Върколашки метаморфози - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Виктор Пелевин (* * *) #22

* * *

Писмото от Ий Хуй беше дълго.

„Здравей, рижавке,

Много се радвам, че изобщо не си се променила и че все още се опитваш да насочиш заблудената ми душа по пътя на истината.

Пишеш ми, че над теб се сгъстявали черни облаци. Сериозно? Облаците, доколкото си спомням, се събират над теб от почти седемстотин години; опитът показва, че в повечето случаи просто трябва да почнеш да мислиш за нещо друго. Може би и този път нещата не са чак толкова страшни.

Сериозно ли искаш да дойдеш в Англия? Да не би да си мислиш, че тук ще ти е по-хубаво?

Разбери, Западът е просто един голям shoping mall. Отстрани изглежда приказно. Но трябва да си живяла в Източния блок, та витрината му да ти се стори реалност дори само за миг. Това, мисля, е и главният смисъл на съществуването там — помниш ли онази песен, «Родени сме, та приказката да направим истина»? На практика тук можеш да имаш само три роли — на купувач, на продавач и на стока. Да си продавач е пошло, купувач — скучно (пък и така или иначе се налага да приработваш и като продавач), а да си стока е отвратително. Всеки опит да си нещо друго на практика означава въпросното «да не бъдеш», с което пазарните сили бързо запознават всички Хамлетовци. Всичко останало е просто спектакъл.

Знаеш ли в какво е скритият ужас на тукашния живот? Когато си купуваш дрешка, или кола, или нещо друго, в ума ти присъства натрапеният от рекламата образ на мястото, където ще отидеш с тази дрешка или с тази кола. Но такова място не съществува никъде освен в рекламния клип и над тази черна дупка в реалността ронят сълзи всичките сериозни философи на Запада. Иззад радостта на шопинга прозира непоносимото разбиране, че целият ни свят е огромен магазин за ски спорт, друснат насред Сахара: и трябва да си купиш не само ски, но и изкуствен сняг. Ти поне разбираш от метафори.

Освен това за нас, лисиците, има и една специфична трудност. С всяка година става все по-трудно да си запазим identitty-то и да се осъзнаваме като проститутки, с такава скорост се проституира всичко тук. Ако ти се обади стар приятел, можеш да си сигурна, че ще те посъветва да си купиш два шампоана против пърхот, за да ти дадат трети като бонус. Колкото до думичката, която неизвестно защо държиш да използваш на всяка крачка — «уроборус». Така май се казваше змията, захапала опашката си, нали? Та когато значи на такава змия и главата, и опашката й съществуват само като ефект в рекламните клипове, в това, че тялото й е живо и жизнено, няма никаква радост. Тоест може и да има, но няма кой да я изпита тая радост.

Вашият свят скоро ще заприлича на нашия (във всеки случай за онези, които ще бъдат оставени да обслужват газо– и нефтопроводите), но засега в него все още има зони на здрача, в които царства спасителната двусмисленост. Именно там душа като твоята може да намери ако не щастие, то поне равновесие. Дори други да създават за теб тези зони на двусмисленост, наслаждавай им се, докато ги има. Светът невинаги ще е такъв, какъвто е сега. Това поучение е в отговор на твоите нотации.

Сега за английските мъже. Недей да съдиш за тях от кратките си срещи в «Национал». Тук те са съвсем различни. Помниш ли Юан Мъй, за когото сестра ни Ей се омъжи през 1739 година? Убедена съм, че не си го забравила — онзи учен от школата Ханлин, който се занимаваше с манджурския език и събираше предания за нечистите сили… Той всъщност знаеше коя е сестра ни Ей. И точно затова се ожени за нея. Половината от книгата му (казва се «За което не казва Конфуций») са нейни разкази, но в нея има и интересни етнографски моменти. По онова време наричахме Англия Страната на червенокосите. Та ето какво пише Юан Мъй за англичаните — цитирам откъса изцяло:

«407. Жителите на страната на червенокосите плюят в певачките

Жителите на Страната на червенокосите често разпътничат с певачките. Когато се веселят, канят певачки, събличат ги и насядали около тях, им плюят в съкровеното място. По-голяма близост не им трябва. След като им се изплюят, ги освобождават с щедро възнаграждение. Това се нарича „пари от кръга“.»

Този разказ, който може да ти се стори исторически недостоверен, невероятно точно отразява операцията, която извършва с разкрилата се пред него женска душа английският аристократ (за щастие тукашната система на привилегировано образование още от момчешки години прави повечето от тях хомосексуалисти). Навремето често си мислех, като наблюдавах англичаните, какво ли всъщност се крие зад тази непробиваема, кована с векове броня на лицемерието. А после разбрах — тъкмо това простичко действие. Нищо друго няма там и точно в този минимализъм е залогът за устойчивостта на тукашния начин на живот.

Повярвай ми, ако дойдеш в Лондон, ще се чувстваш като плювалник, блуждаещ самотно сред храчещи в душата ти снайперисти, за които женското равноправие означава само едно — възможност да спестят някоя пара, като не я внесат в «кръга».

Колкото до свръхплътеника… Знаеш ли, според мен си затънала прекалено дълбоко в интроспекция. Помисли — ако всичко важно е в самите нас, защо е тогава външният свят? Да не би да мислиш, че той вече не е способен да те удиви с нищо и е достатъчно просто да си седиш в ъгъла на прашното килимче за медитация и да оттласкваш прииждащите мисли, както плувецът оттласква мъртви медузи? Ами ако сред тях е и златната рибка? Според мен е рано да се отказваме от този свят — може да се окаже, че с това се отказваме от себе си. Знаеш ли какво ми каза вчера милият ми съпруг? «Свръхплътеникът ще дойде и ще го видиш също толкова ясно, както сега виждаш мен». Дори да съм съгласна с теб в сърцето си, как бих могла да оспорвам думите на главата на семейство Крикет? :-=))) Но хайде да обсъдим тези неща, като се срещнем, скъпа. След седмица с Брайън идваме в Москва — не си изключвай телефона!

Обичам те и те помня,

твоя Ий“

Дочетох писмото и поклатих глава. На някого скоро щеше да му се стъжни. Емотиконът :-=), приличаше ми на усмивката на военнопрестъпника Хитлер, при Ий Хуй означаваше, че е намислила нещо гадно и жестоко. Впрочем какво друго можеше да се очаква от най-безмилостната лисица от нашето котило? Тя си е такава във всичко, казах си. Молиш я за помощ, а тя ти казва да си си мислела за нещо друго. Облаците били въображаеми, моля ви се…

От друга страна, може би пък беше права? Понеже ситуацията не беше толкова скапана, както си мислех до вчера. В мен напираше желанието да разкажа на някого за принудителната си връзка. Но на кого? Можех, разбира се, да си излея душата пред някой шофьор на такси и после да го накарам да забрави всичко чуто. Обаче е опасно, докато те возят. Не, трябваше да изчакам да дойде Ий Хуй. Тя щеше да ме изслуша внимателно. И освен това толкова векове ми се беше подигравала, че съм девствена, че щеше да е приятно да й натрия носа. Въпреки целия си разгулен живот тя никога не беше имала такива любовници, ако не броим един якши през шестнайсети век. Но дори той в сравнение с Александър изглеждаше жалък…

И тогава се освестих — писмото на Ий ми напомни за най-важното.

Отдавна го знаех: моментът, когато те преизпълват житейските възторзи или тъга, е най-доброто време да се упражняваш. Изключих компютъра и проснах на пода поропластовото килимче. Страхотно е за медитация, жалко, че в древността нямаше такива. Сложих отгоре му натъпканата с елдени шлюпки възглавничка и седнах на нея в поза лотос, опашката си я нагласих на пода зад мен.

Духовната практика на лисиците включва „съзерцание на ума“ и „съзерцание на сърцето“. Реших да почна медитацията от съзерцанието на сърцето. В тази техника сърцето има само метафорична роля, впрочем. Въпрос на превод: китайският йероглиф „син“ има много и различни Значения, така че най-точното определение може би би било „съзерцание на съкровената същност“. От практическа гледна точка най-правилно е да наречем тази техника „дръпване на опашката“.

Ако дръпнете за опашката куче или котка, ги боли, това го знае всяко дете. Но ако дръпнете силно за опашката лисица, става нещо недостъпно за ума дори на най-умната безопашата маймуна. Във въпросния момент лисицата усеща цялата тежест на всичките си гадни номера. Понеже нали ги прави именно с помощта на опашката си. И понеже всяка лисица, освен най-големите некадърници, е правила безброй гадни номера, резултатът е чудовищен удар от страна на съвестта, придружен от ужасяващи видения и смайващи прозрения. Просто ти се отщява да живееш. През останалото време съвестта изобщо не ни тревожи.

Всичко зависи от силата на дръпването и от внезапността му. Когато например се случи да си закачим опашката в някой трънак, докато ловим кокошки (за това ще разкажа по-късно), също изпитваме леки угризения на съвестта. Но когато тичаме, съответните ни мускули са напрегнати и затова ефектът не се проявява толкова силно. Същността на практиката „съзерцание на сърцето“ пък е тъкмо в това силно да се дръпнеш за опашката в момент, когато всички опашни мускули са максимално отпуснати.

Нещата обаче не са толкова прости, колкото изглеждат. Всъщност „съзерцанието на сърцето“ не може да се отдели от „съзерцанието на ума“, защото за правилното изпълнение на тази техника съзнанието трябва да се раздели на три независими потока:

1) първи поток на съзнанието — умът си спомня всичките си прегрешения от незапомнени времена.

2) втори поток на съзнанието — умът спонтанно и внезапно кара лисицата да се дръпне за опашката.

3) трети поток на съзнанието — умът рационално наблюдава отстрани първите два потока и самия себе си.

Тъкмо третият поток на съзнанието е, макар и съвсем приблизително, същината на техниката „съзерцание на ума“. Всичките тези практики са предварителни, те трябва да се прилагат хиляда години, преди да се премине към главната, която се нарича „опашката на пустотата“ или „искреност“. Това е тайна практика и с нея не са наясно дори лисиците, които, също като мен, отдавна са изкарали хилядагодишния подготвителен цикъл.

И така, седнах в поза лотос и сложих лявата си ръка на коляното си, а дясната — на опашката. Съсредоточих се и започнах да си спомням миналото си — тоест онези негови пластове, които обикновено са скрити от мен от потока ежедневни мисли. И изведнъж, съвсем неочаквано, дясната ми ръка ме дръпна. Опашката ме заболя. Но тази болка не беше нищо в сравнение с потока разкаяние, ужас и срам за всичко, което бях правила, който ме заля с такава сила, че чак се разплаках.

Лицата на хората, които не бяха преживели срещата си с мен, се понесоха пред очите ми като жълти листа зад прозореца в есенна буря. Появяваха се само за частица от мига от небитието, но тази частица беше достатъчна, та да ме погледнат с очи, пълни с недоумение и болка. И аз ги гледах, и си спомнях миналото, и сълзите се стичаха по страните ми, и разкаянието късаше сърцето ми.

И в същото това време безметежно съзнавах, че случващото се е просто игра на отражения, вълнички по водите на разума, и че когато вятърът стихне и вълничките изчезнат, ще се види, че няма нито вятър, нито отражения, нито разум дори — а го има единствено ясния, вечния, всепроникващ взор, за който няма нищо истинско.

Това го практикувам от почти дванайсет века.