Заложникът

(ЕДНО)

Свързочен център

Посолство на САЩ

„Авенида Колумбия“ 4300

Палермо, Буенос Айрес, Аржентина

11:00, 23 юли 2005

Слабият, грижливо облечен мъж зад бюрото се изправи, когато Кастило влезе. Беше в костюм, с колосана бяла риза, ала в стойката, прическата и държанието му имаше нещо, което накара Чарли да реши, че е военен.

— Господин Кастило?

— Да. Трябва ми обезопасена връзка с Белия дом. Имам достъп.

— Господине, посланикът предаде, че иска да ви види веднага щом дойдете.

„По дяволите!

В «Пойнт» не са ни учили как да реагираме в подобни ситуации. Правилата там бяха съвсем простички. Подчиняваш се на последната издадена законна заповед. Последната ми беше да намеря телефон по най-бързия начин. А технически погледнато посланик Силвио няма законно основание да ми нарежда какво да правя.

Дали? Той е посланик и представлява волята и гласа на президента на Щатите в тази страна.

А майор К. Г. Кастило не може да съобщи на посланик Силвио, при това в неговото посолство, че в момента няма време за него, но ще се постарае да го вмести в натоварената си програма при първа възможност.“

— Благодаря — отвърна Кастило и се отправи към кабинета на посланика.

— Искали сте да ме видите, господине — започна Чарли, щом секретарката на Силвио го въведе в кабинета.

— Да. Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо. Просто исках да ви съобщя, че персоналът по сигурността е готов за инструкциите ви.

„Тоя какви ги приказва?“

— Не разбирам, господине.

— Вие май нямате представа за какво става въпрос.

— Не, господине, нямам.

— Предположих. Може ли да ви попитам защо сте в посолството?

— Беше ми наредено да се свържа от обезопасен телефон с шефа си… със секретар Хол… колкото е възможно по-бързо.

— Аз пък току-що проведох много интересен разговор с моя шеф. Защо не проведете разговора с вашия шеф, а когато приключите, ще сравним записките си, ако мога така да се изразя.

— Господине, имам неприятното чувство, че съм направил нещо, с което съм ви ядосал.

— Истина е, че съм ядосан, но вие нямате нищо общо, господин Кастило — призна Силвио. — Мога единствено да кажа, че ние с вас сме като откъснати листа, подмятани от бурен вятър.

Чарли не знаеше какво да отговори.

— Защо не се обадите на секретар Хол? След това пак ще поговорим — предложи Силвио.

— Добре, господине.

— Хол слуша.

— Обажда се Чарли, господине.

— Направо на въпроса — заяви секретар Хол. — По нареждане на президента, вие, майор Кастило, имате пълното право, първо, да предприемате каквото прецените, за да защитите семейството на покойния Дж. Уинслоу Мастърсън, докато сте в Аржентина, и, второ, да организирате безопасното им завръщане…

— Мили Боже!

— Остави ме да довърша, Чарли. По нареждане на президента записах всичко, което ми каза.

— Извинете, господине.

— И, второ, да организирате безопасното им завръщане в Съединените щати; освен това, трето, имате пълна власт да разследвате отвличането на госпожа Елизабет Мастърсън и убийството на господин Мастърсън. — Той замълча. — Дотук разбра ли всичко?

— Да, господине.

— Американският посланик в Буенос Айрес е уведомен за решението на президента и е инструктиран да ви осигури всичко, което прецените, че ще ви бъде необходимо, за да изпълните задълженията си. Директорите на ЦРУ и ФБР са уведомени за това решение и инструктирани да ви осигурят пълна подкрепа, за да изпълните задълженията си.

— Господи!

— Казах ти, че е побеснял. Отначало блъскаше с юмрук по бюрото и викаше: „Няма да преглътна убийството на американски дипломат.“ И се самонавиваше и разпалваше все повече. Май не съм го виждал толкова ядосан, откакто бяхме под вражески огън във Виетнам.

— Господине, знаете, че не съм квалифициран, за да проведа подобно разследване.

— Очевидно президентът е решил, че си достатъчно квалифициран.

— От всичко, което видях, хората в посолството правят всичко възможно… и продължават в този дух.

— Очевидно президентът не мисли така. Решението му не подлежи на обсъждане, Чарли. Цитирам какво каза.

— Добре, господине.

— За да подпомогне изпълнението на мисията ти, директорът на Централното разузнаване е уведомил представителя на ЦРУ, че ще ти бъде подчинен, на директора на ФБР бе наредено да изпрати екип, който да ти помага в разследването, а на главнокомандващия Централното командване бе наредено да изпрати самолет и охрана, които да върнат тялото на господин Мастърсън и семейството му в Щатите. Доколкото разбрах от генерал Нейлър, самолетът ще излети след час — което означава, че вече е излетял, — а командващият офицер е на твоите заповеди.

— Господине…

— Чарли, ти, изглежда, не разбра, че решението на президента не подлежи на обсъждане.

— Разбирам, господине.

— Единственото, което искам от теб — освен подробни отчети, разбира се, — е да ми кажеш от каква помощ се нуждаеш.

Кастило въздъхна дълбоко.

— С какво ще пристигнат агентите на ФБР? С транспорт на Военновъздушните сили ли?

— Те си имат самолет.

— Има ли възможност да изпратите Джак Бритън и Бети Шнайдер?

— Виж ти. Малко след като започнаха фойерверките, Джоуел ми каза, че според него и двамата се справяли блестящо в школата и помоли директора да ги освободи по-рано, за да постъпят на служба при нас и да поемат преглеждането на разузнавателните сведения, които ни се изпращат. Ти май не знаеше?

— Не, господине, не знаех.

— Директорът беше против, защото това щеше да се превърне в нежелателен прецедент, а той възнамерявал да покани и двамата да останат като инструктори.

— Господине, аз наистина…

— В момента и двамата вече са положили клетви, издадени са им документи и пътуват насам, а много е вероятно да са се приземили. Ако не знаеш, Джоуел може да бъде невероятно убедителен, когато реши.

— Забелязал съм, господине.

— Защо ти трябват?

— Защото и двамата са ченгета, господине, а аз не съм, Бети е жена, а аз не съм, Джак е черен, а аз не съм.

— „Добре дошли в Тайните служби. Не бързайте да си оправяте багажа; върнете се на летището, защото ви очаква самолет на ФБР. Кастило ще ви обясни всичко, когато пристигнете в Аржентина.“

— Ще го направите ли, господине?

— Истината е, Чарли, че не мога да не го направя. Не ми се иска да обяснявам на президента защо не съм ти осигурил нещо, което си поискал от мен.

— Господине, какво ще кажете да изкарате Дик Милър от болницата, за да се заеме с отчетите?

— Чарли, много добре знаеш, че той току-що претърпя нова операция на коляното.

— Господине, той ми каза, че в мига, в който може да става от леглото, ще излезе в болнични.

— А вместо това ти предлагаш да идва на работа с гипсиран крак и да преглежда ежедневните отчети, така ли?

— Според мен ще предпочете да се занимава с това, вместо да лежи в леглото си в „Уолтър Рийд“ или да си стои вкъщи.

— Ще разбера дали е така, но ако ти откажа, после няма да мога да намеря достатъчно оправдания за пред президента. А като знам в какво настроение е в момента, едва ли ще изслуша обясненията ми. „Господине, майор Милър е в «Уолтър Рийд» и се възстановява след операция на коляното.“

— Да, господине.

— Ще ти се обадя, когато разбера по кое време пристигат самолетите.

— Благодаря ви, господине.

— Чарли, нали си чувал израза, че „добрите дела не остават ненаказани“?

— Да, господине.

— Почти съжалявам — отбележи, че използвам „почти“, — че намери онзи проклет „727“.

— Разбирам, господине.

(ДВЕ)

— Докторе, чакайте да видим дали съм ви разбрал правилно. — Секретарят на Вътрешна сигурност разговаряше по телефона със завеждащия ортопедичното отделение в Армейския медицински център „Уолтър Рийд“. — Значи, ако майор Милър държи крака си неподвижен, няма причина да остава в „Уолтър Рийд“ през петнайсетте дни до свалянето на гипса?

— Значи е наясно с всичко това и може да ползва болничния си, така ли?

Хол погледна Джоуел Исаксън, отпуснал се на стол от другата страна на бюрото, докато повтаряше думите на лекаря.

— Препоръчвате му да се прибере у тях и да разчита на грижите на майка си, която познавате открай време.

— Мислите, че трябва да съм наясно, че майор Милър е противен инат също като баща си, когото познавате от по-дълго, отколкото майка му, и го казвате, защото, въпреки съветите ви, той е решил да не излиза в болнични.

Исаксън се усмихна и поклати глава.

— С ваше разрешение, докторе, бих искал да поканя майор Милър да се заеме с някои дребни задачи — чисто административни — в офиса ми. Ако е съгласен, ще го настаня на подходящо място — с обслужване по стаите — и ще му осигуря човек, който да се грижи за него.

— Само да си пази крака ли? Няма проблем, докторе.

— Джоуел, обади му се — нареди секретар Хол. — Ако се обадя аз, той ще го приеме като заповед.

Исаксън кимна и посегна към телефона на Хол. Хол му подаде листче с телефона на „Уолтър Рийд“ и Исаксън го набра.

— Включи говорителя — нареди Хол.

— Дик, обажда се Джоуел Исаксън. Удобно ли е да говорим?

— За какво?

— Да ми кажеш как си, например.

— Чак до задника са ме опаковали в гипс.

— Как си?

— А ти, Джоуел, как щеше да бъдеш, ако са те натъпкали в гипс чак до топките?

— Мислех, че ще те пуснат в болнични, за да се прибереш у вас.

— Опитват се да ме накарат да си взема болнични и да се прибера у нас.

— Ти не искаш ли?

— Кажи ми, Джоуел, ако беше опакован в гипс чак до топките, щеше ли да се съгласиш да минеш курсовете за кореспонденти, които предлагат от командването и колежа към Генералния щаб?

— Нещо не те разбирам.

— Точно това е замислил генерал-майор Милър за любимия си син. Друга подобна възможност нямало да има, затова не бивало да се губи нито секунда.

— И какво смяташ да правиш?

— Гледам повторенията на разни сериали по телевизията. Не успях да убедя нито една от сестрите да ми прави компания в леглото.

— Трябва ни малко помощ в офиса. По за два часа на ден. Интересува ли те?

— Джоуел, кога за последен път те е целувал двуметров чернокож? Кога трябва да се явя?

— Дори не ме попита каква е работата.

— Ще цитирам Кларк Гейбъл в „Отнесени от вихъра“. Гледах го два пъти, докато бях тук. „Честно да ти кажа, мила, пет пари не давам!“

— Да мина ли утре сутринта, за да те взема? Надявам се, все още си добре дошъл в апартамента на Чарли?

— А защо не дойдеш да ме вземеш веднага? И къде е това копеле? Трябваше да ми донесе една бутилка онзи ден, а никакъв го няма.

— В Аржентина е.

— Току-що гледах новините по „Фокс Нюз“. Лошите видели сметката на Джак Пачката. Чарли пък какво общо има с това?

— Ще ти разкажа, когато дойдеш.

— Кога ще стане?

— Чакай малко, Дик — помоли го Исаксън, изключи високоговорителя, покри слушалката с ръка и погледна секретар Хол.

— Върви да го вземеш — нареди Хол.

— Дик, ще съм при теб след около половин час — каза Джоуел.

— Щом не може по-бързо — отвърна Милър и затвори.

(ТРИ)

Кастило излезе от телефонната кабина и се усмихна на шефа на свързочния център.

— Благодаря ви. — Посочи кафе-машината. — Има ли някакъв шанс да получа една чаша?

— Заповядайте, господине — отвърна мъжът и подаде на Чарли порцеланова чаша.

— Войник или пехотинец? — попита Кастило.

— Войник, господине. Сержант 1-ви клас.

— Не ви ли се иска от време на време да сте обикновен войник? — попита Чарли. — Да не се притеснявате за нищо, освен за посещенията на главния инспектор?

— Понякога, господине. Въпреки че тук е доста интересно, а и не е трудно.

— Познавахте ли господин Мастърсън?

— Да, господине. Един от добрите. Какво, по дяволите, става?

— Точно сега никой не знае — отвърна Кастило.

„Включително и аз, или по-точно казано, най-вече аз, а президентът ме назначи да разследвам случая.

Да не говорим, че в най-скоро време ще се превърна в най-мразения човек в цялото посолство и всички от посланика надолу ще се чудят как да ме наплюят.

И ще има защо.

Те направиха всичко по силите си, не просто по задължение, а защото се възхищаваха на Мастърсън, уважават съпругата му, а не постигнаха нищо.

Сигурно си мислят: «Някакъв надут пуяк, който се появи в Буенос Айрес преди два дена, започва да се разпорежда. Един Господ знае какви ги разправя за нас този мръсник, когато пипне телефона, за да докладва във Вашингтон.»“

Отпи глътка кафе, опари си устните и изруга:

— По дяволите!

— Трябваше да ви предупредя, че е горещо — обади се сержантът.

— Грешката е моя — успокои го Кастило.

„Добре поне, че в «Пойнт» ме научиха как да се оправям в подобна ситуация.

Най-хубавото е, че знам какво не трябва да правя.

В никакъв случай не бива да строиш войниците, за да им съобщиш: «Леле, момчета, да знаете само каква тъпа заповед ни спуснаха отгоре.»

Когато получиш заповед, колкото и да е тъпа — а при цялото ми уважение, господин президент, решението ви е изключително тъпо, — или отказваш да изпълняваш, или изпълняваш, без да си отваряш устата.

Тъй като няма как да се откаже на подобна заповед — нали «не подлежи на обсъждане», да не говорим, че съм положил клетва да изпълнявам заповеди, включително и заповедите на президента, — трябва да се изправя пред войниците, пламнал от ентусиазъм, и да се съобразя с въпросната заповед. А след това ще направя всичко по силите си, за да си изпълня задълженията.“

— Може ли да взема чашата? Посланикът ме чака от поне десет минути.

— Разбира се — кимна сержантът.

(ЧЕТИРИ)

— Господине, току-що разговарях със секретар Хол и той ми предаде заповедта на президента.

— Президентът бе много ясен какво иска да се направи; какво вие трябва да направите — уточни посланик Силвио.

— Казвам го единствено пред вас, господине, но не съм подходящ за тази работа.

— Очевидно президентът е на друго мнение — отвърна Силвио. — А и това няма никакво значение.

— Да, господине, прав сте.

— Повиках в конферентната зала всички, които имат нещо общо със случая. Вече са се събрали.

— Съобщихте ли им, господине?

— Предпочитам да знам какво искате да им кажа, преди да отидем.

— Господине, ако им представим фактите — че президентът ме е упълномощил да изведа госпожа Мастърсън и децата, както и да осигуря превозването на тялото на господин Мастърсън от страната, че вече отговарям за разследването — е най-добре.

— И аз така мисля — кимна Силвио. — Преди президентът да ми се обади, бях взел решение, което нямаше никак да се понрави на екипа на ФБР, който ще изпратят.

— Какво е то, господине?

— Полковник Мунц поиска разрешение да извърши аутопсия на тялото на господин Мастърсън и аз позволих. Беше трудно решение.

— Страхувам се, че не ви разбирам, господине.

— Навлизаме в сивата зона на законите и дипломацията — заяви Силвио. — Имаше убийство и похищение. Това са нарушения на аржентинските закони. Убийството на представител на американското правителство, независимо къде е станало, се наказва със смърт според нашите закони…

Кастило си помисли: „Ако ми трябва ново доказателство, че нямам никаква представа какво правя, вече съм убеден, че съм нагазил в прекалено дълбоки води.“

— Поне на теория правителството има право да изиска извършителите да бъдат екстрадирани в Съединените щати, за да бъдат предадени на съд. Не съм наясно — нямах време да проверя — как точно се вмества похищението на госпожа Мастърсън, но отвличането й е в разрез с аржентинските закони.

— Дори не съм мислил по този въпрос — призна Кастило.

— Затова пък аз много мислих — отвърна Силвио. — Нека приемем, че извършителите бъдат задържани, че аржентинците ги арестуват и предадат на аржентински съд. Проблемът е, че ако ги признаят за виновни, максималната присъда с двайсет до двайсет и пет години затвор.

— Тук няма смъртна присъда — потвърди Кастило.

— И само за ваше сведение, господин Кастило, макар много да ми се иска да видя тези хора — как се казва — да посинеят на бесилото, тази работа просто няма да я бъде.

— Да не говорим, че екстрадициите създават проблеми. За съжаление, голяма част от аржентинските държавници и представители на закона са против всичко, което ние norteamericanos искаме — може би наследство от Хуан Доминго Перон, — все едно че наблюдаваме рефлекса на Павлов. Почти съм сигурен, че в края на краищата екстрадирането ще бъде одобрено, но в същото време имам известни съмнения.

— Тук става въпрос за нашата смъртна присъда. Докато бях още млад и работех като консул в Париж, имаше един отвратителен тип от Филаделфия, който беше натъпкал приятелката си в багажник и я беше оставил там. Когато най-сетне се разкри и го арестуваха, адвокатът му — между другото в момента е сенатор Арлън Спектър — го измъкна под гаранция и той се покри. Открихме го във Франция. Когато се опитахме да го екстрадираме, французите, които също като аржентинците отказват всичко, което американците поискат, започнаха да създават трудности.

— Една от причините за отказа им бе, че ние имаме смъртна присъда, докато те нямат. Имаше и други причини, но това бе основният им аргумент. Трябваха ни двайсет години, за да го екстрадираме от Франция. Стана преди две години. Затова съм почти сигурен, че смъртната присъда ще бъде изтъкната като причина аржентинците да откажат екстрадиция.

— Чувал съм тази история — кимна Кастило. — Имам приятели в полицията на Филаделфия.

„Включително и бившият сержант Бети Шнайдер, която в момента пътува насам. И която може и да не остане очарована, когато ме види.“

— Двама от тях, господине — продължи Кастило, — станаха агенти на Тайните служби. Помолих да ги изпратят да ми помагат. Едната е жена, така че възнамерявам да я зачисля като лична охрана на госпожа Мастърсън. Другият е изключително находчив детектив, който ще следи как водя разследването. Той е чернокож, което ми се струва, че ще бъде от полза.

— Имате ли вече идеи как да процедирате? — попита Силвио. — Подозирам, че не сте чак толкова безпомощен, колкото се опитвате да се представите.

„Напротив. Повиках сержант Шнайдер, защото исках да е непрекъснато около госпожа Мастърсън или защото не мога да я избия от мислите си? Какво каза Дик Милър? Притежавам жалката склонност да мисля с оная си работа.“

— Като имам предвид всички тези неща — каза Силвио, — струва ми се, че справедливостта — доколкото можем да се надяваме на справедливост при тези обстоятелства — ще бъде постигната, ако оставим тези отрепки да бъдат съдени в аржентински съд.

— Така е, господине. Разбирам.

— Което означава, разбира се, че всички събрани доказателства ще бъдат задържани от аржентинската съдебна система, че екстрадирането на тези хора, ако все пак бъде постигнато, ще бъде напълно безсмислено. Ние просто не разполагаме с каквито и да е доказателства. Освен това самото искане за екстрадиция ще накърни гордостта на аржентинците. Все едно да кажем, че нямаме доверие на съдебната им система.

— Съобщихте ли решението си на президента, господин посланик?

— Разговорът ни, господин Кастило, беше по-скоро монолог — призна Силвио. — Има ли нещо друго, което трябва да обсъдим, преди да отидем в конферентната зала?

— Според мен няма, господине.

(ПЕТ)

Насядалите около конферентната маса замълчаха и станаха, когато Силвио и Кастило влязоха.

Алекс Дарби бе седнал начело на масата. Кенет Лауъри се бе настанил от дясната му страна, а Тони Сантини — от лявата. Двамата агенти на ФБР от Монтевидео бяха един до друг. Имаше още десетина мъже. Кастило не им знаеше имената, но помнеше представителите на Агенцията за борба с наркотиците от брейнсторминга, който Мастърсън бе организирал. Трима бяха в униформи: полковник от Военновъздушните сили, полковник от армията и сержант от пехотата.

Кастило реши, че са аташето по отбраната, командирът на военната мисия и шефът на пехотинците, които охраняваха посолството. Всички до един оглеждаха Кастило с неприкрито любопитство.

— Седнете, господа — каза Силвио и се упъти към челното място на масата. Подпря длани на облегалката на стола.

— За онези, които не го познават, бих искал да представя господин К. Г. Кастило, който е в Аржентина в качеството си на агент на президента. Наскоро президентът ми съобщи, че е назначил господин Кастило, за да разследва нещастието, сполетяло заместник-посланик Дж. Уинслоу Мастърсън и семейството му. Освен това президентът ми съобщи, че държавният секретар, секретарят на отбраната и директорите на Централното разузнавателно управление и Федералното бюро за разследване са уведомени за решението му.

Посланикът погледна Кастило.

— Господин Кастило, заповядайте.

След тези думи той седна отстрани на масата. Чарли огледа събралите се.

„Май не гледат много приятелски. Нито един от тях. Какво пък!“

— Добро утро, господа — започна той. — Приоритетите ни са следните. Първо, защитата на госпожа Мастърсън и децата й. Второ, защитата на персонала на посолството. Трето, да сътрудничим на аржентинските власти при разследването на случилото се. — Във връзка с последното, след като се консултирах с посланик Силвио, реших, че е най-добре да продължим разследването с убеждението, че аржентинските власти ще открият извършителя на престъпленията, ще арестуват виновниците и ще ги предадат на аржентинския съд.

— Няма ли поне да се опитаме да екстрадираме мръсниците? — попита агентът от ФБР Юнг.

— Това е решението ми след проведения с посланик Силвио разговор. Моля, не ме прекъсвайте, докато не ви дам думата за въпроси — отвърна Кастило.

Събралите се зашумяха, ала никой не надигна глас.

„Това май ми се размина. Да видим какво още ще ми се размине.“

— По отношение на първия приоритет: господин Сантини, който има богат опит в Тайните служби и охраната на президента, ще поеме семейство Мастърсън, докато напуснат страната. Самолет на Военновъздушните сили пътува насам, за да превози тялото на господин Мастърсън и семейството му до Щатите. По отношение на втория приоритет: господин Лауъри ще въведе необходимите мерки за защита на останалия персонал на посолството. Знам, че президентът ще иска отчет, затова до един час, господин Лауъри, очаквам да ми представите груб план на мерките за сигурност, а след като посланик Силвио го одобри, аз ще го изпратя във Вашингтон.

Кастило погледна Лауъри.

— Добре, господине. До един час ще бъде готов.

„Второ попадение.“

— По отношение на третия приоритет: господин Дарби ще поеме връзката с аржентинските власти, ще следи разследването и ще бъде координатор на господин Сантини и господин Лауъри, за да бъдат въведени мерките за сигурност с помощта на аржентинското правителство. — Освен това, ФБР изпраща екип следователи. Те ще докладват на господин Дарби. Господин… Юнг, нали така?

— Да, Юнг — потвърди агентът.

— Вие ще отговаряте за логистичната подкрепа на екипа от ФБР. Осигурете им място, където да работят, да живеят, автомобили и дръжте посланик Силвио, господин Дарби, господин Лауъри, господин Сантини и мен в течение на разследването. — Тайните служби изпращат двама специални агенти. Първо, специален агент Шнайдер ще докладва на господин Сантини и ще отговаря за защитата на семейство Мастърсън. Специален агент Бритън ще наблюдава хода и на аржентинското, и на нашето разследване — включително и разследването на ФБР, — като ще докладва на посланика и на мен за всичко, което се случва. Тъй като двамата специални агенти ще работят за мен, оказвайте им помощ.

„И как, по дяволите, ще стане тази работа?“

— Накрая, за да съм сигурен, че всичко е ясно, за да съм сигурен, че някой, седнал зад някое бюро във Вашингтон, няма да започне да следи под микроскоп действията ни тук, не желая никакви контакти — по радиостанции, имейл или телефон — с която и да е агенция във Вашингтон, освен ако не получите достъп от мен или от посланика.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че ми забранявате да се свързвам с Бюрото? — попита Юнг.

— Благодаря ви, че така точно предадохте думите ми, агент Юнг, защото очевидно съм ви затруднил с молбата си да не ме прекъсвате — сопна се Кастило. — Забранено ви е да се свързвате с Бюрото — и с когото и да е друг — без одобрението на посланика или без моето, независимо от случая. Ясно ли е?

Последва кратко колебание. След това се чу студено:

— Ясно.

— Има ли други въпроси и коментари?

Въпросите и коментарите бяха значително по-малко, отколкото Чарли очакваше.

„Затова пък се надига масово недоволство срещу изпратения от президента агент Кастило.

Ако се бях опитал да се държа приятелски, щеше да стане още по-зле.“

— Ако нямате други въпроси, господа, бих искал да ви благодаря за отделеното време и внимание. Да се захващаме. Господин Дарби и господин Сантини, бихте ли останали, ако обичате?

— Ще ви трябва ли още нещо, господин Кастило — попита посланик Силвио, след като всички освен Дарби и Сантини, излязоха.

— Да, господине, бихте ли ми отделили още една минута?

— Разбира се.

— Тони, Алекс, забраната за комуникации не се отнася до вас. Работата е там, че не можех да изолирам единствено ФБР. Наистина не ми се иска някой надут пуяк да гадае какво точно се опитваме да направим тук. — Погледна Дарби. — Помниш ли досадниците от Ленгли, които имаха достъп до сателитния телефон в Афганистан, Алекс?

— Всеки път, като си спомня, ме втриса — разсмя се Дарби.

— Джоуел каза, че не си поплюваш — обади се Сантини. — Браво, шампионе, справи се много добре.

— Ще ми се и аз да мислех така.

— И аз мисля, че се справихте блестящо — намеси се посланик Силвио. — Чудех се обаче защо им казахте, че решението да не се прибягва до екстрадиция е ваше?

— Господине, докато бяхме в Афганистан, когато подозирахме, че нещо може да ни прецака, казвахме: „Майната му. Какво ще ми направят, най-много да ме изпратят в Афганистан.“

Силвио се разсмя.

— Има още един израз: „Ако не издържаш на топлина, излез от кухнята.“ Беше много благородно от ваша страна, господин Кастило. Искрено ви благодаря.

— Господине, не е ли по-добре да ме наричате Чарли?

— Разбира се. Благодаря. Името ми е Хуан. Приятелите обикновено ме наричат Джон.

— Истинското ми име е Карлос, господине, и с ваше позволение, ще продължа да ви наричам „господине“ и „господин посланик“.

— Чарли, кои са двамата агенти, които ще изпратят? — полюбопитства Сантини.

— И двамата са бивши ченгета от Филаделфия. Работихме с тях, докато търсехме изчезналия „727“. Жената е сержант от разузнаването, а мъжът е работил години наред под прикритие към Отдела за борба с тероризма. Хол остана впечатлен и от двамата и каза на Джоуел да ги вербува. Джоуел тъкмо ги е освободил от школата, за да постъпят на работа при Хол. Така че и двамата бяха на разположение.

— Те какво ще вършат тук?

„Що се отнася до сержанта, смятам да я гледам влюбено в красивите очи и да налея колкото е възможно повече каберне совиньон в прекрасното й гърло.“

— Тъкмо затова ви помолих да останете, господин посланик — обясни Кастило. — Алекс, бях в болницата, докато двамата с Лауъри разговаряхте с нея…

— Мунц ми каза, че си идвал — прекъсна го Дарби.

— Да ти призная, Алекс, имам чувството, че тя не ти каза истината само истината и нищо друго, освен истината.

В очите на Дарби проблесна изненада, след това той се овладя.

— Чарли, тя тъкмо излизаше от въздействието на бупивакаина. Не беше на себе си и не си даваше сметка какво говори.

— Беше достатъчно на себе си, за да се тревожи за децата — натякна Кастило. — Когато обаче се стигна до подробностите около отвличането, изведнъж забрави всичко. Не става въпрос, че й се губеха отделни моменти, тя не помнеше нищичко.

— Аз не останах с такова впечатление — каза Дарби.

— Сега ще отидем до болницата — стига да имате възможност да отделите от времето си, господин посланик, да дойдете с нас, за да я запознаете с мен и Тони. Тони ще я попита какво се е случило и ще я помоли да ни разкаже каквото си спомня.

Дарби поклати глава.

— Защо й е да лъже? Защо? — недоумяваше той.

— Според мен, господин Каст… Чарли, — има предвид, че похитителите са й наредили какво да ви каже — да ни каже, — тоест колкото е възможно по-малко и са я заплашили — поясни Силвио.

— Точно така, господине — кимна Кастило. — А ние трябва да се доберем до колкото е възможно повече информация.

— След като застреляха Джак — продължи да настоява Дарби, — според мен тя не би имала нищо против да ни разкаже всичко, което знае.

— Освен ако не са заплашили децата й — опита се да обясни Кастило. — След като са застреляли съпруга й, тя е наясно, че няма да се поколебаят да убият и децата. Може би дори семейството й. Баща й и брат й.

— Не преувеличаваш ли, Чарли? — учуди се Дарби.

— Какъв брат? — попита Сантини.

— Работи в ООН — обясни Кастило. — Не знам нищо друго. Алекс спомена, че двамата с Мастърсън не се разбирали.

— Срещал съм се веднъж с него — обади се Силвио. — Беше нещо като координатор между агенциите. Работеше в Париж. Мислех си дали да не се свържем с него, за да съобщи той новината на баща си, защото човекът има сериозен проблем със сърцето.

— Господине — Алекс, знаете ли как се казва?

— Лоримър — отвърна Алекс. — Жан-Пиер или Жан-Пол. Нещо такова. Френско име. Първото име на посланика — бащата на Бетси — е Филип.

— Те французи ли са?

— Може би някога, много отдавна, да са се преселили също като семейството на Джак — предположи Дарби. — Джак с удоволствие разказваше на хората, които мразеха Юга, че имало трима с фамилия Мастърсън — „свободни цветнокожи мъже“, — които били офицери в армията на Конфедерацията. Двама служели във флота, единият бил в армията. Когато се бъзикаше с хората, им казваше, че семейство Мастърсън са натрупали богатствата си с търговия на роби.

Силвио се разсмя.

— Той бил ли е богат, Алекс? — поинтересува се Кастило. — Преди камионът да го прегази?

— Не чак толкова богат, но да. И двете семейства са доста — как да го кажа — живеели са охолно. Доколкото знам, производство и търговия със захар и памук.

— Господин посланик — намеси се Чарли, — искаше ми се да предложа да се свържете с Държавния департамент, за да разберете къде се намира братът или поне да помолите да ви дадат телефонен номер. Само в краен случай, ако госпожа Мастърсън не ни каже.

— Ако искаш, веднага ще се заема — предложи Силвио. — Предлагам да вървим в Немската болница, за да ви запозная двамата с Тони с госпожа Мастърсън.

— Благодаря ви, господине. Това ще ни помогне изключително много.

(ШЕСТ)

Немската болница

„Авенида Пуейредон“

Буенос Айрес, Аржентина

13:05, 23 юли 2005

Полковник Алфредо Мунц от ДРУ ги посрещна, щом влязоха във фоайето на болницата.

— Ваше превъзходителство, господа — заговори той на испански. — Какво щастливо съвпадение. Тъкмо се канех да звъня на сеньор Кастило, за да го помоля да ми отдели малко време.

„«Щастливо съвпадение» друг път. Мунц изобщо не се изненада, когато ни видя. Чакаше ни, което означава, че е бил предупреден за идването ни.

Как ли е разбрал?

Значи има човек вътре в посолството, който следи какво става по принцип и държи под око посланика. Това е човек, който е чул, че посланикът поръчва колата да е готова, за да дойдем тук, или пък човек, който подслушва уж закодираната честота на радиостанцията в неговия автомобил или автомобила на Дарби, или може би е чул, когато пехотинецът се е обадил на Лауъри, за да му съобщи къде отива посланикът.

Защо изобщо се учудвам? И Дарби, и Сантини ми казаха, че ДРУ са на страната на добрите, а покрай всичко, което се случва, действат на пълни обороти.

Какво ли иска от мен?“

— Mi coronel, на ваше разположение съм — отвърна Кастило и се обърна към посланика. — Господине, вие се качете в стаята на госпожа Мастърсън. Знам къде се намира и ще ви настигна.

Мунц поведе Кастило към един ъгъл на фоайето.

— Много бързо успяхте да разочаровате важни особи от Министерството на информацията, господин Госингер — започна Мунц на немски. — Голямо вълнение предизвикахте в нашето скучно ежедневие.

„Мама му стара. Разбрал е, че съм влязъл в страната под името Госингер.

Така и не отидох в Министерството на информацията, за да се регистрирам като журналист.“

Кастило му се усмихна.

— Защо така, Herr Oberst? — отвърна той на немски.

Мунц му подаде един лист. Беше копие от имиграционния формуляр, който Кастило бе попълнил в самолета и бе връчил на служителя от паспортен контрол. Имаше негова снимка, очевидно направена от скрита камера, докато е стоял пред будката за паспортен контрол.

— Толкова им се искаше да обяснят на един виден немски журналист колко загрижено е аржентинското правителство заради случилото се, а вие така и не сте се появили в Министерството на информацията, въпреки че сте обещали, и те решили, че имате нещо общо с издирваните престъпници.

— В интерес на истината, името ми е Госингер — започна Чарли.

— Знам, голям зор видях, докато открия. От немското посолство уточниха, че не само сте виден чуждестранен кореспондент към „Тагес Цайтунг“, но сте пра-правнук на основателя на вестника. Наистина великолепно прикритие! Втора самоличност, която е съвсем истинска.

— Чувствам се като дете, заловено в момента, в който задига сладки. И сега какво?

— Уверих ги, че не само ни помагате, за да разнищим въпроса, а и че не е необходимо да се регистрирате в Министерството на информацията. Проблемът е решен.

— Благодаря ви.

— А това е за вас.

Подаде му малка ламинирана табелка. На нея пишеше „Corps Diplomatique“, беше сложена снимката на Чарли и името му.

— Дипломатическа карнетка, в случай че някой бдителен полицай започне да разпитва защо носите пистолет.

— Пистолет ли?

— Всъщност имах намерение да ви дам един назаем, но виждам, че под сакото ви вече има един.

— Посланикът ми го даде назаем.

— Карл — нали нямаш нищо против да ти казвам Карл?

— Herr Oberst, можете да ме наричате както пожелаете.

— В Аржентина има доста опасни хора. Страхувам се, че не става въпрос за безкрайните отвличания. Така и не успях да намеря връзка между хер Мастърсън и обичайните похитители — от всичко, което изрових, той се оказва съвсем „чист“, — но това не означава, че няма никаква връзка. Да не говорим, че тези хора доказаха, че убийството е част от играта. Ще ми бъде безкрайно неприятно, ако решат да ви елиминират.

— Значи според теб не става въпрос за обикновено отвличане, така ли?

— А според теб?

— Тя беше отвлечена, следователно става въпрос за отвличане. Само че нещо тук намирисва.

— Точно така. Имаш ли представа какво?

— Никаква.

— Ако имаше, щеше ли да ми кажеш?

Кастило го погледна в очите.

— Щях. Между нас казано, какво си помисли, когато… май правилната дума е „разпитвам“… когато Дарби и Лауъри я разпитваха.

— Не бих описал отговорите й като напълно искрени.

— Тук има нещо, но първото, което ми мина през ума, беше, че са я заплашили — най-вероятно децата — ако каже и дума за тях.

— Защо просто не са я убили?

— Искат нещо от нея. Може би Мастърсън не е занесъл откупа. А сега заплашват децата, ако не си получат парите. Наистина не знам.

— Тони Сантини е изключителен в работата си като агент на Тайните служби.

— Знам. Наистина ли се е наранил, като е паднал от лимузината на президента?

Кастило се замисли за момент, преди да отговори.

— Била е лимузината на вицепрезидента.

— Колко неловко!

— Както и да е — продължи Чарли и смени темата. — Посланикът ще го представи като човек от Тайните служби, зачислен да пази нея и децата, и той ще се възползва, за да измъкне някаква информация.

— А той ще й каже ли, че са те назначили за генералисимус?

— И това ли знаеш, Алфредо?

— Също като теб, Карл, отварям си и ушите, и очите.

— По-скоро си пуснал навсякъде и уши, и очи — поправи го с усмивка Кастило.

— Така е — съгласи се Мунц.

— Екип агенти на ФБР са на път към Аржентина, за да помогнат при разследването. С тях пътуват и двама агенти от Тайните служби, за да ми помагат. Едната е изключително умна жена със завиден опит в разузнаването. Ще я прикрепя към госпожа Мастърсън и се надявам да изкопчи нещо. Другият е невероятно ченге със страхотен нюх към всичко, което става на улицата, работил е дълги години под прикритие, при много трудни условия. Него ще го оставя да пресява всичко, до което се докопат от ФБР. Много ще съм ти задължен, ако споделяш с него каквото научите.

— Разбира се, но проблемът е, че няма почти нищо.

— Освен това са изпратили самолет на Военновъздушните сили, за да върне тялото на Мастърсън, жена му и децата в Щатите.

— Ти с тях ли ще заминеш?

„Господи, дори не бях помислил“.

— Може би. Дори да замина, сигурно ще се върна.

Мунц кимна, след това подаде ръка.

— Радвам се, че си поговорихме, Карл.

— Благодаря ти за всичко, Алфредо.

(СЕДЕМ)

Госпожа Елизабет Мастърсън беше преместена от интензивното отделение, но Кастило лесно намери новата стая. Четирима униформени от Федералната полиция, командвани от сержант, и двама мъже в цивилни дрехи — единият бе Пол Сиено, агентът от ЦРУ — не се отделяха от вратата в самия край на коридора.

Сиено кимна на Кастило, когато Чарли почука на вратата. След секунда посланик Силвио открехна, за да провери кой е, и чак след това отвори.

— Влезте, господин Кастило — покани го той и Чарли влезе. — Бетси е тук, господин Кастило.

Госпожа Мастърсън бе седнала в леглото, облечена в нощница, вероятно донесена от къщи. Видя още две жени. Бе почти сигурен, че това са съпругата на Дарби и съпругата на посланика. Бяха седнали на столове до стената, а Дарби и Сантини се подпираха до тях.

Кастило се приближи до леглото.

— Президентът ме помоли да ви изкажа съболезнованията му, госпожо Мастърсън.

„Колко бързо ми дойде лъжата.

Ако президентът се беше сетил, със сигурност щеше да изкаже съболезнованията си.“

— Много мило от негова страна — отвърна госпожа Мастърсън. Не подаде ръка и бе очевидно, че се усмихва с огромно усилие.

— Приемете и моите съболезнования.

Отговор не последва, освен замръзналата на устните й усмивка. Кастило продължи:

— Заповедта му, госпожо, е да осигуря безопасността на вас и на децата ви, да ви върна в Съединените щати колкото е възможно по-бързо и безпроблемно.

Усмивката остана на лицето й, а тя не отговори.

— Каза ли ви посланик Силвио, че господин Сантини има дългогодишен опит в Тайните служби като охрана на президента?

— Да, каза ми.

— Аржентинските власти са изпратили най-добрите си хора, за да окажат помощ на господин Сантини.

— Посланикът ми каза.

— Надяваме се самолетите, изпратени от президента, да кацнат скоро. Единият ще ви върне със семейството в Съединените щати веднага щом се почувствате по-добре, а с другия ще пристигне екип експерти на ФБР, които да помогнат в разследването, и двама агенти на Тайните служби, които да ви охраняват. Единият от агентите е жена.

Госпожа Мастърсън кимна.

— Госпожо Мастърсън, знам, че моментът е изключително труден…

Госпожа Мастърсън изсумтя.

— … но се надявам да разберете, че се налага да планираме нещата.

— Какви неща?

— Къде в Щатите искате да отидете?

— „Кислър“ — отвърна тя. — Военновъздушната база „Кислър“ в Билокси е най-близо до родителите на Джак. В Пас Кристиан.

„«Пас Кристиан» значи? Това е френското произношение. Така и така съм на тази вълна… ами брат й, който се предполага, че в момента е във Франция?“

— Има ли някой в Пас Крисчън, с когото да се свържем? Баща ви например?

— Баща ми живее в Метери — Ню Орлийнс. И е болен от сърце. Свекър ми живее в Пас Кристиан. Според мен е най-добре той да съобщи на баща ми. Тъкмо за това говорехме с госпожа Силвио, когато влязохте, господин Кастило. Тя ще позвъни на бащата на Джак или посланикът ще му се обади веднага щом се приберат. Надявам се да успеят да се свържат, преди да е разбрал от Си Ен Ен или Фокс. След това и аз ще му се обадя, разбира се, когато ме изпишат от болницата.

— Казаха ли ви кога ще стане?

— Искат да ме задържат един ден за наблюдение — обясни тя и се обърна към посланика. — Хуан, не можеш ли да направиш нещо? Искам да се прибера при децата.

— Разбирам — кимна Силвио. — Само че те наистина искат да са сигурни, че няма остатъчен ефект от лекарствата. Ако искаш, можем да доведем децата да те видят.

— Не. Не искам да ме виждат в този вид. По-добре да останат с Джулия.

„Джулия трябва да е жената на Дарби.“

— Те на училище ли са в момента? — попита Кастило.

— Баща им току-що беше убит — сопна се тя. — Разбира се, че не са на училище.

— Простете ми — извини се Кастило.

„Значи другата жена е съпругата на Лауъри; жената на Дарби — Джулия, стара приятелка на семейството — е при децата.“

— Има ли някой друг, госпожо, с когото да се свържем?

— Не. Ще съобщя на когото трябва, когато изляза от болницата.

„Това беше доста нервно и бързо. Не трябва ли да съобщи на брат си, въпреки че не се е разбирал със съпруга й?“

— Госпожо Мастърсън, знам колко ви е тежко, и няма да ви притеснявам повече. Ако се нуждаете от нещо, кажете на господин Сантини.

— Благодаря ви.

Кастило кимна на хората в стаята и излезе.

Беше направил пет-шест крачки към асансьора, когато посланик Силвио го настигна. Сантини ситнеше след посланика.

— Напълно съгласен съм с вас, господин Кас… с теб, Чарли — започна направо Силвио. — Тя крие нещо.

— И аз не успях да измъкна нищо от нея — призна Сантини.

— Господин посланик, тя дори не спомена брат си — натякна Кастило. — Ще имате ли нещо против да се свържете с него по телефона?

— И на мен ми се стори странно — съгласи се Силвио. — Ще му позвъня веднага щом се върна в посолството. А ти къде ще бъдеш?

— В посолството, господине. Искам да разбера в колко кацат самолетите.

— Ще се видим там.

(ОСЕМ)

Посолството на Съединените щати

„Авенида Колумбия“ 4200

Палермо, Буенос Айрес, Аржентина

14:50, 23 юли 2005

Прекара мъчителни четирийсет и пет минути на телефона.

Не успя дори да се свърже с европейската централа на Обединените нации. Отначало международната телефонистка в Буенос Айрес не успяваше да се свърже, а после не успя да се разбере с телефонистката в Париж.

Силвио се отказа и звънна в американското посолство в Париж. Политическият аташе, макар и с нежелание — едва след като Силвио се представи, — му даде номера на централата, но каза, че няма нито адреса, нито телефона на Жан-Пол Лоримър.

Французойка с носов говор уведоми Силвио — той говореше безупречен френски, — че гос’ин Лоримър не е в кабинета си, че няма телефон, на който да се свърже с него, че за всички други въпроси трябва да се обръща към директора на отдел „Информация“. Изобщо не се впечатли, когато Силвио й съобщи, че е американският посланик в Аржентина и се опитва да се свърже с Лоримър заради смъртен случай в семейството му.

Единственият адрес и телефон, с който разполагаше Държавният департамент във Вашингтон и мисията на Обединените нации в Ню Йорк, бе служебният на Лоримър.

— Ще видя какво може да направи държавният секретар — заяви накрая Кастило и набра мобилния на Исаксън.

— Не искаш ли обезопасена връзка?

— Няма нищо секретно — отвърна Чарли и веднага добави: — Не исках да прозвучи грубо, господине. Извинете ме.

— Не съм приел отговора ти за груб — отвърна Силвио. — Просто въпросът беше тъп.

— Исаксън.

— Джоуел, Чарли се обажда.

— Май телепатията пак е в действие — каза Исаксън. — Канех се да ти звъня за самолета на ФБР — на който, сигурен съм, че ще се зарадваш, Казанова, е красивата агент Шнайдер — и е „С–17“.

— Нали не си й пуснал някоя шега по мой адрес, Джоуел?

— Не съм, въпреки че изкушението беше невероятно. Тя е истинска наслада за очите и се почувствах длъжен да я предупредя какво представляваш.

— Дай ми повече информация за самолетите.

— Двамата с Джак Бритън са на „Гълфстрийм 5“, който излетя в единайсет и пет местно време. Пътуват с четиристотин и шейсет възела, разстоянието до вас е около пет хиляди и двеста мили, така че сметни сам кога ще пристигнат.

Без да иска разрешение, Кастило грабна химикалка от бюрото на Силвио. Посланикът веднага му предложи бележник с жълти листа.

— Номерът им е „Еър Форс 0477“. Ще кацнат на летище „Хорхе Нюбъри“, което, предполагам, е близо до Буенос Айрес. В самолета се намират и шестима доста кисели агенти на ФБР, вбесени не само защото трябва да докладват пред теб — защото си от Тайните служби, а не дори охрана на президента, — ами защото двама от техните бяха изритани, за да пътуват Шнайдер и Бритън.

— „Хорхе Нюбъри“ е до Буенос Айрес.

— Другият самолет, „С–17“ — номер „Еър Форс 0381“ — е излетял от военновъздушна база Чарлстън, Южна Каролина час по-рано, но ще кацне в Хълбърт — по всяка вероятност вече е кацнал, — за да вземе дванайсет командоси, готови за бой, и десет гвардейци с лейтенанта им специално за погребението. Добре че са били във Флорида за погребението на някакъв пенсиониран генерал.

— Господи.

— Нали се сещаш кой е издал тази заповед — добави Исаксън. — Както и да е, „С–17“ ще кацне на летище „Езейза“…

— Това е международното летище.

— Май този огромен самолет няма как да кацне на малкото летище. Да не говорим, че след това ще им отнеме цяла вечност да изминат четири хиляди и двеста морски мили при скорост четиристотин и петдесет възела.

Кастило записа цифрите.

— Добре. Ясно. Искам да те помоля за нещо.

— Казвай.

— Братът на вдовицата, Жан-Пол Лоримър, работи за ООН в Париж. Посланикът се опитва четирийсет и пет минути да се свърже с него, но не успя. Познаваш ли някого в Париж, който може да помогне?

— Веднага ще се заема.

— Обади се в посолството там и остави номера и адреса му на секретарката на посланика.

— Дадено. Нещо друго, шефе?

— Сложих Тони Сантини за шеф на охраната на Мастърсън. Действието на наркотика отмина, но ще я задържат в болницата до утре. Не знам кога ще иска да тръгне, но иска да пътува за военновъздушна база „Кислър“ в Мисисипи, откъдето е той.

— Там ли иска да го погребе?

— Очевидно.

— Знам, че президентът мислеше за „Арлингтън“…

— Май тя ще настоява да е при семейството си в Мисисипи, Джоуел.

— Това ще се окаже проблем. Знам още, че президентът иска аутопсията да е в „Уолтър Рийд“8.

— Аржентинците вече правят аутопсията. Те ще съдят копелетата, стига да ги хванем, в аржентински съд.

— Кой го реши?

— Аз — отвърна Чарли. Срещна погледа на Силвио и добави: — Посланикът се съгласи.

— Ще има буря на високо ниво, Чарли.

— Много е съмнително, че ще успеем да издействаме екстрадиция за извършителите. Освен това престъплението е станало тук. И вече е свършен факт. Посланикът вече съобщи на външния министър.

— Струва ми се, че шефът ще иска да обсъди този въпрос с теб, Чарли. Или по-вероятно неговият шеф.

— И аз си помислих, че ще стане така.

— Ще се чуем пак, Чарли. Пази си гърба.

Кастило затвори и сметна в колко приблизително ще пристигнат самолетите.

— И двата ще пристигнат между единайсет и полунощ довечера — съобщи той на посланик Силвио. — „Гълфстрийм“ каца на „Хорхе Нюбъри“, а „С–17“ на „Езейза“. Пратили са и гвардейци от Трети пехотен полк — „Старата гвардия“, и командоси.

— Ако искаш да посрещнеш агентите си и екипа от ФБР, мога да накарам аташето по отбраната да посрещне самолета.

— Благодаря ви.

— Той ще уреди транспорта и къде да се настанят. Най-добре е военният персонал да се настани при пехотинците. Нали си казал на агент Юнг да се погрижи за хората от ФБР? Твоите къде ще отседнат?

— Аз ще се погрижа за тях. Ще ми трябва превоз. Мога ли да наема коли за тях?

— Можеш, но автомобилите са малки и ненадеждни. Освен това нямат радиостанции. Ще помоля Кен Лауъри да се заеме с този въпрос. Колко автомобила ще ти трябват?

— Ако е възможно да задържа колата, която ми дадохте, още една. А шофьор не ми трябва.

— Не се знае — отвърна посланикът. — Ще кажа на Кен да ти осигури още една кола с шофьор. За довечера ли?

— За утре сутринта.

— Какво ще правиш сега?

— Не ви разбрах, господине.

— Какви са плановете ти за следващите четирийсет и пет минути до час?

— Нямам планове, господине. Мислех да огледам къщата на семейство Мастърсън.

— Закусвал ли си?

— Не съм, господине.

— И аз не съм, а вече минава три. Точно зад ъгъла има един ресторант — „Рио Алба“ — където правят най-хубавите пържоли на света. Да отидем да похапнем, докато чакаме приятелят ти от Тайните служби да позвъни.

— Чудесна идея, господине.