Президентски апартамент
Хотел „Фор Сийзънс“
„Черито“ 1433
Буенос Айрес, Аржентина
06:47, 24 юли 2005
Майор К. Г. Кастило отвори цяла минута след като специален агент Джак Бритън почука на вратата на апартамент 1500 — чукчето задействаше звънец.
Кастило бе по плюшен бял халат до земята, с избродирана емблемата на „Фор Сийзънс“. Не беше обръснат, нито сресан, а косата му дори не беше мокра.
Бритън си помисли: „Дошъл съм, преди още да си е взел душ“. След това каза:
— И Шнайдер още не е станала. Или пък е под душа. Не отвори, когато почуках на вратата й. Затова пък шофьорът ти е на линия. Свързаха го с мен по грешка. Казах му, че ще ти предам, че вече те чака.
— Влизай, Джак — покани го Кастило. — Малко закъсняваме. Дори не са изнесли посудата от снощи.
Кастило се приближи до телефона на стъклената масичка в хола, набра някакъв номер и на испански помоли портиера да каже на шофьора му да се качи, след като купи „Ла Насион“, „Кларен“ и „Хералд“; помоли го да провери дали костюмът му е готов, а след това да изпрати две големи кафеварки и чаши.
Бритън слушаше и наблюдаваше внимателно, като се опитваше да разбере за какво става въпрос.
В следващия момент интересът му се разпали до краен предел.
Вратата на спалнята се отвори и специален агент Шнайдер излезе със същите дрехи, с които беше снощи — дънките и пуловера.
— Добро утро, Джак — поздрави тя съвсем естествено. Гласът й беше спокоен, ала не успя да овладее изчервяването.
— Ако ще поръчваш закуска — заяви тя, — за мен да е огромна.
След това излезе от президентския апартамент и подхвърли през рамо:
— Няма да се бавя.
Вратата се затвори и Бритън и Кастило се спогледаха.
— Според мен, Джак — започна Кастило, — това е един от случаите, когато мълчанието е злато.
Бритън кимна.
— Съжалявам, но се налага да го кажа. От начина, по който я погледна току-що, ми стана ясно, че тя не е само за забавление, че става въпрос за нещо много по-сериозно. Браво. Знам, че тя е луда по теб.
— Ти пък откъде разбра?
— Докато бяхме в Шпионската школа, за каквото и да се заговорехме, накрая стигахме до теб. А сигурното доказателство беше снощи, докато вечеряхме. И двамата избягвахте да се погледнете, също като опарени. А сега, най-неочаквано ми се появявате като Адам и Ева в райската градина малко преди Ева да се заиграе със змията. Тя е добра жена. Имаш късмет.
Чарли не знаеше какво да каже, затова се хвана за думите на Джак.
— Така ли му казвате — „Шпионска школа“?
— Да. В интерес на истината, не беше чак толкова зле. — Той се ухили. — Бети се оказа голяма сладурана по време на тренировките. Държеше си устата затворена и не трепна, докато й обясняваха как да „натиснем“ спусъка с нежно погалване и да не се оставя откатът да я отхвърли назад. След време свикна, но знам, че не й е никак приятно някой да я подценява и командва. — Както и да е, бяхме на тренировъчния плац, двама недостойни кандидати и инструкторът. Аз съм застанал зад нея. Тя получава заповед „Открий огън“ и „Глокът“ й зазвучава като „Узи“.
— „Това беше непрекъснат огън, кандидат Шнайдер. Искам изстрелите един по един.“
— „Нали така направих, господине — отвръща Шнайдер с нежен момичешки глас. — Всеки път се прицелвах, господине.“
— „В такъв случай — добавя инструкторът — сама ще видиш, че не си уцелила нищо с този огън. Приближете седма мишена.“
— Приближават мишена седем и се оказва, че тя е уцелила четиринайсет пъти лицето, нарисувано на мишената. — На инструктора не му стана приятно, че са го заблудили, и се заяде. „Струва ми се, кандидат Шнайдер, че имате опит. Ако се опитвате да ме направите на глупак, просто не се получи.“
Кастило се разсмя.
На вратата се звънна. Една от камериерките носеше костюма на Кастило.
— Менюто на обслужване по стаите е в чекмеджето на бюрото — посочи Кастило. — Когато Роджър се качи, виж какво иска и поръчай за всички. Аз отивам да се облека.
Специален агент Шнайдер бе седнала срещу майор Кастило, така че той да не може непрекъснато да посяга и тайно да стиска ръката й, нито да докосва коляното й под масата, но това не й пречеше да потрива крак в прасеца му.
Бяха почти приключили със закуската, когато на вратата отново се звънна.
Роджър Маркъм се втурна към вратата, а Кастило се зачуди кой ли може да е, когато се чу познат глас:
— Американец си, нали? Сигурно пехотинец?
— Да, господине — отвърна Маркъм.
— Връщай се вътре и изхвърли майор Кастило и онази, с която е в леглото, и му кажи, че полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили на САЩ настоява да му отдели момент от безценното си време.
Кастило се надигна от стола си през смях. В същия момент забеляза изражението на специален агент Шнайдер, което ясно показваше, че не намира нищо смешно.
Полковник Торине, висок слаб мъж в спортно сако и панталони, нахлу в хола и видя насядалите около масата.
— Олеле! — възкликна той. — Извинявай, Чарли. Не знаех, че има хора.
— Добро утро, господине — поздрави Чарли. — Трябваше да се свържа с вас още снощи.
— Нищо подобно. Беше тъкмо обратното. Аз трябваше да ти докладвам, когато пристигнах снощи. Това са заповедите ми, получени лично от генерал Алън Нейлър. Само че беше късно, валеше като из ведро и аз прецених, че мога да почакам до сутринта. Аташето по отбраната ми каза къде мога да те открия.
— Супер! — започна Чарли.
Торине го накара да млъкне, като вдигна длан, и продължи:
— Пристигам тук и се оказа, че никой в хотела не е чувал за теб. Стоя си във фоайето и се чудя защо ли аташето ме е пратил в грешен хотел, след това решавам, че има два „Фор Сийзън“ и съм попаднал в който не трябва, затова се връщам на рецепцията и питам онзи тип къде е другият.
Кастило се разсмя.
— В този момент си спомних втората ви самоличност, хер Госингер, и най-накрая се добрах до вас.
Кастило разбра по изражението на Бети, Джак Бритън и Роджър Маркъм, че нямат представа какво става.
— Приятели, понякога използвам името Госингер, когато работя — обясни той. — Под това име съм регистриран тук.
Бритън, който бе работил години наред под прикритие, използвайки името Али Абид ар-Разик, кимна с разбиране. На Роджър Маркъм му личеше, че е силно впечатлен.
„Боже, това е истински шпионин с втора самоличност!“
— Полковник — каза Кастило, — помниш ли ченгетата от Филаделфия, които съобщиха на разузнаването, че собственикът на „727“ бил продал друг самолет на Коста Рика?
— Разбира се.
— Ето ги — посочи ги Чарли.
— Не — възкликна Бритън. — Тя съобрази всичко. Бети върза нещата. Аз нямам нищо общо с цялата работа.
— Бети Шнайдер и Джак Бритън, вече от Тайните служби — продължи Кастило. — Това е полковник Джейк Торине, който върна „727“ от Коста Рика.
Подадоха си ръце.
— Не, още не съм закусвал и да, благодаря, ще похапна с вас — заяви Торине.
— Не знам дали е още топла закуската — отвърна Кастило и вдигна капака, под който бяха все още димящите бъркани яйца.
— Достатъчно топли са — реши Торине и седна.
Пресипа яйца в чинията си.
— Какво става, Чарли? — попита Торине.
Кастило му подаде „Буенос Айрес Хералд“.
— Днешен е. Почти всичко е точно. Ще ти кажа кое не е.
Торине взе вестника и зачете.
Клатеше глава, докато поглъщаше последната хапка. След това върна вестника на Кастило.
— Има и уводна статия — обясни Кастило. — Кръстили са я „СРАМ ЗА НАЦИЯТА“.
— Трябва ли да се срамуват? — попита Торине.
— Смутени, да — отвърна Чарли. — Съпругата на дипломат е отвлечена, а след това някой гръмва дипломата. Подобно нещо не би трябвало да се случва в цивилизована държава. Не сме в Конго. „Срам“ обаче е малко силна дума. Истината е, че те се задействаха на пълни обороти от мига, в който се случи.
— Според нас похитителите на госпожа Мастърсън са се свързали с него, уредили са си среща, той се е измъкнал от къщата и е отишъл на уговореното място. Там са го застреляли.
— Къщата не е ли била под наблюдение? — попита Торине, неспособен да повярва.
— Имало е и ченгета, и агенти от ДРУ — нали знаеш какво е ДРУ?
Торине кимна.
— Значи освен ченгетата и агентите на ДРУ отпред е стояла кола с двама други агенти, но въпреки това в два сутринта Мастърсън е успял да се изплъзне от агента на ЦРУ Пол Сиено и на полковник Алфредо Мунц, самия шеф на ДРУ.
— Мислиш, че Мастърсън е отишъл да плати откупа и нещо се е объркало, така ли?
— Просто не знам. Знам само, че Алекс Дарби, шефът за ЦРУ тук, който е свестен човек, познаваме се от Афганистан; прикритието му е търговски аташе, та той казва, че Сиено е най-добрият от хората му, а Мунц положи всички усилия, за да е сигурен, че подобно нещо няма да се случи. А то все пак се случи. Да не забравя да ти кажа, че Мастърсън беше най-добрият приятел на Дарби.
— Господи, какво става тук?
— Много ми се ще да знаех — отвърна Кастило. — И още нещо, полковник. Тези мръсници са стиснали госпожа Мастърсън за гушата — или са я заплашили да убият децата й, или нещо друго — но тя не е на себе си от страх.
— Това е ясно.
— Обградена е от охраната на посолството плюс хора на ЦРУ, на Тайните служби и на ДРУ и човек си казва, че би трябвало да се чувства спокойна, поне дотолкова, че да опише похитителите — обясняваше Кастило. — Ако все пак й повярваме, а никой не й вярва, излиза, че не е видяла нищо. Тъкмо затова повиках Бети — „една от причините“ — за да се опита да се сближи с нея и да измъкне нещо.
Очевидно мислите на специален агент Шнайдер също бяха стигнали до „една от причините“. Кастило усети крака й по прасеца си и когато я погледна, по устните й играеше усмивка, а в очите й блестяха весели пламъчета.
— Въпросът, който ме мъчи, още откакто разбрах какво е станало, е дали не е дело на терористи — призна Торине.
— Ако ставаше въпрос за убийството на Мастърсън, да. Само че ако бяха терористи, само след час щяха да се похвалят какво са направили. Освен това едва ли биха пропуснали възможността да убият госпожа Мастърсън.
Торине кимна одобрително.
— И сега какво? — попита той.
— Ще я изкараме с децата от Аржентина веднага щом е възможно. Нали знаеш военновъздушната база „Кислър“?
— Разбира се. Защо?
— Госпожа Мастърсън иска да го погребе в Мисисипи. Той е от там. От крайбрежието.
— Генерал Нейлър ми каза, че президентът иска господин Мастърсън да бъде погребан в „Арлингтън“.
— Тя е тази, която решава, нали?
— Очевидно. Според теб кога ще бъде готова за заминаване?
— Мисля — мисля, без да съм убеден, — че тази сутрин ще я изпишат от болницата. Ако можеше да стане, както на мен ми се иска, щях да я откарам направо на летището. Само че едва ли ще стане. Може би късно довечера, което означава, че ще пристигнем в „Кислър“ на сутринта. Възможно е да стане и утре по някое време.
— Аташето по отбраната ми каза, че аржентинците искали да сложат ковчега в катедрала „Метрополитана“ за поклонение — обясни Торине. — Това пък защо?
— Не знаех — призна Кастило. — И нямах представа, че има подобно предложение.
— Това е националната им катедрала — намеси се сержант Роджър Маркъм. — Недалече е от Каза Росада, което е нещо като Белия дом. С тази разлика, че тук е розов. Говоря за Каза Росада. Катедралата прилича на Партенона. Сигурно е изглеждал така, преди да падне. Мисля, че е от мрамор.
— Добре че са пехотинците, за да ни спасят — обади се Кастило. — Разказвай, Роджър.
— Ами това е най-великата им църква. Сан Мартин — генералът, дето му казват Великият Освободител, нали сте чували? Бил е приятел на Томас Джеферсън. „Авенида Либертадор“ е кръстена на него, както ние си имаме площад „Вашингтон“, все едно да го наречем площад „Бащата на страната ни“.
— Много интересно — кимна полковник Торине, едва сдържайки усмивката си.
— Пазят гробницата вътре, както ние пазим Незнайния войн, по двайсет и четири часа, седем дни в седмицата. Щом искат да положат господин Мастърсън вътре, да знаете, че е голяма чест.
— Прав си, Роджър. Разбирам защо искат да го направят, но не ми е ясно как ще го приеме госпожа Мастърсън, да не говорим, че моите заповеди са да изведа нея и децата час по-скоро от страната.
Погледна Торине.
— Сега отиваме в болницата, за да я запознаем с Бети и Джак. Вече ви казах, че е уплашена. Може да е от полза, ако дойдеш, стига да искаш. Ще я питаш кога иска да пътувате, просто така ще й олекне.
— Разбира се, Чарли — съгласи се Торине. — Няма нужда да ме молиш за каквото и да е. На генерал Нейлър не му беше особено приятно, но ясно изтъкна, че ти водиш операцията.
— Звъни мобилен — обади се Бети.
Кастило опипа дрехите си и си спомни, че неговият е останал в спалнята. Скочи и отиде да го вземе. Оказа се, че не е толкова лесно, защото мобилният се оказа в джоба на боксерките, с които беше, когато Бети се върна, за да потърси изгубената си кърпичка, и бе подритнат по невнимание, когато Джак Бритън звънна тази сутрин.
Когато се наведе, за да го вземе, той попадна на сутиена и бикините на Бети.
„Значи, когато е излязла оттук, е била без бельо под дънките и пуловера!“
Неканени образи нахлуха в главата му.
„Какво, по дяволите, ти става? Обади се, глупако!“
Докато извади телефона от джоба на боксерките, той бе спрял.
На екрана бе изписан номер. Той натисна копчето за пропуснати обаждания, след това набра.
— Силвия Грунблат.
„Връзки с обществеността на посолството. Тя пък какво иска?“
— К. Г. Кастило, госпожо Грунблат. Опитвахте се да се свържете с мен.
— Къде си, по дяволите?
„Не че ти влиза в работата, но…“
— Във „Фор Сийзънс“.
— Според тях, не е регистриран никакъв Кастило. Какво става?
— Откъде намерихте номера на мобилния?
— Посланик Силвио ми го даде.
— Какво мога да направя за вас, госпожо Грунблат?
— Вече сме на нов етап. Пресата те е погнала. Някой тук има прекалено голяма уста.
— Как така?
— Някакъв тип от „Ню Йорк Таймс“ иска да разбере кой е президентският агент, изпратен тук. Същите въпроси задават Си Ен Ен, АП и „Ла Насион“. Какво да им кажа?
— Че нямате никаква представа за какво става дума.
— Няма да ми повярват и няма да им стане никак приятно.
— Посланик Силвио ми каза, че сте изключителна в отношенията си с медиите. Все ще измислите нещо.
— Вече чувам какво ми казват — оплака се тя. — „Да не би да се опитваш да ми кажеш, Силвия, че източникът ми лъже?“
— На което ще отговорите: „Не мога да отговарям за сведения, получени от неназовани източници. Мога да кажа единствено онова, което на мен ми е казано.“
— На което те ще отговорят: „Стига простотии, Силвия“ или нещо подобно.
— Силвия, много съжалявам, но чудесните ти отношения с пресата ще претърпят дребна оперативна намеса.
— Точно от това се страхувах — въздъхна тя. — Посланикът каза да постъпя, както ти прецениш.
— Не искам нито името ми, нито снимката ми, нито думите „президентски агент“ във вестниците или по телевизията.
— Добре, разбрах. Искам да те предупредя, че ще ровят, за да разберат кой си. Тъй като няма — с едно изключение — нищо ново по случая, ти — президентският агент — си новината на деня.
— Какво е изключението?
— Ако посланикът убеди госпожа Мастърсън да се съгласи — още не я е питал, — аржентинците искат да сложат Великия кръст на Освободителя върху ковчега на Джак, който ще бъде положен в катедрала „Метрополитана“. Ако тя се съгласи — а тя може и да не откаже; ако аз бях на нейно място, щях да пратя аржентинците по дяволите, — това ще бъде невероятно зрелище. Пресата — особено телевизията — обожава зрелища и така интересът към теб ще позамре.
— Тъкмо тръгвах към Немската болница — обясни Кастило.
— Познаваш ли някой от ДРУ, който може да те вкара през задния вход? Иначе се приготви звездата ти да грейне.
— Те откъде знаят как изглеждам?
— Изтеклата информация за президентския агент се знае от всички агенции. Което ме навежда на мисълта, че някой е спуснал и описание.
— Имаш ли някаква представа кой си е дал целия този труд?
— Ако можех да се обзаложа, щях да трупна цяла пачка върху пазителите на реда с евтините костюмчета…
„Точно така — помисли си Кастило — а пък аз съм готов да се обзаложа, че името на мръсника е Юнг.“
— Не мога да ти кажа нищо по-точно. Ако се добера до името, да ти го кажа ли?
— Много държа да го науча.
— Надявах се да е така.
— Защо?
— Защото въображението ми изневери, след като си представих как кастрирам гадта мръсна, а пък съм сигурна, че ти ще измислиш нещо доста по-екзотично и болезнено.
— Няма проблем.
— Ще се чуем, господин Х.
— Благодаря, Силвия.
Кастило пъхна мобилния в джоба на панталоните си и в същия момент той звънна отново.
„Сега пък какво се сети тази жена?“
— Кажи, Силвия?
— Всъщност обажда се Хуан Силвио.
— Добро утро, господине.
— Преди да подхвана темата, предполагам, че госпожа Грунблат вече се е свързала с теб.
— Да, господине. Току-що прекъснахме разговора.
— Сигурно ти е казала, че е изтекла информация?
— Да, господине.
— Много съжалявам. Иска ми се да разбера кой го е направил.
— И на мен ми се иска.
— Силвия каза ли ти, че аржентинското правителство иска да почете господин Мастърсън, като го положат в катедралата и посмъртно го наградят с Великия кръст на Освободителя?
— Да, господине.
— Нямам право да се съглася или да откажа, без преди това да съм се посъветвал с теб и с госпожа Мастърсън. Мисля, че двамата трябва да поговорим, преди да повдигна въпроса пред нея.
— Господине, тъкмо се канех да тръгна към болницата. Исках да запозная госпожа Мастърсън със специален агент Шнайдер. Тя е жената, която помолих да изпратят. Освен това при мен е и полковник Торине, който е докарал „С–17“. Мислех, че той ще успее да убеди госпожа Мастърсън да сподели с него намеренията си за пътуването. Което повдига още един въпрос, господине. Полковник Торине ме уведоми, не президентът искал да погребат господин Мастърсън в „Арлингтън“, а…
— Което означава, че се налага да поговорим час по-скоро, при това не по телефона.
— На ваше разположение съм, господине.
— След като и двамата ще ходим в болницата, защо да не се видим там. Все ще намерим къде да поговорим.
— Определете времето и мястото, господине.
— В болницата, след трийсет-трийсет и пет минути. Ще успееш ли?
— Ще се видим там, господине.
— Благодаря ти.
Кастило затвори, погледна мобилния и натисна копче за автоматично набиране.
— Si?
— Алфредо?
— Si.
— Алфредо, обажда се Карл. Трябва да те помоля за услуга.
— Стига да мога, Карл.
— Тръгвам към Немската болница. Някой от американското посолство не само че е решил, че тук е изпратен агент от Белия дом, ами е пуснал на пресата слуха, че аз съм този агент.
— За хер Госингер ли говориш?
— По-скоро за Кастило. Както и да е, доколкото разбрах, болницата е превзета от пресата…
— В такъв случай, приятелю, съветвам те да не се мяркаш в болницата.
— Трябва да се видя с госпожа Мастърсън, а имам среща и с посланика там.
Последва кратко колебание.
— Нали си във „Фор Сийзънс“?
— Да.
— Имаш ли автомобил на посолството?
— Имам.
— Държа една кола в подземния гараж.
— И колата на посолството е там.
— Чудесно. Върви в гаража и се качи в колата си. Моят човек ще ти се представи. Последвай го до болницата. Ще уредя да те вкарат през служебния вход.
— Много ти благодаря.
— Когато приключиш с госпожа Мастърсън — предполагам, си чул за катедралата и награждаването?
— Не съм сигурен, че госпожа Мастърсън ще се съгласи. Това е една от причините да искам да се видя с нея.
— А ще ми кажеш ли какви са другите?
— Искам да я запозная с колежката, която повиках от Вашингтон, и да се разберем за пътуването. Ако ще си там, искам да те запозная и с другия агент от Тайните служби.
— Значи след малко ще се видим.
— Ти в болницата ли си?
— Реших, че вашата охрана ще иска да разбере какви са намеренията ни за осигуряване на безопасността на хората в катедралата.
— И аз бих искал да разбера. Освен това искам да огледам мястото.
— Значи ще се видим там.
„Това какво трябваше да означава? «Как ли пък не?» Или може би: «Не съм много сигурен.»“
— Благодаря ти, Алфредо.
Немска болница
„Авенида Пуейредон“
Буенос Айрес, Аржентина
09:30, 24 юли 2005
Беемвето на посолството бе претъпкано. Полковник Торине се качи отпред, защото краката му бяха прекалено дълги. Специален агент Шнайдер седна по средата отзад, притисната между Кастило и Бритън.
Дясното бедро на специален агент Шнайдер се отриваше в бедрото на Кастило, но той усещаше по-осезаемо нещо твърдо и остро да притиска долната част на ребрата му. Издържа на неудобството и прецени, че ако каже: „Шнайдер, «Глокът» ти ме притиска в ребрата“, не само ще накара останалите да избухнат в смях, но ще накара Бети да се отдръпне и така нямаше да усеща бедрото й.
Колата на ДРУ — пежо с двама яки агенти — пое по различен път, след като потеглиха от „Фор Сийзънс“, и зави по „Авенида Пуейредон“ две пресечки преди Немската болница. Докато я следваха, Кастило забеляза, че и улицата, и тротоарът около болницата са задръстени от ванове на различни телевизионни канали със сателитни чинии на покривите, заобиколени от журналисти с микрофони и оператори с камери.
Колата на ДРУ ги отведе в подземния паркинг на болницата, минаха през врата, която се отвори, щом наближиха, и се затвори в момента, в който влязоха.
Войници от националната жандармерия, които охраняваха асансьора, ги пропуснаха с очевидно нежелание, едва след като агентите на ДРУ гарантираха за тях.
Коридорът пред стаята на госпожа Мастърсън бе пълен с униформени и цивилни охранители — и аржентинци, и американци, — а покрай стените бяха оставени цветни венци и пана. Два от тях — по един от двете страни на вратата — бяха огромни.
— Господин Сантини вътре ли е? — обърна се Кастило към един от американците. Не знаеше името му, но го помнеше от брейнсторминга.
— Да, господине.
— Бихте ли му казали, че съм тук, ако обичате?
Мъжът влезе в стаята и Кастило се приведе към огромния венец, за да прочете картичката.
„Интересно, проверил ли е някой дали тези цветя няма да гръмнат?
Разбира се, че са проверили. Мунц не би допуснал да се озоват в сградата, още по-малко на етажа, без някой да ги провери.“
Картичката беше впечатляваща. На нея се виждаше златният герб на Република Аржентина, а отдолу бе написано името на президента.
Картичката бе надписана на ръка.
Най-искрени съболезнования за загубата ви. Моля се за бързото ви възстановяване.
Тъкмо когато Сантини излезе, Чарли оглеждаше картичката на втория венец. На нея бе златният печат на външния министър, който също изказваше съболезнования и обещаваше, че ще се моли.
„Има ли някакво послание във факта, че са оставени пред вратата, вместо вътре?“
— Добро утро — поздрави Сантини и чак тогава забеляза полковник Торине, Джак Бритън и Бети Шнайдер.
— Това е полковник Торине, който докара „С–17“ — представи го Кастило. — А това са специален агент Бритън и специален агент Шнайдер.
Сантини се усмихна на Бети Шнайдер.
— Наистина ли сте забили четиринайсет куршума в лицето на лошия? — попита той.
— Тринайсет — отвърна Бети. — Един беше влязъл в ухото.
— Джоуел Исаксън ви е голям почитател — призна Сантини. — Сам ми го каза. Когато тази работа приключи, ще ви поискаме за охраната на президента.
„Когато тази работа приключи, Тони, специален агент Шнайдер ще се откаже от целия този цирк и ще живее с мен в къща с рози отпред.
Може и в някоя ферма в Мидланд.
Интересно, яздила ли е някога?“
Сантини стисна ръцете на Бритън и Торине, след това огледа коридора и ги подкани.
— Елате. Дадоха ми стая. Посланикът те чака.
Кастило се запита дали стаята е проверена и изви вежда към Сантини. След като изрече само с устни „Проверена?“, Сантини мигна бавно един-единствен път и кимна едва забележимо.
— Вие сигурно сте госпожица Шнайдер — подаде ръка усмихнатият посланик Силвио.
— Да, господине.
— Много се радвам, че сте тук. На госпожа Мастърсън сигурно ще й стане приятно да види женско лице сред морето от мъже.
— Да се надяваме, господине — отвърна Бети.
— Най-добре всички да чуете следното — започна Силвио. — Разкъсвам се между задълженията и отговорностите на дипломат и личните си чувства. Аржентинците упорито настояват да положат ковчега на господин Мастърсън в катедрала „Метрополитана“ и да му присъдят медал — Великият кръст на Освободителя. Официално съм искрено поласкан. Лично — не, защото познавах Джак достатъчно добре и знаех, че ще избухне: „Медал ли? Защо? Задето съм се оставил да ме застрелят ли?“ Иска ми се да не им беше хрумвала подобна идея. Освен това нямам желание да излагам госпожа Мастърсън и децата на опасност.
— Полковник Мунц ме увери, господине — обади се Сантини, — че охраната на катедралата ще бъде като за президента, ако не и по-добра. Освен това го попитах кога за последен път някой се е опитвал да застреля президента, и тогава осъзнах, че след като икономиката на страната е толкова изпаднала, сигурно заплахата е голяма. Накратко казано, господине, не намерих слабо място в плановете на Мунц. Освен това аз ще бъда с нея, ще ни придружава и специален агент Шнайдер и още куп други хора.
— А правителството ще бъде — това е напълно разбираемо — силно притеснено, ако им кажа направо: „Благодаря ви много, но няма да стане“ — заяви Силвио и погледна Кастило. — Чарли?
— Господине, не трябва ли тя да реши? — попита Кастило. — Ако не иска да отиде в катедралата, можем да кажем самата истина, че е съсипана от скръб. Аржентинците ще го разберат.
— Искаш да кажеш, да ги оставим да положат ковчега, а госпожа Мастърсън да не присъства на посмъртното награждаване?
— Да, господине.
— Идеята не е за изпускане.
— Господине, иска ми се да изведа семейство Мастърсън от страната час по-скоро. Кога ще има възможност тя да тръгне?
— Когато поиска — отвърна Сантини. — Тази сутрин й направиха ново изследване. Чиста е.
— Аржентинците кога искат да започнат целия цирк? — попита Кастило.
— Искат още днес следобед да преместят тялото в катедралата — обясни Силвио. — След това от шест до десет довечера ще бъде отворено за поклонение и от осем до десет утре сутринта. Ще поставят гвардейци и аз помолих пехотинците да са готови също да застанат на пост. Церемонията е предвидена за десет, ще започне с меса, отслужена от папския нунций. Добре че Джак е бил католик.
— А не баптист от Юга — отбеляза Сантини. — Не исках да бъда груб.
— Ако Джак беше баптист, евреин или мормон — отвърна посланикът, — тогава сигурно щеше да има проблем.
— Как е охраната на къщата й? — попита Кастило.
— Минах призори — обясни Сантини. — Според мен всичко бе наред.
— Ако тя тръгне от болницата след, да кажем, час, колко време ще бъде необходимо, за да й се осигури надеждна охрана до дома й.
— Мунц каза, че му трябвали трийсет минути. Хората му са в готовност.
— Охраната надеждна ли е? — попита посланик Силвио.
— Напълно, господине — сподели Сантини. — Ще тръгнат на три лъча. Във всеки водещият автомобил ще бъде осигурен от Националната жандармерия, последван от кола на федералната полиция, последван от две бронирани коли на посолството с черни стъкла, последвани от друг автомобил на федералната полиция, линейка и накрая кола на жандармерията. Ще пътуват до дома й в „Сан Исидро“ по три различни маршрута. В колите на посолството ще има охрана. Госпожа Мастърсън ще бъде в една от тях.
— В коя? — попита Кастило.
— Ще реша, преди да тръгнем от болницата — обясни Сантини.
Кастило тъкмо си бе помислил: „Трите лъча са хитра маневра; добре че Сантини знае как стават тези работи“, когато посланикът попита:
— Добре ли ти се струва, Чарли?
В същия момент той осъзна нещо. „Мили боже, Сантини може и да е върхът, но отговорността си остава моя.“
— Според мен всичко е наред, господине — кимна Кастило.
— Да вървим да разберем какво мисли госпожа Мастърсън по въпроса — предложи посланик Силвио. — Както Чарли каза, тя решава.
„Не — помисли си Кастило — Не решава тя. Аз решавам. Не само че отговарям за безопасността й, ами имам властта да наредя: «Не си въобразявайте, че ще я изложим отново на риск. Пет пари не давам дали аржентинците ще недоволстват или не.»“
Ролетките в стаята на госпожа Мастърсън бяха спуснати. Флуоресцентната светлина блестеше ослепително.
Тя бе седнала на един фотьойл, облечена в халат. Пепелникът на малката масичка до нея бе пълен с угарки. Повечето бяха дълги, сякаш бе дръпнала няколко пъти и бе угасила цигарата.
— Добро утро, Бетси — поздрави посланик Силвио, взе пълния пепелник и го подаде на човек от охраната, без да нарежда да се донесе нов. — Как си?
— Как мислите, че съм, господин посланик? — попита саркастично тя.
— Нали ми казваше Хуан, Бетси — продължи Силвио. — Помниш ли господин Кастило? Запознахте се вчера.
— Добро утро — поздрави Кастило.
Тя кимна едва забележимо с глава и направи опит да се усмихне.
„Вчера имаше болнав вид. Днес е изпълнена с горчивина. И е много предпазлива. Сигурно предпочита да не бях идвал. Какво, по дяволите, крие?“
— Госпожо Мастърсън — започна Кастило, — това е специален агент Шнайдер от Тайните служби. Ако не възразявате, тя ще остане с вас и децата.
— Здравейте. — Госпожа Мастърсън вдигна глава с искрена усмивка. Подаде ръка.
— Много съжалявам за съпруга ви, госпожо Мастърсън — каза агент Шнайдер.
— Благодаря ви. Ще се обидите ли, ако… Как да ви наричам?
— Бети, госпожо.
— Ще се обидиш ли, Бети, ако ти кажа, че не приличаш на агент от Тайните служби?
— Ни най-малко.
Бетси Мастърсън се обърна към Силвио.
— Чух един от лекарите да казва на сестрата — сигурно са решили, че не говоря испански — нещо за церемония в катедрала „Метрополитана“. Каква е тази церемония?
— Тъкмо затова съм тук, Бетси — отвърна Силвио. — Аржентинското правителство иска да положи ковчега на Джак в катедралата — да го почетат с гвардейци, както му е редът — да оставят хората да отидат на поклонение тази вечер и утре сутринта, след това папският нунций да отслужи меса и да наградят Джак с Великия кръст на Освободителя. Или президентът, или външният министър — по всяка вероятност президентът — да връчи кръста. Това е голяма чест.
— Джак не харесваше нито единия, нито другия — отвърна тя, ала след това бързо добави: — Не биваше да го казвам.
— Можеш да кажеш каквото поискаш — успокои я Силвио.
— Трябва ли да участвам в цялата тази работа?
— Достатъчно е само да присъстваш, но ти сама ще решиш, Бетси. Двамата с господин Кастило сме единодушни, че ти трябва да вземеш решението. Целият дипломатически корпус ще бъде там.
— Или, както Джак казваше, режисирано представление, така ли? — попита тя, макар да бе убедена в думите си.
— Джак имаше много приятели в дипломатическия корпус — напомни й Силвио.
— Когато ставаше въпрос за интересите на Щатите, Джак бе в състояние да убеди и дявола, че му е пръв приятел.
— Така е — съгласи се с усмивка Силвио.
— Джак би искал да участвам в нещо подобно, така че съм съгласна.
— Още веднъж ще повторя, Бетси, ти решаваш.
— Не бих казала — отвърна тя. — Баща ми няма да ме разбере, ако откажа. За него задълженията винаги са били на първо място. Открай време казваше — според мен не се шегуваше, — че дипломатът трябва да бъде като свещеник йезуит, който се отказва от личния си живот и удобства заради нещо значително по-важно. Всички знаем, че Джак напълно се съобразяваше с това. Което ми напомня за семейството ми. Някой уведоми ли ги какво се е случило?
— Разговарях с посланик Лоримър малко след като се видяхме вчера — обясни Силвио. — Не дадох подробности за похищението ви, просто… съобщих му какво се е случило с Джак.
— Какво точно му каза?
— Че Джак е бил убит от неизвестни лица — отвърна посланикът. — Знам, че има проблеми със сърцето…
— Много добре си постъпил. Благодаря ти.
— Той искаше да ти се обади, но му казах… това бе дипломатическа заблуда; и досега съм убеден, че си струваше, — че си на успокоителни и е най-добре да изчака да се почувстваш по-добре и да му се обадиш сама.
— Точно така, Хуан, постъпил си правилно. Още веднъж ти благодаря. Сега вече съм добре. Кога ще ме изпишат?
— Час след като решите, госпожо Мастърсън — отвърна Кастило. — Ще ни отнеме час да уредим автомобил.
Тя го погледна без капка благодарност.
„Струва ми се, че не съм направил нищо, за да я подразня — освен че съм натрапник в дипломатическата общност — което означава, че се страхува от мен.
Какво, по дяволите, става тук?
И защо все става така, че брат й — Жан-Пол Лоримър — посланик в ООН, не бе споменат нито веднъж? Тя нито помоли някой да го уведоми, нито й мина през ума, че и той е част от семейството.“
— Вече реших — отвърна сопнато тя. — Искам да се махна и да отида при децата си.
— Добре, госпожо Лоримър, ще кажа на господин Сантини да уреди необходимото.
— Добре.
— Госпожо Мастърсън — продължи Кастило, — полковник Торине, пилотът на „С–17 — Глоубмастър III“, изпратен от президента — чака отвън. Той ще ви уведоми какви са плановете за отпътуването с децата в Щатите. А вие ще можете да му кажете какво желаете.
Тя го погледна и кимна, след това се обърна към Бети Шнайдер.
— Децата ми ще бъдат ли в безопасност по време на церемонията в катедралата?
— Шефът на ДРУ, госпожо Мастърсън… — започна Кастило.
— Ако нямате нищо против, господин Кастило, попитах нея.
— Извинете.
Бети погледна Чарли, той кимна и тя чак тогава се обърна към госпожа Мастърсън.
— Господин Сантини и господин Кастило могат по-добре от мен да отговорят на този въпрос, госпожо Мастърсън.
— Въпреки това искам да чуя вашето мнение.
Бети кимна и след кратко колебание обясни:
— Тайните служби се справят изключително добре с охраната на отделни лица, госпожо Мастърсън, но това не означава, че са съвършени. Президентът Рейгън бе прострелян. Една луда простреля два пъти президента Форд.
— Нека се изразя по следния начин. Ако това бяха вашите деца, щяхте ли да ги заведете в катедралата?
— За мое щастие, не ми се налага да правя подобен избор. Не бих и помислила да ви давам съвет как да постъпите.
— Благодаря ти. Благодаря за откровеността — отвърна госпожа Мастърсън и погледна Кастило. — С децата ще присъстваме на церемонията в катедралата. Искам да си спомнят този ден и как е бил почетен баща им. А Джак — и баща ми — ще разберат, че го правя по задължение.
Кастило кимна.
„Нито дума за брата.“
— Бихте ли повикали полковника, господин Кастило — нареди госпожа Мастърсън. — Искам да споделя плановете с децата си.
Кастило кимна и излезе от стаята.
Полковник Алфредо Мунц бе застанал в коридора заедно с полковник Торине, Джак Бритън и Тони Сантини.
— Реши да присъства на церемонията заедно с децата — обяви Кастило. — И иска да се прибере.
— Трябват ми трийсет минути — заяви Сантини.
— Казах й един час — успокои го Кастило. — Което означава, че имаме време да огледаме къщата, преди да се прибере.
— Всичко е наред, Чарли — отвърна спокойно Сантини.
— Иска ми се да огледам лично — обърна се към него Мунц. — Промених някои неща.
„Така поне няма да вляза в черния списък на Сантини, който сигурно се пита за какъв се мисля, та си позволявам да проверявам качеството на работата му.“
— Тони, по този начин се презастраховам, но ми се иска да проверя лично всичко в къщата и в катедралата — обясни Кастило.
— Както решиш, Чарли.
— Ще осигуриш ли на агент Шнайдер мобилен телефон? Искам номерът й да е включен в списъка за автоматично набиране на моя и моят на нейния.
Сантини бръкна в джоба си и извади мобилен.
— Вече дадох по един на Джак и на полковник Торине — обясни той. — Ако ми дадеш твоя, ще запиша номерата им.
Кастило му подаде своя и погледна Бритън.
— Предполагам, вече си се запознал с полковник Мунц.
— Да, господине. Той предложи, когато прецените, че не съм ви необходим повече тук, да ме изпрати в щабквартирата си и да ми покаже докъде са стигнали с разследването.
Кастило се обърна към Мунц.
— Много ти благодаря, Алфредо. Има ли начин и ние да получим копие от доклада по разследването?
— Разбира се. Може да отнеме малко време, докато някой го преведе.
— Ти ми дай доклада, аз сам ще си го преведа.
Мунц кимна.
— Полковник, защо не влезеш и не обясниш на госпожа Мастърсън какви са плановете около връщането в Щатите?
— Кога искаш да излетим, Чарли?
— Ако питаш мен, най-доброто решение е от катедралата да тръгнете направо към „Езейза“ — призна Кастило. — Не съм я питал, — нито пък посланика, но пробвай.
— Няма ли да влезеш с мен? — попита Торине.
— Струва ми се, че тя предпочита да ме няма — отвърна Кастило. — Щом Тони ми върне мобилния, ще дойда. Трябва да ти осигуря превоз.
„Доктор Хосе Арибена“ 25
„Сан Исидро“
Провинция Буенос Айрес, Аржентина
10:35, 24 юли 2005
Майор К. Г. Кастило бе застанал в средата на улицата пред къщата на семейство Мастърсън в скъпия квартал „Сан Исидро“. Извади мобилния телефон, натисна едно от копчетата за автоматично набиране и специален агент Шнайдер отговори след второто позвъняване.
— Шнайдер.
— Здравей, сладурче.
— Слушам ви, господин Кастило.
— Обичам те.
— И аз така разбрах.
— А обратното?
— Така ми се струва, ако съм преценила правилно ситуацията. Къде казахте, че сте, господине?
— Застанал съм на улицата пред къщата на семейство Мастърсън.
— Доволен ли сте от мерките за сигурност?
— Иска ми се да има поне два танка и два двайсетмилиметрови „Гатлинга“, но като цяло може да се каже, че съм доволен. След като си толкова делова, ще ти кажа какво очаквам.
— Добре, господине.
— Целият район — може би десет пресечки от всяка страна на къщата, ще бъде ограден. Полицаите искат документ за самоличност и питат всеки къде отива. След това претърсват автомобилите. Следва втори кордон, охраняван от Националната жандармерия. Тук вече са на власт военните, не полицията. Въоръжени са с автомати. Следва същата процедура, този път претърсването е по-обстойно. Това е скъп квартал и на жителите им се налага да излизат и влизат в къщите си.
— Ами къщата, господине?
— Още не съм свършил, специален агент Шнайдер.
— Извинете, господине.
— Пресечката, на която се намира къщата на Мастърсън — тя е по средата, — е блокирана с бариери, автомобили и не знам как се казват онези ленти с шиповете, дето дупчат гумите, ако някоя кола откаже да спре.
— Разбрах, господине.
— Тук има още от хората на Националната жандармерия, агенти на ДРУ и наши хора. Къщата се намира зад тухлена стена, върху която има бодлива тел. Стената огражда цялата градина. Отзад има сервизен път — за доставки, за изнасяне на боклука и разни други. Той също е блокиран.
— Къщата е на три етажа, тухла, всички прозорци, с изключение на два на тавана, са с решетки, а задната врата е метална. Портите на оградата — две отпред, една за превозни средства, една за хора и две отзад — са от ковано желязо, доста напудрени, но тежки и сигурни. Портата за автомобили отпред е от плъзгащите се. Другата отзад се отваря ръчно. Заключва се с огромен катинар, ключовете са в кухнята. Портите за хора се отварят от кухнята или от входната врата на къщата. И градината, и дворът отзад са осветени с прожектори, които се задействат от сензори за движение, но има възможност да бъдат оставени включени. — Двама от нашите и двама от хората на ДРУ ще са вътре в самата къща. Има две телефонни линии плюс телефона, който е свързан с алармата. А и всички имат мобилни. Няма друго, освен танковете, които вече споменах.
— Според мен, за по-голяма сигурност и дума не може да става, господине.
— Ти кога ще тръгнеш от болницата?
— След не повече от две минути.
— Ако ми кажеш, че ме обичаш, ще ти кажа къде отивам.
— В момента ми е много трудно, господине.
— Ако някой ни слуша, защо просто не кажеш „Виенски шницел“ и аз ще разбера.
Тя се изкиска и каза:
— Виенски шницел.
— И аз тебе, любов моя.
— Къде ще бъдете, господине?
— Ние с Мунц и Джак отиваме в катедралата. След това отиваме в централата на ДРУ. Ще ти позвъня пак. Не, след като закарате госпожа Мастърсън у тях, ти ми позвъни.
— Добре, господине.
— И бъди готова да кажеш „Виенски шницел“.
— Както наредите, господине.
— Виенски шницел, сладурче.
Катедрала „Метрополитана“
„Плаза де Майо“
Буенос Айрес, Аржентина
11:30, 24 юли 2005
К. Г. Кастило се обади на второто позвъняване на мобилния.
— Кастило.
— Шнайдер се обажда, господине.
— Шнайдер с „Виенския шницел“ ли?
— Да, господине. Обаждам се, за да ви съобщя, че съм в къщата в „Сан Исидро“.
— Проблеми?
— Не, господине. Всичко мина като по часовник.
— Току-що обиколих катедралата в компанията на сержант Роджър Маркъм. Той направо съсипа полковник Мунц. Оказа се, че знае повече за катедралата от него.
Бети се изкиска.
— Той е сладко хлапе.
— Та тук проблеми няма да има. Намира села една крачка от Каза Росада. Ченгетата тук имат богат опит и неведнъж им се е случвало да се разправят с развилнели се тълпи, така че бариерите са им подръка. Мунц предложи да осигури хеликоптер, който да прекара семейството от стадиона в „Сан Исидро“. Ще има къде да се приземи дори след като поставят бариерите. Отказах му.
— Може ли да попитам защо, господине?
— По две причини — и между другото, можеш да питаш за всичко, което ти хрумне, Виенски шницел. Първо — мислех, че го знаеш — че аз съм един от най-добрите — да не кажа най-добрият — пилоти на хеликоптери в света и нямам никакво доверие на разни перковци, освен ако не съм летял с тях.
— Господи, Чарли!
— Доколкото разбирам, никой не слуша разговора ни в момента.
— Не, в кухнята съм, за да си направя чаша кафе.
— В такъв случай може ли да престанем с глупостите с Виенския шницел и да ми кажеш направо: „Обичам те, Чарли“?
— Нали казахте, че причините са две, господине?
— Ще ти кажа другата само ако ми кажеш, че ме обичаш.
Бети се поколеба за момент, след това се изкиска.
— Виенски шницел, става ли?
— Горе-долу. Добре, Мунц предложи „Френч Алует III SA 316 A“. Стара машина. Това ме притесни, защото нямам представа как е бил поддържан тук. В модел „В“ бяха сменили опашката и основните ротори и се оказа, че не са достатъчно мощни, а това все пак е модел „А“.
— Значи разбирате от хеликоптери.
— Следователно, специален агент Виенски шницел, след като премислих внимателно плюсовете и минусите, реших, че е по-разумно „Алуета“ да наблюдава, вместо да превозва.
— Ти май наистина се върза с тези глупости с Виенския шницел. И какво ще бъде това наблюдение?
— Първо, не са никакви глупости и, второ, можеш с чиста съвест да кажеш, че съм влюбен в един Виенски шницел. А наблюдение, агент Виенски шницел, се нарича, когато летателен апарат се сниши над градска зона, за да наблюдава покривите и да не позволи на лошите да се накачулят със снайпери, базуки и разни други смъртоносни оръжия по въпросните покриви.
— И полковник Мунц ще осигури такова наблюдение?
— Да. По този начин хеликоптерът ще бъде на разположение, ако се появи спешен случай.
— Това възможно ли е?
— Едва ли. Катедралата ми се стори подсигурена не по-зле от къщата. Семейството ще пристигне с автомобил, ще влезе в катедралата през странична врата, ще се появи за кратко до ковчега, след това ще седнат в една от нишите. Те са две, близо до олтара. По всяка вероятност президентът, а външният министър със сигурност, плюс разни други видни личности, включително посланик Силвио, ще бъдат в другата от лявата страна с лице към олтара, а семейството, двамата от ДРУ и вие, специален агент Виенски шницел…
— Стига е този Виенски шницел, Чарли.
— Вие ще бъдете в дясната. В уречения час — десет — министър-председателят или президентът ще се приближи до ковчега, ще коленичи за момент върху prie-dieu…
— Какво?
— Онова, върху което се коленичи. На френски означава да се помолиш на господ. Което означава, че не си католичка.
— Лютеранка съм.
— Чудесно. И аз.
— Защо ми се струва, че ако бях казала католичка, ти щеше да кажеш същото.
— Щях, при това с чиста съвест. Майка ми беше Evangelische, което е почти същото като лютеранка, и до дванайсет години дори ходех в евангелистко училище. След това се преместих да живея в Тексас, където тексаското ми семейство са до един римокатолици. Аз съм грешник, откъдето ме погледнеш. Може ли вече да продължа?
— Ти си напълно луд.
— Затова ти ме обичаш, Виенски шницел, нали? Специален агент Виенски шницел?
— Господи?
— Та, както казвах, който е на церемонията и се изправи от prie-dieu, някой от персонала ще му подаде Кръста на Освободителя и той ще го забоде на знамето върху ковчега. След това ще се върне в нишата. Започва месата. Следва причастие за семейството. Щом папският нунций се прехвърли в другата ниша, ще има причастие и за президента, след което семейството излиза от тяхната ниша, връща се при охранявания кортеж и се отправя към летището. Няма да има моторизиран ескорт, нито светлини и сирени, но ще бъдат осигурени по три автомобила отпред и отзад. — На летището, семейство Мастърсън ще се качат незабавно на „Глоубмастър III“. Междувременно месата ще продължи за видните личности и дипломатическия корпус — тоест за първите четири реда в църквата. Щом тя приключи, ковчегът ще бъде изнесен през странична врата и натоварен в автомобил на посолството и откаран на Езейза. Щом го качат на „Глоубмастъра“, самолетът излита за „Кислър“.
— Ще ми трябват други дрехи — каза Бети. — Нещо за катедралата. Как ще си взема нещата от хотела?
— Довечера ще бъдеш в хотела — отвърна Кастило.
— Няма ли да съм тук?
— Искам те с блеснали очи в катедралата и на полета утре. — „И тази вечер. С блеснали очи, навирена опашка и гола.“ — В къщата на семейство Мастърсън само ще дремеш на някой фотьойл. — „Докато аз ще се мятам в леглото разочарован и нещастен, съвсем сам.“
— Сигурно.
— Ще ти позвъня, след като отида до ДРУ с Джак и Мунц. След това имам среща с посланика, първо, за да му кажа какви са плановете ми за напускане на страната, и второ, да каже някоя и друга добра дума за мен пред госпожа Мастърсън. Имам чувството, че каквото и да й предложа, тя ще го отхвърли.
— Повече от очевидно е, че не те харесва — призна Бети.
— Ще ти се обадя по-късно, съкровище.
— Чарли?
— Да?
— Виенски шницел.
Американски клуб в Буенос Айрес
„Виамонте“ 1133
Буенос Айрес, Аржентина
14:30, 24 юли 2005
Централата на ДРУ по нищо не приличаше на ФБР във Вашингтон, нито пък на комплекса на ЦРУ в Ленгли, Вирджиния. Намираше се в невзрачна административна сграда на пресечка от „Авенида 9 Хулио“ и на две пресечки от операта. Докато следваха пежото на полковник Мунц покрай операта, сержант Роджър Маркъм им съобщи, че операта е строена по време, когато Аржентина е благоденствала, и идеята на архитекта е била да я направи по-голяма и елегантна от оперите във Виена, Париж и Рим.
Отвън по нищо не личеше за какво се използва сградата, а за да се влезе в ДРУ, се минаваше през товарна рампа за камиони и чак тогава колата се озова в товарен асансьор, охраняван от служител, прехвърлил „Узи“ през врата.
За специален агент Дейвид Уилям Юнг Младши и Пол Холцман от ФБР бе отделен малък остъклен офис, където можеха да преглеждат докладите на ДРУ и да следят разследването, провеждано от останалите сили на реда. Те нито се изненадаха, нито се зарадваха, когато видяха Кастило и Маркъм.
„След като докладите са написани на испански, значи и двамата знаят езика.“
Полковник Мунц обяви, че трябва „да завърти няколко телефона“, затова Кастило и Маркъм седнаха до Юнг и Холцман и се зачетоха в докладите.
Около час по-късно в офиса влезе Дарби, а малко след него се върна Мунц.
— Идвам от посолството — обяви Дарби. — Отпред има две демонстрации, едната организирана в знак на съпричастност, а другата заради цените на млякото в Патагония или нещо подобно. Има и трета група, която, изглежда, одобрява случилото се с Джак. Двайсетина полицаи от градската конна полиция прекратиха целия цирк пред новинарски камери от цял свят. Нямаше размахани саби, но иначе програмата по разпръсване на демонстрациите беше пълна. Силвия Грунблат е в предистерично състояние.
Замълча и погледна Кастило.
— Обади се някакъв от твоя офис. Милър. Разправя, че или мобилният ти не работи, или говориш прекалено много. Предаде да се обадиш на шефа си по обезопасена линия в четири вашингтонско време. Пет тукашно.
— Ясно.
— И посланикът иска да разбере какво става. За да избегне цирка пред посолството, предлага да обядвате в Американския клуб. Резервирах ви частна зала. Надява се и ти да отидеш, Алфредо.
— Разбира се — съгласи се Алфредо.
— А ние? — попита Холцман.
След миг колебание Кастило отвърна:
— Разбира се.
Американският клуб беше на единайсетия етаж на административна сграда срещу операта. Първото, на което попадна погледът на Чарли, след като слезе от асансьора, бе огромното американско знаме, развявано на един от бойните кораби в Нормандия на деня „Д“ през 1944 година. Беше поставено в рамка и закачено на стената.
Кастило малко се изненада, когато Роджър Маркъм — настоя младежът да обядва с тях — не им разказа исторически факти за действията на съюзниците в деня „Д“ и Втората световна война.
Имаше приятен дъбов бар с чудесна колекция от алкохол.
— За мен едно малко — обади се Дарби и се насочи към бара. — Може и голямо. Заслужил съм си го.
„Също и аз — помисли си Кастило. — Но май е по-добре да не пия.“
К. Г. Кастило и сержант Маркъм бяха единствените въздържатели и Кастило предположи, че Маркъм следва неговия благороден пример.
Срещата премина добре.
Посланик Силвио разреши въпроса дали госпожа Мастърсън ще иска да отпътува за САЩ непосредствено след церемонията в катедрала „Метрополитана“, като й позвъни и подхвърли, че според него това била най-добрата идея, и настоя за одобрението й.
Докато чакаха асансьора, на Кастило му хрумна неприятна мисъл.
„Всичко върви добре. Прекалено добре. Какво, по дяволите, пропускам? Каква ще бъде следващата крачка?“
Посолството на Съединените щати
„Авенида Колумбия“ 4300
Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
17:05, 24 юли 2005
— Казвам се К. Г. Кастило. Трябва да разговарям със секретар Хол по обезопасена линия, ако обичате.
— Очаквахме обаждането ви, господин Кастило. Изчакайте, ако обичате.
— Господин Кастило е на обезопасена линия, госпожо секретар.
— Господин Кастило е на обезопасена линия, господин секретар.
— Секретар Кохън, секретар Хол и господин Кастило ви очакват на обезопасената линия, господин президент.
„Мама му стара!“
— Добър ден, Чарли — заговори президентът. — Как върви при теб?
— Добър ден, господин президент. Господине, обаждам се от кабинета на посланик Силвио. Бих искал да ви съобщя, че той може…
— Включил си на микрофон, нали, Чарли?
— Да, господине.
— Добър ден, господин посланик — поздрави президентът. — Шефът ви и шефът на Чарли също ще участват в разговора. Нали нямате нищо против?
— Разбира се, че нямам, господин президент. Добър ден, госпожо секретар, господин секретар.
— Казвай, Чарли — настоя президентът.
— Добре, господине. По всяка вероятност госпожа Мастърсън и децата ще излетят по-късно днес следобед, местно време, най-късно утре.
— Тя съгласи ли се да присъства на връчването на отличието в катедралата?
— Да, господине.
— Тя, по-точно те, ще са в пълна безопасност, нали, Чарли?
— Да, господине. Според мен са в безопасност. Двамата с посланика току-що се връщаме от среща с шефа на ДРУ и той ни увери, че аржентинското правителство е взело всички необходими мерки, за да гарантира безопасността им.
— Нашите хора — ти — нали сте проверили всичко?
— Да, господине.
— Така ли е, господин посланик?
— Да, господине. Съгласен съм с господин Кастило.
— Как върви разследването?
— Господине, запознахме се и със специален агент Холцман, агента, който ръководи екипа от ФБР и…
— Добре, Чарли, май това е всичко — каза президентът. — Ако всичко върви както трябва, ще се видим утре вечер в Мисисипи. Двамата с Натали ще отидем. Ти, Мат?
— Ако кажете, ще дойда, господине — отвърна Хол.
„За пръв път от началото на разговора си отваря устата.“
— Според мен трябва, Мат — реши президентът.
— Значи ще дойда, господине.
— А вас, господин посланик, предполагам, че ще ви видя също.
— Господине, бих искал да чуя мнението на секретар Кохън.
— За кое? — попита нетърпеливо президентът.
— Господине, Мастърсън беше заместник-посланик. Ако дойда, а и двамата със съпругата ми много бихме искали да дойдем, цялата отговорност на мисията остава на плещите на господин Дарби, търговския ни аташе…
— Хуан — намеси се държавният секретар Кохън, — знам какво е отношението ти към починалия, но е най-добре да останеш в Буенос Айрес. Не искаме да изглежда така, сякаш сме те повикали за инструктаж.
„Най-накрая и тя си отвори устата.“
— Добре, госпожо — отвърна посланикът.
— Както прецениш, Натали — съгласи се президентът. — Някой друг има ли да каже още нещо? — Последва кратко мълчание и президентът сложи край на разговора. — Благодаря ти, Чарли. Благодаря и на двамата.
— Шнайдер.
— Дон Жуан търси агент Виенски шницел.
— Изобщо не е смешно, Чарли.
— Защо ми се струва, че никой не подслушва този разговор?
— В момента съм в тоалетната.
— Да ти се обадя ли след две минути?
— Не. Какво си намислил?
— Двамата с Роджър успяхме да избягаме от посолството — обясни Кастило. — Там е истински цирк. Както и да е. В момента сме на „Авенида Либертадор“. Роджър ще ме остави в „Канзас“, ще дойде да те вземе и ще те докара в ресторанта.
— Защо?
— Първо, искам да видиш мястото, второ, искам да съм с теб, да пийнем по едно, да не говорим, че не е много разумно гаджето ти да идва да те прибира от работа.
— Ти гадже ли си ми?
— Честно да ти кажа, останах с такова впечатление.
— Добре. Сигурен ли си, че не искаш да остана тук през нощта? Роджър може да ме откара до хотела…
— Със сигурност не искам да прекараш нощта там.
„Искам да полудувам с теб, докато си без дрешки.“
— А сега за задачата ми — смени темата Бети. — Може и да успея да измъкна нещо от нея.
— Как успя?
— Много е мила, поговорихме си, след това ме помоли да й направя една услуга, а аз, разбира се, се съгласих и тя поиска да открия най-добрата охранителна фирма в Мисисипи — решила е, че покрай всичките казина по крайбрежието не може да няма добри фирми — или пък в Ню Орлийнс. Каза, че искала най-добрата, която съществува.
— И аз бих искал, ако съм на нейно място. Ти какво й каза?
— Че ще се поразровя.
— Ще говоря с Джоуел Исаксън, да видим той какво ще каже.
— Благодаря ти.
— Ще се видим след малко, сладурче. Тъкмо ще поговорим.
— Роджър кога ще дойде?
— След не повече от двайсет минути.
— Добре, ще бъда готова.
Ресторант „Канзас“
„Авенида Либертадор“
„Сан Исидро“
Провинция Буенос Айрес, Аржентина
18:10, 24 юли 2005
Чашата каберне „Сенетин“ пред Чарли бе почти празна и той започваше да се притеснява — „За бога, Бети трябваше да е вече тук“, — когато мобилният му звънна.
— Кастило.
— Wo bist du, Karl?
„Мунц, при това ми говори така, сякаш сме първи приятели.“
— Ако трябва да си призная, в момента съм на бара в „Канзас“ и чакам момичето си.
— В бара ли каза? Седиш на бара?
— Да, но не искам компа…
— Слушай ме много внимателно, Карл. На секундата се махни от бара и седни в някое сепаре. Наведи ниско глава.
„Той говори напълно сериозно. Какво, по дяволите, става?“, запита се Чарли, след това отново премина на немски.
— Was ist los?
— Прави каквото ти казвам, за бога! Опитвам се да те опазя жив! Ще ти пратя кола след две минути.
Полковникът прекъсна.
„Мама му стара!“
Кастило се смъкна предпазливо от стола пред бара, махна на бармана, че се мести в сепаре, и отиде да седне.
Много предпазливо измъкна „Беретата“ и освободи предпазителя. Никой не го бе видял.
След минута чу воя на сирени и чак след миг осъзна, че не е само една.
Цяла минута по-късно чу писък на гуми отвън и първите двама представители на Националната жандармерия влетяха в ресторанта, стиснали „Узита“. Следваха ги цивилни агенти, също стиснали „Узита“.
„Хитро. Ако бяха влезли първо те, а не униформените, като знам какво ми наговори Мунц, щях да ги застрелям и да му мисля по-късно.“
Един от мъжете, със сигурност агент на ДРУ, хукна навътре, забеляза го и се отправи с бърза крачка към него.
— Елате с нас, господин Кастило.
— Какво, по дяволите, става?
— Ще ме последвате ли, господин Кастило? — повтори мъжът. — Полковник Мунц ще ви обясни всичко, когато пристигнем.
Пътуваха съвсем кратко. Стори му се дълго заради тесните улици и високата скорост.
Първо видя пуснатите светлини на полицейските коли, след това линейките и накрая колата на посолството.
Сякаш някой се бе нахвърлил върху прозорците с бейзбол на бухалка. „Мили боже, някой е направил тази кола на решето“. Автомобилът на посолството бе хлътнал на заден в едно кафене отстрани на кръговото в югоизточния край на Жокей клуба на „Сан Исидро“. Масите и столовете бяха пръснати навсякъде, по масите седяха хора, други, прегазени или застреляни, лежаха на земята.
Кастило изскочи от колата, без да я чака да спре.
Мунц бе застанал до автомобила на посолството.
— Карл, много съжалявам! — започна той.
Кастило се втурна към колата. Мунц се опита да го спре. Чарли му се изплъзна. Трима други се опитаха да го спрат.
Мунц нареди на мъжете да го пуснат.
Десният страничен прозорец го нямаше.
Сержант Роджър Маркъм лежеше на предните две седалки. Главата му сякаш бе избухнала.
Кастило не успя да види задната седалка, затова отвори вратата.
„Къде, по дяволите, е Бети?“
Кожената тапицерия беше оплескана с кръв.
Кастило изтича обратно при полковник Мунц.
— Тя къде е?
— Изпратих я с линейка на стадиона — обясни Мунц. — Ще я прекарат с хеликоптер до Немската болница.
— Колко е зле? — попита Кастило.
— Простреляна е на няколко места. Един от куршумите е попаднал в лицето.
— Какво, по дяволите, се е случило?
— Според първия ни сценарий, доколкото разбрахме от очевидци — започна стегнато и професионално Мунц, — автомобилът е навлязъл в кръговото. Тогава е спрял. Кой знае защо, шофьорът…
— Казваше се Роджър. Беше на двайсет години — прошепна Кастило.
— Роджър спуснал прозореца. След това очевидно е видял какво става…
— А какво е ставало?
— Автомат „Мадсън“ — уточни Мунц. — Все още е на прозореца. Роджър не е успял да го затвори навреме, но стъклото е притиснало автомата… — Той посочи.
Кастило обърна глава. Дулото на „Мадсън“ беше притиснато от страната на шофьора.
— Те нали се вдигат автоматично? — попита Кастило.
— Да, тогава е дал заден и се е опитал да избяга. Затова колата се е озовала тук.
„Мили боже!“
— Извършителят е държал пръста си на спусъка, докато е могъл — продължи Мунц. — След това е избягал.
— Заловихте ли го?
Мунц поклати глава, след това замахна с ръка. Един от хората му се приближи с веществено доказателство. Мунц го взе и го подаде на Кастило.
Вътре бе прибран полуавтоматичен „Глок“, вътрешността на плика бе омазана в полепналата по ръкохватката на пистолета кръв.
— Твоят агент е стреляла веднъж — обясни Мунц.
— Тя не е моят проклет агент. — Той опипа пистолета през плика. — Тя е… моята… голямата ми любов.
— Знам, Карл — отвърна Мунц. — Личи по очите ти.
Чу се бумтене на хеликоптер, Кастило вдигна поглед и видя „Алует III SA 316 А“, същия със слабите главни и опашни ротори, да се опитва да набере височина.
— Ще дойда в болницата с теб, Карл — заяви полковник Мунц.