Върколашки метаморфози

* * *

Ама как можаха да го измислят — да прекръстят КГБ на ФСБ. Да съсипят такъв страхотен бренд! KGB го знаеха по цял свят. А сега чужденците просто не разбират какво е това FSB. Една американска лесбийка, нае ме за цял уикенд, непрекъснато бъркаше FSB с FSD. FSD пък е female sexual dysfunction, болест, измислена от фармацевтичните компании, та да почнат да произвеждат женски аналог на виаграта. Сексдисфункцията при жените естествено е чист блъф: при женската сексуалност са важни не физическите аспекти, а контекстът — свещите, шампанското, думите. А пък ако трябва да сме съвсем честни, най-важното условие за съвременния женски оргазъм е високото равнище на материална осигуреност. Това обаче не се решава с хапче — it’s the economy, stupid, както гласеше предизборният лозунг на Клинтън. Впрочем, отвлякох се.

Въпреки че името на КГБ беше сменено, кадрите си останаха старите, сурови и закалени. От такъв удар с шампанско по главата обикновен човек ще лежи в безсъзнание с часове. Михалич обаче почна да се свестява невероятно бързо. Обяснението може би беше, че бе получил удара в променено състояние на съзнанието — при това физическите свойства на организма се трансформират, всеки алкохолик ще ви го потвърди.

Разбрах, че е в съзнание, когато се опитах да извадя ключа от джоба на панталоните му. Щом клекнах до него, видях, че ме гледа изпод полуотворените си клепачи. Бързо отскочих. Бях се уплашила от онова, което стана с него след инжекцията — не бях виждала такова нещо и не исках да рискувам.

— Телефонът… — прошепна Михалич.

— Какво телефонът?

— Кой… Кой…

— Кой се обади ли? — сетих се. — Не знам. Някакъв мъж.

Той изстена. Невероятно. Нормален човек да го ударят така по главата, ще го вълнуват единствено вечните въпроси. А този си мислеше кой ли се е обадил. Както пише Маяковски, „пирони да правиш от хора такива, в Русия животът по ще го бива“ (той после го променя, в черновата си е точно така, виждала съм го с очите си).

— Дайте ми ключа — казах. — Трябва да се махна оттук.

— Чакай — изпъшка Михалич. — Трябва да поговорим.

— С друсани не говоря.

— Не ми разсъждавай…

Говореше с мъка, правеше дълги паузи — все едно всяко изречение е висока планина и той на няколко пъти се свлича по склона, докато я щурмува.

— Да бе, не ми разсъждавай — казах обидено. — И на Люска така й казваха, да не разсъждавала. Обаче като й пукна клиентът на клонката сакура, я подведоха под отговорност. Адвокатът вика — перитонит, нещастен случай. А следователят държи на скъсване на правото черво, непредумишлено убийство. И то ако бутне още три хилядарки — чак тогава ще е непредумишлено, иначе си е чистак умишлено… Дайте ми ключа, че ще ви фрасна още веднъж. Изобщо не ми пука, че сте от ФСБ. Нищо няма да ми направят — това си е чиста самозащита.

И вдигнах бутилката.

Той издаде някакъв и особен, и страшен звук — все едно воден дух се смее някъде дълбоко под водата. После се опита да каже нещо, но излезе само:

— Ча… Чака…

— Вижте какво, за последен път ви казвам с добро — повторих: — Дайте ключа!

— Кучка — каза той неочаквано ясно.

Ама все пак това, офицерите, са големи простаци. Не могат да поддържат културен разговор с едно честно момиче. Вдигнах бутилката за удар — и в същия миг вратата зад гърба ми се отвори.

Обърнах се. На прага стоеше висок млад мъж с тъмен шлифер с вдигната яка. Беше небръснат, навъсен и много красив — това го отбелязах без никакво лично пристрастие, с преценяващия поглед на художничка.

Малко го загрозяваше само надменно-гневната извивка на устните му. Не предизвикваше неприязън към него обаче, просто като че ли установяваше дистанция. Впрочем и с тази извивка той пак беше наистина привлекателен. Дори мъничко приличаше на младия император Александър Павлович — той също гледаше така през първите години, след като се качи на престола.

Но най-много ме порази изражението му. Не знам как да го обясня. Все едно човек години наред го е болял зъб и е свикнал да не обръща внимание на това, макар зъбът да го мъчи всеки божи ден. Имаше и запомнящ се поглед: сиво-жълтите му очи сякаш се отпечатваха в ретината ти и те гледаха от нея право в душата още няколко секунди. И най-главното, стори ми се, че това е лице от миналото. Много такива лица имаше в отдавна отишлите си времена, когато хората вярваха в любовта и в Бога; после този тип почти изчезна.

Известно време се гледахме в очите.

— Мислех да го свестявам с шампанско — казах и оставих бутилката на масичката.

Влезлият се обърна към Михалич и попита:

— Това да не е дъщеричката ти?

— Не — изхърка Михалич от фотьойла и дори успя да помръдне ръка (очевидно идването на непознатия му беше помогнало да дойде на себе си по-бързо). — Не… Курва…

— А — каза младият мъж и пак ме погледна. — Тази с консултанта — тя ли е?

— Да.

— А на тебе какво ти е?

— Шефе — почти запъшка Михалич, — зъб бе, шефе, зъб! Упойка!

Младият мъж вдиша и сбърчи неодобрително нос.

— Упойка значи? С кетамин?

— Шефе, аз…

— Да не би да си викнал ветеринар да ти резне ушите?

— Шефе…

— Пак значи? Хайде, на обект разбирам. Обаче тук? Защо? Вече говорихме за тия неща.

Михалич заби очи в пода. Младият мъж ме погледна, стори ми се — с любопитство.

— Шефе, чакай да обясня — почна Михалич. — Честна… Физически чувствах с каква мъка успява да говори.

— Не, Михалич. Обясненията са от мен — каза младият мъж, взе шишето шампанско и с всички сили удари Михалич по главата.

Този път шишето се пръсна и истински гейзер бяла пяна окъпа Михалич. Целия. Ясно ми беше, че след такъв удар той никога вече няма да стане от този фотьойл — отбирам от човешка анатомия. За мое изумление обаче Михалич тръсна глава като пияница, току-що залян с кофа вода. После вдигна ръка и избърса пръските шампанско от лицето си. Вместо да го убие, ударът му беше помогнал. Е такова нещо никога не бях виждала.

— Значи така — каза младият мъж. — Вземаш душ, после яхваш едно такси и се прибираш вкъщи. Да ти направят бульон. Или чай. Силен. И изобщо, Михалич, едно реланче ще ти се отрази добре.

Не разбрах какво иска да каже.

— Слушам — каза Михалич, успя да стане и зазалита към банята, оставяше подире си рекичка от шампанско. Щом влезе там и затвори вратата, младият мъж се обърна към мен и се усмихна.

— Доста е задушно тук. Хайде да ви заведа на чист въздух.

Хареса ми, че ми говори на „вие“.

Излязохме по друг път. Оказа се, че по лъскавото желязо, което бях видяла в стаята с открехнатата врата, се стига до първия етаж. Подобни устройства има в пожарните и в go-go баровете, в последните ги наричат пилони или колове. По такова нещо бързо можеш да се смъкнеш до голямата червена кола и да получиш медал „За храброст“. А може и еротично да поотъркаш в него дупе и цици и да получиш от публиката няколко влажни банкноти. Да, наистина различни пътища отваря животът пред нас…

За щастие днес не се наложи да правя нито първото, нито второто. До лъскавата тръба имаше тясна вита стълба — за по-малко спешни случаи очевидно. Та значи слязохме по нея. Долу имаше сумрачен гараж, в който чакаше луксозна черна кола — „Майбах“, истински. Такива в Москва бяха само няколко.

Младият мъж спря до колата, вдигна глава — носът му сочеше право към мен — и вдиша шумно. Изглеждаше доста странно. А после на лицето му се изписа блаженство, даже нещо като умиление.

— Бих искал да ви се извиня за това, което се случи — каза той, — и да ви помоля за една услуга.

— Каква услуга?

— Трябва да купя подарък на една девойка горе-долу на вашата възраст. Не съм на „ти“ с дамската бижутерия и ще съм ви много признателен, ако ми помогнете със съвет.

За секунда се поколебах. По принцип в подобни ситуации трябва да изчезващ възможно по-бързо — но кой знае защо ми се искаше да удължа запознанството ни. Пък и ми беше интересно да видя как изглежда колата отвътре.

— Добре — казах.

Щом обаче седнах на предната седалка, забравих за интериора — толкова силно впечатление ми направи пропускът на предното стъкло.

Отдавна съм забелязала една кичозна тенденция у руските властимащи: те непрекъснато се пънат да се напаснат с величествената сянка на имперската история и култура, да се изкарат дворяни, да докажат аристократичния си произход, въпреки че имат толкова общо с едновремешна Русия, колкото и разните там лангобарди, пасли козите си сред руините на Форума, с Флавиевата династия. Пропускът на стъклото на „Майбах“-а беше истински образец на жанра. На него беше изобразен златен двуглав орел, имаше трицифрен номер и отдолу пишеше:

Е, какво да кажеш? Да, орел. Да, Пушкин. Но го нямаше чувството за съпричастност към съдбините на великата страна, на което разчитаха криейтърите на федералната служба. Причината вероятно беше в неправилния избор на епохата за съответните референции. Би трябвало да се насочат не към имперските орли, а към феодалните летописи. Там по-лесно щяха да си намерят алюзии: Борис Голямото гнездо, Владимир Червения свитък…

— За какво се замислихте?

— Какво? Аз ли? — опомних се.

— Да — каза той. — Като се замислите, си сбърчвате нослето наистина трогателно.

Вече бяхме излезли на улицата.

— Между другото, не се запознахме — каза той. — Аз съм Александър. Може просто Саша. Чували ли сте за Саша Белия? Е, аз пък съм Саша Сивия.

— Не, не съм чувала за Саша Белия. Виж, Андрей Бели е друг въпрос.

— Андрей Бели ли? — попита Александър с известно, както ми се стори, недоумение. — Всъщност това няма значение. Как се казвате?

— Адел.

— Адел? — Той чак се ококори. — Шегувате се!

Завъртях глава, че не се.

— Невероятно. Толкова много в живота ми е свързано с това име! Изобщо не можете да си представите. Нашата среща не е случайна. Това е съдба!

— Да имате случайно лъжичка? — попитах.

— Лъжичка ли? Каква лъжичка?

— Ами за зеления хайвер.

Той се засмя.

— Не ми вярвате ли? За Адел?

— Естествено — казах.

— Ще ви обясня. Стига да ви е интересно.

— Интересно ми е.

Наистина ми беше интересно.

— Знаете ли я онази игра, на „Playstation“ — „Final Fantasy 8“?

Не я знаех.

— Навремето стигнах почти до края — а това наистина е трудно. И точно тогава се появява вълшебницата Адел. Красавица, висока, по-висока от човешки ръст. Много зрелищна анимация — буди се, отваря очи, покрива я ветрило от лъчи, горе-долу като заставката на „Universal“, и излита в саркофага си за Земята.

— Откъде излита?

— От Луната.

— Аха. И как свършва всичко това?

— Не знам — отвърна той. — Точно там е въпросът. Не можах да я победя. Всички останали направо ги разбих, а нея не можах. И така и не довърших играта…

— Защо се притеснявате толкова? — попитах. — Има безброй игри.

— Преди това успявах във всичко — каза той.

— Сериозно във всичко?

Той кимна.

— Всъщност да де — казах. — Естествено.

— Не ми ли вярвате?

— Защо? Вярвам ви. Личи си по колата.

Няколко секунди минаха в мълчание. Гледах през прозореца. Наближавахме началото на Тверски булевард.

— Този новият ресторант — казах. — „Палацо Дукале“. Ходили ли сте в него?

Той кимна.

— И кои ходят там?

— Ами както обикновено.

— И за какво си говорят?

За секунда той се замисли. После каза с преправен превзет женски глас:

— Как мислите, Жечков не го ли е страх да живее във вилата на нарком Ежов?

И тутакси отвърна със също такъв преправен бас:

— Ха, че то Ежов ще се насере от страх в гроба, че на вилата му живее Жечков…

— А кой е Жечков? — попитах.

Той ме погледна с подозрение. Очевидно трябваше да се знае кой е Жечков. Трябва да погледна в интернет, помислих си.

— Просто дадох пример — каза той. — За това какво се говори там.

Спомних си вилата на Ежов, каква беше през трийсетте години на миналия век. Харесваха ми охраняващите входа гипсови лъвове с топки под лапите — гледаха малко виновно, все едно усещаха, че не могат да опазят стопанина си. Почти същият лъв стоеше хиляда години преди това пред храма на сектата Хуаян — само че беше направен от злато, а през ребрата му минаваше надпис, помня го наизуст:

Какви хора живееха тогава! А сега — способен ли е някой да разбере смисъла на тези думи? Всички, всички отидоха във висшите светове. Дори от състрадание никой вече не иска да се ражда в този адски лабиринт и бродя тук сама и злощастна…

Спряхме на един светофар.

— Къде всъщност отиваме? — попитах.

— Да знаете някъде наблизо някой добър бижутерски магазин? Имам предвид наистина добър — каза Александър.