За ползата от алкохолизма

Музикално-вокална катастрофа

На мръснокафявата стена на локомотивното депо висеше бял плакат, а край него се трупаше възхитена тълпа.

И нищо чудно: на плаката беше изписано:

Ден след появата на споменатия плакат, а именно в сряда, във вагонно–ремонтната работилница заседаваше вагонният местком.

— Е, Петя, при тях как мина? — попита мрачният председател секретаря.

— Абсолютно присъствие — отговори Петя, — техните се довлякоха сто на сто, и от нашите имаше с пропуски петдесетина, слушаха оркестъра.

— Ах, тия хитреци, ах, тия шмекери — разстрои се председателят, — виж ги ти ментърджиите ниедни!

— Изобщо не са хитреци — обади се членът на месткома другарят Практични, — ами просто техният председател Седулаев е умна глава! Знае на каква стръв кълве масата! А ние си седим и се разкисваме. На предишното ни събрание колко души дойдоха?

— Седемнайсе души — отговори секретарят Петя.

— Ето на, а хората ни са две хиляди! То и седемнайсетте се събраха само защото заключих овреме вратата към дърводелския цех и не можаха да офейкат!

— Та значи какво предлагаш? — попита разтревожено председателят.

— Предложението е просто — заяви Практични, — трябва да ги надцакаме!

— Хем ще видиш как ще ги надцакам! — извика председателят, запален от думите на Практични. — Ще му докажа аз на музикалния директор Седулаев, че враната със сокола не може да се мери! Той на месткома на вагонното на малкия му пръст не може да се хване! Такова чудо ще направя, че славата ни ще се разнася из целия Съюз… Вземайте, братлета, листа — ще измисляме.

На другия ден, а именно в четвъртък, на мръсната стена на вагонното депо висеше плакат дълъг три сажена:

Човешкият ум не може да побере онова, което ставаше в петък във вагонното депо. Събиращо обикновено две хиляди души, то събра две хиляди и петстотин. Насядали бяха на четирийсет реда табуретки, по первазите и на пода, на струговете, а на куките висяха на гроздове момчетията. С дишането си хората вдигаха облак пара.

Отдалеч долиташе грохот — съседите от локомотивното депо трошаха стъклата, напираха да влязат на общото събрание.

— Ние да не сме случайно по–долни от вагонните?! — викаха те. — Кой не иска да влезе на общо събрание за петаче!

Конната милиция свиркаше и увещаваше:

— Другари, проявете съзнание, няма да е последното събрание, ще се вредите, елате на боя с бикове…

— Откъснаха се от масите! — виеха локомотивците. — Техният вагонен местком мисли само как да достави удоволствие на работниците: или ще са избори, или събрание свикват, а нашите спят дълбок сън!

— Другари! Какво правите?!

Вътре в депото, на подиума, издигнат в доменната пещ, стоеше артист във фрак и пееше ли пееше — като славей:

— Вярно! Правилно! — крещяха вагонните. — Бис, бис, бис!

— Страх ме е само таванът да не се напука — съскаше Хилякин с панделка в петлицата, — викни работниците да опънат телта за лупинга.

— Смир–нов!!! — викаха машинистите.

— Смир–нов!!! — викаха работниците.

— Троши прозорците — викаха отвън локомотивците. — Да им подпалим театъра!!!

— Другари! — крещеше милицията.

В два часа през нощта във вагонното депо цареше благоговейна тишина. Беше празно. Само на бившия подиум лежеше някой, покрит с чаршаф, а до него стояха унилите членове на месткома, Петя — секретарят и същата милиция, но вече спешена.

Пишеха протокол.

В депото се разсъмваше.