Заложникът

(ЕДНО)

Магистрала „Дел Сол“

Северен изход

„Сан Исидро“

Провинция Буенос Айрес, Аржентина

18:50, 24 юли 2005

Полковник Алфредо Мунц се втурна напред, докосна шофьора на джипа „Гранд Чероки“ по рамото и му нареди да намали, да спре сирената и светлините.

Кастило го погледна отначало изненадан, след това обзет от гняв, накрая ужасен, когато се сети каква може да бъде причината, за да не бързат.

„Мили боже, да не би някой да му е съобщил, че е мъртва, и аз да не съм разбрал?“

Мунц разбра какви мисли му минават през главата.

— Ако двамата с теб се озовем в болнични легла до Fraulein Шнайдер, след като се забием в някой бензиновоз, няма да й помогнем по никакъв начин, нали, Карл?

Кастило не отговори.

— В болницата ще проверят жизнените й показатели, ще определят кръвната група…

— Кръвната й група е на документите — прекъсна го Кастило.

— Ако са били в чантата, вече я изпратих в лабораторията. Не че ще открият чужди отпечатъци, но не искам да пропусна нищо.

Мунц зачака Чарли да осмисли думите му, след това продължи:

— Дори в болницата да разполагат с данни за кръвната й група, ще искат да направят свое изследване, освен ако състоянието й не е критично. Преливане на кръв от неподходяща група може да е фатално.

— Положението й не е ли критично? Господи, Алфредо, задната седалка беше като залята с кръв.

— Според мен поне, не всичката беше нейна — отвърна Мунц. — А ти знаеш колко силно кървят раните по главата.

„Знам, разбира се, нали съм войник. Значи започни незабавно да мислиш като войник, Чарли!

Всичко това, без съмнение, се случи по моя вина, но стореното-сторено.

Прецени щетите и реши какви действия да предприемеш!“

Кастило се постара да овладее гласа си.

— Не ми каза къде е уцелена.

Мунц докосна с пръст дясната буза, малко над устата.

— Има рани и по тялото, по бедрата и отстрани. Само това успях да видя.

— Три рани от… С какви куршуми са стреляли?

— Не знам. Имаше пръснати деветмилиметрови гилзи.

— Може да извадим късмет и да не е от „Мадсън“ четирийсет и пети калибър.

— Според мен не е бил „АСР“ четирийсет и пети — отвърна Мунц, без да каже и дума, когато разбра, че Кастило познава бразилския модел. — Може дори да извадим още по-голям късмет.

— Как така?

— Не видях изходна рана на лицето. Което означава, че куршумите може и да са отскочили.

— Какво?

— Отскачащи куршуми.

— Да не би да искаш да кажеш рикоширали?

— Именно. Чудесните стъкла на бронираното беемве, предназначено да държи куршумите навън, може, за съжаление, в този случай, да са ги задържали вътре.

— Господи, това дори не ми мина през ума.

— Ще разберем, когато отидем в болницата.

„Има и още нещо, което не ми е минавало през ума!“

Извади мобилния и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.

Алекс Дарби се обади на второто позвъняване.

— Дарби.

— Кастило се обажда. Имало е засада. Моята кола, на кръговото на Санта Фе в „Сан Исидро“. Сержант Маркъм е мъртъв, Бети Шнайдер я откарват с хеликоптер към Немската болница.

— Ти добре ли си, Чарли?

— Не знам дали може да се каже „добре“, но не бях в колата. Наливах се с вино в един бар.

— Къде си сега?

— В автомобила на полковник Мунц, на Северния изход от магистралата, на път към болницата.

— Значи аржентинците знаят.

— Те ми съобщиха… на мен, човека, който би трябвало да е в течение на всичко.

— Чарли, не можеш да се виниш, че не си бил в колата.

— А според теб те кого са се опитвали да очистят? Мен или жената от Тайните служби и шофьора пехотинец?

— До десет минути ще изпратя хора в болницата. Не мърдай оттам, докато не пристигнат.

— Ако имаш свободни хора, по-добре ги прати в дома на Мастърсън. В никакъв случай да не съобщават на госпожа Мастърсън какво се е случило.

— Чарли, и по радиото, и по телевизията, и в пресата ще съобщят какво се е случило.

— Тогава не й позволявайте да гледа телевизия и да слуша радио. Искам да го чуе от посланика. Щом приключим разговора, ще му позвъня.

— Добре, Чарли. Има ли нещо друго?

— Намери Тони Сантини й го помоли да даде на Джак Бритън нещо по-яко от „Глок“, след това му осигурете автомобил и го пратете в болницата.

— Дадено.

— Ще се чуем пак, Алекс — заяви Кастило, прекъсна връзката и натисна копчето за автоматично набиране на посланик Силвио. След това побърза да прекъсне и се обърна към Мунц.

— Алфредо. Тялото на сержант Маркъм. Какво ще стане с него?

— Когато моите хора завършат огледа, ще го откарат за аутопсия в Немската болница.

— Аутопсията необходима ли е? Знаем от какво е загинал. „Поне един изстрел в главата, причинил необратима мозъчна травма.“

— Куршумите от тялото му ще ни бъдат необходими като доказателство, когато заловим престъпниците и ги изправим пред съда — заяви спокойно Мунц.

— Да, сигурно — отвърна Кастило и отново натисна копчето за автоматично набиране, за да се обади на посланик Силвио.

— Това ли е, Чарли? — попита Силвио. — Ще отида в „Сан Исидро“, ще попитам госпожа Мастърсън как да постъпи с церемонията утре, и ще ти се обадя да ти кажа.

— Има още нещо, господине. Бих искал…

— Позволи ми да те прекъсна — започна посланикът. — Извинявай. Как искаш да съобщим във Вашингтон? Сам ли ще се обадиш? Очевидно трябва да позвъня в Държавния департамент. Искаш ли да се видим в посолството, след като разговарям с госпожа Мастърсън?

— Ще позвъня във Вашингтон веднага щом мога, и ще докладвам какво се е случило…

— Нали от посолството?

— От този телефон.

— От необезопасена линия ли?

— Ако държат да говорим по обезопасена, ще им съобщя, че ще бъда в посолството веднага щом успея. Това ще стане, след като науча какво е състоянието на Бети Шнайдер.

— Разбирам как се чувстваш — отвърна Силвио. — Според мен те ще искат разговор по обезопасена линия колкото е възможно по-скоро.

— Ще дойда колкото е възможно по-скоро — реши Кастило.

Силвио се поколеба.

— Каза, че има още нещо.

— Две неща, след като се замислих. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако изпратите един или повече пехотинци на кръговото Санта Фе, за да останат при тялото на сержант Маркъм. Ако вече са го отнесли, когато пристигнат, кажи им да отидат в Немската болница. Пехотинците се гордеят, че никога не изоставят хората си, а Роджър беше пехотинец.

— Веднага ще се погрижа — съгласи се Силвио.

— Изпратете ковчег и знаме в Немската болница. Роджър ще бъде на „Глоубмастъра“, когато самолетът излети.

— Смятай, че е сторено.

— Много ви благодаря, господине.

— Съобщи ми какво е състоянието на госпожица Шнайдер веднага щом научиш, нали?

— Да, господине, ще ви позвъня.

— Доскоро, Чарли.

— Дочуване, господине.

Кастило прекъсна и набра дълъг номер, който помнеше наизуст.

— Вътрешна сигурност. С кого да ви свържа?

— Пет, ако обичате.

— Кабинетът на секретар Хол. Госпожа Кенсингтън.

— Обажда се Чарли, госпожо Кей.

— Кажи как си?

— Кофти. Шефът там ли е?

— За малко го изпусна, Чарли.

— Господи, трябва незабавно да говоря с него.

— Моля?

— Ами Дик Милър?

— Тук е. Какво става, Чарли?

— Свържи ни и остани да чуеш разговора. Ако можеш да го запишеш, после ще го пуснеш на шефа.

— Дай ми трийсет секунди — помоли госпожа Кенсингтън.

Двайсет и една секунди по-късно госпожа Кенсингтън заяви:

— Запис на разговор, проведен в пет и десет вашингтонско време, 24 юли 2005, между К. Г. Кастило, Х. Р. Милър и Мери-Елън Кенсингтън, служители във Вътрешна сигурност. Записът се прави с предварителното съгласие на трите страни.

Майор Х. Ричард Милър Младши се обади:

— Какво става, Чарли?

— Помниш ли, че ме предупреди да не правя нищо глупаво с Бети Шнайдер?

— Да. Защо?

— Надминах очакванията ти. В момента съм в автомобил на ДРУ в покрайнините на Буенос Айрес, на път към Немската болница, в която е откарана Бети с рани от куршуми в главата и тялото.

— Мили боже! — възкликна майор Милър.

— Господи! — ахна госпожа Кенсингтън.

— Какво, по дяволите, се е случило? — попита Милър.

— За да спестя на специален агент Шнайдер неудобството, което може да изпита, ако шефът й отиде да я вземе от работа — хората могат да решат, че има връзка с шефа си, а това е недопустимо — шефът й се отби в един бар и изпрати кола и шофьор, за да вземат специален агент Шнайдер. — Когато сержант Роджър Маркъм от пехотата на САЩ е навлизал в кръговото Санта Фе в „Сан Исидро“, на път към бара, където отговорникът за цялото разследване пиеше вино, колата е била спряна от неизвестни лица. Копелетата успели да вмъкнат „Мадсън“ през прозореца на Роджър и почти са изпразнили пълнителя. — Роджър е загинал от няколко попадения в главата, която почти се е пръснала, а куршумите са рикоширали в бронираните стъкла вътре в колата. Поне три са попаднали в Бети.

— Мили боже! — възкликна отново Милър.

— Това вече го каза, Дик — напомни му заядливо Кастило. — Когато госпожа Кей докладва на шефа — нали ще му съобщите, госпожо Кей, посланик Силвио ще докладва по обезопасена връзка веднага след като уведоми госпожа Мастърсън за случилото се и разбере дали все още е съгласна да участва в утрешната церемония. Аз също ще докладвам в подробности веднага след като разбера какво е състоянието на Бети.

— Разбира се — отвърна госпожа Кенсингтън. — Чарли, много съжалявам…

— Дик — прекъсна я Кастило. — Свържи се с полицейския комисар във Филаделфия. Как се казваше?

— Келог — подсказа му Милър.

— Още по-добре с онзи от антитероризма, дето беше в Десета специална група. Фриц някой си.

— Главен инспектор Ф. В. „Фриц“ Крамер — каза спокойно Милър.

— Същият. Обади му се. Разкажи му какво става. Кажи му, че не знаеш нищо повече, освен че е била ранена — не му казвай, че е простреляна, просто кажи ранена — и ще я върнем във Филаделфия час по-скоро. Попитай го дали иска да съобщи на семейството й. Кажи му, че щом научиш нещо повече, веднага ще го уведомиш.

— Веднага.

— След това се свържи с Джоуел Исаксън и го попитай какво да правим с Роджър Маркъм…

— Не е ли пехотинецът, дето беше купил ферма? — прекъсна го Милър.

— Да. Посланикът ще се обади в Държавния департамент, но не знам дали ще уведомят пехотата или близките, а не искам някой да преебе работата… извинете за израза, госпожо Кей.

— Ще го преживея, Чарли — отвърна госпожа Мери-Елън Кенсингтън. — Ами ти? Ти добре ли си? Здрав ли си?

— Седя до човека, който ръководи ДРУ. В Аржентина няма по-безопасно място от това.

— Нали ще позвъниш, когато разбереш нещо повече за Бети? — попита госпожа Кенсингтън.

— Да. Трябва да затварям. Почти пристигнахме до болницата.

— Пази си гърба, приятел — предупреди го майор Х. Ричард Милър.

Кастило прекъсна и пъхна телефона в джоба си, а след това погледна Мунц.

— Може ли да предложа, Карл, преди да влезем в болницата, да извадиш пълнителя от пистолета?

— Господи, съвсем забравих. Ти как се сети?

— Видях пистолета, докато бяхме на кръговото — обясни Мунц.

„Докато съм гледал през прозореца на беемвето.“

Кастило извади „Беретата“, измъкна пълнителя, извади патрона от цевта и върна пълнителя на място.

(ДВЕ)

Немска болница

„Авенида Пуейредон“

Буенос Айрес, Аржентина

19:20, 24 юли 2005

Кастило пристигна в интензивното на болницата тъкмо когато вкарваха специален агент Шнайдер в едно от отделенията. Около носилката имаше толкова много лекари и сестри, че Кастило почти не успя да я види.

Един от лекарите буташе нещо като закачалка на колелца. От нея висяха три пластмасови торбички с тръби, които минаваха под сините чаршафи. В една от тях имаше човешка кръв.

Чарли само можеше да гадае какво има в другите две.

Бети бе омотана в бледосини чаршафи. Бяха чисти, колосани, ала попили кръв под корема и отстрани. Главата й бе омотана в бинтове, също попили кръв. Очите й бяха отворени, но реакция не се забелязваше, докато персоналът тласкаше количката към асансьорите. Той измести една от сестрите, за да я погледне отблизо.

— Не виждам реакция — обади се той.

— Не говори английски — обясни един от мъжете в зелена хирургическа престилка.

Чарли повтори въпроса на испански.

— В момента е под упойка — отвърна мъжът.

Стигнаха до асансьора. Натиснаха едно от копчетата и след миг вратата се отвори.

— Сега ще откараме пациентката в операционната — продължи хирургът. — Вие не можете да дойдете с нас.

Чарли се канеше да заяви: „Майната им на забраните!“, но в същия момент Мунц го стисна за рамото.

— Шефът на хирургическия екип ще обясни какво става, Карл — спря го тихо Мунц. — Просто не можеш да влезеш с нея в операционната.

Завеждащият хирургичното приличаше на Дядо Коледа без брада. Огромното му шкембе бе напънало копчетата на бялата найлонова престилка. На малка табелка бе написано името му: „Д-р Хосе П. Ромин“.

На едната стена в кабинета му имаше табло за разглеждане на рентгенови снимки, на което бяха подредени толкова много, че някои се припокриваха.

— Съжалявам, мой английски недобър — извини се доктор Ромин, докато стискаше ръката на Кастило.

— Господин Кастило говори немски — намеси се Мунц на немски.

— Значи ще бъде лесно. — Ромин също премина на немски. — Завърших в Германия. Първо във „Филипс“, после в Марбург, накрая в Хайделберг.

— Познавам тези школи — отвърна Кастило.

„Немските доктори — а съм сигурен, че й бяха осигурени най-добрите — не успяха да оправят майка ми. Дано да се справиш по-добре с Бети, хер доктор Дядо Коледа.

Моля те, Господи, нека да успее!“

— Интересува ни диагнозата ви, хер доктор — започна Мунц.

— Разбира се. — Лекарят се обърна към снимките и взе показалка. — Както виждате, раната в крака е причинила мускулно разкъсване, а ще има и нови поражения, докато се извади куршумът, но можеше да е много по-зле.

„Естествено, онези копелдаци можеха да я гръмнат с двайсетмилиметров.

Господи, ако са искали да очистят мен, а очевидно имат достъп до оръжия, защо просто не са използвали граната? Щом са накарали Роджър да свали прозореца, просто е трябвало да я хвърлят в колата. Можем веднага да забравим разказите за геройски постъпки, но когато някоя граната тупне, малцина са онези, които ще успеят да я метнат обратно.“

Кастило си представи как Роджър Маркъм отчаяно търси граната на пода и я открива миг преди да избухне. Парчета от гранатата ще разкъсат и тапицерията, и метала без особено усилие. И със сигурност ще отскочат от чудесното бронирано стъкло.

Сложната лекция на доктор Ромин за раната в крака на Бети бе илюстрирана с повече от десет рентгенови снимки и отне поне три минути.

Същото стана и с втората част, посветена на куршума под корема, още една сериозна рана, но можело да бъде и по-зле. Рентгеновите снимки показваха, че възпроизводителните й органи не са увредени, освен симпатикова травма…

„Каквото и да означава това.“

… хирургът щял да отстрани куршума и да отговори на всички неясноти по снимката.

— Раната в лицето ще причини най-големи трудности — обясни доктор Ромин и се обърна към снимките на черепа на пациентката и насочи вниманието на слушателите си към областта на долната челюст.

— Както виждате, куршумът е дълбоко заседнал в костта. — Той посочи с показалката три от снимките, представящи мандибулата от различни ъгли. — Това е фрактура и може да се очаква сцепване. Изваждането на куршума ще се окаже трудна работа. Ние не сме специализирани в лицево-челюстна хирургия, затова се опитах да открия добър специалист, но той е на ски в Барилока и през следващите няколко дни няма да бъде на разположение.

„Дано копелето гадно си счупи и двата крака.“

Кастило попита:

— Да не би да се опитвате да ни кажете, че ще оставите куршума в челюстта, докато онзи се върне от Барилока?

— Казва се доктор Кус. А, не. Куршумът трябва да бъде изваден незабавно. Само че възстановителната хирургия — челюстта й ще трябва да бъде стегната неподвижно — е изключително важна и трябва да бъде поверена в ръцете на най-добрия.

„Господи, в момента гледам черепа на Бети.“

Кастило усети как му се завива свят, след това му прилоша.

„Ти какво, да не би да смяташ да припадаш? Или може би да повърнеш на лъскавия под на Дядо Коледа? Не, по дяволите, ще успея да се овладея!“

Той се стегна и се подпря на таблото за снимки.

— Докторе, кога можем да я преместим?

— Моля?

— Кога можем да я прехвърлим в Съединените щати?

— А, разбрах какво имате предвид. — Той се замисли над въпроса и продължи: — Това ще зависи до голяма степен дали ще осигурите кислород, кръв… — в случай че получи неочакван кръвоизлив — по време на полета. Освен това трябва да има с какво да я храните. Само течности. Както вече ви казах, челюстта й, ще бъде неподвижна в продължение на поне две седмици. Ще трябва да я придружават и лекар, и сестра. Това е в случай, че решите да я местите днес, утре или на следващия ден. Ако искате да почакате седемдесет и два часа или деветдесет и шест часа — три-четири дни — докато се почувства малко по-добре, пътуването ще бъде значително по-лесно. Разбира се, и тогава трябва да бъде придружена от медицински персонал.

— Колко време ще бъде в операционната?

— Според мен… — започна доктор Ромин, след това мълча замислен поне двайсет секунди. — Два часа, може би дори малко повече. Трябва да вървя да се измия. Пациентката със сигурност вече е подготвена.

— Вие ли ще оперирате?

— Разбира се. Полковник Мунц ми обясни положението. За мен ще бъде чест.

Доктор Ромин излезе от кабинета, без да каже нищо повече. Измъкна се толкова бързо, че Чарли не бе сигурен, че е чул думите му на благодарност.

— Добре ли си, Карл? — попита Мунц.

Кастило кимна.

— Одеве ми се стори пребледнял.

— Добре съм. Благодаря ти за всичко.

— Да вървим да пием по чаша кафе — предложи Мунц. — И да помислим къде да похапнем нещо.

— Алфредо, не съм гладен.

— Ако хората не се хранят, кръвната им захар спада, особено след като са били подложени на стрес, и припадат — уведоми го Мунц.

Кастило го погледна за момент и разбра, че е прав, затова кимна от благодарност.

— Добре — примири се Кастило и се отправи към вратата. — Да вървим.

— Седни, Карл — нареди Мунц. — Ще накарам да ни донесат нещо.

— Алфредо, наистина ли мислиш, че онези мръсници ще се опитат да ме очистят в кафенето на болницата?

— Тъкмо това е проблемът. След като нямаме никаква представа кои са престъпниците, почти е невъзможно да разберем какви са плановете и възможностите им.

Мунц натисна копче за автоматично набиране на мобилния и нареди някой да слезе до кафенето и да донесе сандвичи, кафе и някакъв сладкиш.

Кастило се настани на стола на доктор Дядо Коледа и загледа куршума, заседнал в челюстта на Бети.

Джак Бритън пристигна тъкмо когато донесоха сандвичите. Носеше автомат „Мадсън“, прехвърлен през рамо.

— Тя е в операционната — каза направо Кастило, без да го чака да попита. Посочи рентгеновите снимки, след това оръжието. — Три рани от същото оръжие.

— Същото? — попита Бритън, неспособен да повярва.

— Да, същото. Ти откъде го взе?

— От Дарби — отвърна Бритън. — Той ме попита дали ще се справя с него и аз излъгах. Никога не съм виждал подобно нещо. Значи са стреляли по Бети с такова чудо.

— Да, с деветмилиметровия модел. Сержант Маркъм е мъртъв.

— Чух — отвърна Бритън. — Какво, по дяволите, става, Чарли?

— Нямам никаква представа — призна Чарли и протегна ръка, за да вземе, автомата. — Дай ми го. Ще ти покажа как работи.

Бритън го подаде на Кастило. Той извади пълнителя и провери дали в цевта има патрон.

— Внимавай, Джак. Може да ти се наложи да го използваш — предупреди Кастило.

— Слушам те най-внимателно — отвърна Бритън.

— Това е „Мадсън“ S53 — започна Кастило. — Калибър деветмилиметров „Парабелум“. Дъгов пълнител с трийсет патрона. Има режим за автоматична и единична стрелба. Нали си стрелял с автоматично оръжие?

— Да, но не с това.

— Много хора харесват „Мадсън“ — обясни Кастило. — Стреля от отворена цевна кутия, с други думи, за да изстреляш куршум, дърпаш затвора от горе и назад. Ако пълнителят е зареден, затворът ще отвори цевната кутия, вкарвайки го в действие, и така произвежда изстрел. После затворът се връща в задна позиция. Произвежда 650 изстрела в минута. Пълнителят е с 30 патрона, двуредов.

Върна оръжието на Бритън.

— Спусни предпазителя.

Джак го послуша.

— Сега можеш да върнеш предпазителя. — Остана да го наблюдава, докато пълнителят щракна на място.

— Готово — обади се Бритън.

— Браво — похвали го Кастило. — Сега го остави внимателно. В момента няма да ти трябва, а аз искам да си изям сандвича. Ти гладен ли си, Джак?

— Не, благодаря.

— Сигурен ли си? Сандвичите ми изглеждат добре. — Кастило посегна да си вземе.

Кастило тъкмо дояждаше огромно парче невероятно вкусен apfelstrudel — „Защо ли се изненадвам? Нали сме в Немската болница“, — когато на вратата се почука. Едър мъж в цивилни дрехи влезе и подадена полковник Мунц малък пластмасов плик.

— Полковник, едни американци търсят сеньор Кастило.

Мунц не отговори веднага. Стискаше плика. Кастило видя, че в него са прибрани две гилзи.

— Има и други, нали? Няма да ни свършат работа в съда.

— Общо са двайсет и четири, полковник. Все още търсим. Възможно е някои от свидетелите да са си взели за сувенир.

Мунц отвори плика и извади гилзата, огледа я внимателно и я подаде на Кастило.

— Израелски — каза той. Същите като онези на „Авенида Томас Едисън“ в таксито.

Кастило взе гилзата и я подаде на Бритън.

— Вече имаме убедително доказателство, че през 1999 година израелците са произвеждали муниции.

Мунц му се усмихна.

— Не се усмихвай — отсече Кастило. — Не мога да измисля за какво друго доказателство могат да ни послужат. — Погледна Бритън. — Само от любопитство искам да видя с какво е зареден „Мадсън“ на посолството.

Бритън извади пълнителя, измъкна един патрон и огледа основата му.

— Израелски, 1992 година.

— Убедително доказателство, че лошите разполагат с по-нови муниции от добрите — отвърна Кастило. — Не че има значение, но започвам да се питам дали ще имаме шанс да отвърнем на огъня.

— Искаш ли ги? — кимна Мунц.

— Да, благодаря — отвърна Кастило и взе пластмасовия плик, взе гилзата от Бритън, пусна я вътре, затвори плика и го пусна в джоба си.

— Американци ли каза, че ме чакат? — обърна се той към подчинения на Мунц.

— Si, senor.

Кастило даде знак да ги въведат.

Бяха двама — един цивилен — Кастило го помнеше от брейнсторминга, но така и не бе запомнил името му — и пехотинец. Мъжът в средата на двайсетте бе с маслинова кожа и Кастило реши, че е от агентите на Агенцията за борба с наркотиците. Носеше пушка „М–16“.

Пехотинецът бе в зелена униформа, на колана му висеше кобур с „Берета“ и имаше чин ефрейтор.

— Аз съм Кастило. Мен ли търсите?

— Солес, господин Кастило. Агенция за борба с наркотиците. Казаха ми да се явя при вас и да чакам заповедите ви.

— Говорите ли испански, господин Солес? — попита Чарли на испански.

— Говорех го, преди да науча английски — отвърна Солес на испански.

Кастило забеляза акцента му.

— От Тексас сте, нали? Откъде? — продължи да пита той на испански.

— От Сан Антонио, сеньор.

— И аз.

— Да, господине, знам.

— Откъде?

— Баща ми е Антонио Солес, господине. Вие го познавате.

Антонио Солес бе един от помощниците във фермата на дядо му, който работеше и в офиса, и из фермата и бе сред мъжете, които носеха ковчега на погребението на дон Хуан Фернандо Кастило. Чарли веднага си представи едрия мургав мъж, застанал над отворения гроб, сълзите, рукнали по бузите му.

— Познавам го, разбира се. Той как е?

— Все още се грижи за дон Фернандо — отвърна с усмивка Солес.

Чарли не го разбра в първия момент. След това се усмихна.

— Откога дебелият ми грозен братовчед се нарича „дон Фернандо“?

— Хората започнаха да се обръщат към него по този начин, след като дон Фернандо почина. Все още не му харесва. Но пък на доня Алисия й допада.

— Ти си Рикардо, нали? Последното, което чух за теб, е, че си в колеж.

— Si, senor. Завърших през 2001 и постъпих направо в Агенцията за борба с наркотиците.

— Не е нужно да се обръщаш към мен с „господине“. Недей.

Солес кимна.

— Защо не каза нищо по време на брейнсторминга? — попита Кастило.

Солес сви рамене.

— Не бях сигурен дали ме помниш.

— Трябваше да те позная. Извинявай.

Солес отново сви рамене.

— Няма нищо. Имаше си други неща на главата. И двамата сме далече от Сан Антонио.

— Много се радвам да те видя, Рикардо — отвърна Кастило. — Разбра ли какво се е случило?

Солес кимна.

— В момента е в операционната — обясни той. — Ще остане там поне още два часа. От мига, в който слезе от асансьора, докато се върна, искам или ти, или специален агент Бритън — нали се познавате? — да сте до нея.

— Познаваме се.

— След като говорите за мен, не може ли да минете на английски, Чарли? — попита Бритън.

— Извинявай. — Чарли веднага превключи на английски. — Специален агент Солес не само че е от Тексас, ами семейството му са приятели с моето от поколения.

— Баща ми е главен инженер на фирмата на Кастило — заяви гордо Солес. — Освен петролния бизнес.

Бритън го погледна и кимна.

— Добре — продължи Кастило. — От мига, в който специален агент Шнайдер излезе от операционната, докато успея да я изкарам от това място, искам един от вас двамата да е плътно до нея, за предпочитане и двамата.

— Дадено — отвърна Бритън и Солес кимна.

— С вас, разбира се, ще има и хора от ДРУ — намеси се Мунц.

Бритън и Солес отново кимнаха.

Кастило се обърна към ефрейтора и за пръв път го погледна внимателно. Бе към метър и шейсет и пет и едва ли тежеше повече от шейсет килограма. Приличаше на седемнайсетгодишно момче.

„Защо си мислех, че пехотинците на служба в посолствата са поне един и деветдесет, стокилограмови мъже? Този дребосък откъде се появи?

А, да. Нали имаше нещо такова, че във всяка военна организация трябва да има и администратори?

Момчето са го пратили като шофьор.“

— Ти си шофьорът, нали ефрейтор?

Ефрейторът се изпъна.

— Не съм, господине. Шофьорът остана в колата. Бях инструктиран да ви съобщя, че в момента не разполагат с брониран автомобил, затова да предприемете съответните мерки, докато ви намерят.

— Добре.

— Аз съм ефрейтор Лестър Брадли, господине. Аз съм вашият бодигард.

В първия момент се възцари тишина, след това Джак Бритън не успя да сдържи пристъп на задушаваща кашлица. Полковник Мунц бе почервенял целият, а специален агент Солес от Агенцията за борба с наркотиците изведнъж откри много интересни неща по рентгеновите снимки.

Майор К. Г. Кастило — след като покри устата си с ръка, за да не се види как е прехапал устни в опит да потисне избликналия смях, защото и най-незначителният звук щеше да отприщи истеричен кикот — най-сетне прецени, че може да има доверие на гласа си.

— Много се радвам, че ще бъдеш до мен, ефрейтор — отвърна той. — Знам, че на пехотинците може да се има пълно доверие.

— Semper fi9 господине — отвърна убедено ефрейтор Лестър Брадли.

Полковник Мунц се обърна от апарата за четене на снимки и тъй като все още не смееше да заговори, кимна към вратата, за да подскаже на Кастило, че иска да поговори с него насаме.

— Бихте ли ме извинили за момент, момчета — обади се Чарли и се отправи към коридора с Мунц.

Мунц стисна ръката му.

— Карл, след като вече разчиташ на защитата на американските пехотинци, имаш ли нещо против да те оставя?

— Недей да подценяваш пехотинците, Алфредо. Струва си да са на твоя страна.

— Всички ли са като това момче?

— Не се случва често да имат съмнения по отношение на себе си — отвърна Чарли.

— И ти трябва да си такъв, Карл — отвърна сериозно Мунц. — В тоя занаят съм от доста време и съм срещал малцина, които имат твоя талант.

— Това е невероятен комплимент, Алфредо.

— Това е самата истина. Слушай ме, Карл. Не бива да се притесняваш от онова, което се случи вътре…

„Има предвид, че за малко не припаднах.“

— Би трябвало нещо да не е наред с мъжа, който оглежда куршума, попаднал в главата на любимата му, ако остане безразличен и спокоен.

Кастило го погледна, но не отговори.

Мунц стисна ръката му.

— И обърни внимание, бодигардът те предупреди, че нямаш бронирана кола — ухили се Мунц. — Предполагам, ще бъдеш във вашето посолство.

„Защо не? Доктор Дядо Коледа каза, че Бети ще бъде в операционната два часа. И без това трябва да говоря с Вашингтон по обезопасена линия.“

Кастило кимна.

— Приех го напълно сериозно.

— Ще те придружава кола на ДРУ — отвърна Мунц и протегна ръка. — Сбогом, Карл.

„Това пък «сбогом» какво трябва да означава?“

— Благодаря ти за всичко, Алфредо.

— Ще се моля за момичето ти, Карл. — Мунц докосна рамото на Кастило, след това закрачи бързо по коридора към асансьорите.

Чарли се върна в кабинета, съобщи на Бритън и Солес, че отива в посолството, и помоли да му позвънят веднага щом научат нещо, а след това, неотлъчно следван от ефрейтор Брадли, тръгна към подземния гараж и се качи в небронираната кола на посолството.

По пътя мобилният му иззвъня и той отговори със свито сърце. Беше посланик Силвио, който му съобщи, че госпожа Мастърсън е съгласна да участва в церемонията в катедрала „Метрополитана“.

— На път към посолството съм, господине. Трябва да позвъня във Вашингтон. Искате ли да ви изчакам, докато дойдете и вие?

— Да, Чарли, ако обичаш, изчакай. Ще бъда при теб след половин час.

(ТРИ)

Посолството на Съединените щати

„Авенида Колумбия“ 4300

Буенос Айрес, Аржентина

20:40, 24 юли 2005

— Белият дом.

— Обажда се К. Г. Кастило. Искам да разговарям по обезопасена…

— Очаквахме обаждането ви, господине. Изчакайте, ако обичате.

— Кабинетът на секретар Хол. Разговаряте с госпожа Кенсингтън.

— Господин Кастило търси секретар Хол, госпожо Кенсингтън. Връзката е обезопасена.

Госпожа Кенсингтън натисна копчето на интеркома.

— За вас, шефе. Чарли е, на обезопасена линия.

След това набра друг номер на вътрешен телефон, също с обезопасена линия.

Чарли я слушаше как обяснява:

— Секретар Хол и господин Кастило чакат на обезопасена линия за конферентен разговор с директор Монтвейл.

„По дяволите!“

Чарлс Монтвейл, бивш заместник-секретар на щата, бивш министър на финансите и бивш посланик в Европейския съюз, наскоро бе назначен за директор на Националното разузнаване на САЩ. Пресата побърза до го нарече Царя на разузнаването.

— Чарлс Монтвейл.

„Още веднъж, по дяволите! Май говори със стиснати зъби.“

— Добре ли си, Чарли? — попита веднага секретар Хол.

— Благодаря, Мат, чудесно. Ами ти? — отвърна директор Монтвейл без да крие, че се забавлява.

— Кастило, чуваш ли ме? — попита Хол. В гласа му прозвуча нетърпение и раздразнение.

— Да, господине.

— Добре ли си, Чарли?

— Да, господине, добре съм.

— Ами момичето?

— В момента е в операционната на Немската болница. Ранена е с три куршума…

— Правилно ли разбрах, че третият участник в разговора е господин Кастило? — прекъсна разговора директор Монтвейл. По гласа му все още личеше, че се забавлява.

— Да, господине — отвърна Чарли.

— Аз съм Чарлс Монтвейл, майоре. Знаете ли кой съм? — Сега вече гласът му звучеше напълно сериозно.

— Да, господине.

— Президентът ме помоли да участвам в разговора, майоре. Разбрахте ли?

— Да, господине.

— Разговорът се записва. Можете да продължите.

— Чакай малко, Чарли — изсъска Мат Хол. — Господин Монтвейл, нека изясним някои неща, преди да кажем каквото и да е друго.

— Да не би да има проблем?

— Страхувам се, че проблемите са няколко. Не ми е приятно, че разговорите ми се записват. Не сте споменали този факт, когато сте съобщили на изпълнителната ми асистентка, че ще слушате разговора.

— Всъщност моята изпълнителна асистентка е разговаряла с вашата изпълнителна асистентка — обясни Монтвейл. — А записът на разговорите ми — особено разговори от такова естество — е стандартна процедура.

— За мен не е стандартна процедура. Искам уверението ви, че записът е спрян, а записаното до момента изтрито и че никой друг няма да узнае темата на разговора ни.

— Възнамерявам да запазя записа, в случай че президентът поиска да му докладвам.

— Значи няма да спрете записа.

— Не разбирам защо толкова се палите, секретар Хол.

— Това да ли беше, или не, господин Монтвейл?

— Джо-Ан, спри записа — нареди Монтвейл след малко.

— И да изтрие всичко, записано до момента — настоя Хол.

— Би ли изтрила записаното до момента, Джо-Ан?

— Благодаря.

— Нали казахте, че проблемите са няколко, секретар Хол?

— Майор Кастило работи за мен. Аз ще му наредя кога да продължи с доклада си и кога да спре. Разбрахме ли се?

— Позволете да изтъкна, господин секретар, че всички работим за президента. Присъствам на този разговор по нареждане на президента.

— Майор Кастило — продължи Хол. — Вие нали сте наясно, че заповедите, на които трябва да се подчинявате, ще бъдат издадени или от мен, или от президента? Единствено от мен и от президента?

— Да, господине.

— В такъв случай разговаряй с президента — изтъкна Монтвейл.

— И двамата ще го направим, господин Монтвейл — заяви Хол и тъй като Монтвейл не отговори, той продължи: — Слушам те, Чарли.

— Господине, посланик Силвио е с мен. В момента сме в кабинета му в посолството. Разговорът е включен на микрофон.

— Добър вечер, господин посланик — поздрави Хол. — Разбрахте ли вече какво се е случило?

— Да, господин секретар, разбрах — потвърди Силвио.

— Познавате ли националния директор на разузнаването, господин Монтвейл?

— Да, господине. Познавам посланика. Добър вечер, господине.

— Как си, Силвио?

— Много добре, господине. Благодаря ви.

— Опитах се да ти се обадя по-рано, когато президентът ми съобщи за събитията. Нямаше те.

— Кога е било това, господине?

— Преди четирийсет и пет минути, може би преди час. Много ми е интересно защо не беше на работното си място.

— По същото време съм бил с госпожа Мастърсън, господине.

— Не ви ли съобщиха, че съм звънял?

— Оставих инструкции да не ме безпокоят, докато съм с нея, господин Монтвейл.

— Дори да се обаждам аз ли?

— Независимо кой. Имах намерение да ви позвъня, господине, след като господин Кастило приключеше разговора си със секретар Хол.

— Много странен начин за подреждане на приоритетите. Разкажи ми за госпожа Мастърсън. Президентът е силно притеснен.

— Да, господине.

— Господин Монтвейл — намеси се Хол. — Позволете да предложа да се разберете с посланик Силвио, след като майор Кастило приключи с доклада си.

— Ти май не разбираш, Хол, че действам по заповед на президента.

— По тона ти, Чарлс, а аз го познавам твърде добре, смея да твърдя, че двама от хората, на които разчитам, са се хванали за гушите — намеси се президентът на Съединените щати. — Господа, нали нямате нищо против и аз да се включа в разговора?

— Разбира се, че нямаме, господин президент — отвърна незабавно Монтвейл.

— Добър вечер, господине — поздрави Хол.

— Чуваш ли ме, Чарли? — попита президентът.

— Да, господине — отвърна Кастило. — Тук е посланик Силвио, господине.

— Какво изпуснах? Не ми се иска да повтаряте, но нямаше начин да накарам проклетия… видният си гост да си тръгне по-бързо.

— Тъкмо започвахме, господин президент.

— Започни със състоянието на агента — нареди президентът.

— Добре, господине. Специален агент Шнайдер в момента е в операционната. Получила е три рани от деветмилиметров автомат „Мадсън“…

На Кастило му трябваха може би пет минути, за да докладва какво се бе случило и какво възнамеряваше да предприеме. Президентът го прекъсна три пъти. Веднъж, за да попита къде са били аржентинските полицаи, когато автомобилът на посолството е бил нападнат, втория път, за да разбере какво е качеството на медицинското обслужване, което получава агент Шнайдер, а третия път, за да напомни, че семействата на Шнайдер и сержант Роджър Маркъм трябва да бъдат уведомени.

— Това е всичко, господине — завърши Кастило.

Последва ново десетсекундно мълчание, а след това президентът заговори отново:

— Не казахте почти нищо, посланик Силвио. Означава ли това, че двамата с Чарли сте единодушни по всички въпроси?

— Да, господине — потвърди простичко Силвио. — Мислим почти еднакво.

— А щеше ли да ми кажеш, ако не беше така?

— Да, господине, щях — отвърна Силвио.

Последва ново дълго мълчание, а след това президентът каза:

— Вие чували ли сте за хората, които отишли при президент Линкълн, за да му кажат, че генерал Грант е пиян? На Линкълн му било писнало от пререканията на хората около него, а той не бил от най-търпеливите. Този път обаче успял да се овладее. Президент Линкълн казал: „Разберете какво пие генерал Грант, а аз ще се погрижа и останалите ми генерали да започнат да пият от същото.“

Президентът замълча.

— И така, господин посланик, да сменим темата. Питах се дали можете да ми изпратите по майор Кастило една бутилка от онова, което пиете вие двамата? Ще я изпия заедно със секретар Хол и директор Монтвейл.

— За мен ще бъде истинско удоволствие, господин президент — отвърна развеселен Силвио.

— Питам само от любопитство — продължи президентът. — Какво ще бъде?

— Майор Кастило, господине, също като мен харесва местно каберне „Сентенир“ от Мендоса.

— Ще чакам с нетърпение — отвърна президентът. — Май две бутилки ще са по-добре от една. Нека бъде кашон.

— Разбира се, господине.

— И още нещо — не спираше президентът. — Чарли, ти пазиш ли си гърба?

— Да, господине.

— Всъщност исках да попитам кой ти помага да си пазиш гърба.

— Господине, докато разговаряме, бодигардът ми пехотинец охранява вратата към кабинета на посланика.

— Прави каквото ти казва, Чарли. Там при вас застреляха прекалено много хора.

— Добре, господине.

— Ако останалите няма какво друго да кажат, това е всичко.

Никой не се обади.

— Добре. Ще се видим утре по някое време, Чарли. А, да, Чарлс, няма да е зле и ти да дойдеш до Мисисипи с нас.

— Разбира се, господин президент — съгласи се директорът на разузнаването Монтвейл.

(ЧЕТИРИ)

Когато Кастило излезе от кабинета на посланик Силвио, ефрейтор Лестър Брадли от пехотата на САЩ веднага изпъна гръб.

— Двама офицери от Военновъздушните сили искат да ви видят, господине. Помолих ги да изчакат отвън.

— Благодаря ти, ефрейтор — отвърна Кастило и излезе при полковник Джейк Торине и пилота на „Гълфстрийма“, — дори не помнеше някой да го е представил. Двамата бяха седнали на столове, облегнати до стената. И двамата бяха в цивилно облекло, със спортни сака и панталони.

— Тъкмо се канех да ти позвъня — Кастило стисна ръката на Торине.

— Чухме какво се е случило — започна направо Торине. — Как се справя агентът от Тайните служби? Бети, нали?

— Бети е улучена на три места. В момента е в операционната.

— Мило момиче — заяви Торине. — Ще се оправи ли?

— Мили боже, надявам се — възкликна Кастило. — Отивам в Немската болница.

— Някакви промени за утре?

— Не. Госпожа Мастърсън е решила да участва в цирка. Джейк, спомням си, че в „Гълфстийма“ имаше възможност за превоз на ранени.

Торине сви рамене, за да покаже, че не знае, след това се обърна към колегата си.

— Уолтър?

— Да, „С–37“ има конфигурация за спешни случаи.

— Има ли го на вашия самолет, полковник? — попита Чарли.

— Да.

— Ще ми разкажете ли?

— Може ли да попитам защо?

— Да не би това да е секретна информация, Уолтър? — попита саркастично Торине.

— Да, господине, в интерес на истината е секретна. Конфигурацията на цялата Осемдесет и девета президентска авиогрупа е секретна…

— Мили боже! — избухна Торине. — И ти се притесняваш, че Кастило няма нужното ниво на достъп до секретна информация… или… да не би аз да съм причината?

В първия момент Чарли си помисли, че пилотът ще каже точно това. След това го огледа по-внимателно и си помисли: „Този страхлив мърляч, изглежда, е решил в момента, че полковник от флота, изпратен по заповед на президента като пилот на «Глоубмастър», сигурно има съответното ниво на достъп до секретна информация, и тъй като е старши, ако му нареди да даде сведения за конфигурацията, отговорността ще падне на неговите рамене.“

— Има три седалки от лявата страна на кабината, които могат да бъдат поставени в хоризонтално положение — започна мърлячът. — Има матраци и чаршафи — и гумени, и обикновени — до кухнята. В стената до чаршафите има медицинска апаратура. Апарат за кръвно, такива неща. Кислородни маски, които се захранват от централното подаване за самолета.

— Какво си намислил, Чарли? — попита Торине.

Кастило не отговори направо.

— Полковник, ти нали дойде направо от Вашингтон? — попита той. — Следователно можеш да извършиш директен полет от „Хорхе Нюбъри“ за Филаделфия.

— Вие да не би да сте пилот, майор Кастило?

„А-ха! Някой му е пуснал мухата. Струва ми се, че знам кой е този някой. Вече знае, че пред него стои един нищо и никакъв майор. Затова не иска да говори за тайните на «Гълфстрийм».“

— Да, пилот съм — потвърди Кастило.

— Имате ли опит в полети на дълги разстояния?

— Знам със сигурност, че бе на дясната седалка на „727“ от Коста Рика до „Макдил“ и се оправя безпроблемно с радиостанцията и всичко останало — отвърна Торине и се усмихна на Чарли. — Защо са всички тези въпроси, Уолтър?

— Господине, ще е значително по-лесно, ако майорът е запознат с проблемите, свързани с полет на реактивен самолет на такова разстояние.

— А ти можеш ли да си представиш една по-малка птичка да полети оттук до Филаделфия нонстоп? Кажи, Уолтър. Мили боже! — избухна Торине.

— На теория — да. Няма ли да е по-разумно да помислим за презареждане, в случай че разходът на гориво се окаже по-голям от предвиждания?

— При най-лошия сценарий на прекомерен разход, полковник, ще успеете ли да стигнете до Маями?

— Много вероятно. Гаранции обаче никога няма.

— Ами до „Макдил“? — попита Кастило. — За презареждане?

— Много вероятно — отвърна подполковникът, след като се замисли за момент.

— Благодаря ви — кимна Кастило.

— Говорех хипотетично, защото в „Макдил“ държат да бъдат уведомени предварително… дванайсет часа май, ще трябва да проверя — за транзитни самолети.

— Аз не говорех хипотетично, полковник — сопна се Кастило. — Ще направим следното. В момента посланик Силвио урежда американски лекар…

Замълча и погледна Торине.

— … който за късмет, първо, е негов сънародник кубинец, живеещ в Маями и, второ, в момента е на семинар в университета Белграно. С него ще пътува една, може би дори две сестри.

Торине кимна с разбиране и Кастило премести поглед към подполковника.

— Ще вземете на борда специален агент Шнайдер, лекаря и сестрите оттук и ще ги откарате във Филаделфия веднага щом може. Утре, може би вдругиден — щом имат възможност да тръгнат.

— По чие разпореждане, майоре?

— По мое — отвърна спокойно Кастило.

— Страхувам се, че не мога да го направя, майоре. Заповедите ми са да докарам екипа на ФБР и да ги върна във Вашингтон.

— Слушайте ме много внимателно, подполковник Нюли — намеси се с леден глас полковник Торине. — Аз ви казвам, че майор Кастило има властта да ви нареди каквото пожелае. Или приемете този факт и се съобразявайте без повече пререкания с нарежданията му, или ще вдигна телефона и на мига ще докладвам на генерал Макфадън от Централното командване и ще го информирам, за да ви освободи, тъй като възпрепятствате президентска мисия, лично ще предам командването на „Гълфстрийма“ на втория пилот и ще назнача един от моите хора за втори пилот, а вас ще върна в Андрюс с първия граждански полет.

Генерал Албърт Макфадън от американските Военновъздушни сили бе заместник-командващ на Централното командване.

Подполковник Уолтър Нюли пребледня. Преглътна и се подчини с тих глас.

— Добре, господине.

— Това означава ли, че вече сте наясно, че сте под командването на майор Кастило?

— Да, господине — отвърна все така тихо подполковник Нюли.

— Моля? Не чух ясно. Би трябвало да отговаряте като офицер от Военновъздушните сили, не като някоя мижитурка, настанила се в пилотската кабина на „Еър Чад“.

— Да, господине — отвърна подполковник Нюли, този път по-високо.

— Изчакайте ме в коридора, подполковник — нареди Торине с нормален глас.

— Добре, господине — отвърна ясно подполковник Нюли.

Торине изчака вратата да се затвори и се обърна към Кастило.

— Чарли — започна той и в същия момент забеляза, че ефрейтор Лестър Брадли от пехотата бе чул всичко.

— Синко — погледна го Торине. — Ти нали не чу разговора?

— За какъв разговор става въпрос, господине? — попита ефрейтор Брадли.

— Единственото, което харесвам повече от пехотинците, са пехотинците, които знаят кога трябва да оглушеят — обясни Торине.

— Позволете да говоря, господине.

— Позволявам.

— По време на обучението ни в Куонтико не ни предупредиха, че ще чуем неща, които трябва незабавно да забравим.

— Благодаря ти — кимна Торине. — Сега, синко, моля те да отидеш за малко в коридора, за да не се налага да забравяш и онова, което ще обсъждаме с майор Кастило.

— Добре, господине — кимна ефрейтор Брадли и излезе в коридора.

Когато вратата се затвори, Торине каза:

— Нямам представа откъде дойдоха простотиите на Нюли, но имам чувството, че не се съобразяваше единствено с правилата.

— Той знаеше, че съм майор. Никога не съм му казвал, че съм майор. Следователно някой му е казал. Дори мисля, че знам кой е.

Торине го погледна любопитно.

— Има един агент на ФБР от посолството в Монтевидео. Казва се Юнг. Според мен той се е разприказвал.

— Май нещо не разбирам.

— Хауърд Кенеди ми каза, че е от надутите…

— Кенеди тук ли е? — попита силно изненадан Торине.

— Беше тук. Та той каза, че едно време е работил с този и каквато и работа да има в Монтевидео — уж се занимава с прането на пари, — не било това.

— Аз ще се опитам да разбера какво ми казваш, а ти продължавай, Чарли.

— Предполагам, че ФБР все още проявява интерес към Чарли Кастило. Както ченгетата се изразяват, „Открий, но не унищожавай.“ Кенеди все още много се притеснява от така наречените си „бивши колеги“, а той съвсем не е глупак. От ФБР мислят, че мога да ги отведа до Певснер и Кенеди.

— Чарли, бях там с теб, когато президентът нареди на директорите на ЦРУ и ФБР да оставят на мира Певснер. Това означава да не закачат и хората, с които работи.

— Тъкмо затова ти разказвам, Джейк. Някой е казал на „Ню Йорк Таймс“ — и на други, — че тук е изпратен президентски агент, да не говорим, че някой е казал на подполковник Нюли, че съм майор. И по всяка вероятност притежавам таланта да забърквам неприятности. „Не го изпускайте този гадняр от поглед, защото ще ви стовари куп бели на главите!“ Аз ли ставам параноик, или ФБР просто подминават небрежно онова, което ние с теб приемаме като пряка заповед от президента?

Полковник Торине се замисли за момент, след това подхвърли:

— Нали знаеш какво казват, Чарли?

— Какво казват?

— Само защото ти си параноик, не означава, че малките зелени човечета няма да те кастрират с мачете.

— По дяволите — разсмя се Кастило.

— Какво смяташ да правиш? — попита Торине.

— Нещо ми подсказва да не предприемам нищо в момента. Може би защото малко се притеснявам от цялото доверие, което ми имат, а и не ми се иска да закова копелето, преди да съм сигурен, че е гадното копеле. Освен това искам да разбера какво се опитваше да каже Хауърд Кенеди, когато заяви, че Юнг не преглежда данъчни декларации в Монтевидео.

— Какво друго може да прави там?

— Нямам никаква представа, но знам със сигурност, че в мига, в който от ФБР разберат, че съм разбрал, той ще прекрати дейността си и аз никога няма да разбера.

Торине сви рамене.

— Ти решаваш, Чарли. Както прецениш. Какво да правя с Нюли?

— Накарай го да приготви самолета. Да стои там, докато лекарят мине на оглед и каже какво ще му бъде необходимо.

— Дадено — отвърна Торине. — Чарли, на „Езейза“ имам човек, който може да управлява „Гълфстрийм“. Взех го за всеки случай, така че щом кажеш, той ще заеме пилотското място.

— Не е нужно да го правим. Ако разкараш Нюли, с кариерата му е свършено. Той се опитваше да постъпи правилно, а ти го разпъна.

— Както кажеш. Какво ще правиш сега?

— Връщам се в болницата, за да чакам да изкарат Бети от операционната.

— Искаш ли компания? След като доразпъна Нюли. Да знаеш, че след това няма да посмее да надигне глас.

— Благодаря, Джейк, недей.