Ястреба и гълъбицата

Глава 16

— Ти си пиян.

Майлс опря устни в нейните.

— Съвършено си права. — Плъзна ръка по главата, хвана няколко измъкнали се от кока й кичури и ги притисна към лицето си. Главата му се замая от връхлетелите го аромати и пустотата, която изпитваше, постепенно изчезна. — Ухаеш на море.

— Идва буря, затова ти се струва така — пророни тя. — Дъждът е с вкуса на сол.

— Ти — също. — Приближи устни към нейните, но тя извърна лице, за да ги избегне. Опря чело в нейното и долови лекото й потреперване. Възприе го както своеобразна съпротива, която не успяваше да си обясни. Изръмжа дрезгаво: — Теди, защо постоянно ми убягваш?

— Имах нужда от глътка свеж въздух. Не ми се спеше.

— Нямаше те цял ден… а и през нощта. Бягаш от мен заради снощи.

Усети как всичките й мускули се стегнаха.

— Аз не… Никога от нищо не съм бягала. Ако… Ако трябва да съм докрай откровена, не си спомням много-много какво точно се случи снощи. Това е всичко. Не че това ме тревожи, разбира се.

— Естествено. И друг път си имала бели петна в паметта, предполагам.

Тя го зяпна. Той дори чу шумното й преглъщане.

— Не, не бих казала, че ми се е случвало. Никога вече няма да пия нещо, приготвено от Уини.

— Редно е да знаеш, че снощи надминах себе си в усилието да се въздържа. Родът Уинчестър може да се гордее с мен.

Почти усети въздишката й на облекчение, бързо последвана от прилив на сили.

— Благодаря ти, Уинчестър. Сега вече се чувствам по-уверена. Много мило е било от твоя страна.

— Не беше лесно — промърмори той й наведе глава, за да зарови нос в шията й. — Ти беше омайваща.

Усети как тя трепна и долови нейната зараждаща се съпротива.

— Намери ли в питието си онова, което търсиш?

Той затвори очи, за да спре обхваналия го световъртеж. Червена мъгла се спусна над съзнанието му. Не очакваше в момента тя да е доволна от него и състоянието му. Ала и не очакваше да изпитва такова разкаяние заради държането си.

— Не.

— И аз така си помислих. В клуба си в Уилямсбърг ли беше?

— Доколкото си спомням.

— И постигна ли нещо друго освен да се напиеш до глупост?

— Всъщност — да. — Вдигна глава и се загледа в нея със замъглени очи. Придаде на тона си фалшива приповдигнатост: — Цялото съдържание на кесията ми отиде в джоба на някакъв веселяк от Уилямсбърг, но мисля, че спечелих няколко коня с абсолютно неясен и съмнителен произход от един плантатор от Кентъки. И то само при едно раздаване. — Обви главата й с ръка и я принуди да го погледне. — Не ми е до разговори с теб сега, Теди — пророни той и приближи устни към нейните.

Тя опря длан върху гърдите му и за момента успя да го спре.

— Напълно съм съгласна с теб. Въобще не си в състояние да разговаряш. Та ти едва се държиш на краката си.

Той изсумтя.

— Говориш като моята учителка от едно време. Казваше се госпожица Мейрълторп. Спомням си, навремето я смятах за стара, но сега си давам сметка колко млада всъщност е била; много руса и непрекъснато командваше. Също така си спомням невероятните й по форма и размер гърди. Прекарах целия шести клас в захлас.

По устните му се разля хищническа усмивка и той отново се загледа с копнеж в пълните й сочни устни.

Всичките му инстинкти крещяха за утеха и спокойствие, с каквито единствено тя бе в състояние да го дари. Изпиташе почти физическа болка; мечтаеше за допира на голата й кожа до своята, за ласката на ръцете й, за силата й — неразделна част от самата нея — която го завладяващо изпълваше го с енергия, правеше го отново цялостен. Но не знаеше как да удовлетвори жаждата си. И затова отчаяно опита другаде и с други средства. Обзет от безумие, си бе помислил, че ще угаси огъня в гърдите си като се впусне в налудничави залози с непознати мъже, които — на всичкото отгоре — никога нямаше да разберат защо изпитва такава потребност да предизвиква съдбата и да губи. Те се интересуваха само да приберат облагата си от неговата глупост.

За няколко мига се загледа дълбоко в очите й и от болката, която съзря там, стомахът му се сви. Преглътна с усилие — гърлото му бе пресъхнало.

— Държах се като магаре.

— Да, вярвам ти.

Изразът й леко се смекчи, но в тона й продължаваше да звучи строгост и тотална липса на интимност, независимо от физическата им близост. Външно изглеждаше незасегната и въпреки това той долавяше всяка пулсация на кръвта й, която течеше из вените. Дъхът им се преплете. Тя дишаше учестено, с което издаваше вълнението си.

— Виновен съм — промърмори той тихо и леко се отдръпна.

Вдигна чашата към устните си, но откри, че е празна. Погледна я. Тя отвърна на погледа му, като не преставаше да притиска някакъв вързоп към гърдите си и да изчаква търпеливо. За разлика от повечето жени, които не търпяха и миг тишина, Теди не правеше никакви опити да го заговори или самата тя да наруши мълчанието с безсмислен брътвеж. Сякаш проникваше в размътеното му съзнание и виждаше някакъв смисъл в хаотичните му мисли, докато той не успяваше да го стори.

Гръмотевица разтърси дъските под краката му. Той прокара ръка през косите си.

— Проклетият глупак Деймиън си мисли, че съм му сърдит.

— Не си го уверил в противното, предполагам.

— Не го казах достатъчно ясно. — Погледите им се срещнаха; той изпита неимоверна умора и отпадналост. Остави главата си за миг да се отпусне назад, вглеждайки се в блясъка на поредната светкавицата и отражението й върху високия таван. — По дяволите, Теди. Не знам. Сигурно съм му сърдит, защото се втурна като глупак след илюзията, че войната носи чест и слава, а това е нещо, което аз изобщо не приемам. — Усети, как в него се надига гняв, а той й не положи никакви усилия да го прогони. Очите му неволно потърсиха нейните — спокоен оазис сред бушуващия хаос. — Теди, Англия е обезкръвена от Наполеон. Нашата страна пък е отслабнала заради неразбирането между алчните бизнесмени от Севера и изпълните с омраза, готови за война южняци. Нито едната, нито другата страна обаче притежава достатъчно сила или хора, за да осъществи успешно нахлуване — американците в Канада и англичаните в Америка — било то по суша или по вода. За три години война схватките се броят на пръсти, но загинаха безброй хора, а няма никакъв знак, какъв ще бъде изходът. Мъже като Деймиън позволяват да ги обсеби жаждата за чест и слава. А всъщност не разбират какво става и какви ще са последствията. Отказват да признаят, че неутралитетът винаги е носил просперитет на страната ни. Виждат единствено униженията, на които са подложени сънародниците ни, когато англичани пленят американски търговски съд и принудят моряците да служат на техните кораби. Според тях това трябва да е нещо като втора война за независимост. И повечето са готови да загинат в нея, както са сторили бащите и дядовците им. — Преглътна с видимо усилие. — Та той си мисли, че го смятам за страхливец!

— А ти не го ли смяташ за такъв?

— Не. — Отново усети стягане в гърдите, от което гласът му стана дрезгав. — Може да е глупак, но не е страхливец. Просто трябваше да го спра, докато още имах възможност. А вместо това, с проклетата си гордост и невежество, с тоталната си безотговорност към всеки, освен към самия себе си, буквално го изтиках през вратата. Бях заслепен, Теди. Заслепен от необузданото ми желание да му дам урок, но още повече от потребността да оправдая собствения си личен ад. Успях.

— Нямаше да можеш да го спреш, Уинчестър. Ти не си отговорен за цялата тази лудост.

— За цялата не, само за своята.

— Дори не и за нея.

— Господи, Теди, аз съм единственият му роднина. И прекарах последните осем години в ада на това, да го подготвям за безразсъдството му. Ще имаме луд късмет, ако не посегне на живота си.

— Нищо подобно не си сторил. Ти самият си пребродил пустинята, за да се спасиш. Неописуемите ужаси, на които си станал свидетел, са били без значение. Ти просто не си искал да умреш.

Той я погледна рязко.

— Мислил съм си за това. Бъди сигурна обаче, че той възнамерява да посегне на живота си.

— Джили с него ли е?

— Ще прекара цялата нощ в стаята му. Постоянно му дава опиати. Пее му. — Притвори очи. — Ти би ли ми пяла ако те помоля?

— Като ме чуеш как пея, едва ли ще ме помолиш втори път — промърмори тя и отпусна ръка върху гърдите му, а той мигом я покри със своята, защото се опасяваше, че ако не го стори, тя ще я отдръпне. — Доволен си, че той се прибра, нали?

Той се поколеба, преди да отвърне:

— Доволен съм, че е жив, в какъвто и да е вид.

— Тогава му го кажи.

Той изсумтя.

— Деймиън иска от мен едно единствено нещо, а аз не мога да му дам: да го обявя за истински войник и Уинчестър.

— Сигурно си прав. Но, докато премислиш нещата, е по-добре да се отнасяш към него с разбиране, не с презрение.

Веждите му се свъсиха, а гърдите — изпъчиха. Подът под краката му неочаквано се разлюля.

— Нямам намерение…

— Представяш си как ти лежиш там, без една ръка.

— Точно така!

— Точно както разпозна себе си в гордия млад човек, тръгнал да намери чест и слава в поредната безсмислена война. Във водите наоколо продължават да господстват пирати, независимо от всичката пролята кръв, нали?

Той стисна зъби и процеди:

— Да, но то е различно и аз никога не съм бил…

— Толкова безразсъдно смел? Вероятно пламенен е по-точна дума. И никога ли не си имал златни мечти за свобода? Такива мечти трудно и мъчително умират. Уинчестър, Деймиън няма нужда да го обявяваш за герой, така както и ти не изпитваш подобна потребност. Той има нужда от съчувствие, от разбиране. Има нужда от обич. Иначе и той като теб ще се затвори в свой собствен ад, където никои няма да бъде в състояние да го достигне. А това би било най-голямата трагедия. Не си ли съгласен?

Преглътна и откри, че нищо не може да й възрази. Почувства се притиснат към стената и някак странно разголен. А това никак не му се нравеше. Тя мина край него и с уверени крачки тръгна по коридора, като го остави зяпнал от удивление.

— Къде отиваш? — успя най-сетне да извика той.

— Да сменя Джили. Лека нощ, Уинчестър.

Дори не се извърна, докато му отговаряше.

През следващите няколко дни Теди и Джили се редуваха в четиричасови бдения край леглото на Деймиън. Когато не беше при него, Теди или се затваряше в стаята си, за да поспи, или потъваше в кабинета на Уинчестър и четеше медицински книги. Изпитваше потребност да се чувства полезна в тези тежки времена. Джили готвеше огромни количества пилешка супа, переше ленените чаршафи всеки ден, превързваше раната на Деймиън и му пееше край леглото. Техните усилия спомогнаха постепенно треската да премине, но с нищо не подобриха мрачното му настроение. На втория ден категорично отказа да приема повече лауданум било за физическата, било за душевната си болка и часове наред лежеше смълчан, загледан в огъня, който Джили постоянно поддържаше. Не говореше. Едва докосваше храната. Меланхолията го завладяваше все повече и го изяждаше с по-голяма сила от всякаква инфекция.

А идеята за самоубийство тегнеше над него така осезаемо, както тежките завеси на прозорците.

Теди, въпреки безкрайното ровене във всевъзможни медицински книги, не откри нищо, което да й помогне да освободи Деймиън от мъките му. Писа до няколко лекари в Ричмънд, чиито имена Уинчестър бе отбелязал, и нетърпеливо очакваше отговорите им, макар да съзнаваше, че сигурно ще пътуват седмици. Разговорът й с Уинчестър не даде никакъв резултат и тя едва прикриваше раздразнението и безпомощността си от очевидния му, макар и неизречен, отказ да се справи със собствените си терзания и да потърси помирение с Деймиън. От прозореца на спалнята си всеки ден го наблюдаваше как напуска къщата на зазоряване и поема към нивите. Работеше усилено, наравно с най-силните ратаи и роби — режеше тютюневите листа и ги трупаше на купчини. Един следобед остана до прозореца, загледана в него, като запаметяваше плавните движения на ръцете му и се опияняваше от почти дивашката сила, която се излъчваше от него.

Надяваше се с още едно свирепо замахване на ножа или с още едно отиване до склада, натоварен с камара тютюн, най-после да изживее болката си, да си прости за провала си, и да дойде при Деймиън.

Но всички дни завършваха по един и същи начин: той се прибираше по тъмно, късно, след като всички прозорци на къщата бяха затворени, а завесите — дръпнати. С натежало сърце в стаята на Деймиън Теди се ослушваше да долови стъпките на съпруга си. Но той никога не идваше. Нито я потърси през дните след среднощната им среща в коридора, когато тя успя да не се издаде единствено заради опияненото му състояние.

Започваше да мисли, че сгреши, като го остави сам да търси пътя си. Можеше и никога да не го намери. Също като Деймиън, който потъваше в меланхолията си, Уинчестър бе станал недосегаем. И тя не успяваше да се отърси от чувството, че по някакъв начин е виновна. Почти се бе убедила в неговата незаинтересованост и липса на състрадание към околните. Просто си е въобразила, че е съзряла доброта у него. Ала на третата нощ, когато излезе от стаята на Деймиън и тръгна по коридора край спалнята на Уинчестър, забеляза леко открехнатата й врата. Не устоя на изкушението и тласкана от смесени чувства, спря и надникна в тъмната стая. Той стоеше до прозореца, загледан в облетите с лунна светлина тютюневи ниви. Изглеждаше така самотен, така объркан. Очевидно търсеше навън в тъмнината нещо, което тя знаеше, че ще открие единствено у себе си.

Прошка. Защо мъжете така трудно прощават, особено когато трябва да го направят спрямо себе си? Защо краткото разстояние между неговата стая и тази на Деймиън изведнъж се бе превърнало в бездна и то за мъж като него, преживял едни от най-тежките физически предизвикателства, сполетявали някога човек?

Тихо, както бе влязла, Теди се измъкна и се прибра в спалнята си за скъпоценните четири часа сън. Знаеше защо независимо колко трудно й беше. Но нещо я терзаеше: не разбираше защо той не идва при нея.

Майлс извика и се събуди; надигна се в леглото с широко отворени очи — викът му замря в гърлото. Остана загледан в тъмнината и заслушан в тежкото си дишане, докато и последните следи от кошмара се изтриха. Облиза потта по устните си, отхвърли настрани стиснатите до преди миг в юмрука му чаршафи — кокалчетата му бяха побелели — и спусна крака върху килима. С лакти, опрени на коленете, остана загледан в пода.

Кошмарите отново се втурнаха към него със същите сили и ужас, с които го владееха някога, когато се опасяваше, че опиатът, даван му принудително от злокобния владетел на Триполи, неспособен повече да се проявява като мъж спрямо многобройните си съпруги, ще погуби разсъдъка му. Тази вечер, както обикновено, сънят бе окъпан в яркочервено, точно като водите в залива на Триполи, когато ги видя за последен път. Тази вечер обаче сънят завърши по доста различен начин. Жената под него върху червената кадифена отоманка в покоите на бея не бе смугла, тъмнокоса и черноока триполитанка, останала почти без сили от същия опиат, който замъгляваше съзнанието му, но удължаваше сексуалната му мощ, за да доставя огромно задоволство на наблюдаващия ги зад почти прозрачния параван жесток управител. Не беше и коварната девица Манал, чието предателство към Майлс й струваше живота, а него обрече на вечен затвор във все същите покои.

Не. Тази вечер кожата на жената бе розова, сияеща. Тази вечер тя не лежеше безучастна под него, а се гънеше и потреперваше при допира на пръстите му върху гърдите й, върху тъмните косъмчета на издутината между краката й. Тази вечер тя отвръщаше на пламъка му със страст, равна на неговата и нито веднъж не се отдръпна. Дори го умоляваше за още ласки.

Тази вече жената носеше само черна маска и нищо друго.

Тази вечер мъжествеността му бе възбудена докрай.

Кошмарът наистина завърши различно.

Това, че бе сънувал жената-самозванка не го изненада. Заради решението си да не мисли за Деймиън през последните дни, той й посвети доста време, докато работеше по нивите, независимо от прежурящото слънце, което изгаряше гърба и врата му, независимо от крясъка на мускулите по ръцете му за моментен отдих от усиления труд. Именно тогава, на върха на изтощението си, се сети как тялото й се изви и сякаш се сля с неговото, докато я вдигаше от седлото на коня. Вече бе убеден в онова, което тогава не желаеше да признае: тя без съмнение е жена — смела, находчива, изплъзваща се, тайнствена и прекалено безразсъдна.

И той щеше да я залови.

След една нощ се изпълваше седмица от последната им среща. Именно тогава тайната ще бъде разгадана. Играта ще достигне своя край. Тя няма да го превръща повече в посмешище. Поне в това отношение ще защити самолюбието си на представител на рода Уинчестър.

После ще има сили да се изправи пред проблемите си тук: отчаянието на Деймиън и мълчанието на Теди, много по-красноречиво от острите й думи на раздразнение и огорчение.

Пресегна се към копринения халат; навлече го и излезе от стаята. На прага на вратата се спря и се заслуша в приглушеното пеене, което долиташе от стаята на Деймиън. Успокои се, че всичко с братовчед му е наред. Но когато тръгна по тъмния коридор към стълбището, го обгърна тишина. Не успя да се отърси от обзелото го дълбоко безпокойство. Фактът, че несъмнено желае тази жена-самозванка не го тревожеше толкова много, колкото силата на влечението му. В съня му тя бе жертвата, а той — ловецът, тръгнал да я хване и укроти. В съня си той победи. Дали възпламеняването му бе плод на изпречилото се предизвикателство и на очаквания успех, или на нейната мамеща и изплъзваща се сила, която, също като Теди му убягваше.

Защо изпитваше такава необходимост да притежава и двете, за да си докаже, че е достоен да плени поне едната?

Спря на горната площадка на стълбището и се загледа в дългия тъмен коридор към западното крило. Там, зад последната врата Теди спеше, изтегната върху хладните чаршафи, покрита с лека завивка. Образът се загнезди в съзнанието му, ноздрите му се разшириха, все едно долавяха аромата й. Копнежът по нея го обзе с нова сила и той неволно стисна махагоновия парапет. Тази нощ той бе мъж, измъчван от образа на красивата си съпруга, която бе обещал да не докосва, а същевременно видението на дръзката и омайваща жена, която не успяваше да улови, го докарваше до лудост. Две жени.

Утре вечер ще залови едната — тайнствения враг — и като го направи, напомни си той, ще успее да овладее и похотта си към нея. Едва тогава ще се изправи пред другата — съпругата си — и заедно ще покорят всички разбесували се в него демони.

— Госпойце Теди, оставили сте Клио в яслата. Добре ще й бъде да прекара след пладне на пасбището.

Теди поклати глава — хем да се отърси от обсебилите я мисли, хем да покаже на Саймън, застанал на прага на конюшнята, че не е съгласна.

— Не… Благодаря ти, Саймън. Предпочитам днес да остане тук.

Кон, наял се до насита с люцерна и трева, в полунощ няма да препуска с пълни сили из полето и по пясъците.

Теди хвърли поглед към полупразната торба овес и се успокои, че довечера Клио ще е в превъзходна форма. Сутринта нарочно я разтъпка съвсем за кратко, за да е сигурна, че кобилата ще е пълна със сили преди полунощ, когато бързината й ще бъде подложена на сериозно изпитание. За стотен път през днешния ден, откакто стана и се увери, че Деймиън е добре, Теди бе обзета от мрачни предчувствия, от които стомахът й се свиваше. Направи всичко по силите си, за да ги прогони и да се съсредоточи единствено върху нещастния младеж, а не да се тревожи за предстоящата си среднощната среща с Кокбърн и за капана, който бяха заложили на Нощния ястреб. Но не сполучи. Крайниците й постоянно потреперваха, а мислите й блуждаеха разбъркани и хаотични.

Вероятно се чувстваше така, защото съзнаваше, че тази вечер не бива да се провали за нищо на света. Възможността се бе появила пред нея и я очакваше да я хване с две ръце. Планът й бе кристално ясен: за да се снабди с оръдието, необходимо й да принуди Кокбърн да освободи Уил, трябва да залови Нощния ястреб сама, преди хората на Кокбърн да го сторят. Само тогава ще разполага със силата да преговаря за освобождението на брат си.

Ала изпълнението, както подозираше, щеше да е невероятно по-трудно от замисъла.

Погали Клио по муцуната за последен път и се накани да си тръгне.

— Виж — подхвърли тя, кимайки към Див вятър, които виреше глава в яслата, — и Уинчестър предпочита той да остане вътре. Изглежда, както и на Клио, люцерната не му понася.

— Не е зарад люцерната, госпойце Теди. — Саймън я дари с широка усмивка, лишена от всякаква подозрителност. Въпреки това Теди усети как се изпълва с чувство за вина, а страните й поруменяват. — Люцерната никогаж не прави мъчнотии на Див вятър или на Клио.

— Но днес може да не им се отрази добре — бързо го прекъсна тя и се насили да му се усмихне, а после отмести поглед. — Клио нещо не ми изглежда добре.

Саймън бавно кимна.

— Тъй е госпойце. Утре Див вятър ще се състезава. Как да препуска с пълна сила, ако коремът му е пълен с люцерна? Но вий сте чудесна ездачка и си го знайте много добре. — Напевният му смях изопна нервите й. — Гледате Клио тъй, все едно и тя ще се надбягва съвсем скоро. Кат’ че ще се състезава с Див вятър.

Стори ли й се, че долавя леко предизвикателство в тона на Саймън, особено след като в очите му блеснаха неизменните закачливи пламъчета? Реши да се придържа към здравия разум: откъде, по дяволите, би могъл да подозира той, че само защото не позволява Клио да бъде изведена на пасбището, тя се представя за Нощния ястреб? Абсурдно. А освен това никога не бе чувала Саймън да споменава Нощния ястреб. Той все още не бе станал обект на приказки сред хората в Мирамер.

Сви рамене, за да се отърси от неудобството си и потупа гальовно Див вятър.

— Това наистина е идея — Див вятър и Клио да се състезават. Бих се съгласила, Саймън, ако не бях убедена, че Див вятър със сигурност ще спечели.

Мина край коняря, сбогувайки се приветливо, и точно излезе на сутрешното слънце, когато гласът на Саймън я накара да замръзне на място.

— О, според мен, госпойце, ако се състезават върху пясък, Клио ще надбяга всеки жребец.

Теди бавно се извърна и се вторачи в Саймън. Усещаше как сърцето й бие силно. Буца се надигна в гърлото й и гласът й едвам излезе през пресъхналата й уста:

— Какво казваш, Саймън?

Конярят й се усмихна дружелюбно.

— Казвам за пясък, госпойце. Див вятър е прекалено силен и едър да се движи бързо по пясък. Само туй казвам. А аз, повече от всеки друг, бих се радвал да видя коня на господаря победен. Ъхъ… И то от кобила. Да, госпойце Теди, ако правите такова надбягване, правете го върху пясък. — Очите му леко се присвиха, когато той направи пауза, преди да добави: — Да се хващам за работа. Приятен ден, госпойце Теди.

— Приятен ден, Саймън. — Проследи го как се отправя към задната стаичка. — Случайно съвпадение — промърмори тя и тръгна по калдъръмената пътечка към къщата. С очи, впити в настилката, не преставаше да хапе устната си и тихичко да си мърмори: — Чисто съвпадение. Той не подозира нищо. Абсолютно нищо. Ако беше така, щеше да го спомене пред Уинчестър, нали? Така, естествено, щеше да постъпи. Няма причина да не го стори. А Уинчестър щеше да се погрижи незабавно да ме оковат във вериги заради шпионаж. — Още три крачки и почти напълно се самоубеди. — Случайност, това е то. Няма за какво да се тревожа…

Докато стигне до кухнята, на двадесетина крачки от централната сграда, тревогата й бе преминала. Ала само един бегъл поглед през прозореца пробуди отново неспокойството й, от което почти се задави. Този път обаче то бе от съвършено различно естество.

— Джили… — Отвори вратата широко, но гласът й секна. Джили, заета да бели картофи, не вдигна поглед. Дори под слънчевата светлина, обляла прозореца, прислужницата изглеждаше необичайно бледа, а устните й бяха свити. Независимо от парата, която се вдигаше от чайниците с вряща вода и от огньовете, бумтящи в двете огнища, Джили изглеждаше свежа и овладяна; нито един кичур не се подаваше изпод бонето й, а и по лицето й нямаше капчица пот. И въпреки това Теди замръзна, когато я видя. — Какво има, Джили? Защо не си при Деймиън?

Ножът проблесна на слънчевата светлина, когато жената обърна глава от прозореца. Едва сега Теди забеляза двете вадички от сълзи по бузите й.

— Джили — повтори тя и като пристъпи напред, нежно сложи ръка на рамото й.

При допира й прислужницата сякаш се сви, а после се наведе към Теди.

— Съжалявам, госпожо — прошепна Джили, — но не мога да седя повече край леглото му. Не издържам. Сега Уини е при него. — Преглътна и продължи да бели картофите, а сълзите й се лееха неудържимо. — Не е по-зле. Дори май е по-добре. Но просто… Съдбата ми ли е такава да обичам мъже, които да не ме обичат? Искам така отчаяно да им помогна, а се оказва, че не мога.

Като потрепери от облекчение, Теди отвърна:

— Вероятно не забелязваш, но аз виждам колко много помогна на Деймиън.

Джили поклати глава и постави картофите в голяма купа с вода.

— Той ми крещи. Настоява да го оставя сам.

— Вика от безпомощността, която изпитва, а не по теб. Иска да си до него и да му пееш.

Джили прокара ръка по лицето си.

— Дори не ме слуша.

— Според мен те слуша. Каза ми, че пееш като ангел. Дори и по-рано е идвал в кухнята да те слуша как пееш.

Джили вдигна пълните си със сълзи, надежда и болка очи.

Нещо в измъченото й лице накара Теди да си наложи да запази самообладание, за да не се срути.

— Понякога са важни малките неща, които правим, Джили. Проявената нежност и загриженост обикновено дават най-обилни плодове. Все едно отделно минзухарче се бори да пробие земята и да се устреми към слънцето. Едно единствено крехко минзухарче, последвано от второ, после от трето, докато цялата поляна се покрие с тях и се ширнат до хоризонта.

— Според мен за някои мъже просто няма надежда, госпожо.

— Има и такива, но те не живеят в тази къща.

— Не вярвам в това.

— Ако не го вярваш, защо си обелила толкова много картофи — ще напълнят две големи тенджери? Супа ли иска днес?

— Картофена супа — отвърна Джили тихо.

— И то специално поръчана, предполагам. Вероятно, докато е слушал песните ти през всичките тези дни, е надушвал как ще ухае на печката.

Джили вдигна очи, пълни с подозрение.

— Защо ми казвате всичко това? Редно е да ме мразите. Аз ви ненавиждах, когато дойдохте като господарка на Мирамер. От приказките, които бях чула, реших, че сте го подлъгали да се ожени за вас и нарочно сте настроили Деймиън срещу него. Мислех ви за егоистична и разглезена жена, която се интересува само от себе си. Да не говорим колко дълбоко се надявах никога да не обикнете Майлс така силно, както си въобразявах, че аз го обичам. Всичко се оказа голяма моя грешка — особено за чувствата, които си мислех, че изпитвам към Майлс. Вие, госпожо, го обичате по-силно, отколкото аз някога бих могла, нали?

Теди изпита недостиг на въздух. Остана смаяна, когато се чу да отговоря:

— Обичам го отчаяно много.

— А това е незначително малко в сравнение с обичта, която той изпитва към вас.

Теди усети как я облива гореща вълна. Бързо насочи вниманието си към купата с картофи и притвори клепки, за да преодолее внезапното замъгляване в очите.

— Аз… Аз не го вярвам, поне в момента. Чакай. Дай да ти помогна.

— Вие сте засадили не една и две поляни с цветя за Майлс. Как не го виждате, госпожо, когато забелязвате толкова много неща за другите?

Раздразнена, Теди взе купата с треперещите си ръце и се опита да я вдигне от масата.

— Представа нямам за какво говориш. По-добре ще направиш, ако насочиш проницателния си взор към Деймиън. Той самият ще се почувства значително по-добре, ако разбере, че го обичаш.

— За всекиго е от полза да разбере, че го обичат.

Теди направи пауза, преди да отвърне:

— Така е, Джили. Това много ще му помогне.

— Тогава трябва да признаете на Майлс, че го обичате.

— Напълно изключено.

— Защо?

— Аз… Аз… — Теди стисна зъби и се насили да се смръщи, както според нея подобава на господарка на дома. — Предполагам, за теб няма да има особено значение в момента ако ти напомня къде ти е мястото?

Джили я погледна самодоволно и отвърна:

— Не, госпожо, не би имало никакъв смисъл.

— Е, не възнамерявам да казвам нищо на Уинчестър. А сега се махни от пътя ми, за да преместя тази купа.

Тя вдигна купата и тръгна към отрупаната със зеленчуци маса. И точно тогава познат глас, с дълбок тембър и мелодичност, който винаги сгряваше душата й, я накара за замръзне на място.

— Какво точно няма да ми кажеш, съпруго?

Хванала купата с две ръце, Теди се извърна така рязко, че водата се разплиска по синята й рокля. Силуетът на Уинчестър се очертаваше на прага на кухненската врата — по-висок, по-широкоплещест, по-впечатляващ, отколкото го пазеше в съзнанието си. Чертите на лицето му не се виждаха — поради легналата върху него дълбока сянка, те бяха неразличими. Но тя знаеше, че се взира в нея. Като някакъв хищник. Повей на вятъра духна ризата му и изду ръкавите — заприличаха на огромни разперени до краен предел криле, за да уловят въздушните течения.

Приличаше на ястреб.

Купата се изплъзна от ръцете на Теди и с трясък падна на пода. Картофите полетяха във всички посоки, водата се плисна по обувките и подгъва на роклята. Тя бързо се наведе да я вдигне, борейки се с почти несъзнателното желание да побегне, да потърси спасително убежище някъде, където и да е, но далеч от него. Далеч от подозренията, които се породиха някъде дълбоко в ума й.

— Теди.

Той се надвеси над нея, а тя почувства цялата сила на тялото му, както и интимните нотки, прокраднали се в дрезгавия му тон.

Усети свиване в гърдите. Едва си поемаше дъх.

— Господи, Теди. Бледа си като смъртта. Какво ти е?

Едва не се отдръпна, когато той нежно обгърна раменете й и лекичко я разтърси.

— От горещината… — успя да пророни тя. Избягваше да го погледне под предлог, че събира картофите. — Нали… Нали ти казах, така и не се научих да се справям с женската работа. Как е възможно човек да работи в такава горещина?

Да, от горещината. Халюцинацията и всички странни, подозрителни мисли са продиктувани единствено от тази задушаваща горещина. От това е. Просто халюцинация.

Стисна я по-силно за раменете и тя разбра, че ни най-малко не го е убедила. Притегли я към себе си и й предложи обятията си като убежище, утеха, защита.

Тя скочи на крака и се подпря с ръка върху масата.

— Добре съм. Ето, виждаш ли — стоя на краката си.

Направи пауза и вдигна поглед към него през падналите върху челото й кичури. Оказа се грешка. Кога е могла да го погледне и да не усети как всичко у нея трепва от копнеж?

— Какво няма да ми кажеш? — повтори той и леко свъси вежди. Тонът му не търпеше възражение. — Ако ти не ми кажеш, Джили ще го направи.

— Не, няма — обади се Теди бързо. — Сама ще ти кажа, ако желаеш.

— Да, желая.

— Чудесно.

Той остана загледан в нея няколко секунди, после леко се наведе и отново подкани:

— Е?

Теди преглътна, после вирна брадичка.

— Братовчед ти Деймиън се оправя.

През рамото му Теди забеляза как Джили ядосано въздъхна, все едно е таила дъх в очакване. Миг по-късно врата на кухнята се хлопна зад гърба й и те останаха съвсем сами в окъпаната от слънчева светлина кухня — сред парата, край бумтящите огнища и двете заспали котки на стола.

Теди усети как сърцето й прескочи един удар.

— Благодаря, че ми каза. Това ли смяташе да скриеш от мен?

— Не знаех, че се интересуваш от него.

— Не е честно да говориш така.

— А кое е честно? — Теди отметна глава и направи неопределен жест по посока на къщата. — Да го оставяш да тъне в отчаяние, без дори да направиш опит да му помогнеш; да се преструваш, че не забелязваш присъствието му? Или си въобразяваш, че терзанието му ще изчезне заедно с треската? Държа да ти кажа и го запомни: никакъв опиат, никакви грижи и никакво количество картофена супа няма да го освободят от тези мъки.

Върху лицето му се изписаха дълбоки, безмилостни бръчки.

— По дяволите! Не мога да разреша проблемите му вместо него.

— Не можеш, но и категорично отказваш поне да се опиташ. А сега ме остави да мина, упорито магаре такова.

Ръката му се протегна и я хвана за рамото.

— Не бързай толкова, скъпа — изръмжа той.

После с едно леко придърпване я притисна плътно към себе си.

Първата мисъл на Теди я потресе: след три дни усилена работа на полето мускулите му бяха станали стоманени. Тялото й откликна на неговото по обичайния начин: всяка клетка се изпълни с копнеж и страст към него. Каквото и да й диктуваше здравият разум и желязната логика тя не бе в състояние да се възпре.

Но поне щеше да се опита.

Сложи свитите си в юмруци ръце върху раменете му, вирна брадичка и го изгледа свирепо.

— Никога не си прибягвал до варварски начини да ме задържиш, Уинчестър.

— Истина е. Но и ти никога не си ме наричала упорито магаре. Защо си така разгневена, обич моя?

Теди стисна устни и процеди:

— Не ме наричай така.

— Искаш ли да знаеш какъв съвет би ти дал Джул Рейнолдс в момента? — гальовно каза той и бавно притвори очи. — Изглеждаш доста напрегната, Теди.

— Точно така. Ядосана съм.

— Това е безспорно. Ядът ти сякаш извира през всяка пора. Но изглеждаш разгорещена и от нещо друго. Никога не съм те виждал такава. Нужно ти е освобождение, Теди, бързо и диво освобождение.

Тя се стегна. В всички сили се стараеше да покаже, че не обръща внимание на прелъстителния му тон и на въздействието, което оказваше върху нея. Но дори в този миг усети как съпротивата й се стопява бавно и тялото й откликва на неговото.

— Затова излязох да пояздя днес сутринта.

— Днес сутринта — повтори той и веждите му се стрелнаха зловещо нагоре. — Но то с нищо не ти е помогнало, скъпа. — Загледа се в устните й; неговите леко се отвориха: показаха се белите му зъби. — И аз не успях да постигна освобождение — промърмори той. — Независимо от упоритото си самовнушение. Единствено по този въпрос съм съгласен с Рейнолдс. Има само един лек за онова, което ни терзае, съпруго. И ти съзнаваш какъв е.

Теди усети как устните й се отварят сякаш от силата на волята му, чу как въздухът излиза от гърдите му, когато нейните се опряха в тях.

— Уинчестър…

Пръстите му се плъзнаха по устните й.

— Не, не ми казвай. Покажи ми.