Ястреба и гълъбицата

Глава 18

Хвърлиха го в пълния със застояла вода корабен трюм. Падна, потапяйки лице във вонящата смрад. Опита се да се надигне с вик, но мръсният парцал, вързан през устата му, както и грубите въжета около пристегнатите на гърба китки, му пречеха. Веригата с топуз на глезените му позволяваше да прави съвсем малки крачки. Металната топка, без съмнение, ще го завлече на морското дъно като камък. При първия каприз на Кокбърн. Вече би бил там, ако англичанинът не желаеше нещо от него.

Изправи се на крака; очите му се опитаха да различат нещо в пълната тъмнина. Никаква светлина или въздух не нахлуваха през капака на три метра над главата му. Пристъпи, спъна се в нещо и падна на колене — водата се плисна по бедрата му. Солта жареше оголената му, наранена от юмруците на моряците, плът.

Отново се надигна, но залитна и се облегна на стената. Притвори очи, за да овладее болката, която пронизваше ребрата му при всяко вдишване. Пот се лееше по лицето и гърдите му. Усети вкуса й, примесен с кръв, по напуканите си устни, но го докосна и един едва доловим аромат на люляк.

С цялата си воля прогони всички мисли от съзнанието си. Концентрира се, за да се прибере в себе си…

Знаеше, че дълбоко у всеки мъж — отвъд всекидневното, отвъд въображението — има едно скрито място. Знаеше го, защото в пустинята, след бягството от двореца на бея, го бе открил за себе си. Беше заровено под много пластове. Лично за него то представляваше нещо, граничещо с лудостта. Преди осем години то обаче се оказа единственото място, където успя да намери утеха. Нужни му бяха цели осем години, за да изпълзи оттам, но фактът, че навремето го намери, му помогна да остане жив, докато прекосяваше тридесетте километра огнени пясъци. Онзи ад бе по-различен от сегашния. Слънцето изгаряше всеки сантиметър от кожата му; липсата на опиума го изяждаше отвътре и едва не помрачи безвъзвратно разсъдъка му.

Знаеше, че в това място на съзнанието си може да открие убежище от най-ужасния пъкъл. Там не съществува гняв, чувства, склонност към размисъл или спомени. Единствено там щеше да изпита облекчение.

Но тази вечер мислите, спомените, образите го нападаха отвсякъде и не му даваха нито миг почивка, никаква възможност да се оттегли в себе си. Разбираше защо. Сега нещата бяха различни от станалото в Триполи. Тогава болката заличаваше яда. Тук го покриваше червена пелена — гневът, прераснал в яростна буря, помиташе всичко останало. Поглъщаше го всецяло, парализираше всяко негово вдишване. Сковаваше го както веригите, с които бе вързан. В сравнение с тези мъки физическата болка му се струваше несъществена.

И така си беше. Нищо от изживяното в Триполи не можеше да се сравни с онова, което Теди му причини.

Преди хората на Кокбърн да го хвърлят на дъното на лодката, видя как тя яхна Клио. За секунда потъна в мъглата с разветите си от вятъра коси, следвана от Див вятър.

Дори сега, независимо от всичко, продължаваше да усеща прелестните й форми, опрени в тялото му, докато прокарваше ножа по брадичката му. Не успяваше да прогони от съзнанието си и картината под светлината на фенера: стои със забулено от разпуснатите коси лице, а тялото й предизвикателно е опънало панталоните и ризата.

В момента, когато Майлс свали пелерината й, изпита непреодолимото желание да я защити от всички тези мъже.

Но за целта тя разполагаше с онзи петел Кокбърн. Нейният съзаклятник. Ако изобщо е някакъв мъж, без съмнение изисква от нея много повече от информация. С какви ли ласки е дарявала наперения английски адмирал, докато Майлс е оставал в леглото си поради криворазбрано чувство за дълг и чест? Определено бе девствена и невинна, когато легна с нея за първи път, но от тогава…

Малко ли целомъдрени навремето момичета с охота разтварят крака, след като са се лишили от девствеността си, без сянка от предишната си свенливост, като въобще не мислят за мъжа или за последствията.

Защо и неговата съпруга да не е постъпила по същия начин? В края на краищата тя се показа доста страстна този следобед — дърпаше го към гърдите си и го привличаше дълбоко между стройните си бедра.

Червената пелена на гнева потули тънкото гласче в съзнанието му, което нашепваше, че това не е възможно.

Изпита режеща болка от впиването на въжетата в китките, когато се напъна да се освободи, Мускулите му се изопнаха до крайност. Гърдите му щяха да се пръснат от бесен гняв, от яростно раздразнение, от горко унижение и най-вече от самопрезрение. Всичко това се сбра в едно и като рана запулсира на гърдите му. Трябваше да го убие, когато имаше тази възможност, а не просто да одраска кожата му. Трябваше да забие онова острие дълбоко, защото — когато се измъкне от тук — ще я накара да съжалява, че не го е сторила.

Още преди Клио да спре пред конюшнята на Мирамер, Теди се плъзна от гърба й. Вратата се отвори под удара на юмрука й и стресна конете в яслите. Забърза към задната стаичка, точно когато Саймън изскочи от там.

— Чакаш го — отбеляза тя, а гърдите й се надигаха забързано от отчаяние.

— И двамцата ви чакам, госпойце Теди.

Сърцето й се сви. Саймън е знаел, че тя е самозванката, но не бе я издал дори пред Уинчестър.

— О, Саймън, защо не ми каза. Ако знаех, че Уинчестър е Нощния ястреб…

— Аз съм предан, госпойце Теди — и към вас и към господаря. Винаги съм бил. Освен това не ми е работа да разправям тайната ви. Тя си е ваша; сама щяхте да му я кажете, когато му дойде времето.

— О, Саймън. — Затвори очи. — Аз… Аз направих нещо ужасно. Мислех си, че ще го надхитря.

— Почти успяхте, госпойце Теди. Все някой някога трябваше да го направи. Радвам се, че сте вие.

— Спри… — Сложи ръце на раменете му. — Моля те, вслушай ме.

Саймън й се усмихна топло и утешително. Последните задръжки на Теди да не заплаче рухнаха.

— Той ви обича, госпойце Теди.

Теди потрепери. Сълзите застрашително напираха в очите й.

— Не, не е така. Моля те…

— Той е досущ кат’ дядо си. А вий сте неговата Мира. Отдавна го видях. И знам, че е тъй. Не плачете, госпойце Теди. Господарят би си дал живота за вас.

— Господи… — Сълзите бликнаха, сякаш извираха от дълбините на душата й. Лееха се неспирно по бузите и устните й. Възпираше ги от седмици, от месеци и ето, сега се отприщиха. Саймън я взе в утешителната си прегръдка и тя усети как и сетните й сили я напускат. — Те го хванаха — изхлипа тя в рамото му. — Аз го предадох и сега той е техен пленник.

— Господарят? — Саймън я хвана за раменете и леко я отдалечи. Гласът му се сниши — побиха я студени тръпки. — Фаръл го е хванал?

Теди поклати глава, но не извърна поглед:

— Не. Кокбърн. Английският адмирал. Саймън, ако знаех…

— Сега почакайте малко, госпойце Теди. Спрете да плачете. — Той извади кърпичка от джоба си и я натика в ръцете й. — Трябваше да се досетя, че е нещо лошо, щом се разплакахте. Вий никогаш не плачете, госпойце Теди. Обичате господаря повече, отколкото си мислите.

Теди прокара кърпичката по лицето си с бързи движения.

— Аз го предадох, Саймън.

— Ако е тъй, имали се добри причини.

Теди се зазяпа в Саймън.

— Така си мислех, но сега…

— Тогаз сте сторили, к’вото сте смятали, че трябва.

— О, Саймън, ти си така склонен да ми простиш.

Негърът наклони глава.

— Може и тъй да е. Видял съм какво ли не в живота си. И съм наясно, че няма да шпионирате, ей тъй, за нищо, без важна причина. Сега, разбира се, всичко изглежда по-иначе. Винаги смятаме, че сме имали добри причини, за да сторим нещо. И господарят, също.

— Кокбърн държи брат ми — прошепна тя.

— Туй е достатъчна причина да се направи какво ли не.

Тя се загледа в смачканата кърпичка в ръцете си.

— А сега държи и Уинчестър. И то само заради глупавата ми самоувереност, че ще успея да доведа докрай план, който и най-смелите мъже биха преценили като невъзможен.

— Дори най-смелите мъже не могат да избират между двама души, които обичат, госпойце Теди. Никой не може да го направи. Нито дори и най-смелата жена.

— Аз не съм смела, Саймън. Аз съм безразсъдна.

— Е, това ще се разбере от развръзката, нали?

Теди стисна решително зъби.

— Не сте тук да циврите. Дойдохте да оправите туй, дето сте направили.

— Няма да поправя онова, което сторих на душата му, Саймън. Но съм решена поне да се постарая с всички сили да спася живота му. И този на Уил. Трябваше да започна с именно това.

— И какво ще сторите?

— Ако съм научила нещо от цялата тази история, Саймън, то е, че най-голямата трагедия на войната е в убийството на вярата между хората. В липсата на доверие. Тя превръща в циници дори най-наивните. Погледни Деймиън. Погледни мен. Не доверих плана си на никого — нито на леля, нито на Уинчестър. Мислех си, че войната е лишила всички от съчувствие. За мнозина това е вярно. Но не за всички. Ето например Уинчестър, след Триполи той възприема всеки като враг. А това не е така.

— Сигурна ли сте?

— Надявам се да съм права. Наречи ме наивна, ако щеш. А определено съм безразсъдна. Но продължавам да вярвам в заложеното добро у човека. Дано да не греша.

— И сте си съставили план?

— Да.

— Да извикам ли хората на Фаръл?

Теди поклати глава.

— Не разполагаме с време да яздиш чак до Балтимор. А и планът ми не предвижда движение по суша.

— Имате цяла флотилия зад гърба си, госпойце Теди. Господарят Деймиън казва, че Фаръл има три кораба, съвсем готови да отплават от пристанището на Балтимор.

— Дори да разполагахме с време за съобщение, нямаше да го изпратя, защото Кокбърн мечтае именно за сблъсък. И колкото е по-кървав — толкова по-добре. Освен това още щом зърне вражеско платно, ще убие брат ми, ще убие и Уинчестър. Не! Ние ще го изненадаме и това трябва да стане когато най-малко очаква. — Теди се замисли за миг. — Ходил си с Уинчестър при кораба му, нали?

— Да, доста пъти.

— Той е при Албемаръл, нали?

— Умна дама сте, госпойце Теди.

— Благодаря, Саймън. А сега ме води натам. Ще минем през Маунт Еъри също.

Очите на Саймън се присвиха.

— Ще ходите до плантацията на Рейнолдс сега?

— Точно така. И ти ще дойдеш с мен. — Теди напъха косите си под шапката, после провери дали пистолетът е все още на кръста й. — Вземи си пистолет, Саймън. По-точно — няколко. Хората на Уинчестър въоръжени ли са?

— Да. Но на борда на Левитан има едва тридесетина човека.

Сърцето на Теди се сви. Тридесет. Кокбърн разполагаше с поне сто души екипаж. Излиза, че шансовете им са нищожно малки.

— Изненадата може да се окаже по-силна от стотина мъже — обяви тя.

— Сигурна ли сте?

— Не. Но много ми се иска да съм права. Нужни са ни отпочинали коне. Трябва да побързаме, Саймън.

Теди се извърна, направи две крачки към яслата на един особено подвижен кон и спря.

Деймиън стоеше на отворената врата на конюшнята, наметнал копринен халат над панталоните и ботушите. Кожата на лицето му бе опъната, а тенът — блед, но Теди съзря някакъв блясък в очите му, което пробуди у нея отдавна замряла надежда.

— Къде отивате? — попита той с тревожен глас.

Погледна го право в очите.

— Да спасим Уинчестър от контраадмирал Кокбърн. Ако ще идваш, най-добре вземи си пистолета и кон. Ще ни бъдеш от полза.

Адамовата му ябълка заигра по гърлото. Златистата му вежда се стрелна нагоре, устните му се свиха присмехулно. За миг Теди бе обзета от пълно отчаяние — трябваше да прехапе устни, за да се въздържи да не извика.

После Деймиън се обърна към Саймън.

— Оседлай ми Въздушна красавица, Саймън. — Отново погледна Теди. — Сигурна ли си, че искаш да…

— Напълно — увери го Теди припряно.

Деймиън премигна.

— Аз… Аз никога не съм искал да го убия… На сватбата… Просто…

— Знам, Деймиън. Не ми дължиш никакви обяснения.

— Теди, не е редно една жена да…

— Деймиън Коул, трябва да си наясно, че не можеш да ми казваш какво да правя и какво — не. Ако смяташ за редно да ме вържете със Саймън и да ме натикате в задната стаичка, направете го, но ще намеря начин да избягам и никога няма да ви го простя. Освен това, от всички нас, Кокбърн има доверие само в мен. Ако искам планът ми да успее, трябва да участвам.

Той се замисли за миг върху думите й и заяви:

— Дай ми пет минути да се преоблека.

— Но не повече.

— Ще бързам.

Теди се загледа в гърба му, докато се отдалечаваше. Сълзите, които замъгляваха очите й, бяха породени не от отчаяние, а от надежда. От онази вечна надежда и вяра, чието съществуване възнамеряваше да докаже и на Уинчестър. И то още тази вечер.

Обърна се да оседлае още един кон и се помоли да не е сгрешила в преценката си за Джул Рейнолдс. Цялото му състрадание към ближните можеше да се окаже без никаква стойност пред щедрите форми на жената, която, без съмнение, и в момента спеше в леглото му.

— Искам да знаеш, че проклетият ти съпруг няма нищо общо със съгласието ми да ти помогна. — Джул Рейнолдс мърмореше, мърдайки рамене под тежката черна пелерина, сякаш идеята да направи нещо за Уинчестър го изпълваше с безпокойство. Под периферията на широкополата си шапка той хвърли проницателен поглед към Теди. Ако липсваха закачливите пламъчета в очите му, тя би повярвала на думите му. — Само непреодолимата ми слабост към теб, единствено към теб, Теодора, ме извади от леглото, затоплено от компаньонката ми. Няма да спра да се чудя какво ли толкова предлага приятелството, та един мъж да напусне удобствата си заради него.

Теди се загледа в спускащата се над река Джеймс мъгла. Горещ въздух ги обгръщаше в тъмната нощ. Зад гърба си чуваше как Саймън равномерно потапя греблата и умело насочва лодката към Елизабет. Лодката газеше доста дълбока под тежестта на трите големи бали тютюн, които носеха със себе си. Въпреки напрежението Теди не успя да сподави леката си усмивка.

— И какво заяви твоята нощна компаньонка по въпрос за предаността ти към мен?

— Нито думичка, естествено, защото не й казах. И съвсем основателно. Вие, жените, сте страшно ревниви същества. Правите драма от най-дребния повод. Мъжът просто не успява да си поеме дъх от страх да не сгреши.

— И въпреки това си тук посреднощ. Приличаш доста на Нощния ястреб и излагаш живота си на опасност. Джул възможно ли е, подобно на Деймиън, предаността ти да не е насочена толкова към мен, колкото към някой друг? Дали все пак не изпитваш известна топлота към Уинчестър въпреки всичко, а?

Джул изсумтя прекалено театрално и размаха стегнатата си в черна ръкавица ръка.

— Ха! Ако изобщо изпитвам някакво чувство към този мъж, то в момента това е особено силно раздразнение. От една страна, защото съм маскиран с тази черна пелерина и шапка за да играя ролята му, а от друга — защото е допуснал да го залови Кокбърн. Говори каквото щеш, а ти си забележителна жена и по-безстрашна от редица мъже, но не ти си го предала тази нощ. По-скоро той е загубил инстинкта си за самосъхранение. Старият ми приятел е трябвало да бъде по-предпазлив.

Загриженият му тон не остана скрит за Теди.

— Мъглата е прекалено гъста — промърмори той. — Никой здравомислещ мъж не би плавал в натоварена с тютюн лодка из тези води, Теодора.

— Естествено. Но мъже като теб и Уинчестър обичат невъзможните предизвикателства.

Джул изсумтя.

— Трябваше да се досетя, че няма да срещна подкрепа от теб. Саймън, надявам се, че си наясно къде, по дяволите, отиваме.

— Да, господине. — Ниско увисналите клони ги удряха по ръцете. — Още малко остава. Корабът на Осгуд обикновено е точно при вливането на Елизабет в Джеймс и мързеливо чака там. Ще ни видят, преди ние да го забележим. Ще му дадем стоката, а той ще ни даде това, което ние искаме.

— Тази вечер искаме нещо повече от безпрепятственото минаване за Левитан — изръмжа Джул в отговор. — Дори подкупен английски капитан ще се замисли.

— Ромът ще го убеди да се съгласи — обади се Деймиън потупа едно буре. — Почти изпразних мазата от най-хубавия ямайски ром. По-голямата част от него, мисля, е била докарана още от дядо Максимилиан. Чудя се какво ли щеше да каже старецът, ако знаеше, че питието му отива за подкуп на английското знаме?

— Щеше да каже, че свободата няма цена — заяви Теди. — И според мен Уинчестър също би се съгласил.

В продължение на няколко минути се чуваше единствено плясъкът от загребването на веслата.

— Проклет късмет — измърмори по едно време Рейнолдс.

Теди го погледна. Облечен с тези дрехи, със скрито в сенките лице, бе така впечатляващ, както и Уинчестър. Ако не знаеше, че е Джул, би го взела за съпруга си. Имаха твърде сходни движения. Сети се какво особено чувство изпита, когато ги наблюдаваше при надбягването на Дяволската нива. Сега разбра причината за странното си усещане: яхнали конете, и двамата й напомняха за Нощния ястреб. Изглежда още тогава подсъзнателно бе усетила истината, но бе отказала да я приеме.

— Против приятелството ли роптаеш? — попита Теди.

— Не. Говоря за съпруга ги. Ти вече си му простила, нали?

— Не бих казала, че имам друг избор.

— Господи, този мъж не те заслужава!

— Защото съм му простила, че не е пожелал да ми довери тайната си, а я е споделял единствено със Саймън ли? Повече от всеки друг съм наясно с бремето на вината и знам как тежи подобна отговорност. Човек не се решава лесно на измама и не го прави без основателна причина. Моята беше Уил. Уинчестър си има своя. Никой не бива да го съди за това.

— Никой не бива да съди теб, Теодора, че си направила всичко възможно да спасиш брат си. Ти си умна жена и е странно, че не си го прозряла досега.

— Научена съм да разчитам само на себе си. Не е в природата ми да търся помощ, ако смятам, че имам сили да постигна целта си. Този път обаче обстоятелствата ме подведоха.

— Особено след като така са се подредили против теб.

— Просто не отчетох, че правилата на войната могат да бъдат променени.

— Нито пък, че някои от нас ще се окажат склонни да ти простят чистосърдечно? Но при стария ми приятел нещата не стоят така. На пръв поглед мотивът му да се прави на Нощния ястреб изглежда доста себичен.

— Мирамер е дом за мнозина. Не само за Уинчестър. Много хора разчитат на плантацията и на него за покрив и храна, за живота, а и за свободата си. Той е техен закрилник, макар че никога няма да го признае, защото предпочита хората да не го приемат по този начин. Струва ми се, той има по-сериозни причини от това да напълни складовете на Мирамер.

— В твое лице той разполага с цялото богатство, от което се нуждае, Теодора. Надявам се проклетникът да го съзнава.

Теди трябваше да обърне глава от страх, че сълзите отново ще бликнат. Но Джул добре познаваше реакциите на жените и как да се справя с тях.

Хвана брадичката й и вдигна блесналите й очи към своите.

— Бъди сигурна, мила моя, че ако не е осъзнал твоята стойност, ще го направи. В противен случай, Бог ми е свидетел, ще го съсека със собствената си сабя. Кълна ти се.

— Престани, Джул. Не бива да говориш такива неща.

— Тогава излиза, че не ме познаваш. Поради съвършено неясни за мен причини, в момента съм склонен да рискувам главата си, за да спася нищо неструващата му кожа, но нашето приятелство няма да издържи пренебрежението му към теб. За подобно нещо никой мъж няма никаква основателна причина.

Макар думите му да й носеха известна утеха, ужасът в душата на Теди продължаваше да стиска сърцето й. Ужас, който нямаше нищо общо с плана им да освободят Уил и Уинчестър.

— Ако не беше тази проклета мъгла — фучеше Кокбърн, — щях да отплавам надолу по брега и да се срещна с капитан Осгуд, за да го включа в тази история. А ти щеше да бъдеш обвинен и съден за престъплението си. А сега, господинчо, излиза, че съдбата ти дарява още няколко часа живот. — Устните на англичанина се извиха в зловеща усмивка. — Аз, разбира се, ще се възползвам от възможността, която ми предоставя съдбата. Но преди това дали няма да кажеш нещо, което да промени участта ти? Защо да не стигнем до взаимоизгодно споразумение?

Направи пауза и застана до мачтата, за която бе вързан Майлс. Очите на Кокбърн се плъзнаха по гърдите му ясно личеше къде в плътта се бе впивал бичът.

Майлс посрещна погледа на адмирала с ледено изражение. При най-малък знак едрият моряк Григс бе готов отново да размаха бича и да нанесе нови двадесет удара. И въпреки това нещо в поведението на Кокбърн и в начина, по който огледа тялото му, изпълни Майлс с подозрение. В един миг той осъзна какво всъщност означава това и целият се изпълни с отвращение.

И тогава разбра: Теди и този мъж никога не са били любовници. Постара се да прикрие обзелото го радостно вълнение, насочвайки мислите си в друга посока. С какво тогава я държеше адмиралът, та тя да се отрече от леля си, от чичо си и да предаде собствения си съпруг? Трябва да е нещо с огромна стойност за нея. Жена като Теди не се подчинява лесно на никого, особено на извратен тип като Кокбърн.

Мълчанието продължи няколко минути. Корабът поскърцваше и се люлееше от прииждащия прилив.

Очевидно загубил търпение, Кокбърн стисна устни и въздъхна.

— Няма да промениш решението си, така ли? — Като запуши нос с ръка, Кокбърн се отдалечи на няколко крачки. — Смърдиш. Целият си нашарен от бича, раните ти са изложени на солената вода, дрехите ти са разкъсани, не си въоръжен. И въпреки това стоиш пред мен като най-горд английски благородник. Нахалството ти няма граници. Дали пък не ти липсва чувство за самосъхранение?

Майлс се държеше както бе постъпил и в Триполи с надзирателите от затвора на бея: не откъсваше поглед от Кокбърн, но отказваше да даде какъвто и да било отговор.

Адмиралът продължи да злорадства:

— Такъв стоик. Или ти е непоносима мисълта, че те залови жена? Горчив хап за всеки мъж, свикнал, да постига своето. От нея щеше да излезе чудесен момък. Трябва да ти кажа, че по някакъв начин ми напомняш на нея. И тя като теб стоеше пред мен като пленница и имаше нахалството да вири нос. А после се опита да се спазари за онзи слабоумник. Ха! Накрая, естествено, се съгласи да сътрудничи. Умна жена е и знае кога трябва да отстъпи. А и отчаяно иска да запази живота на брат си. Толкова силно желание винаги може да бъде експлоатирано. Но ти, господине, изглежда, не си даваш сметка при какви обстоятелства се намираш или не даваш пет пари било за себе си, било за някой друг. Та ти дори не ми доставяш удоволствието да разбера дали изпитваш болка. Нито стон не се откъсва от теб.

Със стиснати зъби Майлс стоеше, загледан в мрака и се чудеше защо, за Бога, не прозря по-рано нещата, не се довери на интуицията си и не я притисна да му разкрие тайната си. Бе доловил тъгата й, но я отдаде на нещо незначително. Досега се бе сблъсквал с жени, натъжени я от счупен нокът, я от недостатъчното внимание на обожателите им.

Такива никога не биха помислили да рискуват живота си заради брат. Щяха безпомощно да стоварят проблема в ръцете на друг.

Но Теди бе по-различна. Колко силна воля бе необходима, за да крие такава тайна толкова дълго. Остана поразен. Оставаше му само да гадае как въобще се е озовала на кораба на Кокбърн. Вероятно е имала не по-малко безразсъден план. Трябва нещо страхотно да се е объркало, та да се окаже принудена да приеме роля, каквато никога не би приела доброволно.

И въпреки всичко, някакъв дълбок цинизъм у него отхвърляше всякакво оправдание за коварството й. Причините, които са я тласкали, казваше си той, нямат особено значение. Все пак не е намерила за необходимо да сподели с него. Не му е вярвала достатъчно.

Но кой беше виновен за това?

Не! Та тя го предаде.

Ала отрече пред Кокбърн, че го познава и така го спаси.

Но спаси и себе си.

Жената, която държа днес следобеда в ръцете си, искрено бе сияла от радост, топлина и любов.

— Кажи нещо, човече! — Кокбърн изглеждаше смаян. — Бог ми е свидетел, всички тези удари с камшика започват страшно да ми доскучават. Освен това кръвта ти тече и цапа палубата. Спри за малко, Григс. Ей, ти, слабоумнико Уил. Какво добро момче си ти, как само лъскаш палубите, докато другите долу спят. Я донеси кофа морска вода. Време е нашият затворник да усети солта в раните си.

Погледът на Майлс се плъзна към Кокбърн, а оттам — към тъмнината зад него. Слабоумникът. Уил. Братът на Теди, доколкото се досещаше. Чу тежки стъпки и шум от влачене на верига миг преди един Голиат да изплува в светлината на окачения на мачтата фенер. Майлс усети невидим нож да се забива в корема му. Не заради едрата снага, край която Григс приличаше на джудже; нито заради очевидната сила, излъчваща се от него, — сега озаптена от оковите. Не дори заради младостта му или заради издайническите белези от мъчения, които личаха по изтерзаното му тяло.

А защото той бе, без съмнение, братът на Теди. Косите му имаха същия синкавочерен нюанс, чертите на лицето му бяха като нейните, само малко по-грубовати, мъжествени, очите — със същия виолетов оттенък. Но очите на Уил бяха някак пусти, без живец, докато нейните сияеха; неговите бяха непроницаеми, а тези на Теди — прозорец към душата й.

С неприятно свиване в стомаха Майлс забеляза как Уил сервилно обръща поглед към Кокбърн и чака знак. После, без никакво колебание или намек, че го ръководи определена мисъл, плисна съдържанието на кофата и обля Майлс със солена вода. Майлс трепна, но потисна надигналия се у него вик, когато солта проникна в живите му рани. Стиснал кофата в ръка, Уил го наблюдаваше с безизразно лице.

— О — зарадва се Кокбърн, — значи било възможно нашият Нощен ястреб да трепне. Още една кофа, Уил.

Уил премигна няколко пъти, сякаш осмисляше заповедта на Кокбърн.

— Хайде, говедо — развилия се Кокбърн. — Не ме гледай така, да не те вържа до него и да накарам Григс да наложи и двама ви. Или още по-добре, защо не проверим колко е як вратът ти? Григс, бас държа, че мачтата ще се счупи преди врата на това говедо. Как мислиш?

Движението бе неволно, инстинктивно, извън контрола на Майлс. Той остана дори по-изненадан от самия Кокбърн. Просто движение — рефлекторно дръпване на ръцете и изопване на раменете — но то не остана незабелязано от Кокбърн, винаги готов да експлоатира дадена слабост.

По дяволите! Гневът на Кокбърн сякаш поутихна и той насочи поглед към Майлс.

— Я виж ти какво става! — някак радостно подхвана Кокбърн и се приближи. Ботушите му стъпваха тежко по дъсчената палуба, а в очите му играеха жестоки пламъчета. — Нещо тревожи ли те, господинчо? Едва ли е мисълта за предстоящото обесване, понеже — обзалагам се — си виждал достатъчно такива. Не… — Кокбърн замислено потупа устни с показалеца си. — Възможно ли е… — Той направи пауза и погледна към Уил. Зловеща усмивка се появи по устните му. — Заради слабоумника е, разбира се. Григс излиза, че насреща си имаме чувствителен мъж с нежно сърце и съвест. Как обаче, Нощен ястреб, това да не ми се стори странно? Никой мъж не може да изтърпи, без да простене, мъченията, на които те подложих, освен ако не е бил в ада. Предполагам, там си получил това. — Кокбърн прокара пръст по белега на лицето на Майлс. — Как само ме гледаш като безчувствено добиче. И въпреки това… — Кокбърн присви очи. — Забелязвам и нещо друго.

Гняв и дива омраза, каквито не бе предполагал, че някога ще изпита отново, обзеха Майлс. Зад рамото на Кокбърн Уил наблюдаваше Майлс с пусти очи. Сякаш не виждаше нищо. Или просто не го интересуваше. Самият Майлс бе прибягнал веднъж до такъв израз.

— Да се обеси слабоумникът — заповяда Кокбърн.

— Не…

Беше молба, изречена прегракнало и ниско, но все пак — молба. Майлс нямаше друг избор. Преди осем години, когато единствено неговият живот бе застрашен, можеше да избира. Но сега нямаше избор.

Веждите на Кокбърн се стрелнаха нагоре и той победоносно закрачи около Майлс.

— Е, значи промени решението си, Нощен ястреб, така ли? В замяна на живота му ще ми дадеш… Какво? Надявам се да е нещо с голяма стойност.

— Всичко — отвърна Майлс.

Кокбърн се спря.

— Всичко? Чу ли Григс? Този мъж е готов да стане предател на собствената си страна, но да спаси това слабоумно говедо. Човек, с когото не го свързва никаква кръв и никога преди не е виждал. Тези американци са по-глупави, отколкото предполагах. А какво те кара, господине, да мислиш, че и без това няма да ми го дадеш? Аз съм човек, който с наслада наблюдава как хората се огъват заради своите слабости. Това ми носи по-голяма радост отколкото вероятно е редно. Но кой може да ме вини? Прекалено дълго стоя тук и бездействам, докато колегите ми на север си осигуряват място в английската морска история. Искам нещо да ме разсее. Обзалагам се, че Теди ще разбере това. Редно е и ти да го проумееш.

Майлс се напрегна, очаквайки най-лошото от този маниак.

Кокбърн наклони глава към Уил и се обърна към Григс:

— Обеси го!

Майлс се напъна с всички сили да се освободи от оковите. В душата му бушуваше непознат гняв.

— Обесете мен вместо него — изкрещя той.

— Всяко нещо с времето си — наперено отвърна Кокбърн.

Майлс не усещаше впиващите се в ръцете и краката му въжета, едва чу и злорадия смях на Кокбърн, докато Григс водеше Уил към нокмачтата.

С раздразнение, разкъсващо вътрешностите му, Майлс си даде сметка, че е предал Уил поради неспособността си да се въздържи да изпитва чувства… Чувства към Теди, чувства, за чиято сила не бе подозирал и които се разпростираха и върху всички, които тя обича.

Имаше усещането, че късат душата му парче по парче.

Това ще я унищожи, независимо от силата й.

Нещо запари в очите му и той затвори за миг клепачи, за да го премахне. Уил мълчаливо крачеше редом с Григс, който го водеше на смърт. Примката висеше готова. Григс се наведе и махна тежките вериги и топуза от глезените на Уил.

Майлс се вторачи в Уил. Сега.

Кокбърн наблюдаваше Уинчестър с хладната безизразност на маниак. Корабът тихо поскърцваше. Майлс видя как Уил търпеливо приема съдбата си. С бой бяха изтръгнали всякакъв живец от това момче. Дори не би помислило да избяга.

Значи всичко зависи от него. Трябваше да направи нещо.

На Майлс му се стори, че в тишината долавя ритмичния плясък от потапящи се във вода гребла.

Пляс… С-с-с-с… Пляс…

Не бе чувал този звук, откакто Левитан се озова по средата на Атлантическия океан, потънал в мъгла, без никакъв вятър; условия точно като сегашните. Какъв глупав момент да оживяват подобни спомени.

Пляс… С-с-с-с… Пляс…

Ако човек познава тези води или е отличен моряк, именно с такива загребвания щеше да придвижва кораба си при тази липса на вятър, особено ако планира изненадващо нападение.

Пляс… С-с-с-с… Пляс…

Нямаше никакво съмнение. Той почти усещаше присъствието на другия кораба, който бавно се приближаваше. Или просто така му се искаше, понеже съзнаваше че няма да има спасение без чужда помощ?

И точно в този миг видя неясно златно кълбо, сякаш самотен фенер висеше на невидима мачта. Секунди по-късно носът на Левитан, с издяланата от дърво фигура на озъбен алигатор, сплашил не един и двама врагове, се подаде сред мъглата. Високо на мачтата се вееше британско знаме над американското.

Кокбърн се извърна и замръзна.

— Какво по дя… — Млъкна, направи няколко крачки и спря. — Ха! Капитан Осгуд май е пленил американска фрегата. Какъв глупак — да маневрира в такава мъгла и в такъв час. Вероятно е натоварена с доста стока, щом не я е изгорил, както съм заповядал. Странно, не виждам Осгуд — а и никой друг — по палубите.

Като призрачен кораб, напътстван от божествена ръка, Левитан изплува окончателно от мъглата. Палубите му бяха пусти. Платната не бяха прибрани, а висяха, сякаш дебнеха всеки повей на вятъра, който би се появил.

Кокбърн задавено се провикна:

— Григс! Всички на палубата! Веднага!

Точно когато Кокбърн му обърна гръб и измъкна сабята от ножницата, Майлс се облегна на мачтата и като вдигна крака, ритна с всички сили адмирала в гърба. Изненадан, Кокбърн падна по лице, а сабята издрънча на палубата. В този миг Левитан леко се блъсна в Гърмяща змия. Секунда след това тридесетина души, въоръжени с пистолети, саби и ножове, се прехвърлиха през борда. Начело беше Джул Рейнолдс, Деймиън го следваше по петите.