Върколашки метаморфози

* * *

На следващата сутрин историята със сикха беше в новините. Не влязох в интернет да търся точно нея, но преди време някакъв гаден червей ми подмушна „слухове.ру“ като стартова страница и все забравям да я сменя. Както и да е, прочетох цялото съобщение:

Защо пък петият етаж, помислих си, нали апартаментът му беше триста и деветнайсети. Всъщност да де, нали си водят номерацията по европейските стандарти — първите два етажа не се броят и триста и деветнайсети си е точно на петия.

После мислите ми превключиха на израза „от така наречения демимонд“. Преведох си го: демимонд — полусвят. Защо „полу“, а не „четвърт“? Този словробразувателен метод би позволил дълбочината на женското падение да се определи с математическа точност. За две хиляди години сто на сто бях натрупала сериозен знаменател.

И тогава ме досрамя, че съм толкова безчувствена. Беше загинал човек, който в известен смисъл ми беше близък — а аз да броя етажи и дроби. Добре де, дори условно-временно-халюцинаторно близък. Все пак би трябвало да изпитам състрадание, та дори да е толкова крехко като близостта ни. Но го нямаше никакво — сърцето ми отказваше да изцеди и капчица. Както казват младите ми съратнички от провинцията — закучи се. Така че пак се замислих за причините на вчерашния ексцес:

1) проблемът можеше да е в астралния фон на хотел „Национал“, където в изложбата „почетни гости“ Айседора Дънкан е закачена до Дзержински.

2) случилото се можеше да е кармично ехо от някой кървав бизнес ритуал, в Азия много ги обичат.

3) да е косвена последица от оттеглянето на Индия от учението на Буда през Средновековието.

4) сикхът все пак да се е прекланял тайно пред богинята Кали — нали преди да скочи през прозореца, викна: „кали ма“.

Трябва да обясня, че имам до пет вътрешни гласа и че всеки от тях води свой собствен вътрешен диалог; освен това те често спорят помежду си по какви ли не поводи. Не се намесвам в тези спорове, само слушам и чакам намеци, по които да разгадая загадката. Гласовете ми нямат имена. В този смисъл съм съвсем елементарна — някои лисици имат по четирийсет гласа с красиви значещи, имена.

Старите лисици казват, че тези гласове били на душите, които сме погълнали във времето на изначалния хаос: според легендите тези души се били слели с вътрешното ни пространство в нещо като симбиоза със собствената ни същност. Но това най-вероятно са измислици, понеже всеки от тия пет гласа си е мой, нищо че са различни. Ако ще седнем да разсъждаваме като старите лисици, ще стигнем дотам, че и самата аз съм душа, изядена от някого в дълбоката древност. Всичко това си е просто глупаво разместване на събираемите, от което сборът, тоест аз, Ай Хуй, не се променя.

Точно поради тези гласове лисиците не мислят като хората: разликата е, че вместо един мисловен процес в нашето съзнание протичат няколко. Умът ни върви едновременно по различни пътища и се взира по кой от тях първо ще блесне истината. За да предам тази особеност на вътрешния ми живот, обозначавам различните етажи на вътрешния си диалог с цифрите 1), 2), 3) и така нататък.

Тези мисловни процеси изобщо не се пресичат — те са си съвсем автономни, но съзнанието ми е въвлечено във всеки от тях. Виждали сте фокусници, които жонглират едновременно е много предмети. Онова, което те правят с помощта на тялото, аз го правя с ума си, това е. Поради тази си особеност обичам да правя списъци с точки и подточки — дори тогава, когато от човешка гледна точка това изобщо не е нужно. Моля за извинение за подобни изброявания и разбивки на тези страници. Но точно по този начин става всичко в главата ми.

Представих си възможно по-ясно покойния сикх, казах три пъти поред заупокойната мантра и влязох в reuters.com да науча какво ново има по света. По света всичко си беше същото като от десет хиляди години. Порадвах се малко на заглавието „America Ponders Mad Cow Strategy“ и си влязох в пощата.

Освен предложението да си уголемя половия член и един зипнат файл, който не отворих въпреки примамливата тема („Britney Blowing a Horse“), ме очакваше приятна изненада — писмо от милата Ий Хуй, от която отдавна не бях получавала вест.

С Ий се знаем още от времената на Воюващите царства. Голяма разбойничка. Преди векове се прослави в цял Китай като императорската наложница Летящата лястовичка. В резултат на наблюденията на полетите й императорът живя двайсет години по-малко от нормалното. След това духовете охранители я наказаха и Ий Хуй започна по-кротък живот, специализира се върху богати аристократи и си ги доеше незабелязано за останалия свят в уютните им извънградски имения. От няколкостотин години се беше преместила да живее в Англия.

Писмото й беше съвсем кратичко:

Странно, помислих си, какво толкова я е назорило? Но пък искаше да й отговоря спешно. Така че щракнах reply.

Изпратих писмото и влязох в сайта „курви.ру“.

Много живописен сайт — дори рекламните pop-ups като цяло бяха тематични:

Светът е реклама. Пазарът си търси нови подходи и ниши: попадала съм на презервативи „Occam’s Razor“ с портрета на тоя средновековен схоластик и със слоган: „Не умножавайте съществата ненужно“, Уилям Окам го познавах лично. Някъде май през четиринайсети век му казах, че от неговия принцип на бръснача има само една крачка до духовната кастрация. И като ме подгони из мюнхенското си жилище… а след два века се почна Реформацията. Но нямах време за спомени — трябваше възможно по-бързо да съчиня обява, а за тази цел се налагаше да се запозная с наличните образци.

За щастие бяха безброй. Една жанрова особеност ми се стори наистина интересна: много колежки украсяваха обявите си със стихчета, които нямаха пряко отношение към списъка на услугите — своего рода словесен пиърсинг, в който също реших да се пробвам.

След около час текстът ми беше готов. Взискателните критици може би биха го определили като компилация, но пък аз не държа да си създавам име в литературните среди. Обявата ми започваше така:

Второто двустишие, отделено от първото с един празен ред, не беше свързано с него нито с рима, нито с размер — все едно две различни обици на едно ухо. Но изглеждаше съвсем автентично, почти всички правеха така. Стихчетата бяха набрани с по-едър шрифт, под тях следваше информационният блок:

Ега ти котето, помислих, като прочетох какво съм написала. Честно, не бях съвсем наясно какво общо има бандажът, да не говорим за сакурата. Фистингът също не го вдявах, но ако се съдеше по това, че в другите обяви беше или орален, или вагинален, очевидно беше същата мръсотия като всичко останало. Фистинг… Може би от fist — да ти натикат юмрук? Ще рече, има и per oris? В една обява пък видях следното изреждане: „минет, пиар, кунилингус“. Какво се имаше предвид? Или пък „страпон“. Приличаше ми на нещо космическо, от шейсетте години на миналия век — наистина бяха изпълнени с романтика. Обаче едва ли. За щастие изобщо не ми трябва да знам като какво е това страпон — важното е клиентът да си го представя.

Мисля, никой освен лисица не може да разбере как мога да окажа услугата „страпон“, при положение че не знам какво е. Сложно е да се обясни, може само чрез аналогии.

Аз усещам съзнанието на клиента като гъвкава топла сфера и за да го пратя, милия, в света на мечтите му, трябва първо да направя с опашката си вдлъбнатинка в най-горещото място на тази сфера, а после да направя така, че тази вдлъбнатинка да се разглади и да тръгне по сферата на вълнички. И ето ти го страпона. А пък ако полекичка накарам вдлъбнатинката да се издуе и да се вирне като пишленце, ще стане такъв страпон, че клиентът ще точи лиги и ще го помни дотогава, докато умът му не се удави в студения океан на алцхаймера.

Същото се отнася и за фистинга, леката доминация и така нататък — дори ако искате да убиете с бейзболна бухалка някой дърт травестит с висше музикално образование и златен зъб, мога да ви помогна и в това начинание. Но лично за мен е по-добре да не знам точно какво става в чуждото съзнание — така е по-лесно да опазиш душата си чиста.

Затова не се съмнявах в способността си да се справя с всички включени в списъка услуги, независимо Какви са. И все пак нещо в текста не достигаше. Помислих малко и след „Червенокосмо коте чака да му се обади състоятелен господин“ добавих следното:

Ох, въздъхнах, ако знаеха каква е природата ни — и махнах транссексуалката. Както гласи народната мъдрост, на каца мед и една лъжичка говно й стига. Трябваше ми друго… Помислих още малко и реших да сменя „услуги на Господарката и Робинята“ с „услуги на Господарката, Робинята и Прекрасната дама“. Това не водеше до допълнителни физически усилия, та дори и въображаеми, но пък даваше простор на фантазиите.

Да взема да му тегля една баданарка с класиката? С Александър Блок например?

„И земи непознати и дивни ми разкриха прегръдките ти, бели китки и смъквани гривни, звън по-силен от нищи мечти…“

Или така:

„И видя във очите й дивни чуден свят, ето, виж го, трепти, и звънтяха по китките гривни — звън по-силен от нищи мечти…“

Мечти… По времето на залеза на династия Хан една позната куртизанка често ми казваше, че слабото място на мъжете бил мечтателният им ум. Когато остаря, я дадоха на един номадски главатар като трофей и той я свари в кобилешко мляко с надеждата да й върне младостта. Та така — слабостта понякога става страшна сила.

Не, реших, не си струва да слагам Блок — неговата поезия пречиства душата и пробужда най-висшето. А пък ако у клиента се пробуди висшето, тогава губим клиента, това го знае и последният маркетолог. Затова вместо цитат от „Славеева градина“ сложих най-отдолу следното двустишие:

Можех да усъвършенствам текста до безкрай — известно е, че при истинските поети този процес продължава до момента, когато издателят идва да вземе ръкописа. В случая трябваше да взема ръкописа от самата себе си. Затова реших да туря точка.

Никога дотогава не бях работила със сайта „курви.ру“. Процедурата на вкарване на информацията беше същата, но имаше една неприятна разлика — обявата и снимките се плащаха отделно. Да сложиш само текста струваше сто и петдесет долара, снимките бяха по двайсетак. Имах три WMZ карти, които приемаха — за сто, петдесет и двайсет долара. Очевидно всичко беше напаснато със сумите. Можех да пусна само една снимка — или трябваше да ходя чак до Павелецката гара за още интернет пари. Реших да се огранича с една снимка, но да я пратя веднага, та сутринта вече да тръгне. Не се получи веднага обаче — подбирах я почти цял час.

Изборът беше труден, понеже всеки вариант оцветяваше услугите от списъка ми в друга гама и осветяваше страпона и фистинга с нови смислови прожектори. В крайна сметка се спрях на една стара черно-бяла снимка — на фона на библиотека с Ходасевич в ръце. „Тежката лира“. Снимката пък, направена през четирийсетте, беше загадъчно дивна — в нея все едно просветваше прощален отблясък от Сребърния век, което много сполучливо се връзваше с последната от предлаганите услуги. Ох, чудесно, че успях навреме да прехвърля най-ценните си негативи и дагеротипи в цифров вариант!

Оставаше да си избера творчески псевдоним. Влязох в съответния списък на „Google“ и още в самото му начало си избрах „Адел“. А де л’ си ти, любими мой, а де л’ си ти сега…

Снимката беше качествена и заемаше четвърт мегабайт. Натиснах „send“, лицето ми се усмихна покорно, мушна се по жичките в стената, шмугна се в телефонния кабел, провря се по електрическия гръбнак на улицата, преплете се с други имена и лица, които се носеха един бог знае откъде и накъде, и се фична към далечния мрежов шлюз, към едва очертаните на хоризонта грамади на синьо-сивите атлантически сървъри.