея в момента, засега е още чист, но след година-две и той ще стане като Патая. Има прекалено много туристи. Заселих се в залива Патонг и работя в салона за масаж «Christine’s». Ние, масажистките, седим на пейки в специална зала за оглед, наплескани с грим, приличаме на зли духове. Влизат розови от слънцето фаранги (така наричаме туристите от Запада) и си избират масажистка. Следва отделна стаичка и знаеш какво. Аз се водя уникална специалистка по тайски масаж, така че таксата ми е по-висока, отколкото на останалите, но въпреки това се налага вечер да приработвам допълнително в баровете по Бангла Роуд, на пет минутки от нашия салон. През деня в салона наистина капваш, а после се налага да се преобличаш в шарени парцалки и да излизаш на сцената. То всъщност дори не е сцена, можем да го наречем тезгях, по който от пилон към пилон бавно се движим ние, момичетата, с номера на гърдите. А в бара под нас седят фарангите, пият студена бира и избират, избират, избират. Ако и от двете местоработи за ден успееш да спестиш петдесет долара, си е направо късмет.

Основите на живота тук са изкривени. Тайските девойки са скромни и трудолюбиви като пчелички. Но в естествената си среда пчелите летят от цветенце на цветенце и с упорит труд събират нектар. А ако им излееш до кошера кофа захарен сироп, ще се устремят към захарта и никоя няма да тръгне да обикаля цветята. Тъкмо по този начин Западът погубва тропическата ни градина с екскрементите си, като излива в нея цели реки доларов сироп от крайбрежните хотели. Вашата Русия, между другото, за нас е също точно такъв сексексплоататор и това, че в момента е просто суровинен придатък на развитите страни, изобщо не я отървава от моралната й вина. Макар че и Тайланд в известен смисъл може да се смята за суровинен придатък… Недей да си мислиш, че изпадам в догматизъм, просто днес беше много горещо и съм много уморена.

Между другото, за Русия. Неотдавна говорих със сестра Ий, тя дойде на Пхукет с новия си съпруг лорд Крикет (този тъпчо е абсолютно щастлив). Та тя ми каза нещо много убедително. Помниш ли предсказанието за свръхплътеника? Тя каза, че мястото, за което се говори в пророчеството, е Москва. Разсъжденията й са наистина остроумни, няма спор. Пророчеството гласи, че свръхплътеникът ще се появи в града, където ще разрушат Храма, а после ще го възстановят в предишния му вид. Векове наред всички смятаха, че става въпрос за Йерусалим и че пришествието на свръхплътеника е предсказание за края на времената, нещо като Апокалипсиса. Ий Хуй обаче е убедена, че просто сме попаднали под хипнозата на юдео-християнската символика: че ако ще е Храм, то ще е непременно Йерусалимският…

А в пророчеството всъщност няма никакви указания за Йерусалим. В Москва пък относително наскоро бил възстановен разрушеният в хода на културната революция храм на Христа Спестителя (ако милата Ий не бърка името). При това го възстановили точно в същия вид, в който бил построен първоначално — тук тя се позовава на информация, получена от теб. Мисля, че трябва да я очакваш скоро да ти дойде на гости заедно със съпруга си, който е изцяло погълнат от тези мистични търсения.

Въпросният лорд Крикет не е само мистик. Той е известен в Лондон меценат и колекционер на предмети на изкуството, сътрудничи си с много художествени галерии. Освен това е един от лидерите на известния ти Countryside Alliance — организацията, която не дава да се забрани ловът на лисици. Наистина е много трудно да пуснеш жив подобен персонаж. Но те моля да не забравяш, че сестрица Ий още не е решила кой ще е следващият. Затова събери волята си в железен юмрук, както направих аз. Най-добре просто гледай какво става отстрани и се посмей — лордът усърдно търси плътеници навсякъде освен в собствената си спалня. С хората винаги е така. Едно обаче не разбирам — откъде се е взел у него такъв интерес към свръхестественото? Представителите на експлоататорските класи впрочем често се отдават на окултизма, за да намерят в него оправдание на собствената си паразитна същност.

Моля за твоя съвет. Дали да не се преместя в Русия? Руските туристи ми харесват — добродушни са, дават големи бакшиши и бързо заспиват, понеже много пият. Видях на гърдите на един много красива татуировка — Ленин, Маркс и сърп и чук, а пък е още съвсем млад. Много ме хареса. Снима ме с видеокамера, а после ме посъветва да се преместя в Русия. «С твоята красота в Русия ще направиш истинска кариера — така каза. — И не в някакъв си салон за масаж. Ще се поусучеш една-две годинки около нашия елит и ще изкараш пари за цял живот». Каза, че в Русия сега всичко било различно, реформите били успешни и народът бил пълен с пари. Това вярно ли е? Какъв е този елит, около който трябва да се усуквам? Ще мога ли?

Освен това според него вашите рубли по отношение към долара били на практика същото като нашите боти и няма да изпитам силен културен шок. Пиши ми как вървят нещата в Москва и дали няма да се намери там местенце за Ей Хуй.

Обичам те и те помня,

твоя Ей“

Милата Ей… Усмихнах се, като си я спомних — сериозна, вечно намръщена и много искрена. Тя всъщност беше най-добрата от нас — и затова винаги й се падаше най-тежката работа. Изкара цялата освободителна война до председателя Мао, има награди от НОАК, а когато в Китай се възроди капитализмът, си изгори партийната книжка на площад Тянанмън и замина за Тайланд. Сега иска да дойде в Русия — мисли си, че тук все така е родината на Октомври… Бедната, трябва да я разубедя. Защото наистина ще вземе да дойде й ще повехне сред тези снегове. Или пък ще се свърже с някои националболшевики. И когато накрая нациналболшевиките вземат та подпишат договор с фирмата „Дизел“ например, ще издържи честно до финала и после ще я осъдят до живот — с нея все така става…

Няколко секунди търсих образ, който да подейства най-добре на въображението й. И ми се стори, че го намерих. Вдигнах ръце над Клавиатурата.