IV.

(ЕДНО)

Ресторант „Канзас“

„Авенида Либертадор“

„Сан Исидро“

Провинция Буенос Айрес, Аржентина

13:15, 22 юли 2005


— Според теб каква част от шейсетте милиона е получил? — обърна се Чарли към Дарби.

Седяха на една маса до пълния с народ бар в „Канзас“ и пушеха пури с кафето.

Няколко минути седяха смълчани, всеки потънал в мислите си, а въпросът изникна неочаквано. На Дарби му бе необходима секунда, за да се съсредоточи.

— Чарли, надявам се, не питаш от голо любопитство.

— Просто се питах, ако има искане за откуп и той реши да тегли една майна на правилата, за да си върне жената, дали разполага с достатъчно пари, за да плати?

— Какво са казали хората? Великите умове мислят еднакво.

— Имаше нещо такова.

— В интерес на истината, данъчните са лапнали своя дял, като знаеш каква е сумата, значи половината, след това от щата Луизиана също са си поискали данъка върху доходите. С други думи, той е получил към осем милиона и половина по онази част от споразумението, което касаело загубените приходи по договор, а данъците и таксите са изяли половината. Останалата част от споразумението е била компенсация за болка, страдания и разни подобни. Тя вече не се облага.

— Тоест говориш за повече от четирийсет милиона долара. Те къде са?

— Сега вече са много повече. Има един тип — двамата с Джак били съученици в някакво частно даскало — от Национална банка „Хиберния“ в Ню Орлийнс, който управлява парите му. При това се справя забележително добре.

— Той от Ню Орлийнс ли е?

Дарби поклати глава.

— От другата страна на Мисисипи, от някакво градче, Пас Крисчън, в залива. Бетси е от Ню Орлийнс. Баща й, пенсиониран посланик, все още живее там.

— Проверил си значи Мастърсън?

— Не съм. Той ми разказа. Двамата с Джак се запознахме, докато бяхме в Париж преди години. Близки сме. Аз съм — след баща му — изпълнител на завещанието му. Затова, изглежда, прецени, че трябва да знам в какво се забърквам.

Кастило кимна и двамата отново замълчаха.

— Има и още един проблем, дето му се е стоварил на главата на нещастника. Трябва да съобщи на семейството на Бетси — обясни Дарби.

— А на своето семейство дали е казал?

— Едва ли ще каже на своя баща, преди да съобщи на бащата на Бетси, а бащата на Бетси като нищо ще получи сърдечен удар. Буквално. Има много слабо сърце.

— Някой спомена нещо за зет.

— Работи в ООН. Джак не може да го понася.

— Защо?

Дарби сви рамене.

— Не ми е казал. Но е очевидно.

След тези думи Дарби смени темата.

— Да отговоря на първия ти въпрос. Какво бих направил, ако бях на мястото на Джак Мастърсън — вече се страхувам, че той го е направил: — щях да вдигна телефона и да се чуя с приятеля си от „Хиберния“. „Изтегли ми един милион, метни се на следващия самолет и ми ги донеси, без да казваш на никого ни дума.“

— Може да не е толкова лесно — опита се да обясни Кастило. — Богатите не държат много налични пари, нито пък в разплащателни сметки. Дори един банкер ще се затрудни да освободи един милион, без някой да започне да задава неприятни въпроси.

— Защо ми се струва, че говориш от личен опит? — засече го Дарби.

Кастило не обърна внимание на забележката.

— А един милион в банкноти по сто заема доста място. Сто хиляди, извадени от Федералния резерв, са толкова голям пакет.

Той разпери ръце.

— Чарли, ти наистина ли живееш в апартамент в „Мейфлауър“? — попита Дарби.

На Кастило му се прииска да не обърне внимание и на този въпрос, но след това размисли.

— Това пък откъде го чу?

— От същия тип, който ми разказа как си ядосал директора на ЦРУ. Няма да ти кажа кой е, но го познаваш. И той беше в Афганистан с нас. Не се притеснявай; харесва те.

— И какво друго е изтропал приятелят ми с голямата уста?

— Че парите ти идват от тексаски петрол.

— Да, от Тексас съм и мога да си позволя да живея в „Мейфлауър“. Може ли да не бистрим повече този въпрос?

— Добре.

— Има нещо като закон — продължи Чарли, — че когато искаш да теглиш десет хиляди или повече в брой, банката трябва да съобщи на някого. Не знам на кого, може би на данъчните, но се съобщава на някого. И още нещо. Не съм много сигурен, но има закон, според който си длъжен, ако изнасяш десет хиляди — дали не бяха пет хиляди — в брой от страната, да ги обявиш.

— Ще попитам Тони. Той със сигурност знае. Или пък някой от агентите, дето ни ги пратиха от Монтевидео. Не може да не знаят.

Звънна мобилен телефон. И двамата извадиха своите.

— Здрасти, Чарли. — Гласът на Кенеди имаше метално звучене. — Как върви?

Дарби прибра своя мобилен и погледна Кастило с огромен интерес.

— Какво става, Хауърд? — попита Кастило.

— Един общ приятел много държи да те види.

— Сериозно?

— Няма търпение.

„Защо ли тази работа ми се струва страшничка?“

— Поласкан съм. Защо?

— Нямам никаква представа. Ти какво правиш в момента? Къде си?

— Пия кафе в един ресторант в Сан Исидро.

— Няма да ти отнеме повече от два часа, Чарли. Да мина ли да те взема? Кой е ресторантът?

— Чакай малко, Хауърд — спря го Кастило и дръпна мобилния от ухото си.

Горчивият опит го бе научил, че микрофоните на мобилните телефони са изключително чувствителни. Натисна няколко копчета, докато открие функцията за заглушаване, а след това, за да се презастрахова, вдигна бедро и пъхна апарата отдолу. Бедрата му бяха единственото, което със сигурност щеше да покрие телефона.

Очевидно Дарби бе стигнал до същото заключение, защото се усмихна с разбиране. Кастило също се усмихна.

— Има един, с когото трябва да се видя на всяка цена — обясни той.

— Надявах се, че е Тони, за да ни съобщи, че са чули нещо.

— И аз — отвърна Чарли. — Има ли някаква друга причина, поради която да е наложително да се върна в посолството?

Дарби поклати глава.

— Аз обаче трябва да се върна. Казах на Джак, че ще отида с него, за да прибере децата от училище. Нали ще се оправиш сам до хотела?

— Няма проблем.

Кастило се надигна, извади телефона и натисна ново копче, за да прекъсне функцията „Заглушаване“.

— Чуваш ли ме, Хауърд?

— Каква е тази работа, дяволите да те вземат?

— Намирам се в ресторант „Канзас“ на „Либертадор“.

— Знам къде е. След десет, най-много петнайсет минути, ще бъда при теб. Със същия автомобил съм. Излез да ме чакаш на улицата.

— Защо не минеш на паркинга? Така на ФБР ще им бъде по-лесно.

— Изобщо не е смешно, дяволите да те вземат!

— Просто се майтапех, Хауърд.

— След десет минути да си отпред — нареди Кенеди и прекъсна.

Дарби го наблюдаваше любопитно.

— Наша си шега — обясни Кастило. — Още един, когото ФБР не обича много.

Дарби кимна.

— Такива ги има много. Защо не си разменим номерата на мобилните?

— Ако се каниш да разкажеш на Лауъри — или Мастърсън, или посланика — защо съм тук, просто ще си загубиш времето.

— Няма да е тази вечер. Може би утре. Но не и преди да съм те предупредил. А и не се знае какво може да се случи тази вечер.

— Благодаря — каза Кастило и подаде на Дарби мобилния си, за да запише номера.

(ДВЕ)

Черният „Мерцедес Бенц S500“ се появи сред трафика по „Авенида Либертадор“ и Кастило застана на самия край на тротоара, за да го видят. Автомобилът спря и някой отвътре отвори задната врата. Видя седналия Кенеди.

— Качвай се, Чарли — нареди Кенеди.

Колата потегли в мига, в който Кастило хлопна вратата.

Gruss Gott — поздрави Кастило, като се опитваше да докара виенски акцент.

Gruss Gott, Herr Gossinger — отвърна седналият зад волана Фредерик.

„Това не е никакъв виенски акцент. Не е дори чешки. Приятелчето Фредерик, по всяка вероятност е унгарец.

Защо се ровя? Какво ми пука?“

Мерцедесът зави наляво. Минаваха през жилищен квартал, който много приличаше, поне така му се струваше на Кастило, на хубавите квартали на Сан Антонио, само че всички къщи тук бяха скрити зад стени — някои от тях с бодлива тел отгоре — и почти всички с решетки на прозорците.

Кенеди докосна ръката му и му подаде нещо. Приличаше на черна кадифена качулка.

— Какво е това?

— Кадифена качулка — отвърна Кенеди. — Сложи си я.

„Вече знам защо ми се стори страшно. На това му се казва «интуиция».“

— Шегуваш се, нали?

— Ни най-малко. Нали го знаеш шефа ми. Много държи на усамотението и спокойствието.

— Майната ти, Хауърд, майната му и на шефа ти! — изрече бавно и спокойно Чарли. След това повиши глас, за да го чуе Фредерик: — Спри колата!

— За бога, Чарли, няма нищо лично!

— Спри колата, за да не се налага да те наранявам, Хауърд.

— Върни ни в ресторанта — нареди Кенеди на немски, след това се обърна към Кастило: — Знаеш, че тая работа няма никак да му хареса.

— Гледай да му предадеш какво съм казал: „Да си го начукаш, Алекс“. Спри най-сетне проклетата кола.

Кенеди се поколеба за момент, след това нареди на Фредерик да спре до тротоара.

Кастило слезе, тресна вратата и тръгна към „Авенида Либертадор“. Чу „Мерцедеса“ да потегля.

Бе изминал три пресечки по „Либертадор“, когато забеляза „Мерцедеса“. Беше паркирал до тротоара, а Кенеди бе застанал до вратата. Държеше нещо в лявата си ръка.

„Не вярвам да е толкова тъп, че да извади пистолет и да ме накара насила да се кача, но никога не се знае.“

Когато Чарли приближи, разбра, че Кенеди държи мобилен телефон.

— Обаждане за вас, хер Госингер — подхвърли шеговито Кенеди. В усмивката му се четеше неудобство.

— Ако на Фредерик дори му мине през ум да слезе от колата, ти заминаваш или в реанимацията, или в моргата — предупреди Кастило.

Кенеди подаде телефона на Кастило, отстъпи три крачки назад и разпери ръце, за да покаже, че няма намерение да предприема каквото и да е.

Кастило не откъсваше очи от него, докато вдигаше телефона към ухото си.

— Ало?

— Ако Хауърд те е обидил по някакъв начин, приятелю — започна Алекс Певснер на руски, — моля те да приемеш извиненията ми.

— Хауърд следваше нарежданията ти. И повече не ме наричай приятел — продължи Чарли на руски. — Там, откъдето идвам, приятелите си имат доверие и не ги карат да си нахлузват торби на главите.

— Когато пристигнеш, приятелю, ще разбереш защо проявявам малко повече предпазливост от обикновено. Освен това ще разбереш, че за мен наистина си скъп приятел.

— Защо ми е да ходя където и да било?

— Защото те моля като приятел.

— Няма да ми бъде приятно, ако се наложи да нараня Хауърд.

— Няма да се наложи. Моля те, дай ми няколко часа от времето си.

„За каквото и да става въпрос, за него е важно. Той не моли хората, направо им нарежда, а когато не направят онова, което той си е наумил, ги убива.“

— Добре — съгласи се Кастило след внимателно премерено колебание.

— Благодаря ти, Чарли — отвърна Певснер и прекъсна.

Кастило погледна Кенеди и му подхвърли мобилния.

— Влизай в колата, Хауърд, и нахлупи качулката — нареди Чарли.

Стана му жал за Кенеди, когато забеляза изражението му.

— Майтап, Хауърд, майтап.

(ТРИ)

Пътят минаваше през квартал „Сан Исидро“, покрай разположени един до друг интересни ресторанти срещу жокей клуба „Сан Исидро“. Той имаше представа къде се намира. Дядо му ги бе водил тук с братовчед му Фернандо поне пет-шест пъти още докато бяха в гимназията.

След това бързо излязоха на магистралата — тя беше с по шест платна във всяка посока — и макар всичко това да бе ново за него, Кастило бе сигурен, че това е старата магистрала „Пан Американ“. Аржентинците я разширяваха от години и очевидно най-сетне бяха приключили така наречената autopista.

След шест или седем километра, които изминаха с най-малко двайсет километра над допустимата скорост от сто и трийсет — което означаваше, че пътуват с над сто и петдесет километра в час, — стигнаха до разклонение и Фредерик пое наляво. Табелите сочеха, че дясното отклонение е за магистралата към Уругвай, а те се бяха насочили към Пилар.

Стигнаха до пост за пътна такса, ала не спряха, само намалиха, колкото апаратът да отчете преминаването и бариерата да се вдигне, след което Фредерик пак настъпи газта и отново подкара с превишена скорост.

От лявата им страна се виждаше огромна фабрика, правоъгълна сграда на три етажа, поне триста метра дълга, свързана с четири гигантски кръгли бетонни силоза. „LUCCETTI, LA PASTA DE MAMA“ — гласяха деветметровите надписи на силозите.

Кастило се изкиска. Кенеди го погледна.

— Семейството на мама очевидно много обича да похапва макарони — подхвърли Чарли.

Кенеди се усмихна и поясни:

— Тук италианците са повече от испанците.

Магистралата се стесни — само по три ленти в посока, — а ограничението на скоростта все още беше сто и трийсет километра в час, въпреки че Фредерик продължаваше да кара значително по-бързо.

Зад оградата на магистралата се виждаха големи приятни ресторанти и нови салони на „Ауди“, „БМВ“ и други европейски и японски автомобили. Чарли забеляза единствено емблемата на „Форд“ от американските производители и се зачуди разсеяно дали „Мерцедес Бенц“ имат свое представителство.

Като дете бе минавал и по този път, но тогава пътят бе само с две платна и водеше от Буенос Айрес към вилите и именията в провинцията.

Очевидно районът около Пилар се бе превърнал в скъп квартал — все някой трябваше да купува аудитата и беемветата, — но поне от магистралата не се виждаха къщи, само бизнес сгради, които обслужваха хората с пари.

Фредерик излезе от магистралата и минаха покрай липсващия салон на „Мерцедес“, както трябваше да се предполага, елегантна сграда от другата страна на пътя, разположена непосредствено до супермаркет „Джъмбо“.

След това излязоха на двулентов път, който накара Фредерик да намали на сто и десет, после наби рязко спирачки и зави към двуетажна къща с червен покрив, очевидно предназначена за охраната на портата.

Издяланият от дърво надпис гласеше:

КЪНТРИ КЛУБ „БУЕНА ВИСТА“

Четирима охранители препречиха пътя им. Двама прегледаха щателно „Мерцедеса“, преди да вдигнат бариерата на червено и бяло райе. Всички от охраната бяха въоръжени, а в къщата се виждаше стойка с шест пушки. Приличаха на американски „Итака“.

„Ето на това — помисли си Кастило — му се казва охраняван обект.“

Щом влязоха, забелязаха знаците за ограничение на скоростта трийсет километра и бабуни на всеки двеста метра. Този път Фредерик се съобрази с ограничението.

Влязоха навътре и чак когато се отдалечиха достатъчно от портата, забелязаха първите къщи.

Мерцедесът мина по извита алея покрай няколко великолепни къщи, заобиколени от забележително поддържани градини. Тук нямаше решетки по прозорците, както в скъпите къщи на „Сан Исидро“. Минаха покрай игрище за поло — отстрани бяха подредени още от прекрасните къщи — след това покрай още едно, покрай зелени площи, докато най-сетне стигнаха до клуба край игрището за голф. На паркинга се виждаха поне трийсет автомобила.

Пътят се изви покрай други къщи, значително по-големи. Някои — може би дори всички — бяха оградени с жив плет, достатъчно висок, така че се виждаха само вторите етажи на къщите. Кастило забеляза, че плетът умело прикрива огради от ковано желязо.

Фредерик отби и спря пред триметрова порта. Тя се отвори след секунда. Чарли забеляза работник до устройството, което контролираше портата. Човекът имаше пистолет, скрит под дънковото яке. Щом влязоха, Чарли забеляза мъж в количка за голф да обикаля градината. В количката се виждаше чанта със стикове за голф, които не успяваха да прикрият цевта на пушка.

„Това тук май е охранявано имение вътре в охранявания клуб, за разлика от строго охраняваните клубове, където посетителите не искат да се знае каква е сексуалната им ориентация.“

Първо забеляза хеликоптер „Бел Рейнджър“ на ливадата, чак след това обърна внимание на къщата: впечатляваща, типично английска постройка от червени тухли с красиви прозорци. Докато приближаваха, вратата се отвори, показа се висок мъж към края на трийсетте и заслиза по стълбите към калдъръмената алея за коли.

Александър Певснер — известен още като Василий Респин и Алекс Дондиемо и още поне пет имена, международен търговец на оръжие и, както се твърдеше, шеф на поне десет доста съмнителни предприятия, за когото поне тринайсет правителства бяха издали заповеди за задържане — бе в сиви памучни панталони, бяла риза (разкопчана на врата, за да се подава, съвсем по аржентински, копринен шал, захванат със сребърен пръстен), бледосин пуловер и лъснати до блясък кафяви обувки с дебели гумени подметки.

Той скръсти ръце на гърдите, усмихна се, зачака „Мерцедеса“ да спре и Фредерик да се втурне, за да отвори задната врата.

— Здравей, Чарли — провикна се Певснер на руски, когато Кастило слезе. — Благодаря ти, че дойде. Много се радвам да те видя.

— Честно да ти призная, не останах във възторг от първата ти покана, Алекс — отвърна Кастило, също на руски, и подаде на Певснер ръка.

— Вече се извиних. Готов съм да се извиня още веднъж.

— Веднъж е напълно достатъчно, Алекс — реши Кастило и добави: — Хубава къща.

Певснер отдръпна ръка, стисна стегнато раменете на Чарли и го погледна в очите. Очите на Певснер бяха големи, сини и невероятно искрящи. Когато се запознаха, Чарли дори се бе запитал дали Певснер не шмърка разни стимуланти през носа.

— Трябва да ти задам два въпроса, приятелю — започна Певснер. — След малко ще разбереш защо се налага.

— Питай.

— Какво правиш в Аржентина? Защо си тук?

„Това е от онези случаи, когато е най-разумно да кажеш истината, неподправената истина.“

Чарли отговори, без да се колебае.

— Съпругата на заместник-посланика ни е изчезнала при обстоятелства, които говорят за отвличане. Президентът ме изпрати да разбера какво става.

Кастило забеляза, че отговорът му изненада Певснер, но не попита защо.

— Значи идването ти няма нищо общо с мен.

Чарли поклати глава.

— Абсолютно нищо. Нямах представа, че ти — или Хауърд — сте в Аржентина.

Певснер дълго се вглежда в очите на Кастило.

„Алекс, пет пари не давам колко дълго ще ме изследваш, за да ме хванеш в лъжа. Казах ти истината. Ако имам късмет, ще забележиш, че ме е страх от теб, при това немалко.“

Най-сетне Певснер стисна приятелски ръцете на Кастило и го пусна.

— Благодаря ти за откровеността, приятелю — каза той. — Да влезем, да пием по чаша вино, тъкмо ще те запозная със семейството си.

— Твоето семейство ли? — заекна Чарли.

— Да. Моето семейство. Съпругата ми и децата.

„Мама му стара! Значи затова била цялата тази предпазливост. Какво, по дяволите, правят тук?“



След като Кастило се запозна с Александър Певснер във Виена, той докладва на секретаря на Вътрешна сигурност Мат Хол, че Певснер му е разкрил, че липсващият „727“ е откраднат от сомалийски терористи, които възнамерявали да го блъснат в Либърти Бел. Певснер бил казал, че е готов да направи всичко по силите си, за да помогне да го открият, защото по ред причини бил против мюсюлманските терористи, като на първо място бил фактът, че е семеен мъж, който обожава съпругата и трите си деца. Не искал да пострадат от мюсюлмански фанатици. След това Певснер му бе показал снимка със семейството си: изключително привлекателна руса жена и три руси деца, сякаш снимани за някоя реклама. Кастило съзнаваше, че аргументите му звучат невероятно, че Хол ще го разпъне на кръст, преди да му повярва.

Не бе подготвен за шока, изписал се по лицето на Хол и по лицата на Джоуел Исаксън и Том Макгайър. Те не само че не повярваха на нито една негова дума, но — което бе значително по-лошо — поставиха под съмнение репутацията му, защото губеше не само своето време, ами и тяхното с налудничави твърдения.

— Чарли, чел съм досието му — каза Исаксън. — Ей толкова дебело е. — Той бе разперил широко ръце. — Той е и убиец, и изнудвач, и трафикант, и търговец на оръжие, да не говорим за подкупите, които е раздавал, абе каквото се сетиш, но никога не е бил предан съпруг и баща.

— Аз му вярвам — бе настоял Кастило.

— За кое по-точно? — бе полюбопитствал Хол.

— Почти за всичко — бе отвърнал Чарли. — Снимката беше истинска, сигурен съм.

— Наистина ли вярваш, че самолетът е откраднат от сомалийците? Да не би да си се вързал, че ще го забият в Либърти Бел? И то защото един международен главорез ти го е казал — бе заявил Хол по-скоро натъжен, отколкото разгневен.

— Господине, вие сам ми казахте, че един от основните проблеми в разузнаването е, че хората на моето ниво казват на началниците си онова, което началниците искат да чуят, а не онова, в което са убедени. Аз ви казвам онова, в което съм убеден.

— Не съм ти казал подобно нещо — отсече Хол след дълго мълчание. — Беше президентът.

— Чарли, ти даваш ли си сметка, че този тип е имал чудесна възможност да те очисти? — бе попитал Джоуел Исаксън.

— Да, Джоуел, знам. Беше доволен, че не се налагало да ми направи „индийска бенка“ — малокалибрен куршум в челото — и аз му вярвам и за това.

(ЧЕТИРИ)

Певснер поведе Кастило вътре в къщата, минаха през антре на две нива към хола. С изключение на античния самовар на една маса, мебелите в хола бяха типично английски. На две от стените бяха подредени книги и картини, имаше канапе и два фотьойла също от червена кожа.

От прозорците се виждаше огромен плувен басейн с пластмасов покрив. От водата се виеше пара.

„В добрата стара Англия няма много топли плувни басейни, въпреки това имам чувството, че съм там.“

Жена на средна възраст в униформа на прислужница влезе в хола от странична врата, докато тримата мъже се настаняваха.

— Ще помолиш ли госпожа Певснер, стига да е удобно на нея и на децата, да слязат при нас? — нареди Певснер на руски.

Жената кимна, без да се усмихва. Излезе през вратата, откъдето бяха влезли Певснер, Кенеди и Кастило.

— Хауърд, виж някой в кухнята да ни донесе вино и всичко останало — нареди Певснер на английски.

— Червено, нали, Чарли? — попита Кенеди. — Каберне?

— Да, ако обичаш — отвърна Кастило и пристъпи към самовара, за да го огледа отблизо. Тъкмо бе решил, че е истинска руска антика, когато Певснер заговори на руски:

— Ана, ела да поздравиш Чарли.

Кастило се обърна и видя жената и децата от снимката. Бяха естествено руси, с много бяла кожа. Майката изглеждаше в края на двайсетте, но Чарли прецени, че трябва да е по-възрастна, след като едното момиче беше на тринайсет или четиринайсет. Едното от двете момчета беше на десет, а другото — на около шест. Всички бяха в хавлиени халати.

Госпожа Певснер се усмихна, подаде ръка на Кастило и заговори на руски:

— Много ми е приятно да се запознаем. Съпругът ми е разказвал за вас.

Прислужницата влезе в хола.

— Олга, би ли донесла вино? — поръча госпожа Певснер и жената излезе през вратата, която очевидно водеше към кухнята.

— Хауърд ще донесе вино — обясни Певснер на руски, след това премина на английски: — Поздравете госта ни на английски — подкани той децата. — Чарли, това е Елена. Миличка, запознай се с господин Кастило.

Елена срамежливо направи реверанс, изчерви се и поздрави.

— Приятно ми е, господин Кастило. — Говореше с ясно изразен британски акцент.

— И на мен ми е много приятно да се запознаем, Елена.

Десетгодишното момче се оказа още по-срамежливо. Затова пък шестгодишният нямаше задръжки. Избута брат си, изпружи ръка и се представи:

— Аз съм Сергей и ми е особено приятно да се запозная с вас, господине.

— И на мен ми е приятно.

— Александър! — повиши глас Певснер и побутна напред десетгодишния си син.

Той се сви, ала най-сетне подаде ръка и измрънка нещо неясно.

Певснер грейна от гордост.

— Господин Кастило, моля да ни извините, че сме по халати — обади се Ана Певснер. — Съпругът ми не беше сигурен дали ще дойдете, а децата обичат да поплуват, след като се върнат от училище.

— Не искам да ви прекъсвам — отвърна Чарли.

Шестгодишният се усмихна широко на Кастило.

— Не ми се иска да ги оставям сами в басейна — призна Ана.

— Хауърд ще остане за малко при тях, мила — предложи Певснер.

Кенеди се върна в стаята.

— Хауърд, би ли останал при басейна да наглеждаш децата? Само за няколко минути.

— Разбира се.

„Значи Хауърд няма да присъства на разговора, който ме чака с Певснер и съпругата му. Какво става тук?“

Кенеди последва двете по-големи деца и излезе от стаята. Сергей се приближи до Кастило, стисна ръката му и хукна след тях.

— Невероятни деца, Алекс — похвали ги Кастило.

— Благодаря ти, Чарли — отвърна Певснер тъкмо когато по-млада прислужница — определено аржентинка — влезе с поднос чаши, бутилка вино и огромен хромиран тирбушон. — Най-сетне виното! — обади се Алекс.

— Заповядайте, седнете. — Ана посочи коженото канапе и фотьойлите.

Кастило се отпусна на един от фотьойлите. Ана седна на канапето, а Певснер, след като даде знак на прислужницата да остави подноса на масичката за кафе, се настани до съпругата си и посегна към бутилката и тирбушона.

— Местно вино — обясни той. — От изба близо до Мендоса, в полите на Андите. Ходил ли си в Мендоса, Чарли?

— А-ха. Имаме приятели там.

Певснер наля виното в огромни кристални чаши, подаде първата на жена си, след това на Чарли. После чукна чашата си в чашата на Кастило.

— Добре дошъл в дома ни, Чарли.

— Благодаря.

Чарли отпи и се усмихна при вкуса на хубавото вино.

— Чарли, имам чувството, че любопитството ти ще изригне всеки момент. „Какво, по дяволите, прави Алекс тук?“

— Ти пак ли четеш мислите ми? — попита Кастило.

— Истината е, че се крием на открито, Чарли — призна Певснер. — Александър Певснер, унгарец, чиито имоти бяха заграбени от комунистите, получи всичко, когато дойде свободата, но тъй като се бе наситил на унгарските зими и правителствата на потисници, продаде всичко и се отправи към Новия свят, за да започне нов живот. Инвестира парите си в земи и лозя. Включително и това. — Той докосна с пръст бутилката.

— Много предвидливо — отбеляза Кастило.

— Вече е традиция европейците да бягат от родните си места и да търсят убежище в Аржентина. Тук се подвизава истински херцог от Австро-Унгарската империя — по-точно внукът му, но той е приел титлата и няма нищо против да бъде наричан „Ваша чест“ — в едно малко градче, Машвиц, намира се наблизо. Непрекъснато се шегува, че името ми било като на известен руски негодник.

— Много хитро — реши Кастило.

— Помисли, Чарли. Къде можехме да отидем да живеем? В Русия? Русия няма нищо общо с онова, което е била преди революцията от 1917 година. Престъпленията и корупцията вилнеят и няма никак да се учудя, ако комунизмът — под друго име, разбира се — се завърне. В някоя мюсюлманска страна може би? Там въртя бизнес, разбира се, но можеш ли да си представиш Ана в подобна обстановка, на място, където няма да може да шофира свободно? Да живее в непрекъснат страх, че някой мюсюлмански фанатик ще я разкъса с един откос на картечницата, защото е неверница? Може и да се учудиш, но в Прага, Виена, Будапеща и Букурещ има хора, които ме мразят.

— Наистина не е за вярване — съгласи се Кастило.

— Тук, разбира се, също има корупция. Има и престъпления. Вестниците са пълни с материали за кражби и отвличания. В резултат изникна онова, което аз наричам култура на кънтри клубовете. Елитът живее по такива места, а когато ходят в Буенос Айрес, обикновено ги придружават бодигардове — наречени „охрана“ — и никой не се учудва.

— Забелязах, че човекът в количката за голф носи пушка — сподели Кастило.

— Имам и свои хора, разбира се, но по-голямата част от охраната ми са аржентинци. Тук има голф игрище… Играеш ли голф, Чарли?

Кастило поклати глава.

— Има и поло. Аз не играя, но Александър и Сергей ходят на уроци, а Ана и Елена се учат да яздят… А и училищата са добри. Хубавите, като „Сейнт Агнес ин дъ Хилс“7, са британско наследство.

— Децата ти ходят в училище, наречено „Сейнт Агнес ин дъ Хилс“? — попита с усмивка Кастило.

Певснер също се усмихна.

— Директорът е англикански свещеник. Тъй като в Аржентина и дума не може да става за руска ортодоксална църква, а тя признава чуждите литургии, миналата година Елена беше приета в Англиканската църква.

— Струва ми се, че владееш всичко, Алекс — отбеляза Кастило. — Браво.

— И аз така си мислех, Чарли, докато не се появи Хауърд тази сутрин и не попита: „Знаеш ли кого срещнах в асансьора на «Фор Сийзънс?»“

— С риск да се повторя, до днес нямах представа, че ти или Хауърд сте в Аржентина. А ако се притесняваш, че ще спомена пред някого за случайната ни среща, недей.

— Спомена нещо за отвличане.

— Съпругата на заместник-посланика е изчезнала при загадъчни обстоятелства, затова се предполага, че е отвлечена — обясни Кастило.

— Отвличанията се често срещано явление тук — потвърди Певснер. — Не е ли имала охрана?

— Кой ще тръгне да отвлича съпругата на дипломат? — попита Ана. — Той има ли пари?

— Много — кимна Чарли.

— Във вестника нямаше нищо — учуди се Певснер и се приведе напред, за да налее вино на Чарли.

— Опитват се да потулят случая. Надяват се, когато похитителите разберат, че е съпруга на дипломат, да я пуснат.

— Едва ли ще го направят — отвърна Певснер. — Ако искаш, мога да звънна тук-там.

— Всяка помощ е добре дошла — съгласи се Кастило. — Засега не са осъществили връзка. Много ми е жал за съпруга. Имат три деца и те непрекъснато питат кога ще се върне мама.

— Господи! — възкликна Ана. — Това е ужасно.

— Наистина — потвърди Кастило.

— Откъде са я отвлекли? — попита Ана. — Нали не е от дома им?

— От паркинга на ресторант „Канзас“ в „Сан Исидро“.

— Двамата с Алекс често ходим там — пребледня Ана. — Нали не са го направили пред децата?

Кастило поклати глава.

— Чакала е съпругът й да дойде след работа. Децата са били вкъщи.

— А президентът защо те е изпратил? — полюбопитства Певснер.

— За да разбера какво е станало и да му докладвам.

— Като стана въпрос за президента, преди да се хвана за телефона, имало ли е случай да му споменеш, че съм помогнал при връщането на самолета?

— Да.



Част от дневника на президента за този уикенд гласеше:

ПЕТЪК, 17 ЮНИ 2005, 19:55, ПРИСТИГАНЕ В ПРЕЗИДЕНТСКАТА РЕЗИДЕНЦИЯ В СЕВЕРНА КАРОЛИНА.

СЪБОТА, 18 ЮНИ 2005, ДО НЕДЕЛЯ, 19 ЮНИ 2005, 20:25: НЯМА ОФИЦИАЛНИ СЪБИТИЯ, ГОСТИ ИЛИ ПОСЕТИТЕЛИ.

НЕДЕЛЯ, 19 ЮНИ 2005, 20:25: ЗАМИНАВАНЕ ЗА БЕЛИЯ ДОМ.

Това не бе самата истина. Президентът бе убеден, че онова, което върши, когато си е у дома, не засяга никого, освен него самия, и че има пълното право лично да определи кое е официално събитие и кое не е.

Дневниците на секретаря на Вътрешна сигурност, на директора на Централното разузнавателно управление, на директора на Федералното бюро за разследване и главнокомандващия на американското Централно командване за същия период отбелязваха, че е прекарал период от два до пет часа в събота, 18 юни, в резиденцията, наричана „Белия дом в Каролина“ или „Президентската резиденция“, или „Хилтън Хед“.

Всички, с изключение на секретар Хол от Вътрешна сигурност, седяха на меките възглавници на ракитовите кресла и пиеха бира с президента, когато първият хеликоптер, блестящ двумоторен син „Хюи“ на Военновъздушните сили, направи заход над поляната между къщата и Атлантическия океан и кацна.

Джон Пауъл, директор на ЦРУ, и Марк Шмит, директор на ФБР, бяха в строги костюми, а генерал Алън Нейлър, шеф на Централното командване, бе в униформа. Президентът бе облечен в бяла риза с навити ръкави, разхлабена вратовръзка, панталони в цвят каки и мокасини.

Полковник от Военновъздушните сили в лятна униформа слезе от хеликоптера, обърна се, за да изтегли малък сак, и чак тогава последва агентите от Тайните служби към засенчената от тента тераса на къщата.

Президентът стисна ръката на полковник Джейкъб Д. Торине от Военновъздушните сили и му подаде бутилка бира. След това всички вдигнаха погледи, когато друг „Хюи“ — армейски едномоторен хеликоптер в убито маслиненозелено — направи заход и кацна.

Слязоха едър мъж в делови костюм и офицер от армията, майор в лятна униформа. Те последваха друг агент от Тайните служби към верандата.

— По-добре късно, отколкото никога, нали така, Том? — бе поздравът на президента към секретар Хол.

— Господин президент, подранили сме с десет минути — каза Хол.

— Как си, Чарли? — обърна се президентът към майор К. Г. Кастило от Специалните части на САЩ и му подаде ръка.

— Добър ден, господин президент — поздрави Кастило.

— Да се захващаме за работата — предложи президентът. — След това вие двамата ще можете да се отървете от униформите.

Обърна се, за да погледне към къщата. Трима мъже вече излизаха на верандата. Единият държеше две малки сини кутии, облечени в кожа. Вторият носеше дигитален фотоапарат „Никон“, а третият — сако.

Президентът спусна навитите ръкави, закопча ги, след това закопча и най-горното копче на ризата си, нагласи вратовръзката и облече сакото.

— Панталоните да не се виждат на снимката — обърна се той към фотографа и го попита: — Къде искате да застанем?

— До стената ще бъде добре, господин президент.

— Очаква ви награждаване — започна президентът. — Нали разбрахте, че това създаде известни проблеми?

— Да, господине — отвърнаха почти едновременно Торине и Кастило.

— Ще повторя историята заради директор Шмит и директор Пауъл. За мен няма съмнение, че тези двама офицери заслужават по-високо отличие от Кръст за бойни заслуги. Когато откриха самолета „727“, който никой друг не успя да намери, те го откраднаха и спасиха живота на един господ знае колко хора, предотвратиха хаоса и паниката и във Филаделфия, и в цялата страна. Освен това, макар и не толкова важно, те изпратиха послание до всички лунатици, които мислят по същия начин, че Съединените щати притежават военна сила и разузнавателни средства, които могат да възпрепятстват един наистина впечатляващ замисъл.

— За съжаление, за да ги наградя с Медал за храброст — първоначалното ми намерение бе да получат Кръст за изключителни бойни заслуги, — трябваше да направя изявление. Тъй като операцията бе тайна, това бе невъзможно. Не е в интерес на нацията. Освен това генерал Нейлър изтъкна, че ако в изявлението си спомена „секретни действия“ и „тайна операция“, ще привлека вниманието на някои от надзорните конгресни комисии и те ще настояват за подробности. Резултатът щеше да е същият, а „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ щяха да раздухат случилото се.

— Единствено по тази причина те не получават отличието, което заслужават и което искрено бих искал да им връча. Освен това генерал Нейлър изтъкна, че стореното от тях може да бъде определено като „изключителен професионализъм по време на въздушни действия при изключително опасни условия“. Това ще бъде записано и в досиетата им.

Той погледна директорите на ЦРУ и ФБР.

— Пресата няма да има достъп до снимките, ала когато Чарли и полковник Торине ги погледнат в бъдеще, искам да си спомнят с умиление — ти също, Том — деня, когато са били наградени.

— Подредете се. Генерале, ще започнете ли?

Директорите на ФБР и ЦРУ се надигнаха от столовете си без всякакъв ентусиазъм.

Генерал Нейлър изчака фотографът да подреди присъстващите и зачете:

— „Заповед. Централно командване на Военновъздушните сили, Вашингтон, окръг Колумбия, 18 юни 2005. Предмет: Връчване на Кръст за бойни заслуги. Кръстът за бойни заслуги, тринайсети подред, се връчва на полковник Джейкъб…“



— Така е много по-добре, Чарли — каза президентът и погледна дрехата, с която се бе преоблякъл Кастило — блуза с яка и три копчета отпред, панталони в цвят каки и маратонки. — Сядай и казвай какво да направя за теб.

Президентът забеляза изражението на Кастило.

— Защо ми се струва, че ще съжалявам? — подхвърли той.

Кастило не отговори.

— Хайде, Чарли, кажи какво има — настоя президентът.

Лицето на генерал Нейлър не трепваше.

— Има две неща, господин президент — призна Чарли. — Първо, никога нямаше да открием самолета без помощта на господин Певснер.

— За руския гангстер ли говориш?

— Да, господине.

— Какво искаш да направя, Чарли? — попита саркастично той. — Да изчистя досието му ли? Страхувам се, че не мога да го направя. Ние сме единствената страна в западния свят, която не е издала заповед за задържането му.

— Господине, той разполага с разузнавателни средства, каквито ние не притежаваме. Бих искал да предложа… разумно е правителството да поддържа връзка с него.

— За бога, Кастило — избухна директорът на ФБР Марк Шмит. — Това руско копеле има досие, в сравнение с което Джон Готи прилича на бой-скаут.

— Освен това има разузнавателни източници, каквито ние нямаме — повтори спокойно Кастило. — И които няма нищо против да ни предостави.

— Той е прав, Марк — намеси се президентът. — Как можем да осъществим онова, което предлагаш, Чарли? Той какво иска?

— Иска от ЦРУ да го оставят на мира, господине. Не знам дали е прав, или не, ала откакто са спрели да използват услугите му…

— Я чакай малко — прекъсна го президентът. — „Спрели да използват услугите му“ ли? — Той се обърна към директора на Централното разузнаване. — Кажи какво става тук, Джон.

Директорът на ЦРУ се размърда притеснен.

— Имаше няколко случая, господин президент — призна той. — Проведохме тайни операции съвместно с Певснер. Използвахме самолета му, за да доставим стоки на определени места…

— Защо не кажете направо „Редовно провеждахме тайни операции“? — прекъсна го Кастило и си спечели гневен поглед от директора.

— Доставяли са оръжия и други стоки, закупени от него — уточни Кастило.

Президентът погледна Кастило, след това премести очи към директора на Централното разузнаване и зачака обяснение.

— Провеждани са няколко подобни операции, господин президент — призна шефът на ЦРУ. — Това беше преди доста време. Отдавна съм наредил всички връзки с него да бъдат прекратени.

— А той е убеден, не знам дали е прав, или греши — обади се отново Кастило, — че тъй като Агенцията е престанала да го използва, се опитва да го арестува — дори по-лошо — с посредничеството на правителствата, срещу които същата тази Агенция го е карала да действа.

— Изобщо не си наясно с този въпрос, Кастило! — сопна се директорът на ЦРУ.

— Вече казах, че той така смята — повтори Чарли.

— Защо? — попита спокойно президентът.

— Защото ако се намира в някакъв затвор в отдалечена част на Конго или е мъртъв — няма да има следи, които да сочат към Агенцията.

Президентът се отпусна на стола си и зарея поглед към Атлантическия океан. Отпи голяма глътка от бутилката бира. След малко се обърна към Чарли и заговори внимателно:

— Искам да съобщиш на господин Певснер, че макар да ми е трудно да повярвам, че подобно нещо е възможно да се случи — звучи като приказки на параноик, — в знак на признателност за безценната му помощ при откриването на липсващия „727“ съм наредил на директора на ЦРУ да разследва въпроса и ако има подобно нещо, то да бъде незабавно прекратено.

— Благодаря ви, господине — кимна Чарли.

— Имаш ли въпроси, Джон? — попита президентът.

— Не, господине — отвърна директорът на Централното разузнаване.

— Предай му, че съм наредил на директора на ФБР да ме информира лично за подробностите около всяко разследване на господин Певснер в Щатите. Но ако не съблюдава нашите закони, ще бъде предаден на правосъдието.

— Да, господине.

— Разбра ли ме, Марк?

— Да, господине — отвърна директорът на ФБР.

Кастило погледна генерал Нейлър, който клатеше шокиран глава.

— И така, Чарли — продължи шеговито президентът, — какво друго мога да направя за теб?

— Ще ми позволите ли отново да стана обикновен войник, господин президент?

Генерал Нейлър изви вежди.

— От видяното досега, Чарли, искрено се съмнявам, че някога си бил обикновен войник. Отговорът е не. Няма да го направя. И дума да не става.



— И как реагира президентът? — попита Алекс Певснер.

— Каза, че ако разбере, че нарушаваш законите на Съединените щати, с удоволствие ще те хвърли в затвора. Нареди на шефа на ЦРУ да прекрати всякакви действия срещу теб.

— Ти вярваш ли на тези думи?

— Каза го пред мен. Високо цени помощта, която ни оказа при намирането на самолета.

Певснер впи блестящите си очи в лицето на Кастило и ги задържа дълго.

— Канех се да кажа, че ще покажа благодарността си към президента, като направя каквото мога, за да разбера какво се е случило със съпругата на дипломата…

— Благодаря ти — прекъсна го Кастило.

— Остави ме да довърша — сряза го остро Певснер. — Само че, ако ти му докладваш, че съм го казал, ще стане ясно, че съм тук, а аз не искам да се знае. Затова ще проверя и ако науча нещо, няма да споменаваш пред никого кой е източникът ти. Става ли?

— Разбрахме се. Благодаря ти, Алекс.

— Ана, защо не донесеш един от моите бански на Чарли? Вие ще поплувате, а аз ще проведа няколко разговора.

— Трябва да се връщам в Буенос Айрес — подсети го Кастило.

— Повече полза ще имаш, ако почакаш да ти кажа каквото съм открил — сопна се отново Певснер, след това добави с по-благ глас: — А на Ана ще й бъде много приятно, ако останеш на вечеря.

— Благодаря.

— Ако има някакво развитие по случая, някой от посолството ще ти позвъни, нали?

— А-ха.

— Тогава върви да поплуваш, по-късно ще пийнем още вино и аз лично ще ти приготвя аржентинска пица.

„Ти лично ще ми приготвиш аржентинска пица ли?“

— Страхотно, Алекс. Благодаря ти.

(ПЕТ)

Пещта за пица, глинено кубе, се подгряваше с дърва и бе разположено на десетина метра от басейна, под навес с огромна дървена маса, където семейството можеше да похапва като на пикник.

Аржентинци поддържаха огъня и в камината, и в пещта, когато Кастило последва Ана и децата към навеса, където бяха подредени кристални чаши и ги чакаха шест бутилки вино.

Край пещта имаше дървена маса с покривка, където две аржентинки, следвани от бдителната прислужница рускиня, месеха тестото за пица, режеха домати и други продукти за пицата.

Кастило усети, че някой го подръпва за ръкава, премести поглед и забеляза усмихнатия Сергей да му предлага чиния с empanadas, пържени пелмени с месна плънка.

Muchas gracias — благодари Чарли и си взе една.

De nada — отвърна Сергей.

— Май Сергей те хареса — обади се Певснер.

Кастило дори не бе забелязал кога е дошъл под навеса.

— Поне един член от семейството ти умее да преценява хората.

— Не е честно, Чарли — обиди се Певснер. — Аз умея отлично да преценявам хората, а Ана е още по-добра и от мен.

Кастило се усмихна, но не отговори.

Певснер вдигна чаша вино.

— Ела с мен и аз лично ще приготвя пицата — предложи той.

— Не бих го пропуснал за нищо на света.

— Тайната е температурата на пещта — обясни Певснер, докато пристъпваше към куполообразната пещ. — Има един начин да провериш.

Той приближи до масата, зад която бяха застанали трите прислужници и млад мъж, и взе страница от вестник. Смачка го на топка и застана пред пещта.

Младият мъж се спусна да отвори металната врата с ръжен от ковано желязо. Певснер метна топката вътре и даде знак на мъжа да затвори вратата.

— Едно, две, три, четири, пет, шест — започна да брои Певснер и даде знак вратата отново да бъде отворена.

Вестникът пламтеше весело.

— Ако не се запали до шест секунди, значи не е достатъчно нажежена — заяви напълно сериозно Певснер и махна с ръка вратата отново да бъде затворена.

— Невероятно — отбеляза Кастило.

Певснер му даде знак да се приближи с него до масата.

Прислужницата рускиня донесе тестото за пицата. Остави го между Певснер и аржентинките, застанали зад масата, стиснали прибори за сервиране. Певснер насочи показалец към едната и тя поля тестото с доматен сос. Отдръпна пръст едва когато прецени, че е сипала достатъчно.

Постъпи по същия начин с червените и зелените чушки, след това с няколко вида колбас, парчета бекон и пиле, а най-отгоре пицата бе поръсена с нещо, което много приличаше на сирене „Пармезан“.

След това пристъпи отново до пещта, а прислужницата бе застанала зад него с тава, в която бе пицата. Той даде знак на младия мъж да отвори вратата, кимна на момичето да пъхне пицата в пещта, а накрая погледна младежа, за да затвори вратата.

Чарли едва успяваше да сдържи усмивката си.

„До този момент така и не докосна пицата, която обеща лично да направи.“

— Сега ще приготвя друга — обяви Певснер и се върна до масата, където повтори същата процедура още два пъти. Този път готовите, но неопечени пици останаха на масата.

— Обикновено им имам доверие — обясни Певснер. — След като проверя температурата, те ги пекат, вадят, но обичам сам да ги приготвям.

— Ако искаш нещо да бъде свършено както трябва, свърши го сам — заяви Чарли съвсем сериозно.

— Именно — съгласи се Певснер.

„Не е честно да му се подигравам. Какво ми става? Той се държи мило и приятелски, забавно е, малкото момченце Сергей любезно ми предложи empanada. Цялото семейство ми допадна. Напомня ми как дядо караше Abuela да сипе на двама ни с Фернандо по някоя и друга глътна вино, когато бяхме във фермата в Мидланд, докато той печеше прасе на огъня. С тази разлика, че дядо вършеше всичко сам, с изключение на коленето на прасето.

Това е семейство. Тогава беше хубаво.

Струва ми се, че на Бети Шнайдер би й допаднало. А не някакъв тип с пушка, настанил се в количка за голф. Ана и трите деца биха й харесали, също и гордият татко, който приготвя пица за всички, без да се изцапа.

Какво ли ще вечерят децата на семейство Мастърсън тази вечер?

Какво ли им е казал нещастникът?

Дали се преструва, че всичко е наред?

Дали се опитва да ги подготви за най-лошото?

Господи, когато разбереш, че някой е бил отвлечен, никога не се замисляш за децата! Какъв противен начин да изкараш някоя и друга пара, като отвлечеш майката на едно дете!

А аз се правя на мил и любезен, докато Алекс следи как се пече пицата.

В Буенос Айрес не мога да направя нищо, така че защо се чувствам толкова зле?“

— За какво се замисли, Чарли?

Кастило се обърна към застаналия до него Хауърд Кенеди.

Беше изчезнал нанякъде, когато Кастило и Ана Певснер влязоха да поплуват, и оттогава не се беше мяркал.

— Питах се какво ли ще вечерят децата на семейство Мастърсън — отвърна Кастило.

— Децата на же…?

Кастило кимна.

— Алекс работи по въпроса — опита се да го успокои Кенеди. — Скоро ще разберем нещо.

— Господи, надявам се. Как се наказва отвличането тук? Имаш ли представа?

— Не съм сигурен, но за убийство дават средно петнайсет години, което означава, че ги пускат на свобода на седмата, в най-лошия случай на десетата година от присъдата.

Прислужницата рускиня донесе готовата пица и Алекс Певснер остана да наблюдава критично как жената я реже с огромен касапски нож.



Докато вечеряха, Певснер го търсиха три пъти по телефона — след пицата имаше пържоли и картофи, печени във фолио на жар, а Кастило не можеше да диша от преяждане — всеки път той ставаше и се оттегляше в тясна стаичка с прозорец, през който Чарли го наблюдаваше как говори.

Тази стая напомни на Чарли за „телефонната кабина“ отстрани на конферентната зала на генерал Нейлър в щабквартирата в Тампа, където се намираше телефонът за обезопасена връзка.

Първите два пъти Певснер се върна на масата, без да каже и дума, но всеки път, когато приключваше разговора, викаше Чарли настрани.

Отстъпваха на десетина метра от навеса.

— Съжалявам, Чарли, нищо засега. Последно ми се обади човек, който има връзки в ДРУ… нали знаеш кои са ДРУ?

Чарли кимна.

— Ако някой знае какво става, това са ДРУ. Заели са се много упорито с въпроса. Натискат ги отгоре.

— Благодаря ти за усилията — каза Чарли.

— Ще продължа да разпитвам — обеща Певснер. — Източниците ми са на мнение, че не става въпрос за обикновено отвличане. Връзката ми във Федералната полиция и жандармерията каза, че са прибрали на разпит всички, които някога са били заподозрени в отвличане, но така и не са научили нищо. — Замълча за миг, след това попита: — Този тип наистина ли е прибрал петдесет милиона долара, след като е бил прегазен от камион?

— Шейсет — уточни Чарли.

— Възможно е похитителите да не са аржентинци. Има вероятност да са американци.

— Може — съгласи се замислено Чарли.

„Ще го съобщя в имейла си до Хол. Това е единствената смахната идея, за която не се сетихме по време на брейнсторминга.

Защо да пращам имейл? Цяла нощ няма да мигна, ако започна да си пращам имейли с Хол. А и Дарби ме предупреди, че утре ще ме издаде пред посланика. Най-добре да се обадя.“

Той извади мобилния и натисна копче за автоматично набиране, без дори да му мине през ум, че тук, в провинцията, може и да няма покритие.

— Дарби.

— Чарли Кастило се обажда. Искам обезопасена връзка с Вашингтон. Можеш ли да уредиш?

— Мога, но проблемът е, че си просто агент на Тайните служби и ще започнат да задават въпроси.

— Давай тогава, кажи на посланика. Какво толкова?

— Добре. Според мен това е най-добрият подход. Ще подготвя нещата в посолството. Ти къде си?

Кастило знаеше, че Певснер се опитва да хване края на разговора.

— Чувал ли си за едно малко градче, наречено Машвиц?

— Да. Няма да те питам какво, по дяволите, търсиш там.

— Не ме питай. Има още нещо, Алекс. Дочух, че похитителите може и да не са аржентинци, че има голяма вероятност да се окажат американци.

— Федералната полиция много деликатно подхвърли тази възможност на ФБР. Ако забележиш, че в информационния център са се разработили, да знаеш, че изпращат на НИК — Националния информационен център по криминалистика — списък с имената на всички американци, които са влизали в Аржентина през последните трийсет дни. Може пък те да попаднат на нещо интересно.

— Все някой я е отвлякъл, Алекс.

— Да, някое гадно копеле.

— И още нещо, Алекс. Лауъри взе документите ми от Тайните служби, за да ми издаде пропуск за посетител, но с теб излязохме от посолството, без да си ги взема.

— Ще се погрижа — обеща Дарби. — Пак ще се чуем.

Той прекъсна разговора.

— Благодаря ти — обади се Певснер.

— За какво?

— За Машвиц.

— Ако преценя, че някой проявява прекалено голям интерес къде съм бил или с кого, да знаеш, че ще спомена твоя австро-унгарски херцог — предупреди Кастило. — Това ще ги накара да се юрнат натам. Ще бъде доста забавно.

Певснер се усмихна.

— Алекс, налага се да се върна в Буенос Айрес.

— Разбирам. Искаш ли да изпратя Хауърд с теб?

— Не е необходимо. Само ще те помоля някой да ме закара до посолството.



Мобилният на Чарли звънна, когато приближаваха Буенос Айрес.

— Ало?

— Господин Кастило?

Чарли веднага позна гласа на Дарби.

— Обажда се Александър Дарби, господин Кастило.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Господин Кастило, посланик Силвио пита дали имате възможност да бъдете в кабинета му в девет и трийсет утре сутринта.

— Ще дойда.

— Благодаря ви, ще се видим утре.

Връзката прекъсна.

„Май не ти отне кой знае колко време, за да разкажеш на посланика за мен, Алекс.

Защо ми се струва, че ми звънна в негово присъствие?

Какво му каза, че съм ти се представил просто така, без да споменеш, че се познаваме от Афганистан, нали?“



Американец, който не се идентифицира по никакъв начин — което убеди Кастило, че е агент на ЦРУ, подчинен на Дарби, — го чакаше до оградата при входа за служители. Пропускът за посетител и документите от Тайните служби бяха у него.

— Последвайте ме, господин Кастило.

(ШЕСТ)

Информационен център

Посолство на САЩ

„Авенида Колумбия“ 4300

Буенос Айрес, Аржентина

22:30, 22 юли 2005


В комуникационния център на посолството също имаше „телефонна кабина“. Когато мъжът, когото Кастило нарече „човека на Дарби“, го поведе към нея, почти всички от осемте или десетте служители го погледнаха с явно любопитство. Единият бе ориенталецът, агентът от ФБР Юнг.

„Същият, който ме наблюдаваше по време на брейнсторминга с повече интерес от останалите. Или ме намира за хубавец и си пада по мен, или има слабост към Тайните служби, или знае нещо за мен. Или пък подозира нещо.

Господи! Да не би ФБР да е изпратило тайно нареждане: «Уведомете ни незабавно, ако се появи човек на име Кастило, и докладвайте за действията му. Той постави директора в крайно неловко положение и много ни се иска да го поставим там, където му е мястото.»“

Кастило затвори вратата на телефонната кабина и седна пред малко бюро, по-скоро полица, монтирана на стената, върху която бе поставен телефонът за обезопасена връзка. Приличаше — въпреки че бе свързан с по-дебели кабели — на съвсем обикновен телефон. Имаше и бележник с пъхнат лист от фолио под първата страница, за да не оставя натискът на химикалката отпечатък върху следващия лист, два подострени молива в чаша и плик за изгаряне на отпадъци, закачен на стената.

Кастило вдигна слушалката.

— Оператор — прозвуча мъжки глас.

„Струва ми се млад. Сигурно е войник.“

— Казвам се Кастило. Искам обезопасена линия.

— Да, господине. Имате разрешение. Дайте ми номера, ако обичате.

„Тук минава десет и половина, което означава, че във Вашингтон е седем и половина. Почти съм сигурен, че Хол не е в кабинета си. Ще накарам телефонистката да го открие.“

Кастило даде номера на телефонната централа на Белия дом.

— Господине, това е Белият дом — прозвуча гласът на оператора.

— Да, знам.

— Господине, нямате разрешение за Белия дом.

— Кой трябва да ми даде това разрешение? — попита Кастило и след частица от секундата добави: — Сержант.

— Или посланикът, или господин Мастърсън, господине. „Прие «сержант», без да реагира. Това може и да се окаже полезно.“

— Не искам да безпокоя господин Мастърсън, сержант, затова позвънете на посланика. Налага се да се обадя.

— Господине, господин Дарби е упълномощен да дава разрешения за обезопасена линия до Белия дом. Той има ли информация за правомощията ви?

— Да, сержант. Говорете с него.

Трийсет секунди по-късно „търговският аташе“ Дарби позволи на оператора да свърже господин Кастило с Белия дом.



— Белият дом.

— Обаждам се от посолството на САЩ в Буенос Айрес — представи се Чарли на оператора. — Бихте ли проверили дали линията е обезопасена?

Проверката отне около петнайсет секунди.

— Линията обезопасена — потвърди телефонистката в Белия дом.

— Обажда се К. Г. Кастило. Трябва да разговарям със секретар Хол. Нямам представа къде се намира в момента.

— Веднага ще го открия. Изчакайте, ако обичате.



— Хол слуша.

— Поверителен разговор, господин секретар, от господин Кастило в Буенос Айрес.

— Свържете ме, ако обичате — нареди Хол.



В президентския апартамент на Белия дом президентът вдигна поглед към съпругата си и съпругата на Мат Хол и взе решение.

— Включи на микрофон, Мат — нареди той. — Не му казвай обаче.



— Чуваш ли ме, Чарли?

— Да, господине.

— Отдавна очаквам обаждането ти.

— Както сигурно знаете, господине, нямаше какво да докладвам.

— От опит мога да ти кажа, Чарли, че това не се знае.

— Така е, господине. Приятелят на Джоуел, Тони Сантини ме посрещна на летището. Много приятен човек, с ум като бръснач. Тони ме заведе до хотела „Хаят“ — сега вече се казва „Фор Сийзънс“, между другото. Каза ми каквото знаеше. Най-важната информация е, че госпожа Мастърсън е била отвлечена от паркинга на ресторант, наречен „Канзас“, в скъпия квартал „Сан Исидро“. Чакала е съпруга си и след като той не се е появил, тя се върнала при автомобила, откъдето била отвлечена.

— Той каза, че досега няма новини от похитителите — това бе в седем и половина днес сутринта и до момента все още никой не е звънял с искане за откуп. Тони каза, че аржентинците не са съобщили на медиите, така че, ако се представех като Госингер, щяха, първо, да се питат как съм разбрал и, второ, нямаше да ми кажат абсолютно нищо. — Затова се представих като агент от Тайните служби, който случайно минава. Очевидно често се правят подобни визити. Тони ме запозна с шефа по сигурността на посолството, приятен човек, но лека категория…

— Защо го казваш, Чарли? — прекъсна го Хол.

— Както Тони Сантини се изрази, по-голямата част от разследванията му се въртели около прелюбодеянията на някой дипломат със съпругата на друг дипломат. Нищо важно.

— Ясно — съгласи се Хол.

— Докато бях в кабинета му, влезе Мастърсън. Наистина приятен човек, безкрайно притеснен. Нали знаете как е бил прегазен…

— И е постигнал споразумение за 50 милиона долара ли? Да, да, знам.

— Аз чух нещо за шейсет милиона. Както и да е, представиха ме като агент на Тайните служби и той ме покани на брейнсторминг с останалите играчи. Представителят на ЦРУ — след малко ще ви разкажа повече за него, — хората от Отдела за борба с наркотиците и двама агенти на ФБР от Монтевидео, които, изглежда, имат известен опит с отвличанията. Единият ме наблюдава доста странно. И тогава, и сега, когато влязох в комуникационния център.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако бях параноик, а аз съм, бих заподозрял, че в сградата на Дж. Едгар Хувър е разпространен бюлетин, който предупреждава всички да си отварят очите за негодника Кастило.

— Ти сериозно ли говориш, Чарли?

— Не мога да го докажа, но по същия начин ме наблюдаваше и шефът на ЦРУ, казва се Дарби — и на него умът му е като бръснач — и вече знам, че е бил наясно кой съм бил. Кой съм.

— Как разбра?

— След брейнсторминга — от което нищо не излезе — ми предложи да ме заведе на ресторант и щом се качих в колата му, веднага призна, че ме е виждал в Зарандж, Афганистан — бил е шеф на ЦРУ там — събрал две и две и решил, че съм човекът, който е върнал самолета „727“.

— Значи ще каже на посланика, така ли? Или на някой друг.

— Не знам доколко мога да му вярвам, но обеща да изчака до утре сутринта. Преди два часа говорих с него и му казах да не крие повече. Трябваше да говоря по обезопасена линия, вместо да си губя времето с имейли. Така че той знае. Докато се връщах в града, Дарби ми се обади отново и ме покани много любезно от името на посланика утре сутринта в девет да заповядам на среща в кабинета му.

— Ами посланикът?

— И Сантини, и Дарби казват, че е изключителен. Както и да е, след приятния обяд в „Канзас“, заради който наистина се чувствам виновен, реших да действам сам и не открих абсолютно нищо, освен за възможността похитителите да се окажат американци. Когато споделих тази информация с Дарби, той ми обясни, че аржентинците — „много деликатно“, както сам се изрази — били подхвърлили същата възможност. Извън телефонната кабина тук, ФБР — включително Юнг, агентът, който, струва ми се, ме е разкрил — изпращат до НИК имената на всички американци, които са били в страната през последните трийсет дни.

— Ами местните власти?

— От всичко, което успях да разбера, те полагат всички усилия, ала резултатът е същият — пълна нула. Така че извършителят чака да види какво ще стане.

— Това ли е всичко?

— Да, господине. Струва ми се, че съм напълно безполезен тук. Господи, откъде му е хрумнала на президента шантавата идея, че съм Шерлок Холмс? Иска ми се да не ме беше изпращал тук. Наистина ми се иска да помогна, а не успявам да направя нищо.

— Чакай малко, Чарли.

— Шерлок, говори президентът.

— Мили боже! — заекна Кастило.

— Не, само президентът — разсмя се той. — Радвам се, че те изпратих, Шерлок. Не можех дори да се надявам на по-изчерпателен доклад, освен това качествен доклад като този, който току-що направи пред секретар Хол, едва ли щеше да стигне до мен достатъчно бързо.

— Господине, много се извинявам…

— Няма защо да се извиняваш, Чарли. Имам само един въпрос.

— Да, господине.

— Какво става с господин Мастърсън? На него — и децата осигурена ли им е закрила?

— Да, господине. Господин Дарби — двамата с господин Мастърсън са близки приятели — ми каза, че изпратил хора около дома на господин Мастърсън и се надява той да не е усетил, че наблюдават къщата. Освен това наоколо патрулират аржентинските ченгета и агенти от ДРУ.

— Тяхното ФБР ли?

— Да, господине. Нещо много подобно. И господин Сантини, и господин Дарби ми казаха, че ДРУ знаят какво правят.

— Когато утре сутринта се видиш с посланик Силвио, предай му, че съм много загрижен.

— Разбира се, господине.

— Това е всичко засега — реши президентът. — Вършиш точно онова, заради което те изпратих, Чарли, при това се справяш чудесно.

— Благодаря ви, господине.

— Госпожа Хол ти изпраща поздрави. Сигурен съм, че и съпругата ми ти изпраща своите.

— Благодаря, господине.

— Лека нощ, Чарли — завърши президентът.



— Интересно момче — отбеляза президентът.

— И много симпатичен — добави госпожа Джанис Хол. — По гласа му личеше колко е загрижен за горката жена и семейството й.

— Преди да се запознае с него, Джанис все разправяше, че не може да понася мъже, които привличат жените като пеперуди към пламък.

— Върви по дяволите, Мат — възмути се госпожа Хол.

— Добре че го изпратих там — каза президентът и добави: — Както и че настоях да остане при Мат.

— Моля? — попита първата дама.

— Когато върна самолета, първата ми мисъл бе да го взема в Белия дом. След това разбрах, че няма да излезе нищо. Можете ли да си представите на какво напрежение щеше да бъде подложен тук? Всички до един в сградата щяха да се опитват, първо, да го контролират и, второ, да му пречат да се добере до телефона ми или Овалния кабинет. Като остана на работа при Мат, не се стигна до никакви проблеми.

(СЕДЕМ)

Стая 1550

Хотел „Фор Сийзънс“

„Черито“ 1433

Буенос Айрес, Аржентина

06:25, 23 юли 2005


Кастило бе поръчал събуждане за седем — щеше да разполага с два часа, за да се облече, да закуси и да стигне в посолството до девет и половина, — така че щом погледна часовника си, докато се пресягаше за телефона, и видя колко е часът, усети неприятна тръпка. Не можеше да се надява на добри новини.

Hola?

— Кастило? — прозвуча вбесеният глас на Дарби.

— Да?

— Защо не вдигаш мобилния? — нападна го Дарби.

— Какво има?

— Слизай веднага, ще те чака кола.

— Какво е станало?

— Мога само да ти кажа, че новините не са добри — заяви Дарби и затвори.

Загрузка...