Ястреба и гълъбицата

Глава 21

Под надвисналите в небето сиви облаци Майлс насочи далекогледа към северния хоризонт.

— Всички платна да се вдигнат, Уотс.

— Слушам, капитане — отвърна Уотс. — Ще отплаваме ли?

Майлс прибра далекогледа.

— Не веднага. Мъглата още се вдига. Фаръл трябва да е някъде наблизо. Усещам го. — Погледна през рамо към Гърмяща змия, който се намираше на по-малко от половин километър зад тях. — Можем ли да плаваме по-бързо Уотс, без да се налага да изхвърлим част от товара?

— Да, капитане. Винаги ще плаваме по-бързо от него, а и ми е жал да видя залива, осеян с бурета.

Майлс се замисли. Да се раздели с по-голямата част от добития в Мирамер тютюн, за да спаси живота на екипажа и на съпругата си? Нямаше да е кой знае каква жертва.

— Още няма да го изхвърляме. Ще увлечем Кокбърн в преследване. Да се надяваме, че разстоянието помежду ни ще бъде достатъчно голямо, за да останем извън обсега на оръдията му.

В този момент по палубата на Гърмяща змия се мярнаха облачета, последвани от силния тътен на изстреляните снаряди.

— Деймиън при нашите оръдия ли е?

— Да, капитане. Там ли да остане?

— Задължително. Няма по-добър артилерист от него на борда. От този момък ще излезе славен капитан на кораб.

В следващия миг Левитан бе разтърсен от поредния залп на Гърмяща змия. Дочуха се ликуващите възгласи на англичаните.

— Не намалявайте скоростта — промърмори Майлс, загледан в преследващия ги английски военен съд. — Трябва да уцелим такелажа му, за да смъкнат част от платната.

— Кораби! — долетя викът на моряк над главите им. — На около осемстотин метра от нас.

— Какви? — попита Уотс.

— Фрегати. Три. С американското знаме.

— Кокбърн ще ги види.

— Да, но едва ли ще се отдалечи. Жаден е за битка.

— Да се надяваме, че Фаръл ще пристигне навреме.

Чу се нов оръдеен изстрел. Експлозията така разтърси Левитан, че Майлс и Уотс паднаха на палубата. Около тях се носеше задушаващ дим. Пламъци избухнаха в центъра на кораба. Майлс се отърси от посипалите се по него отломъци и се изправи с парче дърво в ръка. Един бърз поглед потвърди опасенията му: гротмачтата бе пречупена. Над главата му платната се вееха съвършено безполезни.

Веднага усети как скоростта им намалява и през облаците дим видя бързото приближаване на Гърмяща змия. В гърдите му избухна гняв.

— По дяволите, трябваше да изхвърлим тютюна. Уотс, обърни Левитан. Предпочитам да стъпят на борда, отколкото да унищожат целия кораб. А и по-добре да отвлека вниманието на Кокбърн, докато Фаръл стигне при нас.

— Сигурен ли сте, капитане? Все още има начин да им се изплъзнем.

Майлс погледна рязко Уотс. Последният път, когато му зададоха същия въпрос, се намираше в залива на Триполи. Тогава гръмна складът с муниции и уби всички освен него. Ако не е преценил правилно скоростта на Фаръл или се е излъгал в ожесточения стремеж на Кокбърн към бърза кървава битка, отново ще отведе екипажа си на сигурна смърт. Да, наистина разполагаха с още възможности да се измъкнат.

Застина. Не вината или кошмарните спомени го бяха накарали да се оттегли в Мирамер, а желанието да се скрие. Да се крие в продължение на осем пъклени години. Само там можеше да се оттегли, за да не взема решения, от които да зависи живота на други хора. Значи се страхува. Дори представата, че е господар на плантацията, трябваше да улегне в съзнанието му, за да поеме всичките си отговорности, свързани с положението си. Дори собствената му съпруга не бе посмяла да му довери тайната си.

Но пък робите разчитаха на него. Екипажът му вярваше. Ако грешеше в преценката си за жаждата на Кокбърн за битка, то, о, Господи…

— Капитане?

Ако грешеше…

Трябваше да се отправи към Нова Скотия, докато имаше тази възможност.

Преглътна. Никой Уинчестър не се бе съмнявал в инстинктите си, по дяволите, независимо какви грешки е допускал в миналото.

— Капитане…

— Обърни кораба. Преди да са ни направили на трески — заповяда Майлс. Нов снаряд се стовари на палубата. — И всички да излязат. Загасете този пожар, по дяволите.

Гърмяща змия вече се намираше съвсем близо. Всеки момент екипажът му, въоръжен с пистолети и саби, предвождай от надменния и зъл Джереми Кокбърн, щеше да плъзне на борда на Левитан като мравки.

— По дяволите, Фаръл, побързай — промърмори Майлс и пробивайки си път през отломъците, се отправи към каютата. Към Теди.

Остави я на зазоряване, топла и спокойно спяща койката му. Успя да го стори само защото съзнаваше, че никога повече няма да се раздели с нея. Зарадва се, че се вслуша в инстинкта си и я прикова. Иначе в момента щеше да се оглежда по палубите, за да я зърне.

Но сега трябваше да я освободи, да я въоръжи и да я защити. Ако се наложи, дори да пожертва живота си, както са постъпвали предците му.

Около него ехтяха изстрели и звънтяха саби. Вратата се отвори със замах под юмручния му удар. Тя скочи от леглото със зачервени очи и придърпа чаршафа към гърдите си.

— Да те вземат мътните! — изруга тя.

Направи две крачки и усети как нечий тежък юмрук се стовари върху слепоочието му. Със страшна сила. Залитна и като падна на пода, потъна в тъмнина.

Викът на Теди застина в гърлото й, когато Джереми Кокбърн застана на прага с димящ пистолет в ръка.

— А, предателката — присмя се той и плъзна поглед по тялото й. Вдигна вежди, когато съзря окования й глезен. Затръшна зловещо вратата зад гърба си. — Виждам, добре са се възползвали от теб. Жалко, защото нито той, нито някой друг ще има повече тази възможност. Предателството се заплаща скъпо, Теодора. О, но ти добре го знаеш. Не те ли засърбява врата само като си помислиш за примката, която ще ти нахлузя? Нали добре познаваш методите ми?

Измъкна сабята от ножницата и тръгна към нея. Това я накара да седне на леглото и да се свие в далечния му край.

— Ти ме предаде — просъска той и раздра чаршафа, който тя стискаше. От рамото й потече кръв. Тя прехапа устни, за да не извика. Устните на Кокбърн се извиха в зловещо подобие на усмивка. В очите му блестеше странна похот. — Къде е дръзката жена, която познавах? Готова да се пазари с адмирал от флота на Негово Величество? Ти, която някога смяташе, че струваш повече от мен, какво правиш сега, окована като куче? Любовникът ти да не е изцедил всичките ти сили, мила моя? Не се притеснявай, защото възнамерявам да ти ги възвърна.

Неописуем ужас обзе Теди, когато Кокбърн разкопча колана на панталона си и заедно с ножницата ги захвърли на пода. Пръстите му се заловиха с връзките на панталоните. Усети как стомахът й се свива, а веригата сякаш изгаря глезена й. Отвън се чуваха изстрели и звънтене на саби. Истинска касапница.

Тя също нямаше да се предаде без бой.

Теди скочи от леглото, но Кокбърн я улови за ръката и я изви зад гърба й. С изненадваща сила той я повдигна, извъртя я и я тръшна на пода. Опръсканият му с кръв ботуш стъпи до притиснатото й върху грубите дъски лице.

Теди стисна зъби и се опита да се пребори с него, но изпищя — той изтръгна чаршафа от ръцете й и грубо разтвори краката й.

— Трябваше отдавна да те опитомя, продажнице — присмя се Кокбърн. — Човек никога не бива да ви вярва, проклети жени, независимо колко сте умни…

През мъглата, заслепяваща очите й, на Теди й се стори, че кракът на Уинчестър леко мръдва. Преди да успее дори да мигне или надеждата да се пробуди в сърцето й, той скочи от пода и се нахвърли върху Кокбърн като лъв, готов да разкъсва.

Със зловещ рев Кокбърн се стовари върху пода с Майлс отгоре му. Теди се изправи на крака и се уви с чаршафа. Видя как Майлс повдига Кокбърн за лъскавите копчета на униформата му и го притиска към стената. В следващия миг опря ножа с кокалената дръжка под брадичката му.

Адмиралът замръзна.

— Направи го, дивак такъв! — изпищя в следващия миг Кокбърн. Очите му бяха изпълнени с ужас. — Виждам омразата в погледа ти. Готов си да изтръгнеш сърцето ми и да го изядеш за вечеря. Какво те спира, дяволско изчадие?

Теди впи нокти в дланите си, за да не извика. Част от нея мечтаеше да види Кокбърн да се строполява безжизнено на пода — оскъдно възмездие за всичките погубени от него невинни жертви. Но друга част отчаяно копнееше Майлс да осъзнае безсмислието на убийството. Усещаше въздуха в гърдите си като тежка преса, която я притискаше. Майлс натисна острието в плътта на Кокбърн. В следващия миг по ножа й се стече капка кръв.

Не… Още кръвопролитие няма да разреши нищо, независимо от упоритата убеденост на мъжете в противното.

— Не съм жаден за кръвта ти — каза Майлс глухо. — Предпочитам да те предам в ръцете на командира Фаръл.

Ръката му се плъзна в джоба и той подхвърли на Тели ключа за оковата. Тя бързо отключи катинара и се приближи към съпруга си.

— Фаръл? — подигравателно се изхили Кокбърн. — Той е с флота си при Сейнт Лорънс, доколкото ми е известно…

Млъкна. Лицето му пребледня: хвърли поглед към Теди после към Майлс.

— Подозира, че са го подвели, съпруго — обади се Майлс е копринен глас.

— Съпруго? — повтори Кокбърн смаян. — Какво, твоя ли?

— Имаш ли представа какво е наказанието във Вирджиния за опит да се обладае чужда жена? — попита Майлс с подвеждаща кротост; острието на ножа проблясваше под светлината на фенера. — Несравнимо по-лошо от всичко, което фантазията ти рисува, уверявам те.

Теди сложи ръка на рамото му.

— Майлс.

Усети, че мускулите му са стегнати и яки като стомана. Още една капка кръв потече по ножа.

— Моля те, Майлс, не прави това.

Очите му се насочиха към нея, после — обратно към Кокбърн. Напрежението сякаш го напусна.

— Права си. По-добре копелето да прекара остатъка от живота си със мисълта, че е бил надигран от умна жена. Адмиралтейството няма да има полза от него, когато войната свърши. За такива като теб това е съдба, по-ужасна от смъртта, нали, Кокбърн?

Лицето на англичанина пламна от яд.

Майлс неволно се усмихна.

— Наистина има удоволствие в това, да си милостив.

Вратата на каютата се отвори и Джордж Фаръл нахълта с пистолет в едната ръка и сабя — в другата. По петите му го следваха Деймиън и още неколцина американски офицери, също въоръжени. Направиха три крачки и застинаха на място.

— Господи, Теодора! — избумтя гласът на Фаръл. — Какво, по дяволите, правиш тук?

— Добро утро, чичо Джордж — поздрави го сияещо Теди, и после пъхна ръка в тази на Майлс. — О, Уинчестър го направи! Наистина! Той го направя, чичо Джордж!

— Какво? — изръмжа Фаръл. — Какво е направил?

— Спаси всички ни — ето какво — обяви Теди, като едва си поемаше дъх. Престани да му се мръщиш, чичо Джордж. Той е ранен.

— Нищо повече от порязване, господине — промърмори Майлс, странно смутен.

Откъсна парче от чаршафа и превърза рамото и ръката си, за да спре кръвотечението.

Фаръл погледна окървавените гърди на младия мъж.

— Ще кажа на корабния си лекар да те прегледа.

— Не е нужно, командире — отвърна Майлс.

— Глупости. Същият си като баща си. Глупакът щеше да умре от загуба на кръв, ако го бях оставил. — Рунтавите му вежди се свъсиха, осъзнавайки колко всъщност е разголена Теди. Очите му се стрелнаха към Кокбърн. — Капитан Коул, окови го. Рауз, Макалистър, отведете го на моя кораб.

С гордо вдигната брадичка Деймиън пристъпи край тях, хвана Кокбърн за рамото и го предаде в ръцете на другите двама офицери, които бързо го изведоха от каютата. Преди да ги последва, Деймиън се спря пред Фаръл.

— Вероятно е редно да спомена, командире, че два британски кораба ни очакват при Албемаръл, веднага след като завземем Гърмяща змия.

Веждите на Фаръл се свъсиха още по-дълбоко.

— Очакват ни? Какви, по дяволите, ги приказваш, Коул?

Деймиън се засмя и в очите му се появиха весели пламъчета.

— Упоени са с ром и нищо не подозират. Това важи и за капитаните, и за екипажите.

Веждите на Фаръл се стрелнаха нагоре.

— Ром ли? Какъв ром?

— Първокласен ром от избите на Уинчестър, командире. Най-хубавият ямайски ром на дядо ми Максимилиан. Предостатъчен за два кораба със зажаднели мъже.

Очите на Фаръл се изпълниха с подозрителност.

— Това сигурно ли е, Коул?

— Напълно. Лично разговарях с капитан Осгуд, преди да ми предаде знамената си.

Напълно смаян, Фаръл премигна.

— Знамената му ли казваш?

— За да успеем да изведем Левитан безпрепятствено, командире — обясни Деймиън и изпъчи гърди.

— Кой, по дяволите, намисли този план? — изръмжа Фаръл.

— Ами племенницата ви, командире.

Фаръл погледна Теди смаяно.

Теди вирна брадичка, въпреки че усещаше как руменината плъзва по шията й.

— Нямахме друг избор, чичо Джордж.

— Друг избор? Ти, племенницата на командващия американския флот, си нямала друг избор? Това ли чувам? Смея да твърдя, че сте ги подкупили, Теодора!

— Точно така — изчурулика Теди. — Съвсем успешно. И с малко помощ от Нощния ястреб.

— Почакай! — Фаръл вдигна стегнатата си в ръкавица ръка, очевидно замаян от целия случай. — Няма да слушам повече тази невероятна история без чаша питие. Надявам се да науча и каква е твоята роля в цялата тази работа, Уинчестър. Нещо ми подсказва, че само един Уинчестър може да въвлече английски военен кораб с шестдесет оръдия на борда в преследване.

— Всъщност, командире — отвърна Майлс, като погледна с гордост Деймиън, — беше общо решение. На капитан Коул и мое.

Фаръл насочи присвитите си очи към Деймиън.

— След като отведете Кокбърн на кораба ми, Коул, искам да поемете командването на една от фрегатите ми. Сложете й знамената на Осгуд и идете в Албемаръл, за да си поговорите отново с него, ясно ли е?

Деймиън сякаш порасна няколко сантиметра.

— Ще го изпълня с удоволствие, командире. Според мен, няма да се наложи да дадем дори един изстрел. — Спря до вратата и видимо се поколеба, преди да хване ръката на Майлс. — Благодаря ти, братовчеде — изрече той прегракнало. — Сега разбирам. Всичко. Грешах, като смятах, че не държиш на семейството. Сега ми е ясно: то е причината за всичко, което си правил. Желая единствено да ми простиш.

— Няма какво да ти прощавам — увери го Майлс и го тупна по рамото. — Когато се върнеш от Албемаръл с двата английски кораба, ще те чака собствен кораб, за да поемеш командването.

Деймиън преглътна.

— Братовчеде?

— След като го оправим, разбира се.

— Но Левитан е твой.

— Така е. А като собственик и капитан мога да го поверя за вечни времена на онзи, когото смятам за най-достоен.

Деймиън премигна и си изчерви.

— За вечни времена? Не… знам какво да кажа, братовчеда.

— Просто едно „да“ е достатъчно. Никой от рода Уинчестър не се е отказвал от предоставена му възможност.

Деймиън погледна към празния си ръкав.

— Смяташ ли, че ще се справя?

— Ще наваксаш липсата на ръката с храбростта си. Корабът ми не може да попадне при по-добър офицер.

— Капитан на кораб — прошепна Деймиън. — А когато тази война свърши, ще превозвам тютюневата ти реколта…

— Няма да има повече тютюнева реколта.

— Но какво ще стане с Мирамер? Със завета на дядо Максимилиан?

— Максимилиан Уинчестър не би засявал една и съща култура, ако смяташе, че е неразумно. Тютюнът бързо изтощава почвата. Нуждае се от постоянно внимание. Реших да се занимавам с други култури, за да храня семейството и робите си. Не се тревожи, Деймиън. Ще ти осигуря достатъчно работа — ще пренасяш житото ми.

— Житото?

— И царевицата. Ще засея цели хектари. В Мирамер ще построим мелница с огромни воденични камъни. Сърди се на съпругата ми, ако идеята не ти допада. Тя го измисли.

Фаръл изсумтя към Теди, после навъсено погледна Деймиън, който енергично кимна и бързо напусна каютата. Със строг тон Фаръл се обърна към Теди:

— Теодора, облечи се. — Навъсено погледна и Майлс. — Давам ти пет минути, Уинчестър. После да ми се явиш на палубата. За предпочитане с история, на която ще съм склонен да повярвам.

Преди вратата да се затръшне зад гърба на Фаръл, Теди вече бе в прегръдките на Майлс.

— Кажи ми, че всичко свърши — задавено изрече тя, опряла глава на рамото му. Усети как сълзите й се стичат по бузите. — Всичките тези лъжи, тайни… Кажи ми, че ще живеем в мир.

— Свърши — пророни той й я прегърна още по-силно. — Моя обич, моя безразсъдна съпруго, до следобед цялото английско присъствие по тези брегове ще бъде ликвидирано. Американският флот отново ще господства в тези води. И всичко това заради една коварна измамна жена.

— А какво ще стане с Уил?

— Мирамер ще бъде и негов дом, естествено. Както и за сюрията деца, която ми обеща. — Ръката му се плъзна по бедрата й, а слабините му се притиснаха в нейните. — Помниш ли, съпруго?

Теди потисна радостната си усмивка и реши напълно да се възползва от случая.

— Но Уил обича морето, Уинчестър. Винаги го е привличало.

— Чудесно. Деймиън и без това ще има нужда от помощник капитан.

— Благодаря ти, Уинчестър.

— Той спаси живота ми, Теди. И е брат на жената, която обичам. — Зарови нос в шията й. — Няма какво повече да приказваме. Престани да говориш и ме целуни.

— О, напротив — има — прошепна тя и обви лицето му с длани. — Повтори ми отново онова, как…

Устните му се докоснаха до нейните.

— Обичам те, моя коварна съпруго.

Устните й под неговите се разтвориха и той я дари с такава разтърсваща целувка, че тя усети как стъпалата й се откъсват от пода. Чаршафът се свлече върху дъските.

— Ще ми липсват среднощните ни срещи — промърмори Теди, отпускайки се на чаршафа.

Той се надвеси с цялото си великолепие над нея, а тъмните му очи сияеха от любов.

— Дай на Нощния ястреб причина, обич моя, и той ще язди в тъмнината, всяка нощ, ако се налага.

— Налага се. Сигурно ще трябва да опитаме повече от веднъж, за да забременея. Важно е и към тази задача да подходим, както правим с всичко останало, Уинчестър.

— А как точно, съпруго? — прошепна той и се притисна към бедрата й.

— Ами със смелост, с безразсъдство… в дебрите на нощта на морския бряг, където ще ни обливат приливните вълни…

— А какво ще каже милата ти леля Едуина за нас, скъпа моя?

— Мисля, че ще одобри — отвърна Теди. — И ще се поздрави за брилянтно изиграния си ход в тази игра.

— Очарователна жена.

— Млъкни, Уинчестър. Разполагаме едва с пет минути.

— Както кажеш, съпруго моя.

Командирът Джордж Фаръл за четвърти път удари с юмрук по дебелата врата на каютата. Не получи никакъв отговор, затова натисна дръжката. Откри, че е заключено. С навъсен поглед рязко попита Джул Рейнолдс:

— Какво, по дяволите, правят там вътре?

— Не се ли досещате, господине.

Фаръл се изчерви и се изпъчи.

— Дяволите да вземат Уинчестър. Той е подписал споразумение да не…

Командирът прехапа устни.

Веждите на Рейнолдс се вдигнаха нагоре, а по устните му заигра усмивка.

— Да не… Какво, ако смея да запитам? От личен опит, командире, знам, че споразуменията никога не са заставали на пътя на истинската любов. Особено такива, които забраняват определени интимности. Всъщност, забраната за нещо само ускорява неговото осъществяване. В случая с Уинчестър дори бих казал, че направо го гарантира. Глупав е онзи човек, който би се опитал да му попречи.

— Доста сте смел, не намирате ли?

— Така твърдят жените за мен.

— Предполагам, вие сте приятел на Уинчестър.

— Да, господине. Много добър приятел. Името ми е Рейнолдс. Джул Рейнолдс.

Очите на Фаръл се присвиха.

— О, да. Знам вашата история. Добре я знам. Още носите в дясното си бедро онова парче олово, виждам. Жалко. Бихте били блестящ капитан, Рейнолдс. Аз не съм от хората, които ще съдят човек заради проявена моментна безразсъдност спрямо жена. При това — игрива. Бих могъл да се възползвам от уменията ви на борда на моя кораб. Помислете над предложението ми.

— Ще го сторя, командире.

— И Уинчестър е редно да застане зад руля.

— Мисля, че повече от всеки друг на света разполага с причина никога повече да не го прави, господине. Бих казал, заслужил си е почивката.

— Може и така да е — пророни тихо Фаръл и отново се загледа във вратата. — Проклетата жена се оказа права.

— Какво казахте?

Фаръл безпомощно замахна във въздуха.

— Съпругата ми! Винаги излиза права по отношение на такива неща.

— Жените го умеят, господине.

Фаръл хвърли изпълнен с любопитство поглед на Рейнолдс.

— Предполагам, именно този начин на мислене ви прави така привлекателен за нежния пол, а?

— Доста ми помага, не крия.

— А Бог е свидетел, че на нас, мъжете, ни е нужна цялата помощ, която може да ни се окаже, особено когато една жена разбере, че е била права. — Фаръл въздъхна уморено и погледна към чашата в ръката на Рейнолдс. — Това да не би да е ром?

— Точно така, командире. Първокласен ямайски ром.

— Защо не ми покажете къде го държи този дявол Уинчестър? И докато си пийваме, да ми разкажете какво знаете за Нощния ястреб.

— Нощния ястреб ли? — Рейнолдс се извърна, за да прикрие тайнствената усмивка на устните му. — Той е само една легенда, господине. И мисля, че такава и ще си остане.