Ястреба и гълъбицата

Глава 12

На стотина метра северно от носа с фара, прикрит зад храсталака по билото на една дюна, Майлс наблюдаваше огромния английски военен кораб, хвърлил котва недалеч от брега. Всичко му подсказваше, че тази нощ предстои среща между Кокбърн и самозвания Нощен ястреб. През последните няколко седмици самият той изпита известни затруднения да проследи движението на кораба на Кокбърн край брега. При липса на предварително уговорен час и място, самозванецът едва ли щеше да го намери.

Докато наблюдаваше кораба, Майлс все повече се убеждаваше, че той е нарочно там и чака. Тъмните палуби изглеждаха пусти и злокобно тихи, сякаш Джереми Кокбърн е наредил всички да се скрият и фенерите да се загасят. Освен ако не се готви да плячкосва, Майлс не се сещаше за друга причина Кокбърн да хвърли котва така близо до брега. Ала от приказките, които Майлс бе чул за славолюбието му, пустият район около носа с фара едва ли бе най-подходящото място за английски адмирал да стъпи на брега, за да нападне и унищожи Вирджиния. Кокбърн по-скоро би избрал гъсто населен район като Хамптън, за да граби.

Очевидно корабът бе тук поради много по-тайнствени причини. Но те занимаваха Майлс само отчасти. Хората на Фаръл патрулираха крайбрежието нощем, търсеха издайнически признаци за предстояща английска атака и се надяваха да заловят предателя Нощен ястреб. След като Майлс откри английския кораб така близо до брега, би бил пълен глупак да смята, че по някое време и хората на Фаръл няма да сторят същото. И със сигурност ще пристигнат да видят какво става.

Облечените му в ръкавици ръце стиснаха по-здраво юздите на Див вятър. Приглушеният плисък на вълните действаше някак успокояващо и придаваше свръхестественост на обстановката. По индиговосиньото, тъмно небе се носеха сребристи облаци, гонени от неспокойния горещ вятър, който развяваше и пелерината на Майлс.

Неспокоен…

Размърда се на седлото, а очите му продължиха да шарят по палубите на военния кораб. Изчакваше да зърне издайническа светлина от фенер. С неизбежност, която започваше да го тревожи все по-малко и по-малко, мислите му се насочиха към Теди. Съпругата му, изплъзваща се като лунен лъч, и поради това така пленителна, както всяка жена само би могла да се надява да бъде. Каза й истината. Бе се превърнала в нещо, към което да се стреми, но сега си даде сметка, че потребността му от нея е много по-дълбока и забраната, записана на някакъв си лист хартия няма нищо общо с това. При всяка среща тя го омайваше все по-силно. Не защото му бе забранено да спи с нея; нито заради намерението на Рейнолдс да я ухажва открито под покрива на Мирамер. А заради онова, което тя представляваше. Даваше си сметка, че иска да прекара цял живот с нея, за да има време да разлисти всички нейни пластове. Защото, макар и за миг, тя бе донесла слънчева светлина в душата му.

А той искаше още светлина. Много, още повече.

Докато се таеше в тъмния храсталак и слушаше свирещия през тревата вятър, осъзна истинската дълбочина на своята самота. Как успя тя така бързо да я долови?

Див вятър изведнъж се напрегна. Ушите му се устремиха напред, а ноздрите му се разшириха от доловената миризма.

— Спокойно — промърмори Майлс и се наведе към врата на жребеца.

Очите му се взряха в тъмнината, за да проследят движението на някоя издайническа сянка. Нищо не съзря. Напрегна слух, за да долови тропот на копита. Този самозванец определено бе опитен ездач, а конят му, без съмнение — добър. Бяха се приближили без ни най-малък шум. Не за пръв път, макар и неохотно, Майлс изпита, възхищение към този смелчага, независимо от естеството на преговорите му с Кокбърн или заплахата, която представляваше за кроежите на Майлс.

С крайчето на окото си Майлс долови някакво движение. Ето там — на не повече от десет метра вляво от него — сред високите треви се появи сянка, а после самотен кон и ездач излязоха от храсталака. Майлс се стъписа, защото видя сякаш собствения си силует, когато повей на вятъра разпери пелерината на самозванеца.

Усети как го обзема гняв. По дяволите да върви възхищението му от изобретателността на този тип. Бе изложил главата на Майлс на огромен риск, за да постигне целите си, да не говорим за начина, по който невъзвратимо бе накърнил репутацията на Нощен ястреб. Никой не може да постъпва така с един представител на рода Уинчестър!

Майлс заби пети в хълбоците на Див вятър. Жребецът изскочи от храсталака, за да се впусне стремглаво надолу по дюната, право срещу самозванеца. С гневно изръмжаване Майлс насочи с юзди коня си към натрапника. Чест направи на новопоявилия се, че макар и явно изненадан, обърна коня към съседна дюна с умение, нехарактерно за мнозина ездачи, и се шмугна сред високите треви край главния път. За нещастие на човека обаче, което липсваше на Майлс и Див вятър като тихо придвижване, се компенсира от силата и решителността им.

С три широки крачки Див вятър се изкачи на дюната, а след още пет скока почти застигна самозванеца. Майлс задържа жребеца успоредно на другия кон, пресегна се, за да хване юздите. Пръстите му тъкмо докоснаха кожената каишка, когато самозванецът рязко се изви и насочи коня си към гъсталака. Майлс изруга през зъби и пришпори жребеца си да последва беглеца. Само глупак би вкарал коня си в гъсталака от преплетени трънливи храсти, препускайки с все сили в тъмна нощ, без лъч лунна светлина, който да го води.

Глупак или може би някой достатъчно отчаян, готов да предприеме всичко, само и само да избяга. Майлс разбираше подобна логика. И въпреки това, колкото и да му се искаше да залови този тип, не възнамеряваше да рискува да нарани Див вятър. Трябваше да успее да го хване, преди да се шмугне в гъсталака.

Този път се наведе силно напред и посегна към юздите на другия кон, преди Див вятър да се изравни напълно с него. Майлс съзнаваше опасността от поведението си: и двата коня препускаха стремглаво към издигащия се като стена пред тях гъсталак. Да се опиташ да овладееш друг кон с ездач, който няма намерение да се подчини, е трудна задача при всякакви обстоятелства.

Точно когато пръстите му се докоснаха до юздите и двата коня се блъснаха един в друг, на Майлс му хрумна, че е твърде вероятно човекът да е въоръжен. Защо не е извадил оръжието си досега? Да му се възхищава е едно, но да се отнася към него не като към опасен враг — съвсем различно. Бе постъпил глупаво. Никои Уинчестър никога не е свалял гарда си.

Очакваше всеки момент да го прореже нож или да чуе изстрел, който да впие куршум в плътта му. Вместо това усети ритник в кокалчето на глезена. После друг в коляното. Последва го трети. Човекът замахна с ръка и я стовари върху главата му. Друг удар го перна под брадичката. Сумтейки, той се поизправи на стремената, за да забави хода на Див вятър и да възвърне контрола си над него. Стойката му всъщност го правеше крайно уязвим. Осъзна грешката си секунда по-късно.

С дрезгав вик самозванецът перна Див вятър по врата с камшика си. Жребецът мигом се изправи на задните си крака и при това движение изскубна юздите от ръцете на Майлс. Докато риташе с предните си крака във въздуха, юздите на самозванеца се изплъзнаха от ръката на Майлс, насочил вниманието си да се задържи върху гърба на собствения си кон. Все пак успя да сграбчи ръката на самозванеца, точно когато онзи се готвеше отново да нанесе камшичен удар по врата на Див вятър.

С рязко дръпване на ръката Майлс за малко да измъкне другия от седлото. Успя плътно да го притисне към себе си. Но нещо го скова по напълно необясними причини, а хватката му се поотхлаби. Сякаш усетил моментното си превъзходство, със светкавично движение беглецът заби лакът в ребрата му и отново размаха във въздуха камшика. Върхът му лизна Майлс по лявата буза, където остави резка. Подобно на вода, която се изплъзва от пръстите, самозванецът не само се освободи от хватката му, но и успя някак да се задържи върху седлото. Двамата с коня потънаха в тъмнината на гъсталака.

Майлс отчаяно се опитваше да хване юздите на Див вятър, който — превъзбуден — пак се изправи на задни крака и хвърли ездача от гърба си. Озовал се върху земята, Майлс със смайване видя как жребецът се понася след бегълците с вирната опашка и вдигната глава — за втори път днес ни най-малко не приличаше на претърпял поражение.

Скачайки на крака с яростна ругатня, проследи с поглед потъването на самозванеца в гъсталака. Див вятър прояви достатъчно здрав разум или поне така му се искаше на Майлс да смята, за да не го последва. С гордо изправена глава той се върна при господаря си.

— Какво, по дяволите става! — не се въздържа Майлс, сграбчи юздите и яхна коня. — По дяволите! По дяволите! По дяволите!

Побеснял, насочи Див вятър към мястото, където непознатият бе изчезнал, твърдо решен да преследва врага си и в ада, ако трябва. Именно тогава чу приглушен тропот на конски копита по главния път.

Стисна зъби.

— Господи!

Не беше самотен конник. Определено се приближаваше повече от един кон. Явно ставаше въпрос за цял взвод, а кой стоеше сред тревата на открито, като при това корабът на Кокбърн бе хвърлил котва на не повече от неколкостотин метра. Войниците не биха си дали труда да му задават никакви въпроси, ако го сварят тук.

Изглежда съдбата твърдо бе решила по един или друг начин да го предаде в ръцете на Фаръл.

Изпита горчиво раздразнение. Бързо прецени възможностите. Колкото и да вярваше в способностите на Див вятър, с известна тревога се запита колко ли сили са оставали на клетото животно след днешното надбягване и състоялата се току-що не твърде спокойна среща със самозванеца. Не му се струваше благоразумно да се впусне в бягство по открития път пред конния взвод, особено като си спомни за прелитащите край него куршуми само преди няколко седмици. За миг му хрумна да потърси укритие в гъсталака, но нещо и в този вариант не му хареса. Явно, самозванецът съумява да прояви много по-голямо търпение от него. Представи си го как се укрива с часове, без да предприеме нищо, докато войниците претърсват района. Той не би съумял да направи същото. Съществуваше вероятността войниците да го последват в гъсталака, а той не възнамеряваше засега да ги насочва по следите на самозванеца.

Съобрази нещо и дръпна юздите на Див вятър, за да го насочи наляво, към брега. Това, безспорно, бе най-неочакваната посока, защото предполагаше отлично познаване на терена. Преследвачите не биха се сетили да последват никого натам. Точно както не би им хрумнало, че някой се крие в гъсталака и тихо чака възможността да се измъкне.

Корабът на Кокбърн все още се поклащаше, закотвен в залива, когато Майлс изкачи дюната и се спусна към бреговата ивица. Отново обхванат от гняв, насочи жребеца на юг. Едва когато се убеди, че никой не го следи, свърна към Мирамер.

Теди се взираше напрегнато в тъмнината на заобикалящия я гъсталак, не смеейки да диша. Слушаше тропота от конете на войниците, а сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Стискаше здраво юздите на Клио с разтреперани ръце и дланите й под кожените ръкавици се потяха. Пот на тънки струйки се стичаше и по челото, и по шията й. Раздразнено се опита да прогони бръмналите наоколо комари.

Напрегна слух — чу конете на войниците да се отдалечават на юг. Най-вероятно веднага щяха да се върнат в този район, щом съзрат кораба на Кокбърн. А нямаше начин да не го видят. Теди прецени, че разполага със съвсем кратко време да се измъкне.

Въздъхна дълбоко, прехапа устни и си наложи да възпре напиращите в очите й сълзи.

— Успокой се — заповяда си тя тихо. Пое дълбоко дъх за да прогони напрежението от тялото си, паниката от сърцето си и ужаса от ума си. — Мисли ясно!

Трудна задача, особено като се има предвид, че за малко не бе заловена. От тайнствения Нощен ястреб. Той очевидно чакаше появата й. От тази мисъл гърлото й се стегна. Та той още можеше да я дебне, навън, прикрит в тъмнината, вбесен до краен предел. Можеше да я убие с голи ръце. Вдигайки я от седлото като перце, й даде ясно да разбере каква невероятна сила се скрие в мускулите му. Чудеше се защо не я уби тогава и така да сложи край на всичко.

По тялото й пробягаха тръпки, но после я обзе такова раздразнение, че от устните й неволно се отрони вопъл. Какво ще предприеме Кокбърн, ако не се срещне с него тази вечер? Какво ще стане с Уил?

Трябва да намери начин да сигнализира на Кокбърн. Как да мисли за собствената си кожа в момента, когато животът на Уил изцяло зависи от милостта на Кокбърн?

Сръчно изведе Клио от храсталака и я насочи към дигата. Вятърът продължаваше да свири леко във високите треви; по небето се носеха облаци. Не виждаше никакви признаци за присъствието нито на Нощния ястреб, нито на войниците. Засега.

Несъзнателно затаила дъх, напредваше и чак на върха на дюната дръпна юздите на Клио, за да я спре. Едва сега въздъхна с облекчение. Корабът на Кокбърн продължаваше да стои на котва на неколкостотин метра от брега. С треперещи ръце освободи фенера от седлото и го запали. Бавно го разклати наляво-надясно, направи пауза и отново го разклати — това бе знакът за отмяна на срещата.

Само след миг от кораба дадоха ответен сигнал.

След две нощи ще опита отново да осъществи среща на това място. Прехапа пак устни, за да превъзмогне обзелото я отчаяние. В продължение на няколко минути гледаше как се вдигат платната на Гърмяща змия. Беше пропуснала една възможност.

Уил…

Преглъщайки надигналата се в гърлото й буца, насочи Клио на юг и заби пети в хълбоците й. Под копитата на кобилата се вдигна облак пясък. Вятърът изсушаваше стичащите се по бузите на Теди сълзи.

Два дни. Подсмъркна и се постара да си вдъхне увереност. Логиката диктуваше, че Нощния ястреб ще дебне за срещата й след седмица, а не след два дни. Няма значение. Нали му избяга два пъти? Пак ще успее. Дори ако се наложи да раздава още ритници по глезените или коленете му и да размахва камшика, за да го накара да се махне. Тази нощ й попречи, но проклета да е, ако допусне това отново да се случи.

След по-малко от половин час Теди дръпна резето на конюшнята на Мирамер и въведе спокойната Клио в слабо осветеното помещение. Направи две крачки и замръзна, а сърцето й се сви при вида на мъжкия силует на по-малко от метър от нея.

— Господи, Саймън… — сепнато прошепна тя, като се стараеше да прикрие треперенето в гласа си.

Опитваше се да не се върти неспокойно в набързо навлечената през главата рокля, чиито най-горни пет копченца не бяха закопчани. Слава Богу, че остави пелерината и шапката до вратата на конюшнята. В сегашното си състояние не би успяла да измисли никакво приемливо обяснение за странните дрехи.

Стройният коняр излезе от дълбоките сенки и застана под оскъдната светлина на фенера. Беше усмихнат, а поведението му — дружелюбно както винаги, но Теди не можеше да се отърси от чувството, че е човек, който не пропуска да забележи всичко.

— Госпожо — поздрави той с напевна интонация.

Поклони се леко и пъхна палци под тирантите си. Нещо в поведението му я накара да обясни появата си. Преглътна и направи неопределен жест към вратата.

— Не… Не ми се спеше. Затова отидох да… пояздя. — Отново преглътна, а мълчанието му я притесни. Постара се да си придаде вид на благородна господарка, на несъмнено страдаща от безсъние господарка, която току-що се е върнала от среднощна разходка. С равен добави: — Беше направо прекрасно. Точно от това се нуждаех.

— Не е убаво да одите далеч. Не се знай кой броди по пътищата нощем… Има крадци… дезертьори…

— Прав си — съгласи се тя бързо и прехапа устни. Направо й идеше да побегне от втренчения поглед на Саймън. — А и определено не бих желала да срещна тайнствения Нощен ястреб, за когото всички говорят. Бил доста страшен. Така чух.

Саймън сякаш се замисли, над думите й, но очите му не се откъсваха от нея.

— Много хора се плашат от него. А нема причина.

Вероятно наистина нямаше, особено щом снабдява всички с какви ли не контрабандни стоки, включително и с ямайски ром. Но тя определено имаше причина. Той заплашваше да обърка всичките й планове. Колкото по-скоро насочи Кокбърн по следите му — толкова по-добре.

— Ако някой язди в нощна доба, Саймън, сигурно не му е чиста работата — отбеляза тя, без да съзнава иронията на репликата си, докато Саймън не вдигна въпросително вежда нагоре.

Мина край него на път към яслата на Клио, но извърна глава, за да не забележи той пламналото й лице. Наложи се да дръпне по-силно юздата на Клио, понеже кобилата се съпротивляваше. Бърз поглед към яслата на Див вятър обясни съпротивата й. Черният кон подаде глава от клетката и леко ухапа Клио по хълбока.

— Виждам, че Уинчестър не е искал Див вятър да прекара цялата нощ навън и да се натъпче с трева — подхвърли Теди през рамо, докато въвеждаше Клио в нейното отделение и затваряше вратата. Потупа кобилата по врата и се обърна към Саймън: — Затова ли си тук толкова късно, Саймън? За да се погрижиш за Див вятър?

— Да. — Той кимна към камшика, който тя все още държеше в обвитата в черна ръкавица ръка. — Ще го отнеса в задната стаичка вместо вас, ако желаете, госпожо.

— Да, разбира се. Не ми е нужен. — Подаде му камшика, но се зачуди защо се чувства така неспокойна пред него. Та той няма как нито да прочете мислите й, нито да надникне в душата й, за да открие измамата. Измъчена усмивка се появи върху устните й. — Благодаря, Саймън. Лека нощ.

Негърът я дари с широка сърдечна усмивка, която би трябвало да разсее всичките й опасения, ала по някаква причина неспокойството не я напусна.

— Лека нощ, госпожо. Сигур ще спите добре.

Макар шансовете за това да бяха изключително малки, Теди откри, че както никога досега копнее да се уедини в стаята си. С бързи решителни крачки се насочи към горния етаж на западното крило. Дано там намери миг спокойствие и поуспокои разтревожената си душа, макар и за кратко.

Дилемата пред нея бе ясна: или успешно ще се справи с Нощния ястреб, или той ще я изобличи. Можеше само да гадае какво възнамерява да й причини, ако я хване. Най-вероятно щеше да предаде предателската й кожа на Джордж Фаръл. Дали ще я подложи на мъчения, задето се е представяла за него. Или ще я убие… Не. Няма да мисли за това. Нито пък ще му предостави подобна възможност.

За няколко дни ще гледа да научи всичко възможно за Нощния ястреб — от прислугата, от Уинчестър, дори от Джул Рейнолдс. А после ще предаде цялата информация на Кокбърн. Заедно ще намислят какъв капан да му устроят, а тя ще е примамката.

Мисълта да съзаклятничи с Кокбърн, за да заловят когото и да било, изпълни устата й с горчив вкус, а стомахът й се сви. Англичанинът се бе държал безмилостно към затворниците си. Как да предаде някого в ръцете му?

И все пак — доколкото животът на Уил е в опасност, тя трябва да премахне Нощния ястреб като заплаха. Освен това Кокбърн ще изпадне във възторг от подобен план и не е изключено да й се отвори възможност да поиска някаква размяна. Например Уил в замяна на Нощния ястреб. Вкопчи се в тази мисъл и се постара да отхвърли съмненията си. Излизаше, че няма друг избор. Освен това не предаваше приятел.

Но дори след като най-после затвори очи и се унесе, не успя да потисне неспокойното си чувство, породено от плана й. А и нещо друго я тревожеше… Нещо й убягваше, очертаваше се неясно в дълбините на съзнанието й… Нещо, което не успяваше да определи…

— Виж го само! Нахалното копеле е подранило.

С гневно изсумтяване Майлс скочи от гърба на Див вятър и ядосано подаде юздите на Саймън. Опрял стиснатите в юмруци ръце на хълбоците си, Майлс присви очи срещу обедното слънце и се загледа в елегантната карета, която се приближаваше по алеята на Мирамер, теглена от два красиви бели коня. След каретата се виеха малки облачета прах, които сякаш подсказваха колко е нетърпелив пътникът в нея. Красиво изваяното Р върху вратичката и облеченият в безупречна ливрея лакей не оставяха никакво съмнение за самонадеяността, с която Джул Рейнолдс пристигаше, за да пожъне плодовете от спечеления облог.

— Сам си го напраихте — отбеляза Саймън с леко колеблив тон. — Няма за к’во да се цупите сега.

Майлс присви очи и проследи приближаването на каретата и спирането й пред парадния вход на Мирамер.

— Никога през живота си не съм се цупил, дявол да го вземе. А и дори да съм го правил, никога не е било за нещо, за което съм виновен.

— Ъхъ — отвърна Саймън неопределено, но несъгласието му бе очевидно. — Не видех некой да туря пистолет до главата ви и насила да ви кара да приемете облога на Рейнолдс.

— Нямаше нужда. Нямах друг избор освен да приема.

— Да не станете за присмех ли?

— Точно така.

— Ъхъ.

Майлс хвърли на негъра изпепеляващ поглед.

— Никой Уинчестър не се е отказвал от предизвикателство, Саймън.

Чернокожият изсумтя.

— Дядо ви щеше да заложи сичките коне от конюшнята си, ама не и да се фане на бас с никой мъж, онзи да се лигави неколко часа с жена му. Дядо ви беше велик. И немаше да го е страх да откаже такъв бас. А бе дяволски горд човек. Като боен петел. И хич не му пукаше, че сички ще разберат на к’во най-много държи на тоз свят. И веднага ще кажа, че туй не бяха нит’ конете му, нит’ тютюна, нит’ парите, нит’ гордостта му.

— Какви, по дяволите, ги плещиш, Саймън?

— О, не казвам празни думи, господарю — изрече Саймън с пълна убеденост. — Ъхъ. И не казвам забиколно, че май вече държите на жена си повеч отколкото си мислите.

— Стига, Саймън.

— И не казвам — продължи негърът с напевния си тон, — че ако да имаше как, щеше да дадете на Рейнолдс Див вятър само и само да си иде на минутата. Не съм и обелил дума, че за човек, дето го чака сума ти работа, прекалено се навъртате тук, сякаш ей сега ще убийте някой, и то не зарад цената на тютюна. Нищо таквоз не казвам, господарю. Щото знам колко сте умен. Почти колкото дядо си.

— Благодаря ти, Саймън. Дядо ми наистина бе славен мъж.

— Да. Но, но сички знаят, че и наполвина не го слепеше гордост кат вас. Нямаше да губи време да се цупи за грешките си. Щеше да е намислил план как да опраи нещата. Ъхъ.

Майлс стрелна Саймън с поглед и усети как гърдите му опъват ризата.

— И кое те кара да си толкова убеден, че аз нямам план? Не че ми трябва…

— Ами стоите тук и бъбрите със старец кат мен, а Рейнолдс е на път да влезе и да изведе жена ви.

— Рейнолдс, по дяволите, няма да постигне нищо.

— Да, сигур. Не веднага.

И двамата се загледаха как лакеят отвори със замах вратата на каретата и Рейнолдс слезе с бастун в едната ръка и широкопола, украсена с перо шапка — в другата.

— Господи, погледни го — промърмори Майлс. — Никоя жена в района Глочестър няма по-голям гардероб от неговия. Виждал ли си някога сако с точно такъв оттенък на червеното, Саймън?

— Не, господарю. Бая фаща окото. Няма начин госпойца Теди да не забележи.

Майлс отново изгледа Саймън свирепо.

— Нямам нито едно червено сако, Саймън, нито шапки с пера. Никога не съм имал и няма да имам, и то само за да привлека вниманието на някоя жена. Затова не си въобразявай…

— Не казвам, че ви трябват таквиз неща. Госпойца Теди едва ли ще ги забележи.

Майлс погледна смаяно коняря си, а после Рейнолдс, запътил се вече към входната врата.

— Точно така. Тя е необикновена жена. Извънредно необикновена. И един мъж не може да я смае с тривиални методи. Ако трябва да съм искрен — не тя ме тревожи.

— О, сигурен съм, тя шъ са опраи с Рейнолдс.

— Кое те кара да си толкова сигурен?

— О, тя знай да напраи каквото си иска с един мъж и той дори нема да са усети. — Саймън посрещна погледа на Майлс със съвършено невинно изражение. — Е, може да съм в грешка.

— Да, може и да грешиш — измърмори Майлс ядосано. — Колкото и рядко да ти се случва. Престани да ме поучаваш и се захващай за работа.

Саймън леко наклони глава.

— Ей сега се захващам с Див вятър.

Майлс кимна.

— Виж подковите му. Лявата задна май се разхлаби снощи. — При спомена за случката от предишната нощ изражението му стана мрачно. Замислено погали главата на жребеца. — Следващия път самозванецът ще ни моли за милост, нали, момчето ми?

— Стига пак да не извади късмет и да не офейка, а? — промърмори Саймън с очевидна насмешка.

Майлс стисна зъби.

— Не го направи от умение, дявол да го вземе. Беше си чист късмет. Нищо друго.

Саймън леко се засмя и бавно поклати глава.

— Дядо ви и наполвина не го слепеше гордост кат вас. Ъхъ. Винаги знаеше, кога е победен.

— Победен? — изрева Майлс. — Искам да ти кажа, че битката още дори не е започнала.

— Ъхъ. На вас ви е натъртен задника днес сутринта, не на некой друг. А стоите тук и повтаряте, че той бил глупакът. Знайте ли к’во мисля?

— Предполагам, ще ми съобщиш, дори и да не желая.

— Ако питате мен, харесва ви да го гоните. Даже си имам наум, че сте забравили що въобще почнахте да го преследвате. Няма нищо общо дето шпионира или ни разваля работата. Искате го, щото не можете го фана.

— Глупости. Той представлява опасност за заплануваната ми операция.

Саймън изсумтя.

— Айде, Див вятър. Да ти кажа, мойто момче — никога не съм виждал толкоз инат мъж. И сляп. Нема надежда за него.

Майлс се загледа как Саймън и жребецът се отдалечават и изведнъж се зачуди защо не се чувства във форма тази сутрин, особено след като има предостатъчно причини да е доволен: реколтата бе изключително добра, корабът му бе почти натоварен и готов да отплава за Антилите и то под носа на подкупните английски морски офицери. Успехът изглеждаше безспорен. Мирамер щеше да продължи да процъфтява. Усилията му не бяха отишли напразно. Дори спомените от Триполи започваха да избледняват и вече не бяха така кошмарни и безжалостни.

Тогава защо, по дяволите, всичко, което имаше такова огромно значение за него — и продължаваше да има — изведнъж му се стори някак второстепенно и незначително? Какво му тежи? Какви неведоми сили напътстват мислите му? Сякаш сетивата му са под постоянен обстрел, желанията му — изострени, а волята му — подложена на непрекъснато изпитание. И като капак на всичко — всякакъв здрав разум и логично мислене го бяха изоставили.

По принцип не бе ревнив или брутален човек. Но въпреки това предвкуси насладата, която щеше да изпита, като тръшне Рейнолдс на земята.

Обикновено избягваше да мечтае. И въпреки това образът на съпругата му витаеше неизменно в мислите му — и денем и нощем. Поне кошмарите от миналото бяха изчезнали някъде.

Затова пък мъченията придобиха нов вид.

Сякаш дочула мълчаливия му повик, Теди се показа на вратата на къщата и се потопи в окъпания от слънчева светлина ден като изящна пеперуда, разтворила криле за полет. И подобно на пеперуда ще трепти и лети така, че никой да не може да я улови. Дори при появата си в спалнята му снощи, запази своята тайнственост. Ако Рейнолдс още не бе осъзнал това, скоро щеше да го стори.

Омайваща. Пленителна. Изкусително съблазнителна. Беше всичко това и същевременно то й се удаваше без никакво усилие. Майлс остана потресен, осъзнавайки, че е негова.

Е, не напълно. Засега.

Да я притежава физически, му бе забранено. Но да притежава душата й, както изведнъж му се прииска…

Бавно се насочи към тях. Постепенно закрачи с по-широка и лека стъпка. Светът стана по-хубав, когато тя откъсна поглед от Рейнолдс и се загледа в него. Усмивката в очите й помътня, а устните й потрепереха. Той се досети кой точно спомен я връхлетя и самият си припомни всичко, случило се в спалнята му снощи. Сякаш намагнетизиран заряд пробяга помежду им. Страните й се обляха в такава привлекателна руменина, че розите, които красяха терасата, трябваше да сведат засрамено цветове.

Усмивката, озарила лицето му, извираше направо от душата му. Обля го топлина и някакво странно задоволство.

Нямаше представа защо. Съпругата му само дето не се намираше в ръцете на друг мъж. А самият той я постави там. Но когато го стори, не бе обещавал да не се намесва.

Да, наистина, онова, което Майлс бе замислил, щеше да накара Рейнолдс да съжалява, че въобще се е отбил в Мирамер този ден.