Върколашки метаморфози

* * *

Любовта и трагедията вървят ръка заръка. За това са писали Омир и Еврипид, Стендал и Оскар Уайлд. А сега е моят ред.

Докато не научих от собствен опит какво е любов, я смятах за специфично наслаждение, което безопашатите маймуни получават от общуването си допълнително към секса. Тази представа се беше създала в ума ми от многото описания, които бях чела в поезията и прозата. Откъде можех да знам, че писателите изобщо не изобразяват любовта, каквато е наистина, а конструират словесни симулакруми, които да изглеждат най-добре на книга? Мислех се за професионалистка в любовта, понеже много столетия я бях внушавала на другите. Но едно е да пилотираш летящия към Хирошима Б-29, а съвсем друго — да го гледаш от централния площад на същия град.

Любовта изобщо не се оказа такава, каквато я описват. Беше по-близо до смешното, отколкото до сериозното — но това не означаваше, че мога да я пренебрегна. Не приличаше на опиянение (най-използваното сравнение в литературата) — но пък още по-малко приличаше на трезвост. Възприятията ми за света не се промениха: Александър изобщо не ми приличаше на прекрасен принц на черен „Майбах“. Виждах всичките му ужасни страни, но колкото и да е странно, те само го правеха по-очарователен в очите ми. Разсъдъкът ми се примири дори с идиотските му политически възгледи и започна да намира в тях някаква сурова северна самобитност.

В любовта нямаше никакъв смисъл. Но пък за сметка на това тя придаваше смисъл на всичко друго. Направи сърцето ми леко и празно като балонче. Не разбирах какво става с мен. Но не защото бях оглупяла — просто в онова, което ставаше, нямаше нищо за разбиране. Някои ще кажат, че такава любов не е дълбока. А според мен онова, в което има дълбочина, вече не е любов, а сметка или шизофрения.

Лично аз не се наемам да кажа какво е любовта — вероятно тя и Бог могат да се определят само по апофазата, чрез онова, което не са. Но апофазата също ще е грешка, защото те са всичко. А писателите, които пишат за любовта, са мошеници и най-големият мошеник е Лев Толстой с тъпата „Кройцерова соната“. Толстой, впрочем, го уважавам.

Откъде можех да знам, че романтичното ни приключение ще е съдбоносно за Александър? Оскар Уайлд пише: „Yet each man kills the thing he loves…“ Този писател живееше в епохата на примитивния антропоцентризъм, оттук идва и думата „man“ (пък и сексизмът тогава се прощаваше лесно, особено на гейовете). В останалото обаче Уайлд улучва десетката. Аз погубих звяра, the Thing. Красавицата уби чудовището. И оръдието на убийството се оказа самата любов.

Помня как почна този ден. Събудих се и дълго лежах по гръб, издигах се от дълбините на някакъв много приятен сън, който изобщо не можех да си спомня. Знаех, че в такива случаи трябва да лежиш, без да мърдаш и без да отваряш очи, в позата, в която си се събудил, и тогава сънят може да изплува в ума ти. Така и стана — след около минута си го спомних.

Бях сънувала чудна градина, обляна от слънце и пълна с птичи песни. В далечината долу се виждаше ивица бял пясък и морето. Пред мен имаше отвесна скала и в нея пещера, затворена с каменна плоча. Трябваше да махна плочата, но тя беше тежка и не можех да я помръдна. Напрегнах всички сили, запънах крака в земята и тласнах плочата. Тя падна настрани и видях черната дупка на входа. Лъхна ме влага и стара смрад. А после от мрака в слънчевия ден започнаха да излизат кокошки — една, втора, трета… Не можех да ги преброя, толкова много бяха. И всичките вървяха и вървяха към светлината и щастието и вече нищо не можеше да ги спре — бяха разбрали къде е изходът. Видях сред тях и моята, последната, оная с бялото петно, и й махнах с лапа (в съня вместо ръце имах лапи като при супрафизична промяна). Тя дори не ме погледна, просто мина покрай мен. Но аз изобщо не й се разсърдих.

Какъв чуден сън, помислих и отворих очи.

На стената трепкаше слънчево зайче. Това беше виртуалното ми място под слънцето, имах си го, без изобщо да ми се налага да се боря за него — правеше го огледалцето: хвърляше на стената отразен лъч. Помислих за Александър и се сетих за любовта ни. Тя беше също така несъмнена, както и потрепващото на стената жълто слънчево зайче. Днес между нас трябваше да стане нещо немислимо, нещо наистина чудесно. Още преди да съм намислила какво ще му кажа, хванах телефона.

— Ало? — каза той.

— Искам да те видя.

— Ами ела — каза той. — Само че нямаме много време. Довечера отлитам на север. Ще ни останат само два-три часа.

— Ще ми стигнат — казах.

Таксито едва се влачеше, светофарите не превключваха по цяла вечност и на всяко кръстовище ми се струваше, че още няколко секунди чакане — и ще ми се пръсне сърцето.

Щом излязох от асансьора, той си свали маската и подуши въздуха.

— Сигурно никога няма да свикна с това как миришеш. Уж помня, обаче всеки път се оказва, че помня нещо съвсем друго. Май трябва да ти отскубна няколко косъмчета от опашката.

— Защо? — попитах.

— Ами… Ще си ги нося в медальон до сърцето — каза той; — И от време на време ще го отварям и ще си ги мириша. Като средновековен рицар.

Усмихнах се — представите му за средновековните рицари очевидно бяха взети от вицовете. Всъщност може би точно затова те доста приличаха на истината. Рицарите, разбира се, не носеха в медальоните си косми от опашка — че кой ще им даде! — но като цяло картината беше достоверна.

Видях до дивана нещо ново — лампа, направена като огромна чаша за мартини. Набучен с крушки конус на високо тънко краче.

— Много е красива. Откъде се взе?

— Подарък ми е от еленовъдите.

— От еленовъдите ли?

— По-точно от ръководството на еленовъдите. Едни жалки хитреци от Ню Йорк. Хубава е, нали? Като око на водно конче.

Обзе ме такова желание да го прегърна, че едва се сдържах. Защото се страхувах, че ако направя още една крачка, между нас ще заискри волтова дъга. Той май усети чувствата ми.

— Нещо си особена днес. Да не си дрогирана?

— Защо, страх ли те е? — Погледнах го изпод вежди.

— Ха — каза той. — И по-страшни неща съм виждал.

Бавно тръгнах да то обиколя. Александър се ухили и тръгна да ме обикаля на обратно, без да откъсва поглед от мен, все едно бяхме фехтувачи от „Аниматрицата“ — той много обичаше да я гледа, — като ме закачи с косматата си сива кука (това е то истинското включване, не като на екрана). После едновременно спряхме. Пристъпих към него, сложих ръце на пагоните му, придърпах го към себе си и за пръв път от началото на връзката ни го целунах в устата — така, както правят хората.

Никога никого не бях целувала така. Имам предвид физически, уста в уста. Беше странно усещане — мокро, топло, с леко почукване на зъби в зъби. Вложих в първата си целувка цялата си любов. А в следващата секунда му почна трансформацията.

Отначало всичко изглеждаше както обикновено — опашката му се изви над гръбнака (всъщност направо изскочи от него) и между нея и главата му се опъна невидима енергетична жица. Обикновено след това той само за няколко секунди се превръщаше във вълк. Но сега нещо не беше наред. Той потрепери в конвулсия и падна по гръб, все едно опашката му внезапно беше станала толкова тежка, че го беше дръпнала към пода. А после бързо и страшно заразмахва ръце и зарита (така правят хората, когато получат черепна травма) и след секунди се превърна в черно, абсолютно улично, даже безпризорно-помиярско куче.

Да, куче. Беше колкото овчарка, но очевидно беше помияр. В неблагородните му пропорции личеше смесицата на най-различни породи, а очите му бяха умни, ясно-зли и почти човешки, като на псетата, които нощуват пред станциите на метрото с клошарите. И освен това беше синкавочерно, дори лилаво-черно, също като брадата на Аслан Удоев.

Не знам дали заради цвета, или заради щръкналите остри уши, които сякаш долавяха далечен звук, но в това куче имаше нещо сатанинско: навяваше мисли за гарвани над бесило, за нещо демонично… Разбирам, че е странно същество като мен да казва: „навяваше мисли за нещо демонично“, но какво да направя, като си беше точно така? Но най-страшен беше — не знам дали ми се счу, или наистина се разнесе едновременно от всички страни — ужасеният стон, все едно стенеше самата земя.

Толкова се уплаших, че изскимтях. Той отскочи от мене, обърна се към огледалото, видя се, дръпна се и също заскимтя. Освестих се. Вече разбирах, че с него е станало нещо страшно, някаква катастрофа — и че аз съм виновна за нея. Катастрофата беше предизвикана от моята целувка, от електрическата дъга на любовта, която бях предизвикала, като бях впила устни в неговите.

Седнах до него и го прегърнах през раменете. Но той се дръпна и когато опитах да го спра, ме ухапа по ръката. Не чак много силно, но на две места ми изби кръв. Изскимтях и отскочих. Той се хвърли към вратата, блъсна я с лапи и изчезна зад нея.

Не излезе цял час. Разбирах, че иска да е сам, и не му се натрапих. Но ме беше страх, ужасявах се, че всеки момент ще чуя изстрел (нали веднъж вече беше казал, че ще се застреля, и то заради истинска глупост). Вместо изстрел обаче чух музика — той пусна „I Follow the Sun“, после пак. И пак. Очевидно душата му се нуждаеше от кислород.

Аз все така седях на килима пред дивана. Но постепенно се успокоих и може би намерих обяснението за онова, което се беше случило. Отначало си спомних покойния лорд Крикет и лекцията му за змийската сила, която се спуска по опашката. Когато бях чула думата „свръхплътеник“, естествено бях решила, че всичките му дрънканици са абсолютна идиотия, гирлянда зловонни мехури в блатото на профанизирания езотеризъм. Един аспект от случилото се обаче придаваше на думите на лорда известен смисъл.

Преди превръщането си Александър падна на пода така, все едно го бяха дръпнали за опашката. Или все едно опашката му беше станала невероятно тежка. Каквото и да беше станало, беше необичайно и го беше изненадало — и беше свързано е органа му на внушение. А лорд Крикет беше казал, че преходът от вълк към онова, което наричаше „свръхплътеник“, става, когато кундалини се спусне чак до края на опашката. Освен това…

И тук идваше най-неприятното. Освен това той спомена за необходимата за трансформацията „инволтация на мрака“, духовното въздействие на висшата „демонична същност“…

Little me?

Трудно ми беше да го повярвам. От друга страна, в думите на покойния лорд спокойно можеше да има случайно късче истина, открито някъде от въпросния Алистър Кроули. Понеже по света се провеждат много тайни събрания и мистични ритуали и не всичките в крайна сметка са пълно шарлатанство. Несъмнено беше едно — бях изиграла съдбовна роля в случилото се. Очевидно бях станала катализатор на някаква неясна алхимична реакция. Както казва Харуки Мураками, силата, която излиза от жената, не е голяма, но може да разбушува сърцето на мъжа…

Най-страшното беше, че разбирах необратимостта на станалото — тия неща плътениците ги разпознават безпогрешно. Чувствах, че Александър никога няма да стане същия като преди. И това не беше само предположение, усещах го с опашката си. Все едно съм изпуснала скъпоценна ваза и тя се е пръснала на хиляди парченца — никога не можеш да я залепиш.

Събрах сили, отидох до вратата, зад която се беше скрил, и я отворих.

Никога не бях влизала тук. Оказа се, че стаята е съвсем малка, почти килерче, само с масичка, фотьойл и секция под ъгъл. На масичката имаше малък цифров магнетофон. Който за не знам кой ли път свиреше песента на Shocking Blue и се заклеваше да преследва слънцето до края на времето.

Александър беше неузнаваем. Беше се преоблякъл — не беше с генералска униформа, а с тъмносиво сако и черно поло. Никога не го бях виждала с такива дрехи. Но по-важно беше друго — нещо недоловимо беше станало с лицето му; очите му като че ли бяха по-близо едно до друго и бяха избледнели. Променило се беше и изражението им — в тях се четеше отчаяние, уравновесено от ярост — мисля, че само аз бих могла да разложа на тези съставни части външно спокойния му поглед. Беше той — и не беше той. Стана ми страшно.

— Саша — казах тихо.

Той ме погледна в очите.

— Помниш ли приказката за аленото цвете?

— Помня я — казах.

— Чак сега разбрах какъв е смисълът й.

— И какъв е?

— Любовта не преобразява. Тя просто смъква маските. Мислех си, че съм принц. А се оказа, че… Ето я душата ми.

Очите ми се напълниха със сълзи.

— Не говори така — прошепнах. — Това не е вярно. Нищо не си разбрал. Душата няма нищо общо. Това е… Това е като…

— Като да се излюпиш — тъжно каза той. — Не можеш да се върнеш в черупката.

Изрази чувствата ми невероятно точно. Значи промяната наистина беше необратима. Не знаех какво да кажа. Искаше ми се да се продъня вдън земя — първо през пода, после през самата земя и така до безкрай… Но той не ме обвиняваше. Напротив, ясно си личеше, че вижда причината за случилото се у себе си. Наистина благородно сърце!

Той стана и каза:

— Заминавам на север. — И нежно прокара пръсти по бузата ми. — Да става каквото ще. Ще се видим след три дни.