Кабинетът на секретаря
Вътрешна сигурност
Небраска авеню
Вашингтон, окръг Колумбия
08:40, 21 юли 2005
В едно федерално правителство секретарят не е човекът, който поема обажданията, пише писма, записва срещи и носи на шефа си кафе. Във Вашингтон секретарят е толкова високо в бюрокрацията, колкото може да се издигне, без да бъде избран за президент, следователно въпросният човек е шеф.
Във Вашингтон обаче хората, които вдигат телефона на секретаря, които му носят кафе и вършат ред други задължения, се наричат „изпълнителни асистенти“.
Почитаемият2 Матю Хол, секретар на Вътрешна сигурност, имаше трима изпълнителни асистенти.
Първата бе госпожа Мери-Елън Кенсингтън, петдесетгодишна слаба жена с посивяла коса. Тя бе GS–15 — най-високото ниво в кариерата на държавен служител. Поддържаше малките скромни кабинети на Хол в Старата административна сграда (САС) близо до Белия дом. Секретар Хол и президентът бяха близки приятели, което означаваше, че президентът предпочита да се вижда с него по-често, отколкото с някои други членове на кабинета. Когато Хол беше във Вашингтон, обикновено стоеше в кабинета си в САС, за да бъде подръка на президента.
Втората бе госпожа Агнес Форбисън, на четирийсет и девет, с посивяла коса, започнала застрашително да напълнява. Тя също бе GS–15. Властваше успешно над останалия персонал на секретаря от изискано обзаведените помещения в комплекса на Небраска Авеню, който се намираше на две крачки от Уорд Съркъл в северозападната част на окръг Колумбия. Едно време комплексът е бил на флота, ала през 2004 година с решение на Конгреса бил предаден на Вътрешна сигурност при създаването на административната единица след 11 септември.
Когато червеният телефон, поставен на масичката за кафе в кабинета на секретаря, звънна и светна червена лампа — която издаваше, че се обажда или лично президентът, или по-вероятно някой от кабинета на президента; или директорът на ФБР или ЦРУ; или председателят на обединените началник-щабове, или главнокомандващият на Централното командване — госпожа Форбисън наливаше кафе на третия изпълнителен асистент на секретаря, К. Г. Кастило.
Кастило, на трийсет и шест, малко над метър и осемдесет, осемдесет и пет килограма, се бе изтегнал на червеното кожено канапе на секретаря, краката му бяха щръкнали, тъй като канапето не бе достатъчно дълго.
Кастило погледна червения телефон, забеляза, че Агнес държи кафеника и посегна към слушалката.
— Кабинетът на секретар Хол. Кастило слуша.
— Чарли — започна направо човекът от другата страна на линията. — Надявах се да се чуя с шефа ти.
Кастило скочи, блъсна купчина документи и те се разпиляха на пода.
— Господин президент, секретарят тъкмо се връща от Чикаго. Самолетът му ще се приземи на „Андрюс“ след около час.
— А-ха! Май ще се окаже, че безпогрешните телефонистки на Белия дом не са чак толкова безпогрешни. Нямам търпение да им го кажа. Радвам се, че те чух, Чарли.
— Благодаря ви, господине.
Връзката прекъсна. Докато Чарли оставяше слушалката, погледна Агнес, сякаш искаше да я попита „Това пък какво беше?“
Телефонът иззвъня отново.
— Кабинетът на секретар Хол. Кастило слуша.
— Исках да попитам шефа ти, Чарли, дали има нещо против да заминеш веднага за Буенос Айрес?
„За Буенос Айрес ли? Какво, по дяволите, става в Аржентина?“
— Господине, сигурен съм, че секретарят ще ви каже, че съм на ваше разположение.
— Ще го попитам лично. Ти обаче си събери багажа. Току-що ми съобщиха, че рано снощи е била отвлечена съпругата на заместник-посланика. Искам да разбера как и защо се е случило, при това бързо, защото нямам намерение да чакам който там отговаря за случая да скалъпи набързо един доклад. Ясно ли е?
— Да, господин президент.
След секунда Чарли разбра, че президентът е затворил.
Агнес любопитно чакаше да разбере какво става.
— Иска да замина за Буенос Айрес — обясни Чарли, очевидно замислен. — Някой бил отвлякъл съпругата на заместник-посланика. Иска да разбера какво става. Очевидно някой го е подвел, че съм нещо като детектив.
— Не се справяш зле с липсващи самолети, Шерлок.
— За бога, Агнес, става въпрос за голямо посолство. Сигурно разполагат с поне десетима агенти на ФБР, а ЦРУ душат наоколо, момчетата от „Наркотици“ са там… да не говорим за хората по безопасността на Държавния департамент.
— Само че президентът не познава нито един от тях, Чарли. А теб те познава. Има ти доверие — обясняваше Агнес. След малко добави: — В подкрепа на думите ти мога само да ти кажа, че в Буенос Айрес работи един от тежката артилерия на Тайните служби. Казва се Тони Сантини. Стар приятел е на Джоуел. Знам, защото веднъж в месеца изпраща с дипломатически куриер десет-петнайсет килограма филе миньон. Обикновено ги слага в кутия с надпис „МОСТРА“.
— Дали да не кажа това на шефа и да накарам приятеля на Джоуел да разбере какво е станало. Никак не ми се ходи там.
„Единственото ми желание е да отида в Глинко, Джорджия — където и да се намира това — и да разбера как се справя бившият сержант Бети Шнайдер в школата на Тайните служби.“
— Разбирам, господин президент — кимна секретарят на Вътрешна сигурност по червения телефон. — Смятайте, че Чарли е тръгнал. — Остави слушалката и се обърна към Кастило.
Матю Хол бе едър мъж с гъста коса — позивната му в Тайните служби бе „Големия“. Обикновено даваше вид на уважаван държавен служител, което означаваше, че разчита на отличен шивач, ала в момента имаше доста запуснат вид.
Вратовръзката му бе разхлабена, а най-горното копче на яката — разкопчано. Костюмът му бе смачкан, а брадата — набола.
Нямаше да остане така дълго. Веднага след като се приземи в базата на Военноморските сили „Андрюс“, той се отправи към комплекса „Небраска“, за да разбере какво става, и чак тогава щеше да се прибере у дома. Само след час щеше да бъде избръснат, в нова колосана бяла риза и безупречен костюм.
— Внимавай, Чарли — предупреди го Хол. — Той не иска да се знае, че проявява интерес.
— Разбира се, господине.
— Господине, какво ще кажете за Тони Сантини? — обади се Джоуел Исаксън. — Може да бъде от изключителна помощ на Чарли. Искате ли да му кажа?
Хол бе споделил с президента, че Исаксън — висок, слаб четирийсетгодишен високопоставен агент от Тайните служби, който отговаряше за охраната на Хол, а едно време бе вторият по важност човек в охраната на президента — има много добър приятел в Буенос Айрес, друг агент от Тайните служби, който сигурно може да докладва по-бързо за отвличането от Кастило. Президентът не остана впечатлен.
— Сантини ли? — попита Хол. — Това ли е името на приятеля ти?
Исаксън кимна.
— Двамата с него — и с Том — се знаем отдавна. Тони замина да се оправя с фалшивите пари.
Агент Том Макгайър от Тайните служби, едър червенокос ирландец, бе също прехвърлен от президентската охрана, за да защитава Хол.
— Можеш ли да разчиташ, че ще си държи езика зад зъбите?
Исаксън вдигна ръце, за да покаже, че въпросът е направо тъп.
— Извинявай, Джоуел — продължи Хол. — Добре, кажи му и разбери как може Чарли тихомълком да влезе във връзка с него.
— След като всичко трябва да е тихомълком, господине — попита Чарли, — може ли да отида като Госингер?
Хол се замисли за миг, преди да отговори.
— Както решиш, Чарли.
Преди шест месеца секретар Хол реши — да вървят по дяволите политически правилните решения, — че му трябва мъж асистент, по възможност неженен. Непрекъснато му се налагаше да пътува из цялата страна, а понякога в чужбина. Почти винаги летеше на „Чесна Сайтейшън X“. Самолетът бе на Тайните служби, прехвърлен от Министерството на финансите за Вътрешна сигурност след 11 септември.
Хол пътуваше почти навсякъде с Джоуел Исаксън и Том Макгайър. Често им се случваше да тръгват в малките часове и се прибираха във Вашингтон приблизително по същото време.
И госпожа Кенсингтън, и госпожа Форбс бяха омъжени и никак не се радваха, когато им се налагаше да потеглят незабавно за Спокейн, Вашингтон, в пет и половина сутринта, без да имат представа кога ще се приберат, за да сготвят нещо на съпрузите си или да си поиграят с внуците.
При повече от трийсет пътувания Хол бе ползвал услугите на десетина жени от административното обслужване, които имаха гръмките титли „главен административен асистент“. Първоначално всяка една от тях бе във възторг, че има възможност да работи със секретаря, но нито една не се задържа дълго.
Неомъжените си имаха гаджета и бяха свикнали с чиновническата работа от осем до пет, от понеделник до петък, след което разчитаха на двата свободни дни, знаеха, че по празниците никой не ги търси и притеснява. Затова пък Хол работеше седем дни в седмицата, освен по Коледа.
Да не говорим, че женското присъствие в самолета създаваше проблеми. Първо, Мат Хол бе съгласен с мнението на шоумена Ед Макмахън, че алкохолът — особено добрият скоч — е даден от Господ като награда за добре свършената работа. Когато по време на полета беше в компанията на жена, означаваше, че трябва да пие сам, а това не му бе никак приятно.
Джоуел Исаксън и Том Макгайър не можеха да му правят компания на чашка, ако ги придружаваше главен административен асистент или някой друг административен служител. И двамата бяха готови да дадат живота си за секретаря като професионално задължение и защото с времето бяха започнали искрено да се възхищават на Хол. Ала от мига, в който местната охрана ги качеше на самолета и излитаха към къщи, чашка — или две — със секретаря безспорно намаляваше бдителността им.
Не можеха да си позволят някоя си госпожица да припне към къщи и да се раздрънка пред гаджето си как секретарят и охраната му посръбват скоч, докато летят над страната и редят политически неправилни и често пъти мръсни вицове.
По времето, когато генерал Алън Нейлър, главнокомандващ на Центъра на обединеното командване, бе капитан във Виетнам, Мат Хол служеше като негов сержант. Двамата запазиха приятелството си, когато Нейлър се издигна в йерархията на армията, а Хол стана първо конгресмен, след това губернатор на Северна Каролина, а накрая секретар на Вътрешна сигурност.
Сега приятелството им бе прераснало и в професионално сътрудничество. Централното командване де факто, ако не и де юре, бе най-важната оперативна щабквартира на Министерството на отбраната. Освен всички многобройни задачи, то контролираше провеждането на специални операции. Президентът бе дал да се разбере много ясно, че каквото и да поиска секретарят на Вътрешна сигурност от Централното командване, то трябва незабавно да му се осигурява, дори по този начин да се нарушаваха установените процедури и разпоредби и свързаната с тях работа. Хол и Нейлър разговаряха поне по веднъж на ден по обезопасена линия — понякога по пет-шест пъти, когато събитията по света го налагаха — и се срещаха винаги когато свободното им време позволяваше.
След една среща, в която трябваше да решат някои служебни проблеми, им остана време да си поприказват, затова двамата седнаха да пийнат на бара в клуба на Военноморските сили във Вашингтон. Хол призна пред Нейлър, че има проблеми, когато му се налага да пътува с жени, и почти на шега попита стария си приятел дали не познава някой млад — неженен офицер, когото да вземе за свой асистент.
— Като изключим, че трябва да ти разнася куфара и да вдига телефона, какви други задължения ще има?
— Няма да е зле, ако може да пише на машина и да се държи прилично на официална вечеря.
— Други изисквания?
— Ти сериозно ли питаш? — учуди се Хол и Нейлър кимна.
— Да не се налива прекалено и да знае кога да си държи устата затворена — добави Хол. — И след като питаш, няма да е зле да говори един или два чужди езика. Най-вече испански.
— Ами ако говори испански като испанец?
— Имаш ли някой предвид?
Нейлър кимна.
— Току-що се върна от Афганистан. Включен е в списъка за подполковник. Чудеха се къде да го назначат.
— Ти откъде познаваш един нищо и никакъв майор?
— Познавам го отдавна. Уест Пойнт. Зелена барета. Умен и находчив.
— И ще ми го дадеш?
Нейлър кимна.
— Защо?
— Да кажем, че си ми симпатичен или защото ми се струва, че ще научи нещо, докато работи за теб. Ако не се получи, можеш да ми го върнеш.
Три дни по-късно майор Карлос Гилермо Кастило от Специалните части се яви в комплекса „Небраска“. Беше в униформа, на която гордо блестяха медали и отличия плюс крилете на старши летец от армейската авиация. Последното силно изненада Хол, тъй като Нейлър не бе споменал, че Кастило е пилот.
Освен това остана изненадан от вида му. Не приличаше на латиноамериканец. Беше със сини очи, светла кожа и Хол предположи, че светлокестенявата коса някога е била руса.
Хол също бе спечелил много отличия и мъжът пред него му допадна.
— Майоре, ще ви обидя ли, ако ви наричам Карлос?
— Ни най-малко, господине. Въпреки че предпочитам Чарли, господине.
— Значи ще ти казвам Чарли. И за да не започнат да разпитват кой е военният, който работи за Хол, бих искал да носиш цивилни дрехи. Сако или спортно яке с риза и вратовръзка. Това ще те затрудни ли?
— Не, господине.
Хол едва се бе въздържал да го предупреди; „Да не хукнеш да похарчиш куп пари за дрехи. От тази работа може и нищо да не излезе.“
Вместо това бе попитал:
— Ще се пробваш ли да се настаниш във форт Майер в квартирите за неженения офицерски състав?
— Господине, достатъчно дълго живея от ден за ден и съм се нагледал на армейски квартири. Мислех да си потърся хотел или апартамент.
— Както прецениш — отвърна Хол. — Честно да ти кажа, от тази работа може и да не излезе нищо, затова не бързай да подписваш договор за наем.
— Добре, господине. Значи ще бъде хотел.
— Ако подобно нещо съществува, опитай се да си намериш хотел на прилична цена близо до Белия дом — например хотел „Вашингтон“. През повечето време съм в движение, което означава, че и ти ще пътуваш с мен.
— Разбира се, господине.
Хол се бе изправил и бе подал ръка.
— Добре дошъл в екипа, Чарли. Препоръча те генерал Нейлър, а след като сам имах възможност да те преценя, мисля, че съвместната ни работа ще бъде чудесна. Настани се — не е нужно да бързаш, трябва да се устроиш добре — и щом си готов, те чакам на работа.
— Добре, господине. Благодаря ви, господине.
Когато на следващата сутрин Хол влезе в кабинета си, Кастило го чакаше. Беше облечен в сив костюм, черни лъснати обувки, колосана бяла риза и вратовръзка на червено райе, които, доколкото Хол можеше да прецени, бяха купени от „Сиърс“.
„Господи, прилича на истински бюрократ — помисли си Хол, ала след това бързо промени мнението си. — Нищо подобно. По-скоро можеш да го вземеш за успешен адвокат или лобист в Капитолия.“
Кастило разказа, че се е настанил в хотел близо до Белия дом и новото си работно място.
— Нали можеш да си го позволиш — попита с усмивка Хол.
— Да, господине.
— Тогава, ако си готов да се захващаме за работа, ще помоля госпожа Кенсингтън да ти покаже как харчим парите на данъкоплатците.
Три дни по-късно, докато Хол диктуваше на Мери-Елън, Кастило се показа на вратата и заяви, че имал дребен проблем.
— Какъв проблем?
— Трябва да ми кажете каква точно е длъжността ми. Имах чувството, че не ви е приятно да споменавам връзките си с армията, затова „майор“ не върви. Когато някой ме попита какво правя тук, отвръщам, че работя за секретаря.
— Така излиза, че си най-обикновен чиновник — обади се Мери-Елън. — Никой няма да ти обърне капка внимание.
Хол й се усмихна. Още от първия ден бе забелязал, че Чарли допада на Мери-Елън.
— Добре, Мери-Елън, какво предлагаш?
— Изпълнителен асистент — отвърна без колебание изпълнителен асистент Кенсингтън. — Това си има известна je ne sais quoi3 тежест сред висшия ешелон на бюрокрацията във Вашингтон.
— Само че той не е изпълнителен асистент — възпротиви се Хол.
— Той заема длъжността, която вие определите, шефе. А и кой ще знае какъв е точно?
— По силата на властта, с която разполагам — отвърна Хол, — си определен за мой изпълнителен асистент. Давай напред без колебание.
— Добре, господине. Благодаря ви, господине — отвърна Кастило. Обърна се към Мери-Елън. — Et merci mille fois, madame.4
Хол веднага се намеси.
— Знаеш ли френски, Чарли?
— Да, господине.
— А други езици?
— Да, господине.
Хол бе махнал с ръка, за да го подкани да му каже кои. Чарли се поколеба и Хол добави:
— Скромността не отива на един изпълнителен асистент. Кои други знаеш?
— Руски, господине. И унгарски. Немски. Малко арабски и няколко други.
— Мили боже!
— Езиците ми се удават.
— А на мен никак — призна Хол. — Имаш ли някакви планове за тази вечер, Чарли?
— Не, господине.
— А имаш ли фрак?
— Да, господине.
— Значи решено. Отиваме на прием в унгарското посолство. Когато задам на посланика въпрос, на който той не желае да отговори, той изведнъж забравя, че знае английски. Разбираш ли какво имам предвид?
— Да, господине.
— Къде научи унгарски?
— Още като дете, лелята на майка ми, унгарка, живееше с нас. Тя ме научи.
— Браво. Добре, Чарли, ще съобщя на Джоуел да мине да те вземе, преди да минете през нас. Къде живееш?
— Мога да ви чакам тук, господине.
— Казах, че Джоуел ще те вземе. В кой хотел си?
— В „Мейфлауър“, господине.
— В „Мейфлауър“ ли? — попита Хол. — Това не е ли доста скъпо място за човек, който разчита на заплатата на майор?
— Да, господине, скъпо е.
— Джоуел ще те вземе в седем без пет — разпореди се Хол и реши, че за момента е най-добре да не пита как така Кастило може да си позволи да живее в скъпия хотел. — Чакай го навън, на входа.
— Добре, господине.
В мига, в който Кастило затвори вратата, Хол посегна към слушалката на червения телефон на бюрото и натисна копчето, което му осигуряваше обезопасена линия с главнокомандващия на Центъра на обединеното командване.
— Здрасти, Мат. — Нейлър се обади след първото позвъняване. — Какво става?
— Току-що разбрах, че новоназначеният ми изпълнителен асистент, майор Кастило, си е взел стая в „Мейфлауър“. Как ще плати?
— Ще приемеш ли за отговор „Няма проблем“?
— Не.
— Виж, Чарли ми каза, че си е взел малък апартамент в „Мейфлауър“ — обясни Нейлър. — Сметката ще бъде покрита от „Кастило Ентърпрайзис“ в Сан Антонио. Или може би от „Тагес Цайтунг“.
— Кое?
— Това е вестник — всъщност верига от вестници — който Чарли притежава в Германия.
— Ти май не си ми казал нищо за него, Алън.
— Не си ме питал. Питаше за човек, който да ти носи куфарите и да говори испански. Пратих ти точно човека, който искаше.
— Каква е връзката ти с Чарли, Алън? Освен обичайните взаимоотношения между генерал с четири звезди и един от петте хиляди майори, които щъкат наоколо?
— Елейн го приема — трябва да призная, аз също — като третия ни син. Познаваме го още от времето, когато беше дванайсетгодишно сираче.
— И това си пропуснал да ми съобщиш.
— Не си ме питал, Мат — отвърна Нейлър. — Какво има, да не би да искаш да ми го върнеш?
— Не е това — отвърна Хол. — Ще предположа, че няма други скрити тайни, затова мога да ти кажа, че ще бъде изключително полезен.
Истината бе, че майор — в момента изпълнителен асистент — Кастило криеше още тайни, ала много бързо се оказа незаменим помощник на секретаря на Вътрешна сигурност. Освен това успя много добре да се сработи с останалата част от екипа. И Мери-Елън Кенсингтън, и Агнес Форбисън бяха очаровани от него. Хол реши, че това се дължи на майчинските им инстинкти, ала пред съпругата си призна, че и двете са малко влюбени в Кастило.
— Той е от онези мъже, около които жените пърхат като пеперуди около пламък.
— Мразя мъже, около които жените пърхат като пеперуди около пламък — бе заявила Джанис Хол.
В деня, когато Джанис мина през кабинета на секретаря и се запозна с Кастило, подхвърли на съпруга си, че трябва да го поканят на вечеря.
— Сигурно е много самотен в хотела — бе решила тя — и една домашно сготвена вечеря ще му се услади.
— Ти не мразеше ли мъжете, около които жените пърхат като пеперуди около пламък?
— Вината не е негова, а и той е приятен. Покани го.
Още от самото начало Кастило се разбираше чудесно и с Джоуел Исаксън, и с Том Макгайър. Хол малко се притесняваше за взаимоотношенията им, защото момчетата от Тайните служби не се впечатляват от никого. Само че Джоуел и Том — и двамата отлични психолози — изглежда бяха усетили, че майор К. Г. Кастило от Специалните части не е който и да е. Исаксън дори бе провел разговор с Хол и бе предложил да дадат на Кастило правомощията на агент от Тайните служби.
— Така ще може да минава безпроблемно по летищата. Ще може да носи и оръжие. Аз ще се оправя с момчетата в Тайните служби, ако кажете.
Онова, което промени нещата и Кастило престана да бъде просто нещо като обикновена секретарка и от време на време — преводач, в чието присъствие нямаше никакъв проблем да се пие алкохол за отпускане и да се разказват мръсни вицове, бе прозорливостта на президента на Съединените щати.
През май 2005 година стар „Боинг 727“, престоял на летището в Луанда, Ангола, повече от година в очакване на резервни части, неочаквано излетял без разрешение и изчезнал. Никой не си помисли дори за миг, че е откраднат от терористи, за да бъде разбит в някоя известна сграда в Америка, както бе станало на 11 септември — тази идея дори стана повод за много подигравки на най-високо ниво, защото престарялата птица нямаше да може да извърши полета до Щатите — ала нито една агенция от мрежата, която президентът наричаше „огромната ни и невероятно скъпа разузнавателна общност“, не успя да открие какво се бе случило със самолета.
Президентът бе обзет от раздразнение. На частна вечеря — проведена в много тесен кръг, на която присъстваха единствено президентът, първата дама, секретарят и госпожа Хол — президентът спомена, че разговарял с Натали Кохън — по онова време съветничка по въпросите на националната сигурност, в момента — държавен секретар — и на двамата им хрумнало нещо.
Хол отлично знаеше, че това „хрумнало“ означава, че идеята е на президента. Ако бе на Натали, той щеше веднага да изтъкне този факт. По всяка вероятност той бе подхвърлил идеята, тя е започнала да недоволства, ала логиката на президента я е обезоръжила и така идеята се бе превърнала в „тяхна“. Ако тя не бе отстъпила, и въпреки това той бе решил да действа, щеше да подчертае, че идеята е само негова.
— Вие сте единственият департамент, който не разполага с разузнаване — бе започнал президентът. — Значи ще се получи. Натали ще изпрати на всички от разузнавателната общност докладна, в която ще подчертае, че тъй като откраднатият самолет представлява потенциална заплаха за безопасността на страната, трябва да ви се изпращат незабавно всички сведения във връзка с изчезналия „Боинг“.
— Така ще сме наясно кой какво знае и кога и как го е научил. След това, без много шум, ще изпратим някого — само един човек — на мястото на кражбата, но всичко трябва да стане много тихо, за да разбере защо ЦРУ например научават нещо във вторник, което Агенцията за борба с наркотиците научава чак в четвъртък. Или защо ФБР така и не знаят за какво става въпрос. Разбираш ли ме?
— Да, господин президент.
— Въпросът е кого да изпратим, без да накараме останалите да се хванат за гушите?
След като се запозна с майор Карлос Г. Кастило, президентът прецени, че той е човекът, който ще свърши работа тихо и безболезнено, без да накара останалите от разузнаването да се хванат за гушите, като започнат да се питат в коя разузнавателна организация е топката, кои други са я владеели преди това, докато са чакали останалите да свършат тяхната работа.
Кастило замина за Луанда, Ангола, където бе започнало всичко, и още щом стъпи там, стана причина да избухне война в разузнавателната общност, което едва не коства поста на секретар Хол.
Не само откри, че липсващият самолет „727“ е откраднат от сомалийски терористи, които имали намерение да го забият в Либърти Бел5 във Филаделфия, ами с помощта на Александър Певснер, небезизвестен руски търговец на оръжие, бе открил самолета, който всички останали търсеха, а след това с подкрепата на ултрасекретния отряд „Грей Фокс“ от „Делта Форс“ бе откраднал липсващия самолет от терористите. С Кастило като втори пилот, полковник Джейк Торине бе откарал самолета от Коста Рика до щабквартирата на Централното командване във военновъздушната база Макдил във Флорида.
Когато президентът бе дал зелена светлина на мисията на „Грей Фокс“, той бе готов да посрещне гнева на Коста Рика — следователно и гнева на Обединените нации, — задето провежда без предупреждение военна операция в мирна страна, която дори не разполагаше с армия.
Президентът вече си представяше как по телевизията в цял свят предават новините на Си Ен Ен — и на Дойче Веле, и на Би Би Си, и на всички големи новинарски агенции — и разнищват шокиращата новина как американците са нахлули в мирната малка Коста Рика, докато излъчват кадри на огромния самолет, заобиколен от труповете на мъртви костариканци. И тогава с огромно облекчение разбра, че единствената жертва в Коста Рика е била цистерна с гориво.
Като истински професионалисти момчетата от „Грей Фокс“ не бяха оставили трупове след себе си — нито американци, нито костариканци, нито огромният „727“ бе избухнал в пламъци и дим, нито бяха оставили следи и доказателство за присъствието си там.
Генерал Нейлър разубеди президента да не награждава Торине и Кастило с медали за храброст, които щяха да предизвикат въпроси за проявената храброст, затова той се спря на Кръст „За проявени забележителни умения в извънредно трудна ситуация“. Това бе тринайсетият кръст на полковник Торине и трети за Кастило.
Освен това президентът ги изпрати в Белия дом в Каролина за един уикенд.
Щастливият край, както може да се очаква, имаше и недостатъци. По ред причини нито директорът на Централното разузнавателно управление, нито директорът на Федералното бюро за разследване останаха доволни от секретаря на Вътрешна сигурност и проклетия му изпълнителен асистент.
Директорът на Централното разузнаване не можеше да си намери място, защото Кастило бе успял да открие липсващия самолет преди агенцията. Освен това Кастило бе успял да придума агента на ЦРУ в Ангола да напусне.
Директорът на ФБР беснееше, защото, след като специалният агент на бюрото във Филаделфия му бе докладвал за убеждението си, че липсващият самолет е „откраднат“ не от друг, а от законните му собственици, незначителна авиокомпания за отдаване летателни средства под наем, на ръба на банкрута, за да могат да приберат солидната застраховка и той самият бе съобщил тази версия на президента, Кастило бе заминал за Филаделфия и бе научил, че самолетът наистина е бил откраднат, но виновниците са сомалийски терористи, чиито имена — като на потенциални терористи — са били подадени на ФБР от филаделфийската полиция преди време. ФБР отрязало ченгетата, защото със сомалийците уж нямало проблем, тъй като били африкански пилоти на обучение в САЩ.
Освен това когато инспекторът от ФБР бе изпратен при майор, вече изпълнителен асистент, Кастило да му съобщи, че трябва да уведомява ФБР за всяка своя среща с Алекс Певснер или асистента му Хауърд Кенеди, бивш агент от ФБР, Кастило му бе отговорил да не се надява на подобно нещо.
Тъй като и ФБР, и ЦРУ трябваше да признаят, че не бяха изпращали на секретаря на Вътрешна сигурност всички данни по случая, с които разполагаха, както им бе наредено от Натали Кохън, съветничка по националната сигурност, директорите обещаха, че подобно нещо няма да се повтори.
От този момент насетне Вътрешна сигурност щеше да получава копия от всички разузнавателни сведения, дори онези, които не засягаха пряко дейността й.
Още по-добре, ако по този начин на проклетия Кастило му се налагаше да виси над бумагите по цяла нощ, за да ги прочете, дори ако ослепееше от взиране в страниците.
Когато червеният телефон на масичката за кафе звънна, Чарли Кастило преглеждаше сведенията на разузнаването — всичко, което бе пристигнало от пет вчера следобед, благородно предоставено от ФБР и ЦРУ. Още от шест и половина се занимаваше с докладите.
Секретарят все още не беше решил какво да прави с огромното количество разузнавателни сведения — повечето от които напълно непотребни, — които ФБР и ЦРУ изпращаха ежедневно, ала с Чарли, Джоуел и Том бяха решили, че трябва да изчитат всичко.
Джоуел Исаксън каза, макар и само на майтап, че и двамата директори са в състояние да изпратят важна разузнавателна информация за ядрено устройство, пъхнато в контейнер, което се очаква на пристанището в Балтимор, скрито между сведенията за разни подозрителни марокански бабки, и слух, че епископът на Сиукс Фолс, Южна Дакота, бил травестит, така че вероятността сведението да бъде подминато е огромна.
Единственото очевидно разрешение на проблема — Хол да позвъни на директорите на ЦРУ и ФБР и да им каже: „Не е ли крайно време да престанете да ни изпращате подобни простотии?“ — просто нямаше да даде никакъв резултат. Оставаше възможността и това бе повече от възможност — директорите напълно сериозно да заявят на секретаря, че нямат никаква представа какви ги говори. А това означаваше, че Хол ще трябва да се обърне към президента. Подобна стъпка нямаше никак да му се понрави, защото той се опитваше да успокои нещата, а не да налива масло в огъня.
Оставаше един начин да се справят с проблема — поне за Агнес това бе най-добрият начин: — да доведат двамата агенти от Тайните служби, които в момента бяха изпратени на обучение в тренировъчната база Глинко, Джорджия, в мига, в който се „дипломират“.
И двамата бяха натрупали опит като полицаи, вербувани по предложение на секретаря Хол от полицейското управление във Филаделфия непосредствено след съвместната им работа около откриването на изчезналия „727“. Единият бе сержант от разузнавателен екип, а другият бе детектив в Отдела за борба с тероризма, работил години наред под прикритие, за да се инфилтрира в мюсюлманска общност, смятана за потенциална заплаха. Двамата щяха успешно да се справят с куповете разузнавателни доклади, защото бяха наясно какво да търсят и кое е просто пълнеж.
Това означаваше, че ще бъдат пряко подчинени на секретаря, вместо — както бе първоначалната идея на Хол — да станат агенти от Тайните служби, с много повече опит и знания от обичайните новаци и да им бъдат поверени самостоятелни задачи.
Агнес знаеше, че на Хол не му се иска да разполага със собствен разузнавателен екип, ала си даваше сметка, че рано или късно — по всяка вероятност рано, тъй като Чарли се задъхваше да изчете всичката плява, която изпращаха, а снощи дори не бе заминал с Хол за Чикаго, за да може да дочете докладите — ще трябва да се примири.
Секретарят на Вътрешна сигурност вдигна червената слушалка и натисна едно от копчетата.
— Натали Кохън.
— Добро утро, Mademoiselle Кохън — започна Хол.
— По дяволите, Мат, много добре знаеш, че изобщо не е смешно — сопна се държавният секретар.
— Много по-смислено е, отколкото правистка да се титулува „Ваша чест“ — заяви без капка притеснение Хол. — От училище помня, че „мадам“ е обръщението за омъжени жени, а към неомъжените човек може да се обръща с „мадмоазел“…
— Още разсъждаваш като ученик, Мат. Нищо, кажи какво си намислил. Или просто се опитваш да разбереш какво ще стане, когато натиснеш някое от копчетата на телефона.
— Президентът, госпожице секретар…
Тя се изкиска.
— Така вече е по-добре. Не казвам, че е добре, а че е малко по-добре.
— … изпраща Чарли в Буенос Айрес. Предполагам, знаеш защо.
Проточи се мълчание, преди държавният секретар да отговори.
— Задачата му е да открие кой какво знае и кога го е научил — обясни тя и в гласа й се прокрадна горчивина. Това бяха инструкциите, които Кастило получи, когато бе изпратен да научи какво става с липсващия самолет. — Трябваше да се сетя, че ще стане така.
— Опитах се да го разубедя. Ти няма ли да опиташ?
— Първо — не съм убедена, че той иска да знам, че изпраща Чарли в Аржентина; второ — според мен причината да не ми съобщи е, защото знае, че ще се възпротивя, и трето — ако случайно спомена пред него, той веднага ще разбере, че ти си ми казал, така че и двамата ще се окажем в черния му списък.
— Нямах това предвид, Нат.
— Знам — отвърна тя. — След като имах цели трийсет секунди, за да премисля, май не съм чак толкова възмутена. Може пък Чарли да изрови нещо, което посланикът там предпочита да покрие. Ти ще…
— Дали ще ти съобщя каквото открие ли? Разбира се.
— Благодаря ти за разбирането, Мат.
— Ти знаеш ли нещо за посланика, което Чарли би трябвало да научи?
— Двамата с него не се познаваме. Снощи разговаряхме по телефона и останах приятно впечатлена. А и досега съм чувала само блестящи отзиви. Кубинец е. Можеш да съобщиш на Чарли да очаква кубинската избухливост, когато посланикът научи, че е изпратен там, за да души.
— Ще му предам.
— Освен това му предай да внимава. Не ни трябва война с Аржентина — заяви държавният секретар и затвори, без да даде възможност на Хол да отговори.
Стая 404
Хотел „Мейфлауър“
Кънектикът авеню, СЗ, 1127
Вашингтон, окръг Колумбия
11:20, 21 юли 2005
Стая 404 или както в хотела я наричаха „апартаментът за администратори“, се състоеше от хол, просторна спалня, малка трапезария и втора спалня, в която бе поставено бюро и можеше да се използва за кабинет, бе регистрирана на името на Карл В. Госингер и платена за дълъг период. Сметката се плащаше редовно, на всеки две седмици, с платежно, изпратено по факса от „Тагес Цайтунг“ във Фулда, Германия, и парите пристигаха на следващия ден с трансфер по сметката на хотела през Национална банка „Ригс“.
Когато се настани в стаята, хер Госингер поиска да му бъдат осигурени две независими от централата на хотела телефонни линии. Едната бе на негово име, а другата на името на „Тагес Цайтунг“. Вторият номер не трябваше да бъде обявен и щеше да се използва за факс. Освен това съобщи на рецепцията, че господин К. Г. Кастило, американски колега, ще отсяда в апартамента, когато е в града, затова да приемат и телефонните обаждания, и колетите, и всичко останало, което пристига за господин Кастило.
Карл Вилхелм фон унд зу Госингер бе роден в Бад Херсфелд, Германия, извънбрачно дете на осемнайсетгодишна германка и деветнайсетгодишен офицер от Американската армия, пилот на хеликоптер. Пилотът на „Хюи“ бе заминал за Виетнам почти веднага след връзката, продължила три дни и две нощи.
Тъй като Хорхе Кастило не написа нито ред след заминаването си, макар да бе обещал, Ерика фон унд зу Госингер се опита да го забрави, ала когато момченцето се роди, тя го кръсти Карл Вилхелм на баща си и на брат си.
Фрау Ерика — макар че не се омъжи, я наричаха „фрау“ от уважение — се обърна към Американската армия с молба да й помогнат да открие бащата на единственото й дете, веднага след като й поставиха диагноза рак на панкреаса в крайна фаза. Карл бе на дванайсет по онова време. Дядо му и чичо му, единствените му роднини, бяха загинали преди няколко месеца в автомобилна катастрофа. Фрау Ерика бе убедена, че е най-добре да отрасне сред роднини, вместо да остане сирак в Германия. Макар че щеше да бъде сирак с огромно семейно наследство.
Благодарение главно на усилията на майор (по онова време) Нейлър от 11 разузнавателна част, разпределена на границата с Източна Германия близо до Фулда, най-сетне успяха да открият подофицер 1-ви клас Хорхе Алехандро Кастило от Сан Антонио, Тексас.
Беше погребан в гробището на Сан Антонио. На надгробната му плоча имаше изсечен медал на честта. Беше загинал във Виетнам като герой, очевидно без дори да подозира, че има потомство.
Веднага щом стана ясно, че става въпрос за извънбрачното дете на офицер, награден посмъртно с най-високото отличие за храброст, бюрократите от армията се задействаха и направиха всичко по силите си за момчето.
На бърза ръка командироваха майор Нейлър в Сан Антонио, за да открие и да поднесе възможно по-деликатно новината за детето на семейството на покойния офицер Кастило.
Нейлър бе прагматичен човек и предварително бе обмислил неприятните варианти. Първият бе, че родителите на господин Кастило може и да не останат очаровани, когато научат, че синът им има извънбрачно дете в Германия, и да се съгласят да се погрижат за него срещу солидно обезщетение. Подобна възможност щеше да хвърли нова — и определено неприятна — светлина на въпроса.
Военните адвокати имаха намерение да основат тръст, който да може да се ползва единствено и само от момчето.
Притесненията му се оказаха напълно безпочвени. Генерал Еймъри Т. Стивънс, командир на Форт Сам Хюстън, съквартирант на бащата на майор Нейлър в Уест Пойнт, кръстник на Нейлър, веднага му каза, че познава родителите на покойния господин Кастило.
— Фернандо и Алисия Кастило — каза Стивънс. Двамата бяха известни на обществото в Тексас като дон Фернандо и доня Алисия. Наричали ги дон и доня не само защото притежавали почти целия център на Сан Антонио плюс огромни парцели извън града, плюс една от многото огромни ферми близо до Мидланд, под която се намира Пермският басейн, а заради нещо много по-значимо за Тексас.
— Доня Алисия е пра-пра колкото там трябва… правнучка на Мануел Мартинес. Дон Фернандо произлиза от рода на някой си Гуилермо де Кастило. Мануел и Гилермо паднали в битката при Аламо заедно с Джим Бауи, Уилям Тревис и Дейви Крокет.
— Опитвам се да ти кажа, Алън, че ако момчето в Германия има нужда от помощ, дон Фернандо веднага ще изпрати чек, независимо от сумата. Не съм сигурен обаче — най-вече се съмнявам за доня Алисия — дали ще искат да приемат извънбрачното дете на сина си и германка — по всяка вероятност протестантка, — един малък гринго в семейството. Фамилия Кастило могат да преподават на кралицата на Англия обноски и снобизъм.
Двайсет и два часа по-късно, след като майката на покойния офицер Кастило била информирана много тактично, че има извънбрачно внуче, доня Алисия вече била пред къщата на семейство Фон унд зу Госингер в Бад Херсфелд. Дон Фернандо пристигнал девет часа по-късно.
След две седмици американското консулство във Франкфурт на Майн издало паспорт на Карлос Гуилермо Кастило. Дон Фернандо имал стабилни връзки във Вашингтон. Същия ден — тъй като фрау Ерика, вече в болница, била преценила, че не иска синът й да я помни изнемощяла и унесена от лекарствата, отпусната на смъртно легло — Карлос се качил на самолет „G747“ на „Пан Американ“ за Съединените щати. Фрау Ерика починала след пет дена.
След смъртта й, според законите на Федерална република Германия, независимо че имал американски паспорт и ново име, Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, роден в Германия, ставал последният от фамилията Фон унд зу Госингер.
При навършването на двайсет и една, малко преди К. Г. Кастило да завърши „Уест Пойнт“, Карл Вилхелм фон унд зу Госингер влязъл във владение на германското си наследство, което включвало вестникарската верига „Тагес Цайтунг“, две пивоварни, обширни — за мащабите на Германия селскостопански земи и други имоти.
В миналото втората самоличност като хер Карл Госингер, чуждестранен кореспондент на „Тагес Цайтунг“, се бе оказала много полезна за майор К. Г. Кастило от американските Специални части и сигурно щеше да му послужи отново в Аржентина.
В апартамента си в хотел „Мейфлауър“ К. Г. Кастило почти бе приготвил багажа си. Внимателно подреди дрехи за четири дни в малкия куфар, който спокойно можеше да вземе като ръчен багаж във всеки самолет. Средата на лятото във Вашингтон бе средата на зимата в Буенос Айрес. Предполагаше, че няма да му се наложи да остане по-дълго.
Оставаше единствено да си приготви куфарчето, което също като пътническия куфар беше на колелца, достатъчно голямо, за да побере лаптопа му. Това бе по-трудно, защото трябваше да отдели внимателно уплътнението от рамката. Вътре се криеше пластмасова папка. Отвън бе от лесно залепваща се материя, за да не се плъзга. Материалът бе специален и скенерите по летищата не го засичаха. Кастило внимателно прибра в папката американския си паспорт; военната карта, издадена от Американската армия; шофьорската книжка от Тексас и всички документи, които удостоверяваха, че е специален агент, наблюдател към американските Тайни служби, а след това пъхна папката в подплатата на куфарчето.
После влезе в малката трапезария и извади от хладилника бутилка бира „Дос Екуис“, отвори капачката и отпи огромна глътка, оригна се, а след това влезе в хола и седна на червения кожен фотьойл — негов личен, не на хотела, — намести се удобно и посегна към телефона.
Набра номер, който помнеше наизуст, отпи нова глътка „Дос Екуис“, и се отпусна във фотьойла, докато чакаше сигнал. Генералният директор на фирма „Госингер“ ООД, който бе и главен редактор на „Тагес Цайтунг“, се обади след двайсет секунди.
— Гьорнер.
— Wie geht’s Otto? — попита Кастило.
— Ach, der verlorene Sohn.
— За теб може и да съм блуден син — Кастило мина на английски, — въпреки че предпочитам да се възприемам като един от най-добрите ти чуждестранни кореспонденти.
— Не знам дали си най-добрият, но със сигурност си най-скъпият.
За Кастило Ото Гьорнер бе най-старият му приятел. Ото бе учил в университета „Филипс“ в Марбург с Вилхелм фон унд зу Госингер, чичото на Карл, и бе постъпил на работа в „Тагес Цайтунг“ веднага след като се дипломира. Открай време той бе за него чичо Ото. Освен това помнеше онова ранно утро, когато Ото съобщи на майка му за смъртта на баща й и брат й.
Помнеше още как майка му каза, че са открили семейството на неговия баща и че сигурно — „след това“ — ще замине при тях в Съединените щати, а той изпадна в истерия и настоя — „след това“ — да остане да живее при чичо Ото.
Нямаше да забрави раздялата на летището във Франкфурт, как по лицето на Ото се стичаха сълзи, когато го изпращаше за Щатите. След това остана най-добрият му приятел.
— Как са старата, как й беше името, и хлапетиите?
— Старата, как й беше името, и кръщелниците ти са добре, благодаря ти, че се сети да попиташ. На какво дължа честта да си спомниш за мен?
— Заминавам за Буенос Айрес да пиша един материал и реших да те попитам дали не искаш да поръчаш нещо, което да свърша, докато съм там.
— Не се сещам за нищо, Карл — отвърна Ото.
Гьорнер не попита какъв материал ще пише Кастило в Аржентина.
„Той изобщо не е глупав — помисли си Чарли за стотен път. — И без да задава излишни въпроси знае с какво се занимавам. Въпреки това не пита, а аз никога не споменавам и дума. Независимо от това винаги ми осигурява каквото искам.“
— Няма да остана дълго — обясни Чарли. — По всяка вероятност по-малко от…
— Всъщност сетих се за нещо, Карл — прекъсна го Гьорнер.
— Казвай.
Карл Госингер, кореспондентът на „Тагес Цайтунг“ във Вашингтон, имаше по една статия на седмица. В повечето случаи това бяха перифразирани — откраднати — статии от списание „Американ Кънсърватив“. Причините за това бяха две. Първо, ако някой провереше Госингер, снимката му бе под заглавието на последния материал, изпратен от Вашингтон. Ако огледаха самия вестник по-внимателно, несъмнено щяха да забележат, че вестник „Тагес Цайтунг“ е бил основан през 1817 от германеца Херман фон унд зу Госингер. Като използваше материали от „Американ Кънсърватив“, Чарли Кастило имаше възможност да запознае германските читатели с онова, което американците — включително и Чарли — мислеха за факта, че германците са обърнали гръб на Америка, когато Съединените щати помолиха за помощ по време на войната в Ирак.
Ото редактираше статиите единствено за да оправи граматическите грешки и публикуваше изпратеното от Чарли, без да коментира. Чарли нито знаеше, нито питаше дали това е така, защото Ото бе съгласен, че германците са постъпили неправилно, или защото Чарли притежаваше вестника.
— „Граф Шпее“ — изстреля Гьорнер.
Чарли знаеше историята на „Адмирал граф Шпее“. Германският „джобен линкор“, наречен на герой от Първата световна война, бе потопен на излизане от пристанището на Монтевидео, Уругвай, през 1939 година, за да не бъде пленен от трите британски кораба, които го дебнели да излезе в открито море. Екипажът заминал за Буенос Айрес. Капитанът Ханк фон Лангсдорф, облякъл парадната си униформа, положил бойното знаме на пода в хотелската си стая, застанал така, че тялото му да падне отгоре, и се застрелял в слепоочието. Бил погребан в Буенос Айрес.
Моряците от екипажа останали да живеят в Аржентина. Когато войната приключила, повечето отказали да бъдат репатрирани. Много от завърналите се в родината, още щом видели жалките останки от Райха, побързали да се отправят обратно в Аржентина.
— Какво за „Граф Шпее“? — попита Чарли.
— Някой си Бардо — млад и страшно богат финансист от Хамбург, е осигурил пари, за да извадят кораба и да го сложат в музей в Монтевидео. Една статия за оцелелите ще ми свърши добра работа. Те сигурно са към осемдесетте. Повечето живеят в Аржентина.
„Да се открият оцелелите — ако имаше такива — нямаше да е кой знае колко трудно. Нямаше да са проблем и снимките, и самата статия. Така журналистът Госингер щеше да си има основателно и напълно правдоподобно извинение за престоя в Аржентина.“
— Ще се заема — отвърна Чарли. — Нещо друго?
Гьорнер се поколеба, преди да отговори.
— Карл, никак не ми се иска да говоря по този въпрос…
— Кой въпрос?
— Преди две седмици ходих до Марбург. Бяха организирали благотворително събитие, за да съберат пари за библиотеката на университета. Бяха поканени всички, завършили Марбург. Дочух какво си говорят големите клечки. Думите, които привлякоха вниманието ми, бяха нещо от сорта: „Фюрерът бе първият, на когото му хрумна тази идея. Ха, ха!“
— Нещо не те разбрах.
— Нали знаеш, че по време на Втората световна война Хитлер — шефът на нацистите — изпратил огромни суми в Аржентина, за да е сигурен, че заедно със съмишлениците си ще имат убежище, когато загубят войната.
— Е, и?
— Тези типове обсъждаха прехвърлянето на пари в Аржентина.
— За да си купят убежище ли? Убежище от какво? Да не би да ми говориш за наркопари?
— Мислех за иракските подкупи от програмата „Петрол срещу храни“, които са влезли в джобовете на тези типове.
— Господи!
— Господи, я! Както и да е, поръчал съм въпросът да се провери, а идеята ми е — едва ли е много добра, — ако дочуеш нещо в Аржентина…
— Ще си отварям ушите — каза Чарли.
— Нищо повече, Карл — нареди много сериозно Гьорнер. — Ако чуеш нещо, каквото и да е, незабавно ми предай информацията. Но не прави нещо повече. Разбра ли ме?
„Това е, все едно че ми каза: «И двамата много добре знаем, че не си истински журналист.»“
— Разбрах.
— Освен това съм поръчал да проверят тайнствената смърт на хора, които са били запознати с подкупите около „Петрол срещу храни“.
— Разбрах, Ото.
— И да хапнеш една хубава пържола, да изпиеш една бутилка вино вместо мен и гледай да не пръскаш прашец по повече от десет или дванайсет от прелестните аржентински госпожици.
— Не ти ли казах? Дадох обет за целомъдрие. Липсата на женска компания повишавала умствените способности.
— Ach, Gott, Карлхен — разсмя се Гьорнер. — Обаждай се.
— Целуни кръщелниците ми и предай много поздрави на старата, как й беше името.
— А ти предай много поздрави на Фернандо и баба си. Auf Wiedersehen!
Разговорът прекъсна.
Кастило затвори, поизправи се на фотьойла, а след това скочи на крака. Допи бутилката „Дос Екуис“, докато оглеждаше апартамента, за да се увери, че не е забравил нищо, след това си облече сакото.
Огледа се.
„Докато пристигна в «Хаятс», след като кацна в Буенос Айрес, сигурно ще замръзна, но иначе ще се наложи да мина през международните летища «Рейгън» и «Маями» с вълнено палто.“
Международно летище „Маями“
Маями, Флорида
18:50, 21 юли 2005
Докато Кастило стоеше пред лентата за багаж и чакаше куфара си, в главата му се въртяха всякакви проклятия по адрес на „Делта Еърлайнз“. Беше пристигнал с техен полет „431“. Когато се качи на самолета на националното летище на Вашингтон „Роналд Рейгън“, носеше само куфара. Всички отделения за багаж над седалките в първа класа бяха пълни, въпреки че самата първа класа не бе пълна, сигурно защото сумите, които прибираха, бяха безобразно високи — което означаваше, че пътниците в икономична класа са си оставили багажа още при влизането, вместо да го мъкнат до местата си в задната част на самолета.
— Налага се да предадете куфара си на багаж — съобщи стюардесата.
— Струва ми се, че багажът не е на пътници, платили за първа класа.
— Налага се да предадете куфара си на багаж — повтори стюардесата.
— След като се предполага, че в първа класа трябва да ми бъде осигурено достатъчно място, не бихте ли прибрали багажа при връхните дрехи? Не искам да го предавам.
— Налага се да го предадете — заяви тя.
„Напълно логично е — мислеше си Кастило, докато наблюдаваше как ремаркето с багажа маневрира — че след като го качват последен, или почти последен, ще го разтоварят пръв. Очевидно не става точно така.“
Най-сетне куфарът се появи. Кастило го стисна за страничната дръжка и го изтегли от лентата. Никак не се изненада, когато разбра, че изходът на аржентинските авиолинии се намира в другия край на летището, почти на Кий Уест. Трябваше да пресече пълното с народ летище и докато крачеше, се сети какво бе казал братовчед му Фернандо Лопес за международното летище на Маями: „Това е американският образец за типично в третия свят летище.“
Тази мисъл го подсети — „Господи, за малко да забравя!“, че трябва да позвъни на Фернандо и Abuela6, баба им, за да ги предупреди, че няма да отиде през уикенда, дори Фернандо да предложеше да го вземе със самолет.
Най-сетне се добра до гишето на аржентинските авиолинии. Пред първа класа опашката бе огромна и всички до един имаха свръхбагаж и по няколко бройки ръчен. Бяха се подредили повече хора, отколкото бяха местата за първа класа и в „747“, и в „767“, което означаваше, че част от пътниците, платили за икономична класа, се бяха възползвали, когато са видели, че няма опашка.
Двайсет минути по-късно редът му дойде и служителката, надута също като кралицата на Испания, когато вика някого от прислугата, му даде знак да се приближи.
Той подаде паспорта, издаден от Германска федерална република, и кредитна карта „Американ експрес“, издадена от „Тагес Цайтунг“.
— Казвам се Госингер — представи се той. — Имам електронен билет.
Обичайната проверка бе по-мъчителна от обикновено — ако това изобщо бе възможно. Кастило бе произволно избран за щателна проверка. Служителите от охраната не само че го накараха да си събуе обувките, но преровиха багажа му толкова несръчно, че внимателно подреденият му багаж се разпиля навсякъде. Освен това се притесни от предстоящата проверка на чантата с лаптопа.
Накараха го да обърне лаптопа, за да се уверят, че не е взривно устройство, ала не проявиха почти никакъв интерес към самата чанта. Това бе истинско облекчение. На хер Госингер щеше да му е безкрайно неприятно, ако се наложеше да обяснява какъв е този паспорт на К. Г. Кастило и документите на Тайните служби.
Най-сетне приключиха с него и той тръгна към Американския клуб, залата за първа и бизнес класа, която обслужваше аржентинските авиолинии и други южноамерикански компании, които нямаха свои зали.
Поръча си двоен скоч с лед, след това се настани в усамотено ъгълче. Извади мобилен телефон от джоба и набра запаметен номер.
— Ало?
— Как е любимото ми момиче?
— Любимото ти момиче се чуди дали не й се обаждаш, за да й съобщиш, че няма да дойдеш този уикенд.
— Abuela, намирам се на летището в Маями и чакам, за да се кача на самолета за Буенос Айрес.
— Не мога да отрека, че всичките ти извинения са безкрайно необичайни. Скъпи, толкова се надявах…
— Abuela, не е по мое желание.
— Какво ще правиш в Аржентина? Разрешено ли е да питам?
„Не, разбира се.“
— Връщам се след седмица.
— Буенос Айрес ли каза?
— А-ха.
— Там е зима. Взел ли си топли дрехи?
— Да, госпожо.
— Ако има как, Карлос, свършила съм брендито. Нали знаеш какво пия?
— Ще ти донеса един кашон.
— Мисля, че имаше ограничение. Шест бутилки.
— Ще проверя.
— И да внимаваш. Тази сутрин говорих с Джанин Уинтърс и тя каза, че там непрекъснато имало отвличания.
Джанин Уинтърс беше стара приятелка на доня Алисия. Семейство Уинтърс, тексасци, от поколения поддържаха огромна ферма в провинция Антри Риос и лозя в провинция Мендоса.
„Господи, да не би да е дочула нещо за жената на дипломата? Да не би госпожа Уинтърс да е разбрала и да е побързала да й каже?“
— Abuela, никой няма да ме отвлече.
— Ти внимавай, Карлос. Друго не искам от теб.
— Si, Abuela.
— Ще се моля за теб.
— Благодаря ти.
— Vaya con Dios, mi amore — пожела доня Алисия и затвори.