Заложникът

(ЕДНО)

Флугхафен Швехат

Виена, Австрия

16:30, 12 юли 2005

Като повечето американци, всеки път, когато Жан-Пол Лоримър кацнеше на международното летище във Виена, или се дразнеше, или се чувстваше неловко, или и двете. Първото, което виждаше щом излезеше на терминала, бе кафене „Старбъкс“.

„Каква арогантност! Американци да предлагат кафе във Виена! Ами тази яркочервена неонова табела!“

Жан-Пол Лоримър, доктор по философия — абаносово черен мъж на четирийсет и шест, сравнително нисък и доста набит, бе напълно плешив и говореше носово; макар да се обличаше по последна европейска мода, включително малките очила с тънки черни рамки, той пристъпваше с тромаво поклащане в италианските си мокасини — бе защитил докторат по централноевропейска история и му беше известно, че в Европа са пиели кафе още през 1600 година.

Освен това доктор Лоримър много добре знаеше, че след обсадата на Виена през 1675 година, при оттеглянето си турската армия изоставила чували, пълни с „черен фураж“. Франц Георг Колшицки, виенчанин, живял в Турция, знаел, че това е кафе. Съобразителният мъж бързо открил първото кафене. Заведението му предлагало безплатни вестници на клиентите, за да не скучаят, докато пиели черната напитка, на която той скоро подобрил вкуса, като започнал да прецежда ситно смляната утайка и добавил мляко и захар.

Успехът дошъл светкавично и кафето почти незабавно се превърнало в задължителна напитка за културното общество в Австро-Унгарската империя. След това станало популярно и по цял свят.

Доктор Лоримър подмина с тромави крачки туристите, спрели пред „Старбъкс“, и поклати глава с възмущение и презрение. „Ето че сега американците го предлагат по цял свят, все едно че те са го изобретили, също като кока-колата. Това ли е начинът да се популяризира американската култура? Мили боже! Възмутително!“

Доктор Жан-Пол Лоримър вече не се възприемаше като американец. Бе посветил изминалите двайсет и две години на успешната си кариера в Обединените нации, а през последните пет години бе с ранг на министър.

Работеше като шеф на Европейската дирекция за сътрудничество между отделите. Централата бе в Париж, затова той живееше там почти от четвърт век. Преди няколко години си купи апартамент на „Рю Мосю“ в VII район и имаше намерение — когато настъпеше подходящият момент — да си купи малка къща на Лазурния бряг. Доскоро дори не се бе замислял над възможността да се върне в Съединените щати.

Благодарение на синия дипломатически паспорт със златна емблема, служителят на паспортния контрол бързо пропусна доктор Лоримър.

Щом излезе, той се насочи към опашката таксита и остана да наблюдава как шофьорът прибира в багажника на „Мерцедеса“ малкия удобен сак, с който не се разделяше дори в самолета, след това се настани на задната седалка и на отличен немски помоли водача да го откара на адрес на „Кобенцлгасе“.

Лоримър таеше противоречиви чувства към Виена, повечето неприязнени, като се започне с факта, че до тук се стигаше трудно със самолет. Просто нямаше директен полет. Трябваше да се прехвърли или в Лондон, или в Брюксел. Днес, тъй като му се налагаше да пристигне колкото е възможно по-бързо, той мина през Лондон. Макар да се наложи да лети допълнително час и половина, той пристигна два часа по-рано, отколкото през Брюксел.

Имаше възможност да се качи и на влака, разбира се, ала подобно пътуване с „Моцарт“ щеше да трае цяла вечност. Когато бе възможно, Лоримър възлагаше на някой от хората си да се занимава с възникналите във Виена въпроси.

Градът, разбира се, беше много красив. Лоримър го възприемаше като столицата на отдавна несъществуваща империя. Само че тук бе безбожно скъпо — не че това го притесняваше — и се усещаше известно расистко отношение. Затова пък в Париж нямаше и намек за подобно нещо и тъкмо по тази причина Лоримър обичаше Франция като цяло, но най-вече Париж.

Побърза да се отърси от неприятните мисли, за да се разведри. Макар жените в Париж да бяха чудесни, той обичаше да се наслади на малко разнообразие. Тук, във Виена, винаги можеше да си осигури пищна блондинка, полякиня или рускиня, което невинаги бе възможно в Париж.

Жан-Пол Лоримър така и не се ожени. Бе посветил живота си на кариерата и отначало нямаше нито време, нито пари, а когато си извоюва поста, който му осигуряваше достатъчно средства, за да се ожени, се оказа, че времето не му достига.

Преди десетина години гледа един филм, в който актьорът Майкъл Кейн играеше ролята на висш дипломат, на който така и не му бе останало време да си намери съпруга, затова ползваше услугите на скъпо платени проститутки. Макар и с нежелание, Жан-Пол призна, че има много общо с героя на Кейн.

Апартаментът, към който Лоримър се бе отправил, беше виенската квартира на Анри Душон, ливанския му бизнес партньор. Анри, също като Лоримър, бе от африканско потекло — с известни арабски примеси, разбира се, но бе чернокож, висок и по-слаб — също като него никога не се бе женил и също като него харесваше пищни блондинки.

Анри обаче имаше слабост и към млади атлетични русокоси мъже — очевидно наследството на Близкия изток си казваше думата — но бе усетил, че Жан-Пол се чувства неловко в подобна компания, и ги отпращаше да си вървят, когато Жан-Пол идваше, а на тяхно място осигуряваше пищни русокоси полякини, по каквито си падаха и двамата. Понякога ги събираше по четири, дори по шест.

„Защо да не се позабавлявам; един господ знае какво ще се случи утре.“

Никой не отвори, когато Жан-Пол позвъни на вратата.

Анри не се бе обадил и сутринта, когато Жан-Пол му телефонира от Париж, за да го предупреди, че пристига. Беше набрал номера от служебен телефон — не от личния, — за да не може никой да проследи разговора до него; по същата причина не остави и съобщение на телефонния секретар.

Въпреки това знаеше, че Анри е във Виена, защото, когато го нямаше, той изключваше телефона и сигналът „свободно“ се чуваше безкрайно дълго, а секретарят така и не се включваше.

Жан-Пол изчака точно деветдесет секунди — следеше времето по часовника си „Омега“, докато оглеждаше „Кобенцлгасе“, калдъръмената улица, отвеждаща на мястото, където фелдмаршал Радецки разположил щабквартирата си, когато турците били пред портите на Виена — преди да пъхне ключа в бравата.

Един господ знае какво вършеше Анри и може би не искаше да го прекъсват така бързо и неочаквано. Бе проява на елементарно възпитание да му даде деветдесетте секунди време.

Щом отвори вратата, чу музиката — Жан-Пол реши, че е Барток, — което означаваше, че Анри си е вкъщи.

— Анри — провикна се той. — C’est moi, Жан-Пол.

Отговор не последва.

Докато влизаше в апартамента, усети миризма, която не успя да познае. Вратата от хола към спалнята на Анри бе отворена. Леглото бе разхвърляно, ала празно.

Жан-Пол откри Анри в тясната стаичка, която Душон от суета наричаше кабинет.

Видя го седнал на кожения стол с висока облегалка пред бюрото. Ръцете му бяха завързани за облегалките с кожени каиши. Беше чисто гол. Гърлото му бе прерязано — толкова дълбоко, че главата всеки миг можеше да се откъсне.

Закръглените му космати гърди бяха оплескани в кръв; от устата му също се бе процеждала кръв и бе капала по брадата.

На бюрото се виждаха окървавени клещи и кухненски нож. Жан-Пол, разбира се, се притесни, когато видя трупа, но той никога не си позволяваше да изпадне в паника или да се остави да му прилошее. Нищо подобно.

Докато си проправяше път в йерархията на Обединените нации, бе прекарал достатъчно време по места като Конго и бе свикнал с миризмата и вида на обезобразени тела.

Погледна отново трупа пред бюрото и реши, че преди да му прережат гърлото, са му изтръгнали два нокътя, а след това — сигурно по-късно — шест зъба. По горната част на тялото и бедрата се виждаха множество разрези, по всяка вероятност направени с нож.

„Знаех си, че ще се случи нещо подобно, но не го очаквах толкова скоро. Мислех, че остават поне още две седмици.

Видя ли ме някой, когато влизах?

Не.

Накарах таксиджията да спре на «Кобенцлгасе» шест къщи преди адреса и той ме видя, че тръгвам към вратата, преди да потегли.

Има ли нещо, което да ме издаде тук в апартамента?

Сигурно, след като са приключили с него, не са оставили нищо важно.

Освен това няма никакво значение. Време е да вървя.

Единственият въпрос е дали ме чакат в Париж.

Много възможно е това да е само предупреждение към мен.

Не мога да разчитам на предположения.“

Доктор Жан-Пол Лоримър излезе спокойно от кабинета, вдигна куфара от мястото, където го бе оставил на влизане, и се спря замислен за момент, след това извади от джоба си ключа на апартамента и го остави на масата до вратата.

Накрая излезе на „Кобенцлгасе“ и потегли куфарчето след себе си. Тръгна надолу по хълма към спирката на трамвая и се качи в първия, който дойде.

Когато стигна пред Виенската опера на „Картнер Ринг“, той слезе и се прехвърли на трамвай за западната гара на Виена на „Мариахилферщрасе“.

Купи си билет за единично купе на влак EN 262 с платинената кредитна карта на „Американ Експрес“, издадена от Обединените нации.

Видя, че му остава достатъчно време, преди влакът да потегли за парижката Гар дьо л’Ест в осем и трийсет и четири, излезе от гарата, намери кафене и си поръча двойно кафе mit Sclagobers, посегна към брой на „Виенер Куриер“ и седна на една маса.

(ДВЕ)

„Рю Мосю“ 7

Париж VII, Франция

12:05, 13 юли 2005

Доктор Жан-Пол Лоримър обходи с тъжен поглед апартамента си. Знаеше, че много от нещата тук ще му липсват — не само изисканите антики, които си бе позволявал през последните години, — ала не можеше да направи нищо.

Освен това се колебаеше дали да остави почти седем хиляди евро в сейфа. Седемте хиляди бяха осем хиляди американски долара. Само че като оставеше всичко — включително парите в сейфа, — беше почти сигурно, че ще обърка поне за известно време онези, които го търсеха.

Не че бе тръгнал за кътчето на мечтите „Шангри-Ла“, без да е осигурен финансово. Разпределени почти по равно в Банко Централ, Банко Кофак, Банко Кредито и Банко Хипотекарио, го чакаха шестнайсет милиона долара, повече пари, отколкото преди десет години Жан-Пол си бе представял, че някога ще притежава.

В „Шангри-Ла“ си имаше луксозен апартамент с изглед към Атлантическия океан, а на около сто и шейсет километра на север, в Сан Хосе, можеше да разчита на откъсната от света estancia, разположена на две хиляди хектара, която носеше добра печалба от развъждането на добитък.

Собствеността и банковите сметки бяха на името на ливанския гражданин Жан-Пол Бертран, паспортът му бе издаден от ливанското външно министерство със снимката и пръстовия отпечатък на Жан-Пол Лоримър. Паспортът му бе струвал цяло състояние, но ето че сега бе повече от ясно, — тези пари бяха разумна инвестиция.

Жан-Пол взе със себе си само два куфара и чантата на колелца, с която бе пътувал до Виена. В трите бе разделил на малки пакети сто хиляди американски долара, скрити в обувки, чорапи, във вътрешните джобове на сака и къде ли още не. Предварително бе готов да се отърве от багажа, ако станеше ясно, че няма начин да отпътува за „Шангри-Ла“, без да мине митническа проверка.

Имаше и още пет хиляди долара — на пачки по хиляда, — пъхнати в различни джобове на костюма, и четири паспорта с негова снимка, които не бяха издадени от нито едно правителство.

Жан-Пол се затрудни малко с багажа, докато спре такси, ала след това всичко тръгна гладко.

От международното летище „Шарл дьо Гол“ се качи на самолет на кралските „Еър Марок“ под името Омар дел Данти, мароканец, и отпътува за Казабланка, където слезе на международното летище „Мохамед V“. Два часа по-късно се качи под името Морис Лелан, французин, на полет на „Ер Франс“ до Сенегал, който кацаше на международното летище „Йоф“. Все още под името Лелан, в девет и трийсет същата вечер той се качи на полет на „Ал Италия“ за Сао Пауло в Бразилия. Там се прехвърли на двумоторен самолет на „Нордесте Линас Аереас“, бразилска авиокомпания, и отпътува за Санта Мария.

В Санта Мария, след като се обади на управителя на имението си, се качи на огромен междуградски автобус — много по-приятен от американските „Грейхаунд“, на които бе пътувал. Всяка седалка имаше телевизор, студен бюфет, дори приятно червено вино, макар да бе масово производство. Пътуването бе триста и двайсет километра, чак до Хагуарао, селскостопанско градче на границата между Бразилия и Уругвай.

Рикардо, управителят на имението, го чакаше с тойота „Ленд Круизър“. Двамата седнаха в приличен, макар и доста семпъл ресторант, за да изпият по чаша местно мерло, много по-хубаво от виното, сервирано в автобуса, и чак след това потеглиха за Уругвай. Дори да имаше някакъв паспортен контрол на границата, доктор Лоримър така и не го забеляза. Два часа по-късно „Ленд Круизъра“ зави по добре поддържан път, засипан с чакъл, и мина под надпис от ковано желязо, на който бе изписано:

— Добре дошъл, докторе — поздрави го Рикардо.

— Благодаря ти, Рикардо — отвърна Жан-Пол. — Ще поостана известно време. Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Разбира се, докторе.

— И нещо съвсем по мъжки, Рикардо. Нали разбираш, че ще ми трябва женска компания?

— Още тази вечер ли, докторе? Не сте ли уморен от пътуването?

— Да видим дали ще успееш да осигуриш някоя, която да накара кръвта ми да кипне.

— Има едно-две момичета, млади момичета — обясни Рикардо, — които може и да ви заинтригуват.

— Добре — отдъхна си доктор Лоримър.

Десет минути по-късно „Ленд Круизъра“ спря пред просторна едноетажна къща, боядисана в бяло.

Шестима слуги излязоха бързо, за да поздравят El Patron със завръщането у дома. Едно от момичетата, със светла кожа, девойче на около шестнайсет, му се стори интересно.

Доктор Лоримър му се усмихна, докато вървеше към къщата.

(ТРИ)

Посолства на САЩ

„Авенида Колумбия“ 4300

Палермо, Буенос Айрес, Аржентина

18:25, 20 юли 2005

Джей Уинслоу Мастърсън, много висок, добре облечен, много черен афроамериканец на четирийсет и две, заклет американец, който ненавиждаше почти всичко френско, се бе облегнал на прозореца в кабинета си и наблюдаваше демонстрацията навън.

Кабинетът на Мастърсън бе на втория етаж в посолството, непосредствено до кабинета на посланика. Мастърсън бе заместник-посланик — или вторият човек в посолството, — а в момента изпълняваше длъжността пълномощен министър или представител на президента на Съединените щати в Република Аржентина.

Посланикът Хуан Мануел Силвио бе „отвъд реката“ — в Монтевидео, Уругвай — за нещо като работен обяд с Майкъл А. Макгрори, пълномощен министър и представител на президента на Съединените щати в Република Уругвай. Двамата посланици или техните заместници се срещаха редовно на всеки две седмици или в Буенос Айрес, или в Монтевидео.

Силвио се бе качил на ранния полет от летище „Хорхе Нюбъри“ в Буенос Айрес, който кацаше в Монтевидео след двайсет и шест минути, в седем и пет сутринта, и го очакваха да се върне в три и десет следобед с ферибота. Бързият катамаран изминаваше разстоянието за малко повече от три часа. Посланикът казваше, че за всичкото това време в кабината първа класа успява да се справи необезпокояван с поне част от бумащината, натрупала се на бюрото му.

Днес, прецени Мастърсън, се бяха събрали поне триста демонстранти, за да дрънкат с тенджери и тигани. Оградата не бе достатъчна, за да ги спре, затова поне петдесет ченгета, половината от конната полиция, ги охраняваха.

Демонстрантите ръкомахаха — поне докато си мислеха, че телевизионните камери са включени, — вдигнали лозунги против Международния валутен фонд, следователно и против намесата на САЩ, американската фискална политика и Америка по принцип. Виждаха се поне шест плаката с лика на някого, доста приличащ на Ернесто „Че“ Гевара.

Преклонението на аржентинците пред Гевара удивляваше и силно дразнеше Мастърсън. Макар и с нежелание, си признаваше, че се възхищава на Фидел Кастро, повел шепа мъже в кубинските планини, за да ги обучи и тренира, а след това успял да свали правителството и оттогава насетне показваше среден пръст на най-влиятелните нации в света.

Гевара обаче беше друга работа. Аржентинският лекар се бе грижил за Кастро. Доколкото Мастърсън знаеше, това бе единственият му принос към каузата на комунизма. Беше се провалил напълно като революционер. Опитът му да привлече и Африка бе завършил катастрофално. Бяха необходими нищо и никакви стотина войници от американските Специални части в Африка, за да го накарат да побегне с подвита опашка. След това се бе преместил в Боливия, където го очакваше още по-малка група Зелени барети, повечето кубинци от американски произход. Те не просто смачкаха амбициите му за революция, ами го направиха за посмешище в цяла Латинска Америка.

Зелените барети почти бяха успели. Имаше един случай, когато те почти през смях докладваха, че Гевара разположил хората си, наричани с гръмкото название Революционна армия, за нощно военно учение, но благополучно се изгубили из гъсталаците на джунглата, четирима се удавили, докато се опитвали да прекосят една река, и им били необходими две седмици, за да се върнат в базовия лагер, едва оцелели, след като им се наложило да се прехранват с маймуни и други диви твари. Когато се върнал в базата, Гевара открил, че боливийската армия е поставила района под наблюдение. Някакъв фермер съобщил на правителството къде са се настанили революционерите, защото се уплашил, че са наркотрафиканти.

На президента на Боливия не му било никак смешно и не приел идеята, че най-удачният начин за разправа с доктор Гевара е унижението. Наредил да бъде незабавно предаден на военен съд по обвинение за притежание на оръжие с цел насилствено сваляне на правителството, което според международното право се наказва със смърт. Процесът бил последван от бърза екзекуция и ето как Гевара се превърнал в легенда, вместо в посмешище.

— Къде витаеш, Джак? — долетя зад него познатият глас на Алекзандър Б. Дарби. Официално Дарби се водеше търговски аташе, ала за по-висшестоящите не бе тайна, че е представителят на ЦРУ.

Мастърсън се обърна с усмивка към дребния закръглен мъж с тънки изписани мустачки.

— Обичайните ми презрителни разсъждения за Че Гевара.

— Онези още ли висят навън?

Мастърсън кимна.

— Чаках да завали. Надявах се да плисне един дъжд, за да се махнат.

— Да, ама не стана.

— Ти готов ли си?

— На ваше разположение съм, господине — отвърна Мастърсън и тръгна към вратата.

Мастърсън пътуваше до вкъщи заедно с Дарби, който живееше наблизо, в предградието „Сан Исидро“. Колата, осигурена му от посолството, беше блъсната — за втори път този месец — и трябваше да я откарат в сервиз.

— Шефът върна ли се? — попита Дарби, докато се качваха в асансьора, който щеше да ги остави в мазето.

— Всеки момент. Взел е ферибота — отвърна Мастърсън.

— Сигурно и той е очаквал да завали — предположи Дарби.

Мастърсън се засмя.

Ако не друго, демонстрантите пред посолството превръщаха в истинско изпитание влизането и излизането от сградата. Насъбралите се, сигурни, че телевизионните камери следят всяко тяхно движение, се втурваха, за да обградят дипломатическите автомобили. Освен че блъскаха по колите и размахваха юмруци към пътниците вътре — виждаха единствено шофьорите, защото задните прозорци бяха с черни стъкла, — те не вършеха поразии. Затова пък се налагаше конната полиция да мобилизира силите си, за да пробие сред недоволните и да направи път на автомобилите, което създаваше хаос и винаги имаше опасност някой да бъде стъпкан или прегазен. Оставаше и възможността някой демонстрант — който дори не е бил докоснат — да започне да вие жално пред камерите и да се оплаква, че някой гринго империалист нарочно е прекарал колата си през крака му. Това бе сигурен начин да ги дадат по вечерните новини и в „Кларен“, един от ежедневниците на Буенос Айрес.

Асансьорът ги свали в мазето, мътно осветено помещение с паркирани от едната страна автомобили. Повечето бяха личните коли на персонала, чийто ранг не бе достатъчно висок, за да им зачислят служебна с шофьор, но достатъчно издигнали се, за да разчитат на място в мазето на посолството. Имаше и специално обозначени паркинг места пред сградата, предвидени за приходящите.

Най-близо до рампата, която извеждаше от мазето, бяха местата за автомобилите на посолството, джипове „Уегъниър“ и други, използвани вместо таксита, и още шест почти еднакви „коли на посолството“. Бяха чисто нови, или почти чисто нови, всичките беемвета, тъмносини или черни, седмици и петици, до една бронирани, с дипломатически номера.

Когато Мастърсън и Дарби слязоха, пет от автомобилите бяха на местата си — огромното черно 760 на посланика, двойникът му, колата на Дарби, на генералния консул и на Кен Лауъри. Лауъри бе шеф на охраната. Нямаше ги само колите на военния аташе — на него често му се случваше да си тръгва по-рано — и на Мастърсън, оставена в сервиз, за да сменят предния калник.

Шофьорът на Дарби, настанил се на сгъваем стол до рампата заедно с останалите шофьори, се надигна, щом ги видя да приближават, за да отвори вратите и на двамата още преди да стигнат автомобила.

Една от многобройните причини, поради които се знаеше, че Алекс Дарби е човек на ЦРУ, бе фактът, че разполага със собствена служебна кола. Останалите аташета нямаха.

Шофьорите до един бяха служители на частната охранителна фирма, която се грижеше за безопасността на посолството. Предполагаше се, че са пенсионирани полицаи, което им даваше правото да носят оръжие. Не бе тайна, че в действителност са вербувани от аржентинското разузнаване, наречено ДРУ1, което бе нещо като местна комбинация от ЦРУ, Тайните служби и ФБР.

— Ще оставим господин Мастърсън у тях — заяви Дарби, когато приближиха. — Карай първо към тях.

— Всъщност Бетси ще ме чака — сигурно вече нервничи — в „Канзас“ — обясни Мастърсън. — Ще ме оставите ли там, ако обичате?

„Канзас“ бе популярен ресторант на „Авенида Либертадор“ в скъпия жилищен район на Буенос Айрес, наречен „Сан Исидро“. Да се излезе от посолството, не бе никак лесна работа. Първо охраната проверяваше самоличността на шофьора, след това пътниците и отбелязваше времето на излизане в съответната бланка. След това, Мастърсън така и не бе успял да разбере защо е необходимо, те претърсваха автомобила, като започваха от багажника и надничаха отдолу с помощта на огромно огледало с дръжка.

Едва тогава пропускаха колата и вдигаха трите бариери, всяка с диаметър от деветдесет сантиметра. Това даваше възможност на наблюдателя, оставен от демонстрантите, да привика протестиращите, а някой от конната полиция подаваше сигнал на колегите си и двайсетина униформени дотичваха или подкарваха конете, за да осигурят преминаването на дипломатите през скупчилите се демонстранти.

Тогава се отваряха двете крила на портата и автомобилът излизаше от територията на посолството, а демонстрантите, както обикновено, се хвърляха напред.

Поражения нямаше, ала думкането по беемвето бе дразнещо и плашещо, както и яростно разкривените лица на някои от демонстрантите. Не на всички. Доколкото Мастърсън забеляза, някои от насъбралите се си прекарваха доста весело.

След около минута минаха покрай протестиращите, шофьорът издебна пролука в бързия поток коли, вля се в движението и се насочи към „Авенида Либертадор“.

Алекс Дарби замахна с ръка в посоката, където се намираше резиденцията — домът на посланика, внушителна каменна сграда — с изглед към „Авенида Либертадор“, на около петстотин метра от посолството.

Мастърсън се обърна и забеляза група демонстранти, хукнали от посолството към резиденцията.

— Нищо чудно, че се е качил на ферибота — отбеляза Дарби. — Ако беше в посолството, щеше да му се наложи да се измъква на два пъти. Веднъж, за да се махне от посолството, и после — за да влезе в резиденцията.

На стотина метра по-нататък нямаше и следа от шумната тълпа, събрала се пред посолството. От дясната им страна се бе ширнал парк, където хората тичаха, разхождаха кучетата си, а от лявата страна се издигаха елегантни блокове чак до железопътния мост. От другата страна на моста, отляво, се намираха армейските игрища за поло и пистите за надбягвания, а отдясно се падаше хиподрумът. На игрищата за поло в момента нямаше срещи, ала любителите на коне вече се бяха събрали в очакване на вечерните надбягвания.

Следваха нови блокове и от двете страни на пътя.

Минаха под моста на магистралата, което означаваше, че излизат от град Буенос Айрес и навлизат в областта Буенос Айрес. Град Буенос Айрес, мислеше си често Мастърсън, бе като окръг Колумбия, а областта възприемаше като щат, например Мериленд или Вирджиния.

— Движението не е прекалено натоварено — подхвърли Алекс.

Мастърсън се наведе напред, за да надникне през предното стъкло.

Минаваха покрай „Карфур“, френската верига супермаркети. В началото на кариерата си Мастърсън бе работил в консулски отдел на посолството в Париж и си мислеше, че е научил що за птици са французите, затова отказваше да пазарува тук.

— Прав си — съгласи се той в момента, когато шофьорът, вбесен, натисна клаксона.

Усетиха силен страничен тласък и беемвето се разтресе, а след това се чу и хрущенето на смачкана ламарина. Ударът лашна Дарби и Мастърсън настрани, но предпазните колани ги задържаха.

Последва нов тласък, този път отзад, и коланите отново се опънаха.

Шофьорът изруга нещо на бърз и напълно неразбираем испански.

— Мили боже! — избухна Мастърсън, докато се опитваше да се изправи на седалката.

— Добре ли си, Джак? — попита Дарби.

— Май да — отвърна Мастърсън. — Господи боже мой! Пак ли! Тези проклети шантави аржентински шофьори!

— Спокойно — опита се да го успокои Дарби, докато опитният му поглед на шпионин преценяваше обстановката навън.

Мастърсън се опита да отвори вратата. Тя не поддаде.

— Ще трябва да се измъкнем от твоята страна, Алекс — реши той.

— Няма да е лесно — предупреди го Дарби и посочи потока автомобили на улицата.

Шофьорът излезе от колата, спря по средата на платното и вдигна ръка като полицай. Мастърсън разсеяно си каза, че по всяка вероятност човекът е започнал кариерата си като регулировчик.

Дотича униформен патрул. Шофьорът му се сопна и полицаят начаса се зае да отбие трафика. Шофьорът се върна до беемвето и Дарби и Мастърсън излязоха.

Джак забеляза, че пикапът, който ги бе ударил пръв, дава заден. Беше форд F–250 с четири врати и масивни робари пред решетката на радиатора. В първия момент реши, че робарите — често срещана придобивка при пикапите, която им позволяваше да изтласкват други превозни средства, заседнали по калните провинциални пътища — ще са само надраскани, докато на беемвето ще трябва да се смени и вратата, и цялата задница.

Чак тогава видя лекия автомобил фолксваген „Голф“, който ги бе блъснал отзад. Дясната страна на предното стъкло бе счупена. Той пристъпи бързо към вратата и я дръпна. На седалката се бе отпуснал добре облечен млад мъж, все още зашеметен, притиснал пръсти към окървавеното си чело.

На Мастърсън му мина грозна мисъл: „Ако не се надуваше, че коланите са за путьовците, тъп дръвнико, главата ти нямаше да опита здравината на стъклото.“

Размаха пръсти пред очите на мъжа. Непознатият го погледна с някакво любопитство, примесено с раздразнение.

— Ще ви помогна да излезете, senor — започна Мастърсън на безупречен испански. — Най-добре е да легнете.

Забеляза, че шофьорът е привлекателна млада жена — „вероятно съпругата на сеньор Надут Дръвник, тъй като аржентинските мъже не позволяваха приятелките им да шофират, да не би някой да си помисли, че не са достатъчно мъжествени“ — доста замаяна, но поне не бе ранена. Беше си сложила предпазния колан, а въздушната възглавница се бе включила.

— Алекс — провикна се Мастърсън. — Помогни на дамата да слезе.

След това извади кърпичка от джоба на панталоните си и я постави на окървавеното чело на мъжа, а накрая вдигна ръката му, за да притиска раната.

— Задръжте така — нареди Мастърсън, докато му помагаше да слезе от фолксвагена и да се дръпне на тротоара. Накара го да седне и попита: — Имате ли нужда да легнете?

— Добре съм — отвърна мъжът. — Muchas gracias.

— Сигурен ли сте? Нали няма нищо счупено?

Мъжът се понамести, сякаш пробваше дали няма счупени кости, и се усмихна измъчено. Алекс Дарби отведе младата жена на тротоара. Тя чак сега забеляза мъжа и притиснатата към челото му окървавена кърпичка, изхлипа шумно и се отпусна на колене, за да му обърне внимание.

Мастърсън погледна настрани, за да се почувстват поне за малко сами.

Големият форд, който ги бе блъснал, хлътваше на паркинга на „Карфур“.

„Копелето гадно се опитва да избяга!“

Мастърсън изкрещя на полицая, който се опитваше да се справи с движението, и най-сетне успя да привлече вниманието му. Посочи пикапа и закрещя отново, че се опитва да избяга.

Полицаят махна с ръка, за да покаже, че разбира, ала е зает с движението и не може да направи нищо.

„Мама му стара!“

Мастърсън извади мобилния си телефон от вътрешния джоб и набра един от запаметените номера. Отговор нямаше, затова погледна екрана.

„Няма покритие! Сигурно съм на единственото място в шибания Буенос Айрес, където няма покритие!“

Дарби видя мобилния в ръката на Мастърсън и попита:

— В посолството ли се обаждаш?

— Няма никакво покритие.

Дарби извади своя мобилен телефон, за да се увери.

— Ще се обадя по радиостанцията — успокои го той и бързо се върна при беемвето.

След минута се върна.

— Лауъри пита дали сме добре — започна да обяснява той. — Казах му, че всичко е наред. Ще ни изпрати пътна помощ и автомобил. Сигурно ще се наложи да почакаме малко за колата. Демонстрантите още не са се разотишли.

— Копелето, дето ни блъсна, се изнесе нанякъде — каза Мастърсън.

— Ами? Сигурен ли си?

— Да, по дяволите, сигурен съм.

— Спокойно, Джак. Случва се. Нали никой не е ранен.

— Той е ранен — сопна се Мастърсън и кимна към сеньор Надут Дръвник.

— Сигурен съм, че ченгетата ще пристигнат всеки момент, а също и линейка.

— Бетси ще ми разкаже играта, ако закъснея — оплака се Мастърсън. — А не мога да й позвъня.

— Свържи се по радиостанцията с охраната и помоли да й позвънят в „Канзас“.

Мастърсън се замисли над предложението.

— Не става — реши той. — Ще трябва да изтърпя цупенето й. Не ми се иска охраната да й съобщи, че пак съм катастрофирал.

(ЧЕТИРИ)

Ресторант „Канзас“

„Авенида Либертадор“

„Сан Исидро“

Област Буенос Айрес, Аржентина

19:25, 20 юли 2005

Елизабет — Бетси — Мастърсън, висока, слаба, много поддържана жена на трийсет и седем с остри черти и тъмнокафява кожа, която караше хората да си мислят, че е потомка на племето ватуси, седеше сама на бара в „Канзас“ — единственото място в изисканото заведение, където се пушеше. Погледна часовника си поне за петдесети път през последните десет минути и въздъхна шумно, докато си мислеше неприятни неща за противоположния пол и най-вече за Джак, съпруга си. Даде знак на бармана да й сипе още една чаша мерло „Лагард“ и запали нова цигара.

„Дяволите да го вземат! Много добре знае колко мразя да седя сама на бара, все едно че се ослушвам, за да си хвана мъж. А обеща, че ще бъде тук между седем без петнайсет и седем!“

Джак беше катастрофирал със служебната кола — втора катастрофа този месец — и автомобилът беше закаран в сервиз, затова се налагаше да ходи на работа и да се връща с Алекс Дарби, търговския аташе на посолството. Джак й се бе обадил, за да я попита дали иска да го вземе от „Канзас“, защото на Алекс нямало да му бъде удобно да го закара до тях.

Семейства Мастърсън и Дарби караха втори мандат в Буенос Айрес и бяха предпочели къщи в „Сан Исидро“, вместо апартаменти в „Палермо“ или „Белграно“.

Първият мандат ги беше научил, че елегантните апартаменти, които посолството им осигуряваше, си имаха недостатъци. Бяха много по-близо до посолството, но пък там бе шумно, понякога асансьорите и климатиците не работеха, а много често се налагаше да си търсят място за паркиране на най-ниското ниво в подземния паркинг. Освен това плувните басейни бяха общи, ако изобщо имаше плувен басейн.

Къщите на посолството в „Сан Исидро“ бяха приятни и си имаха градини, quincho — барбекю на открито — и плувен басейн. Това бе много важно, когато имаш деца, а семейство Мастърсън бяха с три. Училищата в „Сан Исидро“ бяха по-добри, също и магазините, а „Авенида Либертадор“ бе пълна с бутици и приятни ресторанти. Не биваше да забравя и удобните паркинги, които бяха, както се изразяваха от Държавния департамент, специално за „лични автомобили“.

Автомобилът на семейство Мастърсън беше тъмнозелен ван „Крайслер“, модел 2004 година. Заради трите деца и велосипедите им трябваше нещо голямо. Ванът наистина беше огромен и Бетси дори не искаше да мисли какво би било да си търси място за паркиране на така наречения бус в някой от подземните паркинги на града.

Когато ходеше в Буенос Айрес, за да обядва с Джак или по някоя друга причина, тя никога не оставяше автомобила на паркинг. Дипломатическите номера на буса й даваха възможност да го остави, където пожелае. Нямаха право нито да я глобят, нито да я вдигнат с паяк. Нямаха право да я спират и за превишена скорост. На това му се казваше дипломатически имунитет.

Цената, която плащаха за къщата и хубавите магазини, приятните ресторанти и по-добрите училища на „Сан Исидро“, бе да отделят два пъти на ден по трийсет минути, понякога по четирийсет и пет, за да пропътуват разстоянието по „Либертадор“ до посолството. Ала Джак бе готов да плаща тази цена.

Барманът, който я обслужваше — един от четиримата на овалния бар, — се приближи с бутилка „Лагард“ в едната ръка и чиста чаша в другата. Попита с извити вежди дали иска нова чаша.

— Няма нужда, благодаря — отвърна Бетси на испански.

Барманът доля чашата й почти до ръба.

„Май не трябваше — помисли си тя. — Както наливат тук, две чаши са половин бутилка, а след като изпия половин бутилка, сигурно ще изтърся нещо — въпреки че Джак го заслужава, — заради което после ще съжалявам.“

Въпреки това пое чашата внимателно и отпи голяма глътка.

Вдигна поглед към двата огромни телевизионни екрана на стените, монтирани специално за посетителите на бара. На единия даваха сокър — и аржентинците, и по-голямата част от света наричаха играта „футбол“, — а другият бе включен на новинарски канал.

Нямаше звук.

„Типично по аржентински — каза си заядливо тя. — Вместо да се чудят на кой канал да включат звука, след като знаят, че зрителите на другия ще се дразнят, те са изключили звука и на двата. Така никой няма да се дразни.“

Футболът изобщо не я интересуваше, затова насочи вниманието си към новините. Пред посолството на САЩ отново имаше демонстрация. Тълпата блъскаше барабани и тенджери, вееха се знамена и плакати, включително няколко с образа на Че Гевара — които незнайно защо безумно дразнеха Джак, — зад бариерите, поставени от конната полиция.

„Сигурно затова Джак закъснява. Не е успял да излезе от посолството. Поне да се беше обадил.“

На екрана се появи изискан мъж с посивяла брада и делови костюм, за да застане пред микрофона. Бетси знаеше, че е виден бизнесмен, на когото бяха отвлекли сина. Исканията за откуп ставаха все по-големи и всеки път похитителите изпращаха по един от пръстите на момчето, за да докажат, че малкият е все още жив. Скоро след като бащата бе платил, тялото на момчето — простреляно в главата — бе открито. В момента бащата бе един от най-бодливите тръни в очите на президента и администрацията му.

Похищенията — понякога осъществявани с помощта на полицията — бяха доходоносен бизнес в Аржентина. „Буенос Айрес Хералд“, вестник, издаван на английски с американски собственик, бе публикувал тази сутрин статия за отвличането на тринайсетгодишно момиче, за което се предполагаше, че е продадено като проститутка.

„Толкова красива страна, притисната от толкова грозни проблеми.“

Камерата се прехвърли на незначителна американска звезда, обградена от фенове на летище „Езейза“.

Бетси отпи нова голяма глътка „Мерло“, погледна към входа за съпруга си и отново насочи вниманието си към екрана.

Десет минути по-късно не можеше да си намери място. „Това вече е прекалено. Да върви по дяволите. Да виси колкото иска навън, докато се опитва да си вземе такси. Жалко, че не вали.“ Постави кредитната си карта „Американ Експрес“ на бара, привлече погледа на бармана и посочи картата. Той се усмихна, кимна и се обърна към касата.

Когато остави бележката на бара, тя видя, че двете чаши доста приятно „Мерло“ и платото подбрани сирена и солени бисквити й струват 24.50 аржентински песо. Това правеше осем американски долара.

Бодна я чувство на вина. Семейство Мастърсън живееха доста добре по време на първия мандат на съпруга й, когато едно песо бе равно на един долар. Сега, след катастрофалната девалвация на песото, те живееха царски. За тях бе наистина чудесно, но така и не успяваха да се порадват истински, след като около тях имаше толкова много страдание.

Тя кимна, барманът взе бележката и кредитната й карта и се върна при касата. Бетси бръкна в чантата и извади пачка, за да отдели банкнота от пет песо. Кой знае защо, бакшишът не се даваше с кредитната карта. Пет песо бяха около двайсет процента от цялата сума, а и Джак все й повтаряше, че аржентинците са благодарни и на десет процента бакшиш. Но барманът бе приятен младеж, който винаги й обръщаше специално внимание, да не говорим, че едва ли изкарваше много пари тук. Пет песо бяха долар и шейсет.

Когато барманът й върна картата, тя подписа отрязъка, взе копие, остави петте песо върху първия екземпляр и го бутна към него.

— Muchas gracias, senora.

— Моля — отвърна Бетси на испански.

Пъхна кредитната карта в портфейла си, след това прибра портфейла в чантата и я затвори. Смъкна се от високия стол пред бара и се отправи към вратата. Кухнята се виждаше цялата, отделена от заведението със стъклена преграда. Открай време оставаше като омагьосана от трескавото подготвяне на храната. Вътре имаше поне двайсетина мъже в бели престилки, които се суетяха около шест печки от неръждаема стомана, грил с дървени въглища и други кухненски уреди. Личеше, че са потънали в работа. Салонът за непушачи в „Канзас“ бе огромен и обикновено пълен с хора.

Във фоайето се бяха скупчили клиенти, които съобщаваха имената си на момичета от персонала, за да ги настанят. Едно от момичетата забеляза, че Бетси си тръгва, и забърза да й отвори вратата.

Госпожа Мастърсън излезе на „Авенида Либертадор“ и огледа улицата, ала от съпруга й нямаше и следа. Зави надясно по тротоара към страничния паркинг на „Канзас“. На просторния паркинг зад ресторанта се излизаше от две места. На другото място имаше валета, които паркираха автомобилите.

Бетси никога не минаваше там. Отдавна вече бе решила, още когато започнаха да идват в „Канзас“, че е голяма досада да разчиташ някой да ти паркира колата. Младите момчета ти отваряха вратата, подаваха ти талон и се хвърляха зад волана, даваха газ до дупка и потегляха с пищене на гуми към паркинга, където доказваха мъжествеността си, като паркираха на една боя разстояние от съседните автомобили.

Когато си тръгваш, трябваше да намериш талона, да застанеш пред вратата и да чакаш някой от валетата, за да му го дадеш. Тогава той хукваше към паркинга. След няколко минути буса заковаваше пред нея с ново пищене на гуми, а момчето изскачаше доволно ухилено, протегнало ръка за очаквания бакшиш.

Бе много по-лесно и бързо сама да паркира буса. Така че когато вечерята приключеше — или се откажеше да чака съпруга си, който дори не благоволяваше да й позвъни, за да предупреди, че ще закъснее, и не се сещаше да вдигне мобилния, когато му се обаждаше — трябваше просто да мине отзад на паркинга, да се качи в буса и да подкара.

Когато днес дойде, паркингът бе почти пълен и се наложи да спре в самия край, защото единствено там имаше достатъчно място за буса. Нищо. Не беше далече, а и паркингът бе добре осветен, високите улични лампи бяха щръкнали като скални кътчета сред паркираните автомобили.

Учуди се и се подразни, когато забеляза, че лампата над буса е изгоряла. Случваше се, но си каза, че няма да е никак лесно, докато нацели ключалката в тъмното.

Когато приближи до автомобила, разбра, че положението е по-зле, отколкото изглеждаше отдалече. Някой кретен — най-вероятно някой от валетата — бе паркирал едно пежо толкова близо до лявата страна на вана, че нямаше начин да отвори вратата, без да отърка гърдите си и дупето в мръсното пежо или в буса, който също трябваше да мине на автомивка.

Заобиколи от дясната страна и след доста търсене — дори за момент си каза, че ще се наложи да извади запалката — успя да пъхне ключа и да отвори вратата.

Беше с тясна пола и единственият начин да пропълзи по седалката до шофьора през разстоянието между двете, както и да се наричаше, бе като запретне пола чак до бикините.

„Едно по едно. Остави първо чантата, след това вдигай полата.“

Отвори плъзгащата се врата и подхвърли чантата на седалката.

Предната врата се тръшна.

„Какво, по дяволите, беше това?“

Вдигна поглед, за да разбере какво става.

Между колите крачеше мъж и приближаваше. Държеше нещо в ръка.

„Това пък какво е? Не е ли спринцовка?“

Първо усети ръцете, които я сграбчиха отзад, а след това нечия ръка притисна устата й.

Започна да се съпротивлява. Опита се да ухапе ръката на непознатия, докато той я стискаше. Усети убождане по бедрото.

„Боже госпо…“

Четири минути по-късно тъмносиньо „BMW 545i“ с черни стъкла и дипломатически номер отби от „Авенида Либертадор“ и спря до тротоара. Знакът „Паркирането забранено“ се виждаше ясно, но както обикновено бяха спрели още няколко коли на дипломатическия корпус.

Джак Мастърсън се обърна към седналия отзад Алекс Дарби.

— След като колата ти ще прави компания на моята в сервиза, как ще ходим на работа?

— Ще накарам някое от момчетата да ме вози — отвърна Алекс.

— Не предпочиташ ли мен?

— Надявах се да ми предложиш.

— Осем и петнайсет става ли?

— Да. Искаш ли да ти изпратя тази кола, след като шофьорът ме остави?

— Няма нужда. Бетси е с буса. Прати шофьора да я прибере в посолството. — Той заговори по-високо на испански. — Съобщете на диспечера утре в осем сутринта да ме чака кола пред нас.

— Si, senor — отвърна шофьорът.

— Ще те взема — обърна се Мастърсън към Дарби — само ако утре сутринта съм все още жив. Знаеш я колко мрази да чака и ще е вкисната до бога.

Дарби се изкиска.

Мастърсън слезе и затича към входа на „Канзас“. Проправи си път сред множеството, които чакаха да ги настанят, и прескочи наведнъж трите стъпала към бара.

Бетси я нямаше нито на бара, нито в сепаретата.

„По дяволите!“

Един от барманите го забеляза и вдигна безпомощно ръце. Джак пристъпи към него.

— Изпуснахте я за малко, господине — обясни барманът. — Тръгна си преди две минути.

„Мамка му! Може пък да я хвана на паркинга.“

— Muchas gracias — благодари той на човека и забърза през фоайето към паркинга.

„Ако е оставила някой вале да паркира буса, може още да чака.“

Бетси я нямаше.

„Мамка му!“

Джак заобиколи паркинга и се огледа. Отначало не забеляза буса, но след секунда го мярна в далечния край. Светлината в купето бе включена, което означаваше, че тя тъкмо се качва.

Той хукна с всички сили натам.

„Нямам никаква представа какви ги върши на отворена врата, но поне ще успея да стигна, преди да потегли.“

— Любима, много съжалявам! — провикна се той, когато наближи.

„Ама тя къде е?“

От страната на шофьора нямаше място да се качи, затова, едва когато заобиколи от другата страна, забеляза, че вратата не е отворена, а оставена открехната. Ето защо в купето светеше.

„Къде, по дяволите, се беше дянала?“

Дръпна плъзгащата се врата, за да я хлопне. Чак сега видя чантата й.

— Мили боже! — възкликна тихо той.

Извади мобилния телефон от джоба на ризата и натисна едно от копчетата.

„Алекс, проклетнико, обади се веднага!“

— Алекс Дарби.

— Алекс, трябва веднага да дойдеш. На задния паркинг.

Дарби долови напрежението в гласа на Мастърсън.

— Господи, какво е станало?

— Бусът е тук. Вратата беше оставена отворена. Чантата на Бетси е на задната седалка. Бетси обаче я няма. Тая работа никак не ми харесва.

— Тръгвам веднага, Джак.

— Подай ми радиостанцията и изключи високоговорителите — нареди Алекс Дарби на шофьора. — Връщаме се в „Канзас“. Дай малко газ.

— Si, senor — отвърна послушно човекът, протегна се към слушалката на радиостанцията, оставена на седалката до него, и я подаде на Дарби. Късовълновата радиостанция даваше възможност да говорят на кодирана честота.

Твърдеше се, че кодът е непробиваем. Малцина вярваха на това твърдение.

Алекс нагласи микрофона.

— Дарби до Лауъри.

Микрофонът изпращя почти веднага.

— Слушам те, Алекс. Какво става?

— Току-що ми позвъни Джак Мастърсън. Нещо необичайно става в „Канзас“ на Авен…

— В „Сан Исидро“ ли? — прекъсна го Лауъри. — За този „Канзас“ ли ми говориш?

— Именно. Ванът му е там, чантата на жена му е на задната седалка, но съпругата я няма. Джак ми се стори много притеснен.

— Ще позвъня на ченгетата в „Сан Исидро“ — успокои го Лауъри. — Аз съм в „Белграно“, на десетина-дванайсет минути. Идвам.

— Благодаря, Кен.

— Да се надяваме, че е в кенефа и си пудри носа — отвърна Лауъри. — Ще се видим там. Край на съобщението.

Джак Мастърсън оглеждаше паркинга и обръщаше специално внимание на всичко наоколо, докато избираше друг номер на мобилния.

— Първи пост, щаб-сержант Тейлър — обади се дежурният пехотинец в посолството, когато вдигна телефона, известен само на шепа служители.

— Обажда се Мастърсън. Трябва да разговарям с Кен Лауъри.

— Господине, той си тръгна от посолството. Ако имате възможност, потърсете го по радиостанцията.

— Нямам радиостанция, дявол да го вземе. Свържи се с него и му кажи да ме набере на мобилния. Кажи му, че е спешно.

— Да, господине.

(ПЕТ)

Резиденцията

„Авенида Либертадор“ и „Кале Джон Ф. Кенеди“

„Палермо“, Буенос Айрес, Аржентина

21:10, 20 юли 2005

— Hola? — обади се посланик Хуан Мануел Силвио, когато вдигна слушалката на телефона, оставен до креслото в хола на третия етаж на резиденцията.

— Обажда се Алекс, господин посланик. Възникна проблем.

— Казвай.

— По всичко изглежда, че преди половин час Бетси Мастърсън е била отвлечена от паркинга на „Канзас“ в „Сан Исидро“.

Посланикът мълча дълго. Винаги подбираше думите си много внимателно.

— Кен Лауъри знае ли какво става? — попита най-сетне той.

— Да, господине. В колата на Кен съм, пътуваме от „Канзас“ към центъра.

— Ами Джак?

— Убедих го да се прибере. Жена ми е тръгнала към тях.

— Алекс, можете ли двамата с Кен да дойдете у нас? — попита Силвио. — Няма да е зле и Тони Сантини да дойде. Аз ще му позвъня.

Антъни Дж. Сантини, записан в телефонния указател на посолството като заместник финансов аташе, бе в действителност агент на Тайните служби, изпратен в Буенос Айрес, както сам се изразяваше, „да търси шавливи парички“. Това означаваше както фалшива валута, така и изпирането на незаконно придобити пари.

— Ще му позвъня, господине.

— Чакам те, Алекс. Благодаря ти — отвърна посланикът и затвори.

— На кого ще звъниш? — попита Кен Лауъри.

— На Тони Сантини — отвърна Алекс Дарби. — Посланикът иска и той да дойде.

— В резиденцията или в посолството?

— В резиденцията — поясни Дарби и добави: — Май Тони е единственото подобие на агент от ФБР, с когото разполагаме.

В момента в посолството нямаше „аташета по правните въпроси“ — агенти на ФБР. Шестима бяха изпратени „от другата страна на реката“, за да следят за пране на пари. Прането на пари в Аржентина бе почти ликвидирано, след като преди няколко години без всякакво предупреждение аржентинското правителство прехвърли доларовите депозити в песо при изключително неизгоден курс, а след това секвестира песото. Международните наркопласьори нямаха доверие нито на аржентинските банки, нито на икономиката на страната, затова изнесоха операциите си по пране на пари в Уругвай и на други места.

Дарби натисна копчето за автоматично избиране, за да се чуе със Сантини.

Посланик Хуан Мануел Силвио бе висок, строен мъж с хубаво тяло и светла кожа, винаги ходеше с изпънат гръб. Когато отвори вратата на апартамента в резиденцията, Алекс Дарби си каза, че аристократичната му сдържаност напомня за манекените, които представяха по рекламите дванайсетгодишно уиски и часовници по за десет хиляди долара.

Той бе американец от кубински произход, дошъл в Щатите още като дете, по време на режима на Кастро. Семейството му пристигнало в Маями на четирийсет и шест футовата яхта за риболов само с дрехите на гърба и огромна кутия за пури, натъпкана с бижутата на майка му и банкноти от по сто долара.

— Баща ми бе един от малцината, които съзнаваха ясно, че Кастро е истинска заплаха — бе признал веднъж пред Дарби. — Лошото бе, че не прецени колко бързо Кастро ще влезе в Хавана.

Дарби знаеше, че посланикът не се перчи, напротив. Силвио бе горд — възхищаваше се чистосърдечно от кубинците, пристигнали в Маями „само с дрехите на гърба си“ и с времето успели да се издигнат. С тези думи искаше да стане ясно, че за неговото семейство е било много по-лесно, отколкото за останалите бегълци.

Силвио бе завършил алма матер на баща си, колежа „Спринг Хил“, учебно заведение, създадено от йезуити в Мобайл, Алабама, където са се обучавали много поколения от децата на видни и богати латиноамериканци, след това завършил право в „Харвард“, а после защитил докторат по политическа икономия в университета на Алабама.

Бе постъпил на работа в Държавния департамент непосредствено след завършването си.

Често се шегуваше:

— Баща ми е преценил, че семейството трябва да даде един син, който да служи на Съединените щати. Аз бях най-малкият, така че за искрена радост на братята ми виж къде се озовах, докато те се пекат на слънце в Маями.

Алекс Дарби харесваше посланика и като човек, и като професионалист. Беше работил и в други американски посолства — с дипломати от кариерата и други, назначени по политически причини, — които показваха стряскащо безхаберие и невежество по отношение на геополитиката и историята и гледаха на представителите на ЦРУ, най-вече на ЦРУ и останалите „парашутисти“ в посолството — от ФБР, Агенцията за борба с наркотиците и Тайните служби, дори на военните аташета, които изпращаха от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ, — като на опасни досадници, които трябваше да бъдат държани изкъсо, за да не притесняват гостите по дипломатически коктейли и да не съсипват приятната атмосфера.

Посланик Силвио бе наясно, че комунизмът в Латинска Америка не е изкоренен; че представлява истинска заплаха за Съединените щати; че ислямският фанатизъм надига глава в Латинска Америка, става все по-силен и представлява огромна заплаха за САЩ, че наркопазарът осигурява финансиране и на едните, и на другите.

Подкрепата, която оказваше на Дарби и останалите „парашутисти“, улесняваше работата им, макар този факт силно да дразнеше „истинските“ дипломати в посолството.

Посланикът изслуша доклада на Дарби за случилото се и остана замислен над чутото. След това се обърна към Лауъри и Сантини, за да попита дали имат нещо да добавят.

— Не, господине — отвърна Лауъри, а Сантини поклати глава.

— Приоритетът ни — започна посланикът — е да върнем Бетси на семейството й, а след това да помогнем на Джак да преодолее кризата. Някакви предложения?

Тримата мъже поклатиха глави. Обади се единствено Лауъри.

— Не, господине.

— Предполагам, че от Федералната полиция са се заели със случая, нали?

— Да, господине — потвърди Лауъри.

— Смяташ ли да включиш аржентинското разузнаване, Алекс?

— Според мен, господине, те вече знаят какво се е случило — отвърна Дарби. — Но мога да завъртя един-два телефона…

— Да изчакаме с обажданията. Според вас от разузнаването уведомили ли са Външно министерство?

— Предполагам, господине. Федералната полиция вече го е сторила.

— Смятате ли, че мотивът е политически? Имаме ли основание да предполагаме, че е терористичен акт?

— Не бива да отхвърляме и тази възможност — потвърди Дарби. — Въпреки че все си казвахме, че екстремистите или ще сложат бомба в посолството, или ще се опитат да ви убият, когато пътувате…

— Да не би да мислите, че става въпрос за обикновено отвличане? — прекъсна го Силвио.

— Честно казано, господине, не знам какво да мисля. Според мен най-вероятно е това.

— Но да отвлекат не просто американска гражданка, а член на дипломатическия корпус… май не е много умно.

— Това ще накара и разузнаването, и полицията да се надигнат от мързеливите си… да се задействат — обясни Лауъри. — Случаят ще постави правителството в много неловко положение.

— Господин Сантини? Вие какво мислите?

— Не мога да кажа много, господине. От опита си с хора, които социолозите наричат „криминални елементи“, мога да потвърдя, че те вършат глупости, защото обикновено са глупави.

— Ами когато научат коя е госпожа Мастърсън? Мислите ли, че ще я освободят?

— Не ми е приятно да го кажа, господине — отвърна Сантини, — но има повече от петдесет процента вероятност да не я освободят. Възможно е тя да ги идентифицира.

— Мили боже! — възкликна Лауъри.

— Има и още един сценарий — продължи Сантини. — Може би просто не ги е грижа, че тя е с дипломатически паспорт, следователно ще поискат откуп и след като получат парите, ще я освободят. Можем единствено да предполагаме, че са готови да престъпят закона и че няма да действат разумно и логично.

Посланикът попита:

— Ще обявят ли новината по телевизията и утре сутринта на първа страница на „Кларен“?

— Много вероятно — въздъхна Дарби. — Освен ако правителството не ги натисне — или министърът на външните работи, или президентът, или някой от лакеите им — за да си мълчат.

— Това ще се окаже — говоря за разпореждане отвисоко — по-ефективен начин да се отървем от пресата, нали така?

— Точно така — потвърди Дарби, без да коментира.

— Ще позвъня незабавно на външния министър — реши посланикът. — След това ще се обадя във Вашингтон.

— Чудесна идея, господине — съгласи се Лауъри.

— Алекс, би ли се отбил у Джак? Кажи му, че правим всичко по силите си. И че се моля за него.

— Добре, господине.

— Ще му позвъня лично веднага щом приключа с останалите разговори — може дори да отскоча до тях — само че…

— Разбирам, господин посланик — кимна Дарби.

— Не е нужно да ви казвам, че ако има някакво развитие по случая, искам да ме уведомите незабавно. Независимо от часа.

(ШЕСТ)

— Рейнолдс слуша — прозвуча мъжки глас по телефона.

— „Южен конус“ ли е? — попита посланик Силвио.

Имаше и официално име за отдела в Държавния департамент, натоварен с разрешаването на всички дипломатически въпроси на Чили, Уругвай и Аржентина, ала „Южен конус“ се използваше по-често, когато ставаше въпрос за трите републики в южната част на Латинска Америка.

— Да. Бихте ли ми казали кой се обажда?

— Казвам се Силвио, посланикът в Буенос Айрес.

— Слушам ви, господин посланик — отзова се Рейнолдс. В гласа му се прокрадна много повече интерес, отколкото в началото.

— Бихте ли изготвили меморандум за обаждането ми? Предайте го на държавния секретар. Ако е на работното си място, предайте й го незабавно. В най-лошия случай държа да го получи утре сутринта. Надявам се да не ви затруднявам.

— Ни най-малко, господин посланик.

— Имаме основателни причини да вярваме, че госпожа Елизабет Мастърсън, съпруга на шефа на мисията Дж. Уинслоу Мастърсън, бе отвлечена в приблизително осем часа тази вечер местно време. Извън този факт не се знае почти нищо.

— Записващото устройство е включено, господин посланик — прекъсна го Рейнолдс. — Трябваше да ви предупредя. Искате ли да го спра и да изтрия казаното?

— Не. Записът ще ви помогне да подготвите меморандума.

— Така е, господине. Благодаря ви, господине.

— От Федералната полиция са наясно с положението — продължи Силвио. — Предполагаме, че министрите на вътрешните и външните работи са уведомени. Въпреки това, когато преди секунди се опитах да се свържа по телефона с министъра на външните работи, за да го уведомя официално, се оказа, че не е на разположение. От кабинета му ме уведомиха, че той ще ми позвъни веднага щом се освободи, но да не очаквам обаждането до утре сутринта.

— За мен подобен отговор означава, че той е преценил да не обсъжда проблема, преди да разполага с повече факти или да е имал възможност да го обсъди с президента.

— Служителите от посолството, които отговарят за разузнавателната дейност и правните въпроси, са запознати с положението. Те са единодушни, а аз се присъединявам към мнението им, че в момента не разполагаме с достатъчно разузнавателен материал, за да обясним мотивите на похитителите. С други думи, в момента не знаем достатъчно, за да преценим дали става въпрос за терористичен акт, или за обикновено отвличане и дали има някакъв политически подтекст.

— Господин Кенет Лауъри, шеф на охраната, ще подготви доклад, в който ще фигурират всички сведения, с които разполагаме до момента, и ще бъде изпратен във Вашингтон през сателита до час.

— Ще уведомявам отдела или по телефона, или през сателита, щом разбера нещо ново по случая.

— Разговарях с посланик Макгрори в Монтевидео. В момента проверява дали някои от агентите на ФБР на работа в посолството му имат опит с отвличания и ако имат, ще ги изпрати незабавно.

Замълча за миг и продължи.

— Струва ми се, че това е всичко. Вие искате ли да попитате нещо, господин Рейнолдс?

— Не, господин посланик. Мисля, че обобщихте всичко. Ще предам меморандума на секретаря възможно най-бързо.

— В тази връзка, господин Рейнолдс, нямам нищо против фактите от доклада ми да бъдат надлежно обсъдени, но държа меморандумът от това обаждане да бъде предаден лично на секретаря. Разбирате ме, нали?

— Да, господине. Ще бъде предаден лично на секретаря. Няма да минава по каналния ред.

— Благодаря ви, господин Рейнолдс.

Посланик Силвио затвори телефона, който му осигуряваше обезопасена връзка, и посегна към централата, която щеше да го свърже с посолството. Натисна едно от копчетата.

— Обажда се Силвио. Изпратете незабавно кола в резиденцията, ако обичате. И уведомете господин Лауъри, че отивам в дома на господин Мастърсън.

(СЕДЕМ)

Стаята за закуска

Президентски апартамент

Белия дом

Пенсилвания авеню 1600, СЗ

Вашингтон, окръг Колумбия

08:15, 21 юли 2005

— Я пак ми обясни за тази работа със съпругата на дипломата — обърна се президентът на Съединените щати към заместник-директора на Централното разузнаване, който току-що бе приключил с представянето на доклада за данните от разузнаването.

Заместник-директорът отново прочете параграфа от доклада, в който се съобщаваше за отвличането на госпожа Мастърсън. Това бе сбит вариант на меморандума, подготвен от служител на „Южен конус“ за държавния секретар.

Когато заместник-директорът приключи, президентът попита:

— Това ли е всичко?

— Има още малко сведения, господин президент, но не са включени в доклада.

Президентът замахна нетърпеливо с пръстите на лявата си ръка, за да покаже, че иска да чуе подробностите.

— Докато бях в Ленгли, господин президент, се обади агентът ни в Буенос Айрес. Беше пет и трийсет наше време, осем и трийсет в Аржентина. Разговарях с него лично. Той каза, че от аржентинската полиция са се задействали — както той се изрази, „погнали са обичайните заподозрени“ (въпреки че от похитителите няма никаква вест), че двама агенти на ФБР от посолството в Монтевидео са пристигнали с първия полет рано сутринта.

— Защо?

— Очевидно в посолството в Буенос Айрес няма агенти на ФБР, господин президент. Докато в Монтевидео са шестима.

— Каква е цялата тази работа, Тед? — попита президентът.

— Нямам никаква представа, господин президент. Сигурен съм, че в най-скоро време ще мога да ви съобщя нови подробности.

— Разпали любопитството ми — призна президентът.

— И аз съм много любопитен, господин президент. Може да ви прозвучи ненормално, но е самата истина. Ако искате, ще ви позвъня веднага, щом науча нещо.

— На всяка цена, Тед. Благодаря ти.

— Добре, господине. Това всичко ли е, господин президент?

— Освен ако не искаш още една чаша кафе.

— Ще пасувам, господин президент, благодаря ви.

— И аз ти благодаря, Тед — отвърна президентът.

Остана да гледа след заместник-директора, докато излизаше от стаята, а след това — реши го напълно спонтанно — доля кафе в чашата си.

— Защо не? — подхвърли той на глас и посегна към телефона.

— Бихте ли ме свързали с държавния секретар?

— Добро утро, господин президент — поздрави Натали Кохън, когато се обади.

— Натали, кажи ми какво знаеш за отвлечената съпруга на дипломата.

— Не беше ли включено в доклада на разузнаването?

— Беше. Какво става?

— Късно снощи разговарях с посланика, господин президент. Той — май е редно да кажа „те“ — не знаят много. Господин Силвио ми обясни, че отвличанията там са често срещано явление и се надява да става дума за пари. Помолих го да ми позвъни веднага щом разбере нещо ново, но не се е обаждал.

— С риск да прозвучи грубо и безчувствено, по-вероятно е някой ненормален да се опита да убие посланика или дори съпруга на жената, но…

— Посланикът каза съвсем същото, господин президент. И той не разбира какво става.

— Тед Сойър каза, че агентът на ЦРУ е позвънил днес сутринта и е докладвал, че от посолството в Уругвай са изпратили двама от агентите на ФБР. Защо нямаме агенти на ФБР в Буенос Айрес? Посолството там е по-голямо, отколкото в Уругвай, нали?

— Прането на пари се е изместило в Уругвай, затова агентите на ФБР са по-необходими там.

— Освен това каза, че аржентинците са мобилизирали полицията.

— И посланикът каза същото. Те са в крайно неизгодно положение.

— Хрумна ми нещо неприятно тъкмо преди да ти позвъня. Ние не плащаме откупи, нали?

— Не, господине. Президентско нареждане. Още от времето на Никсън, струва ми се.

— Значи най-доброто, на което можем да се надяваме — ако приемем, че става въпрос за най-обикновено отвличане, а не терористичен акт — е когато похитителите разберат, че са отвлекли съпруга на дипломат, да им припари под краката и да я пуснат.

— Това е едната възможност, господин президент, да я пуснат.

Той веднага разбра намека.

— Мили боже, Натали, да не би да мислиш, че ще…

— Страхувам се, че това е другата възможност, господин президент — потвърди тя.

— Какви са шансовете, според теб?

— Петдесет на петдесет. Това е за вероятността да я пуснат невредима. Според мен вероятността ченгетата да ги заловят е седемдесет на трийсет.

— Казах на Сойър, че искам да знам какво става. Нали ще ме държиш в течение?

— Разбира се, господине.

— Точно сега не ни трябва терористите да решат, че е много изгодно да отвличат съпругите на дипломати — и лесно, освен това.

— И на мен ми мина тази мисъл, господин президент. Според мен не можем да направим абсолютно нищо, освен да чакаме някакво развитие. Просто не виждам какво друго може да се направи.

— Дръж ме в течение, Натали, моля те. Благодаря ти.

— Добре, господине.

Президентът прекъсна връзката.

— Току-що ми хрумна какво друго мога да направя — изрече той на глас и дръпна пръст от вилката.

— Свържете ме със секретаря на Вътрешна сигурност — нареди той на телефонистката.