В банята на гара Есино на Муромската жп линия в женския ден, в петък, неотклонно присъства несменяемият теляк бай Иван, та посетителките на банята се събличат от немай-къде пред него. Толкова ли не може да сложат в петъчен ден в банята някоя от жените, които работят в строителството?
Толкова е неприлично да се пише за такова нещо, че чак перото ми клюмва.
— Бай Иване, ей, бай Иване!
— К’во искаш? Сапун и кесе имаш ли си?
— Всичко си имам, ама я се разкарай, ако обичаш, да те не виждам!
— Брей, виж я ти пъргавелката, аз ще изляза, а в туй време ще вземат да задигнат дрехите. После кой ще отговаря — бай Иван. Във вторник, като беше мъжкият ден, на началник–гарата му отмъкнаха табакерата. А кого хокаха? Мен, бай Иван.
— Бай Иване! Че обърни се поне за мъничко, колкото да притичам.
— Добре де, тичай!
Бай Иван се обърна към запотения прозорец на съблекалнята, оправи широката си рижа брада и замърмори:
— Брей, то пък чудото невиждано. Тя к’во си мисли? Да не би случайно да ми е кеф? Какво да правя, като ми е такава службата — неприлична… Службата ме задължава.
Женска фигура изскочи от чаршафа и хукна като Ева в рая, към къпалнята.
— Майчице, к’ва срамота!
Вратата към съблекалнята се отвори, пусна облак пара, а от облака излезе мокра, омекнала от парата бабичка, леля на един от майсторите. Старицата изстиска кесето и като примигваше от удоволствие, седна на кушетката.
— Честита баня! — чу над ухото си да й честити дрезгав бас.
— Благодаря ти, милинка. Благ… Олеле! Майчице, Богородичке. Ама ти си мъж?!
— И к’во като съм мъж?… Чаршаф ще искаш ли?
— Казанска света Богородичке! Разкарай се с тоя чаршаф, мръснико! Божке, че то к’во става в банята ни?
— Лелко, какво сте се развикала, нали като дойдохте, аз вече бях тук.
— Бе не съм те забелязала одеве! Зле виждам, безсрамнико. А сега като погледнах — брадата му като метла! Манка, безсрамнице, я се закрий с чаршафа!
— То туй не е работа, ами мъка — измърмори, докато се отдалечаваше, бай Иван.
— Бай Иване… я се изпарявай! — развикаха се жените откъм другата страна и се заприкриваха с тасчетата като с щитове срещу неприятеля.
Бай Иван се обърна на другата страна и там веднага се вдигна вой, бай Иван се завъртя още веднъж и този път вече го изгониха. Той плю и се оттегли в съблекалнята, заявявайки зловещо:
— Ако откраднат нещо, свалям от себе си отговорността.
В неделя, измъчен от седмичния труд, бай Иван беше седнал на бира в пивница „Червен Париж“ и се оплакваше:
— Мъка мъченическа е то туй, а не работа. В понеделник почвам да паля, във вторник се къпят разни работници, в сряда — които са с малки деца, в четвъртък най–обикновени мъже, а в петък е женският ден. За мен тоя ден е същински ад. Да имаше начин очите ми да го не виждат. Банята се напълнила с женоря, крещят, разхвърлят си партакешите. И най–важното — все по мен викат, а аз к’во съм им виновен? Като са ме сложили да я върша тая работа, аз трябва ли да наглеждам всичко, или не? Длъжен съм! По–лош народ от женорята няма. Само една скопосна жена съм видял — съпругата на новия чиновник, на Коверкотов. Прибрано женче. Дойде, всичко си сгъне, всичко си подреди и само ми рече: „Бай Иване, дано се продъниш в пъкъла, дано…“ Едно не й харесвам: много е милинка в лицето, пък на гърба й бенка, ама гадна, на прилеп мяза, като я зърнеш, и ти иде да плюеш…
— Ка–а–акво–о–о?! Какъв прилеп?… Ти за кого ги дрънкаш тия, мръснико червенокос?
Бай Иван пребледня, обърна се и видя чиновника Коверкотов. Очите на Коверкотов блестяха, ръцете му бяха свити в юмруци.
— Ти тоя прилеп къде си го видял, а? Ти що ги плещиш тия гадории? А?
— Ама защо гадории… — подхвана бай Иван, но не успя да довърши.
Коверкотов се приближи към него и…
— Гражданино Коверкотов, обвинявате се, че на двайсет и първи март тази година сте нанесли оскърбление с действие на работещия в банята гражданин Иван.
— Гражданино съдия, той опозори честта ми!
— Разкажете с какво сте опозорили честта на гражданина Коверкотов?
— Никого не съм опозорявал… Ох, мъко моя! Моля ви, гражданино съдия, да ме уволните от длъжността телякиня. Силици не ми останаха.
Съдията говори дълго и разпалено, притиснал ръце към сърцето и делото завърши с помирение.
След няколко дена освободиха бай Иван от работа в петъчен ден в женската баня и назначиха вместо него жена от тия, дето са в строителството.
След което на гарата отново настъпиха безметежни времена.