Върколашки метаморфози

* * *

Често си мислех що за куче е това, което е толкова далече от вълка, колкото вълкът от лисицата. Митологичните паралели са безброй, но лично аз никога не бях срещала такава странна разновидност на плътеник. Този черен до синьо пес изглеждаше безобидно същество, но със сърцето си усещах страшната тайна, която се криеше в него. Всичко се изясни случайно.

Денят почна с леко спречкване. Излязохме да се разходим в гората, седнахме на един дънер и аз реших да му изпея старинната китайска песен по стиховете на Ли Бо „Луна над планинския лагер“. Много хубаво даже си я изпях, само че малко прекалено високо — в древен Китай това особено се ценеше. Майсторството ми обаче се спъна в кроскултурната бариера — когато свърших, той поклати глава и изпъшка:

— И как така аз, истински руски офицер, изпаднах до това положение?

Толкова се обидих, че чак се изчервих.

— Никакъв руски офицер не си ти. Ти си шеф на разни убийци.

— Не убиваме невинни — сухо отвърна той.

— А кой изпрати на смърт пушкиниста Говнянски? Мислиш, че не знам ли?

— Какъв пушкинист Говнянски?

— Може и да не се казваше точно така… Оня, дето за един фас правел минети…

— Виж какво, нещо не си наред с психиката. Ту не знам каква си рибешка глава била мечка, ту ти мре някакъв Говнянски — и за всичко съм виновен аз.

— Просто исках да кажа, че ръцете ти са изцапани с кръв и че го знам. Обаче и такъв те обичам.

— Точно оттук са ми всичките проблеми — каза той тихо. — Че ме обичаш.

Не повярвах на ушите си.

— Какво? Я повтори!

— Шегувам се де, шегувам се — бързо каза той. — Ти непрекъснато се шегуваш, защо и аз да не се пошегувам?

Най-ужасното беше, че думите му бяха самата истина. И двамата го знаехме. Възцари се тежко мълчание.

— Говнянски не го изпратихме на смърт, а на подвиг — каза той след малко. — Недей да мърсиш паметта му.

Правилно, трябваше да сменя темата.

— Тоест той е знаел, така ли? — попитах.

— С някаква частица от съзнанието си — да.

— Значи няма за какво да се упрекваш?

Александър вдигна рамене.

— Първо, имаме заявлението, което е написал в лудницата: „Искам да видя Лондон и да умра“, с дата и подпис. Второ, по хуманитарните аспекти се консултирахме с експерт. Каза, че всичко било нормално.

— Павел Иванович ли? — сетих се.

Александър кимна.

— А той как изобщо почна да работи с вас? Павел Иванович имам предвид.

— Мислеше, че е важно да научим за покаянието му. Странно, разбира се, но защо да отблъскваме човека? Особено след като се е покаял искрено. На нас винаги ни трябва информация — особено за културата, да знаем кой е с нас и кой не. Правим консултации. Та така стана… Добре, стига за това. Бог да го прости Говнянски. Ако имамите не лъжат, разбира се.

След това не си говорихме чак до вечерта — аз се цупех, той се мусеше; казаното и от двете страни беше достатъчно. Вечерта, когато му омръзна да мълчи, почна да ме пита разни неща за една кръстословица.

Беше в човешки облик и затова в стаята беше особено уютно. Аз лежах на рогозката под лампата и четях поредната книга на Стивън Хокинг — за теорията на всичкото, моля ви се! Въпросите на Александър ме разсейваха, но му отговарях търпеливо. Някои бяха дори по-смешни от книгата.

— Как се пише — генекологичен или гинекологичен?

— С „и“. Идва от гръцката дума за жена. Бъркаш се с гените.

— А, излезе — каза той и се засмя. — Иначе ми се получаваше „стоматологея“ — до гуша ми дойде от гейове. Обаче как пък са ги подбрали тия думи да се засичат — гинекологична стоматология, представяш ли си?

— Представям си — казах. — Има даже такава културоложка концепция. На американската писателка Камил Паля. Нейната vagina dentata… не нейната де — имам предвид понятието vagina dentata, с което оперира. Зъбатата вагина е символ на безформения всепоглъщащ хаос, който противостои на аполоническото мъжко начало, на което е присъщ стремежът към ясна оформеност.

— Знам — каза той.

— Откъде?

— Чел съм го това. Много пъти.

— Чел си Камил Паля? — попитах изненадано.

— Не, разбира се.

— А къде си го чел?

— В Академията на ФСБ.

— Контрапромиването на мозъци ли?

— Не.

— Е кажи къде де!

— В стенвестника — отвърна той. — Имаше раздел с вицове и един беше: „Кое е по-страшно от атомна война? Путка със зъби“.

Всъщност очаквах нещо подобно.

— И защо си го чел много пъти?

— Стенвестника не го смениха три години.

— Аха — казах. — Ясно. Да има какво да си четете.

Интонацията ми явно го засегна.

— Защо непрекъснато ме упрекваш, че съм необразован — каза той раздразнено. — Ти знаеш повече за всичките тия дискурси, разбира се, обаче и аз не съм простак. Просто знанията ми са в друга област, практическа. И точно затова между другото са много по-ценни от твоите.

— Зависи откъде го погледнеш.

— Откъдето и да го гледаш. Да допуснем, че тая Камил Паля я науча наизуст. Какво ще я правя после?

— Ами зависи от наклонностите ти, от въображението ти.

— Можеш ли да ми дадеш поне един пример как четенето на Камил Паля е помогнало на някого в реалния живот?

Замислих се и казах:

— Мога.

— И как?

— Имах един клиент, спиритист. Та на спиритическите сеанси той четеше Камил Паля на духа на поета Игор Северянин. А Игор Северянин му отговаряше чрез чинийката, че много му харесвала и че и той много отдавна се бил досещал, че има нещо такова, обаче така и не могъл да го формулира. Дори стихове диктуваше: „Нашата среща, vagina dentata, бе кратка и само веднъж, сцена гореща насред цветята, след нея не съм вече мъж…“

— Ето, виждаш ли — каза той. — Аз пък като истински мъж служа на отечеството и без разни гинекологични стоматологии. Давам каквото мога на Родината.

— И тя ти го връща тъпкано. Както обикновено.

— Не мен трябва да ме е срам от това.

— Никой няма да го е срам от това. Ама ти наистина ли още не си разбрал къде живееш?

— Не съм — каза той. — И не искам да разбирам. Света, в който живея, си го създавам сам. С това, което правя в него.

— Ама ти си бил истински Павлик Морозов бе! Ако можеха да те чуят твоите боклуци, сигурно щяха да ти боднат още един орден. Значи това място тука ти си ни го създал, така ли?

— Всъщност ти.

Опомних се.

— Извинявай. Прав си. Прости ми, моля ти се.

— Няма нищо — каза той и се наведе над кръстословицата.

Засрамих се. Седнах до него и го прегърнах.

— Хайде да не се караме, Саша. Искаш ли да повием?

— Не сега — каза той. — Нощес. Като изгрее луната.

Седях до него, без да го пускам. Той мълчеше. А след малко усетих, че тялото му потръпва.

Той плачеше. Никога не го бях виждала да плаче.

— Какво ти е? — попитах нежно. — Обидих ли те?

— Не си — отвърна той. — Просто… Заради твойта Камил Паля, дето има зъби там долу.

— Че какво ти пука пък за нея?

— Ами защото… — гласът му пресекна, — тя има там зъби, а аз — нокти.

— Какви нокти? Къде?

— Там — каза той. — Когато се превъплъщавам. Като пета лапа. Все не събирах смелост да ти кажа.

Чак сега всичко ми стана ясно — и затвореността му в себе си, и аурата на ирационален ужас, която го обгръщаше, когато ставаше куче. Да, всичко се изясни. Бедният, колко ли е страдал, помислих. Но първо трябваше да му покажа, че ми е скъп и такъв — ако не го виждаше сам.

— Глупчо — казах му. — И какво от това? Ако ще и кактус да ти порасне там. Стига да ти е целичка опашчицата.

— Това наистина ли не е важно за теб?

— Разбира се, че не е важно, мили.

— И ти стига… ами… както го правим?

— Даже предостатъчно.

— Честно?

— Е, щом ме питаш, бих искала от време на време да си разменяме ролите. Понякога ти да си Су, а аз Чоу. Не ща все да съм Су.

— А, не, чак педал няма да стана. Стигат ми и тия нокти…

— Както искаш — казах. — Не те насилвам. Просто ме попита и ти казах.

— Сега говорим съвсем откровено, нали?

Кимнах.

— Я ми кажи тогава защо през целия Хонконг не ми направи минет поне един път? Защото наистина съм черно куче, затова ли?

Преброих наум до десет. Това, че мразя думата „минет“, в крайна сметка не беше негов проблем, а мой — и не биваше да се обиждам.

— Значи мислиш, че наистина си черно куче, така ли? — попитах.

— Не — каза той. — Черното куче мисли, че всъщност аз съм то.

— И затова ли сега толкова рядко си в човешки облик? Той кимна и каза:

— Всъщност и не ми се иска. Понеже тук не ми остана нищо освен теб. Сега всичко е там… И не е мое, а негово… Права беше за думите, само те объркват. Та какво стана с минета?

Пак преброих до десет, но все пак не издържах.

— Може ли да те помоля да не употребяваш тази дума пред мен?

Той вдигна рамене и се усмихна криво.

— Вече и думи да не употребявам, така ли? Само ти можеш? Нещо съвсем си ме настъпила, лиске.

Въздъхнах. Все пак като цяло всички мъже са си еднакви и искат от нас само едно. И пак добре, че го искат, каза един от вътрешните ми гласове.

— Добре, пускай филма. Обаче не от началото, а от третата сцена…

Както винаги след безумното и безсрамно хонконгско рандеву дълго лежахме. Гледах тавана; на рязката светлина на лампата грубият бетон приличаше на повърхността на древно небесно тяло. Той лежеше до мен. Петолапичкото ми то, мислех си, колко е трогателно в любовта. За него все пак всичко това е толкова ново… В сравнение с мен, разбира се. Трябваше да внимавам с тая пета лапа обаче, за да не се обиди. Ох, тия нокти, нещастното ми то… Сетих се, че съм чувала нещо за куче с пет лапи. Обаче какво? Къде? Кога? Забравила бях.

— Ей — обади се той. — Как си?

— Нормално — казах. — Хареса ли ти?

Той ме погледна.

— Честно ли?

— Честно.

— Върхът. Направо ме уби. Обаче с тая лапа вместо хуй…

Трепнах. Но не защото чух името си, а защото:

— Чакай, сетих се!

— Какво се сети?

— Кой си.

— И кой съм?

— Чела съм за куче с пет лапи. Кучето Пиздец24. Огромен пес, който спи сред снеговете и когато врагът напада Русия, се буди и го настъпва по… Ясно де. В смисъл — начуква им го яката. Прецаква ги. В северните митове, мисля, го наричат Гарм. Не си ли чел за него? Нали специалността ти е нордическият проект.

— Не — каза той. — Нито съм чел, нито съм чувал. Сигурно е интересно. Казвай.

— Значи — ужасен пес, двойник на вълка Фенрир. Ще се прояви в Рагнарьок. Засега пази дома на мъртвите.

— Дай още информация.

— Почти няма… В смисъл, щял да види как мъжете добиват огън и да издаде тайната на жените…

— Несъществено. Нататък?

— Само това си спомням.

— И какво следва от всичко това?

— За Гарм не знам. Ще трябва да идеш до Исландия за консултации. Колкото до Пиздец… Що не опиташ да прецакаш нещо?

Казах го на шега, обаче той прие думите ми съвсем сериозно.

— Какво?

Сериозността му заля и мен. Огледах стаята. Лаптопът? Не. Електрическият чайник? Не? Лампата?

— Пробвай с лампата — казах.

Секунда. Изведнъж лампата светна с ярка синкава светлина и изгасна. Настана мрак, но сниманата от ретината ми жичка още няколко секунди осветяваше вътрешния ми свят с ехото на угасналата светлина. Когато и този отпечатък се стопи, мракът стана пълен. Станах, напипах фенерчето на щайгата, която ни служеше за маса, и светнах. Освен мен в стаята нямаше никого.