На борда на „Еър Форс Едно“
Военновъздушна база „Кислър“
Билокси, Мисисипи
20:50, 25 юли 2005
Въпреки че и преди бе виждал самолета на президента, Кастило никога не се бе качвал.
Първото, което забеляза, когато влезе, бе, че интериорът с нищо не прилича на другите „Боинг 747“, които бе виждал. Вместо редиците седалки, той видя президентския печат на кремава стена — дълга поне петнайсет метра — от лявата страна чак до самия й край.
Второто, което забеляза, бе агент на Тайните служби, застанал в коридора отляво. Кастило бе чувал, че апартаментът на президента е на носа на самолета, и реши: „Този тук пази президента“, когато чу гласа на втори агент. Този му беше познат.
— По коридора чак до вратата — посочи Джоуел Исаксън. След това добави: — Радвам се да те видя, Чарли.
Кастило разтърси ръката на Исаксън, без да каже и дума.
Вратата бе в края на коридора. Когато Кастило приближи, се появи нов агент от Тайните служби и отвори.
Той влезе и се озова в сравнително просторна конферентна зала. Имаше голяма маса с осем кожени стола. Всичките бяха снабдени с колани.
Около масата бяха насядали държавният секретар, доктор Натали Кохън, секретарят на Вътрешна сигурност, почитаемият Матю Хол; директорът на Националното разузнаване, посланик Чарлс Монтвейл; и генерал Алън Нейлър, главнокомандващ Централното командване. Президентът на САЩ се бе отпуснал на кожено канапе до вътрешната стена и говореше по телефона.
Когато видя Кастило, той се усмихна, даде му знак да влезе и да се настани до масата. Когато забеляза полковник Торине, махна и на него да влезе и да седне.
Държавният секретар и секретарят на Вътрешна сигурност се усмихнаха на Чарли. Генерал Нейлър му кимна, а директорът на Националното разузнаване го погледна със смесица от любопитство и неодобрение.
Президентът продължи да говори по телефона.
— Миличка, Чарли Кастило току-що влезе. Ще ти позвъня по-късно.
Президентът остави слушалката на стената и приближи до Кастило. Чарли понечи да се изправи, ала президентът махна с ръка и не му позволи, след това стисна дланта му.
— Радвам се да те видя, Чарли — започна той, след това се обърна към Торине. — И вас също, полковник. Малко се учудих, че вие сте на „Глоубмастъра“, но след това се сетих, че няма защо да се чудя. Вие двамата с Чарли сте нещо като екип, нали така?
— Да, господине, може и така да се каже.
— Навън още ли е горещо? — попита президентът, мина на челното място на масата и седна.
— Горещо и влажно, господине — отвърна Чарли.
— Разумните хора не идват в Мисисипи насред лято — заяви небрежно президентът — нито пък в Минесота посред зима. Разумните хора отиват в Северна Каролина, за да останат там целогодишно.
Всички се разсмяха по задължение.
— В момента има две неща — стана сериозен президентът. — Първо, тъй като не мога да остана за погребението колкото ми се иска, ще направим фотоцеремония, когато госпожа Мастърсън придружава свалянето на ковчега от самолета. Ще има и оркестър. В момента го уреждат. Доколкото разбрах, разполагаме с около петнайсет минути. Това е достатъчно време, за да задействаме второто.
Той бръкна под масата и извади износено кожено куфарче. Отвори го, извади два комплекта документи и ги подаде на генерал Нейлър.
— Прочетете ги, генерале.
— Веднага, господине.
Нейлър ги извади, погледна ги за момент, след това зачете.
— „Строго секретно по заповед на президента.“
— „Белият дом, Вашингтон, окръг Колумбия, 25 юли 2005.“
— „Президентът постановява:“
— „Бе установено, че убийството на Дж. Уинслоу Мастърсън, заместник-посланик на САЩ в посолството в Буенос Айрес, Аржентина; похищението на съпругата на господин Мастърсън, госпожа Елизабет Лоримър Мастърсън; убийството на щаб-сержант Роджър Маркъм от морската пехота на САЩ и опитът за убийство на специален агент Елизабет Т. Шнайдер от Тайните служби разкриват недвусмислено съществуването на терористичен замисъл, който цели да нанесе сериозни щети на интересите на Съединените щати, на дипломатическите мисии и граждани, следователно проблемът не може да бъде пренебрегнат.“
— „Бе установено, че усилията и действията, предприети от американското правителство за откриването и спирането на индивидите, извършили тези терористични актове, и за предотвратяването на други подобни, налагат използването на тайни методи на действие.“
— „Незабавно да бъде създадено тайно звено за откриване самоличността на терористите, извършили убийствата и похищението. Новото звено ще се нарича Звено за организационен анализ към Вътрешна сигурност. Звеното ще разчита на финансова подкрепа от президента. Кадрите на звеното ще бъдат посочвани от командващия звеното и одобрявани от президента.“
— „Майор Карлос Г. Кастило от Специалните части на Американската армия се назначава за командващ на звеното за организационен анализ. Решението влиза в сила незабавно.“
Генерал Нейлър спря да чете и вдигна поглед към президента.
— За свидетел на създаването на новото звено е посочена госпожица Кохън в качеството си на държавен секретар, господин президент.
Единственият звук в стаята бе климатикът, който бълваше хладен въздух.
— Тази оглушителна тишина, майор Кастило — заяви тихо президентът — ми подсказва, че всеки един от присъстващите се опитва да измисли правдоподобна причина защо да се откажа от звеното и как по-дипломатично да ми поднесе аргументите си. Затова, позволете ми да ви спестя усилията. Решението ми не подлежи на коментар.
Президентът огледа седналите около масата и продължи:
— Не само че искам негодниците, които застреляха Мастърсън и сержант Маркъм, да бъдат заловени, ами искам да изпратя послание на онзи, който стои зад това деяние и си въобразява, че убийството на американски дипломат ще му се размине безнаказано, да разбере, че този президент ще бъде безпощаден и няма да позволи подобно нещо да се случи отново.
— Господин президент — обади се посланик Монтвейл. — Позволете да попитам какво общо имам аз с майора?
— Радвам се, че попита, Чарлс — отвърна президентът. — Нека сега да се уверим, че всички са наясно. Това се отнася и до Натали, и Том, разбира се, и до останалите секретари, и до главния прокурор. И вие, и те ще му осигурявате всичко, което той прецени, че му е необходимо, за да изпълни докрай мисията, която съм му възложил. Затова пък той е отговорен само и единствено пред мен. Наясно ли сте всички?
— Много е възможно да възникнат проблеми…
— Чарлс, ще ги обсъждаш с майор Кастило — прекъсна го президентът. — Нали ме чу, че въпросът не подлежи на обсъждане?
— Да, господин президент.
— Това беше основното — заяви президентът. — Сега искам господин Кастило да ни каже докъде сме стигнали и какво ще предприемем оттук насетне. — Той погледна Кастило. — Казвай, Чарли.
Кастило едва сега усети, че е седнал с изпънат гръб на самия край на стола, също като дете, което се страхува да не изпусне и дума, казана от по-възрастните.
Понечи да се изправи в знак на уважение.
„Я чакай малко!
Ако го сторя, ще излезе, че един нищо и никакъв майор докладва на по-висшестоящите и че очаква от тях мъдри думи и напътствия.
Доколкото разбирам, президентът не иска подобно нещо от мен.“
Вместо да стане, той се отпусна назад в стола и скръсти ръце на гърдите си, сякаш за да събере мислите си, което не бе далече от истината.
Забеляза, че генерал Нейлър и полковник Торине го наблюдават с искрено недоумение.
„Я да видим дали ще ми се размине.“
— Господин президент — започна той и се изправи. — Когато господин Дарби разпитваше госпожа Мастърсън в Немската болница — господин Дарби е представителят на ЦРУ в Аржентина и близък приятел на семейство Мастърсън, — тя заяви, че не знае абсолютно нищо за похитителите си. Тогава реших, че лъже…
— Ти ли, майоре, реши, че лъже? — прекъсна го нагло Монтвейл.
— Да, посланик Монтвейл, аз реших — отвърна Чарли и срещна погледа му. — По-късно и господин Дарби, и посланик Силвио се съгласиха с преценката ми.
— За какво е излъгала, Чарли? — попита президентът.
— По-скоро пропусна да каже някои неща, господине, не мога да кажа, че е излъгала. Тогава каза, че не помни никакви подробности около отвличането. Не й повярвах.
— Очевидно жената — намеси се отново Монтвейл — е била под стрес…
Президентът вдигна ръка, за да накара Монтвейл да замълчи.
Кастило погледна президента, след това продължи:
— Тъкмо преди да излетим от „Езейза“ — летището на Буенос Айрес — дадох на госпожа Мастърсън отличието, Великия кръст на Освободителя, който бе закачен върху знамето на ковчега лично от президента на Аржентина. Тя изрази пред мен съжалението си за смъртта на сержант Маркъм и за състоянието на специален агент Шнайдер. Не бях твърде любезен с нея. Тъкмо се бях върнал от болницата, където специален агент Шнайдер беше с обездвижена челюст след тежка операция, а секунди преди това бях минал покрай ковчега на сержант Маркъм. — Тогава й казах, че ако е била искрена, Маркъм може би щеше да е жив, а Шнайдер нямаше да лежи простреляна на три места.
— Ти си я нарекъл лъжкиня в лицето, така ли, Чарли? — попита Натали Кохън, неспособна да повярва.
— Да, госпожо, точно така.
— Каква беше реакцията й? — попита тихо президентът.
— В момента не реагира, господине, но тъкмо преди да сляза от самолета, ми каза, че след като е вече в Съединените щати, може да говори. Разкри, че похитителите са искали да разберат къде е брат й…
— Брат й ли? — попита президентът.
— Жан-Пол Лоримър, господине. Работи за Обединените нации в Париж. Госпожа Мастърсън твърди, че похитителите са заплашили да убият децата й, ако не им каже, а ако спомене и дума, щели да убият и децата, и семейството й. Убили господин Мастърсън, за да докажат колко са сериозни намеренията им.
— Мама му стара! — възкликна президентът на САЩ.
— Господин президент — намеси се госпожа Кохън, — вече няколко дни се опитваме да открием господин Лоримър, но без успех. Знаем само, че не е в апартамента си, а не е и на работа.
— Госпожа Мастърсън каза, че няма никаква представа къде се намира брат й — каза Кастило.
— Защо, майоре — попита Монтвейл, — госпожа Мастърсън е решила да се довери на вас, а не на посланик Силвио или на семейния приятел от ЦРУ?
— Сигурно защото вече сме в Щатите — отвърна Кастило.
— Разрешете да се намеся, господин президент — обади се Торине.
Президентът кимна.
— Бях свидетел на разговора между майор Кастило и госпожа Мастърсън — призна Торине. — Причината да се довери на майор Кастило са били думите на господин Дарби за майора.
— По-точно? — попита Монтвейл.
— Очевидно, господине — отвърна Торине, — господин Дарби е казал на госпожа Мастърсън, че майор Кастило е — цитирам дословно — „непоклатим мъжага, точно човекът, който би искал да е в твоя ъгъл, когато те хванат натясно.“
Президентът наклони глава на една страна и се усмихна.
— Този път съм напълно съгласен с мнението на представител на ЦРУ. Това, предполагам, е достатъчно красноречив отговор на въпроса ти, Чарлс.
— Да, господин президент.
Кастило забеляза, че генерал Нейлър тихо кашля. От опит знаеше, че това е начинът му да прикрие усмивката си.
„Майната ти, посланик Монтвейл, надут тъпанар!“, мислеше си Чарли, след това се овладя.
„Пак ли започваш, глупако?
Задължително трябва да се опиташ да се сработиш с Чарлс Монтвейл, директора на Националното разузнаване.
Видяхте се преди десет минути и той вече реши — сигурно има защо — че К. Г. Кастило е един арогантен дръвник, на когото трябва на бърза ръка да му се покаже къде му е мястото.
Най-лошото, което можеш да причиниш на тип като Монтвейл, е да го унижиш пред колегите му и пред президента на САЩ. Нито ще забрави това, нито ще ти прости.“
— Чарли, защо според теб на тези хора им трябва братът? — попита президентът. — И кои са те според теб?
— Нямам никаква представа, господин президент — призна Чарли. — Но мисля, че ако поговоря с него — стига да го открия, — много неща ще се изяснят.
— От Обединените нации казват, че не знаят къде е, така ли, Натали? — попита президентът.
— Опитахме се да се свържем с него, когато отвлякоха госпожа Мастърсън, за да съобщи той на семейството, тъй като баща им, посланик Лоримър, има сериозни проблеми със сърцето. Така и не успяхме да го открием. Всичко, което успяха да разберат от посолството ни в Париж, бе, че колата му е в гаража, дрехите — в апартамента, все едно че е заминал някъде на почивка. Очевидно той сам си е бил шеф и е ходел където реши и когато реши.
— Тези негодници убиха, за да покажат колко много им трябва въпросният Лоримър — натякна президентът. — Животът му е в опасност. Няма ли да съобщите на Обединените нации? Те да не би да искат да се измъкнат?
— Господине, предполагам, че Обединените нации и в Ню Йорк, и в Париж знаят за убийството на Мастърсън.
— Но не знаят какво госпожа Мастърсън е казала на Чарли, нали?
— Не, господине. Веднага ще се свържа по телефона с посланика ни в ООН и ще му разкажа, ако разрешите.
— Предпочитам да не го правите — намеси се Кастило.
— Защо не? — попита любопитно Натали Кохън без да се обижда.
— Нещо ми подсказва, че не бива да го правим.
Държавният секретар погледна президента. Той бе замислен.
— Искам да ви кажа нещо важно, така че внимавайте. — Ще се съобразим с усета на Кастило не защото съм съгласен с него, а защото не съм сигурен, че ще стане по-добре, ако го пренебрегнем. Освен това аз съм единственият, който може — и от време на време ще го правя — да пренебрегва мнението и решенията му. Разбрахме ли се?
— Да, господине — примири се секретар Кохън.
— Какво смяташ да правиш, за да откриеш липсващия брат, Чарли?
— Ще замина за Европа, за да се опитам да го намеря.
— Кога?
— Веднага щом се уверя, че госпожа Мастърсън и децата й са на сигурно място, господине. Дал съм й думата си, че ще бъде в безопасност.
— Ще бъде — потвърди президентът. — Забеляза ли приятелите си от „Делта Форс“, Чарли?
— Да, господине, забелязах ги.
— Главният прокурор се съгласи с мен, че положението изисква намесата на войската за осигуряване защитата на семейство Мастърсън. Очевидно времето им е ограничено и те не могат да останат да ги пазят вечно, но поне за момента семейство Мастърсън са на сигурно място.
— Госпожа Мастърсън беше помолила специален агент Шнайдер да потърси частен детектив. Ще направя каквото мога по въпроса.
— И заминаваш за Европа веднага след като приключиш с всичко това, така ли?
— Да, господине.
— Искаш ли да пътуваш до Вашингтон с нас? Предполагам, че от Вашингтон ще стигнеш до Европа по-бързо, отколкото от Билокси.
— Господине, помолих братовчед си да докара семейния самолет тук. Предпочитам да използвам него.
— Няма ли да вземеш „Еър Форс“? Някой „Гълфстрийм“?
— Според мен, господине, е по-добре да използвам цивилен самолет. Не се набива толкова на очи.
— Да не говорим колко скъпо излиза. По този въпрос мислил ли си? Кой ще плаща?
— Господине, последния път, когато го използвахме — по време на операцията за „727“, пътувахме с него от Мексико до Коста Рика, — бе даден под наем на Тайните служби. Надявах се да успеем и този път да направим така.
Президентът погледна секретар Хол. Тайните служби бяха станали част от Вътрешна сигурност.
— Ще има ли проблем, Мат?
— Не, господине — отвърна Хол и добави: — Тук е, Чарли. Фернандо е в хангара, където… ще проведем церемонията.
— Добре, тогава — реши президентът. — Има ли нещо друго? Екипировка, хора, какво ти трябва?
— Списъкът е дълъг, господине.
Президентът му даде знак да продължи.
— Искам да спра във Форт Браг и да взема сателитна радиостанция от „Грей Фокс“ и радист. Искам още една, която да бъде инсталирана в комплекса „Небраска“, а трета — изпратена в посолството в Аржентина, също с радист.
— Това не е проблем, нали, генерал Нейлър? — попита президентът.
— Абсолютно никакъв, господине. Веднага ще съобщя на генерал Макнаб.
— Нещо друго, Чарли?
— Да, господине. Искам да взема назаем един от пилотите на полковник Торине, който е правил презокеански полети. Аз никога не съм летял през океана.
— И това не би трябвало да е проблем, нали, полковник?
— За съжаление, проблем има — намеси се Торине. — Досега не си бях давал сметка, че майор Кастило не е достатъчно доволен от летателните ми умения. Аз съм съсипан и безкрайно унизен.
— Искаш да кажеш, че искаш да пилотираш неговия самолет ли? — попита с усмивка президентът.
— Разбира се, господине.
— Значи въпросът е решен — заяви президентът.
— Благодаря — обърна се Кастило към Торине.
Президентът погледна часовника си.
— Не разполагаме с повече време. Трябва да си сменя ризата. През това време ти можеш да продължиш със списъка със заявките.
Той излезе от конферентната зала.
Кастило усети студения поглед на Монтвейл.
— Какво друго можем да направим за теб, майоре? — попита той, като наблегна на „майор“.
Кастило погледна държавния секретар.
— Ще ми трябва малко помощ с паспортите ми, госпожо.
— Паспорти в множествено число ли чух? — попита Монтвейл.
— Влязох в Аржентина с немския си паспорт…
— Моля? — прекъсна го Монтвейл.
— Майор Кастило има двойно гражданство, господин посланик — повиши глас генерал Нейлър, неочаквано и рязко. — Понякога използва немската си националност — при това винаги много разумно — когато изпълнява някоя тайна мисия.
„Да не би любещият чичо Алън да ми се притече на помощ?
Или го направи, защото отношението на Монтвейл започна да го дразни прекалено много?
Може би и двете. В една от безкрайните си лекции, преди да отида в «Уест Пойнт», той ми каза да не забравям, че когато си извоювам ранг и положение, не бива да се самозабравям пред останалите, особено в присъствието на други.
Което аз пренебрегнах, когато смачках просто за удоволствие лейтенанта гвардеец, и то пред ефрейтор Лестър Брадли, който не пропусна нито една моя дума.
Което, разбира се, доказва, че съвсем не съм добрият офицер, за какъвто се представям.“
— Продължете, майоре — нареди Нейлър.
— Генерале, Госингер е записан в имиграционните…
— Госингер ли? — прекъсна го отново Монтвейл. — Кой е Госингер?
Този път държавният секретар се притече на помощ на Кастило.
— Чарлс — заговори тя. — Може би няма да е зле, ако оставим майор Кастило да довърши поне едно изречение, преди да му се нахвърлим с въпроси.
В първия момент Монтвейл я зяпна вбесен. След това, очевидно прецени, че Натали Кохън като държавен секретар е не само най-висшестояща в кабинета на президента — което означава, че има най-много власт сред събралите се, — но е и близка приятелка с президента, следователно не бива да я ядосва.
— Извинете, майоре — кимна Монтвейл. — Продължете, ако обичате.
— Аржентинците знаят, че Госингер е влязъл в страната, доктор Кохън — продължи Кастило. — Но нямам печат на излизане. Просто късметът ми се усмихна, защото не ми се наложи да извадя за проверка американския си паспорт, който няма входен печат, нито германския, който щеше да съсипе прикритието ми. Така че официално Госингер е все още в Аржентина и ми се иска да го изтеглим оттам.
— Ясно — отвърна тя. — Предлагам да ви издадем нов американски паспорт, който по очевидни причини няма да има печати, а след това ще накараме ЦРУ да ви направят изходен печат на немския паспорт. В отдела им по документация работят виртуози. — Тя погледна Монтвейл. — Нали така, Чарлс?
— Изглежда това е най-доброто решение — примири се Монтвейл.
— Ще ми трябва снимка — продължи доктор Кохън.
— В бюрото ми в комплекс „Небраска“ има — обясни Кастило.
— Чарли, ако ми дадеш и двата си паспорта, преди да приключим тук — предложи секретар Хол, — ще накарам Джоуел Исаксън да вземе снимката, след това да оправи всичко в Ленгли. Той познава когото трябва. — Обърна се към Монтвейл. — Нали може така, Чарлс?
— Каквото е необходимо, за да се свърши по-бързо работа.
— Искаш ли аз да се обадя на директора на Централното разузнаване, Чарлс, или предпочиташ ти да му позвъниш? — попита Натали Кохън.
— Ще му се обадя — реши Монтвейл.
— Нещо друго, Чарли? — попита тя.
— Да, госпожо, още едно нещо. Има агент на ФБР, изпратен в посолството ни в Монтевидео. Казва се Дейвид Уилям Юнг Младши. Беше изпратен в Буенос Айрес след похищението на госпожа Мастърсън, защото бяха необходими хора с опит в отвличанията.
— Какво той? — попита Монтвейл.
— Проявява прекомерен интерес към мен — призна Кастило.
— И аз бих проявил, ако съм агент на ФБР и сложат някакъв младок, армейски майор, да се разпорежда с всички — сопна се Монтвейл.
Кастило погледна Кохън и Хол и по погледите им разбра, че са разбрали за какво става въпрос.
— И второ — продължи Чарли, — източник, на когото разчитам, бивш висш офицер от ФБР, който познава специален агент Юнг, ми каза, че не вярва Юнг да се занимава с онова, с което се твърди, че се занимава, а именно пране на пари.
— Опитът отдавна ми е показал, че ФБР не се доверява на аутсайдери — намеси се отново Монтвейл. — И кой точно ги каза…
Вратата се отвори.
Джоуел Исаксън надникна в конферентната стая.
— Моля да ме извините.
— Президентът моли господин Кастило да го придружи.
— Искам да знам с какво се занимава Юнг — заяви бързо Чарли.
Държавният секретар кимна. Секретарят на Вътрешна сигурност вдигна палци.
Кастило се изправи и бързо тръгна към вратата.
— Чарли — подвикна Хол. — Източникът да не би да е приятелят от Виена?
— Да, господине.
— В миналото беше надежден, нали? — попита Хол.
— О, да, господине — потвърди Чарли и излезе.
Исаксън затвори вратата.
— Той не ми отговори на въпроса — заяви Монтвейл.
— Президентът го повика, Чарлс — обясни Хол.
— Не съм свикнал разни дребни офицерчета да не отговарят на въпросите ми, когато ги питам нещо, и, честно казано, отношението му никак не ми харесва — продължи да се перчи Монтвейл.
— Чарлс — обади се държавният секретар. — Може ли да ти кажа нещо?
— Разбира се.
— Доколкото на мен ми стана ясно от тази среща, поне така даде да се разбере президентът, поне той се доверява на Чарли, нещо, което ти може и да не одобряваш…
— Разбрах ти намека — прекъсна я саркастично Монтвейл.
— Доколкото аз разбрах от тази среща, Чарлс — обади се и секретар Хол, — президентът даде ясно да се разбере, че Чарли Кастило дължи обяснения единствено и само на него. Да не би да не съм разбрал?
Монтвейл погледна държавния секретар за помощ. След като стана ясно, че тя няма да каже и дума, той стана.
— Трябва да се освежа преди церемонията. Един господ знае колко време ще стоим на жегата и влагата…
Президентският апартамент на борда на „Еър Форс Едно“
Билокси, Мисисипи
21:05, 25 юли 2005
— Чарли — започна специален агент Исаксън, когато сложи ръка на бравата на президентския апартамент. — Том Макгайър донесе една чанта за теб.
— В която има, отчаяно се надявам, летни дрехи.
— Точно така. Има и един 45-и калибър. Трябваше да кача сака на борда, затова се наложи да прегледам какво е сложено вътре.
— Къде е?
— Вътре. — Исаксън посочи вратата до президентския апартамент. — Това е медицинският център. Ако президентът те освободи навреме, сигурно ще успееш да свалиш тези вълнени дрехи. В хангара ще бъде като в пещ.
— Когато се качиш на небето, Джоуел Исаксън, ще бъдеш възнаграден.
Исаксън се усмихна, след това отвори вратата към президентския апартамент.
Очевидно това бе личният кабинет на президента. В него имаше бюро и кожен стол с висока облегалка, два фотьойла пред бюрото и канапе зад него.
— Господин президент — провикна се Джоуел Исаксън. — Майор Кастило е тук.
— Влизай, Чарли — обади се президентът. — В банята съм. Влизай и все направо.
Чарли влезе направо и завари президента на САЩ да се подпира с една ръка на скрин, докато си обува панталоните. В малкото помещение бяха сложени две единични легла. Върху едното бе метнат костюмът, който президентът току-що бе свалил, а на другото лежеше сакото, което щеше да сложи.
— Ще ти бъде топло с тези дрехи — заяви президентът, докато натъпкваше ризата в панталоните.
— Том Макгайър ми е донесъл летен костюм, господине.
— Щом приключим, веднага се преоблечи. Бързо. Господ и охраната на президента не чакат никого, включително и президента.
— Така е, господине.
— Няма да се бавим. Първо, един бърз въпрос. Какво представлява госпожа Мастърсън?
— Висока и елегантна. Много интелигентна.
— Ще плаче ли, има ли опасност от истерии?
— Съмнявам се, господин президент.
— Слава богу. Така. В конферентната зала не ти казах, че за да те запазя далече от злите погледи и езици в Белия дом, искам да стоиш колкото е възможно по-далече от там.
— Слушам, господине.
— Освен това казах поверително на Мат Хол, че той ще бъде свръзката между нас. С други думи, ще образуваме нещо като триъгълник. Ако по някаква причина го няма, на телефонистите е казано да прехвърлят разговорите ти директно при мен, а за теб има пропуск по всяко време в Белия дом. Само представи документ за самоличност и ще те пуснат.
— Слушам, господине.
— Натали Кохън не е особено доволна от създаването на звеното, но ще се примири. На директорите на ЦРУ и ФБР ще им хареса още по-малко, но и те няма да се противопоставят. Чарлс Монтвейл е категорично против. Знам защо. Подозирам, че вече търси недостатъците ти, за да ги изтъкне пред мен. Ще поговоря с него. Ако ти създава проблеми, кажи на Мат Хол. Или на мен.
— Добре, господине.
— Как според теб прие звеното генерал Нейлър? — попита президентът.
— Господине, струва ми се, че реакцията му беше много подобна на моята.
— По-точно?
— Че давате прекалено голяма отговорност и власт на един нисш офицер.
— Премислил съм добре, Чарли. Не е набързо взето решение. Върви да се преоблечеш.
Военновъздушна база „Кислър“
Билокси, Мисисипи
21:20, 25 юли 2005
Джейк Торине бе застанал до последното стъпало пред „Еър Форс Едно“, когато Чарли Кастило излезе. Видяха, че „Глоубмастър III“ бе влязъл през огромните врати на просторен хангар и че хангарът е пълен.
Пред него и вътре, ограничени от въжени бариери и кордон пожарникари, се бе събрала огромна тълпа зрители.
По-навътре в хангара се бяха струпали летци от Военновъздушните сили. До тях бе готов оркестър на морската пехота. Имаше малък подиум и катедра с президентския печат в самия край на хангара. Най-отзад бяха подредени поне петдесет американски знамена — „естествено, че са петдесет, по едно за всеки щат“ — разположени от двете страни на президентското знаме.
До него бе поставено знамето на държавния секретар, на секретаря на Вътрешна сигурност и чисто новото знаме на директора на Националното разузнаване. След тях бяха подредени знамената на армията, флота, Военновъздушните сили, морската пехота и бреговата охрана и още десетина лични знамена — „червеното с четирите звезди е на Нейлър“, — поставени специално за церемонията, повечето от които поставени на платформата.
Пред подиума бе отряд от десет морски пехотинци в парадни униформи, а до тях втори отряд, съставен от по двама представители от останалите видове въоръжени сили, под командването на лейтенант в изпъната парадна униформа.
Пред подиума бяха спрели две черни катафалки, готови да приемат ковчезите.
„Добре организирано. Ще сложат Маркъм до Мастърсън.“
— Много впечатляващо — каза Торине, когато „Юкон“ на Тайните служби спря пред „Глоубмастъра“.
— Белият дом води всичко това като реч, посветена на външната ни политика — обясни агентът от Тайните служби, който шофираше „Юкона“.
Доказателство за думите му бе огромната тълпа журналисти и оператори, също и фотографи, скупчили се зад бариерите и кордона пожарникари от двете страни на подиума.
Кастило и Торине слязоха от „Юкона“ и пред тях се изправиха четирима войници със зелени барети, въоръжени с „Кар–4“.
— Аз съм полковник Торине, командир на самолет… — започна Торине.
— Въоръжен сте, господине — обърна се един от войниците на Специалните части към Кастило. Думите му прозвучаха като обвинение.
„Жалко за усилията ми да скрия пистолета 45-ти калибър под тънкото сако.“
— Да, въоръжен съм.
— Пропуснете ги, сержант — прозвуча глас зад тях. — Не само че за него е позволено, той е един от нас.
Кастило се обърна към нисък, напълно плешив мъж в сако, което едва се закопчаваше на масивните му гърди. Стискаше автомат „Мадсън“.
— Здрасти, Вик — поздрави Кастило и подаде ръка на Виктор Д’Алесандро от Специалните части на Американската армия, вече пенсиониран.
— Също като едно време, Чарли — обади се Д’Алесандро. — Накисваш се в лайната и Макнаб идва да те изтегли.
— Ти ли си организирал всичко това?
Д’Алесандро пристъпи към Торине и Чарли мина крачка назад, за да застанат в сянката на крилото на „Глоубмастъра“, където можеха да говорят, без никой да ги чуе.
— Да, аз.
— Много се радвам! — възкликна Кастило. — Кого си повикал?
— Двайсет и четирима снайперисти, повечето „Делта“, и няколко момчета от „Грей Фокс“.
— Мярнах сержант Орсън — призна Кастило. — Всъщност видя го полковник Торине. По дяволите, извинявайте и двамата. Полковник, това е мой стар приятел, Вик Д’Алесандро. Мислех, че се познавате.
— Защо ми се струва, че не си сложил зелената барета, Вик? — подхвърли с усмивка Торине.
— Зарязах я, полковник, след двайсет и седем години. Пенсионираха ме по болест. Сега съм цивилен хитрец, който бозае от две майки. Знам те аз, полковник — продължи Д’Алесандро. — Ти си командосът, дето върна нашия „727“.
— Почти вярно — съгласи се Торине. — Бивш командос. Когато ме направиха истински полковник, ме наместиха зад едно бюро…
— … откъдето те измъкна Макнаб, докато Чарли търсеше откраднатия „727“. Ти замина с Чарли за Коста Рика и докара самолета в Щатите, след като Чарли и някои от моите момчета го откраднаха от лошите.
— Виноват — отвърна Торине.
— Той участва и в тази операция, Вик — обясни Кастило.
— Добре дошъл на борда. — Д’Алесандро се усмихна и подаде ръка.
— Какво става, Вик?
— В подробности ли, или в общи линии?
— В подробности.
— Добре. Нейлър се обадил на Макнаб и му казал, че шефът ти, Хол, му позвънил и казал, че президентът иска или „Делта“, или „Грей Фокс“, или и двете, за да е сигурен, че нищо няма да се случи на семейство Мастърсън, когато пристигнат. Едва не се наложи да вържа Макнаб, за да го спра да дойде.
Кастило и Торине се разсмяха.
— Организирахме нещата. Вече ви казах, че разполагаме с двайсет и четирима снайперисти, повечето са от „Делта“, четирима са от „Грей Фокс“. Има два „Блекхоук“ и две „Литъл Бърд“ от 160-та. И двете „Литъл Бърд“ са тежко въоръжени. Можем да изтеглим всички на „Блекхоук“, защото никога не се знае какво може да стане. — Човекът, който дава одобрение, е бащата на Мастърсън. Едър, висок мъж. Бащата на вдовицата — казват му „посланик“, сигурно е посланик — е дребен тип, дето за малко не си отишъл от инфаркт. Та останалите се опитват, доколкото могат, да го държат на тъмно. — Бащата на Мастърсън има огромна ферма недалеч. Няма писта, но за хеликоптерите няма да е проблем да кацнат. Ще погребат Мастърсън в гробището на фермата, след служба в малка католическа църква на някакво село, наречено Делайл, точно до фермата. Искаха да направят помпозно погребение, но старият — бащата на Мастърсън — категорично отказал. — А тук, след като президентът каже каквото има да казва, тялото ще бъде пренесено във фермата с катафалка. Ще присъстват единствено поканени, но очакват на гробището да се изсипят поне триста човека.
— Ти ще се оправиш ли с толкова хора?
— Щом се налага. Старият е мобилизирал щатската полиция на Мисисипи. Те са петдесет човека, ръководи ги един подполковник. А баш шефът, един полковник — яко копеле — е тук. Приятел е на семейството. Също и губернаторът. И шерифът, и всичките му заместници.
— Значи няма да има проблем с безопасността на семейството.
— Не — отвърна равнодушно Д’Алесандро. — Но ще ми бъде от полза, Чарли, ако знаех кой е гръмнал Мастърсън и защо. Освен това не е зле да ми кажеш кой иска да гръмне вдовицата и останалата част от семейството.
— Ще ти кажа каквото знам, Вик, но те предупреждавам отсега, че не е много. Нямам никаква представа кои са тези хора. Никаква. Знам само, че има нещо общо с брата на госпожа Мастърсън. Тя — преди малко, веднага след като кацнахме — ми призна, че хората, които са я отвлекли в Буенос Айрес, са искали да им каже къде е брат й, и заявили, че ще убият децата и семейството й.
— Тя не им е казала, така ли?
— Тя не знае къде е. Братът работи за ООН в Париж, но така и не успяхме да го намерим.
— Много интересно.
— Каза, че били убили Мастърсън, за да й покажат, че не си играят.
— А ти нямаш представа кой е погнал брата?
— Не. Знам само, че Мастърсън е застрелян с деветмилиметрови куршуми, произведени в Израел, а пехотинецът, който караше колата ми, е убит — и жената от Тайните служби в колата ми беше ранена, — като пъхнали дулото на автомата през прозореца и изпразнили пълнител със същите деветмилиметрови патрони.
— За „Мадсън“ ли говориш?
Кастило кимна.
— Ти откъде знаеш?
— Според мен сержант Маркъм е разбрал какво става, и докато се е опитвал да се дръпне от пътя, е натиснал бутона за сваляне и вдигане на прозореца. Автоматичен е и е заклещил „Мадсъна“.
— Много интересно. Не са много автоматите „Мадсън“. Това ли е всичко, което знаеш?
— Преди малко научих, от разговора с госпожа Мастърсън, че господин Мастърсън е бил застрелян, за да е ясно, че на всяка цена искат да се доберат до брата.
— Някой ще трябва да си поговори още малко с нея — заяви Д’Алесандро.
— Знам. Не знам колко време ще остане, но аз затова съм тук.
— Кой отговаря за тази работа?
— Аз.
— Питам за сега, след като вече са в Щатите. Ами след погребението?
— Аз, Вик.
— Сериозно?
— Президентът току-що ми съобщи.
— Май се опитват да те поразтегнат яко, Чарли?
— На мен ли ми го казваш? — отвърна Чарли. — Иска ми се да те запозная с госпожа Мастърсън, Вик. Ще можеш ли да я успокоиш, че вече е в безопасност?
— И на мен ми се иска да се запозная с нея — отвърна Д’Алесандро. — Сега ли?
Кастило кимна.
Д’Алесандро заговори в микрофона на ревера, който Кастило не бе забелязал досега.
— Трима влизат през страничната врата — обяви той.
Подполковник Макелрой, адютант на главнокомандващия, бе застанал до стълбите на „Глоубмастъра“.
— Господине — започна той, когато видя, че Кастило и останалите приближават — семейство Мастърсън са сами на борда.
— Казвам се Кастило. Бихте ли се качили, за да предадете на госпожа Мастърсън, че искам да поговоря с нея?
— Господине, госпожа Мастърсън помоли никой да не безпокои семейството.
— Изпълнете нареждането, подполковник — повиши глас полковник Торине.
— Слушам, господине — отвърна подполковник Макелрой и тръгна нагоре по стълбите.
Кастило погледна към товарната част на „Глоубмастъра“. Ефрейтор Лестър Брадли, облечен в парадна униформа, бе застанал мирно и разговаряше с капитан от морската пехота.
Кастило приближи.
— Много си издокаран, ефрейтор — отбеляза той.
— Благодаря, господине.
— Капитане, каква е ролята на ефрейтор Брадли по време на церемонията?
— Мога ли да попитам кой сте вие, господине?
— Казвам се Кастило.
— С други думи, капитане — добави полковник Торине, — той е най-важният човек тук.
Капитанът ги огледа любопитно, след това отговори на Торине:
— Господине, незабавно след церемонията, когато останките на сержанта бъдат пренесени в хангара, ефрейторът ще посрещне ковчега…
— Капитане — прекъсна го Кастило. — В Буенос Айрес съобщих на началника на ефрейтор Брадли, че той ще придружи тялото на сержант Маркъм до дома му. Сигурен съм, че това е било съобщено на приятелите на сержант Маркъм. Ще ви помоля да го уредите. Направете му място на церемонията.
— Господине, страхувам се, че това няма да бъде възможно…
— Действайте, капитане — нареди строго полковник Торине.
Капитанът се замисли за момент, след това се подчини.
— Слушам, господине.
— Благодаря ви — отвърна Кастило. — Ще се видим по-късно, Брадли.
— Слушам, господине.
Кастило забеляза, че госпожа Мастърсън слиза по стълбите, и забърза към нея.
— Радвам се да ви видя, господин Кастило. Баща ми е тук и колкото по-малко знае за заплахите, толкова по-добре. Той е с болно сърце.
— Разбирам — кимна Кастило. — Госпожо Мастърсън, това е господин Д’Алесандро. Чували ли сте за „Делта Форс“?
— Имаше един ужасен филм — намръщи се тя. — Да не би да искате да кажете, че е истина?
— Да, госпожо. Истинската „Делта Форс“ е съставена от най-добрите в Специалните части. Не са каквито ги представят във филмите, но са истински професионалисти. Господин Д’Алесандро е работил с „Делта“ дълги години и е довел двайсет и четири човека, които ще осигурят безопасността ви.
— Това много ме успокоява — въздъхна тя. — Много ми е приятно да се запознаем, господин Д’Алесандро.
— Моите съболезнования за съпруга ви, госпожо — наведе глава той. — Не биваше да се случва.
— Благодаря ви.
Кастило видя много висок, много слаб мъж в елегантен двуреден костюм да слиза по стълбите.
„Господи, колко прилича на Мастърсън! Единствената разлика са бялата коса и тънките мустаци!“
Мъжът се приближи до тях и се усмихна.
— Татко — започна Бетси Мастърсън. — Това са господин Кастило и господин Д’Алесандро. Господа, запознайте се със свекър ми, Уинслоу Мастърсън.
— Приятно ми е — Мастърсън протегна ръка. — Бихте ли ми казали кой от вас е господин Кастило?
— Аз, господине.
— Щях да ви потърся, господине, защото се сетих, макар и ненавреме, че сигурно ще искате да поговорите със снаха ми.
„Акцентът не е като на жител по Мисисипи, на фермер, на черен фермер от Мисисипи. Какъв е този акцент, по дяволите?“
— С какво мога да ви помогна, господине? — попита Кастило.
— Първо бих искал да ви благодаря за всичко, което сте направили за снаха ми…
— Господине, това е напълно ненужно…
— Позволете ми да продължа, господине.
— Извинете, господине.
— Освен това искам да ви попитам като представител на правителството — разговарях с подполковник Макелрой, който нямаше никаква представа за какво говоря — защо, в подобно положение, след като се предполага, че разполагате с всички ресурси на правителството, не сте успели да се свържете с Жан-Пол Лоримър?
Бетси Мастърсън и Кастило се спогледаха.
— Господине… — започна Кастило.
— Бащата на госпожа Мастърсън, посланик Лоримър, е силно притеснен, господин Кастило. И има основание. Той не е добре със здравето и не би трябвало да бъде подлаган на стрес.
— Татко… — започна Бетси Мастърсън.
— Моля те, остави господин Кастило да отговори на въпроса ми.
— Господине, не успяваме да открием господин Лоримър. Госпожа Мастърсън е запозната с проблемите…
— Нима? — попита Мастърсън и погледна снаха си.
— Не исках да ти обяснявам, докато баща ми слушаше.
Мастърсън кимна.
— Бих искал да ви обясня, господине — продължи Кастило, — но сега не е нито времето, нито мястото.
— Той е прав, татко — обади се отново Бетси Мастърсън.
— В такъв случай искам да разбера какво става час по-скоро — заяви Мастърсън. — Родителите ти ще бъдат в плантацията и няма да можем да ги изключим от разговора без… — Той замълча, замисли се, след това кимна, очевидно досетил се за нещо.
— Господин Кастило, имах намерение да ви поканя да останете при нас в плантацията.
— Не бих искал да се натрапвам, господине — опита се да протестира Чарли.
Мастърсън замахна с ръка.
— Има ли някаква причина да бързате? — попита Мастърсън. — Снаха ми и децата, и, разбира се, семейство Лоримър ще бъдат ли в безопасност, ако не сте там?
— Да, господине, сигурен съм, че ще бъдат. Освен щатската полиция, към която сте се обърнали за помощ, господин Д’Алесандро и хората му…
— Мислиш за „Бел Визаж“ ли? — намеси се Бетси Мастърсън.
— А ти какво мислиш за „Бел Визаж“! — попита Мастърсън.
— Там е добре, татко — отвърна тя. — Никой няма да ви безпокои там.
— Значи всичко е уредено. Значи, когато кортежът се отправи към плантацията, отиваме в „Бел Визаж“. Ще поговорим на спокойствие, след това ще отидем в плантацията. Можете да пътувате с мен. Какво ще кажете?
— Господине, нямам представа какво е „Бел Визаж“.
— Адът на комарджиите на крайбрежието. Там никой няма да ни притеснява.
— Както прецените, господине. Има един проблем. Трябва да се свържа с братовчед си.
— Братовчед ли? Сега пък за какво става въпрос?
— Извинете — прекъсна ги Торине. — Чувам, че оркестърът започна.
— Чарли, аз ще поема нещата, докато пристигнеш в… плантацията — обади се Вик Д’Алесандро, когато забеляза, че подполковник Макелрой се приближава към тях. — Полковник, ти с мен ли ще дойдеш, или ще останеш с Чарли?
— Чарли? — обърна се към него Торине.
— Ще се видим в плантацията — реши Чарли.
— Ти остани тук, миличка — разпореди се Уинслоу Мастърсън. — Ще отида да взема вашите и децата. — Той тръгна нагоре по стълбите, след това спря и се обърна. — Ако ви видят с мен, господин Кастило, може някой да прояви интерес, който е нежелан и за двете страни. Ще стигнете ли до „Бел Визаж“ сам?
— Да, господине.
— В такъв случай ще ви чакам там — отвърна Уинслоу Мастърсън и отново пое нагоре по стълбите.
Кастило погледна Вик Д’Алесандро.
— Имаш ли автомобил, Вик?
— Нито един свободен, Чарли.
— Можеш ли да се свържеш с някого от Тайните служби по радиостанцията?
Д’Алесандро кимна.
— Кажи, че ще ми трябва един „Юкон“ веднага, но не мога да кажа за колко време.
— Ще те послушат ли?
— Ти ще им кажеш, пък да видим какво ще стане.
Д’Алесандро наклони глава на една страна.
— Чуваш ли ме, Огилви? — попита той.
Госпожа Мастърсън го наблюдаваше с огромно любопитство.
— Той има микрофон — обясни Кастило.
— Господин Кастило иска „Юкон“ при „Глоубмастъра“ незабавно — заяви Д’Алесандро. Последва мълчание. — Каза ми само, че иска „Юкон“ веднага.
Д’Алесандро се изпъна и съобщи:
— Идва, Чарли.
— Кажи им сега да открият Фернандо Лопес — това е братовчед ми, предполагам, че е във ВИП залата, те знаят къде да го намерят — и да го доведат тук.
Д’Алесандро наведе глава и повтори заповедта, след това потвърди.
— Ще го направят.
Бетси Мастърсън срещна погледа на Кастило.
— Свекър ми много прилича на Джак, нали?
— Да, госпожо, и аз мислех за същото.
— Игра на гени — отвърна тя.
Имение „Шангри-Ла“
Провинция Такуарембо
Република Уругвай
23:55, 25 юли 2005
Жан-Пол Бертран гледаше по Си Ен Ен церемонията във военновъздушната база Кислър.
„Голямо шоу спретнаха — мислеше си той с недоволство и възхищение. След това си каза: Това е точно шоу. Някой е застрелял Джак, а те се държат така, сякаш става въпрос за държавния секретар, а той бе най-обикновен заместник-посланик в забутано посолство.
Президентът е организирал шоуто, за да се покаже.“
Този път Жан-Пол гледаше не само заради Бетси и децата, ами заради баща си и майка си. Камерата бе уловила семейството, докато вървяха бавно след ковчега.
„Татко ми се струва добре, остарял, но изглежда добре за човек, който за малко не почина от инфаркт. Мама се занимава само с него. Бащата на Джак е същият като Джак. Също и голямото момче. Как, по дяволите, се казваше? Дали му казват Младши или Трети?“
Камерите не пропускаха нищо, докато семейството се настаняваше до президента. Той не само че целуна Бетси, ами я прегърна състрадателно.
„Това е специално за простолюдието, дето са гласували за него и го гледат в устата какво ще каже. Защо иначе ще е целият този цирк?
Държавният секретар също прегърна Бетси и я целуна, след това посланика и госпожа Лоримър и накрая децата.
Татко поне има вид на обиден.
Господи, не мога да я понасям тази надута свиня! И тя е същата стока като президента!“
— Скъпи американци — започна президентът и Жан-Пол Бертран едва се въздържа да не изключи телевизора, ала любопитството надделя.
— Изправям се тази вечер пред вас с две послания. — Едното е от ваше име. — Американският народ изказва искрените си съболезнования на семействата на Дж. Уинслоу Мастърсън и сержант Роджър Маркъм от морската пехота, които отдадоха живота си за Съединените щати. — Второто послание е лично от мен — продължи президентът. — То е отправено към онези, които подло убиха тези добри мъже. — Искам да повторя, че това безобразие няма да остане безнаказано. Наредил съм…
Жан-Пол Бертран изключи телевизора.
„Щеше да ми е приятно да погледам още малко семейството си, но ако затова трябва да гледам как този ръси простотии, просто няма да го бъде.“