Върколашки метаморфози

* * *

Обикновено се смята, че плътениците не се вълнуват от духовните проблеми. Колко му е — превърнеш се в лисица или във вълк, виеш си срещу месечината, прегризеш нечие гърло и всички важни житейски въпроси са решени. Става ти съвсем ясно кой си и защо си на този свят, откъде идваш и накъде отиваш… А изобщо не е така. Тайните на съществуванието ни измъчват много по-силно, отколкото измъчват днешния пазарен човек. Филмите обаче въпреки това ни изобразяват като бездуховни лакомници, неотличими едно от друго нищожества, жалки и жестоки потребители на чужда кръв.

Не мисля обаче че хората съзнателно искат да ни обидят. Това е просто следствие от тяхната ограниченост. Те ни извайват по свое подобие, понеже си нямат друг образец.

Обикновено дори малкото, което хората знаят за нас, е невероятно извратено и опошлено. За лисиците плътеници се смята, че живеят в човешките гробове. Чуят ли за нас, хората си представят кости, зловоние, разложени трупове. И си мислят — ама наистина са ужасни твари тези лисици, щом живеят в гробове… Тоест оприличават ни на огромни гробни червеи.

Това си е чиста заблуда. А древният гроб беше сложно съоръжение от няколко сухи и просторни стаи. В него чрез система от бронзови огледала проникваше слънчева светлина (не беше много светло, но ставаше за учебни занимания). Такъв гроб, разположен далече от хорските жилища, беше идеален дом за същество, равнодушно към мирската суета и предразположено към вглъбен размисъл. Днес подходящи гробове почти не останаха: разораха ги с плугове, прокопаха през тях канали и прокараха пътища. В съвременните гробищни панелки пък им е тясно и на самите покойници.

Носталгията обаче и до днес понякога ме отвежда на Востряковските гробища — просто вървя по алеите и си мисля за вечното. Гледаш кръстовете и звездите, четеш имената, гледаш и лицата на избледнелите снимки и си мислиш: колко ли е разбрал за живота Койфер… А Солонян… А колко ли е разбрало за живота семейство Ягуполски… Всичко са разбрали — освен най-важното.

И колко ми е мъчно за тях, бедничките — защото най-важното е било толкова неизразимо близко до тях.

Преди да дойда в Русия, няколкостотин години живях в една гробница от династията Хан близо до мястото, където преди това се издигаше град Лоян. В гробницата имаше две големи стаи, в които се бяха запазили красиви халати и ризи, гусли юй и флейта, десетки съдини — изобщо, всичко необходимо за едно скромно домакинство. Хората пък ги беше страх да се приближават до гробницата, понеже разправяха, че там живеела зла сила. Това си беше, ако се абстрахираме от излишната емоционалност на оценката, самата истина.

По онова време интензивно се занимавах с духовни практики и общувах с учени хора от съседните села (китайските студенти с книгите си обикновено живееха в провинцията, ходеха да държат изпити в големите градове, а като се пенсионираха след административната си служба, се връщаха в родните си домове). Някои от тях знаеха каква съм и малко ми досаждаха с въпросите си за отминалите времена — правилно ли са съставени летописите, няма ли допуснати грешки в хронологията, кой е организирал еди-кой си дворцов преврат преди три века и така нататък. Налагаше се да си напрягам паметта и да им отговарям, понеже те пък ми даваха в замяна старинни текстове, които понякога ми трябваха за справки и сверки.

Други, по-смели духом, ми идваха на гости да поразвратничат сред древните гробове. Китайските художници и поети ценяха уединението с лисица, особено на пияна глава. Сутрин пък се будеха в тревата до покритите с мъх надгробни камъни, скачаха и с ужасени крясъци хукваха към близкия храм, косите им се развяваха от вятъра. Беше много красиво — гледаш ги иззад някое дърво и се подсмиваш… След ден-два идваха пак. О, колко възвишени, благородни и фини хора живееха тогава! Често даже не им вземах пари.

Тези идилични времена свършиха бързо, но от тях ми останаха чудесни спомени. Където и да ме запокитеше животът след това, винаги ми беше малко мъчно за уютната ми гробница. Затова с удоволствие се преместих в гората. Имах чувството, че старите дни са се върнали.

Двойната дупка, в която живеехме, дори по разположение приличаше на древното ми убежище — вярно, помещенията бяха по-мънички и освен това не живеех в тях сама, а с Александър.

Той много бързо свикна с новото жилище. Раните му заздравяха — оказа се достатъчно една нощ да преспи в облика на куче. И на сутринта си остана куче — и излезе на разходка из дерето. Бях доволна, че не се притеснява от това си тяло — дори всъщност като че ли му се радваше, като на нова играчка. Очевидно му харесваше не самата форма, а устойчивото й постоянство: преди можеше да е вълк само за мъничко, а сега беше куче колкото си иска.

Нещо повече, това черно куче можеше дори да говори. Вярно, изговаряше думите много смешно и отначало се смеех до сълзи. Александър обаче не ми се сърдеше и скоро свикнах. Първите дни той много Тичаше из гората — опознаваше околността. Боях се, че амбициозно може да препикае прекалено голяма територия, но не исках да накърня самолюбието му, като му го кажа. Пък и ние с него можехме да се защитим, ако стане нещо… „Ние“… Трудно ми беше да свикна с това местоимение.

Прииска ми се да обясня на Александър основното от онова, което съм научила за живота, именно защото жилището ни ми напомняше за мястото, където безброй години бях усъвършенствала духа си. Трябваше поне да опитам — иначе колко струваше любовта ми? Нима можех да го изоставя сам в ледената омая на развиващия се ад, който почваше веднага оттатък гората? Трябваше да му подам опашка и ръка, защото освен мен нямаше да го направи никой.

Реших да му разкрия съкровената същина. Затова той трябваше да усвои няколко нови за него идеи — и по тях, като по стъпала, да се изкачи към висшето. Беше ми трудно обаче да му обясня дори тези начални истини.

Проблемът е, че думите, които изразяват истината, ги знаят всички — а ако не ги знаят, за пет минутки могат да ги намерят в Google. Истината обаче не я знае почти никой. То е като картинка „magic eye“ — хаотично преплетени цветни линии и петна, които могат да се превърнат в обемно изображение, ако фокусираш правилно погледа си. Наглед е съвсем просто, но дори най-големият доброжелател на гледащия не може да му помогне да фокусира погледа си. Истината е точно такава картинка. Тя е пред очите на всички, дори на безопашатите маймуни. Но я виждат само единици. Затова пък мнозина мислят, че я разбират. Това е чиста глупост — в истината, както и в любовта, няма нищо за разбиране. За истина пък обикновено се приемат разни умствени вехтории.

Направи ми впечатление една малка сива торбичка на също такава сива връвчица на гърдите на Александър. Сетих се, че цветът е избран в тон с вълчата козина — та торбичката да не се вижда, когато Александър се превръща във вълк. Сега обаче, на черния фон, се виждаше ясно. Реших да го попитам за нея вечерта, когато ще е в добро настроение.

Преди лягане той палеше по една кубинска пура — много гадна воня, — Montecristo III или Cohiba Siglo IV, знаех им марките, понеже аз ходех да му ги купувам. Това беше най-доброто време за разговор. Ако не знаете, при пушенето мозъкът произвежда, така да се каже, допамин — вещество, което създава усещането за благополучие: пушачът взема това благополучие назаем от бъдещето си и го превръща в здравословни проблеми. Вечерта седнахме на прага на жилището ни и той запали (не му разрешавах да пуши вътре). Изчаках пурата да догори до половината и попитах:

— Какво носиш в тая торбичка?

— Кръст — отвърна той.

— Кръст? Ти носиш кръст?

Той кимна.

— Но защо го криеш? Нали вече може да се носи кръст.

— За можене — може — каза той. — Обаче ми изгаря гърдите, когато се превъплъщавам.

— Боли ли?

— Не точно. Обаче всеки път мирише на горена козина.

— Ако искаш, ще те науча на една мантра — казах. — И никакъв кръст никога няма да те пари.

— Не ти ща демонските мантри. Не разбираш ли, че това е грях?

Изненадах се.

— Ти да не би да си вярващ?

— Разбира се, че съм вярващ.

— В смисъл на православното културно наследство? Или наистина?

— Не го разбирам това противопоставяне. То си пише: „Аз съм Господ, Бог твой, да нямаш други богове освен мене“. Е — нямам.

— Но ти си плътеник, Саша. Според всички православни разбирания тебе те чака само едно — адът. Защо си си избрал вяра, която те праща в ада?

— Вярата не се избира — каза той и се навъси. — Също като родината.

— Но религията е нужна, за да даде надежда за спасение. На какво се надяваш ти?

— Че Бог ще ми прости злите дела.

— Какво толкова зло си направил?

— Как какво? Образа Божи съм изгубил, първо. А и с тебе…

Насмалко да ахна от негодувание.

— Значи не ме смяташ за най-светлото и най-чистото във вълчия си живот, а напротив, зло, за което ще те накажат? Не те ли е срам?!

Той вдигна рамене.

— Знаеш, че те обичам. Въпросът не е в теб лично. Просто с теб живеем… такова…

— Какво такова?

Той издуха кръгче дим.

— В грях…

Гневът ми моментално угасна. Чак ме напуши смях, което не ми се беше случвало от много отдавна.

— Интересно, интересно — казах, усещах как в гърлото ми почва да бълбука смях. — Значи аз съм твоят грях, така ли?

— Не ти — тихо каза той, — другото.

— Кое друго?

— Опашкоблудието — каза той още по-тихо и сведе поглед.

Ухапах се за устната. Знаех, че в никакъв случай не бива да се смея — той споделяше с мен най-съкровеното си. И не се разсмях. Усилието да не го направя обаче беше толкова голямо, че на опашката ми като нищо можеше да се появи ново сребърно косъмче. Той значи и термин беше измислил!

— Само не се сърди — каза той. — Казвам ти честно всичко, както го чувствам. Ако искаш, може и да те лъжа. Обаче тогава какъв смисъл да си говорим?

— Да — казах, — прав си. Просто… просто е толкова неочаквано…

Няколко минути мълчахме и гледахме как вятърът лекичко полюшва бурените.

— И отдавна ли… вярваш? — попитах.

— Пета година.

— Мислех си, честно, че си падаш по нордическия пантеон. Фафнир там, Нагълфар, Фенрир, Локи. Сънищата на Балдер…

— Това също. — Той се усмихна смутено. — Обаче то е външно, обвивка. Един вид декорация, естетика. Като сфинксовете покрай Нева, нали разбираш.

— И как стигна до това положение?

— Като младеж се бях увлякъл по Кастанеда. И после прочетох в една негова книга, че осъзнаването е храна за Орела. Орелът е някакво мрачно подобие на Бог, така го разбрах. Не съм страхливец, но… но от това се уплаших. И се обърнах към православието. Въпреки явната двусмисленост на ситуацията. Понеже вече бях вълк, трета година как ме бяха приели в глутницата. Тогава още си имахме глутница, полковник Лебеденко беше жив…

Махна с ръка.

— Осъзнаването е храна за Орела? — повторих.

— Да — каза Александър. — Така са вярвали маговете на древен Юкатан.

Ох, ама наистина, какво момченце е още, помислих с нежност.

— Глупчо. Не осъзнаването е храна за Орела. Орелът е храна за осъзнаването.

— Кой Орел?

— Всичките. И маговете на древен Юкатан също заедно с целия си бизнес — семинарите си, workshop-овете си, видеокасетите си и застарелите мъжествени нагуали. Всички и всичко без изключение е храна за осъзнаването. Ти също.

— Как така? — попита той.

Взех му пурата, дръпнах и издухах облаче дим.

— Виждаш ли го?

Той проследи с поглед еволюцията му и каза:

— Да.

— Осъзнаваш ли го?

— Да.

— Плътеникът е точно като това облаче пушек. Живее, променя си формата, цвета, обема. После изчезва. Но когато димът се разсейва, с осъзнаването не става нищо. В него просто се появява нещо друго.

— А къде отива осъзнаването след смъртта?

— То няма нужда да ходи никъде — казах. — Ти например отиваш ли някъде? Ето — седиш, пушиш. И то така.

— Ами раят и адът?

— Те са кръгчета дим. Осъзнаването не отива никъде. Напротив, всичко, което тръгне нанякъде, веднага става негова храна. Като този дим. Или като мислите ти.

— А чие е това осъзнаване?

— И това също е храна за осъзнаването.

— Не, не разбра въпроса ми. Чие е?

— И това също — повторих търпеливо.

— Но нали все трябва да има…

— И това — прекъснах го.

— Тогава кой…

И най-после разбра, подпря брадичка на ръката си и млъкна.

Трудно е все пак тези неща да се обясняват с отвлечени термини. Думите объркват: „Във възприятието няма нито субект, нито обект, а само чисто преживяване на трансцендентната природа и такова преживяване е всичко — и физическите обекти, и менталните конструкти, към които се отнасят идеите на възприемания обект и на възприемащия субект…“ Още след третата дума губиш смисъла. А с пример е лесно — издухаш две-три облачета дим, и готово. Той например разбра. Или почти разбра.

— И какво е според теб всичко това около нас? — попита той и взе пурата от пръстите ми. — Като в „Матрицата“ ли?

— Почти, но не съвсем.

— Къде е разликата?

— В „Матрицата“ има обективна реалност — оная постройка с телата на хората, които сънуват всичко. Иначе портфейлните инвеститори е нямало да отпуснат пари за филма, много са строги в това отношение. Всъщност всичко си е като в „Матрицата“, обаче без постройката.

— Как така?

— Сънят съществува, а тези, които го сънуват — не. Тоест те също са елемент от съня. Някои казват, че сънят сам сънува себе си. Строго погледнато обаче в случая „себе си“ няма.

— Не разбирам.

— В „Матрицата“ всички са включени с жици към нещо реално. Всъщност всички все едно са включени чрез GPRS, само че това, към което са включени, е същата илюзия като тях. Илюзията продължава само дотогава, докато продължава включването. Но когато то спира, не остава никакъв hardware, който да опишат съдебните изпълнители. И никакъв труп, който трябва да се погребе.

— Тук вече не си права. Точно това го има навсякъде — каза той убедено.

— Знаеш как е писано — нека виртуалните погребват своите виртуални. Погребващите и погребваните са реални само по отношение едни към други.

— Как е възможно?

Вдигнах рамене.

— Ами огледай се.

Известно време той мълча замислено. После начумерено кимна.

— Жалко, че не те познавах преди, за да ми обясниш. Сега вече… Животът свърши.

— Да, бедничкият ми — въздъхнах. — Само на Светия Дух можеш да се надяваш вече. Ако не си му се надянал.

— Присмиваш ми се, така ли? Добре, глупаво е, съгласен съм. А ти самата вярваш ли в Бога?

Чак се стреснах.

— Вярваш ли? — повтори той.

— Лисиците уважават религията на Адонай — отвърнах дипломатично.

— Не говоря за уважение. Кажи ми — вярваш ли, или не?

— Лисиците си имат своя вяра.

— И в какво вярват?

— В свръхплътеника.

— За който говореше лорд Крикет?

— Лорд Крикет беше чувал само слухове. И то глупави. Нямаше никаква представа за свръхплътеника.

— А той кой е?

— Има няколко равнища на разбиране. На най-примитивното това е месия, който ще дойде и ще обясни на плътениците най-важното. Тази интерпретация е повлияна от човешката религия и главният й профанизиран символ, който й съответства, също е взет от хората.

— Какъв главен профанизиран символ?

— Преобърнатата петолъчка. Хората я разбират неправилно. Вписват в нея глава на пръч, така че отгоре се получават рога. Много си падат да видят дявола във всичко освен в огледалото и в телевизора.

— А какво означава звездата всъщност?

— Звездата е лисичето разпятие. Като андреевски кръст с пречка за опашката. Никого няма да разпъваме, разбира се, ние да не сме хора. Има се предвид символичното изкупление на лисичите грехове, най-големият от които е незнанието.

— И как свръхплътеникът ще изкупи лисичите грехове?

— Ще даде на лисиците Свещената книга на плътеника.

— Каква е тази книга?

— Смята се, че в нея ще бъде разкрита най-голямата тайна на плътениците. Всеки плътеник, който прочете книгата, ще успее да разбере тайната пет пъти.

— И как ще се казва тази книга?

— Не знам. Никой не знае. Казват, че названието й ще е магическо заклинание пентаграматон, което ще унищожава всички препятствия. Но това са само легенди. Понятието „свръхплътеник“ има истински смисъл, който няма никакво отношение към всичките тези измислици.

Очаквах да ме попита за истинския смисъл, но той попита друго:

— Как така ще разбере тайната пет пъти? Като разбереш нещо, защо да го разбираш още четири пъти? Нали вече си го разбрал.

— Изобщо не е така. В повечето случаи, като разбереш нещо, вече никога няма да можеш да го разбереш пак именно защото уж вече го знаеш. В истината обаче няма нищо, което може да се разбере веднъж завинаги. Понеже я виждаме не с очите си, а с ума си, казваме: „Разбирам“. Но когато мислим, че сме я разбрали, вече сме я изгубили. За да постигнем истината, трябва да я виждаме постоянно — с други думи, да я разбираме пак и пак, секунда след секунда, непрекъснато. Наистина малцина са способни на това.

— Да — каза той, — разбирам.

— Но това не означава, че ще го разбираш утре или вдругиден. Ще ти останат мъртвите обвивки на думите, а ти ще си мислиш, че в тях все така е увито нещо. Така смятат всички хора. Те съвсем сериозно вярват, че имат духовни съкровища и свещени текстове.

— Според теб думите не могат да изразят истината, така ли?

Кимнах.

— Две и две е четири — каза той. — Това не е ли истина?

— Не непременно.

— Защо?

— Ами например ти имаш две яйца и две ноздри. Две и две. Не виждам никакво четири.

— Ами събери две и две.

— Как се събират ноздри с яйца? Остави това на хората. Той се замисли, после попита:

— Кога трябва да дойде свръхплътеникът?

— Свръхплътеникът идва всеки път, когато виждаш истината.

— Какво е истина?

Не казах нищо.

— Какво е? — повтори той.

— Мълчах.

— А?

Извъртях очи нагоре. Много ми отива тази гримаска.

— Попитах те нещо, опашатке.

— Не разбираш ли? Тъкмо мълчанието е отговорът.

— С думи не може ли? Та да разбера.

— Няма нищо за разбиране — казах. — Когато ти задават въпроса „какво е истина?“, можеш да отговориш, без да излъжеш, само по един начин. Трябва да видиш истината в себе си вътрешно. А външно трябва да запазиш мълчание.

— Ти виждаш ли я тая истина вътрешно? — попита той. Аз мълчах.

— Добре, ще те попитам другояче. Когато виждаш истината вътрешно, вътре в себе си, какво всъщност виждаш?

— Нищо — казах.

— Нищо? И това е истината?

Не казах нищо.

— Ако няма нищо, защо тогава изобщо говорим за истината?

— Бъркаш причината и следствието. Ние говорим за истината не защото там вътре има нещо. Напротив — ние мислим, че трябва да има нещо, защото я има думата „истина“.

— Именно. Има я думата. Защо?

— Просто ей така. Никой не може да размотае кълбото на думите, цяла вечност няма да стигне. Може да си измисляш до безкрай въпроси и отговори — можеш да слепваш думите както си щеш и всеки път по тях ще полепва някакъв смисъл. Обаче какъв смисъл от това? Врабчето например не задава никакви въпроси. Но не мисля, че е по-далече от истината от Лакан или Фуко.

Помислих си, че той може и да не знае кои са Лакан и Фуко. Обаче нали в службите имаха курсове по контрапромиване на мозъци… Както и да е, трябваше да говоря по-простичко.

— Накратко, тъкмо заради думите хората са се оказали натикани, ще ме прощаваш, в кучи гъз. И заедно с тях и ние, плътениците. Защото може да сме плътеници, обаче говорим на техния език.

— Но все пак трябва да има причина за съществуването на думите — каза той. — Щом хората са се озовали в кучи гъз, трябва да се разбере защо, нали?

— Като си в гъза, можеш да направиш две неща. Първо — да се помъчиш да разбереш защо си там. Второ — да се измъкнеш. Грешката на отделните хора и на целите народи е, че си мислят, че тези две действия по някакъв начин са свързани. А не е така. И да се измъкнеш от гъза е много по-лесно, отколкото да разбереш защо си в него.

— Защо?

— От гъза се измъкваш веднъж и после го забравяш. А за да разбереш защо си там, ти трябва цял живот. Който прекарваш в него.

Известно време мълчахме и гледахме в тъмнината. После той попита:

— И все пак. Защо им е на хората езикът, ако им носи само неприятности?

— Първо, за да лъжат. Второ, за да се нараняват с бодлите на отровните думи. Трето, за да разсъждават за несъществуващото.

— А за съществуващото?

Вдигнах пръст пред носа му.

— Какво ми го тикаш тоя фингър? — ядоса се той.

— Това не е фингър. Това е пръст. За съществуващото няма какво да се разсъждава. То ни е пред очите. Достатъчно е да го посочиш с пръст.

Тази вечер не говорихме повече, но знаех, че първите семена са попаднали в почвата. Оставаше ми да чакам следващия случай.