Ястреба и гълъбицата

Пролог

Заливът Чесапийк

юли, 1814 г.

Нощта бе идеална за бягство.

Камбаната на кораба глухо изкънтя в тишината, обграждаща пустите палуби на Гърмяща змия. Беше полунощ. Оръдията извисяваха безмълвните си грамади. Четирите мачти с прибрани платна се надигаха нагоре и острите им силуети се открояваха на фона на тъмното, безлунно небе. Във въздуха не се усещаше и най-слаб повей. Никакъв звук не нарушаваше спокойствието на нощта освен поскърцващите дъски на английския боен кораб, хвърлил котва на не повече от триста метра от бреговете на Тайдуотър, щата Вирджиния, и плясъкът на вълните, които се разбиваха в корпуса му.

Самотният моряк на вахта се взираше към хоризонта да не би да се мерне вражески кораб или някои от частните въоръжени плавателни съдове, упълномощени от правителството по време на война да се включат в нападания срещу неприятеля, дръзнал да се прокрадне към брега на Атлантическия океан. Дежурството течеше спокойно. Нищо не бе се случило, откакто се спусна здрачът.

На потъналата в мрак кърма през фалшборда се плъзна дебело конопено въже и възелът в края му с лек плясък проряза водната повърхност. Три сенки, плътно прилепнали една за друга, започнаха да се спускат. Преди да се потопи във водата, всеки от бегълците стискаше въжето здраво, сякаш конопът бе последната нишка, която ги свързваше с живота.

— Ще се справя ли, Теди? — долетя дрезгавият шепот на Уил.

Плътният му глас потрепери не само от внезапния хлад на водите, но и от нещо друго — може би страх, но Теди побърза да отхвърли тази мисъл. Намираха се прекалено далеч — бяха прекосили цял океан и рискували твърда много, за да позволят именно в сегашния критичен момент да ги обземе паника.

— Разбира се, че ще се справиш — отвърна тихо тя и посегна да хване Уил за ръката.

Неведнъж през последните три месеца — откакто започнаха да изпълняват плана си, измислен в нощта, когато баща им почина от пневмония в малката задна стаичка на книжарницата, Теди се беше пресягала да хване заръката по-големия си брат. Знаеше, че успехът им зависи не само от убедителното й представяне за английски моряк, но и от готовността на Уил да й довери изцяло съдбата и на двамата. Той сам разбираше, че би било ужасно да копае въглища срещу мизерно заплащане до края на живота си и така да умори и себе си, и Теди от глад. Но гордостта, дори прекомерна като тази на Уил, можеше да бъде потъпкана във военновременни условия. Теди бе овладяла собствените си лоши предчувствия по време на пътуването. И Уил трябваше да постъпи така. Тя просто не би допуснала друго.

Дори в тъмнината усещаше напрегнатия поглед на живите теменуженосини очи, същите като нейните, пълни с енергия и пламък. Такива някога бяха и очите на баща им. Но погледът на Уил бе като на десетгодишно дете, търсещо подкрепа и уверение за пореден път.

Душа на десетгодишно дете, затворена в силното тяло на двадесет и две годишен мъж.

Беше изплашен. Усещаше го от начина, по който пръстите му стискаха ръката й. Да можеше този страх да се превърне в решителност и енергичност, необходими за преплуването на тъмните, ширнали се пред тях води.

По време на война дезертьорството се наказваше особено строго. Уил също го знаеше. Командирът на Гърмяща змия, контраадмирал Джереми Кокбърн, се бе сражавал бляскаво под командването на адмирал Нелсън при Трафалгар и заслужено се ползваше със славата на военен гений. Откакто се отправиха към Америка обаче, той се прояви и като най-ревностния привърженик на войната сред командирите на Кралския флот. Очевидно тази репутация му харесваше. Само преди седмица бе завладял американска фрегата във водите край Бостън и бе побързал да обеси четирима от пленниците заради дезертьорство от английския флот. По-късно плъзнаха слухове, че Кокбърн е измислил обвинението от чиста скука и за да напомни на екипажа си, че се намират в неспокойно военно време, да не би на моряците да им хрумне да се разбунтуват.

Теди все още чуваше виковете на младите американци, че са невинни. Бяха се борили да се освободят, докато примките не отнеха и последния им дъх, а телата им не спряха да потреперват. Но нагло вирнатата брадичка на Кокбърн и доволният блясък в очите му, докато съзерцаваше мрачната екзекуция, запалиха омразата, която подкрепи решителността на Теди да доведе плана си до успешен край. Ужасът от смъртта бледнееше пред възможността за избавление от подобна тирания.

От момента, в който отпътуваха от Лондон, Теди нито веднъж не се бе разколебала в правилността на постъпката им. И сега със сигурност не биваше да се размеква. През трите месеца на борда дланите й се протриха, а после загрубяха от боравенето с въжетата. Ръцете й загоряха от слънцето, а мускулите й се стегнаха като на младо момче. Краката й също бяха заякнали. Всякак щеше да преплува тристате метра до брега.

Искаше й се да изпитва същата увереност спрямо третия от групата — Аарон. Беше слабо шестнадесетгодишно момче; другите от екипажа постоянно го вземаха на подбив заради хилавото му тяло и очевидната липса на сили. Но в лицето на Уил Аарон намери приятел и защитник. Въпреки нежеланието на Теди, Уил сподели с Аарон намеренията им. Момчето не само заяви, че ще запази кроежа им в тайна, но и изрази желание да се присъедини към тях в бягството им. Когато узна за това, Теди се притесни. Уил настояваше, че опасенията й са неоснователни и тя си даде сметка, че няма как да му откаже това ново приятелство, както не можеше да не изпълни обещанието си да му осигури нов, свободен живот във Вирджиния.

— Аз ще водя — обяви тя, местейки поглед от единия към другия с надеждата да зърне увереност, че всичко ще стане според плана. — Ако ме изгубите от очи, плувайте към фара. Не спирайте. За нищо на света.

Стисна леко пръстите на брат си и се гмурна във водата. Едва когато усети, че дробовете й ще се пръснат, изплува на повърхността. Вълните, така безобидни наглед започнаха да я подмятат като ръцете на някакъв великан. За щастие приливът прииждаше и тя възнамеряваше да се възползва от устремената му към брега мощ. Премигна, за да премахне попадналата в очите й вода, хвърли поглед наоколо, за да види къде е фарът и отново се гмурна. Ръцете й загребваха мощно, докато пак изпита чувството, че дробовете й горят. Показа се на повърхността. Няколко секунди се остави вълните да я носят, а тя лежеше на гръб и се взираше в звездното небе. Нещо се плъзна край крака й. Стисна зъби и напрегна слух да чуе дали Уил я настига, дали яките му ръце порят водата. Само вълните шумяха наоколо. Зад рамото й се издигаше силуетът на Гърмяща змия, а фенерите по палубата й заприличаха на злобни жълти очи, които я следяха, без да мигнат.

Отново се гмурна. Загребваше уверено и за миг си позволи да се наслади на усещането за свобода. Бяха си обещали, че ще бъдат свободни и съвсем скоро желанието им щеше да се изпълни. Във войната немалко мъже всекидневно отдаваха живота си за свободата. Сега ги разбираше напълно. Преди не беше така. Докато бдеше край леглото на умиращия си баща и поднасяше хладък чай към бледите му устни, нямаше кой знае каква представа какво означава тази дума. Да се доберат до Америка бе предсмъртното желание на баща им. И ето, че скоро тя щеше да изпълни обещанието, дадено на един умиращ. Тя и Уил щяха да живеят свободно.

Когато главата й се появи на повърхността, Теди чу писък някъде зад себе си. Беше Аарон. В отговор Уил из вика нещо.

Аарон отново изпищя, беше зов за помощ.

— Не… — Устата й се напълни със солена вода — Недей, Уил…

Пронизителното изсвирване на моряка на вахта сякаш преряза сърцето на Теди. Острите звуци на корабната сирена вдигнаха на крак екипажа на Гърмяща змия. Боцманът крачеше напред-назад и излайваше къси команди. Само секунди по-късно лодка, пълна с моряци, въоръжени с къси саби и пистолети, бе спусната във водата. Нямаше съмнение, че Кокбърн е на румпела. След миг щяха да достигнат давещия се Аарон.

Плувай!

Да предвкуси свободата, да я усети в душата си и да й я отнемат! Усещаше как гневът я задушава.

— Уил, остави го!

— Не мога, Теди — отвърна брат й.

Напълно сломена, тя се загледа как широките рамене на Уил се отдалечават, борят се с прилива, за да стигне той до приятеля си. Мощните му загребвания лесно биха го отвели до брега, ако не съществуваше предаността към Аарон.

Сълзи изпълниха очите на Теди, а гърлото й бе така свито, че едва дишаше. Чу как греблата на лодката се потапят във водата, моряците викаха и ги наричаха дезертьори. На светлината от размахваните фенери се видяха диво мятащите се ръце на Аарон. С три загребвания на веслата преследвачите стигнаха до него.

Тя, скрита от тъмнината сред водите на залива, все още имаше възможност да се спаси. Фарът й сочеше посоката. Мирисът на земя се носеше над вълните и я привличаше. Желанието да стигне заветната цел я изкушаваше от три дни насам, когато хвърлиха котва в залива. Можеше просто да се обърне и да доплува до брега.

Главата на Уил, ту появяваща се, ту чезнеща сред вълните, се мерна на жълтата светлина на фенерите. Почти бе стигнал до приятеля си, когато лодката прегради пътя му. Той извика силно от раздразнение.

Теди прехапа устни, за да не изкрещи в отговор, но осъзна, че Уил няма да се справи сам. Не можеше да го изостави и да живее с угризенията, че е постъпила така. Нямаше да може да го преживее. По-добре да умре редом с брат си в името на мечтаната от тях свобода, точно както той щеше да загине заедно с приятеля, когото се бе опитал да спаси.

Вероятно смъртта също бе вид свобода.

Като преглътна сълзите, Теди изплува от прикритието на тъмнината и фенерите я осветиха.

Тримата стояха един до друг на палубата; китките и глезените им бяха вързани с въжета. Зловещо смълчаният екипаж ги заобикаляше. Някои от лицата изразяваха нетърпеливо очакване, други бяха изопнати в каменна маска, което всъщност прикриваше ужаса в сърцата им. Фенерите бяха толкова много, че на палубата бе светло като ден. Теди съвсем ясно виждаше профила на Кокбърн, докато той обикаляше около тях. Лицето му беше безстрастно; ръцете с бели ръкавици бяха кръстосани на гърба; стъпките от обутите му в лъснати ботуши крака кънтяха. Той крачеше като човек, добре съзнаващ положението си на господар на кораба и вероятно нямаше да пропусне да демонстрира властта си. Спря пред Аарон и по лицето му, нелишено от привлекателност, се появи злорада усмивка; зъбите му проблеснаха така зловещо, както и позлатената дръжка на сабята, препасана на кръста му.

— Обесете го — нареди той с равен, но заповеднически тон.

С яростен рев Уил се хвърли към моряците, които повлякоха Аарон към мачтата. Наложи се четирима да скочат отгоре му, за да го повалят на палубата. Едър моряк започна да налага Уил с юмрук в стомаха — постепенно гневните му викове се превърнаха в болезнени стенания. Теди се опита да разхлаби въжетата, но те само се впиха по-дълбоко, ожулиха кожата й до кръв и я изложиха на щипещата болка на морската вода и въздух. Всички ругатни, които бе научила по време на пътуването, заплашваха да се излеят като жлъчен порой върху Кокбърн, когато той подигравателно погледна брат й, а после обърна развеселеното си лице към нея. Прехапа си езика, за да замълчи. Инстинктът й подсказа, че ако съществуваше някакъв шанс да оцелеят, избликът на ярост само щеше да попречи. Нямаше да бъдат от полза и каквито и да е прояви на слабост или емоции. Познаваше Кокбърн вече достатъчно добре, за да си даде сметка, че той изпитва извратено удоволствие да наблюдава агонията на жертвите си. Не възнамеряваше да му достави подобна наслада.

Ужасените крясъци на Аарон нарушиха тишината, възцарила се за миг върху палубата. Уил леко простена, когато морякът заби за пореден път юмрук в ребрата му. Точно според очакванията й Кокбърн се вторачи внимателно в Теди. Тя стисна зъби и с огромно усилие на волята успя да запази непроменено изражението си. Устните на Кокбърн едва забележимо се извиха нагоре, сякаш схващаше какво й струва това.

Молбите на Аарон за милост замряха и в нощта отново се възцари мрачна тишина.

Теди се напрегна да не пророни сълзите, които пареха очите й. От мокрите дрехи тялото й потреперваше. Кокбърн продължаваше да не откъсва поглед от нея.

— Пред мен е авторът на този осуетен заговор — продума той накрая. — Теди Лъвлейс. Такова хубаво младо момче, а ще трябва да увисне на мачтата ни.

Кокбърн прокара облечения в ръкавица пръст по черните като абанос коси, вързани на опашка на тила й.

За малко Теди да се свие от допира, но си наложи да остане видимо безразлична. Уил и мнозина от моряците връзваха дългите си коси по същия начин, но Кокбърн сякаш внезапно намери някаква странна наслада в докосването на къдриците, които се спускаха по гърба на Теди. Пръстът му мина по очертанията на брадичката й. Теди едва се въздържа да не повърне.

— Толкова млад — нежно отбеляза Кокбърн. — Още момче, а притежава кураж, повече отколкото мнозина на този кораб. Ти не се страхуваш от смъртта, нали? О, не. В очите ти не виждам страх, предизвикваш ме, нищо, че си вързан. От какво ли се страхуваш повече, отколкото от бесилото? — Кокбърн хвърли поглед през рамо към мъжете, наобиколили Уил. — Вържете го с вериги и го налагайте с бича, докато не започне да моли да спрете. Но в никакъв случаи не го убивайте. Хвърлете го в трюма при плъховете и застоялата вода да яде от собствената си разкъсана плът, докато не дам други указания.

Кокбърн отново отправи изпълнения си с очакване взор към Теди. Слюнка се насъбра в устата й и тя си представи как го заплюва. Мисълта й донесе единственото удовлетворение, което можеше да си позволи в този момент.

— Този отведете в каютата ми — разпореди накрая Кокбърн на двама моряци.

Извърна се и тръгна към стълбата за долната палуба.

Ако Теди не бе убедена, че Кокбърн притежава най-дяволски извратеното съзнание от всички морски офицера, може би щеше да изпита известно облекчение. Но го бе чувала прекалено често и при различни случаи да се хвали с всевъзможните, измислени от него наказания, а и бе ставала свидетел на грабежите, палежите и плячкосването на които подлагаше селищата по бреговете на Вирджиния и то единствено, за да задоволи войнолюбивото си тщеславие. Човек като него бе в състояние да изобрети какви ли не мъчения, дори в ограниченото пространство на каютата си. Именно затова Теди се ужаси, когато потресена осъзна, че се намира насаме със зловещия си мъчител.

Той сваляше белите ръкавици като освобождаваше пръст след пръст и ги метна върху купчината карти, поставени на малка масичка, без нито веднъж да откъсне поглед от нея. Със същото спокойствие свали шапката и разкри червеникаворусите си коси, чиито кичури се разпиляха по челото му и му придадоха детински безобиден вид. Сякаш току-що му мина през ума, той кимна на двамата моряци и те мигом излязоха, затваряйки вратата след себе си.

Теди усети как космите по тила й настръхват. Погледът й попадна върху сабята на Кокбърн. Зачуди се какво ли ще изпита, когато наточеното като бръснач острие прониже гърдите й. Той бе в състояние да я прикове към стената на каютата, все едно е насекомо. Странно бе обаче, че Кокбърн нямаше да извърши екзекуцията в присъствието на свидетели.

Очевидно замисляше нещо още по-зловещо.

С един замах Кокбърн се освободи от сабята си. Металът издрънча при падането на пода и звукът обтегна и без това изострените нерви на Теди. По тялото й премина неволна тръпка, преди да успее да се овладее. Това накара Кокбърн да извие устните си в усмивка. Облегна се на бюрото и скръсти ръце върху широките си гърди. Кръстоса обутите си в ботуши ходила и по този начин подчерта несъразмерното си тяло — прекомерно развит, едър торс и невероятно тънки крака — сякаш двете половини принадлежаха на различни хора. А и никоя от тях ни най-малко не подхождаше на по момчешки привлекателното му лице.

Странно, но изражението му сякаш й даваше някаква едва доловима утеха. Ала същевременно долавяше дъха на смърт, чуваше болезнените викове на брат си. Омразата към този мъж разпали кръвта й.

— Предаността рядко заслужава цената, платена за нея — подхвърли Кокбърн замислено. — А ти си готов да дадеш живота си за брат си.

— Да — увери го Теди с пресъхнали устни.

— Значи всичко останало няма да ти се стори прекалено голяма саможертва?

Нещо й подсказваше да отговори уклончиво, но Теди не можеше да не се подчини на гласа на сърцето си.

— За да запазя брат си жив, мога да сторя всичко.

— Бих предпочел да не го убивам, макар че е умствени недоразвит. Особено сега при липсата на достатъчно английски моряци, които да се сражават срещу проклетите американци, човек със забележителната сила и подвижност на брат ти е ценна придобивка. Дори ти, макар и крехък, вършиш работа за двама. Наблюдавал съм те, Теди.

Именно тогава — за пръв път по време на пътуването — Теди се запита дали Кокбърн не подозира, че не е момче, а напълно оформена двадесетгодишна жена. Многозначителните нотки в гласа му изведнъж я наведоха на мисълта, че той се държи по-скоро като мъж, готов да ухажва, а не като безжалостен офицер на път да умъртви дезертьор.

Каква жестокост е намислил този човек? Няма начин да не я накаже за престъплението й. И въпреки това думите му й дадоха лъч надежда.

Очите му похотливо се плъзнаха по тялото й. Всякаква надежда я изостави. Той знаеше… Някак, въпреки всичките й усилия да прикрие женствеността си, той бе разбрал. Преглътна и остана с прикован в него поглед.

Той се оттласна от бюрото и пристъпи към нея. Езикът му се стрелна и облиза отпуснатите му устни сякаш очакваше някакво лакомство.

— Да, много бих искал да запазя живота ти, Теди. Вероятно ще стигнем до задоволително и за двама ни споразумение. Да направим сделка.

Той искаше нещо. Каквото и да е, ще му го даде, само да пощади живота на брат й.

С бавни крачки Кокбърн я заобиколи. Спря се зад гърба й. Теди не откъсваше очи от дъбовата ламперия на стената пред себе си и слушаше неравномерното му, накъсано дишане, усещаше топлината на дъха му върху тила си. Изпълни се с отвращение. Никога не бе мразили някого толкова, но и никой не бе имал такава власт над всичко скъпо за нея. Въжетата се впиха я китките и глезените й и напомниха за съвършено безпомощното й положение.

В следващия миг, с две ръце и сподавено стенание Кокбърн обхвана задника й.

Теди трепна. Едва сподави писъка в гърлото си. Кокбърн плъзна ръка напред към слабините й и притисна възбудената си мъжественост между заоблените полукълба с трескаво, клатушкащо се движение. Пръстите му опипваха между бедрата й сякаш търсеха нещо — нещо, което Теди изведнъж осъзна, никога нямаше да намерят. Само миг след това и Кокбърн го разбра.

— Кучка!

Отскочи от нея все едно е жив огън. Извъртя я към себе си, опря гърба й в стената и с ядно рязко движение на ръката раздра влажната й риза от врата до кръста, като разкри плътно прилепналия муселин, с който пристягаше гърдите си.

Гледаше я със зяпнала уста, пребледнял; очите му щяха да изхвръкнат.

— Ти си… Ти си… — Сви ръката, с която я бе опипвал и с отвращение я отри в корема си. Лицето му почервеня. — Дяволите да те вземат! Та ти си жена!

— Точно така.

Теди оцени смешната страна на случилото се, тъй като явно разкритието причиняваше на Кокбърн неудобство. Дали бе смаян от измамата й или се чувстваше неловко заради намеренията си към нея само до преди миг — тя не успя да прецени. Но той я гледаше с вид на човек, който няма и най-бегла представа какво точно да прави с нея.

Теди изпита неочаквано, макар и моментно, удовлетворение.

— Милостиви Боже — промълви той и прокара леко трепереща ръка през челото си. — Загърни се.

— Ако ме развържете, с удоволствие.

Кокбърн се навъси, после измърмори нещо и бързо разхлаби въжетата около китките й. Явно не смяташе, че една развързана жена е по-опасна от оставен на свобода женствен юноша. Дори махна въжето около глезените й, след което побърза да се премести зад бюрото, очевидно искаше да е на известно разстояние от нея.

От шкафа зад гърба си измъкна бутилка, наполовина пълна с кехлибарена течност. Наля си солидно количество и отпи, все така вторачен в нея. После изпи и остатъка.

— Пусни си косите, Теди — заповяда той и отново си наля. Вдигна въпросително вежди и добави: — Или имаш друго име?

— Теодора — отвърна тя, докато сваляше коженото ремъче.

Тръсна глава и остави влажните къдрици да се разпилеят свободно по раменете.

— Жена — повтори Кокбърн някак унесено. Пресуши чашата и я остави върху масата. Устните му се извиха присмехулно, докато я оглеждаше. — Щеше да си несравнимо по-хубава, ако беше момче.

Теди не успя да се въздържи да не отбележи жлъчно, докато веждите й се стрелнаха нагоре:

— Независимо че съм жена, постигнах успех.

Кокбърн не си даде труда да възрази или просто не желаеше да коментира поведението си отпреди секунди.

— Накъде бяхте тръгнали, когато си въобразявахте, че ще се измъкнете?

В този момент тя не виждаше причина да лъже. Нито пък искаше да подлага на изпитание търпението на Кокбърн.

— Към Вирджиния.

Кокбърн я дари с насмешлива усмивка.

— Една жена винаги е наясно накъде е тръгнала. Особено ако е смела. Мъжете са глупави хлапаци и биха се отправили към непозната територия без какъвто и да било план. Но жена, която води със себе си слабоумния си брат, никога не би постъпила така неразумно. Не се съмнявам, че познаваш някого във Вирджиния.

— Познавам няколко фамилии.

Кокбърн се засмя снизходително.

— Не си играй повече с мен. Разбираш ме, нали, Теодора Лъвлейс? Може и да не ми е навик да убивам жени, но пък досега не съм срещал друга толкова веща измамница. Знаеш, че разполагам с похотлив екипаж, който би се възползвал от теб по начин, който ще те накара да се молиш да си мъртва. А и съществува брат ти Уил. Опитай се да ме излъжеш и ще наредя да му нанесат още двадесет удара с бича, а защо не и да нахлузят примка на якия му врат? Ако не проговориш, ще раздера муселина от гърдите ти и ще те хвърля на палубата. Истината, мое смело момиче, може да ти направи добра услуга в този момент.

Какво значение би могло да има, ако му каже, щом това, ще предпази Уил от по-нататъшни мъчения или дори ще спаси живота му? И въпреки това думите се отрониха, неохота от устните й.

— Леля ми живее близо до река Йорк.

— Как се казва?

— Едуина… Фаръл.

Кокбърн присви очи.

— Фаръл? Предполагам, англичанка като теб. И се е омъжила за американец? Горката жена. Този Фаръл — кой е той?

Теди преглътна с усилие, преди да промълви:

— Джордж Фаръл.

Гадната усмивка, в която се разтегнаха устните на Кокбърн, накара Теди да се почувства предателка спрямо чичото, когото никога не бе виждала.

— Да не би да е същият Джордж Фаръл, командирът на американския флот? О, съдбата наистина е благосклонна към мен днес. Я да видим как да се възползвам от този късмет. — Кокбърн потупа устни с пръст. Очите му се присвиха. — Обърни се, Теодора. Бавно.

Отвън долетя изплющяване на бич. Но Уил не извика. Теди стисна зъби и изпълни заповедта.

— Бедрата ти са слаби като на момче, Теодора, но предполагам, че гърдите ти са добре оформени, щом ги пристягаш така плътно. Би могла да минеш за хубава в известен смисъл. Мисля си, че американските морски офицери биха открили нещо у теб, което да отклони вниманието им от корабите. В крайна сметка какво представлява американският флот? Няколко чамови фрегати, командвани от синове на кучки и разбойници с извратена слабост към женската плът.

— Достатъчно са силни, щом налагат присъствието на английски кораби в тези води — отвърна Теди дръзко, макар да съзнаваше, че именно Кокбърн командва операцията в залива Чесапийк, за която бяха нужни цели три военни кораба.

— Ще ги размажем — просъска Кокбърн. Стовари юмрук върху бюрото и не само катурна чашата, но и събори куп карти по пода. — Никоя новоизлюпена сила не е в състояние да се мери с мощта на Кралството. Американците трябва да бъдат изгонени от моретата. А ти, моя коварна и горда Теодора, ще помогнеш на английската кауза, и по-специално — на моята.

— Искате да ме изнудвате? — невярващо попита Теодора и усети как омразата й отново я обхваща.

— Не само искам, но и ще го направя. Ти се отказа от свободата си заради брат си и беше готова да умреш. Много трогателна саможертва. Малко шпиониране в полза на англичаните в замяна на живота на брат ти едва ли може да се смята в такъв случай за голяма жертва. Нали не е възможно чак толкова да мразиш родината си?

Очите й се напълниха със сълзи, когато си спомни Лондон, баща си, неподвижен под завивките, неговото отслабнало до неузнаваемост тяло. Те всички буквално умираха от глад в задушната книжарница, докарани до крайна мизерия от войната1. Но какво ли знаеше Кокбърн за подобно пълно отчаяние, което подтиква човек да рискува живота си, в името на нещо по-добро?

— Ненавиждам всичко, което направи войната на страната ни и нейните принципи — изрече тя вдървено. — Вече не чувствам Англия своя родина.

Кокбърн изсумтя.

— Според мен предаността към брат ти не е така преходна. Намирам те за относително интелигентна жена, неподатлива на истерия или емоционални сътресения. От друга страна си въобразяваш, че си по-смела, отколкото си в действителност, което заплашва да те доведе до неразумни постъпки. Дори в момента стоиш пред мен предизвикателно, а никой мъж не би дръзнал да се държи така при подобни обстоятелства. Можех да ти се възхитя, ако не намирах поведението ти за глупаво. Трябва да те предупредя, че с никого не бива да споделяш нашата договореност. Най-малко с Джордж Фаръл. Би било извънредно неразумно. При първата атака на врага ще наредя да прережат гърлото на брат ти. От друга страна — колкото е по-полезна информацията, която ми доставиш, толкова по-лесно ще му бъде.

— Информация — повтори Теди, осъзнавайки колко е безпомощна.

Същевременно схващаше и цялата ирония на ситуацията: Кокбърн искаше от нея да изостави всичките си принципи, да предаде страната, която бе избрала за свой дом, в замяна на живота на брат й. И наистина нямаше как да не се подчини. А Кокбърн напълно го разбираше.

Копеле. Едва сега осъзна силата на желанието за мъст, което така обсебва мъжете, че те са готови дори да убият за да го удовлетворят.

Кокбърн скръсти ръце върху гърдите си и се облегна назад.

— Ще ми доставяш информация за маневрите на американския флот. Също така с удоволствие бих пленил един-два капера, особено ако са натоварени със стока. Нищо не действа толкова окуражаващо на нашите военни сили както изгарянето на вражески кораб и то така, че да се вижда от сушата. Проклет да съм, ако допусна американците да направят опит да пробият блокадата на Джереми Кокбърн!

— Но такава информация не се събира лесно.

— Глупости. Теб очевидно те бива да мамиш, Теодора. А и кръговете, в които ще се движиш като племенница на Фаръл, ще ти предоставят предостатъчно възможности да чуваш какви ли не интересни неща. Нужно е само да пуснеш в употреба малка част от женските си хитрости. И колкото по-бързо се справиш, толкова по-скоро брат ти ще се избави от оковите, а може би ще получи и топла храна да сгрее стомаха му. Направихме сделката, надявам се?

Теди се взираше през люка в тъмнината навън и чуваше всяко изплющяване на бича, стоварващ се върху гърба на Уил. Цената, която Кокбърн й бе определил да заплати, бе малка в сравнение с мъченията, които Уил изтърпяваше. Вече не ставаше въпрос за свобода, а за спасяването на двамата от смърт. Думите, които най-накрая изрече, с мъка излязоха от свитото й гърло:

— Добре, споразумяхме се. Но как ще осъществим това начинание?

— Сега ще ти обясня. — Кокбърн отиде до сандъка, вдигна капака и започна да рови вътре. Извади няколко чифта тъмни панталони, огледа я още веднъж, поклати глава и продължи да търси по-надълбоко. — Да, това ще стане — каза той и се обърна. Държеше тъмна пелерина, шапка с голяма периферия и чифт ботуши. — Преди да отплаваме от Лондон принудих един разбойник да се откаже от занаята си и го убедих, че за него има бъдеще във флота. Непрокопсаникът дезертира в Бостън. — Подхвърли дрехите към Теди. Воняха на мухъл. — Ето ти облекло за нашите бъдещи среднощни срещи на брега. Ще ти свърши добра работа, ако налетиш на енергичен американски взвод. А що се отнася до срещата със скъпата ти леля Едуина… — Кокбърн вдигна средна по големина чанта и нещо, което приличаше на рокля с отблъскващ оранжев цвят. Той огледа дрехата внимателно. — Очевидно предишният капитан на кораба е имал слабост към жени със съмнителен вкус. Дръж чантата и прибери в нея вързопа. Ще се преоблечеш, когато те оставя на брега близо до Хамптън. Вярвам, ще успееш да си осигуриш превоз, като имам предвид колко добре се справи да ни измамиш всичките. Набавянето на кон няма да те затрудни, нали съм прав?

Тя го изгледа хладно и притисна вързопа към гърдите си.

Той вдигна вежди.

— О… Да не би да съжаляваш за нещо? Или тъгуваш за брат ти? Ако не беше той, щеше да си стъпила вече на плодородната земя на Вирджиния, а не върху дъските в каютата ми. Но слабостите са за това, за да се възползва от тях човек, Теодора. Това е урок, който повечето хора трябва да научат, и вярвам, че ти никога няма да го забравиш.

Единствено по този въпрос тя бе напълно съгласна с него.