Върколашки метаморфози

* * *

— И оттогава вървя — приключих и млъкнах.

Разказът ми, изглежда, наистина беше впечатлил Александър.

— И какво? — попита той. — Намери ли ключа?

— Разбира се.

— И какво е той?

— Правилното разбиране на собствената ти природа. Това се опитвам да ти обясня.

— Значи вече си влязла в Дъгоцветния поток?

— Може да се каже — отговорих.

— И какво е той?

— Първо трябва да разбереш какво е свръхплътеникът.

— И какво е?

— Ти си.

— Ами нали това ти казвам — почти изквича той. — А ти само ме объркваш. Казваш, че си била ти. Все ти.

— Пак не разбра. Ти си мислиш, че си свръхплътеник, защото можеш с поглед да гърмиш крушки и да убиваш мухи…

— Не само мухи — каза той. — И не само с поглед. Изобщо не можеш да си представиш какво мога.

— Какво можеш?

— Дори не е нужно да гледам нещо, разбираш ли? Достатъчно е да си го помисля. Снощи например го начуках на политтехнолога Татарски. Чувала ли си за него?

— Чувала съм. Уби ли го?

— Защо? Просто измърмори насън и се обърна на другата страна. Начуках му го елегантно.

— Това пък какво означава?

— Вече няма да го канят никъде, това означава. Ще си кисне в офиса, докато не се слее с тапетите. Ако му оставим офиса, разбира се.

— Много си жесток — казах. — А как го правиш?

Той се замисли.

— Същото е като секса, само че наопаки. Трудно е да се обясни. Хем те е страх, хем го правиш. С опашката, нали разбираш. Но не съм вникнал още в подробностите… Значи все пак признаваш, че съм свръхплътеник?

— Ти си тоя, дето разбира всичко наопаки. Свръхплътеник изобщо не те прави способността да вредиш на политтехнолози и мухи. Ти засега дори нямаш право да се мислиш за свръхплътеник.

— А ти имаш, така ли?

— Да, аз имам — казах скромно, но твърдо.

— Ама ти си направо навсякъде, лисицо такава! За мен просто не остава място на тоя свят.

— Целият този свят е твой. Просто разбери кой си всъщност.

— Свръхплътеник.

— Точно така. Но какво е свръхплътеник?

— Аз.

— Ох, пак ли! Мислех си, че си зорък лъв, а ти си бил сляп пес.

Той трепна, все едно го бях ударила.

— Какво искаш да кажеш?

— Има едно учение за лъвския взор — почнах забързано; усещах, че съм прекалила. — Казват, че ако хвърлиш пръчка на куче, то ще гледа пръчката, А ако хвърлиш пръчка на лъва, той няма да откъсне поглед от човека, който хвърля пръчката. Това е поговорка, казваха я в древен Китай, когато събеседникът почне да се хваща за думите и престава да вижда главното.

— Добре де — каза той. — Стига толкова. Можеш ли да ми кажеш какво е свръхплътеникът?

— Свръхплътеникът е онзи, когото виждаш, когато дълго се взираш в себе си.

— Но нали каза, че там няма нищо.

— Правилно. Там няма нищо. Точно това е свръхплътеникът.

— Защо?

— Защото това нищо може да стане всичко.

— Как така?

— Ами виж. Ти си плътеник, понеже можеш да станеш, ъъъ… вълк. Аз съм плътеник, понеже съм лисица, която се престорва на човек. А свръхплътеникът поред става теб, мен, ето този плик с ябълки, тази чашка, това чекмедженце — всичко, което виждаш. Това е първата причина, поради която го наричат свръхплътеник. Освен това всеки плътеник, образно казано, може да бъде дръпнат за опашката.

— Да допуснем — каза той.

— А свръхплътеника не можеш да го дръпнеш за опашката. Защото той няма тяло. И това е втората причина, поради която го наричат така. Разбра ли?

— Не съвсем.

— Нали веднъж ми разказваше как като малък си мечтал да имаш скафандър, с който да можеш да идеш на Слънцето, да се спускаш на дъното на океана, да скачаш в черни дупки и да се връщаш оттам?

— Да де. И какво?

— Ами значи свръхплътеникът има точно такъв скафандър. Той е просто пустота, празнота, която може да се запълва с всичко. И нищо не може да полепне по тази пустота. Нищо не може дори да я докосне, защото щом извадиш онова, с което е запълнена, тя пак си става същата като преди. И няма къде да ти бият печата за адресна регистрация, а твоят Михалич няма на какво да си лепне бръмбара.

— Разбрах. Наистина разбрах — каза той и пребледня. — Жестоко. Никакви служби не могат да се справят с такъв свръхплътеник.

— Радвам се, че го осъзна.

— И как се става такъв?

— Никак — казах.

— Защо?

— Ами помисли.

— Защото свръхплътеникът може да е само един и това вече си ти? Прав ли съм, рижавелке?

— Не, сивчо, не си. Ти не можеш да станеш свръхплътеник, защото винаги си бил свръхплътеник. Свръхплътеник е собственият ти ум, същият ум, с който от тъмно до тъмно мислиш за какви ли не идиотщини.

— Значи все пак свръхплътеникът съм аз?

— Не си.

— Но нали това е моят ум. В какво е проблемът тогава?

— В това, че твоят ум всъщност не е твой.

— А чий?

— Изобщо не може да се каже, че е нечий. Или че е еди-какъв си и се намира еди-къде си. Всичките тези понятия възникват в самия него, тоест той предшества всичко, без изключение. Разбираш ли? Каквото и да си мислиш и да си представяш, всичко го прави той.

— Имаш предвид мозъка ли?

— Не. Мозъкът е едно от понятията в ума.

— Но нали ума го има, защото го има мозъка — каза той колебливо.

— Ох, колко са те объркали тия мръсници — въздъхнах. — Хората изобщо не знаят какво е това умът, вместо това изучават ту мозъка, ту психиката, ту любовните писма на Фройд до Айнщайн. Учените пък съвсем сериозно си мислят, че умът се поражда, защото в мозъка протичат химични и електрически процеси. Тъпанари с главно „Т“! Това е все едно да смяташ, че телевизорът е причината за филма, който дават по него. Или причината за съществуването на човека.

— Икономистите мислят точно така.

— Да, прав си. И нека си мислят точно така. Да си генерират електрически импулси, да крадат кредитни траншове, да заявяват официални протести, да мерят амплитуди и скорости, да вдигат минетите на n-та степен и после да си определят рейтинга. За щастие на този свят той е населен не само с тъпанари, но и с нас, лисиците. Ние знаем тайната. Сега ти също я знаеш. Е, почти я знаеш.

— Да бе — каза той. — И кой освен лисиците я знае?

— Могат да я знаят само избраните.

— Не те ли е страх да ми я разкриваш?

— Не.

— Защо? Защото и аз съм избран ли?

— Защото тази тайна може да я знае само умът. А умът няма от кого и какво да я крие. Той е един.

— Един?

— Да — казах. — Един във всичко и всичко от един.

— Кои са тогава тези избрани?

— Избраните са онези, които разбират, че всеки червей, пеперудка и дори тревичка край пътя са също такива избрани. Просто временно не го знаят и трябва много да внимаваш, та да не би случайно да обидиш някой от тях.

— Така и не разбрах какво е умът — каза той.

— Това не го разбира никой. Макар че, от друга страна, всички го знаят. Защото тъкмо умът чува сега думите ми.

— Аха — каза той. — Ясно… Пак не докрай, разбира се, но доколкото разбирам, там край няма…

— Именно — казах. — Де винаги да беше толкова схватлив.

— Добре, да допуснем, че изяснихме нещата със свръхплътеника. А какво е Дъгоцветният поток?

— Просто светът около нас — казах. — Нали виждаш цветовете? Синьо, зелено, червено. Те се появяват и изчезват в ума ти. Точно това е Дъгоцветният поток. Всеки от нас е свръхплътеник в Дъгоцветния поток.

— Тоест вече сме влезли в Дъгоцветния поток?

— И да, и не. От една страна, свръхплътеникът още от самото начало е в Дъгоцветния поток. От друга, той никога не може да влезе в него, защото Дъгоцветният поток е просто илюзия. Но противоречието е само привидно, понеже ти и светът сте едно и също.

— Аха — каза той. — Интересно. Давай нататък.

— Свръхплътеникът е небесно същество. Небесното същество никога не губи връзката си с небето.

— Какво означава това?

— В този свят няма нищо освен прах. Но небесното същество помни за светлината, която прави прахта видима. А безопашатата маймуна просто хвърля прах в очите си и в очите на другите. Затова когато небесното същество умира, то става светлина. А когато умира безопашата маймуна, тя става прах.

— Светлина, прах — каза той. — Значи все пак има нещо там! Някаква личност. У тебе например със сигурност има, лисанке. Усещам го, особено напоследък. Не съм ли прав?

— Тази личност с всичките си номерца и глупости просто подскача като кукла на конци в ясната светлина на ума ми. И колкото по-глупави са подскоците й, толкова по-ясна е светлината, която виждам отново и отново.

— Каза „ума ми“. А преди малко каза, че не бил твой.

— Е, такъв е е езикът. Езикът е семето, от което израства безкрайната човешка глупост. Ние, плътениците, също страдаме от нея, защото непрекъснато говорим. Не може да отвориш уста и да не сгрешиш. Така че не си струва да се хващаме на думите.

— Добре. Но личността, която подскача като кукла, това си ти, нали?

— Не. Не смятам, че тази личност съм аз, понеже аз изобщо не съм кукла. Аз съм светлината, която я прави видима. Но светлината и куклата са просто сравнения и не бива да се хващаме за тях.

— Да, лиске — каза той. — Дълго си изучавала тия неща, личи си… Всъщност все пак на колко години си?

— На колкото трябва — казах и се изчервих. — За кучето и лъва — не се сърди, моля ти се. Това е класическа алегория, при това много древна, честна дума. Кучето гледа пръчката, а лъвът — онзи, който я хвърля. Между другото, когато го разбереш това, е много по-лесно да четеш днешната преса…

— За кучетата и лъвовете го разбрах, можеше да не ми го повтаряш — отвърна той със сарказъм. — За пресата го знам и без тебе. По-добре кажи къде гледат лисиците.

Усмихнах се виновно.

— Ние, лисиците, с едното око гледаме пръчката, а с другото онзи, който я хвърля. Понеже сме слаби същества и ни се иска не само да усъвършенстваме душата си, но и да поживеем още поне мъничко. Затова сме леко кривогледи…

— Виждам те аз къде ме гледаш…

— Днеска сте изключително духовит, поручик.

Александър се почеса по брадичката и попита:

— И къде е главният извод?

— Кой?

— Чрез който се контролира всичко, за да има полза.

— Контролирането е трудно нещо — казах.

— Защо?

— Защото трудно се намира контрольор.

— Всъщност така излиза — рече той. — Не ми харесва обаче.

— Кое?

— Дъгоцветният поток, свръхплътеникът — всичко това добре. Да допуснем, че сме решили въпроса и с контрола. Но не мога да разбера най-важното. Кой създава всичко това? Бог ли?

— Самите ние — казах. — Нещо повече, ние създаваме и Бога.

— Е, тука вече се издъни, лисано — ухили се той. — Все гледаш да минеш без Бога. С какво го създаваме? С опашките си ли?

Замръзнах.

Трудно е да опиша тази секунда. Всичките ми догадки и прозрения от последните месеци, всичките ми хаотични мисли, всичките ми предчувствия внезапно се сглобиха в ослепително ясна картина на истината. Все още не разбирах всички последствия от озарението си, но вече знаех, че знам тайната. От вълнение ми се зави свят. И сигурно бях пребледняла.

— Какво ти стана? — попита той. — Призля ли ти?

— Не — казах и се усмихнах насила. — Просто за малко трябва да остана сама. Веднага. Моля те. Много е важно, много.