Заложникът

(ЕДНО)

Международно летище „Министро Пистарини де Езейза“

Буенос Айрес, Аржентина

06:16, 22 юли 2005

Служителите на аржентинските авиолинии се оказаха много по-отзивчиви по отношение на багажа, отколкото стюардесите на „Делта“. Щом Кастило се качи на борда, стюардът предложи да поеме куфарчето.

— Ще го оставя при връхните дрехи, господине — започна стюардът. — Така няма да ви се налага да го качвате над седалките.

Любезното отношение продължи и след като той се настани в отделението за първа класа на „Боинг 767“. Стюардесата веднага му поднесе шампанско.

Кастило си взе една чаша, макар да знаеше, че не бива — след трите напитки, които бе изпил в Американския клуб.

Нямаше нужда и от чашата „Мерло“, което му поднесоха с ордьоврите веднага щом набраха височина, но изпи и него, после още една чаша с никак нелошото филе миньон с печени картофи. Изпи и чашата бренди със сиренето камамбер и чийзкейка.

Когато пуснаха филма, той си каза, че както бе подпийнал, след няколко минути сигурно ще заспи спокойно и едва ли ще се събуди, докато трае полетът над южното полукълбо.

„Няма лошо. Ако не си отляво на пилота, да проспиш полета е най-доброто, което можеш да направиш.“

Така и не заспа. Филмът бе с Мел Гибсън в ролята на богат бизнесмен, на когото отвличат детето.

„Да го видим как ще се оправи с тази работа, може пък да науча нещо“, каза си Кастило, и натисна копчето, за да поръча на стюардесата още едно бренди.

Кастило намираше Гибсън за изключителен актьор. Беше изпълнил невероятно достоверно ролята на подполковник Хал Мур във филмовата версия на книгата „Бяхме войници… бяхме млади“, написана от Харолд Мур и Джоузеф Галоуей.

Кастило бе чел книгата, посветена на случилото се с прехвърлените за извършване на въздушна атака части — във филма имаше и хеликоптер, — а след това изпратени във Виетнам, където някакъв некадърник от разузнаването ги изпраща на грешното място и избиват почти всички.

Книгата не бе измислица и той си я бе купил, защото бе чувал за Галоуей — който е бил във Форт Бенинг и бе заминал за Виетнам с батальона, — описал великолепно първите дни на армейската авиация. Беше решил, че така ще разбере какво е преживял покойният Хорхе Алехандро Кастило. Освен това знаеше, че командирът на батальона, за когото Галоуей бе писал — Мур, — е получил три звезди, следователно щеше да открие някаква поука в цялата работа.

Книгата му бе харесала много, затова реши да гледа и филма. Почти никога не гледаше военни филми; повечето бяха наистина ужасни. От онези, които не те караха да избухнеш в смях, направо му се гадеше.

„Бяхме войници…“ се оказа хубав също като книгата. Реши, че е реалистичен също като филмовата версия на „Блекхоук“, книгата на Марк Боудън за нещастието, сполетяло специалните оператори в Могадишу през 1993 година, и той изгледа филма като опитен пилот, летял на „Блекхоук“ в Сомалия по същото време.

Според Кастило образът на командира на батальон, пресъздаден от Гибсън, бе неповторим.

Начинът, по който Гибсън изпълняваше ролята на съсипания баща, също бе изключителен. Бе принуден да направи почти невъзможен избор — дали да плати откупа, или да послуша — независимо от истеричните протести на съпругата си, майката на детето — съветите на ФБР и ченгетата да не плаща.

Когато стюардесата внимателно го събуди, за да му предложи портокалов сок, Кастило се подразни — освен това бе силно изненадан — когато разбра, че е заспал и не е разбрал какъв избор е направил Гибсън.

„Последната чаша бренди те нокаутира. Сега няма да разбереш какво е било решението на Гибсън.

Какво ли е направил?

Аз на негово място какво бих направил?

Господи, това е просто филм.

Само че ти предстои да се заемеш с истинско отвличане.

Нека това, че проспа края на филма, да ти е за урок, Чарли, момчето ми.

Сега си на работа. Забрави за пиенето.

Освен по някоя и друга чаша вино.“

Закуската беше приятна: сок от грейпфрут с вкус на току-що изцеден, омлет с гъби и рулца с глазура, сервирани с несолено масло.

Спомни си, че дон Фернандо — дядо му — казваше: „Единственото, в което ги бива аржентинците, е яденето.“

Пет минути след като стюардесата сервира втората чаша кафе, Кастило усети, че пилотът е намалил дроселите, а две минути по-късно бе обявено на испански, английски и немски, което бе много мило според хер Госингер, че започват заход към Буенос Айрес, местно време пет и трийсет, температура три градуса по Целзий.

„Май наистина ще замръзна като шушулка в този хладилник.“

Докато „767“ рулираше по пистата, погледът на Кастило бе привлечен от друг „767“. Бе спрян на пистата, в края на един от терминалите. На блестящия бял корпус бе изписано на арабски и английски „Пан Арабик“.

„Така нареченият Алекс Певснер призна, че една от причините да не открадне онзи «727» е, че не му трябвал стар самолет. След това обаче добави: «Току-що си купих чисто нов „767“ от една издъхваща авиокомпания в Аржентина.» Дали това не е въпросният самолет? Едва ли. Само че Певснер е непредсказуем.“

Кастило слезе трети от „767“ — веднага след впечатляващо яка домакиня, която, влачеше за ръка петгодишно хлапе — и докато внасяше багажа си на терминала, му мина през ума, че не е внимавал достатъчно и влиза през врата, която би трябвало да е заключена.

Оказа се, че всичко е наред. Попадна в безмитния магазин и една млада жена — „Господи, колко си падам по дълги крака, черни очи и налят бюст“ — му подаде листовка, на която бяха описани намаленията и предупреждението, че освен позволените за внос в Аржентина стоки, може да пазарува от летището на стойност до триста американски долара.

„От безмитната зона са решили проблема с клиентите, тъй като, за да стигнеш до митническа проверка, трябва задължително да минеш през магазините, разположени и от двете страни на коридора.

Много хитро.

Майната им. Не ми трябва нищо.“

Когато се изправи пред гишето за паспортен контрол, в огромен плик бяха натъпкани две бутилки скоч „Феймъс Граус“, половинкилограмов плик с бонбони „М&М“ и две кутии кашу.

„Намеренията ми бяха благородни. Нали трябваше да проверя дали има от коняка на Abuela, за да не забравя на връщане да й купя. Нямаха, но пък цената на «Феймъс Граус» не беше за изпускане. Ами кашуто и «М&М» бяха много по-евтини от кашуто по за десет кинта кутията, дето ги слагат в минибара в «Хаятс».

Пак се оправдаваш, Чарли. Истината е, че си един безхарактерен тип. Ако това разхищение в безмитния магазин не е достатъчно доказателство, обърни внимание как само ти потекоха лигите по госпожицата, която раздаваше листовките. Нали си обеща, че ще останеш верен на стажантката от Тайните служби — нали така й казваха? Дали не беше кадет? — Бети Шнайдер, въпреки че тя не проявява никакво желание да те опознае по-добре, отколкото вече те познава, което е едно нищо. А пък за библейския смисъл и дума не може да става.“

— Сеньор Госингер, по работа ли сте в Аржентина, или като турист?

— И по работа, и като турист.

— По каква работа идвате в страната?

— Журналист съм, подготвям статия.

— Нали знаете, че като журналист трябва да се регистрирате в Министерството на информацията?

— Ще остана само няколко дни. Колкото да събера материал за оцелелите от „Граф Шпее“.

— Законът е еднакъв за всички, сеньор.

„Този никога не е чувал за «Граф Шпее».“

— Разбирам и ще се регистрирам при първа възможност. Сигурно още днес, малко по-късно.

„Това беше тъпо, инспектор Клузо. Защо ти трябваше да му казваш, че си журналист? Да му беше казал, че продаваш автомобили на старо и си дошъл на почивка.

Как става така, че на Джеймс Бонд никога не му задават подобни въпроси, когато минава паспортен контрол?“

На митницата не проявиха никакъв интерес към него. Служителите натискаха някакво копче, когато някой минаваше, и светваше ту червена, ту зелена светлина. Ако светнеше червено, прекарваха багажа през скенер. Ако беше зелено, махваха с ръка да минаваш. Кастило уцели зелено.

Излезе от залата за посрещачи.

Чакаше го набит мъж с нескопосано написана табелка „Госингер“.

— Аз съм Госингер.

До мъжа с табелката бе застанал оплешивяващ, нисък, закръглен мъж на четирийсет и няколко. Той изпружи ръка.

— Господин Госингер, казвам се Сантини. Господин Исаксън ме помоли да ви посрещна. Поздравявам ви с добре дошъл в Аржентина.

Кастило веднага се хвана за „Господин Исаксън“. Не бе възможно да става въпрос за Джоуел. Не бе възможно да е агент. Отговори подобаващо:

— Много мило от негова страна. Благодаря ви, много сте любезен. Приятно ми е да се запознаем.

— Някои от таксиджиите на летището гледат да се възползват от горките пътници.

— Така е на много летища — отвърна Чарли. — Веднага се сещам за „Ла Гуардия“.

Сантини се усмихна.

— Уцелихме десетката… — нали знаете какво означава да уцелиш десетката?

Чарли кимна.

— … с честен шофьор — довърши мисълта си Сантини, след това замахна с ръка към вратата. — Да вървим.

Мъжът с табелата бе на две крачки пред тях и Сантини бързо вдигна показалец към устните си, за да подскаже на Кастило да не казва нищо важно в присъствието на шофьора. Кастило кимна.

Наложи се да почакат няколко минути на тротоара, докато шофьорът докара автомобила. Сантини не каза и дума. На Чарли му ставаше все по-студено, тъй като костюмът му бе тънък, и тайно се надяваше шофьорът да побърза.

Автомобилът се оказа огромен черен фолксфаген със затъмнени прозорци. Когато шофьорът се наведе, за да качи куфара на Кастило в багажника, Чарли видя, че е въоръжен — изглежда, пистолетът бе деветмилиметров „Берета“.

Сантини отвори задната врата и подкани Кастило да се качи. След това се настани до него. Когато шофьорът седна зад волана, Сантини попита:

— Нали говорите испански?

Кастило изви вежди, за да му подскаже как да реагира. Сантини поклати глава едва доловимо.

— Страхувам се, че не — отвърна Кастило.

— Жалко — въздъхна Сантини. — Господин Исаксън не каза къде ще отседнете.

— В „Хаят“.

— Вече се казва „Фор Сийзънс“. Едно време беше „Хаят Парк“. Продадоха го.

— Изглежда, никой не се е сетил да уведоми туристическия ми агент.

— Чу ли, Антонио? — попита Сантини. — Отиваме във „Фор Сийзънс“.

— Si, senor.

Фолксфагенът потегли.

Пътят от летището до хотела отне трийсет минути. Първо минаха по натоварената магистрала, където всички шофираха като луди, след това отбиха по „Авенида 9 Хулио“, за която Кастило си спомни, че е най-широкият булевард на света.

Докато приближаваха „Фор Сийзънс“, едно време „Хаят Парк“, Кастило забеляза, че са непосредствено до френското посолство — огромна внушителна къща, строена в началото на века. Беше забравил, че се намира тук.

Портиер с шапка го поздрави с добре дошъл във „Фор Сийзънс“, свирна и един носач притича веднага.

— Паркирай някъде — нареди Сантини на Антонио. — Аз ще се кача да настаня сеньор Госингер.

Стая 1550 във „Фор Сийзънс“ представляваше малък апартамент с удобен хол и огромна спалня, и двете с изглед към централната гара — Кастило си спомни, че се наричаше „Ел Ретиро“, — към доковете, и реката. В далечината хоризонта се мержелееше.

Кастило се зачуди на глас дали това не е брегът на Уругвай.

— Ясен ден — отвърна Сантини. — Много вероятно да е слънчев. Да излезем на балкона и да огледаме.

— Добре.

Щом излязоха на малкия балкон, Сантини извади плоска метална кутия от джоба си и я прокара по стените, след това по малката масичка, двата стола и най-сетне по пода.

— Чисто е — заяви той. — Въпреки това не е излишно да проверим.

Кастило му се усмихна.

— Джоуел ми каза, че сте обявен за издирване в Коста Рика — усмихна се на свой ред Сантини. — За значителна кражба на самолет.

— Джоуел греши. На заповедта за издирване е посочен „Неизвестен извършител“.

Сантини се изкиска, след това попита:

— Защо сте тук?

— Изпратиха ме да разбера какво става със съпругата на дипломата, дето се е оставила да я отвлекат.

— Откога Специалните части започнаха да проявяват интерес към отвличания?

— Джоуел и това ли е казал? А като го погледне човек, никога няма да предположи, че дрънка толкова много.

— Срамната ви тайна няма да излезе от мен, хер Госингер.

— Значи знаете, че армията ме зае на Мат Хол? — Сантини кимна. — Президентът му е наредил да ме изпрати тук, за да разбера какво се е случило и как точно се е случило, преди някой тук да скалъпи нескопосан доклад, за да замаже положението, както той се изрази.

Сантини кимна, след това подхвърли:

— Госпожа Елизабет Мастърсън, приятна жена, е съпруга на Дж. Уинслоу Мастърсън, заместник-посланик. И той е приятен човек. Изглежда е била отвлечена от паркинга на ресторант, наречен „Канзас“, симпатично място, в „Сан Исидро“, доста прилично предградие. Засега похитителите не са се свързали с никого. Може и да се окаже, че са останали разочаровани, когато са разбрали, че госпожата е с дипломатически паспорт; няма да се изненадам, ако решат да я пуснат. От друга страна, има и голяма вероятност да си кажат, че мъртвата жена няма начин да ги идентифицира.

— Значи според вас е много възможно да я убият.

— Наскоро отвлякоха едно хлапе — не, изобщо не беше хлапе. Момчето беше на двайсет и три. Пак от „Сан Исидро“, откъдето отвлякоха и госпожа Мастърсън. Син на богат бизнесмен. Отрязали му пръстите и ги изпратили на татенцето заедно с все по-високи искания за откуп. Накрая татенцето платил триста хиляди американски долара. Това е грубо деветстотин хиляди песос, истинско богатство за тази бедна страна. Малко след това открили тялото на момчето. Било простреляно в главата.

— Защо са го убили?

— Не знаете ли, че мъртвите не говорят? — подхвърли подигравателно Сантини.

— Това няма ли да откаже другите да плащат откупи?

— Когато докопат младши или госпожата, хората плащат и се надяват да им ги върнат живи и здрави. Единственото, което може да опази госпожа Мастърсън жива е, ако лошите са достатъчно умни, за да разберат, че след като я убият, ще стане страшно напечено. Това ще бъде страхотен удар по правителството. — След тези думи заговори като възрастен преподавател: — Със съжаление ще заявя, че опитът, който съм натрупал с разни криминални типове, ме е научил, че антисоциалното поведение на много малко от тях може да бъде коренно променено и от тях да излязат ядрени физици.

Кастило се разсмя.

— Представа нямам защо се смея — каза той, а след това попита: — Какво казвахте за „Канзас“?

— Симпатичен ресторант. Отвлечена е от паркинга отзад. Ако искате, можем да отидем да обядваме там и така сам ще огледате мястото.

— Благодаря. С удоволствие. Нямам представа какво да търся, но нали все отнякъде трябва да започна.

— Ще ме извините за невежеството, но защо просто не отидете в посолството и не кажете на шефа на охраната Кен Лауъри, много свестен човек между другото, защо сте тук?

— И системата веднага ще ме всмуче. Цялата идея е да не попадам в системата.

— Никой ли не знае, че сте изпратен тук? И от Агенцията ли не знаят?

— Агенцията изобщо не бива да разбира. И без това съм в черния списък. И в техния, и в списъка на ФБР.

Сантини се замисли над тези думи.

— Затова пък ми се иска да науча колкото е възможно повече за тях. Да не би по този начин да ви поставя в неловко положение.

— Джоуел каза, че сте върхът. Държа на мнението му. А и няма кой знае какво за казване. Представителят на ЦРУ — прикритието му е търговски аташе — е добър човек, казва се Алекс Дарби. Мога да кажа, че е свестен. В посолството няма представител на ФБР, но вчера изпратиха двама агенти от Монтевидео, за да помогнат с каквото могат. Типични агенти на ФБР.

— Мислите ли, че… как му беше името, Дарби, нали? — Мислите ли, че Дарби е близък с ДРУ и местните ченгета?

— Значи знаете какво е ДРУ?

— Аржентинският вариант на ЦРУ и ФБР, взети заедно, нали така?

Сантини кимна, след това попита:

— Идвали ли сте преди в страната?

— Да.

— И никой в посолството ли не ви познава?

— Май не. Никога не съм влизал в посолството.

Сантини кимна, прие отговора за чиста монета и чак тогава отговори:

— Дарби поддържа връзки с ДРУ, а Лауъри е гъст с ченгетата. — Замълча и след секунда попита: — А какво ще стане, ако… когато… открият, че сте тук? Че душите? Аз няма да кажа нищо, само че…

— Надявам се да не се разчуе. Това ще изложи Натали Кохън пред посланика, защото не му е съобщила. Тя знае, че съм тук, знае и защо.

— Наричате държавния секретар на малко име?

— Не, обръщам се към нея с „госпожо“ — отвърна Кастило, след това добави с усмивка: — Тя обаче ми казва Чарли.

— Като стана дума за имена, Джоуел каза, че Госингер е прикритие.

— Името ми е Кастило. Чарли Кастило.

Той подаде ръка. Сантини я стисна.

— Тони — представи се той и продължи на италиански: — Не приличаш на италианец.

Чарли поклати глава и отговори на италиански:

— Наполовина съм немец, наполовина тексасец. Преобладава испанското наследство.

— Италианският ти е много добър.

— Езиците ми вървят.

Сантини кимна и полюбопитства.

— Прикритието добро ли е? Ако ДРУ прояви интерес към теб, веднага ще проверят. Много ги бива по тая част.

— Няма страшно. Госингер, който работи за германския вестник „Тагес Цайтунг“, е дошъл, за да напише материал за оцелелите от „Граф Шпее“. Ако главният редактор в „Тагес Цайтунг“ все още не е съобщил в германското посолство, че съм тук и да им благодаря за всяка оказана помощ, ще го направи в най-скоро време.

Сантини го погледна.

— Значи говориш испански, идвал си тук и преди, а прикритието ти е стабилно. Въпреки това просто не мога да разбера как ще се справиш със задачата си, без да отидеш до нашето посолство.

— Не съм казал, че няма да ходя в посолството. Чарли Кастило няма да ходи в посолството.

— Много те бива в прикритията. Ще ги преметнеш всички, а? Ще мине ли номерът с Госингер в посолството?

— Защо да не мине?

— Може ли да ти предложа нещо?

— Давай, слушам те.

— Дори да приемат хер Госингер за чиста монета, няма да успееш да изкопчиш и дума в посолството. Първо, случаят не е отразен в пресата, а още никой не е хванал клюката. Аржентинците са засрамени, затова са потулили случая. На американците не сме съобщили — нито на журналистите, нито на „Ню Йорк Таймс“, на абсолютно никого. Аржентинците си живеят с надеждата, че когато лошите се усетят, че са отвлекли съпругата на дипломат, ще я пуснат и цялата работа ще се забрави. Лично аз смятам, че пикаят срещу вятъра, но друг начин в момента няма. Така че, ако хер Госингер отиде в посолството и започне да разпитва, Лауъри и всички останали ще започнат да се питат откъде, по дяволите, въпросният хер Госингер е разбрал.

— Предполагам, Джоуел ти е казал, че съвсем не съм най-квалифицираният за тайно разследване на похищение.

— Джоуел ми каза, че имаш две качества: невероятен си с меча и страшно те бива да отвличаш откраднати самолети от лошите.

— Значи не е споменал нищо за уменията ми на покер?

— Не — усмихна се Сантини. — Виж сега, ако беше казал подобно нещо, все едно да си признае, че си го спукал от бой.

— Джоуел има един недостатък — обясни Чарли. — Въобразява си, че може да играе покер.

— Освен това си въобразява, че може да играе руми — издаде го Сантини. — Докато бяхме охрана на президента и чакахме повикване, непрекъснато играехме руми. Нямаш представа колко пари съм прибрал от него.

Двамата се усмихнаха един на друг.

— Отклонихме се от темата, хер Госингер — напомни му Сантини. — Говорехме за предложението ми.

— Казвай.

— Ако, да кажем — започна Тони, — мой колега агент от Тайните служби случайно минава през Буенос Айрес и ми се обади в посолството и двамата с него съвсем случайно се натъкнем на Кен Лауъри и аз подхвърля на Лауъри „Тъкмо разправях на агент… каквото там име си избереш… за госпожа Мастърсън“, Лауъри ще го приеме — той все повтаря „ние, федералните агенти“, все едно и той е федерален — и сигурно ще се изпусне и ще ти каже как върви разследването.

— Струва ли ми се, или ти нямаш особено високо мнение за качествата му на следовател?

— Вече ти казах, че е добър човек, но я кажи да не би да мислиш, че е имал много възможности да разследва нещо по-сериозно от забежките на някой колега с чужда съпруга? А подобно поведение не се допуска в мисиите на САЩ в чужбина.

Кастило се изкиска и попита:

— Ами какво ще стане, ако разберат, че си нагласил цялата работа? А рано или късно ще разберат.

— Най-вероятно ще ме върнат да си бера срама у дома — отвърна Сантини. — Тогава пак ще стана истински агент от Тайните служби. Не съм се натискал да ме изпратят тук. Или може би ти си ми казал като пратеник на президента какво ще правиш и си ми наредил да си затварям устата.

— Смятай, че ти е наредено — реши Кастило. — Но държа да те предупредя, че последния път, когато направих същото — с човек, който имаше нужната информация, — директорът на Централното разузнаване не остана никак доволен и побърза да го освободи от длъжност. Накрая горкият получи препоръчително писмо лично от президента, но преди това имаше два-три дни, които не бяха никак приятни.

— Да става каквото ще — отсече Сантини.

— Как стана така, че те изпратиха тук?

— Бях ранен и можех да изпълнявам задълженията си частично, затова ме изпратиха тук да душа за незаконни пари.

— Как си бил ранен?

— Джоуел не ти ли каза?

Кастило поклати глава.

— Ако ми се изсмееш, ще ти счупя ръцете — предупреди го спокойно Сантини. — Паднах от лимузината на вицепрезидента и следващият автомобил ми прегази крака.

— Няма да ти се смея, но може ли поне да се усмихна широко?

— Майната ти, хер Госингер — ухили се на свой ред Сантини.

— А каква работа може да има друг агент от Тайните служби в Аржентина?

— Поне петдесет неща. Случва се непрекъснато, поне по веднъж на месец. Обикновено някой наблюдател се изтърсва, за да натяква заради високите разходи, нали се сещаш, какви ли не простотии. Единственият проблем е, че някой може да поиска да се легитимираш.

— Чакай малко — спря го Чарли.

След по-малко от две минути той подаде на Сантини документите си на агент от Тайните служби.

— Хол ли ти издейства тези документи? — попита той, след като ги огледа внимателно.

Кастило поклати глава.

— Джоуел е говорил с Хол и ги е уредил.

— Стават, струва ми се. Ти решаваш.

— Ще се справим — заяви Кастило. — Благодаря ти, Тони.

Сантини махна с ръка.

— Дипломатите не отиват на работа преди девет — обясни той. — Вземи да се настаниш и към девет вземи такси до посолството.

— Добре.

— От дясната страна на посолството има вход за служители. Мини през него. Охраната са аржентинци. Покажи си значката и те ще те вкарат до Първи пост. Там има пехотинец на пост. Покажи му значката и на него и му кажи, че искаш да се видиш с мен. Аз ще се покажа и ще се направя на силно изненадан, че пред мен е специален агент наблюдател Кастило, след което ще ти осигуря пропуск за посетител. Чак тогава ще режисирам срещата с Лауъри.

— Става. Такси казваш? Да не е специална кола.

— Такси до посолството. Няма смисъл ДРУ да разбират, че от хотела си отишъл направо в посолството.

Кастило изви учудено вежди.

— Ще те светна — започна Сантини. — Шофьорите ни са полицаи, които в момента не са на смяна. Това означава, че имат право да носят оръжие. Важна подробност, защото тук се мотаят кофти типове. Подозирам обаче, че въпросните полицаи са в действителност агенти на ДРУ. Може и да ти се стори цинично, но с ДРУ имам негласно споразумение. Използвам услугите на шофьорите ченгета, те докладват в ДРУ къде ходя, с кого се срещам и с кого приказвам. Така не се налага да ми лепват опашка. Гледам обаче да не говоря по работа, когато съм в служебен автомобил.

— Ясно — съгласи се Кастило.

— По принцип — освен ако не искаш ДРУ да знае какво правиш тук — служебните превози са удобни — продължи да обяснява Сантини и му подаде визитка. — До десет минути са пристигнали, независимо къде се намираш. Използват мобилни телефони.

Кастило кимна.

— Благодаря ти, Тони.

Сантини му подаде мобилен телефон „Моторола“ и зареждащо устройство. Кастило отново изви учудено вежди.

— Личният ми мобилен е запаметен на 4 — уточни той. — Необявеният е на 5, а служебният в посолството на 6. Имам доста добър административен асистент, аржентинец, казва се Даниел. Доколкото знам, той не работи за ДРУ.

Кастило кимна, разбрал намека.

— С този телефон можеш да избираш Щатите, но струва към девет долара на секунда, така че недей да говориш часове наред с гаджето си.

— Кой плаща сметките? Тайните служби или посолството?

— Тайните служби. Което означава — аз. Което пък означава, струва ми се, специален агент наблюдател Кастило, можеш да разговаряш с гаджето си колкото пожелаеш.

„Здрасти, Бети. Обажда се Чарли Кастило. Седях си в хотела в Буенос Айрес и се питах как върви в Джорджия, та реших да ти звънна.

Знам, че не те оставят да си поемеш дъх в онази школа за агенти или както там й е името.

Извинявай за притеснението.“

— Благодаря ти, Тони.

Сантини докосна ръката му.

— Ще се видим веднага след девет — уточни той, влезе отново в стаята и се отправи към вратата.

Чарли взе душ. Можеше да опише банята с една-единствена дума: впечатляваща. Освен тавана, всичко друго бе мраморно. Имаше и джакузи, и огромна душ кабина, и затоплена лира на едната стена, където бяха поставени хавлиени кърпи, толкова големи, че спокойно можеха да подсушат слон.

Преоблече се в така наречената си „униформа на бюрократ“ — тъмносив костюм, бяла риза и раирана вратовръзка.

Погледна часовника и видя, че е едва осем и пет, което означаваше пет и пет във Вашингтон. Трябваше да изчака с обаждането до Джоуел, за да му благодари за Сантини. А нямаше смисъл да изпраща имейл. Първо нямаше нещо особено за казване, освен нещата, които Сантини му бе казал. Може би, след като поговореше с шефа на охраната в посолството, щеше да научи нещо повече. Ако до дванайсет — девет в окръг Колумбия — не бе научил нещо важно, тогава щеше да изпрати имейл с кратко съдържание: „Още нищо. Работя по въпроса. Най-добри пожелания. Шерлок Холмс.“

Посегна към телефона, за да се обади на обслужване по стаите, ала след това реши друго. По-добре да слезе във фоайето и там да пие кафе. Ако нищо не привлечеше вниманието му — а имаше голяма вероятност да забележи нещо интересно, защото единственото друго място, където можеше да види толкова много красиви жени, бе Будапеща, — поне щеше да прегледа „Буенос Айрес Хералд“.

За момент се зачуди какво да направи с паспорта на Госингер и с кредитните карти, но накрая реши да ги прибере в тайника на лаптопа. Получаваше се безкрайно неловко когато те спипат с два чифта документи за самоличност.

Тръгна по коридора към асансьорите и натисна копчето. Вратата се отвори почти веднага и той се изправи срещу слаб мъж в началото на четирийсетте с късо подстригана оредяла коса. Беше в светлокафяв костюм и поизбеляла вратовръзка. Едва ли някой би го забелязал на улицата.

— Или си по-добър актьор, отколкото предполагах, или това учудено изражение е истинско — подхвърли мъжът.

„Значи «767», който видя на летището, наистина е бил на Певснер. Какво, по дяволите, търси в Буенос Айрес?“

— Добро утро, Хауърд — поздрави Кастило.

— Аз бих попитал „Как си?“ — подхвърли Хауърд Кенеди. — Но по-важният въпрос е: „Кой си днес?“

— Днес името ми е Кастило — отвърна Чарли. — Ами ти?

— Чарли Кастило, безстрашната Зелена барета ли? Или може би Чарли Кастило от Тайните служби?

Асансьорът беше забележително бърз. Вратата се отвори към фоайето в момента, в който Чарли отвори уста. Отпред чакаше семейство, — мъж, жена и двете им щерки тийнейджърки, — за да се качат.

— Второто, Хауърд — отвърна Кастило, докато слизаше от асансьора.

Кенеди изчака, за да се увери, че никой не ги подслушва.

— Какво те води в Гаучо ленд, Чарли? — полюбопитства той.

— Ще ти кажа, ако и ти ми кажеш.

— Може, докато пием кафе. Аз черпя. От горчив опит знам колко малко плаща правителството на силите на реда, дори на най-добрите.

— Ласкателствата и предложението да ме почерпиш ще те отведат много далече.

Кенеди се усмихна и докосна ръката на Кастило.

— Може и да е глупаво от моя страна, но наистина се радвам да те видя.

Чарли му се усмихна.

— Аз не съм сигурен дали се радвам, или е чисто и просто любопитство.

Кенеди се изкиска и се отправи към симпатичния ресторант, готов да посрещне гостите за закуска и обяд. Салонът беше просторен, с ниски маси и хромирани столове с кожени седалки.

Сервитьорката — съвсем млада жена с дълги крака и огромни черни очи — се приближи почти веднага. Поръчаха кафе.

— И донесете някакви сладки, ако обичате — добави Кенеди. Когато тя се отдалечи, той каза: — Супер. Искрено ти завиждам, че си ерген.

— Видях „Пан Арабик 767“ на Езейза — заяви Чарли. — Чудех се дали не е твоят.

— Леле, колко си наблюдателен! Кацнах в някакъв нечовешки час и се настаних тук, за да взема душ и да поспя. А ето ти изненада!

— Канеше се да ми кажеш какво правиш тук.

— От Рияд докарахме килими за ислямския център „Крал Фейсал“, а ще върнем двайсет понита за поло, ботуши, седла и други амуниции за играта на кралете.

— Да не би да си станал търговец на коне?

— Твой ред е, Чарли.

— Изникнал е един личен проблем в посолството. Изпратиха ме да разбера какво става.

— Вместо да разчитат на замазаните приказки на посланика ли?

Кастило кимна.

— Нещо такова.

Сервитьорката донесе кафетата и сладките.

— Стана бързо — отбеляза Кенеди.

Веднага посегна към една петифура.

Кастило продължи:

— Дядо ми казваше, че единственото, в което аржентинците проявяват някакво постоянство, е яденето.

Кенеди се разсмя.

— Ще ми кажеш ли какъв е личният въпрос?

— Веднага щом ми кажеш по каква работа си тук.

Кенеди се усмихна.

— Като се замисля, пет пари не давам за личните проблеми, дето се вихрят в посолството.

— Затова пък на мен много ми се иска да науча какво правиш тук.

— Сигурен съм, че ще научиш. Но ще трябва да се примириш, че не става въпрос нито за нещо незаконно, нито за нещо, което да застрашава интересите на Съединените щати.

— Мога да продължа да питам — заяви Кастило, след това смени темата: — Ти гледал ли си филма с Мел Гибсън, дето отвличат детето му?

— Не, мисля, че не съм. Ще ми обясниш ли защо питаш?

— Даваха го в самолета. Заспах по средата, а много ми се искаше да разбера какво става накрая.

— Защо ли ми се струва, че говориш напълно сериозно?

— Отвличат детето, бащата трябва да реши дали да плати откупа, както иска жена му, или да не плати, както настоява ФБР.

Кенеди поклати глава.

— Едно време — обясни Кенеди — работих по шест похищения с искания за огромни откупи. В почти всички е замесен вътрешен човек, което означава, че двама добри следователи могат да открият похитителя за броени часове. Или пък става въпрос за професионалисти и в този случай пазят жертвата жива, докато не получат парите. Задоволих ли любопитството ти, Чарли? Гибсън какво е направил?

— Нали ти казах, че заспах, преди да разбера.

— И сега не можеш да заспиш и се питаш какво е станало — отвърна саркастично Кенеди, след което продължи: — Колко време ще останеш тук, Чарли?

Кастило вдигна и двете си ръце сякаш за да каже: „Един господ знае.“

— Хайде да вечеряме заедно — предложи Кенеди. — Или да пийнем по нещо.

— С удоволствие.

— Как да се свържа с теб?

— Ще ме намериш тук.

— Нямаш ли мобилен? Или не искаш да ми дадеш номера? Кое от двете?

— Ти ми покажи твоя и аз ще ти покажа моя.

— Дадено.

Размениха си мобилните.

„Аз знам как се снабдих с мобилен, въпреки че току-що пристигнах.

Ами ти откъде докопа твоя, Хауърд? Може и да не си пристигнал в малките часове, а?“

— Май от самолета си се втурнал направо към магазина за мобилни телефони, а, Чарли?

— Колко си нелюбезен, Хауърд — майка ти не те ли е научила? — не бива да четеш чужди мисли. Ще задоволя любопитството ти и ще ти призная, че получих моя от агент на Тайните служби. Те се грижат за своите хора. А ти откъде взе твоя?

— Взех го назаем от приятел.

— Да бе, сигурно.

Кенеди го погледна и се усмихна, но не отговори. Върна мобилния на Чарли.

— Много ми се иска да натисна копчетата за автоматично набиране, за да разбера кой ще се обади.

— Според теб кой ще се обади?

— Предполагам, знаеш, че на агентите на ФБР в посолствата им казват „аташета“.

— С ръка на сърцето се заклевам — отвърна Кастило, — че с нито едно от копчетата за автоматично набиране няма да попаднеш на човек от ФБР. Дори не познавам агенти на ФБР тук в страната. В интерес на истината, току-що научих, че в посолството нямат хора на ФБР. Ами твоите копчета за автоматично набиране?

Кенеди не отговори направо. Вместо това попита:

— Какво си запланувал? Искаш ли да те закарам?

— Отивам в посолството.

— На път ми е. Ще те закарам.

— На път закъде?

— За Ислямския център „Крал Фейсал“. На няколко пресечки от посолството е.

— Нещо не мога да си те представя да удряш чело в пода и да се молиш.

— Говорим за бизнес, Чарли. Просто бизнес.

— И онези от мафията така разправят, преди да видят сметката на някого.

— Де да можеше и арабите да са толкова лесни като мафията — оплака се Кенеди и се изправи. Извади пачка пари от джоба си и остави няколко банкноти на масата. — Искаш ли да те закарам?

Черен „Мерцедес S500“ с черни стъкла чакаше Кенеди, когато излезе през въртящата се врата. Огромен мъжага, който му се стори смътно познат, слезе бързо от страната до шофьора и отвори задната врата.

— Нали помниш хер Госингер, Фредерик? — обади се Кенеди.

— Guten Morgen, Herr Gossinger — поздрави мъжът с безизразното лице.

„За последен път те видях във Виена. Тогава реших, че си или унгарец, или чех, но какво пък толкова. Едно време всичко това е било Австрия.“

— Gruss Gott! — отвърна Чарли и се опита да докара виенски акцент.

Кенеди бързо се пъхна на задната седалка и Чарли го последва.

(ДВЕ)

Посолството на Съединените щати

„Авенида Колумбия“ 4300

Буенос Айрес, Аржентина

09:05, 22 юли 2005

Когато мерцедесът на Кенеди зави по „Авенида Либертадор“, Кастило видя и американското посолство, и резиденцията на посланика, — огромна къща в европейски стил, която гледаше към „Либертадор“. Огромен ван на Федералната полиция бе паркиран от другата страна на улицата, ала Чарли не видя нито един униформен.

Посолството с изглед към парка бе на следващата пресечка, сгушено зад висока ограда и полукръг от бетонни барикади. Няма начин да сбъркаш, че е американско, помисли си той не съвсем патриотично.

„Друга сграда — сети се за посолствата в Лондон и Монтевидео — бе строена по проект, с който архитектът бе спечелил обратното на награда «Прицкър»: похвала за най-грозната сграда на столетието.

Единственото, което не позволява на хората да сбъркат скучния циментов правоъгълник със самолетен хангар, бяха спретнатите прозорци по сивата стена.

Сигурно има хиляди мотели «Мариът» или «Хилтън», които са много по-приветливи, и въпреки това са типично американски. Защо, по дяволите, не са използвали тухли и не са сложили няколко колони? Нека поне малко да заприлича на Монтичело или поне на Белия дом.“

Силата на обзелото го неприятно чувство го изненада.

„Какво толкова съм се вкиснал?

Дали не е от умора? Или съм още махмурлия?

Може би, защото ме изпратиха да свърша нещо, което дори не знам откъде да започна?

Това трябва да е. Естествено, че е това. Не, причината е Хауърд Кенеди.

Какво, по дяволите, прави тук? Това не е никакво съвпадение. Дали?

Не знам — няма и как да разбера — и това много ме притеснява.

И защо не може да повярва, че нямам никакво намерение да го изпея на ФБР? По дяволите, досега трябваше да е разбрал, че може да ми има доверие. Което, разбира се, означава, че аз не мога да му имам доверие…“

— Входът е малко по-надолу от лявата страна — посочи Кенеди. — Струва ми се, че има опашка и ще се наложи да чакаш.

— Сигурно чакат за визи — предположи Кастило. — Служебният вход май беше от дясната страна. Остави ме някъде там.

След секунда мерцедесът отби до тротоара. Чарли видя как мъжът на предната седалка скочи, за да му отвори вратата. Обърна се към Кенеди и му подаде ръка:

— Благодаря ти, Хауърд.

— Надявам се, няма да съобщиш на аташето по правните въпроси как си стигнал до посолството.

— По дяволите, Хауърд! Казах ти, че тук няма ФБР.

— Щом казваш.

— Майната ти, Хауърд.

— Стига, Чарли. Просто те дразнех.

— Не е вярно.

— Виж, дай сериозно да вечеряме заедно или да пийнем по нещо. Може и двете — предложи Кенеди.

— Добре. Обади ми се.

Той слезе от „Мерцедеса“ и бързо пресече. Между елементите от барикадата имаше достатъчно място, за да се провре. След като премина препятствието, той видя портата, кабината на охраната и въртящата се бариера на оградата от ковано желязо.

В кабината на охраната бяха трима с униформи, подобни на полицейските, и някакви нашивки по ръкавите. В отворените им кобури се виждаха пистолети, вероятно „Смит и Уесън 357 Магнум“.

Той извади кожения калъф с документите от Тайните служби и показа картата си на охраната.

— Искам да се видя с господин Сантини — заяви на английски той.

— Този вход е само за служители на посолството — обясни човекът от охраната доста надменно и посочи далечния край на посолството.

„Копеленце гадно, ти май дори не погледна документите ми!

Аржентинско подобие на ченге отказва достъп на агент от американските Тайни служби до посолството? Тая няма да я бъде!“

— Хвани се веднага за проклетия телефон и съобщи на пехотинеца, че агент на Тайните служби на Съединените щати чака на вратата — сопна се Кастило на испански.

Изненадан от безупречния му испански, както и от резкия тон, охраната даде знак на Кастило да покаже отново документите си. Друг от охраната грабна слушалката на телефона.

Кастило му обърна гръб.

„Нямаше нужда от тази дребна проява на раздразнителност. Какво, по дяволите, ми става?

Но пък, от друга страна, така щеше да реагира един истински агент на Тайните служби. Джоуел едва ли би постъпил по този начин, но Том Макгайър нямаше да търпи никакви простотии от псевдоохраната.“

Забеляза, че черният мерцедес още не е потеглил.

„Искаш да се увериш, че наистина ще вляза ли, Хауърд?

Не. Опитваш се да видиш дали ще ме пуснат веднага, което ще означава, че ме познават, или дали ще ме подложат на простотиите на местните охранители, защото не знаят кой съм.“

Усмихна се и махна дружелюбно с ръка, след което черният мерцедес потегли.

— Бихте ли ме последвали, senor? — покани го на английски охранителят, който бе приключил разговора по телефона.

Кастило се обърна и забеляза, че въртящата се бариера се движи. Мина през нея, придружен от аржентинеца.

— Имате ли мобилен телефон или други електронни уреди, господине?

— Мобилен — отвърна на испански Кастило.

— Налага се да го оставите при мен, господине. Ще ви бъде върнат на излизане.

— По този въпрос ще се разбера с пехотинеца — сопна се Кастило на испански и тръгна към сградата на посолството.

Охранителят се поколеба за момент и тръгна след него.

Пред остъкления вход се бяха събрали поне петнайсет човека. Всички до един пушеха.

„Питам се дали върлите непушачи в правителствения сектор са наясно колко време губят тези хора, за да излязат да дръпнат по един фас навън? Сметнали ли са колко струва това на данъкоплатците?

Добре, Чарли. Престани с гневните изблици. Бъди малко по-любезен.“

Във фоайето бяха подредени пейки от хром с кожени седалки — също както по летищата, подпрени на стените, под портретите на президента, вицепрезидента и държавния секретар, а зад стъклена преграда бе седнал сержант — пехотинец в риза с цвят каки, тъмносини панталони и бял кобур.

— С какво мога да ви помогна, господине? — попита пехотинецът.

Чарли му подаде калъфа с документите и сержантът ги огледа щателно.

— Искам да се видя с господин Сантини.

— Отказа да предаде мобилния — изпя нападателно охранителят.

Сержантът вдигна слушалката и натисна копче.

— Обажда се сержант Волкман, Първи пост — представи се той. — Господин Кастило иска да се срещне с вас, господине. — Последва мълчание, след което сержантът каза: — Да, господине! — Погледна Кастило.

— Господин Сантини ще слезе веднага, господине — обясни пехотинецът. — Заповядайте, седнете.

Посочи пейките.

— Той има мобилен — обади се отново охранителят.

— Моля да ме извините, господине — заговори отново пехотинецът.

Кастило го погледна.

— Въоръжен ли сте, господине? — попита той и посочи детектора пред вратата, която водеше навътре в посолството.

Кастило поклати глава.

— Благодаря ви, господине.

Чарли се отпусна на една от пейките. Държавният секретар се взираше в него със строго изражение.

„Натали, защо не убеди президента да не ме изпраща тук?“

Охранителят възнагради Кастило с гневен поглед, докато излизаше от фоайето.

Само след минута Сантини мина през детектора.

— Добро утро, господине — протегна ръка той. — Току-що научих за посещението ви.

— Как си, Сантини? — попита Кастило и стисна ръката му.

Сантини се обърна към пехотинеца.

— Може ли да взема за специален агент наблюдател Кастило пропуск за чест посетител, или да се обърна към Лауъри?

— Моля да ме извините, господине — отвърна пехотинецът. — Господин Лауъри е много строг в това отношение.

— Добре, дайте му обикновен пропуск.

— Разбира се, господине. Ще ми трябва паспортът му, господин Сантини.

— Мили боже! — възкликна Кастило, след това се усмихна на сержанта и му подаде паспорта си. — Сержант, това „Мили боже“ беше отправено към онзи, измислил тъпото правило, не към вас.

— Няма проблем, господине — отвърна пехотинецът с прикрита усмивка.

Подаде на Кастило пластмасов жълт пропуск, който приличаше на кучешка табелка с щипка.

— Бихте ли подписали, господине?

— Бихте ли ме последвали, господине — обади се Сантини, — за да изясним въпроса с господин Лауъри?

— Той ли е шефът на охраната? — попита Кастило.

— Да, господине, той е.

Кастило си сложи пропуска и последва Сантини през детектора.

Зад пехотинеца имаше фоайе. В центъра му се виждаха вратите на два асансьора, едната отворена. Сантини махна на Кастило и натисна едно от копчетата.

— Накратко казано, ще приклещим лъва по безопасността в бърлогата му — заяви Тони, когато вратата на асансьора се затвори и двамата останаха сами. — С тази разлика, че той е по-скоро котенце.

Вратата на третия етаж, водеща към кабинета на шефа на охраната, бе оставена отворена. Кенет У. Лауъри — „Страшно прилича на Хауърд Кенеди“ — седеше на бюрото и говореше по телефона.

Когато забеляза Сантини, се усмихна и му даде знак да влезе.

— Ще ти се обадя допълнително — рече Лауъри и затвори.

— Добро утро, Тони — поздрави той.

— Кажи здрасти на агент наблюдател от Тайните служби Кастило — започна Сантини. — Дошъл е да ме срита заради набъбналите разходи.

— Като знам как се вихриш, готов съм да кажа, че това е напълно в реда на нещата. — Лауъри стана и протегна ръка над бюрото. — Приятно ми е.

— И на мен — отвърна Кастило.

— Има ли възможност да дадем на господин Кастило пропуск за чест посетител? Ще има доста работа.

— Колко време ще останете, господин Кастило?

— Наричайте ме Чарли, ако обичате — предложи Кастило. — Колкото е необходимо, за да накарам Сантини да признае, че краде безогледно. Което ще рече поне седмица, дори повече.

— Бихте ли ми показали документите си, ако обичате? И заповедта за командировка.

— Документите — веднага — отвърна Кастило. — Заповед за командировка — не.

— Нямате ли заповед? — попита Лауъри.

— Проверката е неофициална — обясни Кастило.

Лауъри огледа внимателно документите.

— Май досега не бях срещал специален агент наблюдател — подхвърли той любопитно.

„Какво трябва да кажа?“

— Не бях уведомен за пристигането ви — продължи Лауъри.

„Май и това трябва да го приема като въпрос.“

— Затова се казват Тайни служби — отвърна Сантини. — Всичко, което правим, е тайна; не споделяме с никого.

На Лауъри не му беше до смях.

— Освен разговорите със Сантини, нямам друга работа в посолството — обясни Кастило. — Ако има проблем с пропуска, просто оставете. — Той замълча и след секунда добави: — На гърба на картата със снимката има телефон, на който можете да се обадите за потвърждение.

— Не, не, няма никакъв проблем — побърза да отвърне Лауъри. — Може ли да ги задържа за малко? Ще накарам секретарката да ви приготви пропуск.

— Разбира се — съгласи се Кастило.

Лауъри излезе през странична врата и се върна след малко.

— Няма да отнеме повече от две минути. Тя ще го напише и ще го ламинира. Казах й да бъде за две седмици. Времето ще ви стигне, надявам се.

— Дори е повече от необходимо — отвърна Кастило. — Благодаря ви.

— Искате ли чаша кафе, докато чакате?

— Да, благодаря.

Лауъри отново излезе през страничната врата и се върна след малко с три порцеланови чаши.

— Знам, че Тони го пие чисто — обясни Лауъри. — Само че…

— Чисто ли? Тогава защо са онези трийсет и осем долара за сметана и захар, Сантини?

Лауъри го погледна и се разсмя.

— Тони ми разказа за проблема, който ви тормози — започна направо Кастило.

— Какъв проблем? — попита предпазливо Лауъри.

— Отвлечената съпруга — уточни Чарли.

Лауъри погледна Сантини с негодувание.

Сантини веднага се опита да се защити:

— Стига, Кен, господин Кастило не работи за „Ню Йорк Таймс“.

Лауъри се замисли.

— Трябва да ви призная, че тъкмо преди да влезете, се питах кога ли онези от „Таймс“ ще дочуят какво става. — Той се поколеба и продължи: — Какво ти каза Тони?

— Само това, че съпругата на заместник посланика е изчезнала при загадъчни обстоятелства.

— Както трябва да се очаква, съпругът не е на себе си от притеснение — обясни Лауъри. — Тя го е чакала в един ресторант в „Сан Исидро“. Когато пристигнал, чантата й била в колата, но нея я нямало.

— И затова решихте, че е отвлечена?

Лауъри се поколеба за миг, преди да отговори, след това попита:

— Имате ли опит с подобни инциденти, господин Кастило?

— Малко.

„Веднъж например помогнах при отвличането на двама генерали от иракската армия, един руски генерал, един руски полковник и шестима неиракчани от установка за ракети «Скъд» в иракската пустиня. Само че ти май нямаше точно това предвид, нали? Да видим обаче докъде ще стигне тази работа.“

— Затова пък аз нямам никакъв — призна Лауъри. — Ще ви кажа с какво разполагаме, а вие ще ми кажете какво мислите.

— Разбира се.

— Според мен похитителите са се мотаели на паркинга зад „Канзас“ и са се ослушвали, за да отвлекат първата жена с по-приличен вид, за която очевидно някой би се разтревожил. На този паркинг всяка вечер се отбиват доста изтупани хора. Просто заведението не е за посредствени. Те са дебнели госпожа Мастърсън.

— Което означава, че си мислят, че правителството ще плати, за да я върне. Те не знаят ли, че не плащаме откупи?

— Джак Мастърсън има пари — обясни Лауъри. — Има, при това много. Вие не знаете ли кой е той?

Кастило поклати глава.

— Не знаете ли за „Джак пачката“? — попита отново Лауъри.

Кастило отново поклати глава.

— Баскетболистът ли?

В първия момент името не му говореше нищо, но след миг нещо му просветна.

— А-ха.

— През четвъртия месец от професионалната му баскетболна кариера — започна да разказва Лауъри, — за която бе подписал договор за десет милиона долара за период от пет години…

Кастило изви вежди: „Сетих се!“

— Прегазил го камион, когато си тръгвал от стадиона — довърши мисълта му Кастило.

— Шофьорът пробвал стоката — поясни Лауъри. — В кръвта му имало двойно повече алкохол от допустимото.

— Стигнали до споразумение — продължи Кастило.

— Един път споразумение. Дори не се стигнало до съд. Джак не бил лошо ранен, но с кариерата му на баскетболист било свършено. От пивоварната не искали да ходят на съд, защото знаели, че ще загубят — отговорността била тяхна и те знаели, че са виновни; шофьорът бил техен служител и отзивите в медиите щели да ги съсипят. Платили не само десетте милиона, които той щял да получи по договор, ами и предполагаемите суми, които щял да получи като професионалист. Така се стигнало до шейсет милиона, без да броим парите, които е можел да изкара от реклами.

— Все се чудех какво е станало с него, след като престана да играе — призна Кастило.

„Нищо добро не си помислих навремето. Питах се колко ли време ще му бъде необходимо — също като на спечелилите от лотарията или шампионите тежка категория — за да профука милионите, да остане без пукната пара и да бъде принуден да посреща гостите в някое казино на Лас Вегас.

Ето, че той бе станал дипломат.

Браво, Чарли Кастило, страшно умееш да преценяваш хората.“

— Джак е можел да си купи някой остров от Бахамите и да прекара живота си в риболов, но той не е такъв човек. Искал да постигне нещо, искал образование.

— Дипломацията няма много допирни точки с баскетбола — отбеляза Кастило.

— Не и ако съпругата ти е дъщеря на посланик, а зет ти заема висок пост в Обединените нации. Джак завършил политология, положил изпит за Външно, издържал го с отличие, нещо, което не изненадало никого.

— Човек дори не би предположил, че един спортист може да има университетска диплома — призна Кастило.

„Наистина ли вярвам на това?

Не, знам, че е възможно, защото има изключения.

Само че се изпуснах, защото К. Г. Кастило не винаги успява да напипа политически правилния пулс.“

— Щом Джак попаднал в дипломатическите среди, започнал да си пробива път към върховете. При това със завидна бързина. Много е добър в работата. След този мандат сигурно ще го направят посланик.

— И според теб похитителите на жена му знаят тази история, така ли?

— За бога, живеем във века на сателитната телевизия. Всяко двайсетгодишно момче в Аржентина познава звездите на американския професионален баскетбол по-добре от мен.

„И от мен. Така и не успях да разбера какво кара хората да се лепнат за телевизора и да зяпат разни дългучи в къси гащи как мятат топка през обръч.“

— В Аржентина афроамериканците не са много — продължи Лауъри. — Още по-малко са двуметровите гиганти, които показват по телевизията и снимките им са в „Ла Насион“ и „Кларен“, когато заместват посланика или обясняват промените във визовата политика. „Кой е огромният чернокож? Прилича на баскетболист. Я, че това не е ли Джак Пачката? Ами да, онзи с милионите, дето го блъсна камионът с бира.“

— Вече ми е ясно.

— „Я дайте да пипнем жена му“ — завърши Лауъри.

— Правилно — съгласи се Кастило.

— Досега не сме чули и дума от похитителите — призна Лауъри.

— Това необичайно ли е?

— Федералната полиция твърдят, че обикновено се обаждат до няколко часа след похищението, за да предупредят семейството да не се свързва с полицията, и казват исканията си или тогава, или до двайсет и четири часа. В седем довечера ще станат — Боже! — четирийсет и осем часа.

— Тези от полицията добри ли са?

— Онези, които не са партия с похитителите, са много добри.

— Наистина ли?

— Наскоро уволниха целия комисариат на „Сан Исидро“ — нещо като полицейско управление — по подозрение, че са замесени в отвличания.

— А те бяха ли замесени?

— Сигурно — сви рамене Лауъри.

Погледна замислен Чарли.

— Казах ли ви, че Джак Мастърсън много ми допада? И като човек, и като професионалист.

Кастило кимна.

— Притеснявам се за него и като човек, и като професионалист — добави Кен.

— Какво трябва да означава това?

— Политиката ни да не се договаряме и да не отстъпваме пред терористи и похитители е много смислена, ако мислим логично — обясни Лауъри. — Ами когато сме подвластни на чувствата? Съпругата ми не беше отвлечена, да не говорим, че не разполагам с пари, за да платя откупа.

— Мислите, че ако се свържат с него, той ще плати ли?

— Не знам. Ако го направи, може и да му върнат жената, но може и да не я върнат. Тези хора… Преди два месеца, след като богат аржентински бизнесмен плати огромен откуп… след като похитителите му изпратиха отрязаните пръсти на сина му…

— Сантини ми разказа — прекъсна го Кастило.

— … откриха тялото на момчето. Простреляли са го в главата.

— Приятни хора, няма що — отбеляза Чарли.

— Същите тези хора са способни да повторят тази схема и с Бетси Мастърсън — не спираше Лауъри. — Най-лошият възможен сценарий е Джак да не си върне Бетси и да се окаже, че е платил откуп. Това ще бъде грубо нарушение на установената ни политика и той го знае. Ще изгуби съпругата си и едновременно с това ще се прости с кариерата си в Държавния департамент. Или пък ще му върнат жената и ще се разбере, че е платил откуп, следователно изхвърча от работа.

„Това е цената, която всеки разумен мъж с радост би платил, струва ми се. Съпругите са много по-важни от парите и професионалното издигане.

Питам се дали и Мел Гибсън е стигнал до същия извод?“

— Вързали ли сте някого към него? — попита Кастило.

— Какво?

„Така говорят само ченгетата. За пръв път чух подобен език в Бюрото по контраразузнаване към полицията на Филаделфия. Капитан О’Брайън нареди на сержант Шнайдер да се върже към нас с Дик Милър до второ нареждане. Останах доста разочарован, когато разбрах, че работата й е да ни помага, но без да ни изпуска от поглед, и да следи да не вършим нещо, което не бива.“

— Прави ли му някой компания? — уточни Кастило.

— Интересен израз — отбеляза Лауъри. — Не. Аз му звъня. Но не мога да му отпусна охрана. Има шофьор, разбира се, един от аржентинските охранители в цивилни дрехи. Човекът е въоръжен. Поне прави каквото Джак му нареди. Да не говорим, че Джак няма да позволи някой от моите хора да го следи, а и ние тук не разполагаме с излишни кадри.

Кастило изръмжа, след това попита:

— Идва ли на работа?

— И да, и не. Идва, но след това си отива. Знам, че вчера е закарал децата до училище, а след това ги е прибрал. Днес сутринта се обади, за да съобщи, че пак ще ги откара.

— Охраната в училището надеждна ли е? Да не би да се притеснява, че може нещо да се случи с децата?

— Те са записани в училище „Линкълн“ — обясни Лауъри. — Акредитирано американско училище от предучилищна до последния клас на гимназията. Децата на много дипломати от други мисии също учат там, има и доста аржентинци. Училището има собствена охрана — между другото, компанията е същата, която използваме за посолството — а и много от родителите оставят своите охранители, докато децата са в час. Това е едно от най-безопасните места в целия град.

„Нямам представа какво е, но ако моята съпруга бе отвлечена и знаех, че училището е сигурно място, щях да ги карам сутрин, а после да ходя да ги взема. Щях да се опитам да върна живота им към нормалния ритъм. Нямаше да им позволя да мислят за мама.“

Много висок афроамериканец в скъп костюм влезе в кабинета на Лауъри, без да почука, последван от дребен възпълен мъж с тънки мустачки и изпомачкан костюм.

„Това трябва да е Мастърсън. Кой ли е бюрократът, дето ситни след него?“

Шефът на мисията Дж. Уинслоу Мастърсън се усмихна разсеяно на Чарли и Сантини, преди да погледне към Кенет Лауъри.

— Нещо ново, Кен? — попита той.

— Нищичко, Джак — отвърна веднага Лауъри.

— Оставих децата в училище — обясни Мастърсън. — Стори ми се, че там са струпали повече полиция от обикновено.

— Много възможно, Джак — съгласи се Лауъри.

Мастърсън погледна Сантини.

— Добро утро, Тони.

— Добро утро, господине. Господин Мастърсън, това е специален агент наблюдател Кастило.

Мастърсън се усмихна и протегна ръка.

— От ФБР ли сте? От Монтевидео? Канех се да ви потърся.

— Аз съм от Тайните служби, господин Мастърсън — уточни Кастило. — Просто минавам. Току-що научих какво се е случило.

Мастърсън поклати глава и помълча за кратко. След това каза:

— Най-зле ми действа това, че не знам какво става. Какво искат тези мръсници? Защо не са се обадили досега?

„Горкият нещастник.“

— Канех се да предложа, Джак — още преди господин Кастило да се появи — Тони да работи съвместно с хората от ФБР — започна Лауъри. — Стига вие, господин Кастило, да нямате нищо против, може би двамата с Тони…

— Чудесна идея — прекъсна го Мастърсън. — Как се казваше в рекламата? Не беше ли „Брейнсторминг“? Между другото, те къде са?

— Използват кабинета на Агенцията за борба с наркотиците — посочи Лауъри.

— Можем да използваме моя кабинет — предложи Мастърсън. — Най-добре да отидем при тях.

Лауъри се изправи.

Погледна Кастило.

— Ще накарам секретарката да ви донесе пропуска там.

Кастило му се усмихна и кимна.

— Извинете ме — намеси се Мастърсън. — Господин Кастило… или да ви наричам агент Кастило?

— Господин става, а Чарли е още по-добре.

Мастърсън му се усмихна.

— Добре, Чарли. Запознай се с Алекс Дарби, търговското ни аташе. Най-важното е, че ми е приятел.

Дарби подаде ръка на Чарли. В очите му се четеше любопитство.

Приятелят търговско аташе ли се интересува какво прави тук агент от Тайните служби, или представителят на ЦРУ?

— Здравейте, господин Кастило.

— Здравейте — отвърна Чарли.

Това усмивка ли беше по тънките устни на Дарби?

„Какво, по дяволите, ставаше тук?“

Кабинетът на Агенцията за борба с наркотиците — просторно помещение с дванайсет бюра и огромна конферентна маса, плюс три по-малки остъклени офиса — се намираше на третия етаж на посолството.

Седмината мъже, насядали около конферентната маса, скочиха, когато Мастърсън влезе.

„Трима са с кобури. Сигурно са агенти от Агенцията за борба с наркотиците.“

— Не ставайте — махна с ръка Мастърсън и се усмихна.

Те го поздравиха в един глас с „Добро утро, господине“.

— Реших, че ако помислим заедно — започна Мастърсън — и разнищим положението, може да стигнем до някой нов извод. Нали нямате нищо против?

Чу се нов хор.

— Разбира се, господине.

Седналият начело на масата въоръжен мъж се отдръпна и предложи мястото си на Мастърсън. Заместник-посланикът веднага се настани.

— Запознайте се със специален агент наблюдател Кастило от Тайните служби. — Мастърсън посочи Чарли, а след това подаде ръка на един от другите мъже. — Предполагам, вие сте агентите на ФБР от Монтевидео?

— Да, господине — кимна мъжът. — Специален агент Дорман. А това е специален агент Юнг.

Специален агент Юнг беше ориенталец.

„Със сигурност не е кореец — реши Чарли. — Не е и японец. Най-вероятно китаец.“

Юнг огледа Чарли с много по-голям интерес от Дорман.

— Предполагам, вече сте се запознали с господин Сантини, зачисления към посолството агент от Тайните служби? — попита Мастърсън.

Агентите на ФБР кимнаха.

— Според мен най-доброто място, от което да започнем, е началото — продължи заместник-посланикът. — Две неща, господа. Първо, вие сте експертите. Аз нямам опит с подобни неща. Второ, тази работа ще се получи единствено, ако споделяте всичко, което ви хрумне. Да започнем с онова, което аз подозирам, че е началото. Смята ли някой от вас, че трите катастрофи — обърнете внимание, че през последния месец имах три катастрофи — са нелепо съвпадение?

Погледна Юнг.

— Да започнем с вас, господин Юнг.

След малко повече от два часа Мастърсън сам разпусна брейнсторминга. Идеите на присъстващите бяха свършили — дори най-откачените и шантави — преди повече от половия час, но на никого не му се искаше да предложи да прекратят. Мастърсън не бе по-наясно с положението, отколкото когато започнаха, а всички го съжаляваха и дори се чувстваха виновни, че нито те, нито той знаят какво да правят.

Докато Мастърсън, Лауъри, Сантини, Дарби и Кастило стояха пред асансьора и Кастило се питаше защо не тръгнат пеша по стълбите, Дарби наруши мълчанието.

— Хрумна ми нещо — заяви той и погледна часовника си. — До дванайсет остават две минути. Може пък господин Кастило да забележи нещо в „Канзас“, което ние сме пропуснали. Джак, нали нямаш нищо против, да го заведа там на обяд? Ти, ако искаш, обядвай с Тони и Кен.

Кастило забеляза, че Мастърсън е искрено изненадан от това предложение. Мастърсън се канеше да се възпротиви, но тъй като бе готов „да се хване и за сламка“, премълча и кимна.

— Чудесна идея, Алекс.

— Ние ще идем пеша до „Рио Алба“ — реши Тони Сантини. — Кен черпи.

— Ще те взема навреме, Джак, за да приберем децата от училище — успокои го Дарби.

Когато асансьорът спря на втория етаж, Дарби докосна ръката на Кастило, за да му подскаже, че продължават. Останалите слязоха.

Когато стигнаха в мазето, Дарби извади мобилен телефон, натисна едно копче и заяви, без да се церемони:

— Ще взема колата ти; ти не пипай моята. Връщам се малко след два.

Минаха покрай автомобилите, Дарби посочи фолксфаген „Голф“ и се настани зад волана. Кастило разбра веднага. Дарби не искаше да използва автомобил на посолството със шофьор. „Голфът“ беше с обикновени аржентински номера. По някаква причина Дарби не искаше да го виждат в ресторанта с кола на посолството.

Едва когато охраната на портата поиска документите на Кастило, Чарли се сети, че са останали при Лауъри.

— Не ме бавете с тези глупости — сопна се грубо Дарби на безупречен испански. — Достатъчно е да знаете, че господинът е с мен.

Макар и с нежелание, охраната ги пусна да излязат от посолството.

— Половината са приятни хора — обясни Дарби. — Останалите са като този. Много обичат да се правят на важни.

— Имах известни трудности, докато ме пуснат да вляза — призна Кастило.

— От видяното досега, Кастило, хареса ли ти Буенос Айрес?

Чарли се канеше да отговори, когато осъзна, че Дарби е преминал от английски на пущу, един от основните диалекти в Афганистан. Другият беше афгански персийски.

Дарби забеляза изненадата по лицето на Кастило и се разсмя.

— Май не ме помниш? — продължи той на пущу.

Кастило поклати глава.

— За последно се видяхме в Зарандж — подсети го Дарби. — Там се мотаеха разни високопоставени офицери от армията, които не можеха да решат дали да те предадат на военен съд, или да те върнат у дома окован, или да те наградят с медал. Ставаше въпрос за един откраднат „Блекхоук“, доколкото си спомням.

— Значи край с прикритието ми — отвърна Чарли на пущу. — А ти какво правеше в Зарандж?

Зарандж бе град на границата между Иран и Афганистан.

— Ръководех агенцията там. Какво стана с черния, дето му размазаха коляното?

— Ако питаш дали оживя, да, наред е.

— Благодарение на теб. Бях там, когато върна хеликоптера. Той сам нямаше да успее — едва ли някой от тях щеше да успее, — ако не беше тръгнал след тях.

— Той щеше да направи същото и за мен — отвърна Кастило. — А за него мога да ти кажа, направо не е за вярване, той стана — поне за известно време — шеф на представителството на Агенцията в Луанда, Ангола.

— Мислех, че може да сте двамата — подхвърли Дарби.

— За какво говориш?

— Хич не ми се мисли колко часове и пари профуках, докато питах и разпитвах за откраднатия „727“ — обясни Дарби. — В Ленгли бяха изпаднали в истерия, защото не успяваха да го открият. И най-неочаквано преустановиха търсенето и не дадоха никакво обяснение. Направо умирах от любопитство, така че месец по-късно, докато бях в Агенцията, поразпитах. Един стар приятел ми довери, че някакъв надут перко, казвал се Кастило, започнал да си вре носа в делата на Агенцията и взел че го открил и го откраднал, с което направо вбесил Агенцията. Реших, че си ти, още повече че директорът на ЦРУ искал да разпъне на кръст шефа на представителството в Луанда, бивш офицер от Спецчастите, който имал проблем с коляното от Афганистан, защото дал на Кастило разузнавателна информация.

— И ФБР не ме обичат особено — призна Чарли.

— Така че сега се питам какво правиш тук и защо размахваш документи на Тайните служби.

— Те са напълно редовни.

— И аз така реших. Сантини веднага щеше да надуши, ако имаше нещо гнило. Или щеше да му е наредено да не задава никакви въпроси.

— Едва ли ще успея да те убедя да не задаваш въпроси.

— Хич не се надявай.

— Президентът ме изпрати да открия какво става със съпругата на Мастърсън.

— Казваш го така, сякаш президентът ти е звъннал и ти е казал: „Кастило, заминаваш за Буенос Айрес“, а не ти е пратил заповедта по каналния ред.

— Всъщност президентът каза: „Искам да разбера как и защо се е случило, при това бързо, защото нямам намерение да чакам който там отговаря за случая да скалъпи набързо някакъв доклад.“

— Той ти го е казал лично, така ли?

Кастило кимна.

— И ти мислиш, че ще скалъпя набързо някакъв доклад, така ли?

— Не. Според мен си готов да направиш необходимото, за да върнеш жената на нещастния човек жива и здрава.

— Благодаря ти — отвърна Дарби.

Последва дълго мълчание, след това Дарби каза:

— Сега ще похапнем хубаво, а аз ще трябва да реша на кого какво и кога да разкажа за теб.

— Ще ми кажеш ли какво решение си взел?

— Ще ти кажа.

— Благодаря — кимна Кастило.