Ястреба и гълъбицата

Глава 19

Бедата да си жена, реши Теди, е в силата, с която те връхлита съвестта насред битка. Докато мъжете успяват да си затворят очите за ужасите наоколо и да размахват оръжията без никакво притеснение, жените не виждат в битките никаква възможност някоя страна да спечели слава, а единствено — безсмислени убийства и осакатявания. Как може човек да се радва на победата, когато е видял мъртвите и умиращите; когато пред него изплува образът на мъжа с широко разтворени очи миг преди през рамото му да премине сабята и да разпори гърдите, почти разсичайки тялото му на две?

След един единствен замах на Уотс, английският моряк, когото тя знаеше под името Боуенс, падна върху палубата като повален дъб. Дълго след като Уотс мина край нея, устремен към следващия враг на борда на Гърмяща змия, тя остана загледана в безжизненото тяло на Боуенс, в пистолета, който все още стискаше ръката му. Ако Уотс не се бе озовал зад нея, Боуенс щеше да изпразни оръжието в Теди, преди тя да успее да вдигне сабя в отчаян опит да се защити. Несъмнено сега щеше да лежи на мястото на Боуенс. Само бързата реакция на Уотс попречи на Боуенс да натисне спусъка. И въпреки това не изпитваше благодарност. Защо човек се чувства така гузен, че е оцелял, и то по каприз на съдбата?

Спорадични изстрели я изтръгнаха от мислите й. Преглътна насъбралата се в устата й горчилка, прекрачи през трупа на Боуенс и приклекна зад някакво оръдие. Огледа палубата с надежда да зърне Уинчестър и Уил. С извадени саби и пистолети, екипажът на Левитан, жаден да удържи победа над все още сънените моряци на Гърмяща змия, си пробиваше път при кърмата. Чуваше се пукот на изстрели, агонизиращи викове и удари на сабя в сабя.

Спареният въздух се насити с барутен дим. Носеше се и миризма на смърт. Теди стисна сабята, измъкна се иззад оръдието, прескочи внимателно няколко навити на купчини въжета и се насочи към централната палуба, потънала в мъгла. С разбуждането на все повече и повече англичани, готови да прогонят врага, шумът от битката стават все по-силен. Съвсем скоро навсякъде щеше да има дуелиращи се мъже, потоци кръв и трупове.

Джул й бе наредил да остане на борда на Левитан, в каютата на Уинчестър. Не знаеше дали той наистина очаква от нея да се подчини, независимо от убийствения поглед, който й хвърли точно преди да стигнат до Гърмяща змия, дано охлади малко бунтарските й мисли. Успя, но само за миг.

Тя не можеше да го остави сам в тази бъркотия. А и вече беше виждала битки, когато Кокбърн пристигна за пръв път в тези води, за да предяви претенциите си към Вирджиния. Прекара няколко месеца на кораба със същите тези мъже и се наслуша не само на случки от всекидневието им, но и на разкази за участието им в бой. Освен това боравеше със сабята доста по-добре от мнозина от тях.

Тя не е хленчеща безполезна жена. Отлично знае как да се погрижи за себе си, поне докато открие Уил и Уинчестър.

Кокбърн предпочиташе централната палуба, за да измъчва жертвите си. Затова се насочи натам.

Мъглата започна да се вдига. Теди се промъкваше край варелите, които й предлагаха защита от всички страни. Приведена ниско, тя се постара да пренебрегне вонята на гниеща риба, която се разнасяше от тях, и се надигна да види какво става. Усети, че й се гади. Застина за миг, докато се опитваше да си поеме въздух. Пот се стичаше по лицето й и се спускаше към гърдите й. Беше сигурна, че всеки момент ще повърне на палубата. И тогава, през вдигащата се мъгла, на не повече от пет метра от себе си видя Уинчестър, завързан за мачтата. Застанал пред него с изцъклени от гняв очи, Кокбърн бе опрял сабя във врата му. Цялата се смрази.

— Не! — провикна се тя, изскачайки от прикритието си.

И двамата се извърнаха, щом чуха гласа й. Незабавно погледна към Уинчестър. В очите му тя съзря пустота — дълбока и същевременно съвършено непозната за нея. Сърцето й се сви. Направи две крачки, но нещо я удари в гърба. Стовари се върху палубата и за миг, докато изчакваше гърдите й отново да поемат въздух, се зачуди дали не е простреляна. Със светкавична бързина се обърна по гръб и замахна със сабята към нападателя си. Над нея зееше беззъбата уста на Григс — същия, когото бе запомнила по време на пътуването от Англия заради косматото му тяло. С крака като дънери, широко разкрачен над нея, той й се хилеше зловещо, а в ръката си държеше насочена сабя.

— Я виж к’во ме чакало тук — присмя се той, облиза устни и плъзна поглед по тялото й. — Няма да кажа на капитана к’во съм си намерил. Той и без туй няма да ще да се възползва от теб. Ама аз искам. Бъди добричка със стария Григс и той няма да те нарани. Разкарай сабята. Няма да водя такваз битка с теб.

— Върви по дяволите — изръмжа Теди и с всичка сила го ритна в слабините.

С болезнен вик Григс се преви надве. Времето й стигна да се изправи, но обръщайки се, се препъна в купчина въжета и падна на колене. С яростни ругатни Григс протегна към нея едрата си космата десница. Тя се опита да се залови за въжетата в момента, когато той свали шапката от главата й. Секунда по-късно ръката му сграбчи разпилените й коси и я изправи на крака. Грубо я притисна към себе си, като отметна сабята й със своята.

Вонеше на застояла пот и на паразити, явно плъзнали по огромното му космато тяло. Теди бе сигурна, че ще повърне.

Гласът му бе пълен с омраза:

— Сега вече, момиченце, ти обещавам, че няма да съм добър.

Над острието на сабята си Кокбърн се присмя на Майлс:

— Ще се погрижа да плячкосам жалкото ти корито, а ти да потънеш в ада на морското дъно, където ти е мястото.

Острието натискаше врата му. Всеки момент Кокбърн можеше да реши да го забие и да отсече главата му. Майлс неволно се напрегна, но остана абсолютно неподвижен, защото съзнаваше, че Кокбърн се наслаждава на драматизма на момента. Само каменно самообладание би му осигурило още няколко секунди, през които да измисли как да се спаси. Да се спаси… Просто трябваше да го направи. Иначе, кой по дяволите, ще отърве Теди от Григс?

Гласът му прозвуча ясно и силно, когато погледна Кокбърн в очите:

— В ада ли? Чакам с нетърпение да попадна там, капитане. Не разбирам защо се бавите?

В очите на Кокбърн проблесна зъл пламък, но несъмнено и страх от неизвестното. Стисна устни, готов да се наслади на финалния момент от драмата. Вдигна ръка и присви очи, сякаш да бъде сигурен в точността на замаха си. И изведнъж отнякъде върху главата му се стовари такъв тежък удар, че той загуби равновесие. С трясък се строполи на палубата, а от устата и носа му рукна кръв.

Майлс премигна и погледна поваления адмирал, а когато вдигна очи, видя Уил, стиснал огромните си юмруци които очевидно възнамеряваше да използва отново.

— Удари го така, че той загуби съзнание — пророни той не без известна изненада.

— Той не е мъртъв — отвърна Уил с равен, безизразен тон. — Трябва да го убия, нали?

— Остави това на мен — отвърна Майлс. Видя падналата на палубата сабя на Кокбърн и каза: — Прережи въжетата ми, Уил. Не разполагаме с много време. И без това врагът е по-многочислен от нас. Двама срещу един. Хайде, човече. Трябва бързо да стигнем до другия кораб и да изчезваме.

Уил взе сабята и преряза въжетата около китките му.

— На другия кораб? — повтори той, загледан със свъсени вежди в Майлс.

— На моя кораб, Левитан. — Майлс размота и последните увити около китките му въжета и ги хвърли настрана. — Послушай ме, Уил. Трябва да ми вярваш. Тези хора са дошли да ни спасят. Сестра ти е с тях.

Уил премигна и лека искрица живец пробяга по лицето му.

— Теди?

— Знам, че представа нямаш кой съм. Нямаш причина да ми вярваш, но…

— Не. Вярвам ти. Ти беше готов да умреш вместо мен. Това няма да го забравя.

Странно чувство завладя Майлс. Кой знае защо, идеята да бъде благороден и да се държи като герой — или просто да го смятат за такъв — го смущаваше.

— Бързо. Прехвърли се на другия кораб. Кажи и на хората да се оттеглят. Бързо!

Уил го послуша, но се поколеба, преди да прескочи перилата и да се озове в безопасност.

— А ти къде отиваш?

— Да намеря сестра ти.

Едрите, космати моряци обикновено са силни. И то невероятно силни. Но са и тромави, особено ако ловък враг ги изненада неподготвени. Понякога е по-добре да не се прибягва до сила, особено ако я нямаш.

С точен замах и с цялата си тежест Теди стовари ботуша си върху босите пръсти на Григс. Морякът изрева от болка. Макар да не я пусна съвсем, за миг леко разхлаби хватката. На Теди не й трябваше повече. Хлъзгава като риба, се измъкна от лапите му и се извърна с вдигната сабя. Той я чакаше. Острието на сабята й издрънча в неговата. Отблъснаха се и отново се срещнаха. Злорадо ухилената физиономия на Григс помръкна, замени се от зловещо изражение. Кръвта на Теди се смръзна. За стотен път се запита доколко беше разумно въобще да стъпва на кораба. Остриетата се отъркаха едно в друго и отново се раздалечиха. Теди стоеше на разстояние, готова да посрещне всеки удар. Ала Григс не беше Уинчестър — мъж с грация и финес, така дълбоко вкоренени, че се проявяваха дори в разгара на саблен бой. За разлика от него Григс разполагаше единствено със сила. Липсата на умение, той наваксваше с невероятната си грубост. Ако острието му случайно попаднеше на плът, нямаше да я одраска, а направо щеше да я разсече.

Теди се съмняваше, че дълго ще успее да му устои. Той нападаше неуморимо. Ловкостта й вече не изглеждаше предимство; сега по-скоро се нуждаеше от издръжливост и мощ. Мъчеше се да си припомни къде точно по палубата се намират навитите въжета. Въпреки усилията й да отблъсква ударите му, той напредваше неотстъпно и не й даваше възможност да го атакува. Мускулите на ръцете й горяха от болка, която пълзеше към гърба и бедрата й. В очите му се мярна победоносен плам. Бе стигнала до някаква преграда — нямаше къде повече да отстъпва. С поредния силен замах той изби сабята от ръцете й. Тя се опита да мине надясно, но острието на сабята му я спря. Опита да се измъкне наляво, но се натъкна на протегнатата му ръка. В следващия миг усети едрите му бедра притиснати към своите. Дебелите му пръсти хванаха яката на ризата й и раздраха дрехата до кръста.

Усети как й прилошава, когато видя похотливите му очи така близо до своите.

Устата му вонеше на развалени зъби.

— Господи, к’ви гърди имаш, кукло! Шъ ти се порадвам, пък шъ те вържа за мачтата — нека и приятелчетата ми ти се порадват.

Сабята му се стовари на палубата. Той стисна първо гърдите й, после посегна между бедрата.

Теди замръзна. Ако само за миг успее да се отдалечи, да не мисли за ужасите, които предстоеше да понесе тялото й…

Сълзи закапаха от затворените й очи. Нямаше начин да се спаси. Цялата безразсъдност или смелост на този свят не можеха да й помогнат в момента. Нужно й е чудо.

Той грухтеше, дишаше тежко и забързано като животно, докато сваляше панталоните си. В следващия миг застина и се стовари с цялата си тежест върху нея, като отне дъха й. Теди отвори очи точно в момента, когато някой изтласка безжизненото тяло на Григс върху палубата. За няколко секунди Теди остана загледана в сабята, забита между ребрата му и безизразния поглед, вперен в мъглата.

Усети как краката й се огъват. Странна мъгла витаеше пред очите й. Кръвта пулсираше в ушите й.

Силни ръце я сграбчиха и я разтърсиха.

— Не припадай сега, по дяволите. Погледни ме, Теди.

Уинчестър. Гласът му идваше от някаква дълбока дупка, високо над главата й. Тя премигна насреща му и забеляза изписаната по лицето му тревога. Чертите на лицето му се изостриха — беше видял разкъсаните остатъци от ризата й и развързания колан на панталоните.

— Той не…

— Не — прошепна тя. Сълзи бликнаха от очите й, когато прокара пръсти по оголените рани под окървавената му дреха. — Майлс, моля те…

Той изхлузи ризата си и я навлече върху нейната. Със сведени очи тя плъзна ръце през ръкавите и избърса с единия обляното си в сълзи лице. Завърза я на талията. Усещаше гнева му, нетърпението и цялото му презрение, издигнало се като непревземаема крепост помежду им. Спаси живота й, несъмнено, за да я измъчва заради онова, което му стори. Ръцете й неловко се захванаха с колана на панталоните,

— Господи, жено…

— Не съм свикнала да нося панталони — пророни тя, като се постара сълзите да не бликнат отново.

— Редно е досега вече да си им свикнала. — Бутна ръцете й настрани и запаса колана й. — Колко пъти се маскира в тези дрехи? — попита той настървено, като стягаше силно. — Поне половин дузина, нали? И тогава не ти бе нужна помощ, а? — Дръпна за последен път. — Готово. Къде е шапката ти?

Тя остана загледана в ботушите му.

— Не знам.

Хвана брадичката й и я побутна нагоре. Погледът му бе студен и непрощаващ.

— Смиреността не ти отива. Нито сълзите. — Прокара палец по влажните й бузи, после поднесе сълзата към устните си. Очите му я пронизваха с дивашка настойчивост. — Между нас остана недовършена работа.

Вдигна сабята й от палубата, сграбчи ръката й и се насочи към Левитан. Палубите на Гърмяща змия гъмжаха от биещи се мъже. Неподвижни и обезобразени тела лежаха наоколо. Теди се препъна в няколко, докато Уинчестър я дърпаше след себе си. Той спря само веднъж и се впусна в кратка схватка с английски моряк, преди да забие дълбоко оръжието в корема му. Изтегли го също така бързо и без да поглежда към Теди, прекрачи падналия човек и продължи да я влачи след себе си.

— Напускайте кораба! — провикна се той.

В следващия миг я сграбчи през кръста, вдигна я и като я прехвърли през парапета, я постави върху палубата на Левитан.

Отново хвана ръката й и я поведе.

— Уотс! Деймиън! Рейнолдс! — развика се той, докато крачеше към кърмата. — Уил! По дяволите, къде са всички? А, Уотс. — Хвърли бърз поглед към плешивия мъж и продължи да командва: — Хвани руля. Оръдията заредени ли са?

— Да, капитане. И двайсетте — отвърна той.

— Добре. Строй моряците. Да стрелят, щом са готови.

Без да пуска ръката й, Уинчестър я поведе към каютата си. Погледна за последно към Гърмяща змия и видя как в стелещата се мъгла корабът се отдалечаваше.

Поя натиска на юмрука на Уинчестър вратата на каютата се отвори със замах и той се вмъкна вътре, като повлече и нея.

— Искам да видя брат си — настоя тя.

— Придобила си тон на съпруга, женена от двадесет години — промърмори той. — А сега имаш и претенции като на разглезено хлапе.

— Претенции? — възмути се тя с писклив глас, но млъкна в момента, когато той се приближи към нея.

— Не ме ядосвай точно сега — предупреди я той, ала в тона му се прокрадваше издайническа нежност.

Той се огледа наоколо и отвори вратите на няколко шкафа. Промърмори нещо и ги затръшна. Отправи се към сандъка до стената. Вдигна капака и заровичка вътре — започна да изхвърля всевъзможни дрехи. Най-сетне стигна до дъното. Теди се загледа в полетялата към пода дантелена дреха. Подозрително приличаше на женска долна риза, направена от най-фини дантели. Подобно одеяние можеше да изостри още повече желанието на обзет от страст мъж. Усети как топлина се разлива по страните й — запита се коя ли жена с кожа като слонова кост и заоблени форми последна я е носила. Още няколко дрехи излетяха от сандъка — сред тях и рокля от атлаз. Теди сви устни и се замисли дали би било подходящо да направи сцена на ревност. Нещо й подсказа, че в момента Уинчестър не би приел никакво мърморене относно пороците му, преди да я вземе за съпруга. Подозренията й се потвърдиха, когато той се изправи, извърна се и с дяволско задоволство окова глезена й с желязна верига.

— Не… — задавено възрази тя.

Без да й обръща внимание, я повлече към койката.

Там заключи другия край на веригата за вградения дървен крак на леглото.

Тя се опита да махне оковите; очите й засвяткаха гневно.

— Не можеш да ме…

Надвеси се над нея — същински великолепен, покрит с белези пират, с лъщящи голи гърди и див блясък в очите.

— Мога, моя съпруго, и го направих. Трябваше отдавна да го сторя, за да стоиш където ти е мястото.

— Искам да видя Уил.

— Аз вече го видях. Доколкото прецених, е добре.

— Доколкото си преценил? Настоявам веднага да го видя! Освободи ме…

Оръдеен гърмеж разтърси кораба и Теди загуби равновесие. Щеше да се стовари върху пода, ако Уинчестър не я бе хванал за раменете и притиснал към себе си. Усети топлият му дъх върху лицето си.

— Правя го за твое добро — заяви той грубовато с тон, който не търпеше възражение. — Имам основателни причини да не вярвам, че ще останеш там, където ти казвам.

— Държиш се с мен, сякаш съм ти затворничка.

— Точно така. И така ще бъде, докато не реша друго. Преди да успее да каже каквото и да било, него вече го нямаше. Вратата се затръшна зад гърба му, точно когато изкънтя нов оръдеен изстрел. Тя се облегна на стената, свлече се на пода и започна шепнешком да се моли.

Майлс погледна към увисналите над главата му платна, после забеляза от запад проблясване на огън, предшестващ оръдеен изстрел. Секунди след това се чуха гърмежи на пистолети; куршумите разплискаха водата на двадесет метра от Левитан.

Малко след това се чуваха единствено загребванията на веслата, а после гръмнаха нови оръдейни изстрели, но този път от Левитан. Въздухът на палубата се изпълни с дим и миризма на сяра.

Хората му бяха отново готови.

— Уотс — подвикна Майлс. — Спрете огъня. Важни са само изстрелите, които попадат в целта, а ние най-многото да уцелим мъглата. И Кокбърн няма да ни обстрелва. Вземи курс на север.

Уотс предаде заповедта.

— Колко е до пристанището Халифаск? — попита Майлс.

Както и очакваше, Уотс не му отговори веднага. Англичаните бяха укрепили силно бреговете на Нова Скотия и особено пристанището. Ала и Майлс, и Уотс познаваха добре района, особено залива Махон. Разправяха, че там има толкова острови, колкото са дните на годината. Ако стигнат дотам, могат да си играят на криеница сред островите и протоците.

— Пет дни — отвърна Уотс накрая. — И то при хубаво време, попътен вятър и спокойни води. Ще трае по-дълго, ако си намислил да отидем в залива Махон, а така, капитане, излагаш кораба под огъня на бреговата батарея, разположена там.

— Вярно. Но те няма да стрелят по нас, ако плаваме под английско знаме, пък и американските кораби са при устието на Сейнт Лорънс, ако ни потрябват. А те непременно ще ни потрябват. Натоварени сме с прекалено много тютюн, за да се измъкнем и от най-бавно плаващия кораб.

— Няма по-бърз кораб от Левитан, откакто го ремонтирахме, независимо дали е натоварен, или не.

Майлс се замисли.

— Не възнамерявам да проверявам теорията ти точно сега и то във води, гъмжащи от англичани. Освен това Кокбърн е убеден, че бягам и непременно ще ни последва. — Направи пауза. Бягам. Думата остави горчив вкус в устата му. Никой умен мъж обаче не би предприел друго, когато разполага с малоброен екипаж и с още по-малко оръдия. Когато заговори, самият той долови съжалението в тона си: — Докато Кокбърн се усети, че сме се насочили към Нова Скотия, ще имаме няколко дни преднина.

— Чудех се, стари приятелю — намеси се Джул Рейнолдс, докуцуквайки до Майлс, — нямаш ли някакъв алкохол на борда. Може би в каютата ти?

Майлс погледна Джул с присвити очи. Изящният мъж отдаден единствено на развлечения, бе изчезнал. На негово място се бе появил изцапан, потен морски войн с поразкъсана черна риза и брадясало лице. Ръцете му бяха ожулени, а бръчиците край очите изглеждаха по-дълбоки. Приличаше на човек, неспал от дни. Несъзнателно потърка дясното си бедро, сякаш да облекчи някаква дълбока болка.

— Съпругата ми е в каютата — заяви той, но почувства силно затруднение да говори на Рейнолдс с обичайния си навъсен тон.

Истината бе, че по-скоро му се искаше да стисне ръката му — дори яростно да я разтърси — и да му изкаже благодарността си.

Но стисна зъби и си напомни, че съперниците не си изказват благодарности, независимо колко е подходящ случаят. Вирна брадичка и посочи с глава.

— Ще намериш алкохол в трюма. Бурето е с надпис ЗАХАР, мисля. Налей си колкото искаш.

Рейнолдс сложи ръка на рамото му.

— Радвам се да те видя, стари приятелю — отбеляза той тихо. — Адски се радвам.

Нещо се прекърши в Майлс и той се обърна към спасителя си.

— Нищо не може да се сравни с радостта, която изпитах, когато те видях да прескачаш перилата на онзи кораб.

Очите им се срещнаха и за няколко секунди помежду им не съществуваха никакви бариери, никакво огорчение, никаква борба на превъзходство. През тези мигове те изпитваха взаимно възхищение и уважение, по-красноречиви от всякакви думи.

Майлс се извърна и видя приближаващия към тях Деймиън. Празният ръкав на тъмносинята му униформа се вееше безпомощно. Уинчестър усети стягане в гърдите.

— Братовчеде, би трябвало да те застрелям, заради проявеното безразсъдство — просъска Деймиън със свъсени вежди и Майлс изпита странно облекчение.

Като се насили да заговори с подобаващо авторитетен тон той отвърна:

— Добре изглеждаш, Деймиън. Всичко наред ли е по палубите?

Деймиън премигна, после се изпъчи и вирна брадичка все едно стоеше пред самия Джордж Фаръл.

— Да. Аз ръководех стрелбата, капитане. Но май нищо не уцелих.

Погледите им се срещнаха.

— И те нищо не уцелиха. Чудесно си се справил, Деймиън — отбеляза Майлс и видя как руменина залива страните на братовчед му. — Ти ще отговаряш за оръдията. Ще имаме нужда от способностите ти съвсем скоро, предполагам, както и от прословутата ти точност при стрелбата.

— Можем ли да плаваме по-бързо от тях? — попита Деймиън.

— Вероятно. Но предпочитам да прибегнем до хитрост, вместо да рискувам живота ни, като се опитвам да ги изпреваря. Наредих да плаваме към Нова Скотия.

Деймиън присви очи.

— Предпочиташ да не бягаш?

Майлс го изгледа остро — чудеше как е издал най-съкровените си мисли.

— Мъжете от рода Уинчестър не бягат, братовчеде.

Джул Рейнолдс потисна покашлянето си с юмрук.

— Мъж, който се маскира като някакво глупаво пернато чудовище и кръжи из цял Тайдуотър, няма да подвие опашка, така ли?

Майлс стрелна Рейнолдс с изпепеляващ поглед.

— Мъжете правят онова, което се налага по време на война, Джул. Наясно си с това.

— Така е, стари приятелю. Никога вече няма да подценявам здравия ти разум, когато преследваш определена цел.

— Но Кокбърн ще го стори — добави Деймиън замислено. Всички очи се обърнаха към него. Той остана загледан в Майлс, а по устните му се появи усмивка. — Не искаш да бягаш, нали така, братовчеде? Тогава не го прави. Остани тук, в Чесапийк.

Рейнолдс изсумтя.

— Това хлапе е истински представител на рода Уинчестър. Не му обръщай внимание, стари приятелю. Мен слушай. Казвам бързо да се измъкваме.

Майлс продължи да гледа към Деймиън с присвити очи и го подкани:

— Продължавай.

— Ако преценявам правилно — подхвана отново Деймиън, а очите му блестяха от възбуда, — трите кораба на Фаръл са все още някъде южно от пристанището на Балтимор. На всеки има по четиридесет тежки оръдия и два пъти повече хора.

— Какво, по дяволите, чака? — промърмори Рейнолдс.

— Изненадата — отвърна Майлс. — Иска да хване Кокбърн ненадейно. Това е единственият му шанс.

— Точно така — потвърди Деймиън. — Фаръл е наясно, че разполага с по-малко кораби, оръдия и екипаж от Кокбърн и другите два английски съда, плаващи в тези води. Но ние знаем, че Осгуд и вторият кораб са заседнали в мъглата при Елизабет и разполагат с достатъчно ром на борда да пълнят чашите си дни наред. Те няма да са от полза за никого.

— А Кокбърн плава в мъглата, за да намери Левитан — добави Майлс, като разтърка замислено брадичка. Погледна Рейнолдс и огледа черната му риза, панталоните и пелерината на раменете му. — Глупаво пернато, а?

Рейнолдс изпъчи гърди.

— Стари приятелю, мъжете правят онова, което се налага в момент на бедствие, особено ако това означава да подкупваш врага. Дори аз бих се маскирал, щом това ще помогне за общата кауза. Трябва да призная, че у мен се появи ново уважение към силата на рома и хубавия тютюн. Мислех англичаните за неподкупни. За щастие се оказа, че греша.

Веждите на Майлс се вдигнаха нагоре.

— Това важи за Осгуд. Кокбърн е съвършено друго нещо. Бездействието го разяжда. Фаръл бе достатъчно умен да изчака подходящия момент. Ако го бе нападнал прекалено рано, Кокбърн щеше да предприеме атака по сушата. — Загледа се към носа на кораба. — Той е като зле обучен кон и напълно непредсказуем.

Деймиън пристъпи към Майлс. В снишения му, потреперващ глас се долавяше вълнение, което се предаде и на Майлс.

— Отплавай на север, братовчеде. Право към Балтимор. Предай го в ръцете на Фаръл.

Старо чувство се надигна в гърдите на Майлс. Бе го носил осем години — твърде дълго, за да се отрече сега от него. И въпреки това, упорит глупак какъвто бе, правеше тъкмо това: смяташе, че не заслужава нищо от славата, а само болката е неговият дял.

— Налага се да изчакаме вдигането на мъглата — отбеляза той. — Кокбърн трябва да ни види, за да ни последва.

— Но да не е съвсем наблизо, стари приятелю — вметна Рейнолдс бързо. — Не искам да нарушавам обещанието, което дадох на една сговорчива компаньонка. Дори в момента, докато разговаряме, тя ме чака.

— Много благородна саможертва, Рейнолдс — отбеляза Майлс със закачливо вдигната вежда. — И малко прекалена, не смяташ ли, за човек, когото едва приемаш за приятел?

Рейнолдс сви рамене.

— В страшни времена, стари приятелю, дори ние, мъжете, правим невероятни саможертви. — Гласът му се сниши и стана многозначителен: — И нямам предвид единствено жените.

Майлс стисна зъби — схвана накъде отива разговорът, а не желаеше да се насочва натам.

— Не сега, Рейнолдс.

— О, сега ми изглежда доста подходящо да обсъдим въпроса за твоята съпруга. Вероятно не е моя работа да го споменавам, но…

— Тогава не го прави.

— …това момиче определено ще ми липсва. Такъв поразителен дух, такава невероятна невинност. А и толкова храбра. О, отново се мръщиш, стари приятелю. Предполагам, не искаш да чуваш тези приказки от мен.

— Колкото и странно да ти е — не, не желая. Не споменах ли къде е бурето с рома, Рейнолдс?

— Разбира се, кой съм аз, та да изреждам безкрайните достойнства на съпругата ти. Ти трябва да си сляп глупак за да не си ги забелязал добре. Един мъж би направил всичко по силите си, за да задържи подобна жена. И все пак не преставам да се чудя как успя да я убедиш да остане долу, когато всички ние се провалихме в усилията си. Да не би случайно да си я оковал за леглото или да си извършил друга подобна варварска постъпка?

Макар Майлс да се постара изразът на лицето му да остане отегчен и безразличен, той не успя да спре червенината, която плъзна по врата му. Гръмкото „Ха, ха“ на Рейнолдс и солидното потупване по гърба с нищо не подобриха настроението му, нито възпряха внезапно появилото се желание да слезе долу в каютата.

— Дали не се изказах нетактично? — напевно попита Рейнолдс с игриви пламъчета в очите. — В момента очевидно помощта ми не ти е нужна. Но и не разбирам какво все още те задържа на палубата.

— Във всеки случай — не твоята компания — изръмжа Майлс и мина покрай ухиления до уши Джул Рейнолдс. — Някой провери ли как е Уил?

— Той е долу, капитане — отвърна Уотс. — Тъпче се с хубава шунка от Вирджиния и с ряпа. Да изпратя ли да го повикат?

Майлс поклати глава.

— Нека си почива. Следвай курса, Уотс. Гребците да спират за петнадесет минути на всеки час, докато вятърът не издуе платната. Ако мъглата започне да се вдига, ми съобщете. Деймиън поемаш наблюдението след четири часа. Дотогава ти предлагам да поспиш. Нещо, което е редно всички да сторим. Ако имате нужда от мен, аз съм в каютата си. Предпочитам да остана там до сутринта.