За ползата от алкохолизма

Кондукторът и членът на императорската фамилия

Кондукторите направо се побъркаха.

Хартията беше гланцирана, плътна, държавна, пристигнала от центъра, а върху хартията беше напечатано:

Ако срещнеш член на профсъюза на железничарите, поздрави го с учтиво навеждане на глава и думите: „Здравейте, другарю“. Може да се добави и презиме, ако то се знае.

Ако ли пък се появи член на императорската фамилия, той трябва да бъде поздравен с отдаване на чест, съгласно образец 85, и думите: „Здраве желая, ваше императорско височество!“ Ако ли това се окаже, извън всички очаквания, и самият император, думата „височество“ се заменя с думата „величество“.

След като получи тази инструкция, Хвостиков си отиде вкъщи и от мъка веднага заспа. Щом заспа и се озова на перона на гарата. И пристигна влак.

„Красив влак — помисли си Хвостиков. — Ще ми се да зная, кой може да е пристигнал с този влак?“

Щом си го помисли, и дебелите кристални стъкла засияха от електричеството, вратата се отвори и от синия вагон слезе самият император. На главата му наперено се кипреше бляскава корона, на раменете му — бяла хермелинова наметка с опашчици. Като блестеше с ордените и шляпаше с шпорите, след него се изсипа и свитата.

„Братлета, това пък сега какво е?“ — помисли си Хвостиков и се вцепени.

— Охо! Кого виждам? — каза императорското величество право в лицето на Хвостиков. — Ако не ме лъжат очите, това е моят бивш верноподаник, а понастоящем другар кондуктор Хвостиков, нали? Здравей, предраги!

— Помощ… Здраве желая… обърках се… ваше… загинах си, хем с дечицата… императорско величество — отговори със съвсем сини устни Хвостиков.

— Ти защо си някак кисел, Хвостиков? — попита императорът.

— Гледай по–весело, гадино, когато разговаряш! — прошепна зад него глас от свитата.

Хвостиков се опита да направи весела физиономия. Резултатът беше някак твърде много странен. Устата му се изкриви надясно, а лявото око от само себе си се затвори.

— Е, как я караш, мили Хвостиков? — осведоми се императорското величество.

— Покорно благодарим — отговори беззвучно полумъртвият Хвостиков.

— Всичко наред ли е? — продължи разговора императорът. — Как е взаимоспомагателната каса? А общите събрания?

— Всичко е наред — рапортува Хвостиков.

— В партията още ли не си влязъл? — попита императорът.

— Съвсем не.

— Е, ама си все пак от симпатизиращите, нали? — осведоми се императорското величество и се усмихна така, че по гърба на Хвостиков преминаха студени тръпки — някъде минус пет градуса.

— Отговаряй без да пелтечиш, вагабонтино — посъветва го глас зад гърба му.

— Аз мъничко — отговори Хвостиков, — съвсем мъничко…

— Ах, мъничко значи. Ами я ми кажи, ако обичаш, скъпи Хвостиков, чий е портретът на гърдите ти?

— Това… Това е до… донякъде другарят Каменев — отговори Хвостиков и закри Каменев с длан.

— Та–а–ка — каза императорското величество. — Много ми е приятно. Ами ето какво, багажни въжета имате ли?

— Разбира се — отговори Хвостиков и усети студ в стомаха.

— Е, тогава ето какво: хванете този кучи син и го обесете с багажно въже на спирачката — заповяда императорското величество.

— Ама защо, другарю император? — попита Хвостиков и в главата му всичко се преобърна нагоре с краката.

— Ами за същото — отговори бодро императорът, — за профсъюза, за „На крак, о парии презрени“, за взаимоспомагателната каса, за „Напред, о роби на труда“, за портрета, за „из основи“, а освен това и… и разни тем подобни. Хванете го!

— Имам жена и малки дечица, ваше другарство — отговори Хвостиков.

— За дечицата и за жената не се тревожи — успокои го господарят император. — И жена ти ще обесим, и дечицата. Усеща го сърцето ми, пък и по физиономията ти виждам, че дечицата ти са пионери. Пионери са, нали?

— Пи… — отговори Хвостиков като телефонна слушалка. След това десет ръце награбиха Хвостиков.

— Помощ! — извика Хвостиков, сякаш го колеха.

И се събуди.

Облян в студена пот.