Ястреба и гълъбицата

Глава 17

Грубият ръб на масата се впи в основата на гърба на Теди, когато тялото му плътно се притисна в нейното и я обгърна с две ръце. Уинчестър не й оставяше никаква възможност за съпротива. Дори глътка освежителен въздух не можеше да премине между телата им, докато — под напора на приближаващата се буря — той я накланяше върху отрупаната със зеленчуци маса.

— Покажи ми — повтори той и сведе устни към нейните; натискът на гърдите му я лиши съвсем от дъх.

Пръстите й напипаха връзка моркови и Теди се вкопчи в тях, сякаш бяха последната й опора.

— В кухнята сме — напомни му тя деликатно.

— Пет пари не давам къде сме.

С широк замах на ръката той изчисти плота. Зеленчуците се разпиляха настрани. Тенджерата падна на пода и с дрънчене се търкулна към стената.

— Но вратата е отворена…

Теди млъкна — в момента, прихващайки я отзад, той притисна слабините й към своите и я положи върху масата.

— Не желая да чувам повече приказки — изръмжа той, — нито да знам дали вратите са отворени или затворени.

От обзелата го безразсъдна страст, която не успяваше да контролира, гласът му звучеше напрегнато. Дивашки инстинкти течаха в жилите му и правеха очите му, вперени в гърдите и бедрата й, по-тъмни. Тя долови с какво нетърпение запретна полите й. Ала вместо да събуди у нея страх или желание да побегне, движението му отново разпали жаждата й. Пръстите й се впиха в масата, а по тялото й премина гореща вълна.

Неволно потрепери, когато ръцете му се плъзнаха по голата й плът над дантелите в горния край на чорапите. Преглътна стона, който щеше да издаде цялата й безпомощност, и се предаде на тези ръце, безмилостно изгарящи кожата на бедрата й, а после устремяващи се надолу, към изящните жартиери. С длани проследи очертанията на краката й под копринените чорапи, после ги спусна още, към коленете, към глезените и леко ги повдигна. С полупритворени очи, той дишаше учестено, без да скъпи ласките си. Не срещна и сянка от съпротива. Тогава прокара пръсти от вътрешната страна на бедрата й и леко ги разтвори. Стонът, който се надигна в гърлото му, изразяваше пълна наслада и той още по-плътно притисна слабини към нейните.

— Ще прогоня яростта от теб, Теодора — промърмори той и се наведе да я целуне. — И ще го правя отново и отново, дни и седмици наред, но това пак няма да задоволи потребността, която изпитвам да те любя.

Теди зарови пръсти във великолепните му гъсти коси и разтвори устни в очакване. В този миг очите й срещнаха неговите — долови колебанието му, независимо от изгарящото желание, готово да погълне и двамата. Усещаше натиска на слабините му, усещаше болката, затуптяла между краката й, и почти мъчителната потребност да бъде изпълнена от неговата мъжественост.

— Моля те, Майлс — прошепна тя и привлече устните му към своите, предавайки се напълно.

Устните му се впиха в нейните, а езикът му проникна в устата й. Тя посрещна неговата страст, самата разпалена с не по-малка сила в момента: радостно очакваше изцяло да загуби своята невинност. Без никакви задръжки, без никаква съпротива тя се впусна заедно с него към неизвестното, към тайнственото непознато място, което й обещаваше пълно удовлетворение.

И докато копчетата хвърчаха под нетърпеливите им пръсти, докато дрехите им се разтваряха, за да им дадат възможност да докосват оголената кожа, Теди ясно осъзна, че изпитва към него нещо много повече от физическа потребност. Той прокара език от гърдите към корема й, за да вкуси плътта й — почувства се като освободена гълъбица, за пръв път успяла да разпери криле под топлината на слънчевите лъчи. Надвесен над нея, той й шепнеше любовни слова; после я повдигна — искаше да позабави проникването си в нея, — а тя се вкопчи в раменете му, но не от отчаяние или страх, а единствено и само поради безграничната си любов към него.

С един тласък той се озова в нея и проникна така дълбоко, че тя прехапа устни, за да не извика. В продължение на няколко секунди остана неподвижен.

— Моя сладка като мед Теодора — прошепна той. — Поискай ме. Надай радостен стон…

Отначало бедрата му се движеха плавно и ритмично; при всеки тласък тя се надигаше леко, за да го посрещне, като изпадаше под омаята на сладостни вълни — всяка нова, по-силна от предишната. С прегракнал глас простена молбата си. Тогава той я вдигна на ръце, придържайки гърба й. Опияняваше се от допира на горещия му дъх върху гърдите си, от собственическия начин, по който ги обхващаше, за да поднесе зърната им към устните си. Да, тя му принадлежеше изцяло — външно и вътрешно — и се опиваше от него, точно както и той от нея, издигайки гургулицата в небесата по своя единствен и неповторим начин.

Върховна наслада разтърси тялото й — едно потреперване следваше друго. С дрезгав вик се вкопчи в раменете му и в този миг той, като великолепен лъв, я сграбчи силно и я изпълни с могъщите си, продължителни конвулсии. Със сподавен стон се отпусна върху нея, а ръцете му все така я обгръщаха.

В продължение на няколко мига се чуваше единствено накъсаното им дишане. Теди отвори очи и премигна. Действителността бавно проникваше в съзнанието й, независимо от бушуващите в нея огньове. Какви щяха да са последствията? Тя лежеше върху масата като обелен зеленчук, с оголено, разтворено сърце. Че го обича неимоверно, започваше да става съвършено ясно. Но какво щеше да прави сега?

През стегнатото си гърло успя да заяви:

— Това… бе… съвсем…

— Знам. — Надигна глава и се усмихна; игривите пламъчета в очите му накараха сърцето на Теди да потрепери. — Направо беше чудесно. Нещо несравнимо. Хайде пак да го направим.

Щом той се наведе отново към нея, Теди тутакси постави ръце на голите му гърди. Не можеха да повторят своето… Не, нямаше да е разумно, още повече, че тя изведнъж се почувства измамница. Чувството й за вина се надигна като невидима стена помежду им. Но пък истината бе че двамата продължаваха да са свързани в най-интимна поза и тя го усещаше как набъбва в нея.

— Не мисля, че…

— Не мисли изобщо — пророни той и сведе глава към гърдите й, които обгърна с ръка. — И не говори.

Езикът му се плъзна по едното зърно, напрегна го болезнено и се насочи към другото.

Теди понечи да се отдръпне, ала постигна тъкмо обратния ефект на онова, което желаеше. Всеки сантиметър от оголената й кожа се докосваше до неговата и това я изпълни с нов силен копнеж.

— Господи, Уинчестър… — прошепна тя. — Моля те. Има неща, които трябва да знаеш.

— Като какво, например? — Усети парещия му дъх върху гърдите си, когато той леко се отдръпна, а после отново се зарови в тях. — Като например какво точно искаш да ти направя ли, Теодора?

— Не… Това го постигаш съвършено…

Дъхът й секна — в момента той пак се плъзгаше по нея. Всеки сантиметър от кожата й пламтеше.

— Не, сладка като мед моя скъпа — обяви той и се усмихна закачливо. — Това ти го постигаш съвършено.

— Престани. — Дълбоко притеснена, тя опря пръсти в устните му. Преглътна дълбоко, но не успя да се въздържи да не ги прокара по чувствената им извивка. Виждаше се като мекотело в ръцете му. — С теб нямам никаква воля.

Леко ухапа връхчетата на пръстите й и отбеляза:

— Не ти е нужно да я имаш, когато си с мен.

— Но се чувствам изгубена без нея. Никога не съм губила контрол над себе си. И въпреки това…

Въздъхна и затвори очи, за да се наслади на богатите усещания, които отново я обземаха.

— И въпреки това? — попита той и се надвеси над нея; по лицето му се четеше страст. — Какво искаше да кажеш? Да не би да съм те оставил без дъх? Или откри, че съществуват неописуеми радости, когато човек загуби контрол?

— О, Майлс — пророни тя и притегли главата му към своята.

— Така си и помислих — промърмори той, преди да превземе устните й с такава лекота, с каквато бе превзел тялото и душата й.

След известно време Майлс се откъсна от Теди с доста голяма неохота и се залови да възстанови поне отчасти благоприличието в заплетеното бельо, обърканите дантели, панделки и джуфки, кукички и илици, с които се бе справил със забележителна бързина и сръчност. Толкова се бе увлякъл от копнеж по нея, че дори не бе свалил изпяло панталоните си. Един мъж е в състояние да постигне велики дела, ако бъде мотивиран подходящо. А на него мотив не му липсваше.

Синята й рокля бе все още разтворена до кръста и предлагаше на Майлс по-прелестен изглед, отколкото някога си бе представял. Всяка клетка от голата й плът — от подутите й от целувките устни до гърдите й — сякаш сияеше.

Той бе омагьосан. Напълно. Душата му ликуваше. А внезапното й изчервяване и отместване на погледа й го накара да поиска отново да я положи върху масата.

Поспря се, докато закопчаваше предницата на роклята й, погали шията и брадичката й и отново приближи устни към нейните.

— Ако не те познавах по-добре, щях да те взема за срамежлива девственица. — Устните й под неговите потрепериха, а после, под напора на езика му, се разтвориха. Но дори и тогава от нея се излъчваше невинност. Сложи ръка върху гърдите й и под тънката материя усети как зърната й набъбват и се опират в дланта му. Отново го обзе желание. Господи, ако продължава така, няма да свърши нищо до края на живота си, Мирамер ще се срине, но той ще умре щастлив. Вдигна леко главата й и заяви: — Вероятно ще ти прозвучи банално, но сега трябва да те оставя. Днес в Уилямсбърг имам няколко срещи с хора, които искат да продадат или разменят коне. Постоянно дебна за нови попълнения на конюшнята.

— Тогава върви — промълви нежно тя и като придърпа ролята си, сведе поглед.

Той преглътна — в момента не знаеше какво да прави нито с нейната очевидна срамежливост, нито със собствената си неспособност да намери подходящите думи. А и болката в гърдите му не секваше.

— Не искам да те оставям… Никога. Особено сега, след като ние…

— Да, направихме го, нали?

Наистина го бяха направили. В разпалеността си бяха изместили кухненската маса с близо метър по дъсчения под. Прокара върха на палеца си по бузата й.

— Сигурно доста ще закъснея. — Зависеше кога ще попадне на самозванеца. Отвори уста, но се спря. Нямаше смисъл да й разкрива целия план сега. И без това ще се наложи да пришпорва Зевс като луд, за да стигне в Уилямсбърг навреме за срещите. След като се върне тази нощ, вече заловил и разобличил самозванката, тогава ще разкаже всичко на Теди. — Ще поговорим по-късно.

Тя най-после вдигна очи към него и той долови някакво притеснение, от което го полазиха студени тръпки.

— Да, трябва. Ще те чакам.

— Приказките могат да почакат, така да знаеш — промърмори той и я притисна към себе си. — Поне за известно време.

С жадна усмивка приближи устни към нейните.

— Дори и по-дълго — прошепна тя и тялото й така се прилепи към неговото, че заличи всякаква представа за срамежливост.

Но макар че се разтапяше в ръцете му и разцъфваше от целувките му, той не можеше да се отърси от чувството, че нещо не наред. Нещо я безпокоеше; нещо много по-дълбоко от невинното й отдаване на страстта; нещо, което пораждаше тъга в очите й. Ала и то трябваше да почака.

Какво значение имаше още един ден, след като цял живот бе чакал точно това, но бе смятал, че никога няма да го открие? Тя изви глава и опря чело върху голите му гърди. Диханията им се сляха.

— Върви — прошепна тя, — преди да променя решението си и да не те пусна.

Той й се ухили радостно. Усмивката само отчасти изразяваше ликуването и топлината, от които имаше чувството, че ще се пръсне.

— О, каква проява на собственически инстинкти у съпругата ми!

— Не. Просто те желая.

Придърпа ризата му и започна да я закопчава. Не прекъсна заниманието й, доволен за момента да остави очите й да следят работата на пръстите й все по-надолу и по-надолу, докато достигнаха панталоните, изпънати на слабините му. Устните й леко се разтвориха. Тя бавно вдигна поглед към него.

Той й отвърна.

Ръката й смело се спусна надолу и погали очертанието на неговата мъжественост.

— Впечатляващ си, Уинчестър — промълви тя, останала без дъх. — Във всяко отношение.

— Тогава сме създадени един за друг, съпруго. — Хвана ръката й и я вдигна към устните си, а очите му бяха пълни, с обещания. — Да, мисля, ще се съгласиш да оставим приказките за сутринта. Междувременно ще наредя да преместят нещата ти в спалнята ми. — Гласът му стана дрезгав. — Искам да ме чакаш там тази нощ.

— А ако не успея да остана будна? — отвърна тя дяволито, прокарвайки пръсти по устните му.

— Ще те събудя — изръмжа той. — Не обличай никаква дреха. И остави една свещ да свети. Виждал съм те в сънищата си излетната гола върху леглото ми. Няма да се лиша от теб нито една нощ повече.

Очите й се сведоха привидно примирено.

— Както желаеш, повелителю.

Той неволно изръмжа:

— Изкушаваш ме, дори когато се държиш сговорчиво.

— Значи всичко е наред. — Сложи ръце на гърдите му. — Върви.

— Тръгвам. — Не помръдна, а вместо това предложи: — Ела с мен.

— Знаеш, че не мога.

— Има няколко страноприемници по пътя. Ще се отбием за храна и… легло. — Млъкна и заплашително стрелна вежди нагоре. — Ще се включиш ли в играта, моя прелестна съблазнителко?

— Може и върху мека трева — пророни тя, а очите й се изпълниха с желание, преди да успее да спусне миглите си.

— Колкото е по-мека, толкова по-добре, мила съпруго.

Тя сведе глава, за да избегне следващата му целувка.

— Върви. Има опасност да не те изчакат.

— Ако знаеха какво оставям, щяха да ми простят всичко. — Повдигна брадичката й. — Ще отнеса със себе си сладкия спомен за теб. Случилото се не беше сън, Теди.

— А за мен бе като сън. Хайде, върви.

Той тръгна. Прадедите, цените на тютюна, реколтата, семейната чест, дори самозванците — вече не означаваха абсолютно нищо за него.

Точно след свечеряване облаците се спуснаха и мъглата над залива се разстла. До полунощ не се усети ни най-малък повей във въздуха, за да поразсее смазващата горещина. Колкото повече Теди приближаваше брега, толкова по-гъста ставаше мъглата, а въздухът — по-тежък. Пелерината, ризата и панталоните лепнеха по влажната й кожа. Теди не виждаше на повече от двадесет крачки, заливът, където без съмнение Гърмяща змия бе пуснал вече котва и чакаше, беше скрит от очите й.

На около стотина метра от мястото на срещата им тя спря Клио сред прикритието на храстите и напрегна слух за някой звук, който мъглата не бе приглушила. Имаше чувството, че се намира в плътно затворен пашкул. Заради проклетата мъгла тази вечер трябваше да разчита на инстинктите си повече отколкото бе разумно, но нямаше избор освен да надхитри Нощния ястреб. Досега успяваше да му убегне с ловкост, а и с голяма доза късмет, но ако не дочуе или не види приближаването му, ако той изникне изневиделица, ловкостта няма да й помогне. Планът й — от който зависят нейния живот и живота на Уил — щеше да бъде обречен.

Гърлото й се стегна. Мина й през ум, че е не само ловец, но и плячка. Ако е така, мъглата ще й помогне. И все пак й бе трудно да си представи, че тайнственият Нощен ястреб би допуснал природните капризи да го възпрат. Ако имаше мъж, който да знае как да подчини Майката Природа на своите желания така лесно, както да пречупи и нея, това би бил той.

Раздвижи се неспокойно — цялото й тяло я сърбеше. Как може мъжете да се чувстват удобно в горещината с такива плътно прилепнали дрехи? Беше й горещо дори на главата, беше напъхала косите си в шапката, чиято периферия прикриваше голяма част от лицето й. Ръцете й в кожените ръкавици бяха влажни. Нави плътно юздите няколко пъти около китките си. До голия й прасец напъхалият в ботуша нож хладнееше, но — колкото и странно да бе — не намираше никаква утеха нито в него, нито във висящия отзад на кръста пистолет. И потупването на сабята върху бедрото й не повдигаше по обичайния начин настроението й. Веднъж използва оръжията си, за да се измъкне от преследването на отделение американски войници, но дори не можеше да си представи, че ще нарани някого.

Премигна в тъмнината; полазиха я тръпки — за да се спаси, за да спаси Уил, сега бе готова да убие човек, ако се стигне дотам.

Отчаяно се молеше да не се наложи. Колкото и странно да изглеждаше, бе започнала да изпитва някаква симпатия към Нощния ястреб — точно като нея и той се нуждаеше от прикритието на тъмнината, за да постигне целите си. Нито единият, нито другият бяха обвързани с някого; не бяха нито с англичаните, нито с американците, по-скоро се бяха озовали между двете враждуващи страни, заради своите собствени интереси. Подкупвайки англичаните, той вършеше също такова предателство, каквото беше нейното шпиониране в полза на Кокбърн. Но тя бе започнала да разбира как привидно правилната система на морала може да бъде пренебрегната, ако предстои да претърпиш още по-големи загуби. Осъзнаването на подобно нещо може да е болезнено, но другата възможност е напълно неприемлива.

Зачуди се дали той го прави просто от жажда за приключения, или, подобно на нея, има дълбоки причини.

Дори в момента, когато прибоят на вълните се чуваше като шепот и само това подсказваше, че водата е на не повече от двадесет метра, тя усещаше присъствието му там, съвсем близо — ослушва се, наблюдава, точно като нея. Едно осезаемо и същевременно ненатрапливо присъствие.

Страхотен враг.

Ала от него би могло да излезе и чудесен съюзник и тя вероятно би се замислила дали да не потърси помощта му, ако не бяха амбициите на Кокбърн: ни повече, ни по-малко той искаше главата му и едва ли би оставил залавянето му на голия шанс. Само на двеста метра северно оттук тясното заливче при носа с фара си е направо смъртен капан и сигурно вече гъмжи от стотината тежко въоръжени мъже от екипажа на Гърмяща змия, зажаднели за кръв. Дори Нощния ястреб няма да успее да се пребори с всичките.

Но дали Кокбърн достатъчно много държеше да бъде заловен жив, за да се съгласи да преговаря с нея? Именно на това градеше тя всичките си надежди, особено след като залагаше самата себе си за примамка.

Съблазнителна примамка. Нощния ястреб иска да я залови. Това е толкова сигурно, колкото, че тя иска да го хване. Ала ще надуши ли той капана?

С дълбока въздишка прогони съмненията си, излезе от прикритието и изведе Клио от храсталака. Пое по тясната пътечка между двете дюни. Клио вирна глава и с готовност препусна. Юздата кънтеше като камбана, която бие посреднощ в гробно смълчаното село. Всяко потропване на копитата изкънтяваше като тътен. Примамката бе заложена.

Теди никак не успяваше да накара Клио да премине от тръс в спокоен ход. Ниски клони я шибаха по ръцете; очите й шареха наляво-надясно към храсталаците. Той можеше да е навсякъде и да я наблюдава.

Мощната сила изхвърча от храсталака и я връхлетя в гръб така, че тя просто полетя от седлото. Юздите се изопнаха в ръцете й и раменната й ябълка почти излезе от ставата; ръкавиците й се изхлузиха. Тупна в прахта върху лявото си рамо; разкъса я болка. Прехапа устна, за да сподави надигналия се вик. Трескаво хвърли поглед назад. От потъналия в мъгла храсталак изплува самотен ездач на черен кон.

Теди припряно се изправи, но нова болка я преряза — този път по средата на гърба, между лопатките, където се бе стоварил юмрукът му. Беше я повалил от гърба на Клио с поразителна лекота. Сега…

Очите й зашариха наоколо. Кобилата, отдалечила се малко нагоре по пътечката, пасеше спокойно.

Със смразяваща решителност Нощния ястреб се насочи към нея. За пръв път през живота си Теди замръзна от ужас. Нямаше начин да му се изплъзне. Не можеше да надбяга коня му. А и Господ й е свидетел няма да умре с куршум в гърба, докато бяга като страхливка.

Стисна зъби, за да спре напиращите сълзи. Заби ботуши в пясъка и измъкна късата сабя от ножницата. Шумът от поскърцването на метал върху метал накара коня му да вирне глава. На не повече от десет метра от нея той спря. В тъмнината ездач и кон се сливаха в един огромен силует: съразмерно едри, почти неразличими един от друг поради обгърналата ги мъгла.

Гърлото на Теди съвсем се сви. Безнадеждността на плана й я смаза. Как въобще си е въобразявала, че ще залови този мъж? Глупавата й самоувереност никога не бе я отвеждала толкова далеч и до такива сериозни последствия. Скова се в очакване той да я убие незабавно и то с един-единствен изстрел.

Стегна се и мислено изрече молитва. В следващия миг, с плавно движение — удивително с изящната си ловкост, като се има предвид едрата му снага — той скочи от седлото. Направи три крачки към нея, спря и на свой ред извади сабята си: вдигна тежкия метал все едно е перце.

Тръпки побиха Теди. Предстоеше й да бъде убита.

Под придърпаната надолу периферия на шапката не се виждаше нищо. Дори нямаше да види задоволството му от лекотата, с която бе спечелил играта. Смъртта идваше без лице.

Изведнъж сабята натежа невероятно в ръката й. Не чувстваше мускулите си. Нямаше никакъв шанс.

Обзе я отчаяние. Невикани сълзи пареха и горяха очите й. И въпреки това гордостта й я накара да вирне брадичка, да прекара ръка през лицето и да вдигне оръжието. Уил никога не би се предал, а той определено бе преживял къде-къде по-лоши моменти. Тя самата прекара последните четири дни да обяснява на Деймиън как човек никога не бива да се отчайва. И тя няма да го направи, нищо че нещата са така безнадеждни.

Противникът й изглеждаше невероятно силен.

Вярно, но тя пък бе много по-гъвкава и подвижна. А и Уил я чакаше. Имаше достатъчно мотивация да се бори.

Няма да се предаде, нито ще проси милост. Ще се бие, ще се опита да го надхитри, да обърне собствената му сила срещу него и да се възползва максимално от своите предимства. И за нищо на света няма да се издаде, че е жена, докато той сам не го открие.

Дебнейки се, те обикаляха в кръг с извадени саби. Пот се стичаше по врата на Теди и мокреше гърба и гърдите. Дишаше учестено и плитко. Това й се стори добър знак. Щом нея я мъчи горещината, какво остава за два пъти по едър мъж? Пелерината му бе широка, тежка и се спускаше от раменете до ботушите. Тялото под дрехата не се виждаше, но имаше изящни движения, въпреки ръста му; пристъпваше с широки, уверени крачки.

Изчакваше тя първа да нанесе удар. Значи и джентълмен. Тя поклати глава, за да прогони подобна мисъл. Никой джентълмен не е преследвал някого така, не е бил толкова жаден за кръв. Докато я дебнеше, не бе издал никакъв шум. Същинска пантера, тръгнала на нощен лов. Независимо от сянката, която периферията на шапката хвърляше върху лицето му, тя не се съмняваше във втренчения му взор; изпита странно усещане — все едно я поглъщат.

Тя се хвърли напред — в последния момент — замахна нагоре. Твърде необичаен удар. Беше го изучила до съвършенство в часовете по фехтовка в училище. Мъжът посрещна сабята й сякаш бе очаквал точно такъв замах. Тя преглътна. Бърз като светкавица, я нападна и я принуди да отстъпи крачка, после — втора. Тя залитна в пясъка, почти падна на коляно, но веднага се изправи и замахна отново. Той отстъпи към сянката на гъсталака. После се устреми напред и я принуди да се дръпне. Нито единият, нито другият не губеше позиция. В мъглата се чуваше единствено дрънченето на сабите им, когато се срещнеха.

Мускулите на Теди горяха. Дишаше с усилие, всяка глътка въздух пареше стегнатото й гърло. Потта й пречеше да вижда добре. Кръвта пулсираше бясно. И въпреки това си даваше сметка, че избягва, парира или отклонява ударите му с неподозирано от самата нея умение.

Той обаче се оказа и ловък, и вещ. Докато тя предприемаше атака след атака, започна да я обзема обезпокояващото чувство, че той просто си играе с нея — изтощава силите й, като я провокира да напада непрекъснато.

Сабите отново се срещнаха с остро изкънтяване и застинаха една в друга. Теди така силно се блъсна в него, сякаш се удари в каменна стена.

— Жената самозванка — прошепна той дрезгаво само на сантиметри от лицето й. — Предай се!

Теди замръзна. Сабята се изплъзна от ръцете й и падна на земята. Не!

Тя чу, че и неговата тупна в пясъка; усети как ръцете му грубо се впиват в раменете й. За нейно смайване тялото й отвърна на досега му по изненадващ начин: запулсира и закопня от някакво безразсъдно желание. Прехапа устни, за да не извика, когато зърната й набъбнаха и се отъркаха в опънатата материя на ризата. Господ да й е на помощ! Слабините й се притиснаха предизвикателно към неговите и тя леко разлюля бедра, после — втори път.

Мъжът сепнато си пое дъх.

— Ще разбера коя си — просъска той, — а после ще постъпя с теб както заслужаваш.

Острата студенина в тона му направо вкамени Теди. Щеше да се отнесе безмилостно към нея. Досега го бе надхитрявала и това бе засилило жестокостта му. Какво значение имаше, че я желае, че му е съпруга. Тази вечер не го разпознаваше като нежния любовник, когото откри днес следобед. При определени обстоятелства мъжете съумяват да се отърсят от похотта си и да останат емоционално неангажирани. В момента вероятно той го прави, борейки се с физическото привличане помежду им.

И бракът им не означава нищо за него. Никога не прояви особена привързаност. Желае я, но не я обича. Щеше да почувства, ако я обичаше. Как да очаква, че ще я разбере или ще й прости, след като се е заклел никога да не се доверява на жена? Няма да го направи.

Следователно никога не бива да узнае истината.

Всеки момент щеше да махне шапката от главата й. Тогава ще бъде прекалено късно за обяснения. Мечтата да вкуси щастието с него ще си остане просто фантазия.

Трябваше да избяга.

Ножът се измъкна от ботуша и се озова в ръката й. Сръчно го забоде в брадичката му. Той замръзна. Невидим юмрук сякаш се заби в ребрата й. Сърцето я болеше до пръсване. Думи напираха в устата й, но замряха неизречени. Сълзи замъглиха очите й.

— Бъди сигурна — простена той, — ще те хвана.

Тя преглътна и натисна острието, докато прониза кожата му. В течение на един ужасяващ миг той я гледаше така вторачено, че тя реши: „Това е краят, издадох се“. Щом ръцете му я пуснаха, тя се обърна и побягна към коня му.

Див вятър.

Как не го беше разпознала?

Зад гърба й долетя командата на Уинчестър към жребеца. Теди се препъна в пелерината си, едва не падна, но посегна за юздите. Не смееше да погледне какво става зад нея. Той бе по петите й, всеки момент щеше да я застигне.

Ето! Сграбчи пелерината й и я стисна здраво. Тъканта се опъна, раздра се. Теди се дръпна рязко и в ръката на Уинчестър остана само парче плат. Незабавно се устреми към нея, но с невероятна ловкост тя се метна върху гърба на Див Вятър. Гневният вик на Уинчестър го стресна — жребецът се вдигна на задните си крака и започна да рита с предните във въздуха. Ужасена, Теди направи всичко възможно да се задържи на гърба му. Оказа се почти невъзможно да хване юздите. Прилепи се към врата на животното. Именно в този момент осъзна какво е направил Уинчестър: с едно последно усилие се бе хвърлил към коня и сега, хванал седлото, напредваше сантиметър след сантиметър по гърба на Див вятър; докато краката му се влачеха по земята сред препускащите тежки копита, се готвеше да се метне на седлото зад нея.

Без да мисли за собствената си безопасност, тя се наведе още по-напред по врата на Див вятър и протегна ръка в опит да достигне подмятащите се между предните му крака юзди. Жребецът препускаше по пътеката с всички сили и не чуваше нито заповедите на господаря си, нито нашепваните в ухото му молби на Теди. Между прилепналите му уши Теди виждаше Клио, галопираща точно пред тях — развятата й опашка въздействаше неустоимо на Див вятър. С тежестта на двама ездачи върху гърба му, конят никога нямаше да догони енергичната Клио, независимо от усилията си.

С натежало сърце Теди си даде сметка, че жребецът ще я следва неотклонно. А кобилата препускаше по пътя, който само след триста метра щеше да ги отведе право при хората на Кокбърн, стаени в засада.

Действителността се стовари върху Теди със силата на приливна вълна. Щеше да предаде Уинчестър в ръцете на Кокбърн!

Стисна зъби, отчаяно се протегна през врата на жребеца и изпъна пръсти. Юздите се удряха в ръката й, но замъглените й от сълзи очи й пречеха да вижда добре, за да ги хване. Сподави едно изхлипване и се опита да потуши отчаянието, обземащо я все по-силно и по-силно с всяка нова стъпка на препускащия кон.

Не, невъзможно е все още да се предаде.

Пътеката я изведе от гъсталака на откритото пространство. Изведнъж Див вятър сви надясно и се спусна надолу да дюната. Теди политна напред и едва не се изсипа под копитата му — само грубото дръпване на Уинчестър я спаси.

Беше силен и як като дъб. Дъхът му, опарил ухото й, бе така топъл…

При допира му нещо в нея се разби невъзвратимо. Обзе я безпомощност — никога досега не бе изпитвала такова чувство. Оставаше й едно едничко нещо: да се притиска към врата на Див вятър и горещо да се моли хората на Кокбърн да не успеят да спрат Клио. Отчаяние разтърси душата й. През шума в ушите си долови изстрел, после втори — точно пред тях.

Но Див вятър само ускори крачка. Препускаше по самия морски бряг и ги обливаше с пръски солена вода.

— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа Уинчестър и замръзна зад гърба й.

Без да поглежда, Теди знаеше какво ги очаква.

— Господи!

Пред тях гръмна пушка. Конят залитна и почти падна върху пясъка. Преди Теди да успее да се плъзне от гърба му, ги заобиколиха дузина моряци с извадени саби, ножове и пистолети. Дръпнаха я и грубо я бутнаха настрана — тя се стовари на колене до мъжете, които държаха юздите на Клио. Зад гърба си чу шум от ръкопашен бой, придружен от кръвожадните подмятания на моряците и странното мълчание на Уинчестър. Теди се изправи и рязко се обърна, но викът замръзна на устните й — нечия ръка я сграбчи за рамото. Застина.

— Дръжте го здраво — изкънтя гласът на Кокбърн. — Доведете го насам и запалете фенера. Искам да видя плячката си.

Някой вдигна фенер. Под оскъдната светлина се видя как двама моряци се приближават, здраво хванали Уинчестър. Минаха на не повече от няколко крачки от нея, свалиха шапката му и го бутнаха напред.

Той вдигна глава и незабавно погледна към Теди, с все още засенчено под шапката лице. Нож да бе я прерязал, вероятно щеше да я заболи по-малко от омразата, която съзря в очите му. Несъзнателно отстъпи крачка назад към по-плътните сенки. В гърлото й се надига горчивина. От носа и от разбитата му горна устна течеше кръв. Отокът на едното му око набъбваше с всяка изминал секунда. В средата на врата му тънка струйка кръв бележеше мястото, където бе прокарала върха на ножа по кожата му.

Кокбърн пристъпи напред с изопнати от самодоволно тържество рамене.

— Многоуважаемият Нощен ястреб, предполагам?

Под злокобно свъсените черни вежди очите на Уинчестър се обърнаха към Кокбърн, но от устата му не се отрони и дума.

Кокбърн подигравателно наклони глава.

— А аз съм контраадмирал Джереми Кокбърн. Вие, смели юначаго, сте мой пленник. Обвинявам ви в намерение да пробиете блокадата ми. Как се казвате?

Уинчестър не отговори.

Кокбърн се размърда под втренчения му взор и промърмори:

— Ясно. Решен сте да се държите безразсъдно и упорито. Ще ви избия подобни мисли от главата, господине, не се съмнявайте. — Украсената му с перо шапка се наклони към Теди. — Теди, поздравявам те за блестящо изпълнената задача.

Уинчестър реагира така светкавично, че никой не успя и да си помисли да го спре. Стрелна се край Кокбърн и свали шапката от главата й. Господ да й е на помощ, мина й през ума, докато извиваше глава от светлината, от него, а косите й се разпиляха по раменете. Още един замах на ръката му — и пелерината се смъкна върху пясъка; формите на тялото й, изпълнили до пръсване панталоните и ризата, не оставиха никакво съмнение у присъстващите, че е жена. Над глъчката от изненаданите шумни възгласи и циничните подмятания на моряците дочу не по-малко груб епитет от Уинчестър.

— Познаваш ли този мъж? — попита Кокбърн, вторачил се в нея.

Теди вдигна очи и поклати глава.

Уинчестър изръмжа в знак на пълно разочарование. Нямаше време за повече, защото отново го хванаха, завлякоха го обратно под светлината на фенера и го проснаха върху пясъка. В добавка получи няколко удара в корема и ребрата заради проявеното безстрашие.

— Почакайте! — изкрещя Кокбърн: неколцина от по-похотливите моряци вече се нахвърляха върху Теди. — Тя е моя.

Каквато и благодарност да изпита Теди към Кокбърн заради това, че възпря хората си, тя мигом се стопи, щом дочу прегракналите от болка викове на Уинчестър. Теди се свиваше при всеки нанесен му удар. Съобрази, че Кокбърн я наблюдава. И то внимателно. Прекалено внимателно. Възможно ли е да подозира, че Нощния ястреб е нейният съпруг? Не. Ала в отчаянието си тя лесно може да се издаде колко го обича, колко неимоверно много го обича — нещо, което в момента осъзна, и то я връхлетя с цялата си сила. Ако ще търси някаква възможност да поправи допуснатата ужасна грешка — предателството си — Кокбърн не бива дори да се усъмни за чувствата й към пленника. В противен случай, при най-малкото подозрение, ще се възползва от слабостта й и ще я насочи против нея самата и против Уинчестър. Никога няма да я освободи, дори за да продължи да шпионира в негова полза. А тя се нуждаеше от свободата си — нали искаше да предприеме спасителна акция.

Прехапа устна и прекара ръка по бузите си, за да избърше сълзите, солените пръски и да заличи цялото си отчаяние. Уинчестър. За да го спаси, налага се да го предаде, да се отрече отново от него.

Никога нямаше да й прости. В някакъв абсолютно безумен миг, изпълнен с безразсъдство, тя захвърли цялото крехко доверие, породило се помежду им. Поляната с нежните минзухари бе стъпкана. За него тя се превърна в онова, което най-много презираше: поредната коварна жена, измамница.

Така да бъде. Ще съумее някак да живее с презрението му, дори с омразата му, но не би могла да поеме и една глътка въздух, ако той умре.

Бавно, мъчително, тя потисна разпалените си емоции с хладна овладяност. Вирна брадичка, погледна Кокбърн безизразно и попита:

— Къде е Уил?

— Всяко нещо с времето си, мила моя Теди — отвърна англичанинът.

Гледаше я под вдигнатите си вежди, сякаш очакваш да получи нещо, което тя отказва да му даде.

Уинчестър простенваше при всеки удар, стоварен отгоре му, а Кокбърн не откъсваше очи от нея.

Тя едва дишаше, но успя да запази тона си равен и безстрастен. Струваше й, разбира се, неимоверни усилия да не издаде тревогата си.

— Ще позволиш да го убият ли? — попита тя.

— Може би така е редно да постъпя.

Сърцето на Теди се смрази.

— Ще имаш по-голяма полза, ако го оставиш жив — насили се да отбележи тя. Надяваше се Кокбърн да не долавя потреперването на гласа й. Знаеше колко небрежно и нехайно той се разпорежда със смъртта. — Виж, и трима са малко да го удържат.

Червените устни на Кокбърн се извиха в злорада усмивка, погледът му с подновен интерес се насочи към Уинчестър. Стомахът на Теди се сви.

— Наистина — съгласи се Кокбърн, — възхитителен екземпляр. Изпълнен е с брутална сила. И има невероятна мускулатура, трябва да призная.

— Знае доста неща — вметна Теди забързано. — А много от тях ще ти бъдат полезни.

— Вероятно е така. А да ги изкопча от него, ще бъде истинско изпитание за волята и на двама ни. Не намираш ли? Как смяташ: колко дълго мъж като него ще издържи на мъчения?

Надяваше се да е достатъчно дълго, за да има възможност да го спаси. Беше оцелял в пустинята на Триполи все пак, нали?

— Мъртъв няма да има никаква стойност за теб.

— Абсолютно вярно. Но възмездието понякога приема странни форми, Теди. Като го убия, наистина ще се лиша от цялата му информация, но затова пък честта ми, която той искаше да потъпче, ще бъде отмъстена. — Кокбърн вдигна ръка и хвърли поглед към моряците си. — Достатъчно. Отведете го в лодката. Моя прекрасна Теодора, и ти идваш с мен.