Катедрала „Метрополитана“
„Плаца де Майо“
Буенос Айрес, Аржентина
09:40, 25 юли 2005
Когато конвоят от три коли, придружаващ Кастило и ефрейтор Лестър Брадли — най-отпред автомобил на ДРУ, беемвето на посолството, следвано от още една кола на ДРУ — приближи задната част на катедралата, Кастило видя, че наоколо има кордон от Националната жандармерия в кафявите им униформи, всички до един въоръжени с автомати.
Когато двамата с Брадли слязоха от беемвето и тръгнаха към страничния вход, ги спряха и едва след като майор Керина арогантно размаха документите си, майорът от жандармерията ги пусна да минат.
В коридора пред вратата бяха застанали униформени ченгета от федералната полиция и мъже в цивилно облекло, за които Кастило реши, че са агенти на ДРУ. Те охраняваха вратата към мястото, където седяха семейство Мастърсън.
Следван неотлъчно от Брадли, той влезе. Погледът му попадна на ковчега на Мастърсън, покрит с американското знаме. В двата края се бяха изправили войници, по един аржентинец и един американец, подпрели пушки на пода.
Отпред бяха насядали хора, очевидно видни аржентинци. На първия ред бяха оставени четири свободни места, което означаваше, че президентът, външният министър и съпругите им — или други двама от правителството — все още не са пристигнали.
Полковник Алехандро Джелини от ДРУ бе застанал от едната страна на нишата, заедно с едър мустакат мъж, за когото Кастило предположи, че също е от ДРУ. Джелини срещна погледа на Кастило, ала нито кимна, нито показа, че го познава.
Чарли отново погледна неподвижно застаналите в двата края на ковчега войници. Аржентинците бяха в парадни униформи, които изглеждаха така, сякаш бяха останали от първата половина на деветнайсети век. Бяха с черни копринени шапки и въоръжени с „Маузер“, хромирания модел 98. Американците също бяха в парадни униформи с бели кобури. Стискаха хромирани пушки М–14 с хромирани щикове. Американската армия бе спряла да използва М–14 по време на войната във Виетнам. Затова пък М–16, с които ги бяха сменили, нямаха старото гвардейско очарование.
Кастило си помисли с неприязън, че каквато и да е била службата им, преди да ги разпределят в Трета пехота — ако можеше да съди по отличията, блеснали по туниките им, бяха станали свидетели на изстрели, изстреляни в моменти на гняв, — в момента не бяха нищо повече от актьори.
Обърна се и за пръв път видя старши лейтенант в колосана гвардейска униформа, застанал стегнато, почти като на парад, в един ъгъл на нишата.
„Тази барета прилича на изпомачканите барети на испанската гвардия. Какво я е направил? Да не би да я е киснал във восък?
Нито е зелена, нито е с цвета на кожата като на рейнджърите. Всеки, който мине основното обучение, носи каквото има подръка, и то заради онази тъпа идея на Генералния щаб, че щом сложиш барета на главата на войника, той веднага се превръща във воин.“
Лейтенантът погледна Кастило, ала нито кимна, нито му се усмихна.
„Всички медали, дето блестят на гърдите му, показват, че е бил някъде си. Да не забравя значката на експерт на пехотата, която показва, че никога не е участвал в битка. Ами — защо ли не съм изненадан? — има си човекът и пръстен, за да не сбърка никой, че е възпитаник на Военната академия на Съединените щати «Уест Пойнт».
И нещо още по-важно — той отговаря за охраната, — защо, по дяволите, още не ме е попитал кой съм? Или ако вече знае, защо не поздрави с едно «Добро утро, господине»?“
Кастило се приближи до него.
— Добро утро, лейтенант.
— Добро утро, господине.
— С колко муниции разполагат хората ви?
Въпросът изненада лейтенанта.
— Всъщност с никакви, господине.
— Защо?
— Ние участваме само в церемонии.
— Нали сте наясно, че човекът в ковчега е бил убит?
— Да, господине.
— И че снощи лошите — по всяка вероятност същите — убиха щаб-сержант от морската пехота и раниха тежко агент на Тайните служби?
— Да, господине.
— При тези обстоятелства, лейтенант, не смятате ли за необходимо да раздадете муниции на хората си, за да могат при нужда да се защитят?
Лейтенантът не отговори.
— И да могат да допринесат за защитата на госпожа Мастърсън и децата й, ако се случи нещо непредвидено?
Лейтенантът се изчерви, но не отговори.
— И нека да отговоря на неизречения ти въпрос, лейтенант — „Кой, по дяволите, е този цивилен, който си позволява да поставя под въпрос професионализма ми?“ — аз съм майор К. Г. Кастило от Американската армия, натоварен с безопасността на операцията.
— Разрешете да говоря, господине.
— Разрешавам.
— Господине, получих нарежданията си от аташето по отбраната.
— Е, и?
— Господине, само предполагам, че ако той искаше да заредим с бойни патрони, щеше да ни раздаде бойни патрони.
— Лейтенант, бил съм бой-скаут. Затова, още преди тактическият ми офицер в онази школа на река Хъдсън да ни каже, че завършваме успешно, ни уведоми, че втората божа заповед за всеки офицер — след „Грижи се за хората си“ — е да бъде подготвен за неочакваното. Тъй като ти очевидно си спал, когато са ви казвали същото това нещо, запиши си, за да не забравяш.
— Слушам, господине.
Кастило чу вратата на нишата да се отваря и се обърна.
Влязоха посланик Силвио и Алекс Дарби.
„Господи! — помисли си неочаквано той. — Това пък откъде дойде? Защо му се нахвърлих на нещастника?
Не че той не го заслужаваше.
Само че ти си ядосан на целия свят и не беше нужно да си го изкарваш на първия, който ти попадна. Не беше никак умно.“
— Добро утро, господине — поздрави Чарли. — Здравей, Алекс.
— Семейство Мастърсън ще са тук след три минути — обясни посланикът. — Току-що ни позвъни господин Сантини.
— Добре, господине.
— Иска ми се — продължи Силвио, — ако ти нямаш нищо против, да останеш, когато семейство Мастърсън тръгнат за „Езейза“, и след това да придружиш ковчега.
— Както кажете, господине, нямам нищо против.
— Тони пита дали ще бъдеш със семейство Мастърсън — обади се Дарби.
— Тони е по-опитен от мен — отвърна Кастило. — Не искам да му се пречкам.
— Тогава аз ще бъда със семейството — реши Дарби. — Двамата с жена ми.
— Добре. Аз ще остана с посланика.
— Добре — съгласи се посланикът. — Да вървим да си намерим местата, Алекс.
Щом тръгнаха, Кастило прецени, че е най-добре да бъде отвън, когато семейство Мастърсън пристигнат, и бързо излезе от нишата. Ефрейтор Лестър Брадли го последва.
Двамата застанаха сами на тясната улица пред църквата.
„Къде, по дяволите, са жандармеристите?“
В следващия миг ги видя. Бяха в двата края на улицата. Някои стояха край блокадите, където уличката влизаше на „Плаца де Майо“. В другия край един жандарм ръкомахаше като регулировчик, а след малко пежо седан влезе на заден ход в улицата. Последва го беемве на посолството, след това GMC „Юкон XL“.
— Предполагам, влизат на заден, за да могат да излязат по-бързо — реши Лестър.
— И аз така си помислих, ефрейтор Брадли.
— Позволете да говоря, господине.
— Слушам те.
— Направихте на кайма лейтенанта, нали, господине? — възхити се Брадли.
— Предполага се, че не си го чул, ефрейтор.
— Какво да съм чул, господине?
Кастило му се усмихна и поклати глава.
Брадли посочи улицата.
Тони Сантини и други двама американци, които Чарли познаваше по физиономии, но не помнеше имената им, крачеха бързо към тях.
— Как е Шнайдер — започна Сантини.
— Будна е, но я боли. Остана много разочарована, че не е уцелила някой от онези мръсници. Бритън и агент от Агенцията за борба с наркотиците, Рикардо Солес, останаха при нея.
— Провери ли вътре? — попита Сантини и кимна към катедралата.
Два „Юкона“ на посолството даваха на заден по улицата към мястото, където бяха застанали Чарли и Тони. От единия слязоха шестима американци, трима въоръжени с пушки М–16, двама с „Узи“ и един с „Мадсън“. Сантини повика мъжа с „Узито“ и погледна Кастило.
— Вътре провери ли? — повтори той.
Кастило кимна.
— Аржентинският ВИП е тук, но нито президентът, нито външният министър са дошли.
— Сигурно ще са последни — отвърна Сантини.
— Посланикът, Дарби и съпругите са вътре — продължи Кастило. — Дарби и съпругата му искат да пътуват с теб до „Езейза“, за да придружат ковчега.
— Ами ти?
— Мисля, че и аз.
Сантини кимна.
— По сценарий конвоят на семейство Мастърсън тръгва. Пътуваме към „Езейза“ по „Авенида 9 Хулио“ и магистралата. Щом улицата се разчисти, автомобилът на посланика, „Юконите“ на посолството — три броя, един за ковчега, два като почетна стража — и един автобус аржентински войници ще влязат в улицата заедно с автомобилите на ДРУ, които ще ни следват по пътя. Щом месата свърши, почетната гвардия качва ковчега в „Юконите“ и конвоят потегля по същия път към „Езейза“. Съгласен ли си?
— Разбира се.
— Къде ти е колата?
— Зад ъгъла — посочи Кастило. — С още два автомобила на ДРУ.
— Бих ти предложил да тръгнеш с посланика, но на хората от ДРУ никак няма да им хареса, ако не участват в парада. Но както ти решиш.
— Аз бих казал майната им, но те като нищо може да настояват и да създадат проблеми.
— Така е. Значи твоят автомобил и техните се нареждат след нашите. — Сантини посочи задната част на катедралата. — Когато ДРУ и първата кола на посолството излезе от улицата, автомобилът на посланика се нарежда в колоната, след него минава „Юконът“ с ковчега, идваш ти и придружителите ти от ДРУ, след това останалите. Става ли?
— Тони, ти знаеш какво правиш. Ще се съобразим с всичко, което решиш.
Сантини кимна, след това се обърна към мъжа с „Узито“.
— Нали чу?
— Да, господине.
— Уреди нещата.
— Добре, господине.
Сантини надигна глас, за да го чуят всички, които бяха по-далече.
— Ще проверя какво става вътре. Ако преценя, че всичко е наред, въвеждаме семейство Мастърсън.
— Искаш ли да вляза с теб? — попита Кастило.
— Както искаш, Чарли.
— Ще следвам семейство Мастърсън — реши той.
Сантини кимна и влезе в катедралата. Деветдесет секунди по-късно излезе.
— Хайде, да влизат! — нареди той, приближи се бързо към най-близкия „Юкон“ и отвори задната врата.
Много слабо момиче на около тринайсет слезе първо. Сантини й се усмихна, след това я насочи към вратата на катедралата. Последва я десетинагодишно момче, а накрая слезе госпожа Мастърсън. Погледна Кастило и се обърна към автомобила.
— Просто прескочи седалката, Джим — нареди тя и шестгодишно момче се появи на отворената врата.
Госпожа Мастърсън го прегърна през раменете и го поведе към катедралата.
Докато минаваше покрай Кастило, каза:
— Не мога да изразя с думи колко много съжалявам за Бети и пехотинеца.
Кастило не й отговори.
„Единствената разлика между децата на семейство Мастърсън и децата на Певснер е цветът на кожата им. Същият пол, същата възраст, същите интелигентни очи.
Не, грешка. Има една много съществена разлика. Някакъв гад застреля таткото на децата от семейство Мастърсън.“
Кастило последва госпожа Мастърсън и шестгодишното момче в катедралата.
Президентът на Република Аржентина — Кастило веднага го позна — вече бе седнал на първия ред до друг мъж, вероятно външния министър, и две жени, които сигурно бяха съпругите им. Полковник Джелини се бе изправил зад президента.
Органът, от който досега се носеше тиха музика, изведнъж проехтя и хората започнаха да стават.
След трийсет секунди изнесоха кръст, следван от дълга процесия духовници, които се подредиха около покрития със знаме ковчег на Дж. Уинслоу Мастърсън.
Имение „Шангри-Ла“
Провинция Такуарембо
Република Уругвай
10:45, 25 юли 2005
Жан-Пол Бертран се бе излегнал в копринен халат пред телевизор „Сони“ с плосък екран още от девет сутринта, за да гледа прощалната церемония в чест на Дж. Уинслоу Мастърсън, която предаваха от Аржентина. Първо се включи аржентинският Девети канал, след това и Би Би Си, и Си Ен Ен и Дойче Веле започнаха да излъчват директно.
Жан-Пол Лоримър имаше уругвайски печат в ливанския си паспорт, че е влязъл в страната на 4 юли, и още един документ от следващия ден, с който получаваше законно разрешение да живее тук.
Четвърти юли, разбира се, бе девет дни преди Жан-Пол Лоримър да изчезне от апартамента си в Париж. Който и да се опитваше да открие Лоримър, щеше да разпитва по границите за датата, когато са го видели за последен път в Париж.
Той, разбира се, можеше да посочи която пожелае дата за паспорта си — печатът и сертификатът за постоянно пребиваване му бяха стрували десет хиляди американски долара в брой, — но си бе избрал датата четвърти юли, защото това бе американският, а сега вече и негов личен Ден на независимостта.
В мига, в който Жан-Пол Бертран прибра документите в сейфа си в „Шангри-Ла“, Жан-Пол Лоримър престана да съществува, а Жан-Пол Бертран, след известно изчакване, разбира се, поне от осемнайсет месеца, може би дори две години, в които щеше да бъде изключително дискретен, щеше да продължи живота си.
Бертран малко се изненада от вниманието, което предизвика убийството на Джак Мастърсън по цял свят. Дори не бе и помислял, че Би Би Си или Дойче Веле ще проявят интерес към убийството на сравнително незначителен американски дипломат. Джак бе заместник-посланик, не посланик, а Буенос Айрес не бе от най-известните столици в света, макар, честно казано, да не можеше да отрече, че ресторантите там не отстъпват на тези в Париж.
Не се учуди на вниманието, което отделиха аржентинската и американската телевизии. Джак бе застрелян в Аржентина, което обясняваше интереса на аржентинците. Откакто Жан-Пол идваше в Уругвай и откакто пуснаха сателитна телевизия, той наблюдаваше с някаква смес от весело любопитство и отвращение как аржентинската телевизия излъчва все повече и повече тъпи игри и простотии от американската, което казваше достатъчно.
Отразяването на убийството — и днешните събития — по американската телевизия се наблягаше повече на славата на Джак като баскетболист, на когото са платили шейсет милиона долара, задето се е оставил да го прегази камион с бира, отколкото на работата му като дипломат. Дори си бяха направили труд да открият шофьора на камиона и да го изправят пред камерата, за да разберат какво мисли за убийството на човек, който е бил роден за баскетболна звезда.
Интервюираха и съотборниците му от „Нотр Дам“ и „Бостън Селтикс“, за да кажат какво, според тях, се бе случило на Джак Пачката и по какъв начин ще се отрази на баскетбола и на нацията като цяло. Жан-Пол открай време се забавляваше и гледаше с неприязън баскетболния отбор, който открай време плащаше луди пари на разни шантави племена от Руанда и Бурунди заради уменията им да вкарват надуто парче кожа в огънат метален прът.
От думите на бивши съотборници на Джак, Жан-Пол реши, че повечето нямат дори бегла представа къде се намира Аржентина, нито пък какви ги е вършил там Джак преди кончината си. Един от тях, очевидно чул, че Джак е „Шеф на мисия“, бе решил, че Джак е станал мисионер, който разнася славата на християнството сред дивите племена из Аржентина, и изрази искреното си задоволство, че Джак е открил Създателя, преди да го срещне лично.
Освен това Жан-Пол се изненада от дългите опашки аржентинци, които се виеха пред катедрала „Метрополитана“, за да отдадат последна почит пред ковчега на Джак. Питаше се дали това е чисто и просто любопитство, или има нещо общо с погребението на Папа Йоан Павел II — което бе също отразено по телевизиите, — или всичко е нагласено от аржентинското правителство. Подозираше, че истината е комбинация от тези три фактора.
Надяваше се да види Бети и децата — все пак тя му беше сестра, а те — племенници и само Господ знаеше кога ще ги види отново. Изобщо не ги показаха. От хеликоптер бяха успели да снимат конвоя, докато пътуваше по магистралата към летище „Езейза“. Уж в него пътувало семейство Мастърсън, но бе много възможно да е журналистическа измислица, а и в трите огромни джипа не се виждаше абсолютно нищо.
Зърна ги бегло на пистата, очевидно снимани с камера някъде отдалече, докато се качваха на огромен самолет на американските Военновъздушни сили, но десетките тежко въоръжени американски войници ги вкараха така припряно, че не можа да ги огледа.
На Жан-Пол Бертран сцената се стори възмутителна, ала не се изненада. Това бе поредната проява на американска арогантност. Дипломатичният подход — използваше израза правилно — бе да изпратят американски граждански самолет да прибере тялото на Джак и семейството му, а не грамаден военен самолет в защитни цветове, който със сигурност е кацал из Ирак и Афганистан или на някое друго място, където американците се налагат, без да се съобразяват с волята на Обединените нации. Ако наистина се е налагало да се „осигури безопасността им“, което е истинска обида за аржентинците, поне да го бяха сторили по-дискретно. Цивилна охрана със скрити под дрехите оръжия щеше да е напълно подходяща, за разлика от тежко въоръжените войници.
Жан-Пол се поправи. „Това не са войници. Като ги гледам тези смешни шапки, боднати накриво от едната страна, също като на австралийците, това са специални части на Военновъздушните сили. Как им казваха? Не бяха ли командоси?
Не че аржентинците знаят какви са.
В момента виждат тежко въоръжени norteamericanos и военен самолет на САЩ, който е кацнал в страната им, сякаш я притежава.
Тези американци, никога ли няма да им дойде умът в главите?
Много малко вероятно.
Виждал съм подобни прояви на наглост безброй пъти досега.
Разликата сега е, че не се срамувам от арогантността на сънародниците си американци, защото вече съм Жан-Пол Бертран, ливански гражданин, който има право да пребивава колкото пожелае в Уругвай.“
През следващите няколко минути не се случи нищо интересно. Показваха повторно кадри от катедралата, как конвоят пътува към летището, кратките кадри на сестра му и децата, докато ги тъпчат в самолета, затова Жан-Пол стана, за да отиде до тоалетната, ала в същия момент показаха втори конвой.
Въпросният конвой, обяви със задгробен глас репортерът, пренасял останките на Дж. Уинслоу Мастърсън, посмъртно награден с аржентинския Велик кръст на Освободителя.
Жан-Пол седна отново и зачака конвоят да стигне до летището. Пропуснаха го безпрепятствено през строго охранявана порта на пистата, където чакаше огромният самолет.
Войниците — той отново се поправи — въоръжените с автомати командоси — бяха обградили самолета, сякаш се канеха да го бранят от иракски терористи, които щяха всеки момент да се опитат да го превземат.
Появиха се още войници. Тези поне бяха истински войници, облечени в униформи. Някои се подредиха край задната рампа на самолета и шестима приближиха до задната част на един от автомобилите и отвориха вратата, за да извадят обвития с американско знаме ковчег.
Щом го изтеглиха, го повдигнаха на раменете си и със стегнати бавни крачки го понесоха към самолета.
Командосите отдадоха чест.
От автомобилите излязоха още хора. Жан-Пол нямаше представа кои са. Качиха се в самолета. След около минута излязоха двама мъже и две жени. Следваха ги осем или десет човека — включително и двама морски пехотинци — в униформи. Отправиха се към „Юконите“. Останалите войници и командосите се качиха по рампата и хлътнаха в самолета.
Четиримата, които слязоха, останаха да гледат как рампата се затваря, след това се качиха в колите.
Огромният самолет започна да рулира.
Жан-Пол Бертран гледа, докато самолетът стигна края на пистата и се отдели от земята.
След това отиде в тоалетната.
Международно летище „Министър Пиастрини де Езейза“
Буенос Айрес, Аржентина
11:10, 25 юли 5005
Полковник Джейкъб Торине от американските Военновъздушни сили в авиаторски гащеризон бе застанал на пистата до отворената рампа на „Глоубмастър III“, когато пристигна първият конвой.
Отдаде чест, когато госпожа Мастърсън и децата й, заобиколени от охраната, доближиха рампата.
— Казвам се Торине, госпожо Мастърсън. Аз съм вашият пилот. Последвайте ме, ако обичате.
Тя му се усмихна, ала не каза нищо.
Той ги поведе към огромната товарна част на самолета, покрай завързания ковчег на щаб-сержант Роджър Маркъм. Морският пехотинец сержант, застанал край главата на ковчега, издаде тиха команда и заедно с втория при краката отдадоха чест.
Торине поведе семейство Мастърсън по стъпалата към салона зад пилотската кабина. Тук имаше места за втори екипаж — две редици, общо осем, които се превръщаха в легла, ако се махнеше облегалката за ръка по средата.
Торине настани семейство Мастърсън на първия ред, откъдето децата можеха да виждат кабината на пилота, показа им къде са тоалетните и им предложи кафе или кока-кола. Никой не пожела.
— Ще се върна след малко — обясни той. — Веднага щом всички се качат.
Госпожа Мастърсън кимна, усмихна се насила, ала не каза нищо.
Торине се върна при рампата, където го чакаше сивокос старши сержант ВВС.
— Как върви? — попита Торине.
— Имаме бонус — отвърна той. — Доставили са ни вино с обяда и вечерята.
— Което, ти, разбира се, си отказал с огромна благодарност, защото знаеш, че алкохолът на борда на американските Военновъздушни сили е строго забранен.
Старши сержантът се разсмя.
— Хубава храна — отвърна той. — Пиле и макарони за обяд, филе миньон и варена сьомга за вечеря. При това ни излезе евтино.
— Слушалките?
Старши сержанта му подаде безжични слушалки.
— Благодаря — отвърна Торине.
Старши сержантът посочи терминала. Втори конвой от „Юкони“ и охранителни автомобили приближаваше „Глоубмастъра“.
К. Г. Кастило слезе от беемвето на посолството и тръгна към рампата. Морски ефрейтор се приближи до багажника и извади багаж, след това последва Кастило към рампата.
— Остави багажа вътре, ефрейтор, след това сядай — нареди Кастило и се обърна към Торине. — Добро утро, господине.
— Как е тя, Чарли?
— Обездвижили са й челюстта — обясни Кастило. — Беше будна и в сравнително добро състояние, когато я оставих.
Торине поклати съчувствено глава.
— Преди пет минути разговарях с подполковник Нюли. Увери ме, че на „Гълфстрийм“ има всичко необходимо за прекарването на болен, и трийсет минути след като му съобщим, ще бъде готов за излитане.
— Благодаря.
— Старши сержант Дотерман, това е майор Кастило.
Дотерман козирува.
— Полковникът ми е разказвал много за вас, господине.
Подаде му безжични слушалки.
— Интеркомът е горе — обясни той и посочи едно копче. — Долу е радиостанцията на пилота.
Кастило огледа слушалките и си ги сложи.
— Гласово активиране — уточни Дотерман.
Кастило духна в малкия микрофон, след това кимна, за да покаже, че разбира и че устройството работи.
Обвитият в американско знаме ковчег на Дж. Уинслоу Мастърсън, качен на раменете на гвардейците, бавно приближаваше рампата.
— Най-добре да се кача пръв, Чарли — каза Торине. — Дотерман ще ми каже, когато всички са на борда.
— Слушам, господине — отвърнаха почти едновременно Кастило и Дотерман.
Почетната гвардия бавно пристъпваше към рампата с ковчега.
Дотерман ги последва вътре, за да провери дали ковчегът е поставен където трябва и завързан. Кастило остана да гледа и забеляза, че го поставят пред ковчега на щаб-сержант Маркъм. Реши, че сигурно ще свалят първо Мастърсън.
— Как е специален агент Шнайдер? — попита посланик Силвио и гласът му стресна Кастило.
Когато се обърна, той видя госпожа Силвио, Алекс Дарби и още една жена, вероятно госпожа Дарби, застанали край рампата.
— Беше будна, когато тръгнах от болницата. Обездвижили са челюстта й.
Посланикът представи госпожа Дарби, след това каза:
— Ако нямаш нищо против, съпругата ми и госпожа Дарби ще отидат в болницата, за да не е сама.
— Чудесна идея. Благодаря ви — отвърна Кастило и внезапно му хрумна нещо. — Къде е Сантини?
Дарби посочи.
Тони Сантини, стиснал пушка М–16 като ловец, бе застанал на стъпенката на жълт пожарен автомобил.
Когато видя, че Кастило гледа към него, му махна с ръка.
— Алекс — заговори Чарли, след като помаха на Тони, — благодари му и му кажи, че ще му се обадя.
— Ще кажем на семейство Мастърсън довиждане и тръгваме — каза посланик Силвио.
Кастило кимна.
Щом влязоха, лейтенантът от гвардията тръгна надолу по рампата към Кастило и отдаде чест.
— Добро утро, лейтенант — поздрави Кастило. — Това беше добре. И в катедралата, и тук.
— Благодаря ви, господине — отвърна лейтенантът, след това подаде на Чарли панделка със златен медал.
— Великият кръст на Освободителя на господин Мастърсън. Позволих си да го сваля от знамето, господине.
— Браво, лейтенант. Благодаря. Нямаше ли кутия?
— Поне аз не видях, господине.
Кастило се огледа, за да е сигурен, че никой не ги наблюдава, след това пъхна медала в джоба на панталона си.
— Ще се погрижа госпожа Мастърсън да го получи. Благодаря.
— Господине! — Сержантът козирува отново и слезе от рампата.
Кастило остана загледан след него. „Разликата между мен и този шантав млад офицер е, че когато излязох, вече бях възпитаник — както генерал Нейлър се изразява «под вредното влияние» — на генерал Брус Дж. Макнаб, бях успял да попия част от презрението му към лъскавите униформи в армията и да повярвам, че най-важното е да си свършиш работата и да опазиш хората си, а ако някое правило вземе да ти се пречка, просто го пращаш по дяволите.“
Посланик Силвио, Алекс Дарби и съпругите им излязоха навън.
Дарби подаде мълчаливо ръка, а след като и съпругите сториха същото, понечи да им помогне да слязат. Посланик Силвио също протегна ръка.
— Нали пак ще се видим? — попита той.
— Да, господине, сигурен съм, че ще се видим — отвърна Кастило и си спомни нещо. — Вече няма да ми е необходим, господине — каза той.
Извади деветмилиметровия „Берета“, извади патрона от цевта и го подаде на посланика, който с едно движение го втъкна под колана си.
— Muchas gracias, mi amigo — въздъхна посланикът. — И нямам предвид само пистолета.
След това докосна Кастило по рамото и слезе бързо по рампата. Незабавно след това командосите дотичаха и се качиха. Щом и последният влезе вътре, моторите забучаха и рампата започна да се вдига.
Кастило видя старши сержант Дотерман на пулта за управление на рампата и в следващия момент чу гласа му в слушалките.
— Всички са на борда, полковник, затварям вратата.
— Ясно — прозвуча гласът на Торине. — Стартирам номер три.
Пет секунди по-късно Дотерман докладва:
— Всичко е затворено, полковник.
— Ясно. Стартирам номер две.
Кастило погледна Дотерман.
Дотерман му се усмихна и го подкани да влезе пръв. Кастило отвърна на усмивката.
„Сега трябва да дам на госпожа Мастърсън медала на съпруга й.
Майната й. Точно сега нямам желание да я виждам.“
Кастило се отпусна на най-близката седалка до един от командосите и стегна колана. След това нагласи слушалките на вълните на радиостанцията.
— „Езейза“, американски „Еър Форс нула три осем едно“ — прозвуча гласът на Торине. — Готов за рулиране.
Десет секунди по-късно „Глоубмастър III“ потегли.
Още набираха височина, когато Кастило разкопча колана и се отправи напред. Спря, извади Великия кръст на Освободителя, сгъна копринената панделка и се приближи към госпожа Елизабет Мастърсън.
— Госпожо Мастърсън — започна той и протегна ръка. — Офицерът от гвардията е свалил медала от знамето и ме помоли да ви го предам.
Тя го взе, остана загледана в отличието, след това тихо каза:
— Благодаря ви.
Пусна медала в чантата си.
Когато вдигна глава отново, Кастило бе тръгнал назад.
— Господин Кастило — повика го тя.
Той спря. Когато разбра, че той няма намерение да се върне при нея, жената разкопча колана и тръгна към него.
— Исках да ви благодаря за всичко, което направихте — започна тя. — И да ви кажа, че искрено съжалявам за госпожица Шнайдер и за щаб-сержанта.
Кастило не отговори. Погледът му премина през нея, докато си повтаряше да не се поддава на огорчението. Когато я погледна отново, сцената на надупченото от куршуми беемве отново изплува в главата му.
— Името му беше Роджър Маркъм. Щаб-сержант Роджър Маркъм, госпожо Мастърсън. Беше на двайсет години. По моя преценка бе изключително приятен млад човек, който щеше да е все още жив, а специален агент Шнайдер нямаше да е в болница с три огнестрелни рани — и обездвижена челюст, — ако вие бяхте казали истината за хората, които ви отвлякоха.
— Как смеете да ми говорите по този начин?
— Заповедите ми са да защитавам вас и децата ви, госпожо Мастърсън. Направих всичко по силите си — и ще продължа да го правя, — докато не ме освободят от тази отговорност. Само че нищо не ме задължава да се преструвам любезно, че казахте истината на следователите, които се занимаваха с убийството на съпруга ви. И двамата много добре знаем, че излъгахте.
Срещна погледа й за миг, след това кимна и тръгна към товарната част на самолета.
Двайсет минути по-късно, старши сержант Дотерман се приближи до седналия на пода на товарното Кастило — опитът, придобит на „Глоубмастър“, го бе научил, че на пода е много по-удобно, отколкото на опакованите в найлон седалки — и му даде знак да си сложи слушалките.
След това Дотерман се приближи и включи интеркома.
— Кастило, чуваш ли ме? — прозвуча гласът на Торине.
— Да, господине.
— Би ли дошъл отпред?
— Слушам, господине.
„Май съм вбесил Джейк Торине.
Не стига че управлява самолет и си има какви ли не грижи, ами трябва да търпи една ядосана жена, на която не й е приятно да я наричат лъжкиня и е побързала да се оплаче на по-висшестоящ офицер.
Не исках да го ядосвам. Той все пак е от добрите.
Съжалявам ли, че й казах истината?
Ни най-малко, дяволите да я вземат!“
Чарли се изправи и тръгна към пилотската кабина. Нямаше как да избегне госпожа Мастърсън, ала тя не показа с нищо, че го е видяла.
Застана между седалките на пилота и втория пилот и тъй като Торине, изглежда, не го бе забелязал, той се наведе и го докосна по рамото.
Торине се обърна към него с усмивка.
— Дотерман ми каза, че си бил седнал на пода отзад — започна Торине. — Ако искаш да полегнеш, Чарли, защото съм сигурен, че си изморен, вдигни разделителната облегалка за ръце на седалките. Дори ще ти дам одеяло и възглавница.
„Нито е ядосан, нито смутен, което означава, че вдовицата Мастърсън не се е оплакала от мен.
Може би изчаква да съобщи на президента какъв студенокръвен мръсник съм.
Пет пари не давам какво ще прави.“
— Благодаря, господине, не ми се спи.
— Защо не седнеш от дясната страна, за да видиш как истинските пилоти маневрират над амазонската джунгла?
— Над амазонската джунгла ли сме?
— Не знам къде сме — отвърна Торине. — Кимна към втория пилот. — Разчитам на него, а от опит знам, че той е в състояние да се изгуби и в килер. Бил, я стани, за да видим дали армейският авиатор ще открие къде се намираме.
Вторият пилот се усмихна и разкопча колана.
Кастило зае мястото му, закопча коланите и вторият пилот му посочи екран, на който личеше местонахождението им. Подробна електронна карта показваше, че са на триста и двайсет километра от Буенос Айрес, няколко километра северно от Росарио. На екрана бяха изписани височината, скоростта, курсът, разстоянието и времето до крайната цел. Кастило бе запознат с уреда. „Лиър“ на братовчед му имаше модификация на същата система. Данните се предаваха от сателит, минаваха през наземен компютър и изчисляваха всичко с голяма точност.
„Интересно, дали Том е успял да издейства на Фернандо разрешение за кацане на «Кислър»?“
— Тази играчка те лишава от цялото удоволствие да летиш — отбеляза полковник Торине. — Беше много по-забавно, когато можеше да надникнеш навън, за да се убедиш, че пистата е все още под теб.
Военновъздушна база „Кислър“
Билокси, Мисисипи
20:35, 25 юли 2005
Докато Торине правеше заход над пистата на Кислър, за да кацне плавно с огромния „Глоубмастър“, Кастило видя „Боинг 747“, наричан от Военновъздушните сили „VC–25А“, който се преименуваше на „Еър Форс Едно“, когато президентът бе на него, паркиран в самия край на паралелна писта. Охраняваха го не само войници, но и шест „Хъмвита“ с 50-калиброви автомати.
— „Три-нула-едно“ кацна в и трийсет и пет минути — обяви Торине по микрофона. — Чакам инструкции за рулиране.
— „Еър Форс три-нула-едно“, говори наземен контрол на „Кислър“. Изчакайте на място след спиране. Ще следвате автомобила, който ще ви изпратим. Ще ви посрещне кола, която да откара майор К. Кастило до определената дестинация. Край.
— „Кислър“ — отвърна Торине. — „Три-нула-едно“ изчаква пристигането на навигационен автомобил. Майор Кастило ще бъде поет от втора кола до определената дестинация.
— Точно така, „Три-нула-едно“.
Вторият пилот докосна Торине по рамото и посочи през прозореца. Син пикап на Военновъздушните сили с надпис „Последвайте ме“ и GMC „Юкон“ бяха паркирани един до друг до рампа към пистата.
— Дотерман, чу ли? — попита Торине.
— На страничната врата съм, полковник.
Торине се обърна към Кастило.
— Защо ми се струва, че дестинацията ти е онзи „G747“?
— „Кислър“ — заговори вторият пилот в микрофона. — „Три-нула-едно“ е спрял на пистата.
— Виждаме ви, „Три-нула-едно“ — отвърна диспечерът.
— Полковник — обяви Дотерман, — приближават джип и „Последвай ме“. Джипът ме вижда. Ще спре отстрани.
— Сигурно е „Юкон“, Дотерман — отвърна Торине.
— Каква е разликата?
— Не знам — призна Торине.
— От незнайното нещо слизат хора — докладваше старши сержант Дотерман.
Когато полковник Торине понечи да разкопчае колана, за да се изправи, Кастило се надигна от аварийната седалка, сгъна я, за да я прибере на място, и застана до вратата на пилотската кабина. Усети, че госпожа Мастърсън го наблюдава. Срещна погледа й за миг, ала след това извърна очи.
Трийсет секунди по-късно слаб подполковник от морската пехота в синя униформа се появи на стълбите.
Погледна Кастило, след това се отправи към госпожа Мастърсън.
— Госпожо Мастърсън, аз съм подполковник Макелрой, адютант на президента. Самолетът ще рулира до един от хангарите. Посланик и госпожа Лоримър ще се качат на борда…
— Аз съм специален агент Уилки от Тайните служби — заговори набит мъж до ухото на Кастило. — Вие ли сте господин Кастило?
Кастило се подразни от прекъсването. Госпожа Мастърсън отново бе отправила поглед към него и му обръщаше повече внимание, отколкото на адютанта.
„Освен това не беше разгневена. Не се опитваше да ми подскаже, че сега ще си намеря майстора.
По-скоро се опитваше да изпроси помощ или да ми каже, че иска да поговорим.
Може би дори и двете.
Какво става?
Този пък глупак откъде се взе?“
Кастило едва се овладя да не изблъска агента на Тайните служби от пътя си.
— Аз съм Кастило.
— Последвайте ме, господине. Президентът иска да поговори с вас.
Кастило кимна.
Специален агент Уилки тръгна по стълбите. Чарли го последва, ала преди това погледна за последен път госпожа Мастърсън. Очите им отново се срещнаха.
„Тя е отчаяна и уплашена.
Не иска да тръгвам.“
Госпожа Мастърсън стана, изблъска подполковник Макелрой и се провикна:
— Господин Кастило?
— Да, госпожо?
— Може ли за момент?
— Да, госпожо, разбира се.
Тя мина покрай Макелрой и застана на входа за пилотската кабина. Застана толкова близо до Чарли, че той се отдръпна и се сблъска с Торине.
— Какво мога да направя за вас, госпожо? — попита той. — Да не би нещо да не е наред?
Тя вдигна очи към него. Той видя как се наливат със сълзи.
— Страхувах се да кажа каквото и да е, докато бяхме в Буенос Айрес — призна тя. — Трябваше да опазя децата си.
Той кимна.
Елизабет Мастърсън си пое дълбоко дъх.
— Сега вече не сме в Аржентина. У дома сме. — Тя замълча, след това продължи бавно и предпазливо, сякаш бе репетирала онова, което възнамеряваше да каже. — Хората, които ме отвлякоха, искаха да им кажа къде е брат ми. Казаха, че ако не им съобщя, ще убият децата ми, едно по едно. След това ме заплашиха, че ще убият и децата, и родителите ми, ако кажа и дума. След това убиха Джак… — Гласът й пресекна. Тя преглътна и продължи: — Убиха съпруга ми, за да ми покажат, че намеренията им са сериозни.
— А вие не знаете къде е брат ви, така ли? — попита тихо Кастило.
Тя поклати глава.
Кастило сложи ръка върху нейната.
— Слушайте ме внимателно, госпожо Мастърсън. Имате думата ми, че никой няма да нарани децата ви. Нито пък родителите ви. Нито пък вас…
— Просто не знаех какво да направя. Затова не…
— Господин Кастило, президентът чака! — обяви нетърпеливо специален агент Уилки от Тайните служби.
— Значи ще му се наложи да почака — сопна се Кастило и отново погледна към госпожа Мастърсън.
Тя клатеше глава и се усмихваше през сълзи.
Той я погледна въпросително.
— Знаех, че ще трябва да кажа на някого — продължи тя. — Струва ми се, бях права, като се спрях на вас.
— Не разби…
— Според вас колко са хората, които биха накарали президента да чака?
— Това просто показва, че действам импулсивно — отвърна Кастило.
— Не, господин Кастило. Вие сте точно такъв, какъвто ви описа господин Дарби.
Той изви вежди. Тя поясни:
— Непоклатим мъжага, точно човекът, който би искал да е в твоя ъгъл, когато те хванат натясно.
— Ако вярвате на тези думи, госпожо, бъдете спокойна, във вашия ъгъл съм.
— Господин Кастило, за бога, президентът ви чака! — подвикна специален агент Уилки.
— Ще се върна веднага щом мога — обеща Кастило.
Тя се надигна и го целуна по бузата.
— Благодаря ви.
След тези думи се върна на мястото си. Кастило вдигна поглед към полковник Торине.
— Нали чу всичко?
Торине кимна отсечено.
— Ще дойдеш ли с мен? Може да се наложи да разчитам на свидетел.
— Разбира се — отвърна Торине и извика: — Бил, слизам. Самолетът е твой.
— Слушам, господине.
Когато специален агент Уилки видя, че Торине тръгва след Кастило, той се обърна изненадан.
— Президентът не каза нищо за втори човек, господин Кастило.
— Значи ще се изненада, когато види полковник Торине, нали?
Щом застанаха на пистата до „Глоубмастъра“, специален агент Уилки заговори в микрофона на ревера.
— Господин Кастило настоява да доведе и пилота.
— Не просто пилота, приятелю — поправи го грубо Торине. — Полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили на САЩ.
— Казва се Торине — обясни в микрофона специален агент Уилки.
Трийсет секунди по-късно специален агент Уилки получи нареждане.
— Качете се в „Юкона“, господа, ще ви заведа при президента.
Трийсет секунди след като се качиха на задната седалка, Торине докосна рамото на Кастило и посочи през прозореца.
Кастило погледна навън и видя войници, въоръжени с пушки „Кар–16“, обградили „Глоубмастъра“.
— Не знаех, че поверяват пушки на военновъздушните сили — отбеляза Кастило.
Торине се подсмихна.
— Тези не са от военновъздушните, глупчо. Войници са, почти съм сигурен, че са от Специалните части или „Делта форс“. Поне един от тях е „Грей фокс“. Това е сержант Орсън, нали?
Кастило погледна. Единият беше висок рус взводен сержант, който се казваше Орсън. За пръв път Кастило бе видял снайперист от „Грей Фокс“ в Коста Рика, където Орсън много професионално бе ликвидирал двама от терористите, откраднали самолет „727“.
— Дяволите да го вземат, наистина е Орсън.
„Какво, по дяволите, ставаше тук?“
„Юконът“ спря пред стълбите, които отвеждаха на огромен „Боинг“, и Кастило и Торине слязоха. Огромен брой хора пазеха, включително две жени, очевидно агенти от Тайните служби.
Едната заговори в микрофона на ревера си, след това се обърна към Кастило и Торине.
— Можете да се качите, господа — покани ги тя. — Президентът ви очаква.