За ползата от алкохолизма

Сътрудник с маса или свинщина по профлинияРазказ–снимка

Дунка долетя като ураган.

— Другарю Опишко–о–ов — виеше Дуня и стрелкаше с очи. — Къде е? Друга…

Откъм стълбището се чу басовита кашлица, другарят Опишков се изправи пред Дунка и си придръпна долните гащи.

— Що крещиш като шантава? — попита той и се прозя.

— Викат ви — обясни Дунка, — хем веднага да идете, чакат.

— Кои чакат? — осведоми се разтревожен Опишков.

— Събранието… Пълно е с народ, игла няма де да падне!…

Другарят Опишков се изплю от стълбището.

— Уф, по дяволите! Пък аз си рекох да не би… Кажи, че сега идвам.

— Чай ще пиеш ли? — попита съпругата.

— Какъв ти чай — забоботи Опишков, докато си обуваше панталона, — масата ме чака, дано хаир да не види дано… Мен тая маса ей до тука ми е дошла — потупа се по шията Опишков. — Какъв, по дяволите, й е зорът на пустата маса… — Гласът на Опишков напомняше далечен гръм на воденично колело… — Маса… Аз нямам време. А те работа си нямат…

Опишков си закопча дюкяна.

— Скоро ли ще се прибереш? — попита съпругата.

— Ами веднага — отговори Опишков и затрополи с ботушите по стълбата, — да не взема да си губя там времето… с оная маса…

И изчезна.

При появата на другаря Опишков през залата, побрала железничарската маса от трети участък на първи район, сякаш премина ветрец и се чу шепот:

— Дойде… Дойде… Началникът на участъка… виж…

Председателят на събранието стана да посрещне Опишков и нежно се усмихна.

— Много ми е приятно — каза той.

— Бръм… бръм… бръм… — загърмя в отговор Опишковият бас. — Какво има?

— Как какво? — каза почтително председателят. — Ами вашият доклад… Хе–хе.

— Док–лад ли? — изуми се Опишков. — Пред кого доклад?

— Как тъй пред кого? Пред тях. — И председателят махна с ръка към струпалата се в редовете потна маса.

— Вр… емее… бу… бу… — размърда се масата и се изсекна.

По лицето на Опишков широко се разля кисел израз и му покапа куртката.

— Нищо не разбирам — разкриви той уста, — защо е този доклад? Хъм… Нали докладвам ежедневно на началника на жп линията, защо да докладвам и на тия?…

Председателят пламна, а масата се размърда. В задните редици надигнаха глави.

— Не, не, много ви моля — замърмори председателят. — На началника на линията си е редно, но и сега, прощавайте за израза, също е редно, та бъдете така добър…

— Гър… Гър… — забоботи Опишков и седна на един стол. — Е, добре де.

В залата се изсекнаха за последен път.

— Ти–хо! — каза председателят.

— Хъм — почна Опишков. — Ами значи… бе какво има да казвам… Ами готови са три версти спирачен път.

(В залата гробно мълчание.)

— Тъй де — продължи Опишков — и хиляда броя траверси сменихме.

(Мълчание.)

— Ами — продължи Опишков — и трева плевихме.

(Мълчание.)

— Да де — продължи Опишков, — и туй, как беше, да де, нали подбивахме жп линията.

Тъничко гласче наруши мълчанието:

— Виж го ти само с какъв зор докладва. Иде ти да ревнеш!

(И пак тишина.)

— Е? — попита плахо председателят.

— Какво „е“? — тросна се явно ядосан Опишков.

— А колко е струвало всичко това и изобщо, да прощавате, но в какви срокове, както се казва и прочее… И прочее…

— Това не успях да го подготвя — заяви Опишков с глас от преизподнята.

— В такъв случай, ще прощавате, но трябваше да ни предупредите… нали ви помолихме, ще прощавате.

Търпението на Опишков се изчерпа и лицето му придоби цвета на фуражката на началник–гарата.

— Аз — ревна Опишков — не съм ви подчинен!…

(В залата гробна тишина.)

— Бе я вървете на майната си!… До гуша ми дойдохте и не желая да разговарям повече с вас — изтърси Опишков, нахлупи си калпака, стана и излезе.

Гробното мълчание трая три минути.

— Глей ти тя каква стана! — изписука някой.

— Докладва ни, няма що!

— Обидихме Опишков…

— А туй неговото малка свинщина ли беше?

— Той, значи, плюе на нас, така ли?!

Председателят седеше като попарен и размахваше звънчето. Нечий рабкоровски глас надделя над гълчавата и звънна.

— Абе ще го изографисам аз в „Гудок“. Те ще му покажат къде зимуват раците! Да не посмее и друг път да плюе на масата!