Ястреба и гълъбицата

Глава 3

Ниско стелещата се мъгла леко изсветляваше, когато Теди излезе от страничната врата на голямата къща и забърза по калдъръмената пътека към конюшнята на Мирамер. Стъпките й отекваха в тишината. Нищо не се виждаше на няколко крачки. Можеше да реши, че следващата стъпка ще я отведе в сърцевината на кълбо от храсти орлов нокът, ако не бе така жив спомена за разкошната гъста трева, която — тя знаеше — започваше веднага от пътеката и се простираше чак до река Джеймс.

Рано предишната вечер, при залез слънце, тя излезе от горещите стаи и мина по същата тази пътека, насърчена от живописните описания на леля си за красотите на Мирамер. До голяма степен те се дължаха на разположението на плантацията точно при един остър завой на река Джеймс. Реката опасваше къщата от три страни и постройката изглеждаше като рядък скъпоценен камък. Величествена тераса, повдигната на колони, се простираше от предната фасада към двете страни на сградата и осигуряваше панорамен изглед към реката и околните поля. Теди се запита колко ли английски военни кораби са минавали край великолепната плантация с готови за стрелба оръдия. Тези кораби са се виждали от всеки прозорец на къщата и сигурно — предположи тя — са представлявали зловеща гледка на фона на околната красота.

Приятелите на леля Едуина имаха и друг обект за коментари — конюшните на Мирамер. Ако се изключат няколкото първокласни жребци, собственост на Рейнолдс, славата на Уинчестър като притежател на най-хубавите коне в околията беше безспорна. А и двамата мъже си бяха спечелили репутацията на комарджии, особено ставаше ли въпрос за облози при конни надбягвания. Според леля Едуина съперничеството между Уинчестър и Рейнолдс напоследък се бе разпалило сериозно и това обстоятелство щеше да донесе доста забавления за местните жители, тъй като предстояха много надбягвания. Самата тя — със страст към залаганията, а и с любов към конете — обеща на Теди да бъдат най-редовни посетителки на състезанията, ако не за друго, поне да покажат поддръжката си за Джул Рейнолдс. Именно от него Джордж Фаръл бе купил черната арабска кобила Клио, която подари на съпругата си преди няколко години. А Теди сама се бе убедила, че Рейнолдс е първокласен познавач на коне: при последната й среднощна среща с Кокбърн Клио доста умело се изплъзна от взвода американски войници — самите те с бързи коне — и хукна по огрените от луната поля, без да покаже и най-малък признак на безпокойство.

В този момент обаче на Теди много й се искаше, заради Деймиън Коул, конюшнята на Уинчестър да разполага с не по-лоши екземпляри.

Още в първата клетка намери точно каквото търсеше; жребец, тъмен като нощта, от чийто очи сякаш я гледаше самият Луцифер.

— Чудесно — промърмори тя, плъзгайки одобрителен поглед по добре оформените мускулести хълбоци и гърди — сигурен знак за бързината и издръжливостта на коня.

Северното пасбище, както бе успяла да научи, се намираше най-малко на около три километра от основната сграда, а зората почти се бе пукнала.

Бързо мина край яслите, но не пропусна да забележи повече от дузината коне, затворени в клетките. Стигна до задната стаичка, обзаведена оскъдно с легло и малка печка, и се насочи към такъмите. Сръчно подбра юзда и се върна при жребеца.

— Чудесно момче, чудесно момче — повтаряше тя напевно, което би успокоило и най-темпераментния кон. Ушите на животното щръкнаха, а ноздрите му се разшириха, опитвайки се да надуши миризмата й. — Слава Богу, че никой не те пази, миличък — измърка тя, доволна от късмета си. Бавно влезе в клетката и протегна ръка към ноздрите му. Топлина сгря пръстите й, когато той издиша в дланта й. — Толкова си красив — пророни тя, като непрестанно наблюдаваше ушите му. Те още стърчаха, но конят не направи никакво движение, с което да я окуражи да продължи. — Добро момче си ти — прошепна тя и прокара ръка по врата му.

Животното веднага наведе глава и побутна ръката й, сякаш я подканяше да я плъзне по муцуната и между ушите. Теди се усмихна и бръкна в джоба на роклята си, измъкна две бучки захар и му ги даде.

— Трябваш ми, момчето ми — отново прошепна тя и го тупна нежно по якия врат.

С лекота надяна юздата. Той съвсем покорно я последва от яслата и излезе навън в сутрешната мъгла.

— Господарят ти добре те е тренирал — отбеляза тя. Хвана се за гривата и се метна на широкия му гръб. Придърпа, доколкото й бе възможно, полите на роклята си над голите си крака. Успя да се покрие едва до коленете — надолу се виждаха стройни мускулести прасци, с каквито малцина от познатите й дами можеха да се похвалят. — Добре. А накъде ли е север? Дали…

— Ей! Ти там, спри! Чу’йш ли ме?

Теди бързо се озърна. При страничната врата на плевнята стоеше висок строен негър; с една ръка, стегната в юмрук, гневно махаше, а с другата вдигаше тирантите си към раменете.

— Едничък господарят язди Див вятър! — извика той и отново замахна с юмрук. — Даже и Саймън не го яха!

Див вятър неспокойно се разтъпка на място — очевидно бе нетърпелив да тръгне. Теди усети огромната му сила и обви юздите два пъти около китките си, преди здраво да ги стисне с две ръце. Този жребец сигурно е достоен за Клио? Тя вдигна вежди и попита чернокожия мъж:

— А къде е господарят му?

Човекът я гледаше удивен и бавно се приближаваше към нея; тялото му бе напрегнато.

— Лошо е да яздите в таз мъгла. Много опасно, дори за господаря опасно. И на туй отгоре на гърба на Див вятър. Слезте, госпойце, инак ще се нараните. Пък ако господарят Майлс ви види на гърба на най-хубавия му кон, ще ви гръмне.

Тя едва дръпна юздите и Див вятър реагира, като отстъпи няколко крачки назад.

— А къде е господарят му? — попита повторно тя, без въобще да обръща внимание на предупрежденията. Бе яздила слепешком в най-тъмна нощна доба, по непознат за нея терен, върху гърба на буйната кобила. Мъглата не я плашеше. Нито мисълта за гнева на Майлс Уинчестър. Съмняваше се, че би я застрелял. Присви очи и отново се обърна към мъжа: — Не е ли в къщата?

Ако не го наблюдаваше извънредно внимателно, щеше да й убегне неволният му жест. Нямаше никакво съмнение — главата му едва забележимо се наклони надясно; очевидно нататък бе север. Не успя да се въздържи, усмихна се и широко дръпна юздите на Див вятър.

— По дяволите, къде сте тръгнали, госпойце? — изкрещя мъжът.

— Да спася всички, разбира се — извика Теди през рамо и заби пети в хълбоците на жребеца, като същевременно отпусна леко юздите.

Див вятър мигом премина в галоп. От неочаквано силния устрем раменете на Теди за малко не изскочиха от ставите. Притисна плътно гърди към врата на животното; едва успяваше да диша. Опита се да си възвърне седящата стойка, но тутакси усети вливането на кожените юзди в китките й. Мъглата веднага ги обгърна. Тя продължи да се бори с юздите, но Див вятър ускоряваше, ускоряваше ли темпото.

Теди потисна първите признаци на паника. Очите й неволно се напълниха със сълзи. Развяваната от вятъра грива шибаше бузите й; тя зарови лице във врата на Див вятър. Сякаш огън изгаряше ръцете и краката й, докато се опитваше да се задържи на коня. Нямаше да издържи още дълго; не можеше да мери сили с развилнелия се жребец.

През сълзи зърна неясните очертания на дървета сред мъглата. Парите като че ли се вдигаха или поне изтъняваха достатъчно, за да й дадат възможност някак да направлява коня си. Ако той й позволи, разбира се. Под копитата на Див вятър вече се чуваше шум от утъпкана пръст. В прилив на нова надежда тя отново се опита да овладее юздите. Животното бе избрало пътека, която вероятно отиваше към северното пасбище.

В следващия миг се убеди, че е така. Див вятър бе съвършено наясно накъде я води. Той търсеше господаря си. Наистина беше забележително добре трениран и обучен. Само да успееше да се задържи на гърба му.

Ръцете й изтръпнаха, ала най-сетне Див вятър намали темпото. Теди надигна глава. На лекото възвишение недалеч от реката мъглата вече се бе вдигнала чувствително. Отдавна се бе зазорило. Беше закъсняла.

— Не… — развика се тя, но молбата й застина на устните. Изстрел раздра тишината наоколо. — Не…

Преди Див вятър да спре, тя се плъзна от гърба му. Краката й не я удържаха и тя се свлече на колене върху влажната трева. Мъглата сякаш погълна отчаяния й вик.

— Недейте, моля ви…

С мъка се изправи и се взря в дрезгавината. В следващия миг го видя да тича към нея през мъглата: невероятно висок, с издути от вятъра бели ръкави, а лицето му — мрачно, изкривено от гримаса. В ръката си държеше пистолет с все още димящо дуло.

Привлече я в обятията си точно преди краката й отново да омекнат. Лицето му побледня и стана безизразно като смъртта.

— Убил си го, Уинчестър — промълви задавено тя и пръстите й се впиха в ръцете му.

— Жив е — долетя грубоватият му отговор.

— Но чух изстрел…

— Никого не бих убил заради жена. Дори заради теб. — Устните му леко се отпуснаха, но той не се усмихна. — Можеш ли да стоиш на краката си?

Гласът му бе дълбок и нежен, а английският му акцент придаваше на думите му меко, прелъстително звучене. Очите му сякаш я изгаряха. Теди изпита неудържимо желание да побегне.

— Да, мога — уверено отвърна тя, макар никак да не бе сигурна дали е в състояние да го стори.

Ала бе готова на всичко, за да не усеща ръцете му върху талията си, да отдалечи тялото му от себе си. Отклони поглед и за момент почувства как силата се възвръща в крайниците й.

— Откраднала си коня ми.

Дъхът му гореше челото й.

Тя сведе очи към черните му ботуши, но бързо ги вдигна, за да не си помисли той, дори за миг, че се извинява.

— Нямах избор. Успах се.

Готвеше се да се отдръпне, но и двете й ръце се озоваха в неговите едри длани. Прокара палци по резките, оставени от юздите.

— Имаш късмет, че си останала жива — подметна той с безразличен тон.

Но пръстите му продължаваха да се плъзгат по кожата й и пробудиха спомен, който бе най-добре да забрави.

Руменина плъзна по страните на Теди. Отново се опита да се отскубне, но той я държеше здраво; обърна дланите й нагоре. Пръстите й мигом се свиха, за да закрият мазолите по възглавничките в основата им, където би трябвало да има единствено мекота.

— Госпожице Лъвлейс! — Деймиън Коул изплува от мъглата, а тонът му бе пълен със загриженост. — Господи, Майлс, та тя е яздила Див вятър. Истинско чудо е, че не е била убита!

— Може да бъде обесена — изсумтя Уинчестър. — Откраднала е коня ми.

— Благодарете на небесата, че не ви е застрелял, капитан Коул. — Теди издърпа ръцете си от хватката на Уинчестър. Обърна му гръб и заговори на Деймиън с тон, който обикновено не пораждаше никакво възражение от страна на брат й и дори на баща й, ако трябваше да е докрай честна. — А и за това, капитан Коул, че не ви се е удала възможност да го застреляте, особено от някакво криво разбрано чувство за справедливост.

Коул силно се изчерви.

— Едва ли е криво разбрано, мила ми госпожице Лъвлейс. Ние, от Вирджиния, сме известни с болезненото си чувство за чест. — Коул хвърли хладен поглед към Уинчестър. — Някои от нас, имам предвид. Аз специално, няма да допусна отнетото ви целомъдрие да остане невъзмездено, а репутацията ви — опетнена. Нито бих позволил да се стигне до някакво пошло парично обезщетение.

Просто нямаше начин да спори с мъж, така твърдо решен да се държи като средновековен рицар. Започна да го осъзнава още снощи, когато напуснаха спалнята на Уинчестър и Деймиън Коул почти не й остави възможност да влее малко здрав разум в главата му. Неговият командир, чичо й Джордж, също бе претърпял неуспех. Всички се бяха оттеглили по стаите, затръшвайки вратите.

Тази сутрин положението бе не по-малко опасно. Ако не и повече. Пръстите на капитан Коул стискаха пистолета така силно, че кокалчетата му бяха побелели, сякаш едва имаше търпение да се върне на полето, за да изстреля куршум в сърцето на Уинчестър. Ако Теди не се намесеше и не предложеше някакво разрешение, това неминуемо щеше да стане, и поне един живот щеше да се погуби напразно, жертван в безсмисления дуел. През последните три месеца бе станала свидетелка на достатъчно кръвопролития и те й стигаха за цял живот. А и нещо в Деймиън Коул — някаква цялостна отдаденост на определена цел — й напомняше за нейния брат. Вероятно с това се обясняваше майчинското чувство да го закриля, което изпитваше към този мъж, макар едва да го познаваше.

— Едно споразумение според вас не е ли достатъчно? — попита тя и веждите й се вдигнаха нагоре. Красивото лице на Коул видимо застина.

— Ако не друго, самата мисъл за подобна наглост е достатъчна причина да застрелям братовчед си. Стига ми фактът, че е дръзнал да направи предложение. Сега се намирате във Вирджиния, госпожице Лъвлейс. Тук не всички сме варвари. И така, братовчеде, ако благоволиш да се върнеш на полето на честта, мисля, че е мой ред.

Вкопчвайки се във внезапна, макар и безумна мисъл, Теди хвана ръкава на Коул и запита:

— Ако се омъжа за братовчед ви, капитан Коул, ще оставите ли пистолета и ще се съгласите ли да забравим този въпрос?

Коул видимо се сепна и премигна. Очевидно бе поразен.

— Мила моя госпожице Лъвлейс — подхвана той бавно, — напълно ли сте сигурна… Искам да кажа, че братовчед ми никога не ще се съгласи… — Той млъкна, преглътна с усилие и хвърли объркан поглед към Уинчестър. — Ами тогава вероятно ще трябва да приема, че въпросът е уреден.

— Чудесно — обади се Теди напористо. — Значи всичко е наред.

— Но има и други, които… Искам да кажа… — Деймиън премигваше, явно смутен от предложението й. — Аз например… Мила госпожице Лъвлейс…

— Наричайте ме Теди, капитан Коул. Предпочитам да ме наричате така, наистина. — Хвана енергично полите на роклята си, за да изтръска росата и се извърна към Уинчестър. Усети по-скоро привличане, отколкото отблъскване от свирепото му изражение. Никога не бе позволявала човек или обстоятелства да я сплашат. Не възнамеряваше да го стори и сега. И въпреки това пръстите й се впиха по-навътре в диплите на дрехата, когато погледът му сякаш проникна дълбоко в съзнанието й. — Бихме могли да стигнем до някакъв вид брачно споразумение, което да задоволява и двама ни, предполагам.

Майлс не помнеше някога да е бил толкова потресен. А пък жена да го изуми така — съвсем. Да го измамят се бе случвало веднъж, само веднъж. И въпреки това, за по-малко от двадесет и четири часа, пламенната Теодора го завари неподготвен поне три пъти — като се започне от вълнуващата и всъщност неконсумирана докрай среща в леглото му снощи, на която, без съмнение, се дължеше до голяма степен лошото му настроение днес сутринта. Но дори с опънатите от миналата нощ нерви и с непрестанното, болезнено пулсиране в челюстта, Майлс бе насочил пистолета си към небесата, а не изпрати оловния куршум към крака на Деймиън. Всъщност младият му братовчед, така сляпо отдаден на благородна саможертва, си го заслужаваше. На всичкото отгоре бе ударил Майлс по челюстта и го бе нарекъл страхливец: все основателни причини за един джентълмен да се хване яростно за пистолета.

Майлс можеше с лекота да убие гордия си братовчед. Не го стори, обхванат от някакво неловко чувство, може би съвест. Глупаво наистина, като се има предвид, че само секунди го деляха от изгарящия изстрел, който неминуемо щеше да последва. Изобщо не се съмняваше в решимостта на Деймиън да го застреля. Очевидно и Теодора Лъвлейс не изпитваше никакво колебание в това отношение.

Теди. Странно как съкращението на името й прилягаше много повече от Теодора. Теди. Искаше да усети как звучи от неговите уста. Когато тя го произнесе, сякаш повя свеж вятър, разрошил нивите след дъжд.

Точно зад гърба си усети дъха на Див вятър. Не се обърна. Не биваше да дава възможност на Деймиън, който не откъсваше поглед от него, да разбере какво го смущава. Теди също се бе вторачила в лицето му. Никога не бе срещал толкова решителна жена, а и тези необикновени очи — ледени, непроницаеми, теменуженосини. В спалнята му, на светлината на лампата, искряха с виолетови пламъци под дългите гъсти мигли. Приличаше на богиня…

Майлс стисна зъби. Той, естествено, ще й откаже. Да се ожени? Неприемлива мисъл, дори ако се налага да понесе някой куршум в гърдите, за да докаже колко противна му е подобна мисъл. Няма да позволи на никоя жена да го плени.

И все пак нещо издаваше нейната неувереност. Не поведението й, което продължаваше да е смело и дръзко като на мъж. Нещо друго… Очите му се спряха върху устните й, върху нежната извивка на скулите. Долови едва забележимо потрепване. Тя определено не се страхуваше от него, колкото и странно да му се струваше това. Но тази дама далеч не бе така уверена, както изглеждаше.

Изпита неочаквано, объркващо желание да се подчини на играта й. Удиви се, понеже ненавиждаше естествената склонност на жените към измама. Никога досега не му бе хрумвало да се включи в подобна игра само заради интригата. А и залогът бе прекалено голям. Ако действа импулсивно сега, дали пък няма да се обвърже със съпруга за цял живот.

Тя премигна насреща му. Излъчваше необичайна смесица от невинност и лукавство, дързост и съвършена безпомощност. На случаен наблюдател би се сторило, че оставя всичко в негови ръце. Но го бе направила, тъй като подозираше отговора му. Тя също залагаше, и то всичко защото бе сигурна в неговия отказ.

Майлс погледна Деймиън. Изглежда, че желанието на братовчед му да го простреля в сърцето можеше да бъде надминато единствено от благородната му страст да защити Теди. Някои подценяваха волята на Деймиън, но Майлс не бе сред тях. Той почти четеше мислите на братовчед си и усещаше как напрежението му нараства в очакване да чуе съдбоносния отговор. Ясно бе, че за Деймиън дори славата на бойното поле бледнее пред идеята да се ожени за красива, но с трагична съдба млада жена, която той да спаси от позор.

Всъщност и двамата желаеха той да откаже.

Очите му се приковаха в тези на братовчед му.

— Остави пистолета, Деймиън. Няма да ти е нужен повече. Госпожице Лъвлейс — Майлс се постара галантно да наклони глава, доколкото му бе възможно, — може да се венчаем, когато ти е удобно.

С известно задоволство отбеляза как страните й пребледняха. Чувствените й устни леко се разтвориха от изненада и Майлс изпита силно желание да ги притисне към своите. Не успя да се въздържи да не я докосне и здраво обви рамото й с ръка, при което усети стегнатите й мускули. Привлече я до себе си и закова блестящите й очи в своите.

— Нали няма да промениш решението си? — прошепна той, докато отчиташе плъзналия из вените му огън от момента, в който я докосна.

Тя се напрегна и се постара да изглежда безразлична.

— След като веднъж взема решение, Уинчестър, никога не го променям.

Очите му се присвиха.

— И все пак би могла.

— За Бога, Майлс — намеси се Деймиън, съкрушен от рухването на плановете си. — Съвсем си откачил. Та предложението й е доста милостиво към теб.

Майлс погледна братовчед си с въпросително вдигнати вежди.

— Наистина, Деймиън. Защо да приема цял живот да се разкайвам, когато с един бърз изстрел всичко може да приключи? — Очите му се задържаха на розовите й устни, само на сантиметри от неговите. — Наистина — промърмори той. — Повечето мъже биха сметнали, че нямам капчица здрав разум. Но от друга страна, те и без това вече мислят така. — Със странна неохота я пусна. Тонът му възвърна обичайните си грубовати нотки. Кимна към завързания за дъба кон. — Отведи госпожица Лъвлейс обратно в къщата на гърба на Зевс, Деймиън, и уведоми командира Фаръл, че ще се срещна с него в салона след час. Преди това трябва да напълня бъчвите. — Сграбчи юздите на Див вятър и хвърли кос поглед на Деймиън. — Ще ми помогнеш ли да се кача?

— По-скоро бих те застрелял, братовчеде — увери го Деймиън, но независимо от суровата си реплика помогна на Майлс да яхне жребеца.

Теодора Лъвлейс извърна лице към първите слънчеви лъчи, които разкъсваха мъглата. Очите й се задържаха върху издигащите се към хоризонта хълмове, а мислите й литнаха не по-малко далеч. Майлс се почувства пренебрегнат. Застанала там, сред вдигащата се мъгла, с разпуснатите си коси, които приличаха на абаносов водопад под меката утринна светлина, тя излъчваше някаква спокойна сила, която заплени Майлс. Наистина, особената й привлекателност не се измерваше само с физическата й красота, макар да представляваше възхитителна гледка за всеки мъж, особено ако я е държал гола и прекрасна в обятията си предишната нощ.

В този момент — докато откъсваше очи от нея и неоправдано остро заби пети в хълбоците на Див вятър — му хрумна, че е приел женитбата съвсем не толкова заради честта, а заради всички съблазнителни сцени, които се мяркаха в главата му. И докато Див вятър препускаше, а от бруленето на вятъра очите на Майлс се пълнеха със сълзи, му мина тревожната мисъл, че се жени за нея поради една единствена причина: така никой друг мъж, в това число и Деймиън, няма да я притежава.

Над камината висеше картина от Рембранд, от тавана се спускаше великолепен кристален полилей, отвъд френските прозорци подовете преливаха в тревиста, огряна от слънцето, морава, осеяна с орлови нокти. Лекият утринен бриз развяваше дантелените пердета и довяваше в стаята аромата на разцъфнали рози. Върху страничния шкаф различни по големина кристални гарафи, пълни с разнообразни напитки, чакаха да задоволят всеки вкус, а над тях се виждаше портретът на впечатляващ, решителен червенокос мъж.

Несъмнено рисуван от Джошуа Рейнолдс, определи опитното око на Теди. Почти пожела баща й да не се беше посвещавал с такава страст на образованието й. Тогава салонът на Уинчестър, а и цялата му къща, щяха да предизвикат по-непринудено възхищението й със своето великолепие. Вероятно щеше да седи по-спокойно на ръба на изящния фотьойл в стил Хипълуейт и да очаква появата на собственика в наивно неведение, а не леко притеснена от кралската обстановка, в която попадна. Ако Уил бе с нормален разсъдък и жаден за знания, баща им безспорно щеше да насочи припечелваните като книжар средства към неговото образование и да остави на Теди по-типичните за жените занимания: готвене, кърпене и поддържане на домакинството. Вместо това едрото здраво тяло на Уил, съчетано с недоразвития му разсъдък, го обричаше на живот във въглищните мини, а Теди израсна образована не по-зле от връстниците си момчета и мечтаеше за неща по-подобаващи за амбициозни млади мъже. Не бе изненадващо, че заедно с тази амбиция и познания тя притежаваше идеалистична и оптимистична представа за света. Както и непоклатима увереност в собствените си способности да се справя почти с всичко.

Като се изключи готвенето и кърпенето.

Как успя да попадне в подобно затруднено положение. Образованието и амбицията очевидно не помагат особено да се контролират най-дълбоките човешки страсти.

Уинчестър трябваше да отхвърли предложението й. Та тя очевидно не съзнаваше напълно какво говори, когато го изрече. Беше подтикната, естествено, от желанието да попречи на двамата братовчеди да се възползват от пистолетите си. Беше негов дълг да прояви достатъчно здрав разум и да откаже. Защо, по дяволите, прие?

Часовникът на полицата отмерваше времето безмилостно като самата смърт. Очите й следяха чичо Джордж, който прекосяваше салона напред-назад сигурно за стотен път. Ботушите му потропваха по лъснатия под пред камината и отекваха с известно нетърпение. Теди си представи как леля Едуина протрива килима, също крачейки напред-назад, докато изчаква в доброволно изгнание в спалнята си на горния етаж.

Чичо й спря, отвори капака на златния си часовник и изръмжа нещо под нос. Натика красивата вещ обратно в джоба на тъмносинята си морска униформа и поднови сноването от камината до прозорците и обратно, свъсил вежди. Човек би казал, че обмисля тревожното положение на страната. От фотьойла в ъгъла Теди го наблюдаваше и се чувстваше като малко, безпомощно момиче.

Дочу стъпките на Уинчестър само секунди преди вратите на салона да се отворят със замах. Сякаш носен от вятъра, той влезе, без да се спира на прага и без да затваря след себе си. Дори не си даде труда да вдигне очи от листа в ръката си и да погледне посетителите. Почти механично се насочи към страничния шкаф, като при това загърби Теди и чичо й, и си наля прозрачно питие. Вдигна чашата си, отпи и отново продължи да изучава листа.

Часовникът удари пет пъти. Теди погледна чичо си, който бе спрял насред стаята, червенината, плъзнала над колосаната яка по цялото му лице, не вещаеше нищо добро.

Уинчестър измърмори нещо, изпи питието си наведнъж и рязко се извърна, приковавайки очи в чичо Джордж.

— А, Фаръл.

Наистина ли се смекчиха суровите му черти? Възможно ли бе това да е нещо като извинение от страна на Уинчестър? В края на краищата бе закъснял двадесет минути и приличаше на човек, изцяло погълнат от други неща, потопен в своите дела, напълно пренебрегвайки висшия американски морски офицер. С разбърканите си от вятъра тъмни коси, със загорялото си лице и навитите до лактите ръкави на ризата, Уинчестър имаше вид на доволен плантатор, изцяло потънал в усилена работа. Високата му силна фигура говореше за очевидното му благополучие. За съвсем кратък миг на Теди й се стори, че зърва едва доловима мекота в погледа, една по-човечна искрица. От това разстояние обаче и при струящата през прозорците слънчева светлина, белотата на ризата му я заслепи и тя не бе напълно сигурна дали не греши. Бавно се надигна от фотьойла и позволи на слънцето да я огрее. Погледът на Уинчестър мигом се насочи към нея. Тогава тя си даде сметка, че очите й наистина са я подвели: изражението му бе студено и безизразно. Нищо чудно тогава, че сърцето й се сви при нахълтването му в салона.

— Странно колко дълбоко сте потънал в работа, Уинчестър — обади се чичо Джордж предпазливо, видимо старателно подбрал думите. Пак започна да крачи напред, назад и се спря, едва когато се озова лице в лице с Уинчестър. — Като се има предвид, че сме в пълна блокада, не ви е хрумнало тайно да измъкнете кораба си, нали?

Уинчестър вдигна вежди, но погледът му не трепна.

— Та това би било незаконно, господине.

— Точно така. — Чичо й явно не остана напълно доволен от отговора. — Чух, че в Ричмънд са готови да изкупят цялата продукция от този район.

— Не са. Един малък кораб стока — това е всичко, което бих успял да продам в Ричмънд. Но пък и войната няма да продължава вечно я.

— Вероятно се чувствате в доста затруднено положение, а, Уинчестър?

— Не ви разбирам, господине.

В тона му имаше уважение, но лицето му остана безизразно, макар от него да лъхаше някаква съпротива, готовност да оспорва.

— По дяволите, гледате на войната единствено като на нещо, което ви създава неприятности. — Изпъчи се и гърдите му почти докоснаха тези на Уинчестър. Застрашително сниши глас: — Какво стана с теб в Триполи, за Бога?

Устните на младия мъж едва се раздвижиха.

— Бях в ада и се завърнах. Нямам никакво намерение да предприемам същото пътуване втори път.

Внезапен хлад премина през огряното от слънцето и ухаещо на рози помещение. Теди се изненада. Уинчестър се обърна, напълни чашата и отново я изля в гърлото си; въздъхна с наслада, която накара устата на Теди да се напълни със слюнка. Потрепването на мускулите по шията му прикова погледа й, докато не забеляза, че той също я наблюдава настойчиво.

— Искате ли малко вода, госпожице Лъвлейс? — попита той.

Тя премигна, несъмнено смутена, че е видял как го зяпа и е забелязал изненадата й.

— Не. Аз…

Почти грубо той пренесе вниманието си към Фаръл:

— Не ви извиках тук, за да обсъждаме тютюневата ми реколта, командире.

Чичо Фаръл, скръстил царствено облечените си в ръкавици ръце на гърба, хвърли на Теди кос поглед изпод рунтавите си вежди.

— Искрено се надявам, че е така, Уинчестър. Но трябва да призная, зарадвах се да видя капитан Коул жив и здрав тази сутрин, а и дори не беше ранен. Един от двама ви очевидно е проявил достатъчно здрав разум да отмени дуела.

— Дължим го на госпожица Лъвлейс заради ненавременната й поява и намеса.

За свое смайване Теди силно се изчерви под погледите на двамата мъже, насочени едновременно към нея. При това гневните искри в очите на чичо й бяха къде-къде по-малко. Тя вирна леко брадичка и промълви:

— Чичо Фаръл, не можех да допусна да излязат в мъглата и да се избият заради онова неблагоразумие… — Преглътна и се пребори с желанието си да извърне очи смутена. — …което бе моя… грешка… отчасти, имам предвид.

Ето. Призна си, макар самото изричане като че ли превърна случилото се в нещо ужасно отвратително. Ала изглежда унижението й не бе достатъчно, та трябваше да се добави и втренченият в нея поглед на съучастника й. От всичко това й идеше да побегне.

Чичо й се намръщи още по-силно.

— Разбирам.

Тя преглътна с усилие и скръсти ръце пред гърдите си като покорна млада девица на път към бесилото.

— Съгласих се да се омъжа за Уин… — Извърна поглед. — …за него.

Чичо й рязко се обърна към младия мъж и с изненада видя, че той леко кимна в знак на съгласие.

— До края на седмицата трябва да откарам няколко лодки нагоре по реката до Ричмънд, командире — обади се Уинчестър. — И имам няколко дни работа там. Сватбата може да се състои скоро след това, в удобно за вас време, разбира се.

Фаръл изсумтя.

— По дяволите, човече. Нищо, свързано с тази история не е удобно. В момента се води война, не забравяйте. Докато ние разговаряме, сър Джереми Кокбърн, касапинът от английския флот, е в залива, на борда на кораба си, въоръжен с шестдесет оръдия. Едно негово хрумване е достатъчно да подкара цялата флотилия нагоре по река Джеймс и да унищожи с обстрел и къщата ви, и цялата тютюнева реколта от тук до Чарлстън. Освен това тръгвам за Вашингтон, за да говоря с президента и с губернаторите, и да осигуря пристигането на кораби тук. Оказва се, че целият ни флот, като се изключи един кораб при Балтимор, е под командването на Оливър Пери и се намира при езерото Ери, за да попречи на снабдяването на английския флот от Канада. С други думи, докато не си осигуря достатъчно кораби, тук, на юг — което ще ми отнеме поне две седмици — ние не сме в състояние да спрем това английско чудовище, ако реши да блокира и да нападне целия щат Вирджиния. А той вече доказа колко го бива да прави блокади. Трудно е да се досети човек какво може да му хрумне. Затова — никаква прибързана сватба, или по-точно предаване на племенницата ми в ръцете на мъж, с когото да изживее остатъка от окаяния си живот, не е нито особено удобна, нито ще донесе някаква утеха някому. И не ме интересува дали тя е съгласна, или… — Той хвърли на Теди предупредителен поглед. — Иска ми се леля ти да остане неосведомена за становището ми по този въпрос, млада госпожо. Нека се надяваме, че планирането на сватбата в перспектива ще я поразсее и ще компенсира досегашните й тревоги около всичко случило се. Мисля, че е справедливо да й доставим това удоволствие, като се има предвид, че снощи плака цяла нощ.

Уинчестър огледа Теди сякаш бе кон за продан, който се нуждае от сено и ясла. Теди прихвана виолетовите муселинени поли на роклята си и усети как гневът й се възпламенява.

— Ще се грижа изключително добре за племенницата ви — обади се Уинчестър с делови тон.

— Наистина се надявам да е така — изръмжа Фаръл толкова свирепо, че всички настръхнаха. — Давам ви думата си: ще следя поведението ви. — По устните му пропълзя усмивка, но въобще не стигна до очите му. — Бас държа, че и през ум не може да ви мине, но имам още една причина да ви държа нащрек Уинчестър. Умея обаче да бъда и сговорчив роднина. Само кажете и ще ви поставя начело на фрегата с петдесет оръдия и два пъти повече екипаж. Вашият кораб и вие самият ще бъдете от огромна полза в момента.

Уинчестър остана загледан безизразно във Фаръл; безчувственото му мълчание, на фона на отчаянието в тона на чичо й, стана причина по гърба на Теди да полазят студени тръпки. С какво да се обясни тази видима незаинтересованост към съдбата на родината му? Нима този мъж няма нито душа, нито съвест и единствената му грижа е да пласира реколтата си тютюн?

Чичо й процеди някаква ругатня, но очите му не се откъснаха от тези на Уинчестър.

— Хайде, Теодора. Заминаваме за имението ни Тимбърнек до час.

Теди напусна огряното от слънце място до прозореца и закрачи редом с възрастния мъж, като гледаше право напред. Едва след няколко секунди си даде сметка, че всъщност се взира в разтворената яка на ризата на Уинчестър, където бялата материя контрастираше със загорелия цвят на кожата му. Тя сякаш сияеше и мамеше не очите й, а ръцете й да я погалят.

Човекът, за когото ще се омъжи след две седмици, беше, безспорно, нетърпим, студен, пресметлив и циник. Усети как кръвта й се смразява. Попадна в капан. И нямаше кого да вини освен себе си.

— Ще ви уведомя, когато уточним датата на сватбата — обеща чичо й.

— Ще очаквам с нетърпение, господине.

— По дяволите! Да не мислите, че ви вярвам.

После, като истински джентълмен, чичо й леко се поклони на Уинчестър, подаде ръка на Теди и я изведе от салона.

Почти бяха стигнали парадното стълбище, когато Теди погледна чичо си и се смая като видя, че той не е намръщен, както очакваше. Вместо това в ъгълчетата на устните му играеше усмивка. Толкова се изненада, че за малко да се препъне.

— Чичо Джордж, ама ти се смееш?

— Така ли? — Подхвана я за лакътя и двамата поех извитото стълбище. — Да, наистина, изглежда не всичко по отношение на Уинчестър е загубено напълно.

— Какво да е загубено?

Чичо й доби замислен вид.

— По време на война мъжете се сблъскват с отвратителни неща, Теодора. Понякога преживяват нечувани мъчения, особено ако са пленени от врага. Претърпяват огромни загуби и се чудят защо, по дяволите, съдбата ги е пощадила, а най-близките им приятели са загинали. Някои успяват да живеят с такива спомени, други — като Уинчестър — никога не се възстановяват напълно. Никой не знае какво точно му се е случило в Алжир. Отначало мислехме, че е загинал заедно с другарите си — включително и баща му — когато складът с мунициите на кораба им избухнал в пристанището на Триполи. Смятахме, че никой не е останал жив след експлозията. Но шест месеца по-късно Уинчестър се появи ненадейно в един от лагерите ни в пустинята, който се намираше поне на тридесет километра от Триполи. Очевидно е бил затворен от коменданта на Алжир. Успял е някак да избяга и да извърви това разстояние през пясъците. Но никога не сподели какво е преживял през тези шест месеца, прекарани в затвора. И се съмнявам дали някога ще го стори. Затова, мила моя, когато мъж като Майлс Уинчестър може да откаже нещо — като например насила да бъде заставен да се ожени — и не го направи, това ми се струва странно. Но също така ме изпълва и с надежда за него.

— Ще ми се и аз да изпитвам същото. И въпреки това, ето, каня се да се омъжа за него.

— Не се отчайвай. Ти си жена с характер, Теодора. Всичките ти писма до леля ти свидетелстват за това. Тя намираше огромна утеха в тях, особено когато отсъствах от дома. А знаеш, че по-голямата част от времето си прекарвам в открито море.

Теди се загледа в покритите с червен килим стъпала и изпълнен със самоирония тон отбеляза:

— Силните жени обикновено не се озовават в подобно положение.

— Напротив. Случва им се по-често, отколкото предполагаш. — На горната площадка възрастният мъж се спря и я потупа нежно по ръката. — Вероятно греша и Бог ми е свидетел, че леля ти може би има право да е убедена в липсата ми на интуиция. Но според мен предстоящата женитба може да се окаже резултатен начин Уинчестър да се освободи от обзелите го дяволи. И това ще стане несравнимо по-лесно отколкото с помощта на всички заплахи, които бих му отправил.

— Нямам никаква представа за какво говориш, уверявам те.

— Още по-добре — отвърна той.

Топлотата в очите му предизвика болезнена горест в душата й заради предателството, което вършеше спрямо този благороден мъж. Мъчителното чувство стана още по-силно, когато той добави:

— Остави подробностите на мен, мила моя. И не се безпокой. Не е изключено случилото се с теб да се окаже от полза за американския флот. А сега — да побързаме. Заминавам за Вашингтон днес следобед.

Поеха по коридора. Теди не спираше да хапе долната си устна, а мислите й неизменно се въртяха около войната. И Уил.

— Вирджиния наистина ли е така уязвима за нападение, както каза преди малко?

— От страна на Джереми Кокбърн ли? — Фаръл изсумтя. — Напълно. Според мен в момента го спира единствено предположението му, че войската ни тук е повече от три хиляди души. В действителност разполагаме с около триста. Ако Кокбърн узнае истинското положение, преди да пристигнат корабите, с които да му се противопоставя, положително ще се насочи навътре в щата.

— И ще бъдат погубени още невинни хора — пророни Теди, замислена за брат си, окован в трюма на Гърмяща змия. — Когато събереш нужните ти кораби, възнамеряваш ли да нападнеш Кокбърн?

Лицето на Фаръл придоби загрижен вид.

— Той разполага с по-големи плавателни съдове и с повече оръдия, но нашите топове са по-тежки, а и по-малките кораби имат своите предимства при подобно нападение. Затова смятам, че една изненадваща наша атака ще бъде успешна. За момента обаче мисля само за защитата ни в случай, че му омръзне да поддържа блокадата. Но стига сме говорили за това. Дори твърде интелигентните жени със силен характер не бива да се заплитат в машинациите на войната. Тя е отвратителна история, както казва леля ти. Хайде да вървим. Мисли за сватбените приготовления.

Теди измърмори нещо, което можеше да мине за съгласие, и тъй като сутринта преля в изпълнен с дейност следобед. Майлс Уинчестър излезе от съзнанието й. Слава Богу че този мъж щеше да бъде в Ричмънд поне за две седмица и няма да й се мярка пред очите, за да я разстройва. Нужно й бе да разсъждава ясно, ако ще продължава да се възползва от прикритието на Нощния ястреб. И трябваше да измисли как да запази живота на брат си, като едновременно задоволява жаждата за информация на Кокбърн и не предава плановете на чичо си. Не можеше да си позволи да застраши свободата на хората, които бе започнала да обича.