Ястреба и гълъбицата

Глава 5

— Виж колко е прелестно това ръкоделие, Теодора! Майка ми очевидно го е бродирала месеци наред, преди да се омъжи за баща ми.

През прозорците на предната гостна на Тимбърнек нахлуваше следобедното слънце и леля Едуина вдигна на светлината избродирана салфетка от възможно най-фин и бял лен. Въздъхна, преди отново да повтори:

— Наистина е прелестна. Имам и покривки от същия вносен френски лен. Но нищо не отстъпват на онова, което ще завариш в Мирамер.

Последните думи изрече самодоволно и внимателно поднесе изящната бродерия на Теди, сякаш се страхуваше, че тя ще се разпадне. Очевидно Едуина не бе използвала хубавите ленени салфетки по предназначението им. Теди можеше да си представи как би реагирала леля й, ако някоя от салфетките се озове в трапезарията на Мирамер или — още по-лошо — бъде смачкана в ръцете на небрежен гост за вечеря.

С не по-малко старание Теди остави леката като воал тъкан върху купчината ленени постели, натрупани до нея на дивана. Камарата в краката й вече достигаше до коленете и заплашително се накланяше, а от другата й страна надиплените платове щяха да се сринат при най-лекото й помръдване.

— Прекрасна е — съгласи се Теди и прокара пръст по прецизно избродираните орнаменти.

В момента й бе трудно да си представи, че е потомка на поколения талантливи и трудолюбиви жени, които часове наред са редили бод след бод по ефирни материи, а извезаните покривки, увити в муселин, са прибирали в дълбоки сандъци без почти никакво намерение някога да ги използват или дори да ги разглеждат, докато не ги дарят на дъщеря или племенница години по-късно. Теди съзнаваше, че няма търпение за подобно ръкоделие, а и едва ли би й хрумнало да съхрани изработеното.

С известна изненада младата жена видя как едрото тяло на леля й отново потъва в сандъка, точно в момента, когато Маги влезе тромаво в стаята с тежък наръч разноцветни рокли в ръце. Колко ли ленени покривки и рокли са нужни на една жена, за да се омъжи по правилата, особено за човек като Уинчестър? У него определено нямаше нищо порядъчно, нито в обстоятелствата около женитбата им. Леля й обаче, въпреки първоначалния си ужас, бе успяла някак да загърби щекотливия въпрос за лошата репутация на младоженеца и отчаяно се бе хвърлила в редица сватбени приготовления, сред които бе и подготовката на чеиза. Теди не намери сили да откаже, особено след като големият сандък бе свален от тавана и отворен. Меките сиви очи на леля Едуина се насълзяваха при всеки спомен и издаваха мъката й, че никога не бе родила дете.

Като по-голяма от двете сестри, навремето Едуина се бе впуснала да търси безгрижен, независим живот, характерен за дъщерите на преуспяващите лондонски търговци. Без да се съобразява със задушаващите ограничения на традицията относно поведението на една девойка, тя отхвърли доста предложения за женитба и замина за Америка без придружителка, но не и без средства. Много от подробностите около начина й на живот — доста извън общоприетите норми тогава — продължаваха да бъдат тайна за Теди, като се изключат някои дреболии, споменавани в писмата й, или онова, което с мъка бе успяла да изтръгне от баща си. Теди си имаше причини да смята, че леля Едуина е имала няколко мъже в живота си. Според нейните твърдения обаче, тя никога не била отдавала сърцето си на мъж, докато не срещнала стегнатия американски капитан Джордж Фаръл. Тогава била на зряла възраст — тридесетгодишна. Венчали се месец след запознанството и така сложили край на безразсъдно романтичното и страстно ухажване. За разлика от сестра си Еуджиния, майката на Теди, която отрано и ревностно се бе посветила на брака и майчинството си, Едуина избягвала тези занимания. Затова пък Еуджиния била благословена с две деца, но починала прекалено млада при раждането на третото, което не преживяло нощта. Две сестри със съвършено различни съдби и въпреки това и двете бяха дали свидни жертви в името на любовта си.

Теди разкопча горните няколко копчета на памучната си рокля и изложи оголената си шия на лекия повей на вятъра. Следобедната горещина бе потискаща. Заобиколена от купища бял лен и рокли във всички цветове на дъгата, потънала в неспирното бъбрене, свързано с планирането на всяка предстоящата венчавка, Теди почти забрави, че в момента тази страна е във война. Но тя се усещаше, надвиснала като тъмен облак в окъпания от слънце ден. Нямаше как да се избяга от присъствието й и това само засилваше чувството колко ненавременна е тази сватба сега.

— Животът, мила, трябва да продължи — бе казала леля й при видимото нежелание на Теди да се включи в приготовленията. — Това, че мъжете си играят на война, определено не е причина да не подготвим пищна сватба и да не ти осигурим нови тоалети, особено като се има предвид необходимостта да бъдеш утешена.

Ако на Теди й трябваше утеха, тя определено не би я търсила в гардероба. Но нямаше намерение да споделя грижите си с леля Едуина. Жената проявяваше огромна щедрост страните й бяха поруменели от вълнение и не преставаше да бъбри възбудено за предстоящата сватба и за цветята, които ще са нужни.

Теди я остави да се забавлява. В края на краищата чичо Джордж се връщаше днес, след двуседмично пребиваване във Вашингтон, и леля Едуина щеше да се побърка, ако не беше сватбата, за която да мисли в негово отсъствие.

Тропотът на конски копита накара и трите жени да извърнат глава към предните прозорци.

— Това сигурно е чичо Джордж — обади се Теди, докато Маги поставяше купа дрехи на стола до нея.

Едуина поклати глава и се опита да мине край купчините лен и рокли, натрупани из цялата стая.

— Джордж никога не язди сякаш огньовете от царството на Хадес са по петите му. Някой друг е. — Стигна до прозореца и видимо пребледня. После отправи към Теди колеблива усмивка. — Ха, за Бога, та това е самият Уинчестър.

Сърцето на младата жена замря, а устата й пресъхна.

— Какво ли, по дяволите, иска? — попита гласно Едуина и изражението й стана така виновно, че Теди за малко да скочи от дивана.

— Какво значи това, лельо?

— Ами, Теодора, мога само да кажа, че… — Възрастната жена вдигна вежди и придоби невинен вид. — Ако трябва да гадая, а е редно да не го правя, бих казала, че посещението му има нещо общо с писмото.

Теди стисна зъби, преди да попита:

— Какво писмо?

Едуина махна небрежно с ръка.

— Не е точно писмо… — Отново премигна и веждите й се сключиха. — По-скоро нещо, като договор.

Стомахът на Теди се сви.

— Съставен от кого?

— Ами от Джордж, разбира се, с малка помощ от мен. Чичо ти е великолепен оратор, Теодора, но няма дарбата да напише и едно изречение. Очакваше, че ще е тук, когато Уинчестър пристигне, да… Искам да кажа — имаше чувството, че Уинчестър би искал да го обсъди. Чудя защо ли се забави Джордж.

Теди отново стисна зъби, а после промълви:

— Става въпрос за брачно споразумение, нали?

Цялата къща се разтресе от рязкото тропане по входната врата. Пребледнялата като платно Маги застина на място, а когато Едуина й кимна, тръгна все едно господарката й, макар и неохотно, я изпраща на сигурна смърт. Прислужницата излезе и затвори вратите зад себе си.

Теди се изправи и от рязкото движение купчините лен се сурнаха по пода.

— Вие и двамата знаете, че той няма да го спазва, лельо Едуина, независимо какво е написано. Той ще откаже да го подпише. Няма да приеме да бъде унизен.

— Никой мъж не приема това, Теодора. Именно поради тази причина ще го подпише. В това чичо ти е убеден. Трябва да ни имаш доверие, мила. Не бихме допуснали нещо да застраши щастието или безопасността ти.

Обзета от безсилен гняв, че не може да оспори казаното, Теди стисна полите на роклята си. Приеха я в Тимбърнек открито и искрено, с любещи обятия. Сърцето й се късаше, защото се налагаше така бързо да напусне този дом.

— И въпреки това е унизително — промълви тя накрая, когато гневът й се поуталожи. — Трябваше да ми кажете, преди поканите да бъдат разпратени. — Внезапно й хрумна нещо и тя погледна леля си с присвити очи. Едуина тутакси започна да чисти несъществуващо петънце на ръкава си. — Но, естествено, споразумението нарочно е било съставено и предадено след като поканите са били разпратени, нали, лельо Едуина?

Едуина си придаде безпомощен вид.

— Джордж се занимаваше с това, мила. Нали знаеш какви са мъжете — вечно пренебрегват подробностите.

Теди скръсти ръце върху гърдите си и забеляза как леля й се приближи до един стол, сякаш търсеше най-подходящото място откъдето да води битка с врага.

— Едва ли може да се нарече подробност, лельо Едуина. По-скоро допълнителна гаранция, че няма да се откажа от венчавката и така да рискувам да ви изложа пред приятелите ви, нали?

— Трябва да признаеш, мила, че сърцето ти е изключително милозливо.

Теди изсумтя.

— Уинчестър ще си помисли, че и аз съм участвала в съставянето.

— Още по-добре, ако го стори — отбеляза Едуина и приглади полите си с бързо движение. — Гледай на това като на делово споразумение, нищо повече. Като чуеш условията, ще ни бъдеш много благодарна, мила, уверявам те.

— Уинчестър не би търпял да му се казва какво да прави. А и аз също.

Едуина вдигна очи, премигна и дари Теди с една от напълно неразгадаемите си усмивки.

— Да, понякога дори се чудя защо си даваме труда да се опитваме.

Кънтенето на ботушите му се чу в коридора секунда преди вратите на гостната да се разтворят. В този миг на Теди за пръв път й се прииска да избяга, да се стопи на пода, да я отвее слабия бриз. Не че се страхуваше от Уинчестър. Едва ли. Но контролът върху живота й — нещо, на което държеше и бе положила огромни усилия да съхрани — отново й се изплъзваше. А след като не знаеше какво съдържа споразумението, тя се намираше в доста неизгодно положение, за да възстанови позициите си. Особено когато насреща си имаше мъж като Уинчестър.

Вдигна очи и почувства как цялата изтръпва. Огньовете на Хадес наистина бяха оставили отпечатъка си върху него. Приличаше на човек, роден от буря, на дивак, пристигнал да унищожи спокойствието на огрятата им от слънце и осеяна с лен и дрехи гостна. Присъствието му бе така заплашително, че за миг отне възможността на Теди да диша, омаломощи крайниците й. Стоеше срещу нея висок и едър, с развети от вятъра тъмни коси, а ризата и панталоните му бяха прашни. Чертите на лицето му издаваха какви усилия полага да се сдържа. Под разтворената риза гърдите му се надигаха и отпускаха, опъвайки плата при всяко вдишване. Очите му блестяха. Ръцете му ту се свиваха в юмруци, ту се разпускаха, като се удряха в бедрата и мачкаха листа хартия. Разкрачи се и застана решително, сякаш му предстоеше битка.

От подсъзнанието на Теди изплува спомена за тази топла, пареща плът, притисната към нейната.

Майлс видя как Теди поруменява. Господи, никога не бе срещал по-безочлива жена. Очевидно не изпитваше никаква потребност да прикрие вината си. Тя не се готвеше да извърне глава, не се суетеше нервно наоколо, не побягна от стаята с едва проронено извинение. Стоеше пред него с упорито вирната брадичка и го гледаше право в очите, което за миг го разтърси. За един бегъл миг той се почувства глупаво, че нахълта така при тях, че разваля…

Огледа стаята. Навсякъде бяха разхвърляни купчини лен и дрехи. Възрастната жена, която изглеждаше подобаващо скандализирана, сякаш нямаше никаква представа защо е пристигнал така ненадейно, направо от полето. Прислужницата го зяпаше с отворена уста и не бе в състояние да издаде нито звук, след като изпищя при нахлуването му в къщата. И коварната му бъдеща булка стоеше там, заобиколена от бял лен — същинска бледожълта роза, готова да разцъфне. Стойката й бе величествена, направо царствена. Той си представи колко стегнати би усетил мускулите на гърба й, ако го докосне. Но копринената кожа щеше да излъчва същата топлина, която придаваше блясък на дълбоките й, страстни, теменужени очи.

Стисна здраво листа в ръка и насочи поглед към Едуина Фаръл. Преди да намери по-подходящ и по-спокоен тон, съответстващ на атмосферата в окъпаната от светлина гостна, възрастната жена елегантно се надигна от стола.

— Господи, господин Уинчестър, приличате ми на човек, който спешно се нуждае от едно питие. Маги, мила, донеси нещо за пиене на господин Уинчестър. — Тя запърха с клепки под безупречно сресаните си бели коси. — Какво бихте желали, господин Уинчестър?

Майлс стисна зъби. Нищо не дразни повече един мъж от стая, пълна с жени, които очевидно не забелязват, че е бесен.

— Нищо — отвърна той. Надяваше се в тона му да е проличало цялото му нетърпение. — Командирът тук ли е?

— Никак не ни затруднявате, наистина — продължи любезно Едуина, все едно не забелязваше нетърпението му. — Маги, донеси за всички ни лимонада. А и малко сладки. Теодора, нали и ти смяташ, че е прекалено горещо, за да пием чай?

— Да, наистина, лимонада ще е по-добре.

Тя едва говореше, но Майлс долови известна арогантност в тона й, сякаш напълно съзнаваше каква игричка играят с него. Проклети женоря!

— Няма ли да седнете?

Едуина Фаръл посочи фотьойл, в който човек с неговото телосложение никога не би се почувствал удобно. Цялата сцена пред очите му приличаше на добре режисиран план да го раздразнят още повече и да отнемат силата на аргументите му. Наистина, колкото повече стоеше тук, толкова по-глупаво и нелепо се чувстваше. Не, по дяволите, няма да търпи подобно поведение.

— Съпругът ви вкъщи ли е, госпожо Фаръл?

Едуина Фаръл се засуети наоколо — започна да вдига малки купчинки ленени изделия от столовете и да ги поставя в огромния сандък, отворен пред камината.

— За Джордж ли питате?

Извърна се към него и направи пауза, а веждите й се стрелнаха нагоре. В ръцете си държеше нещо приличащо на бял дамски чорап заедно с изкусителен копринен жартиер. Докато говореше, жестикулираше — типично в неин маниер — а от движенията й чорапът се развяваше и още повече се набиваше в очите на Майлс. Той откри, че му е трудно да не си представи чорапите върху нечии дълги женски крака. Помнеше, че са изключително добре оформени, дълги, особено бедрата, и в съзнанието му се мерна точно докъде ще стигнат жартиерите.

— Господин Уинчестър, попитахте ли нещо?

Майлс едва не извика от раздразнение.

— Съпругът ви, госпожо Фаръл…

— А, ето я и лимонадата. На онази масичка, Маги. Опасявам се, че няма много място другаде.

Едуина мина бързо край него — копринените чорапи се вееха зад гърба й. Макар материята да го докосна по ръката с ласката на повей от вятър, кожата на Майлс пламна като жигосана с нажежено желязо. Извърна се със стиснати зъби, само за да открие, че му натикват чаша лимонада.

— Наздраве! — подкани го Едуина и отново мина край него с разветите чорапи. — О, Теодора, виж тези. Правени са в Париж от най-фин…

Теодора сграбчи чорапите и жартиерите от ръката на леля си и ги притисна към тялото си.

— Лельо Едуина, господин… Искам да кажа — Уинчестър…

— О! — Едуина Фаръл замръзна на място и премигна срещу Майлс, все едно напълно забравила за присъствието му. — Предполагам, не се интересувате от чеиза на Теодора, господин Уинчестър.

— В момента никак — изръмжа Майлс, но в думите му имаше някаква закана, която не убегна на бъдещата му булка.

С известно задоволство забеляза как огромните й очи леко трепнаха, а красивата й гръд се развълнува. Странно, но изпита чувство за победа, сякаш бе сринал първите защитни бариери на врага. Но нищо в излъчването на Едуина не подсказваше, че се смята за победена. Вероятно защото отново успя да го отклони от намерението му. По дяволите!

— Госпожо Фаръл — дрезгаво изрече за пореден път той — налага се да разговарям със съпруга ви.

Настанявайки се отново на стола, Едуина Фаръл му се усмихна извинително.

— Но Джордж не си е вкъщи. Очаквам да се върне скоро. Защо не го изчакате?

— Благодаря, но бързам. Имам доста работа.

Вдигна чашата с лимонада, пресуши я на един дъх и само дето не премлясна с устни, докато подаваше празната чаша на Маги с някакви неясно измърморени благодарности.

— Дали аз не мога ли да ви помогна? — предложи Едуина Фаръл.

Майлс поклати отрицателно глава и погледна безизразно бъдещата си невеста.

— Може би госпожица Лъвлейс би могла да го стори. Какво ще кажете за кратка разходка из градините на Тимбърнек?

Едуина скочи от стола си.

— Няма да позволя…

Колкото и невероятно да бе, втренченият взор на Майлс я накара да млъкне.

— Прегрешението ми към племенницата ви, госпожо Фаръл, е достатъчно голямо. Повече няма как да я нараня. В момента не се нуждае от придружителка, не сте ли съгласна? — Майлс се насочи към вратата и направи жест с ръка. — Госпожице Лъвлейс, ако обичате…

— Но…

За своя изненада Майлс видя как Теди хвърля поглед към поруменялата си леля, измърмори нещо, а после събра полите си и се измъкна от заобикалящите я купчини лен и дрехи с невероятна грация — нито едно парче плат дори не помръдна, докато преминаваше. Движенията й излъчваха особена елегантност, която отново напомни на Майлс за дългостеблена роза. Но когато мина край него и ароматът на разцъфнал люляк го облъхна, реакция на тялото му му напомни, че прелестната роза притежава и опасни тръни. Те биха могли да проникнат опасно дълбоко, ако отново им позволи.

Докато я следваше през гостната към страничната врата, откъдето се излизаше на верандата, той се постара да си внуши, че женската привлекателност, колкото и мистериозна да е, започва и свършва в леглото. Убеден в това, бе сигурен, че ще се отегчи от разговора си с нея в градината. А това беше разговор, свързан с точките в официален документ. Какъвто и безгрижен брътвеж да подхване, несъмнено само ще го ядоса допълнително. Не би могла да му изясни отделните точки. Не бе ли станал току-що свидетел на женската способност да обърква всичко?

И въпреки това, когато избърза, за да задържи вратата отворена за нея и в замяна получи едва забележимо кимване, той не изпита досада. Напротив — отдавна не се бе чувствал така жизнен. Разбира се, от гняв кръвта на мъжа кипва, а Бог му е свидетел, че ако ще диктуват условията на женитбата му, естествено, ще побеснее. Да, това бе обяснението. Просто е разгневен, прецени той и закрачи редом с госпожица Теодора Лъвлейс по верандата и оттам по добре поддържаната морава към скупчените в единия й край дървета. Страшно ядосан, напомни си той, когато слънчевата светлина сякаш отприщи сини огньове в красиво оплетените й коси. Достатъчно ядосан, за да изругае, прецени той, когато тя се спря внезапно под най-уханния храст орлови нокти и извърна към него очите си с нежния цвят на теменуги.

Никога не бе срещал по-жизнена жена. И усети как го обзема желание — силно и същевременно неприемливо.

Едва тогава листът в ръката му сякаш го изгори и отново възпламени гнева му.

— Някакъв проблем ли имаш, Уинчестър?

Той пристъпи към нея, искаше да й покаже превъзходството си, да й внуши силата на гнева си и да проникне отвъд хладното й самообладание. Размаха документа към небето, но тя не даде никакъв признак на безпокойство.

— Отлично съзнаваш защо съм тук — изръмжа той.

— Имам известна представа.

— Макар проклетият документ да не се нуждае от твоя подпис, а само от моя, ти очевидно си се съгласила с него. С всичките му точки.

— А защо да не го сторя? — Тя премигна насреща му. Лицето й, обрамчено от свободно падащите къдрици, имаше ангелско изражение. — Всичко е направено, за да ме защити най-добре.

— Да те защити най-добре? — повтори той гневно и прокара ръка през косата си. — Никога никой от рода Уинчестър не е бил обвързван с подобно брачно споразумение, по дяволите!

— А, разбирам…

Той присви очи и я погледна, озадачен дали наистина разбира какво й говори.

— Няма да ми се диктува как да се държа — произнесе той бавно.

Съвършено оформените й вежди се сключиха, сякаш логиката на нещата бе ясна за всички, освен за самия него.

— В такъв случай не го подписвай, макар да се опасявам, че тогава чичо ми ще се погрижи да те мобилизира и то доста бързо.

— Очевидно точно такова е намерението му. Хрумвало ли ти е, госпожице, че си пионка в тази игра на война? Та той просто те използва като средство, за да ме направи отново капитан на кораб.

Тя сви рамене.

— Ако наистина е така, той само се възползва от доста ненадейно предоставената му възможност. Чичо ми няма нищо общо със случилото се в леглото ти, Уинчестър.

Тя се обърна и тръгна, а той закрачи редом с нея. Изгледа я изпитателно — искаше да разбере дали е запазила някакъв спомен от случилото се. Изразът върху лицето й остана непроницаем, докато бавно минаваше между дърветата. Всяка друга жена определено щеше да се вживее в ролята си на жертва и внимателно щеше да експлоатира случилото се в своя полза. Но не и тази пред него.

— Има ли някои конкретни точки, които те разстройват, Уинчестър, или просто си възмутен от идеята да ти диктуват какво да правиш?

— Ни най-малко не съм разстроен.

— О! — Тя сключи ръце на гърба си и вдигна лице нагоре, сякаш единствено я интересуваха люлеещите се клони над главите им. — Жените се разстройват, а мъжете затръшват врати, крачат напред-назад, яздят яростно и се дуелират в мъгливи сутрини. Кажи ми защо не уби братовчед си?

— Аз… — Той направи пауза, намръщи се и откри, че също се е загледал в клоните, чувствайки определена неловкост заради промяната в разговора. — Деймиън е твърде млад. Не знае почти нищо за живота.

— За разлика от теб.

Той я стрелна рязко с очи, но тя продължаваше да гледа нагоре, излагайки на показ изящната си шия и трите разкопчани перлени копченца на якичката на роклята. Изглеждаше така уязвима, така по детски невинна, че за миг Майлс се изуми как подобно същество бе успяло толкова лесно да влезе под кожата му и сега го кара да се разкрие.

— Понякога ми се струва, че съм изживял три живота — промърмори неохотно той и неволно свъси вежди към нещо несъществуващо в далечината. — Няма значение. Деймиън сам ще се погрижи да загине. И няма да има нищо рицарско в поведението му. Аз просто отложих неизбежното.

— Разбирам. — Тя ускори крачка, сякаш внезапно забрави за клоните над главите им. Той изпитваше чувството, че е напълно наясно къде отива. — Та започна да казваш… — Тя го погледна и тръгна с по-широки крачки, сякаш искаше да се приспособи към неговите. Никога досега не бе вървял редом с жена така, без усилие. — Що се отнася до споразумението, Уинчестър, вероятно искаш да го прегледаме точка по точка?

— Чудесно. — Майлс разтвори смачкания лист, изписан с дръзкия почерк на Фаръл. — Съгласен съм. Ето например точката за нашето щастие. Прекалено двусмислена е. Направо невъзможна, бих казал. Никога не съм срещал щастлива жена през живота си, което ми причинява доста тревоги, понеже половината ми плантация е застрашена, ако ти прецениш, че си поне мъничко нещастна.

— Така ли? Коя половина?

Веждите му се вдигнаха нагоре, а тонът стана по-остър.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? Все нещо си имала предвид, когато си съчинила проклетото споразумение.

Тя като че ли се замисли, а плътните й устни леко се свиха.

— Предполагам, става въпрос за къщата. Наистина е изумителна. А и градините наоколо. Напомня ми за величествено английско имение, собственост на някой важен граф, разположено на върха на хълм.

— Редно е да ти се струва така. Дядо ми не би се задоволил с нещо по-малко. Естественият терен на Мирамер се стеле по брега на река Джеймс и е отлично място за къщата. А нея самата я е строил дядо ми тухла по тухла. Пекъл ги е тук, в самата плантация.

Тя го наблюдаваше съсредоточено.

— Разбирам — повтори тя и продължи: — Ти наистина имаш имение, достойно за граф.

Той тихо се изсмя и обясни:

— Земята тук е много по-обширна, отколкото в Англия. Предполагам, относително малките имения в родината ти те карат да мислиш, че човекът, който притежава толкова много декари, е особено значим. За да оцелее тук един плантатор, трябва да разполага с доста земя, за да осигурява нови терени за изсмукващия плодородието тютюн, да не говорим за горите — източник на материал, необходим за построяването на кораби, с които реколтата да се транспортира, и за изграждането на сушилни и складове. — Погледът му се насочи към хоризонта. — По дяволите, още не може да се каже, че разполагам с достатъчно земя. Тютюнът изпива почвата и хората преждевременно. Понякога си мисля, че бъдещето ми принадлежи на друго място.

— Не на Мирамер?

— Винаги на Мирамер.

— Тогава не всичко е съвсем честно, а? Ако присвоя къщата, къде ще живееш?

Смръщеното му лице отново се обърна към нея, сякаш моментната му слабост бе преодоляна. Почти изръмжа в отговор:

— На проклетия си кораб, под командването на чичо ти.

— О, да, естествено. Но ти ясно даде да се разбере, че желанието ти за това е дори по-малко, отколкото да се сдобиеш със съпруга. Едно подхлъзване… — Очите й се присвиха и бързо се стрелнаха към него, а после мигновено се отклониха. — Е, може да се предположи, че си го правил и друг път и то вероятно по-успешно… Но пък затова всичко става само по-мъчително, предполагам. Това наше подхлъзване би могло да обвърже двамата ни в живот, обречен на нещастие. Вероятно ни се полага някакво наказание, но не чак дотам, не смяташ ли? Съгласен ли си с мен?

— Да — чу той собствения си отговор, въпреки че нямаше ни най-малка представа за какво говори тя. Единственото, което разбра, се свеждаше до подхода й — да се отнесе към женитбата толкова дипломатично, колкото е възможно да се очаква от една жена. Очите му срещнаха нейните. — Госпожице Лъвлейс, нещата ще станат далеч по-лесни, ако съобщиш точно какво искаш, за да си относително щастлива.

Очите й се замъглиха и някаква сянка внезапно премина през лицето й.

— Мир — отвърна тя почти на себе си, сякаш напълно забравила за присъствието му; поради някаква неразбираема причина тя се чувстваше отвратително.

Бе очаквал съвършено друг отговор — претенции за купища дрехи, бижута и обувки, за да блести пред обществото. Нямаше да се изненада, ако бе споменала деца или бе настояла да получи едното крило на къщата изцяло за свое ползване; дори да бе загатнала за възможността да си намери любовник.

Майлс щеше да й осигури всичко това, че и повече дори. Но мир? По дяволите! Самият той се бе отказал да го търси преди доста време. Определено не бе в състояние да помогне на някой друг да го намери.

Не знаеше какво да отвърне. Тя очевидно не очакваше отговор или вероятно си даваше сметка колко големи са изискванията й към него. Без да го погледне, събра полите си и се затича надолу по склона към ливадата, осеяна с диви цветя. Няколко коня пасяха до оградата, а по на север, сред дърветата, се виждаше блестящата лента на река Йорк.

Навлизайки сред дърветата, Майлс се спря, за да я погледа: тя тичаше към пасбището, а тъмните й къдрици се пилееха по раменете и гърба. Коя, по дяволите, бе тази жена-дете? В един момент демонстрираше овладяна елегантност и спокойствие, а в следващия — вместо да приеме всичко с нехарактерна за годините си мъдрост, препускаше сред дивите цветя като момиче, опиянено от досега с природата.

Той се заслуша как тревата хрущи под ботушите му, докато следваше оставената от нея диря. Тук, в полето, се усещаше вятърът от залива и въздухът се изпълваше с упойващи аромати. Майлс вдиша с пълни гърди. Почувства как слънцето го гали по челото, как вятърът издува ръкавите му. Имаше нещо просто и първично в тези усещания — те го отдалечаваха от суетнята на всекидневието, в което оставаше малко време за забавление и наслада, то бе изпълнено със зареждането на огромните бъчви или с прибирането на тютюневата реколта. Почувства се странно развълнуван от всичко, което ставаше в момента.

Настигна я едва при оградата, зад която пасяха конете. Измъкваше от джоба си нещо, което много напомняше на сладките на леля й; подаде първо на изключително красива черна кобила, а после и на дорестите й дружки в заграждението.

— Чичо ти разбира от коне — отбеляза той и се облегна на оградата, за да я наблюдава по-добре.

— Всичките са красавци и красавици, особено Клио — съгласи се тя, докато черната кобила заравяше нос в полите й.

Майлс си помисли, че тя ще падне от напречната греда, на която седеше, и като я хвана неволно, я придърпа към себе си. Очите им се срещнаха в момента, когато раменете им се докоснаха, а усмивката, появила се на устните й, мигом изчезна. Отново през лицето й премина сянка и тя се сви, сякаш очакваше да я ударят.

Тази мисъл го накара да се намръщи. И въпреки това не я пусна. Внезапен повей на вятъра залепи една нейна немирна къдрица върху гърдите му, които се виждаха през разтворената отпред риза. Ухаеше по-сладко от цяло поле диви цветя.

— Мислиш ли, че би била щастлива в Мирамер, госпожице Лъвлейс? — попита той нежно. — Или чичо ти ми поставя невъзможна задача?

В отговора й нямаше никакво кокетство:

— Бих могла да опитам.

— И аз съм склонен. — Ръцете му отпуснаха хватката си, а тя отново бръкна в джоба и предложи нови сладки на конете. — Уверявам те, нищо няма да ти липсва. Достатъчно е да ми кажеш дали всичко е по вкуса ти. — Той отново погледна листа. — Следващата точка се отнася до възможността леля ти и Фаръл да идват и да си отиват, когато поискат…

Тя го погледна и развеселените пламъчета в очите й не му убегнаха.

Той смръщи вежди, преди да продължи:

— Предполагам, осигуряват си начин да се уверят доколко си доволна и щастлива. Нямам нищо против да идват, стига да не се бъркат в управлението на плантацията ми.

— Леля ми е дискретна, Уинчестър.

— Майлс — неволно я поправи той, преди да успее да се възпре. Защо, по дяволите, трябваше да го е грижа как го нарича тя? Отново се загледа в споразумението. — Колкото до последната точка — не се съмнявам, че си напълно съгласна.

— А не би ли трябвало?

Той рязко вдигна очи, отново смаян от отговора й.

— Напротив. — Сви широките си рамене, но все пак се почувства леко неудобно от факта, че се налага да обсъждат и този въпрос. Дяволите да го вземат Фаръл! — Предполагах, че се подразбира от само себе си и не е нужно да се споменава в споразумение. Особено ме изненада използваният термин.

— А, терминът…

Той се загледа как тя си играе с конете и изпита силно раздразнение, че не е привлякъл цялото й внимание.

— Защо само за една година? Не се ли подразбира при повечето уговорени женитби, че условията са валидни за цял живот? Защо се набляга на необходимостта да спим в различни легла само в продължение на година?

Тя направо замръзна, а после широко отворените й очи се насочиха към него. Би приел смайването й за искрено, ако не бе убеден, че е взела дейно участие в съставянето на документа. Без съмнение нейното постоянно щастие и неговото закрепостяване към един от корабите на Фаръл зависеха от спазването именно на тази точка. Не че искаше нещо друго. Всъщност тази точка от споразумението напълно го устройваше. Нямаше абсолютно никакво намерение да споделя занапред общо легло с госпожица Теодора Лъвлейс. Нямаше да позволи на никоя жена да го постави на колене за втори път в живота му, възползвайки се от нечуваната и невиждана страст, която успяваше да предизвика у него. Щом се бе забъркал в такива обстоятелства, то една уговорена женитба е точно онова, от което се нуждаеше.

— Всъщност подтекстът сигурно гласи, че по някое време след тази година един от двама ни би могъл да промени решението си.

Тя премигна насреща му с прямота, която го накара да занемее.

Все пак вдигна вежди и подхвана:

— Което, разбира се, е…

— …глупаво.

— Точно така.

И двамата се извърнаха към конете.

— Не се споменават деца — отбеляза той най-накрая, усещайки как лошото настроение отново го завладява, без да разбере защо. — Предполагам, не ти трябват деца, за да се чувстваш щастлива.

— А на теб?

Той помълча малко, а после отговори искрено:

— Май не съм мислил по въпроса. Изглежда не съм готов за такъв вид отговорност.

— А дали пък представите за щастие не се променят с времето? Защо например един ден да не решим, че… Разбира се, не преди да е минала година…

— Да, може би чак тогава…

— И то само заради създаването на деца…

— Естествено.

— Ако се споразумеем, предполагам, че бих могла…

— Да, хубаво е да се опита.

— Веднъж или…

— Или два пъти, според успеха ни.

— Да, разбира се. Не винаги…

— Точно така. Не е изключено да се наложи да опитаме няколко пъти. А и зависи колко деца ще искаме. Ако въобще поискаме деца.

— Прав си. Може и никога да не поискаме.

— Напълно вярно.

Ястреб закръжи над главите им и в продължение на няколко секунди привлече вниманието и на двамата.

— Но ако все пак имаме едно дете — обади се тя накрая, — допускам, че ще искам още. Единственото дете е така самотно, ако няма сестра или брат.

Очевидно потъна в мислите си, защото млъкна, но не преставаше да гали Клио по муцуната. Именно в този миг Майлс осъзна колко много неща иска да знае за нея, но дали някога тя ще бъде склонна да му каже всичко за себе си. Интуицията му говореше, че тя разкрива само онова, което желае да разкрие. Нищо повече. Какви тайни можеше да има такава млада и невинна жена? Изгубен любим, вероятно. Какво друго? Тази мисъл изведнъж го порази. Да не би да е оставила млад мъж в Англия, да е трагично разделена с него заради войната? Млад, горд и благороден мъж, готов да пожертва живота си, за дай осигури всичко, което тя заслужава?

В гърдите му се надигна омраза, когато погледът й се насочи към него. Прекалено многото слънчева светлина, цветя и приказки за деца му размекваха мозъка и разбъркваха мислите, дявол да го вземе. Откъде изникнаха тези представи, по-достойни за някой любовен роман. Ръцете му стиснаха пръта на оградата, а добре оформената му брадичка се вирна по характерния горд начин за представителите на рода Уинчестър. По челюстта му заигра мускулче. Сякаш някой английски младок е в състояние да й осигури повече удобства от него! Та той почти се съгласи да подпише брачно споразумение, за да й гарантира щастие, нали? Дори се впусна в разговор за деца, колкото и нелепо да му се струваше. Ще й даде името си, кръвта на Уинчестър ще тече във вените на децата. Наистина, макар попаднала погрешно в леглото му и дала му девствеността си, тя едва ли имаше основание да се оплаква от онова, което й предстоеше. Можеше само да бъде благодарна за жертвите, които той щеше да направи, за да я задоволи. По дяволите, не бива да се размеква по отношение на нея или да я жали, дори да е оставила любим в Англия, защото бъдещето на Мирамер е в изящните й ръце.

И въпреки това не му се струваше редно в момента да изтъква колко голям късмет има тя. За предпочитане е с времето да я насочи към точно това заключение и да успее да прогони облаците от теменужените й очи.

Може би така щеше да върне усмивката на устните й.

Майлс никога не бе обръщал достатъчно дълго внимание на която и да било жена, особено ако наградата щеше да бъде само една усмивка. Но все пак тази перспектива му се стори по-привлекателна, отколкото да опази нива тютюн от червеи цял сезон. Несъмнено Фаръл бе съчинил споразумението, като е имал точно това предвид.

По дяволите всички изпитания; никнеха отвсякъде, накъдето и да се обърне. Ако Фаръл е възнамерявал да го накара да се почувства уловен в капан, беше успял, по дяволите, а инструментът му бе своенравната, но понякога и странно покорна, неразгадаема госпожица Лъвлейс.

Той се извърна, но откри, че тя го е оставила с мислите му и вече е сред ливадата с дивите цветя.

— Проклета жена — измърмори той, загледан след нея.

После я последва, макар да съзнаваше колко необичайно дълга почивка си позволява. Да, знаеше отлично още колко работа го чака през деня, да не говорим за купчината документи, които трябваше да прегледа.

По-късно, когато слугите си легнат, той отново щеше да поеме по крайбрежните пътища, за да дири изплъзващия му се самозванец. А това можеше да продължи до зори.

И въпреки всичко му достави удоволствие да се поразходи сред слънчевата светлина и дивите цветя. Странно, но докато прекосяваше полето сам, денят някак странно загуби способността си да го омайва и да го отвлича от задълженията му. Мина му през ум, че не е изключено госпожица Лъвлейс да има нещо общо с предишното му опиянение. В края на краищата тя не го бе отегчила ни най-малко. Всъщност дори можеше да се каже, че го заплени.

Вече не я виждаше, защото бе изчезнала сред дърветата. Върна се в къщата и се подписа в долния край на споразумението, което връчи на прислужницата, и се сбогува с напълно смаяната Едуина Фаръл.

Напусна Тимбърнек дълбоко убеден, че е постъпил по единствено възможния начин.