Ястреба и гълъбицата

Глава 4

Теди спря Клио в гъстите храсти и слезе. Прошепна в ушите на кобилата няколко успокоителни думи, скри се в шубраците и впери поглед в големия, потънал в тъмнина залив. Чуваше как на по-малко от тридесет метра приливните вълни се разбиват в брега. В късния среднощен час, когато тъмнината е най-зловеща, ритъмът им й действаше почти успокояващо.

Дори тук, на брега, никакъв бриз не разхлаждаше стелещата се августовска горещина. Теди издуха една своенравна къдрица, залепнала на челото, и бутна шапката си с широка периферия по-назад към тила. Капка пот се стече по гърба й и потъна в препасания с колан черен панталон. Той, както и широката пелерина, бяха от тежка вълна и не по-малко неудобни от високите до коленете черни ботуши. Всичките й дрехи воняха на застояла вода и ром. Не се притесняваше, че преди нея ги е носил някакъв непрокопсаник и разбойник. Тревогата й идеше от предупреждението на Кокбърн да не използва оръжието, което й бе дал — пистолет и къс нож, срещу хората в лодката, с която пристигаше на брега, защото постъпката й би била равносилна на самоубийство.

Очите й се взираха в тъмнината, за да различат очертанието на кораба. Къде, по дяволите, бе Гърмяща змия? Не можеше да рискува и напосоки да подаде сигнал. Почти катастрофалната й среща с американските войници при носа с фара преди две вечери я правеше предпазлива. Тази нощ реши да отиде малко по на север и да избере за срещата залива с обрасли в храсталаци брегове. От борда на Гърмяща змия щяха да видят дадения оттук сигнал с фенера, дори корабът да бе пуснал котва при фара, където би трябвало да се намира в полунощ, според уверенията на Кокбърн.

Толкова й се искаше да е сигурна. Засега не бе попаднала на никакви войници, но след като даде сигнала и лодката стигне до брега, шансовете да бъде разкрита се увеличаваха значително. Не изпитваше ни най-малко желание отново да прибягва до вещината си в боравенето с пистолет. Миналия път се измъкна само благодарение на късмета си, но докога можеше да разчита на него?

След няколко минути луната се подаде иззад облаците и окъпа водите с ярка сребриста светлина. Теди огледа хоризонта от север на юг. На по-малко от километър се виждаше носа с фара; на фона му се очертаваше силуетът на военния кораб. Теди бръкна в джоба си, извади кремъка и желязото и запали фенера. Излезе от храстите, вдигна го високо и го завъртя в малък полукръг. След по-малко от тридесет секунди светлина от кораба й даде да разбере, че сигналът е приет.

Теди загаси фенера и отново приклекна в шубраците. Чакаше, без да откъсва очи от Гърмяща змия, а ушите й се напрягаха да доловят всеки звук, който би подсказал, че са я забелязали не само от кораба. Чуваше се единствено лекият плясък на вълните. След няколко минути от сянката на кораба се отдели тъмният силует на лодката и се плъзна към брега. Шумът от допира на греблата до водната повърхност едва се долавяше. Теди провери дали Клио е добре завързана и се измъкна от храсталака, като придърпа широкополата шапка ниско над очите. Пелерината се развя около нея, докато се спускаше по дюната, плавно преминаваща в песъчлива ивица. С приближаването на лодката сърцето й биеше все по-учестено. Ето, вече почти заби нос в брега. Тя тутакси разпозна сред малцината мъже от екипажа едрата, широкоплещеста фигура на брат си.

— Уил! — провикна се, докато се препъваше в пясъка. Тичаше към вълните, без да обръща внимание на водата, която мокри ботушите й. — Уил… — Едва поемайки си дъх тя се качи в лодката и обгърна раменете му. — Топъл си — прошепна немощно, а гласът й секна, когато пръстите й напипаха набраздения от бича гръб. Върху някои от подутините имаше дебели корички, но други не бяха зараснали и кървяха. — Слава Богу, жив си…

— Добре съм, Теди — отвърна той. Гласът му звучеше страшно уморено. — Не плачи, Теди.

— Никога не плача — отвърна тихо тя и премигна, за да спре напиращите сълзи. — Хранят ли те?

— Да, малко — Той преглътна. Дишаше на пресекулки, сякаш всяко поемане на въздух причиняваше болка в гърдите му. — Достатъчно, за да се оправям с въжетата и да кърпя платната. Но не стига, за да събера сили да избягам.

Теди го хвана за голите рамене и се взря в очите му.

— Не се опитвай да бягаш, Уил. Дори да смяташ, че имаш силите. Обещай ми, че няма да го правиш. Иначе те ще те убият.

Привлекателното му лице се натъжи. Адамовата му ябълка с мъка се движеше.

— Не ме карай да ти обещавам, Теди. Моля те, недей.

Сърцето й щеше да се пръсне от цялата несправедливост на неговата съдба. Природата му бе отнела възможността да се развие умствено, така че Уил винаги се бе гордял с необикновената си сила и подвижност. Да не се възползва от физическите си дадености, бе все едно да се откаже от малкото самоуважение, което му оставаше. Несъмнено беше прекалено много за него да го кара да се сдържа, но щом от това зависеше животът му, тя нямаше как да постъпи другояче.

— Трябва да ми обещаеш. Прошепни ми го, Уил. Те няма да те чуят, няма да го сметнат за твоя слабост. Един мъж притежава огромна сила, ако разбере кога не бива да се бие. Татко ни учеше на това, помниш ли? Хайде, моля те, обещай ми.

Уил премигна няколко пъти, а устните му потрепереха. Мускулите на гърдите и ръцете му се напрегнаха, докато се опитваше да се освободи от опасалите го въжета.

— Не мога да ти обещая такова нещо, Теди — едва пророни той. — Тези хора ме нараняват. — На лунната светлина очите му проблясваха. — Изпратиха те някъде. Всеки път, когато те видя отново, си толкова тъжна. Убиха приятеля ми. Нарязаха го на парчета и го хвърлиха на акулите.

Тя прокара треперещите си пръсти по бузата му. Копнееше да му поиска прошка за всичко: за това, че бе измислила този план и го бе накарала да я последва. Сами в Лондон, гладни и без пари, тя мислеше, че няма нищо по-лошо на този свят. Но да наблюдава как Уил страда и да е лишена от възможността да му помогне…

Мислено си заповяда да се стегне. Отдавайки се на отчаяние, няма да помогне на никого. Уил трябва да продължи да й вярва, а тя трябва да изглежда силна заради него.

— Скъпи Уил — прошепна тя, — ще направя така, че всичко да е наред. Всичко. Повярвай ми. И един ден ще плаваш свободно на кораб…

— Стига!

Заповедническият тон на Кокбърн изплющя като удар на бич в тъмнината.

Със стиснати зъби Теди погледна през рамо, Лунната светлина се отразяваше в металните копчета на униформата на Кокбърн и придаваше блясък на очите му. Кимна й към брега и предложи ръката си в бяла ръкавица, за да й помогне при слизането. Теди потисна желанието си да я отблъсне демонстративно. Все пак не я пое и сама стъпи във водата, която стигаше до коленете й.

— Пак ще дойда — каза тя на Уил. — Обещавам.

— Не отивай с него, Теди.

— Трябва.

Кокбърн я чакаше на известно разстояние от лодката.

— Значи не искаш да ни чуят — Теди не спести ехидството си. — Колкото по-малко са информирани, толкова по-лесно се манипулират. Чудя се дали доверието им към теб ще намалее, ако разберат, че правиш конспирация с жена.

— Много дръзко сме настроени тази вечер, а? — присмя се Кокбърн. — Сигурно разполагаш с интересна информация.

Теди стисна зъби и процеди:

— Разреши на брат ми да се изкъпе.

Кокбърн само вдигна вежди.

— Някои от раните му още не са зараснали. Нужни са му грижи.

Кокбърн скръсти ръце на гърдите си — от движението сабята му издрънча.

— Толкова много изисквания, Теодора. Интересът ми е събуден до краен предел.

— Американците са струпали войници, защото очакват да нападнеш Вирджиния. — Говореше, без да мигне, сякаш всяка дума беше чиста истина. — Броят им надхвърля три хиляди.

— Така ли? — Той замълча и Теди се напрегна, очаквайки най-лошото. — Подозирах нещо подобно — продължи Кокбърн най-накрая. — Кажи ми още нещо. Например за маневрите на флота им.

Образът на чичо й Джордж изплува в съзнанието на Теди: веждите му бяха свъсени от мрачна решителност. Несъмнено Фаръл ненавиждаше Кокбърн почти толкова, колкото и тя.

— Повечето кораби са в езерото Ери. Според тях не са им нужни тук, при наличието на толкова войници. Смятат, че три хиляди са предостатъчно.

— Само глупак би предприел нападение срещу такава сила — изсумтя Кокбърн. — Как да се бие човек по вода, когато няма срещу кого? Мен трябваше да пратят да защитавам Канада или още по-добре — английските брегове срещу французите, а не да ме оставят тук да гния в тази горещина. Да поддържаш блокада е скучно, а бездействието превръща хората ми в мързеливци. Имаш ли някакви други новини?

— Американските капитани говорят предимно за Нощния ястреб, който най-често се появява на юг, близо до Албемаръл — изрече тя дочутия слух. — Подозират, че е съдружник на някой контрабандист.

Очите на Кокбърн се присвиха.

— Близо до Албемаръл ли? Една наша фрегата патрулира в онези води, а корабът на капитан Осгуд е в устието на река Джеймс и е готов да залови всеки товар, готов да се отправи на юг към Албемаръл. Никой капер не би дръзвал да мине край него. И все пак… — Прокара замислено палец по дръжката на сабята си, — този Нощен ястреб заслужава внимание. Събери повече информация за него. Обречен е всеки, който дръзне да премине блокадата на Джереми Кокбърн!

Приповдигнатият му тон бе отблъскващ.

Теди не възнамеряваше да насърчава самохвалството му.

— Говорят единствено за Нощния ястреб — повтори тя.

— Доста дързък човек трябва да е — изрече Кокбърн замислено. — Или пък е глупак. Но това ще се разбере. Да, наистина този Нощен ястреб може да разсее скуката ми за известно време. Може би дотогава бездействието ще направи американските войници неспокойни и командването ще ги върне във Вашингтон, решавайки, че нямам никакви намерения да нападам Вирджиния. Веднага ми съобщи, ако предприемат подобно нещо, Теди.

— Позволи на брат ми да се изкъпе и се погрижи за раните му — отвърна тя през стиснати зъби.

Кокбърн сви рамене и придърпа трикрилата си шапка по-ниско над очите.

— Ще видя какво мога да направя, Теди. Все пак не мога да допусна неподчинението му да остане ненаказано, нали?

— Той е окован — изсъска тя и ръката й неволно се насочи към пистолета, втъкнат на кръста. — А и не умее да лицемерничи.

— Сигурно си права. Но от време на време в очите му се мярка странен израз, Теди. А Бог ми е свидетел, силен е колкото за петима. Не трябва да го забравям този факт, иначе ще загубя контрол над целия си екипаж. Налага се да дам урок на всички.

Пръстите на Теди започнаха да се свиват около дръжката на пистолета, а гневът я завладяваше все по-силно.

— Избери си някой друг за урока, не Уил.

— Знаеш ли — прекъсна я Кокбърн със същия язвителен тон, — не преставам да се чудя как един умствено недоразвит тип е брат на такава умница като теб. — Със светкавично движение се протегна и хвана ръката й точно в момента, когато пръстите й обгърнаха дръжката на пистолета. Притегли я към себе си и й се усмихна зловещо. Дъхът му бе неприятен. — Не се опитвай да ме надхитриш. Веднага ще разбера дали ме лъжеш. Тогава ще обеся брат ти с най-голямо удоволствие и ще оставя тялото му на гагрите. Ясен ли съм?

Теди го погледна още по-свирепо, но отказа да отговори.

Той я отблъсна от себе си и прокара ръка по предницата на униформата, сякаш искаше да заличи всякакви следи от нейния допир.

— Проклета, нахална женска — просъска той. — Жалко! Защо повече мъже не са като теб? Нищо чудно един ден да накараш някой нещастник дълбоко да съжалява, че някога те е взел за съпруга. Ще се срещнем след две седмици в полунощ пак тук. Ако трябва да влезеш във връзка с мен преди това, просто дай сигнал. Ще плаваме в тези води. И внимавай сведенията ти да са важни за мен.

Кокбърн подигравателно вдигна шапка и като мина покрай нея, се върна при екипажа си.

Тя изчака лодката да стигне до Гърмяща змия и едва тогава се шмугна в храсталака. Развърза Клио и я яхна. Измъкна пистолета. Усещаше тежестта му в ръката си. Отново напрегна слух дали няма да чуе шум от приближаващи се войници, но не долови друго освен приглушеното плискане на вълните. Вероятно даденият с фенера сигнал беше останал незабелязан. И въпреки това, когато излезе с Клио от храсталака, а луната отново се скри зад облаците и всичко потъна в тъмнина, усети как я обземат мрачни предчувствия.

— Успокой се — присмя се сама на себе си Теди. — Американски войници няма да застрелят Нощния ястреб, ако го срещнат. Смятат го за съюзник.

Освен, мина й през ума, ако са я видели как съзаклятничи с Кокбърн на брега. Тогава ще се опитат да я заловят и ще я предадат в ръцете на Джордж Фаръл. Никога нямаше да й повярват.

В гърлото й заседна буца. Чичо й можеше да бъде не по-малко отмъстителен от Кокбърн, ако разбереше, че е бил измамен. Не веднъж и дваж Теди бе ставала свидетел на неговата ярост, преминаваща в бяс зад затворените врати в имението Тимбърнек. Каквото и да казваха офицерите му в такъв момент, те не успяваха да го успокоят. Гневът му не стихваше часове, след като те си тръгваха с наведени глави и зачервени лица. Ако я заловят, Теди знаеше, че никога няма да успее да обясни на чичо си защо го е предала. А тогава Уил със сигурност щеше да загине.

Имаше основателни причини да е предпазлива. За жалост именно те караха въображението и да се развихря. И най-обикновените шумове й се струваха заплашителни. Струваше й се, че нощта никога не е била толкова тъмна или въздухът — така неподвижен.

По дяволите, никога не бе губила кураж, нито се бе поддавала на въображението си. Изправи се на седлото и насочи Клио към пътеката от утъпкана пръст. Тази пътека, която граничеше с брега, бе опасана от двете страни с високи дюни чак до носа с фара, а оттам продължаваха още по-нататък. За да стигне до Тимбърнек, възнамеряваше да завие на запад, при гората, и така да избегне ездата по откритото поле или по по-използваните пътища. Щеше да се приближи към имението и конюшнята му откъм задната страна и под прикритието на дърветата. Не се съмняваше, че движението й там ще остане незабелязано. Само пътеката преди гората да не бе така оголена и да не я правеше толкова уязвима!

Клио изведнъж вирна глава и рязко спря с щръкнали напред уши. Устата на Теди пресъхна. Очите й се опитваха да различат нещо в тъмнината. Слухът й се напрягаше за всеки звук. Само след секунди бухал избуха от близко дърво, но въпреки това ушите на Клио оставаха щръкнали.

— Хайде, момичето ми — промърмори Теди, едва смеейки да диша. — Карам те да се чувстваш нервна, нали?

Клио откликна на нежното притискане с колене и пое по пътеката с темпо, с каквото бягството би било невъзможно. Ако не бяха бодливите храсти наоколо, Теди щеше да препусне с всички сили към Тимбърнек и нито веднъж нямаше да погледне назад. И точно така щеше да постъпи, щом стигнат до оголения участък.

Въпреки всичко, точно преди Клио да излезе от прикритието на храстите и да се изкачи по дюната, за да стъпи на пътеката, Теди я спря и се ослуша. Нощта продължаваше да е спокойна, а въздухът — неподвижен.

Насочи Клио към дюната, но когато се изкачи на билото, мигом дръпна юздите. Само на десетина крачки напред по пътеката, с лице към нея, се открояваше едрият силует на кон с ездач.

Теди усети как цялата настръхва. Дланите й в кожените ръкавици овлажняха. Пулсът и се учести и тя едва удържаше Клио, да не пристъпи по пътеката. Нито конят насреща, нито ездачът му трепнаха.

Конникът се беше промъкнал като нощта.

Изведнъж лунна светлина огря видението. Да, Теди стократно би предпочела да е призрак. Човекът насреща бе доста висок и изглеждаше силен. Обгръщаше го огромна черна пелерина, а шапката, дръпната ниско над очите засенчваше цялото му лице. Конят също бе едър и изглеждаше точно толкова заплашителен. Вероятно стоеше така смълчан и неподвижен по изричното нареждане на господаря си. Дори на бързоногата и темпераментна Клио ще й бъде трудно да избяга от такъв кон, реши ли ездачът да я подгони. А най-вероятно така щеше да постъпи.

Защото, ако възнамеряваше да я убие, вече щеше да го е сторил. Ръката в ръкавица, отпусната на бедрото не държеше оръжие. Колкото и странно да бе, Теди бе сигурна, че независимо от зловещия си вид, мъжът не възнамерява да я нарани. Засега.

Вик някъде зад рамото на Теди разкъса тишината. Преди да успее да се извърне, се чу друг; този път отпред, при завоя на пътеката, на не повече от триста метра. Шумът несъмнено от конски копита по утъпканата пръст на пътеката, накара Теди без никакво колебание да забие пети в хълбоците на Клио. Тя се страхуваше много повече да не я заловят американските войници, отколкото от срещата с мистериозния, обвит в пелерина, непознат. Освен това подозираше, че той също се готви да побегне.

Точно когато Клио мина в галоп край него, той извърна коня си и я последва. Само след няколко скока предните крака на едрия жребец се изравниха със стройните крака на Клио и двата коня запрепускаха с шеметна скорост един до друг по пътеката. През насълзените си от вятъра очи Теди хвърли поглед към спътника си. С развятата си пелерина мистериозният странник приличаше на огромна граблива птица… на изскочил от тъмнината на нощта ястреб.

Сърцето на Теди се сви. О, не. Дали не е попаднала на Нощния ястреб? Не бе предвидила подобна среща, когато реши да се възползва от легендата. Смяташе, че делата, с които се занимава, ще го задържат доста по на юг. От къде знаеше мястото за срещата й с Кокбърн? Не, не биваше да я разкрият — още не, поне докато Уил продължава да е окован в трюма на Гърмяща змия. Имаше толкова много неща, които трябваше да свърши.

Отчаяно се приведе над пулсиращия врат на Клио и с насърчително нашепнати думи накара кобилата да препусне още по-бързо. Тя се подчини и се откъсна от другия ездач, но само за малко. Този път жребецът я настигна с още по-голяма лекота и докато Клио галопираше с всички сили, личеше, че жребецът съвсем не препуска с най-бързото си темпо.

Теди се опита да потисне надигащия се страх. Все някак ще му се изплъзне. Няма да допусне да я заловят и разобличат. Американските войници може би биха проявили милост към нея, но дали този мъж би сторил същото?

Чу се изстрел, нещо изсвистя край ухото на Теди. Прехапа устни, за да не извика и притисна глава още по-плътно към врата на Клио. На около петстотин метра напред виждаше тъмните прозорци на фара. Оставаше й съвсем малко, преди да свие и да се възползва напълно от прикритието на дърветата, които покриваха цялата територия от осем километра — толкова я деляха от Тимбърнек. Сред гъстата гора Клио лесно щеше да се изплъзне от несравнимо по-тромавите коне на американските войници. Но си представи, че едрият жребец лесно ще преодолее дърветата. Как, по дяволите, ще се измъкне от него или от ездача му?

Завоят се намираше в непосредствена близост, но жребецът не се откъсваше от нея и й препречваше пътя към храсталаците. С безразсъдна смелост, която смая и нея самата, Теди внезапно дръпна юздите и накара Клио да свие надясно; така препречи пътя на жребеца. Ездачът изръмжа някаква ругатня и също дръпна юздите. Клио се плъзна покрай отстъпващия жребец и се насочи към стръмния бряг. В устрема си кобилата едва не падна по колене и направо намъкна юздите от ръцете на Теди; шмугна се в храсталаците.

На Теди й бе нужно да прибегне до цялото си умение, за да се задържи върху гърба на Клио, която препускаше на зигзаг сред дърветата. Зад гърба си дочу тътена от копитата на поне десет коня, които постепенно останаха назад. Чу се нов изстрел — вече по-далеч. Американските войници се бяха впуснали в преследване на Нощния ястреб, а той, по някаква причина, се бе отказал да я последва. И въпреки това, когато най-после съумя отново да хване юздите, Теди не успя да намали стремглавия галоп на кобилата сред дърветата. Не се и опита да спре Клио, когато тя нагази в плиткия поток, който се виеше на юг, към граничещите с Тимбърнек земи. Остави Клио да препуска почти километър във водата, за да бъде сигурна, че никой няма да успее да проследи пътя й до къщата на леля й.

Дори след като изчака Клио да се поуспокои и я настани за нощта в яслата на Тимбърнекската конюшня, сърцето на Теди продължаваше да бие лудо. Изкачи се по пълзящите върху стената растения и най-после влезе през отворения прозорец на спалнята си в задната част на къщата. Вече се намираше в безопасност, ала докато оглеждаше огрятата от лунна светлина околност, нещо й подсказа, че това няма да е единствената й среща с мистериозния Нощен ястреб.

— По дяволите! — изръмжа Майлс и тикна юздите на Див вятър в ръцете на Саймън. Свали пелерината, намръщен погледна окървавената си лява ръка и се отправи към задната част на конюшнята. — По дяволите! По дяволите! По дяволите! — продължи да повтаря той, докато сваляше кожените ръкавици и небрежно ги метна върху сандъка, който някога бе принадлежал на баща му. Последваха ги вълнената пелерина и шапката с широка периферия. Прехапа устни, за да преодолее болката и отново изруга: — По дяволите!

— Господарю?

Саймън стоеше зад него. Нито настроението на Майлс, нито окървавената риза му направиха впечатление. Изглежда просто бе привикнал с всякакви необичайни неща. В края на краищата работеше при рода Уинчестър през повечето от петдесетте и колко там години — откакто Максимилиан, дядото на Майлс, бе купил него и майка му на пазара за роби в Чарлстън. Почти нищо вече не изненадваше Саймън. Бе станал свидетел на прекалено много неща през живота си.

Майлс се извърна, без да престава да разкопчава копчетата на ленената си риза.

— Не е особено разгорещен — отбеляза той, плъзгайки поглед по Див вятър, при което очите му видимо се стоплиха. Тази вечер жребецът надмина всички очаквания на Майлс. — Свали му седлото, а аз ще го разчеткам.

— Няма да ви дам да го правите с тая ръка. Да донеса ли уиски?

С енергично поклащане на главата Майлс свали ризата и я метна върху сандъка.

— Куршумът само ме е одраскал.

Прокара пръсти по окървавената бразда на ръката си. Още три сантиметра надясно и ръката му можеше да остане неподвижна, ако куршумът бе счупил костта.

— Планът значи успя, а?

Майлс изгледа строго Саймън. Бе доловил неприкрития сарказъм в тона му. На езика му застана остра реплика, но конярят се бе извърнал и водеше Див вятър към яслата.

— Помни си мястото, Саймън — извика все пак Майлс след него, а после се огледа из малката стаичка за някаква превръзка.

Едва различимо „Ъхъ“ се чу откъм яслата на Див вятър.

— Ако искаш да знаеш — да, планът ми успя — изпита нужда да добави Майлс, докато продължаваше да тършува из шкафа, пълен с какво ли не. — Точно както предполагах, нашият самозванец избра за срещата мястото на север от носа. Видях всичко, Саймън. За жалост същото сториха и хората на Фаръл. Проклет безразсъден глупак. Щях да го спипам, ако не се бяха появили войниците. Къде, по дяволите, са бинтовете?

Саймън го погледна от прага с подчертана надменност. После, клатейки глава и мърморейки: „Тези безразсъдни глупаци“, извади бинтовете от задната част на шкафа, точно където Майлс бе ровичкал. Връчи му ги и попита:

— И него ли гръмнаха?

Майлс затръшна вратичката на шкафа и стисна зъби. Пръстите му се свиха върху бинтовете.

— Не, по дяволите, защото тогава още даваха само предупредителни изстрели над главите ни.

— И все пак вас ви гръмнаха.

— Защото не успяха да ме заловят. И него щяха да го прострелят, по дяволите, но той вече бе успял да се измъкне.

Веждите на Саймън се стрелнаха нагоре.

— Измъкнал се е? Изтървахте го значи?

— Разбира се — изкрещя Майлс. Мрачна усмивка се появи по лицето му. — Съзнателно не го проследих, иначе и хората на Фаръл щяха да сторят същото. Не възнамерявам да им помагам да го заловят, искам аз да го хвана. Освен това конят му нямаше да успее да надбяга конете им в открито поле, като мен. Очевидно е подозирал същото защото потърси прикритие в гората.

Саймън скръсти ръце на гърдите си, а върху устните му се появи дяволита усмивка.

— Конят му, казвате.

Майлс енергично бинтоваше пострадалата си ръка.

— Слушай, Саймън, не ми пука, ако ще да язди трикрако магаре. Този самозванец пречи повече на плановете ми да прекарам тютюна си, отколкото всички англичани по тези брегове. Войниците на Фаръл кръстосваха нагоре-надолу по брега тази нощ и трябва да ти кажа, че не търсеха английски кораби. Те търсят мен, защото смятат, че съм някакъв проклет шпионин. Английските капитани са си определили цената. Но този самозванец… — Майлс прекъсна бинтоването и свъси вежди. — Та той накара войниците на Фаръл да стрелят по мен, дяволите да го вземат. Те смятат, че старият им съюзник, Нощния ястреб, изведнъж е започнал да шпионира в полза на Кокбърн. Саймън, те не си дават сметка, че сме двама и мъжът, когото преследват е самозванец. Не знаят, че не съм виновен за нищо…

— …освен, че пренасяте стока контрабандно и давате подкупи.

Погледът на Майлс стана леден.

— Флотът не би обесил човек за подобни прегрешения, Саймън.

— Но ще гледат т’ва повече да не става.

— Хич не възнамерявам да им давам подобна възможност. Ще открия кой е проклетият самозванец и каква услуга прави на Кокбърн. А после може и да го предам в ръцете на Фаръл да го обеси… ако аз не съм го убил преди това.

— Трябва да го уловите, преди да го убиете.

Майлс се ухили самонадеяно.

— Ще го заловя.

— Тъй казахте и преди две вечери. Нали тогаз намислихте плана.

Майлс изгледа Саймън изпитателно.

— Ти май намираш всичко това за доста забавно, а?

Саймън сви рамене и отпуска кокалестата си фигура върху ниския стол до печката. Взе парцал и започна да лъска кожата на юздата. Без да вдига очи от заниманието си, отбеляза:

— Казвам само, че май си намерихте майстора.

— Как ли пък не!

Саймън само се изкиска.

— Той си играе с всички ви.

Майлс се намръщи и приключи с бинтоването на ръката.

— Той няма представа какво прави. Изглежда млад, дребен е и прилича повече на юноша. Казвам ти, извади късмет, че успя с игричката си дотук. Но късметът му е на път да свърши.

Саймън вдигна очи; погледът му бе странен.

— Не съм ви виждал толкоз сърдит от сума ти време. Има ли т’ва нещо общо с женитбата за госпойцата, дето открадна Див вятър? — Без да дочака отговор, Саймън отново се изкиска и бавно поклати глава. — Казвам ви — и двамата си играят с вас. И т’ва не ви ’аресва. Ама хич. Вижте се само: както стоите ей тъй, с ръце на бедрата, сте съвсем кат’ дядо си. Само дето неговите коси бяха червени и беше още по-едър. Но Мира не я беше страх от него, тъй да знайте. Тя от никой не береше страх. Също като госпойцата: няма страх ни от вас, ни от Див вятър. А т’ва не ви ’аресва.

Майлс го изслуша със стиснати зъби. Знаеше, че няма смисъл да спори със Саймън, особено когато човекът се забавляваше така открито за негова сметка. Прокара ръка през косата си и изръмжа:

— Отивам да си лягам.

— Да пратя ли Джили? — стрелна го Саймън с очи.

Майлс не отклони поглед — беше му ясно за какво става въпрос. Саймън бе задал същия въпрос последните две вечери. Сега щеше да получи същия отговор. И двамата го знаеха.

— Не тази вечер, Саймън.

— В последно време сте страшно уморен. Не съм ви виждал такъв. Джили ще почне да се пита дали си нямате друга жена, тъй да знайте.

Майлс изгледа навъсено Саймън.

— Няма да се чуди дълго, особено ако ти се навърташ наоколо. Ти май си наясно с всичко тази вечер, а?

— Знам само онуй, дето виждам. Не мисля, че сте изморен таз вечер.

— Така ли? Нищо, че току-що надбягах цял взвод войници, нищо, че цял ден пълних и товарих бъчвите за пътуването до Ричмънд утре, а? Та кой не би се изморил? Искам да поспя, Саймън. Искам да бъда сам.

Негърът леко поклати глава и заби поглед в юздата в ръцете си.

— Не сте сам в онуй легло и го знайте. Оназ госпойца е там, през цялото време мира не ви дава. И не мож’ я прогони. Затуй не щете Джили, знам аз.

Майлс се въздържа да възрази, макар съзнанието му да отказваше да приеме думите от Саймън. Той да не е в състояние да прогони жена от мислите си? Невъзможно. Наистина, след онази нощ, когато завари Теди в леглото си не прибягваше до услугите на русата си прислужница. Просто предпочиташе да е сам, да не се възползва от многобройните дарби на Джили. Колкото до люляковия аромат сякаш се бе загнездил в постелите му, дори след като ги изпраха: явно ароматът се носеше из въздуха. Нищо повече. Фактът, че люляците на Мирамер не бяха цъфтели от четири месеца не го накара да се усъмни в теорията си. Не искаше да признае, че се е увлякъл. И въпреки това Теди го бе накарала да се съгласи на тази женитба. Но, проклет да е, ако допусне образът й да завладее съзнанието му.

— Така ли? — повтори той. — Ще ти кажа, че всички тези спорове ме изтощиха, Саймън. Сега, като си помисля — все пак изпрати Джили. — Погледна Саймън самодоволно и тръгна да си върви, като подхвърли през рамо: — И й кажи да донесе ром.