Заложникът

(ЕДНО)

Апартамент 301

Хотел „Крийон“

„Плас дьо ла Конкорд“ 10

Париж, Франция

07:30, 27 юли 2005

На вратата се почука и Кастило, тъкмо отхапал от препечената филия, стана от масата и отиде да отвори.

Невзрачен мъж в смачкан костюм, към края на петдесетте — може би малко по-стар — бе застанал в коридора.

— Господин Кастило?

— Аз съм. Вие сигурно сте господин Дешамп?

Мъжът кимна.

— Влезте. Ще закусите ли с нас?

— Не, благодаря.

— Искате ли кафе?

Дешамп поклати глава и погледна Фернандо и Торине.

— Не ми казаха, че ще има и други — заяви той.

— Това е полковник Торине и господин Лопес — представи ги Кастило. — А това е господин Едгар Дешамп, представител на ЦРУ.

— Не само че не ми казаха за други, господин Кастило, но както може би знаете, а може и да не знаете, личността на представителя на ЦРУ е секретна информация.

— Не се безпокойте, господин Дешамп. И полковникът, и господин Лопес имат необходимия достъп до секретна информация.

— Аз откъде мога да съм сигурен?

— Някой от кабинета на директора на Националното разузнаване би трябвало да ви е уведомил какво правим тук.

— Някой ме уведоми. Споменаха само вашето име.

— Струва ми се, че има някакъв пропуск — отвърна Кастило. — Преди да продължим, защо не отскочим до посолството и да се обадим по обезопасена линия на директора на Националното разузнаване, за да изясним въпроса.

— В момента във Вашингтон е един и половина след полунощ — предупреди Дешамп.

— Знам. Само че не разполагам с време за губене в игри на секретност, господин Дешамп.

— Може би по-късно — реши човекът. — Казаха ми, че се интересувате от някой си Жан-Пол Лоримър. Какво искате да научите за него?

— Всичко, което и вие знаете.

— На мен ми съобщиха: „Кажи му всичко, което сметнеш за необходимо“ — обясни Дешамп.

— Значи има някакво разминаване между посланик Монтвейл и служителя, с когото сте говорили — реши Кастило. — Той трябваше да ви каже да ми предадете всичко, което поискам да знам, а аз искам да знам всичко.

— Монтвейл се свърза с мен — призна Дешамп.

— И ви е казал: „Каквото сметнеш за необходимо“, така ли?

— Така каза.

— В такъв случай, господин Дешамп, щом отидем на обезопасен телефон, ще разговаряме с президента и вие ще му предадете дословно какво е казал посланик Монтвейл.

Дешамп не отговори.

— За бога, господин Дешамп — намеси се полковник Торине. — Бях заедно с господин Кастило — на „Еър Форс Едно“, когато президентът нареди на посланик Монтвейл да осигури на господин Кастило всичко, което му е необходимо.

— Защо да ви вярвам? — попита Дешамп.

— Няма причина — отвърна Торине. — Освен че това е истината.

Дешамп се замисли за момент, след това възкликна:

— Майната му.

— Какво? — изуми се Кастило.

— Казах: „Майната му“. Не ми казвайте, че никога досега не сте чували този израз. Монтвейл каза, че в действителност сте офицер от армията. Майор.

— Виноват.

— Дали са ви повече власт, отколкото трябва, и не знаете как да я използвате, затова нямало да я задържите дълго.

— Това копеле смрадливо! — избухна Торине.

— Такъв е — съгласи се Дешамп.

— Ще трябва да говориш с президента, Чарли — реши Торине.

— Преди това нека да ви кажа някои неща — предложи Дешамп. — Пък да видим какво ще стане.

— Слушам ви — кимна Чарли.

— В този бизнес съм от доста отдавна — обясни Дешамп. — Толкова отдавна, че мога да се пенсионирам утре, ако реша. Виждал съм как се провалят работи — а понякога умират и хора, — защото някой надут перко с политическа власт, който си гони личните политически облаги, си е наврял носа там, където не трябва, и е прецакал всичко. Работя над този боклук Лоримър от години. И не беше никак лесно.

— Как така? — учуди се Кастило.

— Вие имате ли представа с какво се занимава той?

— Да — отвърна Чарли. — Той е посредник, може би най-важният посредник в иракската схема „Петрол срещу храни“.

Кастило забеляза изненадата по лицата на Торине и Фернандо. Не беше споделил с тях казаното от Кенеди, а само — че са се видели и че Кенеди не знае къде се намира Лоримър.

— Работата е там — продължи Чарли, — че французите искаха да облекчат санкциите на Хюсеин, но Щатите — и англичаните — казаха не. Така че с безкрайната си мъдрост Съветът за сигурност към ООН през 1996 година измисли „Петрол срещу храни“, защото по този начин иракчаните нямало да измрат от глад. Всъщност това бе начинът Саддам да възнагради преданите жабари и руснаци и разни други негодници. Бил е изнесен петрол за шейсет и пет милиарда долара, докато Щатите избомбят Багдад — слагайки край на програмата — през 2003. Доста комисионни могат да се вземат от шейсет и пет хиляди милиона долара, а Лоримър просто си е стоял кротко и е събирал имена.

— Ще ми кажете ли откъде знаете, че Лоримър е бил посредник? — попита Дешамп. Говореше почти предизвикателно.

— Не.

— Ще ви попитам отново някой друг път — обеща Дешамп. — Тогава може и да ми кажете.

— Всичко е възможно — съгласи се Чарли.

— Добре, нека предположим, че той е най-важният посредник. Познава може би петдесет процента от хората, а може би дори повече, на които им е било плащано, как им е било плащано и по колко им е било плащано. И най-вече защо. Някои от тези хора работят в ООН на доста високи длъжности. Затова от ООН не искат да излизат имена.

— Някои от онези, на които им е било плащано, са французи. Французите имат един доста интересен закон, според който президентът на Франция не може да бъде разследван, докато не изтече мандатът му. А Второ бюро12 — нали знаете какво представлява?

Кастило кимна.

— За тях Агенцията представлява огромна заплаха за прекрасната Франция и те предприемат всички необходими мерки. Затова ми беше толкова трудно да проследя нещата.

— Ясно — кимна Кастило.

— Същото беше и с германците — продължи Дешамп. — Все още имам приятели от другата страна на Рейн — работих известно време в Берлин и Виена, още по време на Студената война — и те ми подават информация и приятелски съвети да си пазя гърба, когато става въпрос за важни германски клечки, които се опитват да потулят нещата. — Има и доста руснаци. Много от парите, открити на сметката на Саддам Хюсеин, са прекарвани тук със самолетите на легендарния руски бизнесмен Александър Певснер. Познато ли ви е името?

— Чувал съм го — отвърна Кастило.

— Той има нещо като тайна служба за превози и обслужва хора, които искат да пренесат разни неща, без никой да разбере. Когато стана въпрос за Певснер, преди около месец ми казаха — съобщиха на всички представители на ЦРУ в посолствата — да не ровим повече в дейността на гадината мръсна без специално одобрение от Ленгли.

— Певснер е свързан с „Петрол срещу храни“ ли? — попита Кастило.

— Индиректно, доколкото разбрах. Той просто е разкарвал парите — като товари — и както подозирам, много неща, които не би трябвало да стигат до Саддам Хюсеин, са се озовавали в Багдад на самолетите му.

Торине срещна погледа на Кастило.

— И така, връщаме се към американците — продължи Дешамп. — Има едни доста предприемчиви бизнесмени в Хюстън, затънали до ушите в рекет по време на „Петрол срещу храни“. Може и да ме вземете за непоправим циник, но от опит знам, че когато петролните магнати дават паричния си принос за политиците, политиците покриват работата, когато Агенцията или ФБР, или някой друг, реши да закове въпросния бизнесмен. Така е и с нашия човек Певснер.

Дешамп замълча.

— Може ли все пак да пия едно кафе?

— Разбира се — отвърна Кастило и посегна към кафеника.

Дешамп взе чашата, добави захар и разбърка.

— И така, когато се заговори за въпросния Лоримър, аз вече знаех тези неща.

— Мисля, че ми е ясно — отвърна Кастило.

— Агентът от Тайните служби тук ми е приятел. Нали се сещате, двама динозаври, попаднали сред множество младоци, на които всяка стъпка е политически издържана и съобразена така, че да се хареса на Държавния департамент. Та някакъв негов приятел му звъннал и го помолил да открие Лоримър, а той се обърна към мен, защото знаеше, че го следя.

Агентът отпи глътка кафе и продължи:

— Знаех, че нещата ще се разсмърдят още преди посланикът да ми се обади и да започне да пита за Лоримър. Беше му се обадила… как се казваше… Кохън, лично държавният секретар.

— Натали Кохън — уточни Кастило.

— Изискана лелка — отвърна Дешамп. — Хареса ми. Та тъкмо се канех да го закова копелето, когато някой сложи капак на цялата работа.

— Това пък какво означава?

— Циникът в мен ме кара да подозирам, че някой в Ленгли има прекалено голяма уста и е казал на някой друг, че се каня да довърша доклада си за Лоримър. Има разни хора, които искрено съжаляват, че жабарите и Щатите са си сритали шапките — както и някои сенатори, които разследват целия фарс с „Петрол срещу храни“ и ООН — и са решили, че ще се предизвика истински потоп, ако вземем да изпеем пред жабарите всичко, до което сме се добрали — че нещата ще се разсмърдят чак до Ширак, че може би дори и той е в кюпа — и че ще стане още по-зле, когато се разбере, че американски дипломат в ООН е главният посредник.

— Значи имахте подозрения, че някой ще види сметката на доклада ви, така ли? — попита Кастило.

— Ще го погребе някъде — поправи го Дешамп. — Също както Лоримър е бил погребан. Ако е имал този късмет.

— Моля? — учуди се Чарли.

— Много е възможно да е в Москва, може би дори в Берлин, и да изпява кротко всичко, което му е известно, на руснаците или германците. Ако знае къде са заровени телата на останалите му приятелчета, ще предостави доста полезно дипломатическо оръжие. Така никой няма да посмее да продължи с изкарването на нова кирливи ризи.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че Лоримър е мъртъв? — попита Кастило.

— Извадил е късмет, ако са го убили бързо — с други думи, само за да му запушат устата. Ако някой иска да разбере какво е знаел… Много добре са се справили с приятелчето му, ливанец, казва се Анри Душон, във Виена. За да му дадат стимул да отговори на въпросите, са му изтръгнали два нокътя и шест зъба. След това са му прерязали гърлото.

— Кога е станало? — попита Кастило.

— Преди две седмици.

— Кога е видян Лоримър за последен път? — не спираше Кастило.

— Ако може да се съди по разходите на кредитната му карта „Американ Експрес“, пътувал е със самолет до Виена на дванайсети този месец. Същия ден си е купил — или някой друг е използвал кредитната му карта — за да купи билет от Виена до тук. Не знам дали той я е използвал; може да е било просто заблуда, за да подведе онези, които са го търсели. Но също така има и възможност да се е върнал тук. Наистина не знам. Според мен са го спипали, когато е отишъл да се види с приятелчето си Душон. След това са го отвели някъде, за да го разпитат, но може и да не е станало точно така. Ако трябва да обмислим всички възможности, може дори да са го нарязали на парчета и да са го изхвърлили в красивия син Дунав. Но може и да се е върнал, да са го пипнали тук, а след като е отговорил на въпросите им, да са го изхвърлили в Сена.

— Остава и възможността да се е покрил някъде — предположи Кастило.

— Разбира се. Според мен това е малко вероятно. Предполагам, че е мъртъв. Има гадни хора, които няма да се замислят много и ще го очистят на мига.

— Чух, че е свивал от подкупите — подхвърли Кастило.

— Възможно е, но се съмнявам. Получавал е добри пари за услугите си, но не успях да открия и следа от големите пари.

— Мислите ли, че щяхте да им хванете следите?

Дешамп кимна уверено.

— Дори прегледах апартамента му — отвърна той. — Обзавел се е с доста хубавки неща, антики, картини и какво ли още не. Не си ги е купил със заплатата от ООН, но, от друга страна, не мога да допусна, че е бил толкова тъп, че да краде.

— Добре — съгласи се Кастило. — Благодаря. Имам още един въпрос. Питам само от любопитство. Ако все пак е успял да се скрие, според вас къде се е заврял?

— На някое скришно място — отвърна Дешамп. — Ако с жив, зъбите му тракат от страх. Жан-Пол Лоримър беше мижитурка. Не му стискаше да се развихри като престъпник.

— Познавахте ли го?

— Виждали сме се. Аз съм културен аташе на посолството. Билетите за опера, разни други събития минаваха като разход. Освен това ме канеха на всички приеми. Дипломатическият корпус обожава американците, за да могат да им натякват безспир, че прецакват света. — Той замълча. — Та това е, което знам. Нещо да съм пропуснал, според вас?

— Може ли да видя материалите, които имате за Лоримър? — попита Кастило.

— За да потънат в някоя черна дупка ли?

— И фотокопия ще ми свършат работа. Така ще запазите оригиналите при вас.

— Значи не искате оригиналите?

Кастило поклати глава.

— Фотокопията стават. Колко време ще ви трябва, за да ги направите?

— Искате ги, за да ги дадете на Монтвейл — или на някого от Агенцията — за да ми пратят някое спешно съобщение, че настояват „незабавно да пратя по куриер оригиналите на изброените по-долу документи и да потвърдя унищожаването на всички съществуващи копия“ ли?

— Не представям нищо на Монтвейл — отвърна Кастило. — А в момента едва ли бих му дал нещо. Що се отнася до Агенцията, аз съм в най-черния им списък. Искам копията за себе си.

Дешамп наклони глава, очевидно замислен. След това отпи нова глътка кафе. Най-сетне се облегна назад на стола и запали пурета.

— Струва ми се странно, че искате всичко, което съм събрал за Лоримър, господин Кастило. Най-странното съвпадение е, че цял следобед вчера и вечерта, веднага след като посланик Монтвейл ми позвъни, аз ги фотокопирах. Тъкмо си мислех, че е дошло времето да се пенсионирам и да напиша книга „Петрол срещу храни — какво се опита да покрие ЦРУ“.

— Да не би да сте забравили за документа „Няма да проговоря до края на дните си“, който сте подписали навремето? Ако напишете подобна книга, много бързо ще ви тръгнат по следите.

— Някога да сте попадали на така наречения Били Уо?

Кастило кимна.

— И аз така си помислих — кимна Дешамп. — Били е написал книга, наречена „Бях хванал Осама бен Ладен на мушка, но путьовците в Ленгли не ми позволиха да му видя сметката“ — или нещо такова — а нищо не му се случи.

— Сигурно са се страхували, че Били ще напише още една: „Скапаняците от ЦРУ, които познавах“ — предположи Кастило.

Дешамп се разсмя.

— И аз се бях сетил за подобна възможност — отвърна той. — Реших, че са стигнали до същото заключение и за мен.

Той се надигна от стола и подаде ръка.

— Материалите са цяла торба — обясни той. — Ще отскоча да ги донеса.

— Благодаря — кимна Кастило. — Може ли още един въпрос? Защо размислихте? Защо се съгласихте да ми кажете всичко?

— Честно ли да ви отговоря?

— Да, ако обичате.

— Както вече ви казах, аз съм динозавър. Върша тази работа от много време. Когато бях съвсем млад, започнах в Берлин и там имаше хора, участвали във войната, в операция „Джедбърг“, нали се сещате. Познавах дори Бил Колби. Та един от тях ми каза, че ако не успееш да погледнеш човек в очите и да го прецениш, трябва да си намериш друга работа. Оказа се прав. Вие — и тримата — ми вдъхвате доверие.

Дешамп кимна на Фернандо и Торине и излезе.

Когато вратата се затвори, Фернандо се обади:

— Значи Лоримър е мъртъв. Сега какво ще правим, гринго?

— Не сме сигурни, че е мъртъв — отвърна Кастило. — От онова, което разказа Дешамп, ако Лоримър е бил отвлечен, то сигурно се е случило на дванайсети този месец. Госпожа Мастърсън я отвлякоха чак на двайсети, а Мастърсън го застреляха на двайсет и трети. Това са няколко дни. Според мен щяха да са научили, че някой е пипнал Лоримър.

— Добре — кимна Фернандо. — Ще повторя въпроса си. Сега какво ще правим?

— Ще събудим сержант Кранц — реши Кастило. — Ще му кажем да си събере багажа.

Сержант първи клас Сиймор Кранц, оператор в „Делта“ и „Грей Фокс“, бе един от двамата оператори, които щяха да използват за сателитните радиостанции на Форт Браг. Полковник Торине бе съобщил на Кранц, че са го избрали да ги придружи в Европа вместо другия оператор, оставен в комплекса „Небраска“, защото Торине бил убеден, че когато летят над океана, всеки килограм е от значение. Кранц едва покриваше норматива на армията за тегло и ръст. Истинската причина бе, че Кранц бе придружавал Торине и Кастило, докато търсеха откраднатия „727“, и бе доказал, че не е нужно да си метър и осемдесет и да тежиш сто килограма, за да си великолепен оператор.

— Къде отиваме? — попита Торине.

— При чичо Ото — отвърна Кастило, настани се на канапето и се пресегна към телефона на масичката за кафе.

(ДВЕ)

Редакцията на „Тагес Цайтунг“

Фулда, Хесен, Германия

08:05, 27 юли 2005

Фрау Гертруд Шрьодер бе едра — но в никакъв случай дебела или дори набита — шейсетгодишна дама от Хесен, сивата й коса винаги бе вдигната на кок. Бе постъпила в „Тагес Цайтунг“ на двайсет и открай време работеше все за Ото Гьорнер.

Ото Гьорнер бе постъпил във фирмата малко след като завърши университета „Филипс“ в Марбург, отчасти защото бе най-добрият приятел на Вилхелм фон унд зу Госингер, директор и може би единствения акционер във фирмата.

Когато Гертруд постъпи на работа при Госингер, корпорацията бе средна работа, далече не толкова значителна, колкото преди Втората световна война или колкото се бе разраснала сега. Холдингите, които имаха в Унгария и онази част от Германия, която стана Източна Германия — добив на дървесина, ферми, вестници, пивоварни и друг бизнес — бяха конфискувани от комунистическите правителства на Източна Германия и Унгария.

През 1981 година Ото Гьорнер се бе издигнал в йерархията и бе станал дясната ръка или асистент на стария Госингер. Тази титла не бе от особено значение. Де факто той бе вторият човек след директора. Ала ако това се кажеше явно, щеше да се получи доста неловко. Вилхелм фон унд зу Госингер трябваше да бъде номер две в семейната фирма.

Още от едно време Гертруд си казваше, че този въпрос ще бъде лесно решен, когато Ото се омъжи за фрау Ерика фон унд зу Госингер. Само че фрау Ерика така и не се омъжи. Наричаха я „фрау“ единствено от уважение към семейството, за да не засегнат честта им. На млади години бе допуснала огромна грешка не с друг, ами с американски авиатор и тогава се появи момчето Карл Вилхелм фон унд зу Госингер. По онова време никой нямаше представа кой е бащата. Гертруд знаеше, че Стария можеше го открие, ако реши, затова си казваше, че е преценил, че без бащата ще им бъде много по-добре, тъкмо американецът няма да докопа парите на семейство Госингер.

Нещата щяха да останат така, докато Стария не уредеше брака между дъщеря си и асистента си. Всички знаеха, че той искрено обича фрау Ерика и малкия Карлхен, че Стария е убеден, че Гьорнер ще бъде добър съпруг на Ерика и добър баща на единствения му внук, когото обожаваше.

След като двамата сключеха брак, щеше да е съвсем в реда на нещата, ако Ото Гьорнер, вече член на семейството, заеме който пожелае пост в семейната фирма.

Въпросът се реши след година — ала не по начина, по който се надяваше Гертруд, — когато една от гумите на „Мерцедеса“ на шефа се бе спукала, докато Вилхелм фон унд зу Госингер и баща му се връщали от Касел. Според полицията, автомобилът се е движел с двеста и двайсет километра в час, когато се блъснал в мантинелата на аутобан А7 и полетял надолу в пропастта.

Тогава фрау Ерика бе останала единственият акционер на фирмата. Акциите, които не били нейни, били прехвърлени от Стария на името на Карлхен, по онова време на дванайсет. Както се очакваше, Ото Гьорнер стана изпълнителен директор на фирмата. Фрау Гертруд бе убедена, че ще изчакат известно време — например шест месеца — и тогава фрау Ерика ще се омъжи за Ото.

И това не стана. На фрау Ерика й поставиха диагноза рак на панкреаса в последен стадий. Тя се обърна към Американската армия, за да й помогнат да открие бащата на малкия Карлхен. Той се оказа погребан в Сан Антонио, Тексас, под надгробна плоча с изображение на Медал на честта, с който бе награден посмъртно.

Бяха успели да открият и семейството му. Фрау Гертруд се уплаши, че империята на Госингер ще попадне в ръцете на тексаско семейство от мексикански произход, че бедният малък Карлхен ще напусне семейния дом в Бад Херсфелд и ще се премести да живее в тексаската пустош, където дядо му по бащина линия сигурно дремеше под сомбрерото си, а наоколо бръмчаха мухи.

И това не се случи. Двайсет и четири часа, след като научила, че синът й има извънбрачно дете в Германия, доня Алисия Кастило бе потропала на вратата на фрау Ерика, за да й каже, че ще се погрижи за нея и за момчето. Скоро след нея пристигна и дон Фернандо, съпругът й, дядо на малкия Карлхен, президент на „Кастило Ентърпрайзис“. Тогава Гертруд направи проучване и разбра, че тексаската корпорация е точно 2,3 пъти по-голяма от фирмата на Госингер.

Две седмици преди смъртта на фрау Ерика, дон Фернандо Кастило отведе малкия Карлхен, прекръстен на Карлос Гилермо Кастило, в Тексас, а Ото Гьорнер остана временен изпълнителен директор на „Госингер“.

„Временен“ се оказа, докато К. Г. Кастило навърши двайсет и една — малко след като завърши Военната академия „Уест Пойнт“. Едно от първите неща, които направи, бе да подпише договор до живот с Ото Гьорнер и да го назначи на поста изпълнителен директор. Така Ото имаше стабилна годишна заплата и процент от приходите.

— Guten morgen, Гертруд — поздрави Ото Гьорнер, когато влезе в офиса. Беше висок, едър, румен мъж, когото мнозина смятаха за баварец.

— Току-що позвъни Карлхен — съобщи веднага фрау Шрьодер.

— Защо не му каза да ми звънне в колата?

— Ще дойде. Води Фернандо и още двама.

— Каза ли защо?

— Каза, че иска да ти покаже един нов сателитен телефон, който със сигурност ще поискаш да купиш за всичките ни чуждестранни кореспонденти.

— Gott!

— Имаме сметка за него и още трима от хотел „Крийон“ — продължи фрау Шрьодер.

Фрау Шрьодер бе свикнала още с влизането в кабинета си да проверява сметките, които бе направил Карл У. Госингер с кредитната си карта „Американ Експрес“, издадена от „Тагес Цайтунг“. Така всички бяха наясно с положението.

— „Крийон“ в Париж ли?

Тя кимна.

— Все още не е освободил стаите — може да е само една — във „Фор Сийзънс“ в Буенос Айрес.

— В какво ли се е забъркал нашият Карлхен този път?

— Попитай го.

— Знаеш какво ще стане, Гертруд. Ако събера смелост да го попитам, ще получа отговор, който не ми е по вкуса.

Гертруд не отговори.

— Нов сателитен телефон значи. Това пък какво е? — попита Гьорнер.

— След като нямаш намерение да го попиташ, значи никога няма да разберем — отвърна тя.

— Той каза ли кога ще дойде — те кога ще дойдат?

— Днес.

— Каза ли с кой полет пристигат? Дали ще успея да отида навреме, за да ги посрещна?

— Каза, че са взели самолета на Фернандо и ще кацнат на „Лайпциг-Хале“.

— Летели са над Атлантическия с този малък самолет?

— Това не е ли от въпросите, на които не искаш да знаеш отговора?

— Имам и още един. Защо точно в Лайпциг? Доколкото ми е известно, Франкфурт е по-близо до Париж.

— Никога не знаем какви ги върти Карлхен.

— Никога не знаем истината — уточни Гьорнер. — Защото той винаги обяснява нещо. Кога ще кацнат в Лайпциг?

— Каза, че ще им трябва час и половина, за да излязат от Париж, че полетът е около час. Това беше преди десетина минути, така че ще пристигнат между десет и половина и единайсет.

— Ако тръгна веднага и карам като луд, може и да успея да ги посрещна.

— А ще успееш ли да ги събереш в колата си? — попита тя.

— Едва ли — отвърна той. — Ако носят много багаж, не. Просто ще се наложи да вземем под наем една кола от летището.

— Може да отидем и с моята кола.

— Защо?

— Последния път, когато той беше тук, успях да си кажа точно две думи с него насаме.

— Да ме подсетиш да се обадя на жена ми, за да й кажа, че идват — напомни й Гьорнер.

(ТРИ)

Летище „Лайпциг-Хале“

10:40, 27 юли 2005

— Господи! — възкликна Кастило, когато видя Гьорнер и Шрьодер. — Кого оставихте да оправя нещата?

Той целуна фрау Шрьодер по челото.

— Карлхен! — извика тя.

— Къде са приятелите ти? — попита Гьорнер.

— На паспортен контрол. Ние германците трябва много да внимаваме, когато разни американци се опитват да напъплят в страната.

— Не е смешно, Карл — отвърна Гьорнер.

— А пък на мен ми е смешно — отвърна Кастило. — Само че мен, като добър германец, ме пуснаха да мина, докато проверят внимателно приятелите ми.

— Кого си довел?

— Единият е полковник от Военновъздушните сили, а другият е сержант от Специалните части.

— Няма да те питам какво правят тук, защото едва ли ще ми кажеш истината, а дори да го направиш, няма да разбера кое е истина и кое лъжа.

— Ще ти кажа. Ровим в онзи скандал „Петрол срещу храни“.

— Вече съм назначил хора за тази работа.

— Искам да говоря с тях, най-вече с онзи, който е отразил убийството на господин Душон във Виена. И искам да разбера още нещо за онези с парите и какво разправят за убежището…

— Знаеш много добре, че това не е най-подходящото място за този разговор, Карл — прекъсна го Гьорнер.

— Може и да не е. Ще говорим на път за Бад Херсфелд — реши Кастило. Обърна се към фрау Шрьодер. — Сигурен съм, че не искаш да се замесваш в тази работа, лельо Гертруд.

Тя притисна бузите му с длани и го погледна в очите.

— Господи, Карлхен, да знаеш само как ми се иска да не се занимаваш с тази работа — отвърна тя. — След като вече си се заел, да не си посмял да ме изолираш.

Фернандо Лопес се приближи. Прегърна фрау Шрьодер през раменете и я целуна по едната буза.

— Още ли се грижиш за дъртия… как му беше името, фрау Гертруд?

— Все някой трябва да я свърши и тази работа — отвърна тя. — Баба ти добре ли е?

— Много добре, благодаря. Ако знаеше, че ще обикалям цяла Европа, със сигурност щеше да ти прати много поздрави.

— Как си, Фернандо? — попита Ото.

— Не знам, Ото — призна Фернандо. — Нещо ме гложди, че вече съм просто един файл в базата данни на подозрителните тевтонци.

Нито Ото, нито Гертруд отговориха.

Полковник Торине и сержант Кранц — помъкнали огромен куфар с подсилени страни — се приближиха след няколко минути.

— Всичко наред ли е, Сиймор? — попита Кастило.

— Да, господине. Опитаха се да открият експлозиви и разни сложни устройства в багажа ми, но така и не успяха.

— Сиймор, запознай се с господин Гьорнер, който се опитва да ме вкара в правия път още от времето, когато бях в пелени, а това е фрау Шрьодер, която го държи изкъсо.

— Приятно ми е — кимна Кранц.

— Хер Госингер ми каза, че сте от армията, хер Кранц — обади се подозрително фрау Шрьодер.

Кранц погледна Кастило, той кимна и чак тогава операторът отговори.

— Не точно, госпожо — обясни той на немски. — Аз съм от Специалните части.

— Искате да кажете, че си имате барета, от онези зелените ли?

— Да, госпожо — потвърди той. — Точно такава.

— Много интересно — отвърна тя. — Освен това говорите немски.

— Да, госпожо, повечето от нас говорят по два чужди езика.

— А това е полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили — продължи Кастило.

— Ако се опитвате да вкарате Карл — Чарли — в правия път, искрено ви съчувствам — обади се Гьорнер.

— Приемам го като кръста, който трябва да нося като праведен човек — отвърна Торине.

— И аз така — съгласи се Гьорнер.

(ЧЕТИРИ)

Къщата в гората

Близо до Бад Хресфелд

Хесен, Германия

13:10, 27 юли 2005

Фрау Хелена Гьорнер — изтънчена блондинка, по произход баварка, макар да не приличаше на такава, щеше да изглежда чудесно, дори да сплетеше косата си на две плитки — бе готова с обяда, когато те пристигнаха.

— Добре дошъл у дома, Карл — поздрави го тя на английски и подаде буза, сякаш бе далечен роднина, на когото оказваше благоволение. След това се приближи до Фернандо.

— Надявам се, че доня Алисия, Мария и прелестните ти дечица са добре, Фернандо.

— Много добре, благодаря, Хелена — отвърна Фернандо. — Ами твоите дечица как са? Къде са?

Кастило и Ото се разсмяха.

— Децата са тук, но не съм сигурна дали мястото им е сред нас.

— Хелена, не забравяй, че малките диваци са ми кръщелници — напомни й Кастило. — Доведи ги веднага!

— Ами да! — намеси се Фернандо. — Колкото повече диваци, толкова по-добре.

Фрау Гьорнер се насили да се усмихне, обърна се към прислужница с бяло боне и престилка.

— Илзе, би ли довела децата в трапезарията, ако обичаш? — нареди тя и се обърна към останалите. — Ще се видим там.

След тези думи излезе във фоайето.

— Не е нужно да полагате специални усилия, за да съсипете брака ми — оплака се Ото, въпреки че не бе никак ядосан.

— Засрамете се от себе си — намеси се фрау Гертруд, макар че и тя не бе особено раздразнена.

— Защо ми се струва, че на домакинята не й е особено приятно, когато наричам кръщелниците си диваци? — обърна се Кастило към Торине и Кранц. — Ще ви запозная…

— Значи си усетил? — попита саркастично Гьорнер.

— Ще ви запозная с нея, когато овладее баварския си нрав. — Посочи една от вратите. — Това е асансьорът. По-атлетичните могат, ако искат, да се качат по стълбите.

— Когато беше на девет или десет — започна да разказва Ото, — Карл ходеше в конюшните, събираше котките — по пет, по шест, понякога дори по повече — и ги натъпкваше в асансьора. Дядо му не позволяваше на Карлхен да използва асансьора и ненавиждаше котките. Когато викнеше асансьора и вратата се отвореше, животните се втурваха в стаята му. Тогава гласът на Стария се чуваше чак във Фулда.

— Беше ужасно непослушно дете — усмихна се с много обич фрау Гертруд. — А пък приличаше на истински ангел.

— Джейк, да не би с това изражение на лицето да се опитваш да подскажеш, че не можеш да повярваш? — обърна се Кастило към Торине, ала не дочака отговора му. — Роден съм в тази къща. Живях тук до дванайсет години. — Обърна се към Кранц и продължи: — Дълго е за разказване, Сиймор. Ще ти обясня по-късно. Да вървим в трапезарията и да пием по бира. Може дори да се каже, че съм я правил аз.

— Ако Хелена предложи шампанско, Карл — предупреди Ото, — ще пиеш.

— Слушам — ухили се Кастило. Тракна с токове и махна на всички да се качат в асансьора. Трябваше да се посбутат, но успяха да се съберат.

Трапезарията бе огромно помещение на третия етаж. Едната стена бе покрита с плътни тежки завеси. Кастило се приближи, намери някакъв ключ и го щракна. Завесите се отвориха и разкриха огромни прозорци към ширнали се поля.

— Красива гледка — отбеляза Торине.

— Ела — повика го Чарли — и професор Кастило ще ти изнесе лекция за сравнително новата военна история.

Влезе прислужница, също с боне и престилка, понесла поднос с високи чаши за шампанско. Кастило, Торине и Кранц тъкмо си бяха взели чаши, когато се появи Хелена.

— Ето я и домакинята — посрещна я Кастило. — Хелена, извини грубостта ми. Запознай се с полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили и господин Кранц от електронния център на армията, който ще демонстрира как работи сателитният телефон, който препоръчвам на Ото да купи за чуждестранните кореспонденти на „Тагес Цайтунг“. Господа, това е нашата домакиня, госпожа Хелена Гьорнер.

Хелена се бе овладяла и се държеше наистина чаровно и приятно.

— Имате чудесен дом, фрау Гьорнер — започна Торине. — Гледката е забележителна.

— Нали?

— Тъкмо се канех да им разкажа за земята, Хелена. Може ли да продължа?

— Разбира се — усмихна се тя, за да прикрие досадата си.

— Някъде по средата на това чудесно поле с пшеница — посочи Кастило — ще видите една ивица от около седемдесет метра, където растенията са по-хилави.

— Да — отвърна Торине, когато забеляза какво му показна Кастило.

— Може и да ви е трудно да допуснете в мирно време като сега, но там са били поставени мини, половината „Скачащи Бети“. Били поставени от източногерманските власти…

— Това да не би да е била границата между Източна и Западна Германия? — прекъсна го Торине.

— Точно така. Може ли да продължа?

— Разбира се. Извинявай.

— Мините били поставени от източногерманците, за да не се втурнат западногерманците и да се възползват от благата на комунизма — продължи Кастило.

— Карлхен, внимавай — предупреди го фрау Гертруд.

— А от тази страна на все още замърсената земя минавало шосе, по което патрулирали американски военни… Хелена, шампанското е чудесно! Може ли още една чаша?

— Разбира се — отвърна домакинята и щракна нетърпеливо пръсти към една от прислужниците, която забърза към тях.

Кастило отпи нова глътка, преди да продължи.

— Та, както ви казвах, имало шосе, на което патрулирали американците, за да не позволят на западногерманците да побегнат към Източна Германия. — Един от младите герои е познат на всички ни. Младши лейтенант Алън Нейлър, тъкмо завършил „Уест Пойнт“, намерил време колкото да си намери булка и да завърши курса за офицери във Форт Нокс…

— Нейлър е бил тук? — учуди се Торине. — Невероятно.

— По-късно станал майор — кимна Кастило. — Та той взел, че дочул легендата за къщата.

— Карл! — предупреди го Гьорнер.

Кастило не му обърна никакво внимание.

— Искате ли да ви разкажа? — попита невинно той.

Торине мълчеше.

— Аз искам — отвърна Кранц.

— Ами военните знаели къщата под името „Замъка“ и се носел слух, че тук живеела принцеса със златни коси, пазена от баща й, краля, известен като Стария. Той не държал принцесата окована във вериги, но гледал да я държи по-далече от американците, които също като французите и много германци имали склонност да унищожават културното наследство на разни места по света.

— Не каза ли вече достатъчно? — попита Гьорнер.

— Привършвам, Ото — успокои го Кастило.

— Вече не е смешно, Карл — настоя Ото.

— Тогава недей да се смееш — сопна се Чарли. — Та един ден, предполагам, било неизбежно, затова неизбежното се случило. Долетял американски рицар в блестяща броня. По-точно на „Хюи“. Кацнал на калдъръма пред конюшните.

Той посочи.

— Имал няколко предимства. Бил авиатор, а по-важното е, че бил от Тексас. Както Фернандо ще ви каже, красивите млади тексасци имат излъчване, на което нито едно момиче не може да устои. Така било и тук. — Той огледал къщата и видял красивата принцеса. И тя го видяла. Погледите им се срещнали. Засвирили цигулки. Земята се разтърсила. В небето блеснали фойерверки. Хор от ангели запял Ich liebe dich и разни подобни. Около девет месеца по-късно им се родило красивото момченце, което сега се е изправило пред вас.

— О, Карлхен! — възкликна развълнувана фрау Гертруд.

— Баща ти е бил американски пилот? — попита Кранц. — Сега къде е?

— Не се е върнал от Виетнам — отвърна спокойно Кастило.

— Съжалявам.

— И аз — кимна Кастило. — Лекцията приключи. Дано да сте си записвали, защото предстои писмен изпит.

— Заповядайте, седнете — намеси се Хелена.

— Тази история истина ли е, чичо Карл? — попита младо гласче.

От изражението на Хелена Гьорнер стана ясно, че не е усетила, когато децата й са застанали на вратата.

— Не са ли това любимите ми кръщелници! — възкликна Чарли. — Да, Вили, историята е истинска.

Кастило прекрачи към вратата и прегърна едно по едно двете момченца — на десет и дванайсет.

Дванайсетгодишният попита:

— Какво е Виетнам?

— Една ужасно място, много далече от нас — обясни Чарли. — И между другото, Сиймор, колко е сега във Вашингтон?

— Към шест и половина — отвърна Кранц.

— Колко време ще ти трябва, за да оправиш апаратурата?

— Зависи къде искате да я монтирам.

— Какво ще кажеш до конюшнята? Точно на мястото, където кацнал рицарят в бляскави доспехи.

— Дайте ми десет минути. Тук ли ще остане?

— Няма да е за дълго — успокои го Чарли. — Защо не хапнем, после ще поговорим с Ото и към осем вашингтонско време ще е готова.

— Става.

(ПЕТ)

— Обядът беше великолепен, Хелена. Благодаря ти — каза Кастило.

— Радвам се, че ти хареса, Карл — отвърна тя.

Кастило даде знак на една от прислужниците да му сипе още кафе.

— Danke — благодари той и се обърна към Гьорнер. — Кажи ни, Ото, какво си чул на благотворителното събитие в Марбург за момчетата, които изнасят пари в Аржентина — помоли Кастило.

Гьорнер не отговори.

— Каза две неща, Ото, които привлякоха вниманието ми. Първо, че Фюрерът пръв се бил сетил…

Хелена го погледна студено.

— Не е нужно децата да присъстват на този разговор.

— Както прецениш, Хелена — заяви Кастило. — Когато бях още по-малък от децата, дядо ми, на същата тази маса, ми разказа за злото, причинено от германските националсоциалисти — или както всички ги знаят, нацистите. Според него бе важно те да научат истината отрано.

Лицето й се изопна и тя пребледня.

— Нали помниш, Ото? — продължи Кастило. — Стария седеше срещу теб, чичо Вили и майка бяха седнали там, а аз бях срещу Вили…

— Спомням си, Карл — прекъсна го Гьорнер.

Хелена стана и подхвърли салфетката си на масата.

— Хайде, момчета — подкани ги тя.

— Не се насилвай да ни правиш компания, Liebhen — заговори Ото, — но момчетата остават.

Погледите им се срещнаха, след това тя излезе от стаята.

Гьорнер погледна Кастило.

— Майка ти все казваше, че едно от нещата, които си наследил от Стария, е пълната му липса на такт.

Кастило кимна, след това продължи:

— Каза, че според теб това са били пари, получени от „Петрол срещу храни“.

Гьорнер кимна.

— Сега ще ти обясня, Карл — започна той. — Докато се правеше на интересен с „легендата за замъка“, се замислих. Прав си. Дядо ти не обичаше американците и ако беше жив днес, изобщо нямаше да ги понася. След това разсъдих и си казах, че ако все още беше между нас и знаеше какво става и ако някой офицер от американското разузнаване — не ти, не внукът му, който и да е американски офицер от разузнаването, на който можеше да се довери — дойдеше при него и му зададеше този въпрос, той щеше да му разкаже всичко, което знае.

— Прав си, Карл, че седя на мястото на Стария. И от този стол се опитвам да постъпвам така, както би постъпил той. Затова говорим за неща, които досега не са били споменавани, затова ще ти разкажа каквото знам и тъкмо това е причината, поради която искам и момчетата да присъстват. Стария беше прав и в това отношение. Човек никога не е прекалено млад, за да разбере, че светът, в който живее, е гаден.

— Разбирам, Ото — кимна Кастило.

— Част от нещата съм ги научил сам, друга част идват от Ерик Кочиан…

— Кой?

— Той е главният редактор на „Будапестер Нойе Цайтунг“ — обясни Гьорнер. Погледна Торине. — Това е един от нашите, по-точно един от вестниците на Чарли. Чарли ти е казал, предполагам, че е собственик на фирма „Госингер“. И самата компания, и всичко към нея.

— Не е споменавал — отвърна Торине. Погледна Кастило и добави: — Сигурно е забравил.

— Както и да е. Ерик е стар човек. На седемдесет и няколко. Наполовина унгарец и наполовина виенчанин. Бил е осемнайсетгодишен ефрейтор, когато полкът на Стария е бил в Сталинград. Двамата били тежко ранени, но пък от това излязло нещо добро. Били евакуирани с един самолет; не се оказали в Сибир за десет години след падането на Сталинград. — След войната Ерик дошъл тук — Виена била съсипана, а живите в семейството му загинали в деня, когато американците се опитали да бомбардират централната гара, не улучили целта и сравнили със земята катедралата „Свети Стефан“, така че той нямал къде да отиде. Стария го оставил да работи във фермата, след това, щом възстановил „Тагес Цайтунг“, го преместил във вестника. Когато и виенският вестник бил готов, Ерик заминал за Виена. Там бил главен редактор и се канел да се пенсионира, когато си взехме будапещенския вестник от комунистите. Ерик дойде да се види с мен, когато чул, че се каня да продавам, и поиска да го оставя да вдигне вестника на крака. — Мислех, че няма да излезе нищо, но знаех, че Стария нямаше да откаже, затова се съгласих. Той му даде ново име и запретна ръкави. Получи се. Сега е най-големият вестник на немски език в Унгария и сериозен съперник на виенския „Тагес Цайтунг“ в Словения, Чешката Република и Източна Австрия.

— Той ли е написал материала за ливанеца, как се казваше… Душон, дето го бяха намерили заклан във Виена? — попита Кастило.

— Първият материал беше написан от един от нашите хора във виенския „Тагес Цайтунг“. Когато Ерик видял статията, го обзели съмнения. Затова сам заминал за Виена, а там познава всички, особено висшите кадри в полицията, та те му казали, че това не е… — Гьорнер замълча и погледна с неудобство момчетата, ала след това се престраши и продължи: — Не ставало въпрос, че някакъв хомосексуалист от Близкия изток е убит от русия си виенски любовник, както бе намекнато от нашия журналист, а че по-скоро хората, които са искали да запушат устата на Душон, имат нещо общо с „Петрол срещу храни“. — Ерик вече се бил заровил в историята „Петрол срещу храни“ и всичко пасвало на откритото от него. Затова ми се обади — дойде тук; нямал доверие на телефоните — и ми разказа всичко. Искаше да разрови по-дълбоко. — Обясних му, че ще го убият, а той отговори: „На моята възраст това е чудесен начин, по който да си отидеш и да си в заглавията на първа страница.“ Отказах му и му обещах да натоваря някой с тази задача, а той отвърна: „В такъв случай се пенсионирам. Искам да напиша този материал.“

— Пенсионира ли се?

— Не, разбира се — отвърна Гьорнер.

— Искам да говоря с него. Още утре.

— Трябва да дойда с теб — настоя Гьорнер. — Както и повечето хора, Кочиан е на мнение, че ти пилееш парите на Стария, като се правиш на кореспондент във Вашингтон. Дори ми посочи всички прилики между материала, който си предал, и статия в списание „Американ Кънсърватив“. Забравих какво точно изтъкна, но мога само да ти кажа, че не си се постарал кой знае колко, когато си перифразирал статията.

— В бъдеще ще се постарая да съм по-внимателен — отвърна Кастило.

Гьорнер кимна.

— Та на въпроса ти, Карл, за скритите пари или за препраните, които отиват в Южна Америка, най-вече в Аржентина.

— Какво за тях?

— Този въпрос открай време ме вълнува, вълнуваше и дядо ти. Нацистите не са измислили сами този вариант. Не са били чак толкова умни. Цялата работа започнала след Първата световна война и Версайската конвенция. Французите и англичаните, ако си спомняш, получили германска Източна Африка като репарация, както и почти всичко друго, което успели да измъкнат от германците.

Гьорнер замълча, после попита:

— Лекцията ще бъде доста дълга, струва ми се. Сигурни ли сте, че искате да продължа?

— Не знам за Чарли — отвърна Торине, — но аз държа да я чуя.

— Разказвай, Ото, моля те.

— Колкото и неблагоприятна да е била Версайската конвенция — а аз съм от хората, които са убедени, че благодарение на нея Хитлер идва на власт и затова Втората световна война е била неизбежна, — тя не конфискува директно холдингите на германците, на унгарците, на когото и да е в бивша германска Източна Африка. Било променено колониалното правителство от германско на френско и хората все още притежавали фермите си, бизнеса си, и на каквото там разчитали. — След това французите и англичаните качили данъците на фермите, на различните видове бизнес и на всичко останало, което било тяхно законно право. Проблемът бил, че сега сумите трябвало да се плащат във френски франкове и английски лири. Германската марка била без всякаква стойност. Така че германските земевладелци не можели да осигурят достатъчно франкове и лири, за да си платят данъците. Тогава конфискували собствеността им за неплатени данъци и я разпродавали на търг във франкове и лири на онзи, който бил готов да предложи най-високата цена, а това в повечето случаи били французи и англичани.

— Кофти номер — отбеляза Торине.

— Да не говорим колко е неморален, но затова пък всичко е напълно законно — продължи Гьорнер. — Малцина щастливци не загубили собствеността си — включително някои от унгарските ти роднини, Карл, които по една или друга причина си имали депозити в злато в Южна Африка. Южноафриканците мразели и англичаните, и французите и си затворили очите, когато златото, което германците държали в банките си, било прехвърлено или в банки в Южна Африка, или в Швейцария. — Когато се провели търговете, някои от наддаващите се оказали швейцарци и южноафриканци, които в замяна за златото си успели да купят франкове и лири при доста изгоден курс и по този начин платили повече от французите и англичаните, които били дошли с намерението да се сдобият с нещо на безценица.

— Така твоята Nagyneni13 Олга, Карл…

— Какво? — прекъсна го Торине.

— Унгарската ми леля Олга — обясни Кастило. — Тя живееше тук при нас, докато… на колко бях, Ото, на седем или на девет?

— Беше на осем, когато Олга почина — отвърна Гьорнер. — Както и да е, тъй като имали злато в Южна Африка, Олга и съпругът й, който все още бил жив по онова време, успели не само да запазят имотите си в Източна Африка, ами купили на търг холдингите на Госингер, които в противен случай щели да попаднат в ръцете на алчните французи и англичани.

— След Втората световна война комунистите в Унгария конфискували, разбира се, каквото тя притежавала, но когато Стария най-сетне успя да я измъкне от Унгария, тя все още бе във владение на собствеността си в Африка. Остави я на Стария, когато почина. Той пазеше имотите, докато не прецени, че след освобождението Кения няма да се превърне в Африканския рай, за който тръбяха чернокожите лидери.

— За пръв път чувам всичко това — призна Кастило.

— Просто е трябвало да попиташ, Карл — засече го Гьорнер. — Важното е, че хората си научили урока. Разбрали, че е разумно да разполагат с твърда валута извън страната, в която живеят. Така швейцарските банки станали незаменими благодарение на стриктните си правила за банкова тайна.

— Цялата работа била да се изнесат парите от страната, без да разбере правителството. Това означавало, че трябва да имаш приятел в страната, където искаш да скриеш златната си кокошка. За германците мястото, където можеш да намериш приятели — в някои случаи дори роднини, — се оказала Аржентина. През трийсетте, хората лесно забравят, Аржентина разполагала с най-големия златен резерв в света.

— Ние имали ли сме нещо общо с цялата тази работа? — попита Кастило.

— Да — потвърди Ото. — Прадядо ти, а след него и дядо ти, започнали да купуват вестникарска хартия от Аржентина.

— Нещо не разбирам — призна Чарли.

— За вестниците са необходими огромни количества хартия — обясни Гьорнер. — Затова никой не се учудил, когато фирма „Госингер“ започнала да купува хартия от Аржентина, където била значително по-евтина, отколкото в Дания и Норвегия, да не говорим за Щатите и Канада. А отначало правителството не се било усетило колко е евтина.

— Наистина не разбирам — настоя Кастило.

— Да кажем, че хартията от Дания струвала по петдесет долара на тон. Това е само пример, защото нямам представа какви са били цените навремето. Американската и канадската била по четирийсет на тон. Докато аржентинската струвала трийсет. Без допълнителни такси „Дрезднербанк“ прехвърляла, да кажем, три хиляди долара на аржентинска банка за сто тона вестникарска хартия. Сумата — платена, стоката — получена. Точка по въпроса. Истината е, че хартията струвала две хиляди и петстотин. Което означавало, че на всеки сто тона оставали по петстотин долара, които влизали по сметка.

— Ние сме го правили, така ли? — попита Чарли, неспособен да повярва.

— О, да. И „Мерцедес Бенц“ са го правили. И „Ман Дизел“ са го правили. И „Сименс“ са го правили. Няма пивоварна, включително и нашите, които да не са го правили. — Той замълча. — Според теб откъде са дошли парите за икономическото чудо, което възроди Германия също като феникс след пълната разруха през 1945 година?

— Аз си мислех, че всичко се дължи на плана „Маршал“ — намеси се Торине. — И на усилията на Германия.

— Всичко това е вярно, полковник — потвърди Гьорнер. — Планът „Маршал“ ни хранеше и ни предпазваше от лапите на Съветския съюз. А златната кокошка, оставена в чужбина, ни осигури суровините, от които се нуждаехме, за да работим.

— Все още ли правим подобни неща? — поинтересува се Кастило.

— Дядо ти приемаше Хуан Д. Перон за не по-малко опасен от Хитлер. Преместихме златната кокошка още преди да се родиш.

— Защо тогава момчетата от Марбург пращат парите от „Петрол срещу храни“ там?

— И до това ще стигна, но това е разказ, който си има две страни и ще ми отнеме известно време, за да чуете всичко. А одеве каза на господин Кранц, че искаш да демонстрира телефона чудо.

— Да, трябва да проведа някой и друг разговор.

— Ще довършим разговора по-късно.

(ШЕСТ)

— Излъгах те, Ото — призна Кастило. Бяха застанали на сянка под стената на конюшнята, облегнати на стената, докато Кранц свързваше приемника. Малка сателитна антена бе насочена към небето. Имаше контролен панел, подобен на малък лаптоп с няколко допълнителни редици шарени копчета.

Хелена бе изчезнала нанякъде заедно с момчетата. Кастило се питаше дали се опитва да ги предпази от кръстника им и дали Ото не й бе дал дискретно знак да ги отведе, за да не гледат и слушат повече.

— Това никак не ме учудва — отвърна Ото.

— Не се продават. „AFC“ пускат страхотни неща на пазара, но точно тези са само за военните.

— Какво толкова им е специалното? — попита Ото.

— Готово, господине — обади се Кранц.

— Кодиране на гласа? — попита Кастило.

Кранц му подаде слушалка, малка, черна също като на факс.

— Гласът е кодиран, господине.

— Всичко останало наред ли е? — попита Кастило.

— Сигналът е чист и мога да пусна на говорител.

— Добре. — Кастило му върна слушалката.

— Готово, господине — докладва Кранц след миг.

— Дик? — обади се Кастило.

Гласът му бе превърнат в дигитален електронен пулс, след това закодиран и за частица от секундата прехвърлен към сателит на трийсет и пет хиляди и шестстотин километра над земята, прехвърлен към друг сателит, след това предаден към сателитната чиния на комплекса „Небраска“. Там съобщението се разкодираше и зазвучаваше в слушалката на майор Х. Ричард Милър Младши.

Гласът на Милър прозвуча със секунда закъснение — след като бе преминал през същата серия мерки за сигурност — и проехтя от високоговорителите, монтирани до конюшнята.

— Здрасти, Чарли.

— Къде, по дяволите, беше? Опитваме се да се свържем с теб от часове.

— Ти се включи преди дванайсет секунди — отвърна Милър.

— Сам ли си?

— Със секретар Хол, Агнес и Том.

— Сигналът достатъчно силен ли е, за да пуснете разговора на говорител?

След няколко секунди прозвуча непознат мъжки глас:

— Говорител в изправност.

След още няколко секунди се чу гласът на секретаря на Вътрешна сигурност.

— Добре ли е така, Чарли?

— Чувам ви ясно, господине.

— Казвай, Чарли. Какво научи? След това аз ще ти кажа добрите новини — обеща Хол.

— Лоримър е бил посредник в „Петрол срещу храни“ — започна Кастило. — Цяла сюрия хора искат да го пратят на оня свят не само заради сделките, ами защото е отмъкнал куп пари — по всяка вероятност, шестнайсет милиона долара — от големите играчи.

— Да не би да искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Представителят на ЦРУ в Париж мисли, че е мъртъв. Аз не съм убеден. Ще го потърся.

— Къде?

— Искам да поговоря с един човек в Будапеща. Той може да ми подхвърли някоя идея.

— Ти къде си?

— В Бад Херсфелд. Заминаваме за Будапеща рано утре сутринта.

— Знаех, че не си в Париж — отвърна Хол. — Посланик Монтвейл ми каза. Това е добре.

— Кое?

— Каза, че имал информация за теб, и питаше къде си. Казах му.

— Каква информация?

— Не пожела да ми каже — отвърна сухо Хол. — Реших, че ще бъде по-лесно, ако той ти я каже лично — а след това, ако искаш, ти ще ми кажеш — вместо да се обръщам към президента.

— Кога ще ми каже? — попита Кастило. Погледна Торине в очите. Торине недоволно вдигна ръце, сякаш се опитваше да попита какво ще правят.

— Когато позвъни, за да ми каже, че не си в „Крийон“, ме помоли да го свържа с теб, когато ми се обадиш. Обещах му. Искаш ли да говориш с него?

— Да не би да имам избор?

— Нямаш, Чарли. Но ти решаваш.

— И как ще го направим?

— Вързани сме с телефонната централа на Белия дом. Когато кажеш, че си готов за разговор с него, ще те свържа.

— Иска ми се да чуете разговора, господине.

— Ако не ми кажеш да изключа говорителя…

— Благодаря ви.

Гласът на Милър полетя към сателита в небето:

— Свържи ни с телефонистката на Белия дом.

— Телефонна централа.

— Обажда се К. Г. Кастило. Искам да разговарям с посланик Монтвейл. Трябва ми обезопасена връзка.

— Изчакайте един момент, ако обичате.

— Кабинетът на директор Монтвейл.

— Господин К. Г. Кастило чака на обезопасена линия за разговор с директор Монтвейл.

— Един момент, ако обичате.

— Чарлс Монтвейл. Ти ли си, майоре?

— Да, господине. Добро утро, господине.

— Линията е обезопасена, нали?

— Така ми съобщиха, господине.

— Поразпитах за агента на ФБР в Монтевидео, Юнг, майоре.

— Благодаря ви, господине.

— Много интересна работа, майоре. Главният прокурор ми съобщи, че Юнг е прехвърлен към Държавния департамент за мисия с най-високо ниво на достъп до секретна информация. Работата, която върши, е толкова секретна, поне така ми беше казано, че нито директорът на ФБР, нито главният прокурор знаят какво точно става.

— Наистина интересно, господине.

— Има и още, майоре. Когато попитах директора на разузнавателното бюро към Държавния департамент какво става, той отвърна, че няма право да обсъжда действията на агент Юнг без специално разрешение от държавния секретар.

— Това е още по-интересно, господине.

— Очевидно секретар Кохън е пропуснала да съобщи на някои хора за Звеното на президента.

— А вие успяхте ли да поговорите по този въпрос със секретар Кохън, господине?

— Тук става още по-интересно, майоре. Да, говорих с нея. Тя твърди, че няма информация за дейността на агент Юнг, освен онова, което е чула по време на разговора ни на борда на „Еър Форс Едно“. Въпреки това ме увери, че веднага щом стигне в Сингапур, ще направи необходимото, за да разнищи въпроса.

— Тя на път към Сингапур ли е, господине?

— Очевидно. Освен това не обясни защо не желае да се възползва от комуникационната система на борда на самолета.

— Понякога връзката се разпада, господине.

— Сигурно е така. Както и да е, майоре, съжалявам, че не ти помогнах.

— Разбирам естеството на проблема, господине. Благодаря ви за положените усилия.

— Предполагам, че скоро ще имам отговор. Щом разбера нещо, ще се свържа с теб, майоре. Както сам се досещаш, любопитството ми е разпалено.

— Благодаря ви, господине.

Чу се прищракване и Кастило разбра, че директорът на Националното разузнаване е затворил.

В този момент прозвуча отново гласът на секретар Хол.

— Чарли, нямам абсолютно никаква представа какво става. Предлагам да изчакаме и да видим какво ще успее Монтвейл да изкопчи от Натали.

— Добре, господине.

— Да ми разкажеш какво си открил в Будапеща.

— Разбира се, господине.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Дик, чуваш ли ни?

— Да, господине, слушам, шефе.

— Би ли изпратил цветя в болницата?

— Вече я свършихме тази работа, шефе — намеси се Агнес Форбисън. — Сигурно ги е получила.

— Много ти благодаря, Агнес.

— И аз я харесвам, Чарли.

— Това ли е всичко? — попита Милър. — Прекъсвам връзката, господин секретар.

— Прекъсвай — съгласи се Хол.

Докато наблюдаваше как Кранц затваря лаптопа, Гьорнер попита:

— На кого изпращаш цветя, Карл?

— Простреляха един от агентите ми, жена, в Буенос Айрес — обясни Кастило.

— Това са пълни дивотии, Ото — намеси се Фернандо. — Тя наистина е била простреляна, но тук изобщо не става дума за професионална платоническа връзка.

— Млъквай, копеле! — надигна глас Кастило.

— Ще узнаеш истината и истината ще те освободи — отвърна Фернандо. — Казва се Бети Шнайдер, Ото, и двамата са като болни от любов тийнейджъри.

— Wunderbar! — възкликна Ото.