Заложникът

(ЕДНО)

Кабинетът на секретаря на Вътрешна сигурност

Комплекс „Небраска“

Вашингтон, окръг Колумбия

09:25, 26 юли 2005

Кастило, Торине и Лопес завариха майор Х. Ричард Милър Младши седнал на бюрото на Кастило. Милър бе в цивилен костюм с едноредно, почти черно сако. Левият му крак бе в гипс от пръстите на краката до над коляното. Пръстите му се показваха от подпрения на бюрото гипс.

— Извинете, че не ставам — започна Милър. — Много се старая да се съобразявам, но за човек в моето положение се оказва доста трудно.

Кастило поклати глава.

— Как е кракът?

— Чакай аз да питам първо — прекъсна го Милър. — Ще имам ли честта да бъда удостоен със скромно работно място в Звеното за организационен анализ?

— Защо не? — отвърна Кастило.

— В такъв случай, шефе — продължи Милър, — кажи как ти се струва? Приличам ли ти на човек, готов да участва в маратон?

— Знаеш ли, полковник — обърна се Кастило към Торине. — Трябва да го вържем и да му боядисаме грозните нокти в яркочервено и тогава да го оставим да ни обясни, че си пада по момичета.

— Като говорим за нежния пол — обади се отново Милър, — Джак Бритън се обади преди десетина минути от „Макдил“. Каза, че „Гълфстрийм“ е готов за излитане към Филаделфия. Това беше преди пет минути. Каза още, че Бети е настанена удобно и че според пилота ще бъдат във Филаделфия към единайсет и половина.

Милър видя изражението на Кастило и заговори като загрижен приятел.

— Много съжалявам, че стана така, Чарли.

Кастило кимна.

— Казах на Том Макгайър — продължи Милър — и той уреди самолетът да бъде посрещнат от делегация на Тайните служби.

Кастило кимна отново, след това попита:

— Ти откъде разбра за Звеното за организационен анализ?

— Секретар Хол ни показа решението на двамата с госпожа Форбисън, когато дойдохме днес сутринта — обясни Милър, след това погледна Торине и добави: — Каза, че ще ви изтеглят, полковник…

— Временно — уточни Торине.

— Не спомена нищо за теб, Фернандо. Ти какво знаеш за новото височайше положение на Чарли?

— Брой и него — нареди Чарли.

— Може ли така? — попита Милър.

— Говори се, че когато генерал Донован създал Бюрото за стратегически услуги — още преди да стане генерал Донован, когато бил цивилен и го наричали „полковник“, защото е бил полковник по време на Първата световна война, — му плащали по долар на година. Така че дай на Фернандо един долар и смятай, че е назначен. И аз мога да я свърша тази работа.

— Според Хол можеш да правиш всичко, което пожелаеш — отвърна Милър. — Значи вече сме трима — той започна да отброява на пръсти. — Ти, тексасецът и аз. Има ли още някой?

Кастило се обърна към Торине.

— С генерал Макнаб говорехме да вземем снайперисти в Аржентина. Джак Бритън ще ни дойде добре.

Торине кимна одобрително.

— Къде е Джоуел?

— С Хол, в Белия дом.

— Ами Том Макгайър?

— Връща се от Ленгли с твоя… обработен… немски паспорт. Освен това е взел новия ти американски паспорт.

— Когато се върне, искам да го попитам… — Замълча, когато госпожа Агнес Форбисън влезе в стаята.

Закръглената изпълнителна асистентка на секретаря на Вътрешна сигурност се приближи до Кастило и го прегърна.

— Много съжалявам за Бети Шнайдер — започна тя. — Дик каза ли ти, че е на път към Филаделфия?

— Току-що.

— Какво искаше да питаш шефа? — попита тя и се обърна с усмивка към Торине и Фернандо.

— Ще питам Том дали може да взема Джак Бритън. Иска ми се да го върна в Буенос Айрес колкото е възможно по-скоро.

— За Звеното за организационен анализ ли ти трябва?

Кастило кимна.

— Ако попиташ Том, той ще попита Джоуел, а Джоуел по всяка вероятност ще се съгласи, но ако не се съгласи, ще трябва да питаш шефа, а мога да ти кажа със сигурност, че той ще го пусне. Така че смятай работата за приключена.

— Значи ставаме четирима — заяви Милър.

— Има още двама, които можете да използвате — обади се госпожа Форбисън.

— Кой?

— Първо Том.

— Едва ли на Том ще му бъде приятно да изпълнява заповедите ми — реши Кастило. — Да не говорим, че Хол няма да се съгласи.

Госпожа Форбисън се замисли за момент, преди да отговори.

— Чарли — започна тя. — Трябва да се научиш по-умело да използваш разузнавателните си източници, а изпълнителните асистенти като мен са незаменими в това отношение. Том ми довери, че много му се иска да работи със звеното. Сред аргументите да го изтеглиш — а те са много — е, че ти е необходим човек, който знае как да се оправя из сенчестите улици на федералните сили за сигурност. Той ми го каза, между другото.

Чарли изви вежда. Бе и впечатлен от способността й да напипа пулса на хората около себе си, и разочарован от себе си, задето бе забравил, че тя винаги бе наясно с положението.

— Добре, ще попитам. За мен ще бъде удоволствие Том да работи с нас. Най-много Хол да откаже. По-скоро ще каже „Дяволите да го вземат, не става!“

— Остави шефа на мен — заяви госпожа Форбисън.

— Пожелавам ти успех. Кой друг?

— Аз?

Кастило я погледна с огромно учудване.

— Защо искаш да си с нас?

— Знаеш колко съм заета да лъскам мебелите, та когато секретарят случайно доведе някого, този някой да остане поразен от елегантната ни приемна. И двамата знаем — най-важното е, че и шефът знае, — че Мери-Елън урежда всичките му въпроси и не се нуждае и от двете да се въртим и да се правим, че вършим едно и също.

Кастило й се усмихна.

Госпожа Мери-Елън Кенсингтън, GS–15, също като госпожа Агнес Форбисън, изпълнителна асистентка на секретаря на Вътрешна сигурност, поддържаше малкия безупречен офис на Хол близо до Белия дом. Хол прекарваше по-голямата част от времето си там. Двамата с президента бяха близки приятели и президентът обичате Хол да му е под ръка, когато му потрябва.

— Госпожа Келенхамп — продължи госпожа Форбисън — може да се занимава с лъскането на мебелите не по-зле от мен, а като дойде тук, няма да се пречка на Мери-Елън.

Госпожа Луиз Келенхамп, GS–13, заместник-изпълнителен асистент, изпълняваше задълженията на обикновена секретарка.

— Май си обмислила нещата — попита Кастило.

— От мига, в който разбрах, че шефът, независимо дали иска или не, ще разполага със своя разузнавателна част. А сега, след като благодарение на президента бе сформирано тайното Звено за организационен анализ, скрито под крилото на Вътрешна сигурност, ми се струва, че ще ви трябва човек, който знае как да се оправя във Вашингтон. И как да движи документацията.

— Какво да правим с него? — попита Кастило и кимна към майор Х. Ричард Милър Младши. — Дали да не го върнем в „Уолтър Рийд“?

— Все някой ден ще му свалят гипса — отвърна госпожа Форбисън. — А ако се държи прилично, ще се опитаме да му намерим някаква работа, докато се мотае тук.

— Господ да ни пази от хитрите бюрократи — заяви с престорен уплах Милър.

— Знаеш, че съм права, Чарли — настоя госпожа Форбисън.

— Мислиш ли, че ще успееш да убедиш шефа? — попита Кастило.

— Смятай, че работата е уредена — отвърна тя. — Следващия път, когато въпросът бъде повдигнат, се направи на приятно изненадан, когато шефът подхвърли: „Хрумна ми една идея, Чарли, и ми се иска да я одобриш.“

— Госпожо Форбисън, вие сте чудесна — възкликна Чарли.

— Знам — съгласи се тя. — След като разрешихме и този въпрос, шефе, какво ни предстои да вършим тази сутрин?

— Донесох сателитна радиостанция, водя и оператор от Форт Браг. Както и когато търсехме откраднатия „727“, чинията трябва да е на покрива, а операторът трябва да го настаним някъде — обясни Кастило.

— Дик — обади се госпожа Форбисън. — Ако се погрижиш за оператора, аз ще се оправя с инженера по поддръжката на сградата. Остана много обиден, когато шефът инсталира онова чудо на покрива миналия път.

— Добре, госпожо — отвърна с усмивка Милър.

— Трябват ми паспортите — подсети я Кастило.

— Идват. Това е работа на Том.

— Трябва да позвъня на посланик Силвио или на Алекс Дарби — по възможност и на двамата — от обезопасен телефон. — Погледна Милър. — Макнаб изпраща екипировка за шестима снайперисти. Погрижи се да няма проблеми.

— Използвай телефона на моето бюро — посочи госпожа Форбисън. — Поръчах ти един тази сутрин, но ще го инсталират по-късно днес.

— Телефон за мен? — учуди се Кастило.

— Сега ни трябва непрекъсната връзка с Белия дом, не знаеш ли?

— Не, госпожо, не знаех.

— Сега вече знаеш. Има ли нещо друго?

— Докато съм в Париж, трябва да отседна някъде. Ако има възможност, в „Крийон“.

— Супер местенце — възкликна госпожа Форбисън.

— И е на една крачка от посолството. Да изпратят сметката на Госингер. Четири стаи.

— Дай да поговорим по този въпрос — настоя госпожа Форбисън. — На теб мога да ти пусна командировъчно. Предполагам и на полковника.

— Да, госпожо, водя се в командировка — обясни полковник Торине.

— Ами операторът и Фернандо?

— Аз ще поема сметката на оператора — реши Кастило. — Така той ще прибере чека, когато се върне във Форт Браг. И сметката на Фернандо ще покрия.

— Ако го наемем на граждански договор… може би като пилот… Тогава и на него ще му пусна командировъчно.

— Госпожо Форбисън, знам, че се повтарям, но вие сте чудесна — ухили се Кастило.

— Знам, че се повтарям, шефе, но този факт вече ми е известен. Крайно време е да започнеш да ми казваш Агнес.

Той я погледна, ала не отговори веднага.

— Моля те, не ми казвай — вече го знам, — че съм достатъчно възрастна да ти бъда майка. Само че ти стана голям тежкар, Чарли, а тежкарите наричат изпълнителните си асистентки на малко име.

— Както кажеш… Агнес — примири се Кастило. — Какво да правя със секретар Хол?

— Той помоли да се отбиеш, ако има как, през другия офис.

— Добре.

Трийсет минути по-късно, след като разговаря с посланик Силвио и Алекс Дарби; след като имаше потвърдена резервация за хотел „Крийон“; след като получи новия си американски паспорт и стария немски с изходен печат от Аржентина; след като разговаря с Том Макгайър достатъчно дълго и задълбочено, за да е сигурен, че Том наистина желае да работи в Звеното за организационен анализ и няма да се притеснява от факта, че ще бъде под командването на десет години по-млад мъж; Кастило стисна ръката на Дик Милър и отиде до кабинета на госпожа Форбисън, за да се сбогува и с нея.

Тя го прегърна бързо, целуна го по бузата и го предупреди да внимава. С Торине и Фернандо чакаха асансьора да дойде, когато госпожа Форбисън надникна в коридора.

— Търсят те по телефона, шефе.

— Ако продължиш да ми казваш „шефе“, ще започна пак да ти казвам „госпожо Форбисън“. Кой е?

— Някой иска да говори с Жан-Пол.

— С Жан-Пол Лоримър ли?

— Каза само Жан-Пол, Чарли.

Кастило се върна в офиса на госпожа Форбисън и пое слушалката.

— Кастило.

— Няма ли най-накрая да се сетиш да си включиш мобилния — чу той гласа на Хауърд Кенеди.

— Господи, останал е в куфарчето.

— Значи няма значение дали е включен, или изключен.

— Какво става, Хауърд?

— Този път си отворил кутия с отровни змии покрай приятелчето си. Говоря за онзи, дето ме накара да открия.

— Какви са тези отровни змии?

— От онези, за които е абсолютно забранено да се говори по телефона — намекна Кенеди.

— Толкова ли е зле?

— Много по-зле. Къде можем да се видим?

— Ти къде си?

— Отговори на въпроса ми.

— Трябва да мина през хотела, да си взема дрехи, да се отбия в офиса на Хол на Пенсилвания Авеню и след това се качвам на самолет за Париж.

— Кой полет?

— „Еър Сан Антонио“, полет седемнайсет.

— Нима? Познавам ли хората, които ще пътуват с теб?

— Екипажът е същият като преди. Познаваш ги и двамата.

— Много интересно. И къде ще отседнеш в Париж?

— „Крийон“.

— Чудесен хотел. За съжаление, на мен ми се струва прекалено близо до някои бивши колеги, които могат случайно да минат.

„Господи, забравих да кажа, да напомня на Том Макгайър да разбере какви точно ги мъти специален агент Юнг от ФБР в Монтевидео!“, помисли си Кастило.

— Ти какво предлагаш?

— Кога каза, че заминаваш?

— Веднага щом успея.

— Нали може да не се слиза от самолета, когато презарежда?

— Може. Ще презаредим в Гандер на Нюфаундлендските острови, а после в Шанън, Ирландия. С двете презареждания ще ни отнеме десет часа.

— Сега в Париж е почти четири и половина — отвърна Кенеди. — Ако излетите до час, това значи пет и половина. Пет плюс десет и три след полунощ. Още един час, за да минете през митницата и паспортен контрол, да стигнете до „Крийон“ от „Льо Бурже“… Нали ще кацнете на „Льо Бурже“?

— Да — отвърна Кастило.

— В пет сутринта ще бъдете в хотела. Отпускам ви още един час дребни непредвидени закъснения, значи ще е станало шест. Ще се видим утре сутринта, Чарли. Трябва да поговорим на всяка цена.

Чу се шум и Кастило разбра, че Кенеди е затворил.

(ДВЕ)

Кабинетът на секретаря на Вътрешна сигурност

Седемнайсета улица и Пенсилвания авеню, СЗ

Вашингтон, окръг Колумбия

11:20, 26 юли 2005

— Президентът ми каза, че сте си побъбрили — отбеляза почитаемият Матю Хол, секретар на Вътрешна сигурност. — Имаш ли нещо да ме питаш?

— Един важен въпрос — отвърна Чарли. — Войникът в мен се чувства неловко, защото не е наясно със старшинството в този случай.

— Накратко казано, отчет даваш само на президента — отвърна Хол. — Струва ми се, че знам какво точно ме питаш. Тъй като и аз се уча да бъда вашингтонски бюрократ, ще ти отговоря уклончиво. Когато ми съобщи решението си, се запитах защо съм извън играта. След това разбрах, че не съм. Важното е човек да може да отрече онова, което не му изнася. Сега мога честно да отговоря, ако някой пита, а някой със сигурност ще попита — или за да хване клюката, или за да се намеси, където не му работата — каква е връзката ми с теб, та мога да кажа с чиста съвест, че нямаме нищо общо. Ти не работиш за мен.

— По същия начин, ако някой пита шефа на президентския личен състав какво знае за К. Г. Кастило от Звеното за организационен анализ, той честно може да каже, че не знае нищо по въпроса. Ако ни хванат — което е много вероятно, — можем да се скрием зад решението на президента.

— Колкото повече се дистанцираш от Звеното за организационен анализ на президента, толкова по-добре. Затова той го крие зад гърба на Вътрешна сигурност. Що се отнася до това, че работиш под неговото пряко командване — има повече от достатъчно военни от капитани чак до полковници: адютантите, типовете, които разнасят „Футбола“11, например, които са му пряко подчинени, така че ако някой изобретателен репортер започне да души, можеш да отговориш, както са инструктирани те: „Много се извинявам, но задълженията ми в Белия дом са секретни. Налага се да се отнесете към Белия дом.“ Нали ме разбираш?

— Господине, всъщност исках да попитам колко от онова, което върша, да му казвам. Или на вас.

— Що се отнася до мен, ще му казвам всичко, което ти си ми казал, когато преценя, че трябва, и колкото преценя, че трябва. Президентът не се интересува от начина на изпълнение на дадена задача, а от крайния резултат. Това показва, че не съм вън от играта. Ще му съобщавам само онези неща, които изискват намесата му — например неща, за които той може да каже „Не, по дяволите, не можем да го направим; кажи му да спре незабавно.“

Той се поколеба и след малко запита:

— Нали ме разбираш?

— Да, господине.

— Добре. Кажи какво друго има.

— Само едно, господине. Помолих Том Макгайър да го свърши, но не съм сигурен — не ме разбирайте погрешно, искрено се възхищавам от способностите му — но наистина не съм сигурен, че ще се справи.

— Значи искрено се възхищаваш от способностите му, така ли? — попита Хол.

— Да, господине.

— Какво ще кажеш Том да поработи при теб?

— Възможно ли е, господине?

— Джоуел подхвърли, че ще ти бъде от голяма полза. Прав е. Да попитам ли Том?

— Много ще се радвам да е в екипа ми, господине — заяви Кастило и си помисли: „Току-що доказах, че и аз се уча да бъда вашингтонски бюрократ. Отговорът ми беше чиста проба лъжа и имаше за цел да заблуди човека. Вече знаех много добре, че Том иска да работи за мен и няма да има проблем.“

— Добре, ще го попитам. Какво според теб няма да успее да свърши Том?

— Да разбере какво прави агент Юнг от ФБР в Монтевидео. Ако е нещо секретно, няма да кажат на Том.

— Ти защо реши, че не върши онова, което са ти казали, че върши?

— Страхувам се, че няма да ви стане приятно, когато чуете подробностите.

— Учиш бързо — отвърна Хол. — Този тип има ли си малко име?

— Дейвид Уилям, господине. Младши.

Хол натисна говорителя на телефона.

— Мери-Елън, свържи ме с директор Шмит. Обезопасена линия, ако обичаш.

— Веднага, господин секретар — отвърна Мери-Елън Кенсингтън.

Той натисна отново копчето и погледна Кастило.

— Знам, че директорът на Централното разузнаване е уведомен за новото звено; обади ми се рано сутринта, за да разбере какво знам аз. Шмит обаче сигурно още не е разбрал. Това тук е мръсна игра, Чарли, която човек трябва да се научи да играе.

От интеркома прозвуча гласът на госпожа Кенсингтън.

— Директор Шмит е на първа, господин секретар. Линията е обезопасена.

Секретарят отново натисна копчето.

— Добро утро, Марк — поздрави сърдечно Хол. — Как си?

— Какво мога да направя за теб, Мат?

— Нали видя президентското решение във връзка с убийството на Мастърсън? — попита Хол, без да обръща внимание на резкия тон на Шмит.

— Не, не съм.

— По дяволите. Значи ще ни бъде доста трудно, Марк. Очевидно не мога да разговарям с теб преди да го видиш. Забрави, че съм го споменал. Нека тогава те помоля за нещо. Защо не звъннеш на главния прокурор да го попиташ какво ново става напоследък?

— Каква информация ти трябва, Мат? — попита Шмит, без да крие раздразнението си.

— Няма ли да е по-лесно, ако звъннеш на главния прокурор? Не искам да те закова още с първия изстрел.

— Каква информация ти трябва, Мат?

— Има един твой агент в посолството в Монтевидео. Казва се Дейвид Уилям Юнг, Младши. Предполага се, че работи по проблемите с пране на пари. Искам да ми кажеш каква с истинската му мисия.

— А ти защо си решил, че не се занимава с пране на пари?

— Връщаме се пак на територия, за която не мога да говоря повече. Знам, че е в играта, и се учудвам, че ти не знаеш.

— Ще проверя, Мат — отвърна Шмит. — После ще ти звънна.

— Информацията ми трябва спешно, Марк — не го оставяше Хол. — Затова ще те попитам след колко време ще ми позвъниш.

— Веднага щом мога. До обяд.

— Много ти благодаря, Марк. Задължен съм ти.

— За теб винаги, Мат.

Хол натисна копчето и прекъсна разговора.

— Видя ли как става? — попита той. — Обзалагам се на два долара, че Шмит е пипнал телефона, за да спипа главния прокурор. Прокурорът ще му разкаже за звеното и той трябва да се примири. Което ще подчертае, че съм бил уведомен преди него, което ще му подскаже, че не е чак толкова важна клечка, за каквато се има.

— Това е детинско.

— Напълно, но пък винаги се получава — отвърна Хол. — Успях да го подразня, така че казвай има ли още някой, когото искаш да ядосаме.

— Господине, когато ви потърси, можете ли да го помолите да се свърже с хората на ФБР в Париж — и Виена — и да ги помоли да ми осигурят каквото ми е необходимо?

— Ще му съобщя, че шефът на Звеното за организационен анализ иска всичката информация, с която разполагат, да му бъде предоставена и че с тях ще се свърже Кастило. — Замълча за момент, след това продължи: — Ще се свържа и с посланик Монтвейл и ще го накарам да предаде същото на представителите на ЦРУ в Париж и Виена. И в Монтевидео, ако искаш.

— Благодаря ви. Тогава няма да е зле, когато говорите с директор Шмит да го накарате да каже на хората си в Монтевидео да ми осигурят всичко, което поискам.

Хол кимна в знак на съгласие.

— Има ли друго, Чарли?

— Не се сещам за друго, господине.

— Нека тогава аз да те подсетя за нещо — продължи Хол. — Ще ни трябва човек, който да се оправя с документацията, човек, който знае как да се оправя във Вашингтон. Какво ще кажеш да говоря с Агнес Форбисън? Да я питам ли дали иска да работи с теб?

— Тя ще ми бъде от голяма полза.

— Веднага щом ми остане свободна минутка, ще говоря с нея — обеща Хол.

(ТРИ)

Над Уилмингтън

Делауеър

12:25, 26 юли 2005

Бяха излетели само преди няколко минути, когато Кастило усети, че „Лиърът“ вече не се изкачва, а започва да се спуска. Причината можеше да бъде само една — готвеха се да кацнат.

„Мама му стара, това е последното, което ми трябва! Някоя червена светлина да замига на таблото! Проклетата птичка се повреди!“

Изправи се и тръгна към пилотската кабина, за да се отпусне на колене между седалките на пилота и втория пилот.

— Какво става?

Фернандо, седнал от лявата страна, се обърна.

— Господине, бъдете така любезен да се върнете на мястото си, за да не пречите на екипажа да изпълнява задълженията си.

— Какво му има на проклетия самолет?

Полковник Торине се смили над него.

— Нали не искаш да заминеш за Париж, без да си се сбогувал с момичето си, Чарли?

Чарли не отговори.

— Има ли значение дали ще пристигнем в Париж в четири или в пет сутринта? — продължи Торине. — Аз ще заредя, ще взема нещо за хапване и ще подготвя самолета за излитане, докато Тайните служби те разкарват из болницата.

Тъй като Кастило не отговори, защото в гърлото му бе заседнала огромна буца, Торине продължи:

— Том Макгайър се е обадил и е уредил всичко.

Кастило отпусна ръка на рамото на Торине, след това се изправи и се върна на седалката си.

(ЧЕТИРИ)

Отделение по лицево-челюстна хирургия

Пети етаж, Университетска болница на Пенсилвания

„Спрус стрийт“ 3400

Филаделфия, Пенсилвания

13:40, 26 юли 2005

Когато „Юконът“ на Тайните служби спря пред болницата, агентът, седнал до шофьора, заговори в микрофона на ревера.

— Дон Жуан пристигна.

Фернандо се изсмя. Кастило му се закани с пръст. Запита се дали след като вече разполага с толкова много власт, ще успее да накара Тайните служби да променят кодовото име, което Джоуел Исаксън му бе лепнал, когато започна работа при секретар Хол.

Агентът на Тайните служби ги поведе към асансьора, махна им с ръка да влязат и уточни:

— Пети етаж, господин Кастило. Чакаме ви тук.

Висока яка жена — очевидно от латиноамерикански произход — бе застанала във фоайето на петия етаж, когато вратата се отвори. Косата й бе опъната назад и Кастило забеляза предавателя в ухото й. От лявата страна на ханша се виждаше издутина, което означаваше, че е въоръжена с пистолет.

— Насам, господин Кастило. Специален агент Шнайдер е в петстотин двайсет и седма.

— Muchas gracias — отвърна Кастило.

Лесно откри стая 527. Пред вратата бяха седнали двама полицаи. Единият бе с моторджийски ботуши, в униформата на елитните части на пътна полиция, а другият, едър мъж в цивилно облекло, имаше на ухото издайническият предавател на човек от Тайните служби.

Щом Кастило се приближи, двамата скочиха.

Кастило погледна наляво и видя остъклената чакалня. В нея се бяха събрали десетина човека. Трима бяха от полицията във Филаделфия: главен инспектор Фриц Крамер, командир на Бюрото по антитероризъм; капитан Франк О’Брайън, който завеждаше разузнаването и екипа за борба с организираната престъпност в същия отдел, където Бети Шнайдер бе работила като сержант; и лейтенант Франк Шнайдер от магистралните патрули, по-големият брат на Бети, готов да я защитава от целия свят.

Имаше и двойка, които Кастило реши, че са родителите на Бети, свещеник и още няколко човека.

„А ти какво очакваше? Че ще бъдете само вие двамата ли?“

Напразно се бе надявал, че никой в чакалнята няма да го види.

Агентът от Тайните служби, застанал на вратата го уведоми:

— Специален агент Шнайдер е в рентгенологията, господин Кастило. Ще я върнат всеки момент. Има чакалня…

Той посочи към останалите.

— Не може ли да почакам тук?

— Може, господине.

Кастило и Фернандо влязоха в стаята. Леглото не бе оправено, ала по нищо друго не личеше, че Бети е била в стаята.

„Не видях Джак Бритън в чакалнята. Къде, по дяволите, се е скрил?“

Приближи до прозореца и погледна към вътрешния двор. Обърна се едва когато усети, че вратата се отваря.

Бети бе на носилка. Прехвърлиха я на леглото и изкараха носилката.

Чак тогава тя вдигна ръка и изстена:

— О, Чарли!

Говореше през стиснати зъби.

Кастило приближи до леглото и пое протегнатата й ръка, целуна я, наведе се и я целуна нежно и по челото. След това останаха загледани един в друг.

След около трийсет секунди той се осмели да заговори.

— Виенски шницел, сладурче.

Бети му се усмихна.

— Ако нямаш нищо против, Кастило, майка ни иска да я види — чу той гласа на лейтенант Франк Шнайдер зад себе си.

Кастило се обърна.

Зад брата на Бети видя двойката, която бе предположил, че са родителите й. Зад тях бе застанал свещеникът и още един мъж.

— Какво ти става, Франсис! — скара му се майката на Бети. — Не виждаш ли как го гледа?

— Много се извинявам — обади се Кастило.

Бети пусна ръката му с нежелание.

Майката на Бети докосна бузата на Чарли и пристъпи към леглото.

Баща й го огледа свирепо.

Кастило излезе от стаята, последван от Фернандо, и само след миг от лейтенант Шнайдер.

„Да не би да излезе, защото искаше майка му и баща му и свещеникът да останат насаме с Бети? Или майка му го е накарала да излезе?“

— Костело! — извика лейтенант Шнайдер.

Кастило се обърна. Шнайдер се приближи до него.

— Бях ти обещал да ти счупя краката.

И патрулът, и агентът от Тайните служби пред вратата на Бети скочиха.

— Казвам се Кастило — отвърна спокойно Чарли. — Да, спомням си нещо такова.

— Знаех, че ще ни донесеш само неприятности, още от мига, в който те видях — заяви Шнайдер. — Тя е тук заради теб.

Кастило кимна едва забележимо.

— Виновен съм, така е.

— Ако те видя отново около нея, ще ти счупя краката, ще ти отскубна ръцете и ще ти ги навра в задника.

Кастило не отговори.

Фернандо пристъпи напред.

— Чакай да ти кажа нещо, дребен. — Това „дребен“ бе доста относително. Лейтенант Шнайдер бе метър и осемдесет и три и поне с двайсет килограма по-лек от Фернандо Лопес.

— Разкарай се, лоена топко! — изсъска лейтенант Шнайдер.

— Достатъчно, лейтенант! — изрева главен инспектор Крамер. — Отдръпни се! Незабавно!

— Тъкмо се канех да уведомя лейтенанта — започна да обяснява спокойно Фернандо, — че в нашето семейство, ако някой иска да се докопа до Чарли, първо трябва да мине през мен.

— Не наливай масло в огъня — сопна се главен инспектор Крамер. — Питай пожарникарите. И двамата замълчете веднага!

Кастило се разсмя.

— А ти, Шнайдер, ако посмееш още веднъж да си отвориш устата, ще ти наредя да напуснеш! Разбра ли ме?

Шнайдер кимна.

— Отвръща се: „Разбрах, господине!“, лейтенант.

— Разбрах, господине — повтори с нежелание Шнайдер.

— Чарли, трябва да поговоря с теб — отвърна Крамер. — А О’Брайън иска да знае какво става. Ако накарам нашата горила да чака в онзи край на коридора, ще накараш ли твоята горила да чака тук? — Той посочи в двете противоположни посоки.

Кастило погледна Франк Шнайдер.

— Имаш право да чуеш какво ще кажа на шефа. Ще се държиш ли прилично?

Лейтенантът кимна.

— Отговори с „да“ или „не“, дяволите да те вземат — сопна се Крамер.

— Добре, добре — примири се лейтенант Шнайдер.

— Можем да отидем в чакалнята — реши Крамер и отвори вратата.

— Кажи, Франк, какво мислиш — обърна се главен инспектор Крамер към капитан О’Брайън, когато Кастило приключи разказа си.

— Огромни пратки кокаин идват от Аржентина — отвърна О’Брайън.

— Не знаех — намеси се Фернандо.

— Прекарват ги със самолети от Колумбия до Боливия или Парагвай — понякога направо в Парагвай, — след това ги препращат в Аржентина — обясни О’Брайън. — После мулетата ги прекарват от Буенос Айрес в Маями. Аржентинските агенти от ДРУ са умни. Вместо да арестуват мулетата, те ги оставят да се качат на самолета, обаждат се на нашата Агенция за борба с наркотиците и те посрещат самолета в Маями. Така спират кокаина, а ние плащаме за съдебния процес на мулетата и затворническата килия от петнайсет до двайсет години.

— ДРУ не се занимават само с наркотици, капитане — отвърна Кастило. — Това е аржентинското ФБР, ЦРУ и Агенция за борба с наркотиците под един покрив.

— Нямах представа — отвърна О’Брайън. — Мисля си, че момчетата от „Наркотици“ — и тук, и там, както и навсякъде — си разчистват пътя със стрелба. Който решат, че се пречка, ако някой е чул или видял нещо, гледат да го очистят. Включително и хората от семейството му.

— Не казвам, че не е така — отвърна Кастило. — Подобна възможност не мина през ума нито на познатия ми от Агенцията за борба с наркотиците, нито на шефа на ДРУ.

— Те какво мислят по въпроса?

— Нямат представа — призна Чарли. — Знаем само — а в Аржентина и това дори не знаехме, — че някой се опитва да се добере до Жан-Пол Лоримър и е готов да убива, за да го стори.

— Преди няколко години тук, във Филаделфия, имаше един случай — започна да разказва Крамер. — Вкарваха наркотици от… откъде беше, Франк?

— От Сенегал — уточни О’Брайън.

— Пращаха ги от Сенегал до мисията им в ООН в Ню Йорк. Ползваха дипломатически имунитет. Случилото се не беше… по правилата.

Кастило кимна.

— Кучетата ни — не К–9, а специалните, дето душат за наркотици, от онези малките шпаньолите, абе не помня точно каква порода — надушили кокаина в пратката. Нямаше как да издействаме разрешително, за да направим проверка, но докато проверявах за експлозиви, един от кашоните случайно се прекатури. Нямаше поражения, но отвътре щръкнаха спринцовки… Нали се сещаш? От онези с огромните игли.

Кастило кимна отново.

— А после се посипа бял прашец, който се оказа първокачествена кока. — Тогава се обадихме на Агенцията за борба с наркотиците. Те пък се обадиха на ФБР, на митниците и на Държавния департамент. След това стана една… От Държавния департамент не ни повярваха, че белият прах се е изсипал от кашона; само дето не ни обвиниха, че нарушаваме дипломатическия имунитет. Уплашиха се, че сенегалският посланик ще се разпищи и ще дръпне някоя антиамериканска реч.

— Накрая пуснаха пратката през митницата. Когато ФБР повика ченгетата от Ню Йорк и им разказаха какво сме открили, те поставиха под непрекъснато наблюдение сенегалската мисия и откриха, че един от дипломатите им… вторият по ранг, нали така беше, Франк?

— Третият. Заместник-шефът на мисията — поправи го О’Брайън.

— Та го пипнаха тъкмо когато продаваше пет килограма на някакъв в хотел „Плаза“. Единственото, което успяха да направят, бе да обвинят купувача в конспирация и съучастничество в трафик на наркотици. Дори не успяха да задържат сенегалеца. Имаше дипломатически имунитет. Държавният департамент дори нямаше как да накара ООН да го върнат в Сенегал. Обясниха, че не можели, защото им бил известен незаконният начин, по който били придобити доказателствата.

— Нюйоркските ченгета страшно се вкиснаха, така че през следващите няколко месеца, където и когато сенегалският дипломат да тръгнеше, го следваха неотлъчно две ченгета. И накрая, един хубав ден, той отиде на „Кенеди“ и се качи на самолета за вкъщи.

— Мили боже! — избухна Фернандо.

— Така че, щом откриете този тип, който сте погнали, Чарли, не изключвайте възможността да са намесени наркотици — предупреди Крамер.

— На всяка цена — обеща Чарли.

— А според теб в каква опасност е сержантът… извинявай, специален агент Шнайдер? — попита Крамер.

— Едва ли тя е била целта на онези мръсници; или са искали да ме гръмнат мен, или някой друг — може би агент на Тайните служби — или са се опитвали да докажат нещо на госпожа Мастърсън. Така че според мен опасност няма. Въпреки това…

— Ти, копеле гадно — прекъсна го лейтенант Шнайдер. — Ти май наистина не…

— Вън! — изрева Крамер. — Веднага вън, Шнайдер! Напусни на секундата!

— Остави го да остане, докато приключа — помоли спокойно Кастило.

Крамер изви едната си вежда, след това се намръщи към Шнайдер, въздъхна и кимна.

— Въпреки това — продължи той — тя ще бъде под наблюдението на Тайните служби, докато не хвана мръсниците, които я простреляха. Агентите са много добри в осигуряване на безопасността на хората.

— Ние също — отвърна Крамер. — А що се отнася до теб, Шнайдер, когато идваш на посещение на сестра си и видиш детективи от Програмата за защита на свидетелите редом с момчетата от Тайните служби, вместо полицаи от магистралната, си помисли добре защо съм предпочел тях. Сега вън. Чакай при асансьора. Приключих с теб.

— Би ли го задържал тук, докато се сбогувам с нея? — попита Кастило. — Наистина трябва да тръгна бързо.

Крамер кимна.

— Сядай, лейтенант Шнайдер — нареди той и посочи канапето от изкуствена кожа. — Ако мръднеш от това канапе, преди да съм ти разрешил, ще те дам на военен съд.

Крамер изчака лейтенант Шнайдер гневно да се тръшне на канапето и подаде ръка на Кастило.

— Кажи ми, ако мога с нещо да помогна.

— Благодаря, Фриц — отвърна Кастило и излезе от чакалнята.

Специален агент Джак Бритън бе застанал пред вратата на Бети.

— Преди четирийсет и пет минути разбрах, че идваш, Чарли. Обадих се на Милър…

— Радвам се, че си тук, Джак — каза вместо поздрав Кастило. — Заминавам за Париж и много ми се иска…

— Милър ми каза — прекъсна го Бритън. — Ще направя каквото кажеш. Благодаря ти, че още съм в отбора.

— Имам нужда от теб, Джак.

— Ще пътувам с полет на „Американ Еърлайнс“ от Маями за Буенос Айрес в единайсет и нещо довечера.

— Иди във „Фор Сийзънс“, след това се свържи с Тони Сантини.

— Добре.

Кастило отвори вратата на Бети. Майка й и баща й бяха застанали от двете страни на леглото. Баща й отново го погледна свирепо, майка й забеляза и се обърна към него.

— Чарли е тук, миличка — каза майка й. — Двамата с татко ти ще изчакаме отвън.

— Благодаря ви, госпожо Шнайдер — отвърна тихо Кастило. Протегна ръка. — Така и не са ни запознали досега, а аз искрено съжалявам, че се срещаме при такива обстоятелства.

Майката на Бети пое ръката му, усмихна се мило и тръгна към вратата.

Баща й поклати глава, тръгна, без да каже и дума, към вратата, задържа я, за да мине съпругата му, след това излезе и той.

Кастило прекрачи към леглото и стисна ръката на Бети.

Бети заговори с огромна трудност.

— Семейство Мастърсън? Добре?

— Снайперисти от „Делта“ са с тях двайсет и четири часа, а половината от щатската полиция на Мисисипи дебне наоколо.

— „Делта“?

— Момчета от Специалните части.

Тя остана изненадана и изви вежди в очакване на обяснение.

— Дълго е за разказване, сладурче. Не е важно. Хубавото е, че семейство Мастърсън са на сигурно място. Ключът към цялата работа бил брат й. След като кацнахме в Мисисипи, тя ми каза, че лошите искали брат й. Няма представа къде е той. Затова заминавам за Париж, за да го открия. Той със сигурност знае кои са тези мръсници.

— Ще успееш ли?

— Да го намеря ли? Много ще се постарая.

— Само за да отидеш в Париж.

„Мили боже, дори с нея трябва да внимавам заради президентските тайни!“

— Сладурче, това, което ще ти кажа, е строго секретно, което означава, че не можеш да кажеш дори на семейството си.

„Особено на проклетия си брат.“

Тя кимна, ококорена в очакване.

— Президентът е създал звено за тайни операции, което да открие виновниците. Даде го на мен, а също и властта да правя каквото преценя за необходимо.

Извитите й вежди показаха, че е силно впечатлена.

— Ще гледам да те държат в течение какво става. Но не бива да споделяш с абсолютно никого.

— Ще ми казват ли какво става?

— Специален агент Шнайдер, вече си назначена в Звеното за организационен анализ, както е официалното прикритие на групата — обясни Кастило. — Аз съм шефът. Разбира се, че ще ти казват.

— Иска ми се да дойда с теб.

„Господи, тя не си представя как ще се държим за ръце, докато се качваме с асансьора към върха на Айфеловата кула. Нито пък как ще седим в някое кафене на брега на Сена. Иска й се да се заеме с полицейска работа.“

— И на мен.

— Внимавай, Чарли.

— Виенски шницел, сладурче. Трябва да вървя.

Той се наведе, целуна я нежно по устните и задържа погледа й.

След това тя сви рамене, стисна ръката му и му кимна с глава да тръгва.

Когато двамата с Фернандо се качваха в асансьора, той чу жената от латиноамерикански произход да съобщава:

— Дон Жуан слиза.

(ПЕТ)

Хотел „Крийон“

„Плас дьо ла Конкорд“ 10

Париж, Франция

05:25, 27 юли 2005

Париж тъкмо се събуждаше, когато кацнаха. По пътя от „Льо Бурже“ трафикът бе слаб, а на „Плас дьо ла Конкорд“ нямаше почти никакви коли и пешеходци.

— Най-добре да полегнем за малко — реши Кастило, докато се регистрираха. — Да поръчаме да ни събудят в десет и половина например.

— Става — съгласи се Торине.

Кастило знаеше, че часовата разлика ще им подейства зле. Биологичният им часовник твърдеше, че е полунощ, а не пет и половина сутринта.

Не се чувстваха изморени, дори не им се спеше много, въпреки че не бяха спали почти двайсет и четири часа и бяха изминали огромно разстояние от плантацията на Мастърсън в Мисисипи. Първо, това бе преди осемнайсет часа. Парижкото време бе с шест часа по-напред, отколкото в Мисисипи.

Второ, бяха се сменяли на пилотската седалка, от Филаделфия до Гандер, Нюфаундлендските острови, а след това до Шанън, Ирландия, и най-сетне до „Льо Бурже“. „Свободният“ пилот — всеки от тях бе изпълнявал тази роля — нямаше какво друго да прави, освен да дремне, а седалките на „Лиъра“ се отпускаха назад и не бе трудно човек да поспи. Все едно бяха станали рано и бяха поспали малко преди полунощ.

Изкушаваше се да вземе набързо един душ, да хапне нещо, след това да събуди представителя на ЦРУ и да се опитат да открият Жан-Пол Лоримър. Най-разумно бе да вземе набързо душ, да си легне и да поспи колкото е възможно повече. Ако успееше да излъже биологичния си часовник, щеше да се събуди свеж, отпочинал и готов да се захване за работа.

Кастило даде бакшиш на носача и огледа апартамента. През тежките завеси на спалнята се процеждаше лъч светлина. Той се приближи, разтвори ги и надникна навън. Виждаше „Плас дьо ла Конкорд“ и моста на Сена.

Дръпна отново завесите, извади чисто бельо от сака и започна да се съблича. Беше останал само по боксерки, когато телефонът звънна.

— Ало?

— След пет минути, пред хотела — нареди Хауърд Кенеди. — В черен мерцедес съм.

— Не очаквах да паднеш до по-нисък клас — отвърна Кастило, въпреки че по средата на изречението усети, че Кенеди е затворил.

Десет минути по-късно — след като реши, че да вземе душ и да се обръсне е по-важно, отколкото да подскача на заповедите на Кенеди — Кастило мина през празното фоайе и излезе на „Плас дьо ла Конкорд“.

Наоколо не се мяркаше мерцедес.

„Нищо. Кенеди може и да е вкиснат, но държи да се видим. Няма да отпраши нанякъде просто така.“

Кастило зави надясно и тръгна към американското посолство. Тъкмо бе стигнал до оградата и видя американското знаме в двора, когато чу писък на спирачки.

Обърна се и видя черен „Мерцедес S600“ седан пред „Крийон“. Кастило закрачи — умишлено бавно — назад.

Прозорецът над седалката до шофьора бе спуснат, но вратата остана затворена. Кастило се наведе, пъхна ръце и надникна вътре.

— Здрасти, красавецо — поздрави той седналия зад волана Кенеди. — Забавления ли търсиш?

— Майната ти, Чарли, качвай се в шибаната кола!

Кастило отвори вратата и се качи. Кенеди потегли с много газ и зави по Шанз-Елизе.

— Къде отиваме, Хауърд?

— Освен ако не знаеш някое място, където никой няма да подслушва, ще се повозим.

— Да не би да мислиш, че стаята ми в „Крийон“ се подслушва?

— Не съм сигурен, че не се подслушва.

— Защо си толкова притеснен?

— Ти какво знаеш за Лоримър?

— Малко повече, отколкото когато те попитах — отвърна Чарли. — Разни хора го търсят. Убили са Мастърсън, за да покажат, че ще му видят и на него сметката, когато го открият.

— А знаеш ли кои са тези „разни хора“?

— Не. Затова съм тръгнал да търся Лоримър.

— Ще те учуди ли фактът, че и руснаците го търсят?

— Нищо не е в състояние да ме изненада.

— И едни германци.

— Същият отговор.

— И едни французи. И разни от режима на Саддам Хюсеин. А също и едни от Хюстън, Тексас.

— Давай по същество, Хауърд, моля те. Нещо не ме бива в гатанките.

— Приятелят ти Лоримър е бил посредник — може би главният посредник — в благородната програма, наречена „Петрол срещу храни“. Което означава, че е знаел на кого се плаща. Това е достатъчно основание всички онези хора, които ти споменах, да искат да му видят сметката.

— Чакай да помисля.

На улицата изскочи регулировчик, наду свирката и вдигна ръка, за да спре прииждащия поток автомобили. Кенеди успя да спре върху пешеходната пътека. Докато Кастило наблюдаваше ранобудните парижани, тръгнали към кафенета, а после на работа, обмисляше дали Кенеди не се опитва да го излъже.

— Чарли, освен че е знаел прекалено много, има и други хора, които не са си получили парите от сделките. Говори се — зависи кой го казва — че сумата е между дванайсет и шестнайсет милиона долара.

— Боже!

— Да, Боже. И още един дребен факт. Тази работа доста се доближава до Алекс.

— Защо пък до Алекс?

— А според теб тези пари как циркулират? Може би по банков път? Или някой ги праща през UPS?

— Как?

— Сто хиляди американски долара, току-що излезли от печатницата, представляват толкова голям пакет. — Кенеди пусна волана, за да покаже колко. Все едно показваше кутия за обувки.

Регулировчикът отново наду свирката и пусна колоната.

— А Алекс ги разнася, така ли? — попита Кастило. — И никой не задава въпроси.

— Нали не очакваш да ти отговоря на този въпрос?

— Защо тогава ми каза всички тези неща?

— Алекс мисли, че си много по-умен, отколкото съм те преценил аз — отвърна Кенеди. — Той е решил, че ще успееш да откриеш негодника преди останалите и ще споделиш с него къде е.

— Извини ме пред Алекс и му кажи, че тази няма да я бъде. Искам мръсника жив, а не с бенка в средата на челото.

— Защо? За да ти каже кой го е погнал ли?

— Именно.

— Ти на наивен девственик ли ми се правиш? Въпросните хора са недосегаеми. Повярвай ми.

— Отговорът е не, Хауърд. Предай го на Алекс.

— Казах му аз, че ще стане така — изсъска Кенеди.

Бяха почти до Триумфалната арка. Кенеди зави по „Рю Пиер Шарон“ и спря.

— Слизай, Чарли. Разговорът приключи.

Без да каже и дума, Кастило слезе от автомобила. Кенеди потегли бързо.

Кастило се върна по Шанз-Елизе чак до „Крийон“.