XVII.

(ЕДНО)

Заход към международното летище „Хорхе Нюбъри“

Буенос Айрес, Аржентина

05:35, 29 юли 2005


Кастило пилотираше. Нощта бе ясна и той видя трептящите светлини на Буенос Айрес, когато започна да се спуска. Докато се снишаваше, светлините станаха по-ясни. Нещото, което приличаше на оранжева линия, насочила се към града, се превърна в двойна линия и той различи фаровете, които се движеха по магистрала 8 и Северния път от Пилар към града.

Пътуването си го биваше. „Лиърът“ беше бърз — скоростта, която развиваше на дълги разстояния, бе три четвърти от скоростта на звука, — ала той не бе създаден за презокеански пътувания. Налагаше се да спират, за да зареждат. Първо пътуваха три часа и половина от Будапеща до Казабланка, Мароко. След като презаредиха, пътуваха още три часа до Дакар, Сенегал, най-западната точка на Африканския континент.

От Дакар минаха четиричасова отсечка през Атлантика до Ресифе, Бразилия. Това бе най-проблемното време, тъй като в Атлантическия няма къде да се спре за презареждане. Имаше момент, в който се наложи да стискат палци, но за късмет нямаше насрещни ветрове, нито пък други проблеми, които да ги забавят, а Торине, който бе на лявата седалка, прецени, че е най-добре да продължат. Проблеми така и не се появиха.

В Ресифе очевидно не бяха свикнали да презареждат малки частни самолети и да осигуряват храна в два след полунощ, затова им отне час и половина, докато се справят с двете задачи. С изключение на това всичко останало бе наред.

След това поеха на юг, към Сао Пауло, и покриха разстоянието за малко по-малко от два часа и половина, а след това потеглиха за Буенос Айрес, полет, който щеше да им отнеме около два часа.

„Алекс Певснер е някъде долу — мислеше си Кастило. — Имам чувството, че той ще ми трябва. Сигурно Хауърд Кенеди вече му е казал, че няма да го насоча към Жан-Пол Лоримър, за да му лепне някоя италианска бенка на челото. Това може и да се окаже проблем, за който ще се наложи да помисля. В момента съм прекалено уморен, за да вземам такива сложи решения.“

Кастило включи радиостанцията.

— „Хорхе Нюбъри“, тук „Лиър Пет-нула-седем-пет“. Намирам се на четирийсет километра северно на хиляда и петстотин метра. Чакам разрешение за кацане.



— „Лиър Пет-нула-седем-пет“ — обади се наземен контрол на „Хорхе Нюбъри“, — дясно в края на пистата и продължете до хангара на „Джет Еър“. Митнически служител и служител от паспортен контрол ще дойдат при самолета.

— „Седем-пет“ ще завие дясно в края на пистата и ще продължи до хангара на „Джет Еър“ — повтори Кастило. — Изчакваме митнически служител и служител от паспортен контрол.

Когато приближи до посочения хангар, от сградата излезе човек в бял гащеризон със светещи палки, който го насочи да паркира до „Аеро Командър“.

След като Чарли изключи двигателите, той огледа по-внимателно „Аеро Командъра“. Дясното крило висеше, част от задните стабилизатори липсваха. Гумата от лявата страна беше спаднала. Перката на левия мотор липсваше.

— Знам как се чувства този „Командър“ — обърна се Кастило към полковник Торине на задната седалка. — Стар, скапан и ненужен.

Торине погледна „Аеро Командъра“ и се разсмя.

— Бая път е видял — отвърна той, докато разкопчаваше предпазните колани.

— Ето ги и властите — обади се Фернандо.

Кастило видя два пикапа форд. Двама униформени слязоха от първия, а от втория — мъж в цивилно облекло.

— Цивилният е от ДРУ — обясни Кастило. — Не знам как се казва, но съм го виждал.

Той разкопча предпазния колан и се изправи.

Когато Чарли слезе по стълбата, забеляза, че агентът на ДРУ извива вежди, когато го видя, и веднага извади мобилния си телефон.

„Този път пристигам като К. Г. Кастило с чисто нов паспорт без каквито и да е печати.“

Когато агентът от ДРУ се приближи до „Лиъра“, той с нищо не показа, че познава Кастило, дори след като прегледа паспорта му. Митничарите също бяха много любезни. Прегледаха багажа за наркотици и експлозиви. Чарли остана доволен, че не е взел никакви оръжия от Форт Браг.

Не зададоха никакви въпроси за телефона със сателитна антена на Кранц, може би защото Кастило вече бе попитал дали може да го оставят на борда на самолета, докато са в Буенос Айрес. Дори лаптопът, който контролираше антената, не предизвика интерес. Той приличаше на най-обикновен компютър.

Митничарят обаче разопакова алуминиевото фолио, в което бяха виенските шницели. Може и да го направи от любопитство, но може и да му бе заприличало на опаковка кокаин.

— Какво е това? — попита той.

— Виенски шницел — отвърна Чарли. — Нещо като свинско по милански.

„Ако не си беше наврял носа там, аз със сигурност щях да го забравя и шницелът щеше да се развали.“

— Най-добре да го взема със себе си — реши Кастило, когато митничарят понечи да го върне във фризера. Сложи го в чантата на лаптопа.

— Приятно прекарване в Аржентина, господа — пожела митничарят.

— Ще се постараем да е приятно — отвърна Кастило.

(ДВЕ)

Президентски апартамент

Хотел „Фор Сийзънс“

„Черито“ 1433

Буенос Айрес, Аржентина

06:05, 29 юли 2005


Специален агент Джак Бритън отвори сънен.

— На това му се вика бърза обиколка на Европа — заяви той и протегна ръка.

— Дори не пробвахме леглата на последните два хотела, в които бяхме — обясни Кастило. — Освен Кранц, разбира се. Той е по-умен от нас. Когато не яде, спи.

— Аз към Кранц — представи се Сиймор.

— Операторът ни — уточни Кастило.

— Джак Бритън — представи се агентът и стисна ръката на Кранц. — Останах силно впечатлен от приятеля ти Кенсингтън. Сложил е онази фантастична радиостанция в стаята си. Само дръпва завесите и можем да си говорим с Дик Милър.

— Браво — похвали ги Кастило. — Може да се наложи да се поразместим.

— Настанил съм се в леглото ти — призна Бритън.

„Сигурно. Не че ми е много приятно, че някой се е инсталирал в леглото, където бяхме с Бети.“

— Няма да е за дълго — отвърна Кастило. — Когато съобщих на рецепцията, че ми трябват още стаи, те обясниха, че апартаментът може да се разшири. Затова взех и съседните три стаи, с които е свързан. Само че забравих за сержант Кенсингтън.

— Аз ще остана с Кенсингтън, майоре — предложи Кранц. — Няма проблем.

— Това легло ми харесва — посочи Фернандо огромната спалня, откъдето се бе надигнал преди малко Бритън.

— Няма да стане. То си е мое. Сега аз съм шефът, а ти си един нищо и никакъв пилот. Можеш да го разбираш както искаш.

Фернандо поклати глава, ухили се и му показа среден пръст.

Кастило се приближи до телефона и се свърза с рецепцията.

— Ще ми трябва още една стая — съобщи той. — Изпратете няколко големи кани кафе. — Затвори и се обърна към Бритън. — Тони Сантини даде ли ти мобилен телефон?

Бритън кимна.

— И на мен, и на Кенсингтън.

— Нали е записал своя номер и номера на Дарби?

Бритън кимна отново.

— Може ли да го използвам? — попита Кастило.

Бритън се върна в спалнята.

— Да не би да имаш намерение да събудиш Сантини в този нечовешки час? — попита Торине.

— И Сантини, и Рикардо Солес, и Алекс Дарби, а също и специален агент Юнг в Монтевидео, в мига, в който някой от тях ми каже как да се свържа с него.

— Силно съм впечатлен от тази проява на енергия по никое време — заяви Торине.

— Джейк — продължи напълно сериозно Кастило. — Ако Жан-Пол Лоримър е тук, а аз мога да се закълна, че е тук, искам да го открия преди когото и да е друг.

— Разбрах — отвърна Торине. — Просто не мислех. Извинявай, Чарли.

Бритън си бе обул панталони, но все още беше без риза и бос, когато се върна в хола и подаде на Чарли мобилен телефон.

— Сантини е на две — обясни той. — Дарби е на три.

— Ами Рикардо Солес?

— След като ти замина, той се върна отново да се занимава с наркотиците. Нямам му номера.

— Аз имам домашния му телефон — призна Фернандо.

— Естествено, че дон Фернандо ще го има — озъби се Кастило. — Хващай телефона и му се обади да позвъни в посолството, че ще закъснее, и да се довлече тук. Тъй като няма да си на обезопасена линия, не използвай името ми и не споменавай, че съм се върнал.

— Това да не би да е тайна? — зачуди се Фернандо.

— За момента е тайна — каза Кастило и натисна копчето с номер 2. След това възкликна:

— По дяволите!

Прекъсна обаждането. Приближи се до минибара, извади формичките за лед от камерата и сложи на тяхно място увитите във фолио виенски шницели. След това отново натисна копчето за автоматично набиране.



Тони Сантини пристигна пръв.

— Все едно сме се събрали да пийнем по едно — заяви той, когато видя всички. — Добре дошли отново в страната на гаучосите. Сигурно сте дочули нещо в Европа.

— Да не забравя да предупредя Том Макгайър да си затваря устата — отвърна Кастило.

— Двамата с Том сме стари приятели, Чарли. Така и така споменахме Том, какво става с мен?

— Моля?

— Нямах намерение да провеждаме този разговор в присъствието на други, но какво толкова. Скоро ще се прибера и знам, че никога няма да ме върнат на старата служба в президентската охрана. Да паднеш от кола е като да препънеш първата дама. Не е редно хората да започнат да се подсмиват, когато те забележат в охраната. Доколкото разбрах от Том, работата ти ще бъде интересна. Какво ще кажеш?

„Притежавам ли достатъчно власт, за да кажа просто: «Да, разбира се?» Притежавам я, докато някой — този някой е президентът — ми я отнеме.“

— Добре дошъл на борда, Тони — реши Кастило. — Стига някоя важна клечка да не каже: „Само това не, не и Сантини.“

— Ще се притесняваме, когато го кажат. Съдейки по думите на Том, няма такава опасност. Казвай сега какво става.

— Ти погледна ли пратката от Форт Браг?

Сантини кимна.

— Впечатляващи оръжия — призна той. — И черни гащеризони. Ами маските за лице! Въпросът ми може и да е нетактичен, но кого трябва да очистим?

— Отговорът е строго секретен, Тони — заяви сериозно Кастило.

— Добре — примири се Сантини. — Разбрах.

— Заповедите ми са да открия и обезвредя хората, които убиха Мастърсън и Маркъм.

— Крайно време беше да започнем да играем по техните правила — каза след малко Сантини.

— Очевидно президентът е взел същото решение — съгласи се Кастило.

— Само трябва да ги намерим, нали? И как точно ще стане?

— Нали помните брата на госпожа Мастърсън, дипломата от ООН, когото така и не намерихме, за да му съобщим за Мастърсън?

Сантини кимна.

— Той е бил главният посредник при плащанията на незаконните сделки в „Петрол срещу храни“ — обясни Кастило. — Изчезнал е — по всяка вероятност от Виена — веднага след като е открил един от сътрудниците си с прерязано гърло във Виена. Гадна работа. Преди да го убият, са му извадили няколко зъба с клещи.

— Представителят на ЦРУ в Париж и източникът ми във Виена мислят, че Лоримър е или в Сена, или в Дунав. Аз не съм съгласен с тях.

— Защо?

— Чакайте да ви доразкажа. Когато кацнахме в Мисисипи, госпожа Мастърсън ми разкри защо е била отвлечена. Похитителите искали да знаят къде е брат й. Убили Мастърсън, за да й покажат колко са сериозни намеренията им; децата били следващите в списъка. Застреляли са сержант Маркъм и за малко да видят сметката и на Шнайдер, за да й покажат, че могат да ликвидират, когото си набележат.

— А пък на мен ми се струва, че в онзи случай са искали да се докопат до теб — обади се Сантини. — Нападнали са твоята кола.

— И на мен ми мина през ума — призна Кастило.

— Тя няма ли представа къде е била? Може би просто е решила, че децата й са по-важни. Кое от двете?

— Тя не знаеше — отвърна Кастило.

На вратата се почука. Беше Алекс Дарби.

— Имам чувството, че съм закъснял за купона — подхвърли Дарби и погледна Фернандо и Кранц.

— Фернандо Лопес, Сиймор Кранц, запознайте се с Алекс Дарби — представи ги Кастило.

— Кои са тези господа? — попита веднага Дарби.

— Господин Лопес е пилот на договор към Звеното за организационен анализ — обясни Кастило.

— Какво звено?

— Звено за организационен анализ. Не си ли чувал?

— Никога — призна Дарби.

— Учудвам се. То е част от Вътрешна сигурност.

— Чарли, вече ти казах, че никога не съм чувал.

„Ако разчитам на изключителната си способност да преценявам хората по израза в очите им, предполагам, че Дарби наистина не знае нищо.“

— Създадено е от президента, Алекс — продължи Кастило. — Това е тайна организация, която има за цел да открие и обезвреди отговорните за смъртта на Мастърсън и Маркъм.

— И кой е шефът на тази организация на отмъщението? Защо никой не ми е казал?

Торине посочи Кастило.

— Кажи здрасти на новия шеф, Алекс.

— Този отговор ме кара да задам нови въпроси — заяви Дарби. — Пак ще ви попитам. Защо не съм чувал?

— Нали току-що ти казах — отвърна Кастило.

— А кой е Кранц?

— Нашият оператор.

— Носи се слух, че тук вече има един оператор — не спираше Дарби.

— Сега ще бъдат двама. На това му се вика хабене на кадри.

— Защо ми се струва, че вече знаеш кои са мръсниците? — попита Дарби. — Много ми се иска да помогна, когато тръгнеш да ги обезвреждаш.

— Не знаем кои са — отвърна Кастило. — Само че има един, който по всяка вероятност ще ни каже кои са.

— Кой е той?

— Жан-Пол Лоримър.

— Нали не можаха да го открият в Париж? А и той какво общо има с цялата работа? Тук ли е?

— Така мисля. Някъде наблизо. Работата е там, че е бил главният посредник в незаконните сделки на „Петрол срещу храни“. Не само че е припипал една хубава кръгла сума — шестнайсет милиона, поне така твърди източникът ни — от парите за подкупите, ами знае кой колко е получавал и за какви услуги. Това е всичко. Определени хора искат да го накарат да млъкне завинаги — освен че искат да си получат парите — и са готови на всичко, за да го открият.

— Това не е ли малко в сферата на фантазиите, Чарли? Лоримър — бях ти казал, че сме се виждали — е типичен бюрократ от ООН. Не мога да си го представя забъркан в подобни сделки. Откъде научи всичко това?

— Госпожа Мастърсън ми каза, че го търсят. Била е отвлечена, защото мислели, че сигурно знае къде се крие. Изглежда, ги е убедила, че няма представа. Мислех, че той ще се свърже с нея. Заплашили са я, че ще убият децата й, ако не открие къде е и не им съобщи. Мастърсън бил застрелян, за да й покажат, че са готови на всичко, за да постигнат целта си.

— Тоест, Бетси Мастърсън ти каза всичко това, така ли?

Кастило кимна.

— Защо не ми е казала на мен?

— Каза ми чак когато кацнахме в Щатите. Първата й грижа била да защити децата си, а е имала основателна причина да смята, че в Аржентина не може да ги опази. Вероятно, когато се е качила на „Глоубмастъра“ и е видяла, че е обградена от „Делта Форс“, се е почувствала по-спокойна.

— Тя знае ли защо търсят Лоримър?

— Питаш дали знае, че е бил посредник на незаконни сделки ли? Не ми се вярва. Ако е знаела, сигурно е щяла да каже на съпруга си, а не се съмнявам, че Мастърсън е щял да вдигне голяма гюрултия.

— Със сигурност — потвърди Дарби. — И как смяташ да откриеш Лоримър?

— Не знам. Първо искам да поговоря с Юнг.

— ФБР агентът от Монтевидео ли? Той пък какво общо има?

— Не знам. Знам само, че не се занимава с пране на пари, както твърди…

— Откъде знаеш? — настръхна Дарби.

— Знам още, че работи за Държавния департамент, а не за ФБР.

— Нищо не разбирам.

— Нито пък аз, но го разбрах лично от Натали Кохън. Тя е казала на посланик Силвио и на… какво му беше името на посланика в Монтевидео…

— Макгрори — напомни му Дарби.

— Да, казала им е да му предадат да ми предостави всички разузнавателни сведения, с които разполага.

— А тя не ти ли каза с какво се занимава Юнг?

— Тя е в Сингапур, по-точно казано, беше в Сингапур — и ако щеш вярвай, но обезопасената линия и в самолета, и в посолството взела че се прецакала напълно.

— Искаш ли да пробваш да говориш с нея от посолството?

— Първо искам да поговоря с Юнг.

— Тук или в Монтевидео?

— Всичко, което е събрал, е в Монтевидео — каза Кастило. — Искам да прегледам материалите му. Кой е най-добрият начин да стигнем до Монтевидео?

— Ако тръгнем веднага, от „Хорхе Нюбъри“ има полет на всеки час. Да дойда ли с вас?

— От теб искам да покажеш снимката на Лоримър на всички в посолството — на твоите хора, на момчетата от „Наркотици“, на военните — и да разбереш дали няма да излезе нещо. Не им съобщавай, че го търсим.

— Ти носиш ли снимка?

— Представителят на ЦРУ в Париж ми даде две. В куфарчето ми са — обясни Кастило. — Ако ти дам едната, можеш ли да изкараш двайсет копия?

— Разбира се — отвърна Дарби.

— Къщата ти сигурна ли е?

— Имам апартамент недалече и сигурна къща в „Майерлинг“. Това е кънтри клуб до Пилар.

— „Майерлинг“ ли? — попита Чарли.

— Да. „Майерлинг“. Страхотно охраняемо селище за много богати, където охраната на портата е въоръжена с „Узита“.

— „Майерлинг“ значи — повтори Кастило.

— Има ли нещо, което не знам, Чарли? — попита Дарби.

— Просто се замислих — отвърна майорът. — Нека предположим, че си австриец и си пипнал малко пари, които не би трябвало, от програмата „Петрол срещу храни“, след това си успял да ги изпереш тук в Аржентина и си търсиш къде да инвестираш…

— Какви ги говориш?

— В куфарчето имам плик с имената на германци и австрийци, които имат — как да се изразя — „незаконно придобити средства“ от „Петрол срещу храни“, които са пренесени тук.

— Ами?

— Ами да.

— Ще ми дадеш ли този списък?

— Не. Извинявай. Дадох думата си на офицер и джентълмен, че няма да покажа списъка нито на ЦРУ, нито на човек от американското правителство.

— Нека сега да довърша. Значи казахме, че си австриец и си търсиш къде да инвестираш наскоро придобитите пачки. Къде, къде… Еврика! Недвижимите имоти са добро вложение. Ще построя снобски кънтри клуб и ще продавам скъпарски къщи на разни богаташи, които не искат да дишат праха на Буенос Айрес. Трябва ми само едно романтично име, което обаче да намеква за класа и аристократизъм. Как да го нарека? Точно така, „Майерлинг“! Това е съвършеното име! „Майерлинг“! Няма нищо по-тежко от „Майерлинг“! Всички в Аржентина, които са в състояние да проследят родословното си дърво чак до Франц Йосиф и Австро-Унгарската империя, ще се наредят на опашка, готови да изсипят в краката ми торби с пари, само и само да могат да кажат: „Аз живея в «Майерлинг».“

— Какви ги говориш? Какво е това „Майерлинг“?

— Алекс, за човек с твоята професия си невероятно невеж по история — заяви Кастило. — Наистина ли не знаеш за „Майерлинг“?

— Не, по дяволите, не знам.

— Едно време — през 1889 година, това е една от версиите, принц Рудолф, който след смъртта на баща си Франц Йосиф щял да стане крал и император на Австро-Унгарската империя, бил повикан от татенцето и му било наредено да се отърве от любовницата си. — Принц Рудолф бил на трийсет и една. Любовницата му била шестнайсетгодишно сладурче, баронеса Мария Вецера. Връзката им била позор за трона и трябвало да се прекрати. — Рудолф отвел Мария в ловната си хижа, която се наричала „Майерлинг“, за да й съобщи неприятната новина. След като поговорили, двамата решили, че тъй като, първо, Рудолф не можел да не се подчини на баща си, императора, и второ, не си струвало да живеят един без друг, имало едно-единствено решение, следователно те се спрели на него. Рудолф гръмнал Мария с пистолета си, а след това се гръмнал в слепоочието. — Организирали му държавно погребение и цялата Австро-Унгарска империя потънала в скръб. Тялото на Мария било върнато в родното й село.

— Другата версия, според Ото Гьорнер, който я научил от леля ми Олга — тя ми беше пралеля, — унгарка от висшето общество — Франц Йосиф не давал пет пари с кого се чука Рудолф, защото неговата любовница живеела в двореца. Просто се подразнил, че Руди води доста смислени разговори с разни унгарци за онова, на което днес му казваме промяна на режима. Руди искал да стане крал и император веднага, а не да чака стария да ритне камбаната. — Според тази версия, Франц Йосиф застрелял Рудолф, докато се забавлявал с Мария в ловната хижа. А хижата, ако случайно съм пропуснал да спомена, се наричала „Майерлинг“. И така, в резултат на трагичната кончина на Руди в „Майерлинг“ братовчед му, Франц Фердинанд, станал наследник на трона. На 28 юни 1914 година в Сараево сръбски анархист хвърля бомба в колата му и ранява смъртоносно горкия Франц Фердинанд. Франц Йосиф така и не могъл да се примири с убийството на наследника си, затова обявил война на Сърбия и така започнала Първата световна война. Всъщност войната започнала в „Майерлинг“. Учудвам се, че не знаеш тези подробности, Алекс.

— Господи, Чарли, направо ме смайваш — възкликна Дарби. — Нали не се опитваш да ми обясниш, че кънтри клубът има нещо общо с парите от „Петрол срещу храни“?

— Съвсем нямам намерение да обяснявам каквото и да е на стар шпионин като теб, Алекс, но ако все пак бях на твое място, щях да обърна доста внимание. Понякога истината изглежда по-странна от лъжата. Има причина, да нарекат кънтри клуба „Майерлинг“. А ти търсиш пари, дошли от чужбина, за да бъдат изпрани тихо и кротко тук, нали?

— Най-лошото при теб, мръснико, е, че в повечето случаи се оказваш прав — ухили се Дарби.

— Някъде към седемдесет и пет процента от случаите е така — отвърна Кастило. — Кажи ми сега, можеш ли да промъкнеш пратката от Браг покрай въоръжените с „Узита“ пазачи на „Майерлинг“?

— Няма проблем — отвърна Дарби.

— Ще я прекараш ли там, докато говоря с Юнг? Нали каза, че самолетите за Монтевидео са на всеки час?

— Да, но ако не искаш да дойда с теб…

— Мислех да взема Джак. Той е бил ченге.

— Двамата с Бритън трябва да вземете Тони.

— Добре. Защо?

— Защото има дипломатически паспорт и правомощията му важат и за тук, и за Уругвай. Което означава, че никой няма да го претърсва за оръжие.

Дарби отвори куфарчето си и извади два деветмилиметрови „Берета“ и ги подаде на Чарли.

— Благодаря, Алекс — кимна Кастило.

— Мобилните от Буенос Айрес работят в Монтевидео — продължи да обяснява Дарби и отново се наведе над куфарчето си.

— Имам два мобилни — обади се Тони Сантини. — И два „Берета“.

— Дай ги на който ще бъде с нас — нареди Кастило. — Освен това, Алекс, можеш ли да се погрижиш за онези, на които им трябва или пистолет или телефон, или и двете.

Дарби кимна.

— Ще ти трябва и автомобил — подсети той Чарли. — Само че за да ти ги осигуря, ще се наложи да кажеш на посланик Силвио, че си тук.

— Вече знае — отвърна Кастило. — Няма да му кажа повече, отколкото се налага. Той е свестен човек и искам да мога след това с чиста съвест да заявя, че не е знаел какво става.

— Няма да ти е много лесно, Чарли — предупреди го Дарби.

— Така е, но в момента наистина не знам какво ще стане… Как ще стигнем до „Хорхе Нюбъри“?

— Аз съм с кола — успокои го Сантини.

— С дипломатически номера ли е? — попита Дарби.

Сантини поклати глава.

— Тогава вземи моята. Така ще можете да я оставите на паркинга отпред.

(ТРИ)

Международно летище „Генерал К. И. Берисо“

Караско, Монтевидео

Република Уругвай

07:10, 29 юли 2005


Имаше паркинг, резервиран за поне трийсет автомобила с дипломатически номера пред терминала на „Хорхе Нюбъри“, така че петнайсет минути след като Сантини паркира служебното беемве на Дарби, те бяха на борда на „Боинг 737“ за Монтевидео.

Да се излезе от Република Аржентина и да се влезе в Република Уругвай не бе никак трудно. Кастило забеляза, че както аржентинците, така и уругвайците показват личните си карти. Каза си, че няма да е зле симпатичните приятелски настроени момчета от Ленгли да му направят една такава карта.

Като чужденци Кастило и Бритън трябваше да изтърпят дългата процедура. Паспортите им бяха взети от аржентинец, който ги сканира и чак след това сложи печат на съответната страница, след това ги подаде на уругваеца, седнал до него. Паспортите отново бяха сканирани, подпечатани и върнати на пътниците. Когато слизаха от самолета в Уругвай, никой не се поинтересува от тях.

След това идваше охраната. Трябваше да минат покрай двама полицаи, които не проявиха никакъв интерес към тях. Апаратът за проверка на багажа дори не бе включен.

„Тези полети се използват предимно от чиновници, а дори на борда да се е промъкнал някой терорист мюсюлманин, вероятността да забие самолета в сградата на «Даймлер Крайслер» в центъра на Буенос Айрес е много малка. Въпреки това охраната тук никаква я няма“, мислеше си Чарли, докато поемаше от стюардесата брой на „Ла Насион“.

Самият полет от излитането до грубото приземяване отне двайсет и шест минути.

Щом слязоха, забелязаха надписите на испански и английски, които насочваха пътниците къде да минат, ако нямат да декларират нищо и ако имат да плащат мито. Кастило не видя митничари нито на едната, нито на другата лента.

Специален агент Дейвид Уилям Юнг Младши от ФБР ги чакаше в залата за посрещачи.

„Не бива да забравям, че не мога да го търпя това копеленце.“

— Здрасти отново, Юнг — поздрави Кастило. — Много мило, че си дошъл да ни посрещнеш.

— Господин Дарби каза, че така щяло да е най-добре — отвърна Юнг, без да обръща внимание на протегнатата ръка на Кастило.

„Майната ти, Юнг!“

— Нали помниш господин Сантини? — попита Кастило. — Не съм сигурен дали познаваш господин Бритън.

— Видях го, докато бях в Буенос Айрес — отвърна Юнг.

— И на мен ми беше много приятно да се запознаем — усмихна се широко и лъчезарно Бритън. — За мен винаги е било удоволствие да работя с ФБР.

Кастило и Сантини се усмихнаха. Лицето на Юнг не трепна.

— Къде искате да отидем, господин Кастило? — попита Юнг.

— Къде са материалите?

— Някои са в кабинета ми в посолството, други са в апартамента — отвърна агентът. — Не знам кои ви трябват.

— Търся един американец. Работи за ООН. Казва се Жан-Пол Лоримър.

Юнг поклати глава, за да покаже, че никога не е чувал за него.

„Или просто не иска да каже каквото знае.“

— Кое е по-близо? Апартаментът или посолството?

— Апартаментът ми.

— Тогава отиваме там. След като спрем някъде, за да закусим.

— Не сте ли закусвали, преди да тръгнете?

— Естествено. Само че полетът беше дълъг. Огладнях отново.

— Колата ми е отсреща — посочи Юнг и тръгна навън.

Крачеше толкова бързо, че скоро не можеше да чуе какво си говорят останалите.

— Чарли — обади се Бритън. — Защо ми се струва, че този тип не може да те понася?

— Ти си невероятно наблюдателен.



Откриха отворен ресторант недалече от брега.

— Защо Атлантическият е толкова мръсен? — попита Бритън.

— Това не е Атлантическият, а Рио де ла Плата — поправи го Кастило.

— Това река ли е?

— Устието на Сребърната река е над сто и шейсет километра широко. Синият Дунав не е син, а Сребърната река е кална. Атлантическият е на деветдесет и пет километра оттук. Там има един курорт, казва се Пунта дел Есте. Източна точка. Много е изискан. Водата е синя.

— Чудесно място за пране на пари — намеси се Сантини.

— Именно — отвърна замислен Кастило.

— А как перат парите? — попита Бритън.

— Единият начин е през казината — обясни Сантини. — Там са много. Има едно тук, в Караско, „Мариът“, и още две в центъра. Най-голямото на Пунта дел Есте е „Конрад“, наречено на името на Хилтън, който е собственик. Даваш на казиното една торба пари. Оставят те да спечелиш около деветдесет процента. Ти обявяваш спечеленото, плащаш данъци и парите ти са чисти.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че „Мариът“ и „Хилтън“ перат пари? — попита Бритън, неспособен да повярва.

— „Мариът“ и „Хилтън“ не — отвърна Сантини. — Има поне едно аташе по правните въпроси — както наричат агентите на ФБР в дипломатическия свят — на територията на хотела. По този начин „Мариът“ и „Хилтън“ не забравят патриотичния си дълг да се противопоставят на прането на пари. Прането се осъществява в местните казина. Нали така, Юнг?

— Щом казваш — сви рамене специален агент Юнг. Обърна се към Кастило. — Кога ще е срещата с посланик Макгрори?

— Нямам намерение да се срещам с него — отвърна Кастило.

— Той иска да се видите.

— Аз не искам, не и днес.

— Той иска да се видите.

— Вече го каза.

— Нали сте наясно, господин Кастило, че посланикът е човекът, който представлява американското правителство в страната, в която е акредитиран?

— Чувал съм такова нещо — отвърна Чарли. — Ще обсъдим този въпрос, когато не сме на обществено място.

Юнг не отговори.



Апартаментът на Юнг беше просторен, на последния етаж в сграда край Рамбла, крайбрежната магистрала между Караско и Монтевидео.

Юнг им махна да влизат, без да проявява излишна любезност, а след това посочи столовете в хола.

— И така, господин Кастило, с какво мога да ви помогна? Сигурен съм, че разбирате, че съм длъжен да докладвам на посланик Макгрори онова, което обсъждаме.

— Специален агент Юнг — заговори студено Кастило. — Сега ще ви покажа документите, които удостоверяват, че съм агент наблюдател към американските Тайни служби.

Той стана и подаде документите си на Юнг, който ги прегледа и кимна.

— Убеден ли сте, че съм специален агент Карлос Г. Кастило от американските Тайни служби, специален агент Юнг?

— Убеден съм — отвърна Юнг.

— Тези господа, специален агент Антъни Дж. Сантини и специален агент Джон М. Бритън от Тайните служби, ще ви покажат своите документи. Убеден ли сте, че те са хората, за които се представят? Чакам отговора ви?

Сантини и Бритън също се изправиха, приближиха се до Юнг, показаха му документите си, изчакаха той да кимне, след това отново седнаха на столовете си.

— Убеден ли сте, специален агент Юнг, че ние сме хората, за които се представяме?

— Убеден съм. Няма ли да ми кажете какво…

— Господа — прекъсна го Кастило. — Искам да отбележите, че в осем и десет местно време, 29 юли 2005 година, в жилището му в Караско, Уругвай, сме се представили на специален агент Юнг като членове на американските Тайни служби, като сме му показали документите си и той е потвърдил валидността им.

Сантини и Бритън кимнаха.

— Специален агент Юнг, онова, което ще ви кажа, е строго секретно по заповед на президента. Ако разкриете каквато и да е част от тази информация пред лице, което не е оторизирано лично от президента или мен, това включва и посланик Макгрори, ще бъде сметнато за углавно престъпление според законите на САЩ. Разбрахте ли ме?

— Искате да ми кажете, че нямам право да докладвам на посланик Макгрори ли? Честно казано, Кастило, не вярвам да имаш такава власт.

— Казано на простичък език, специален агент Юнг, пет пари не давам дали вярваш или не. Въпросът ми беше дали разбираш какво те попитах.

— Разбирам.

— Браво. Сега държа да те уведомя, че съм шеф на Звеното за организационен анализ…

— Какво?

— … което е секретна организация, създадена от президента, и е част от Вътрешна сигурност. Целта на звеното е да открие и обезвреди убийците на Дж. Уинслоу Мастърсън и сержант Роджър Маркъм от морската пехота. Разбра ли ме?

— Защо ми се струва, че целта е да ги… убиете?

— Въпросът ми беше дали разбираш какво ти казах.

— Слухът ми е достатъчно добър.

— За изпълнението на тази мисия, трябва да открием лицето Жан-Пол Лоримър, американски гражданин, на работа в ООН, за когото се предполага, че е в района.

— Вече ви казах, че не съм чувал за него.

— Тъй като е запозната с мисията ми, държавният секретар, за когото ти работиш, е предала заповедите си или на посланик Макгрори, или на посланик Силвио, или на двамата, а именно, че и ти, и всички сведения, които си събрал, трябва да ми бъдат предоставени. Получи ли тази заповед или не?

— Посланик Макгрори ми съобщи, че ще ме потърсите и че трябва да ви съдействам доколкото е възможно — отвърна Юнг. — Освен това каза, ако ме потърсите първо мен, а не дойдете направо в посолството, да ви предам, че иска да се срещнете. Незабавно.

— Намеквайки по този начин, че не сте длъжен да ми съдействате, освен ако той не разбере за какво точно става въпрос ли? Не и преди той да разреши.

— За бога, Кастило, той е посланик.

— Тони, ще можеш ли да се свържеш с посланик Силвио по мобилния си? — помоли Чарли.

— Работя за посланик Макгрори, не за Силвио — сопна се Юнг.

— Нищо подобно. Работиш за Бюрото по разузнаване и проучване към Държавния департамент. Вършиш нещо толкова тайно, че дори държавният секретар не знаеше за какво става въпрос допреди два дни — сряза го Кастило.

По лицето на Юнг се забеляза изненада.

— Известно ли е на Макгрори с какво се занимаваш тук?

Юнг не отговори.

— Ясно, това обяснява много неща. Не си казал на Макгрори с какво се занимаваш, затова той си мисли, че си поредния аташе по правните въпроси. Нали?

— Свързах се с посланика, Чарли — каза Сантини.

— Стана бързо — учуди се Кастило и посегна към телефона.

— Това са те, чудесата на съвременната технология — пошегува се Тони.

— Добро утро, господин посланик. Обаждам се от мобилен, така че трябва да внимаваме какво казваме. В момента съм в Монтевидео — по-точно в Караско — със специален агент Юнг. Надявам се да му предадете онова, което нареди общата ни приятелка Натали. Съобщението не му е предадено точно, затова той е малко подразнен, че съм на негова територия без негово разрешение.

Отговорът на посланик Силвио бе кратък и рязък.

— Благодаря ви, господине. Надявам се скоро да се видим — отвърна Чарли и подаде телефона на Юнг.

— Говори специален агент Юнг, господин посланик.

Той задържа мобилния до ухото си в продължение на трийсетина секунди, след това каза:

— Добре, господине, всичко е ясно. Съобщението не ми бе предадено по този начин.

Посланик Силвио каза още нещо.

— Да, господине — отвърна Юнг. — Разбрах, господине. Много ви благодаря, господине. Искате ли да разговаряте с господин Кастило?

Очевидно посланикът не желаеше да говори отново с Чарли. Юнг прекъсна и върна мобилния на Сантини.

Усмихна се мрачно на Кастило.

— След като посланикът ми предаде съобщението на секретар Кохън — заяви той, — ми обясни, че господин Кастило има разрешение от най-високо ниво не само да е на моя територия, но ако иска да засее тази територия със сол.

Кастило се разсмя.

— Добре. Сега вече доволен ли си?

Юнг кимна.

— Какво всъщност правиш тук? Знам, че не следиш прането на пари.

— Вие не знаете ли?

— Не, не знам. Но ти ще ми кажеш.

Юнг кимна.

— Има връзка с прането на пари. Но работата ми не е да събирам доказателства срещу перачите.

— Май не разбирам.

— Какво знаете за програмата на ООН „Петрол срещу храни“?

— Много повече, отколкото преди една седмица — отвърна Чарли — Какво за нея?

— Огромен брой хора в цяла Европа и в Близкия изток — и по цял свят — са изкарали луди пари благодарение на програмата. Най-много са французите — доста високопоставени французи — и германците. Има и доста руснаци. Сумите били невероятни и също като нацистите по време на Втората световна война преценили, че Латинска Америка, най-вече южната част от континента, е подходящото за целта място. — Директорът на Бюрото за разузнаване и проучване започна да прави досиета на тези хора още преди втората „Пустинна буря“. Използваше свои хора за целта. И нещата започнаха да излизат наяве. Оказа се, че и в Държавния департамент, и в ООН има хора, които смятат, че е техен патриотичен дълг да изпеят някои неща. Затова той прекратил разследването и отишъл при директора на ФБР — и двамата били агенти на ФБР на млади години, — обяснил му какво става и помолил за помощ. Затова съм тук.

— Чух, че си бил важна клечка — отбеляза Кастило.

— Кой ти каза?

— Същият, който ми каза, че работата ти тук не е свързана с пране на пари.

— Хауърд Кенеди — сети се Юнг.

— Кой?

— Знам, че двамата сте приятели — изтъкна Юнг.

— Досега не бях чувал това име — отвърна Кастило. — Честен кръст, да пукна, ако лъжа.

— Да, бе, сигурно. Ако случайно се натъкнеш на човек със същото име, предай му много поздрави от мен — помоли агентът. — Когато бяхме млади, невинни и много наивни, си въобразявахме, че можем да прочистим света от варварите. Забавлявахме се добре. След това Хауърд прецени, че предпочита да мине към отбора на варварите. Те плащаха по-добре, а и животът с тях не бе толкова лош. Понякога си казвам, че трябваше и аз да мина на другата страна.

— Разкажи ми за досиетата — настоя Кастило.

— Тук работят четиринайсет агенти на ФБР и разследват прането на пари. Като един от тях, имам достъп до всичко, до което са се добрали. Търсят пари от наркотици — а тук има колкото искаш, — което означава, че търсят предимно колумбийци и мексиканци. И американци, разбира се. Когато се натъкнат на някой европеец, който се опитва да раздвижи огромни суми, те веднага проверяват какво е положението с този човек в Отдела за борба с наркотиците, след това в Министерството на финансите и дали има някаква връзка с американци, които са в бизнеса с наркотиците. Ако се окаже чист, го оставят на мира. — Замълча за секунда, след това продължи: — Тогава се намесвам аз.

— И какво правиш?

— Шефът ми иска доказателство — фотокопия — от банкови извлечения, кой е депозирал колко пари, кога, кой си е купил имение, кола или вила за милиони долари в Пунта дел Есте. Нямам представа какво ще прави с тези сведения. Все още е ентусиазиран. Мисли си, че като изобличи лошите, светът ще стане по-добро място. Само че тая няма да я бъде.

— Напротив — отвърна Кастило. — Ти също си ентусиазиран. Иначе щеше да преминеш на другата страна още когато приятелят ти — каквото там му беше името — го е направил.

— Ами ти, Кастило? Не си ли ентусиазиран? Как се замеси в цялата тази работа? Знам много добре какво означава „да обезвредиш“.

— Аз просто изпълнявам заповедите на правителството по начина, по който ги разбирам като офицер и джентълмен от армията на Съединените щати.

— По дяволите! — изсмя се Юнг. — Как ли пък не. Вие сте офицер от армията, нали? Майор. Пак ще ви попитам как стана така, че офицер от армията се е забъркал в тази работа.

— Нали ти казах — отвърна Кастило. — Къде са досиетата?

— Тук. Не мога да ги оставя в посолството. Това е цената, която се налага да плащам, задето съм голяма клечка, изпратен на тайна мисия, както би се изразил Кенеди. Колегите ми от ФБР си мислят, че съм или тъп, или мързелив, или и двете. Тъй като не предавам достатъчно информация, те си мислят, че не работя.

— След като работиш над нещо подобно, не мога да повярвам, че ти стига време да свършиш каквато и да е друга работа — учуди се Кастило. — Може ли да видя досиетата?

— Никак не ми се иска да ги показвам — призна Юнг. — Не искам никой да разбере какво става тук. Кой друг ще знае какво има в тези досиета? Трябва да знам, нищо че ще си останат в мен.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че никой друг няма да знае?

— Защо да ти вярвам?

— Да сключим сделка — предложи Кастило. — Аз ще ти покажа до какво съм се добрал, а ти ще ми покажеш какво имаш. Това ще бъде малката ни тайна.

— Какво има в твоите досиета?

— Имена на хора, германци, французи, руснаци, за които се знае, че са изкарали пари от „Петрол срещу храни“ и по всяка вероятност са изнесли сумите тук. Обещах на източника си да не предавам списъка нито на ЦРУ, нито на ФБР, на абсолютно никого. Няма и да го направя. Но ако ти покажа имената, може да направиш връзка с някой тук, за когото имаш вече досие. Така може да успеем да открием онова копеле Лоримър.

— Вие защо се интересувате от Лоримър?

— Той е бил главният посредник в „Петрол срещу храни“. Знае кой колко е получавал, кога, защо. Ако го открия, ще го убедя да ми каже кой е убил Мастърсън и Маркъм. Трябва ми единствено Лоримър.

— Никога не съм го чувал — поклати глава Юнг. — Съжалявам.

— Трябва да го открия преди лошите. Те се опитват да се подсигурят, като му затъкнат устата завинаги. Вече са убили един от хората му във Виена. Разбрахме ли се?

— Защо не? Къде е вашият лист?

— В куфарчето ми — отвърна Кастило, вдигна го от пода и го постави върху масичката за кафе. Юнг се надигна от стола и се приближи до масичката, когато Кастило отвори капака.

— Поне за този ще ви спестя време — посочи Юнг.

— Моля?

— Бертран — посочи отново той. — Този на снимката.

— На тази снимка ли? — попита Кастило и я вдигна. — Ти го познаваш?

— Казва се Бертран — уточни Юнг. — Ливански търговец на антики.

— Антики ли?

— Антиките са старинни мебели — продължи да обяснява Юнг. — Антики са нещата, задигнати от гробницата на Тот, нали се сещате? Все стари ценни неща. Бертран е много добър в работата си и изкарва луди пари. Много научих от него.

— За антиките ли?

— За това как да оставиш пари в банката и да не се притесняваш дали ще успееш да си ги вземеш обратно. Нали знаете, че хората не използват много Аржентина, за да перат и крият пари?

— Не знаех, но се питах защо в Монтевидео има толкова много агенти на ФБР и нито един в Аржентина.

— Защото парите се препират и крият в Уругвай — започна да обяснява Юнг. — Аржентина беше същата допреди две години, докато аржентинското правителство не реши, че може да се възползва от банковите сметки на всички вложители. В неделя песото бе на стойност един американски долар. В понеделник сутринта правителството оповести „песофикацията на долара“. Всички доларови депозити в аржентинските банки бяха прехвърлени в песо при курс едно цяло и три песо за долар. С други думи, ако в неделя си имал сто долара, в понеделник са били сто и трийсет песо. Ако искаш долари, трябвало да си ги купиш при курс пет за долар. С други думи, депозитът ти от сто долара се равнявал на двайсет и шест. Много хора — включително и честните хора — били като попарени. Аржентинците обвинили Международния валутен фонд, който им бил дал заеми, а те не били в състояние да ги върнат.

— Страхотно!

— Типично по аржентински. Все едно някой със заплата от хиляда долара на месец да тръгне да си купи кадилак, без да разчита на никакви други пари. Идва времето за първата вноска и той казва: „Не само че няма да платя вноската, ами ще задържа кадилачето, защото вие трябваше да проверите предварително, че не мога да си позволя да плащам за него.“

— Ти сериозно ли говориш? — попита Кастило.

— Напълно. Банковата система е била страхотно смачкана. Банка „Скотия“ — една от най-големите канадски банки, които са в Аржентина повече от век — просто приели загубите и се изтеглили. Известно време изглеждало така, сякаш „Сити Банк“ и „Банк ъв Бостън“ също ще преглътнат загубите и ще се изтеглят, но накрая решили да останат.

— А това как се отразило на антикваря Бертран?

— Първо, той бил достатъчно умен и хитър и парите му били тук — говорим за много пари; последния път, когато проверих сметката му, имаше малко над шестнайсет милиона американски долара, — не ги е държал от другата страна на реката. Освен това бил сключил доста интересна сделка с банките.

— Каква сделка?

— Доста е сложно…

— Тогава опрости нещата, за да разбера — настоя Кастило.

— Добре. Той не депозирал парите си. Давал ги назаем на банките, все едно че бил друга банка. Банките непрекъснато искат заеми една от друга, така че никой не би забелязал още един заем. Не плащали на Бертран онова, което трябвало да плащат на останалите банки, така че всички били доволни и щастливи. А той също бил доволен, защото можел да си върне сумата когато пожелае. Или пък да прехвърли парите на някой друг — все едно на кого — или на лице, или на друга банка. Разбирате ли как става номерът? Все едно че има чек, който може да осребри по всяко време.

— Не съм сигурен, че разбирам — призна Кастило. — Как може да е сигурен, че банките ще му осигурят парите, когато той каже?

— Защото има застраховка — отвърна самодоволно Юнг. — Правят му я или от банката, или от някоя застрахователна компания. Струва му малко пари, но поне така има гаранция, че парите му са на сигурно място.

— Ами ако някой открадне документите?

— Ако той не ги е подписал, те не са нищо повече от хвърчащи листа.

— Доста знаеш за този тип, а, Юнг?

— Държа го под око, откакто дойде тук.

— Знаеш ли нещо за навиците му? Къде живее?!

— Има имение — кръстил го е „Шангри-Ла“ — в провинция Такуарембо и страхотен апартамент в Пунта дел Есте. Не използва апартамента много често, защото предпочита млади момичета, ама много млади момичета, а тях си ги е осигурил в „Шангри-Ла“.

— Има едно нещо, което не знаеш за този тип, Юнг — отбеляза Чарли.

— Какво?

— Истинското му име е Жан-Пол Лоримър.

Юнг погледна Кастило изумен, след това се усмихна.

— Шегувате се, нали?

Кастило поклати глава.

— Изобщо не се шегувам. Ще ми покажеш ли на картата къде се намира „Шангри-Ла“?

Загрузка...